Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (8)

8.

Стоун притвори вратата зад себе си и изчака, докато охраната активира електронната ключалка, след което още веднъж педантично се увери дали устройството функционира. Това беше напълно излишно. Апаратурата работеше винаги, но дори и да откажеше компютърът, оставаха двамата въоръжени пазачи в коридора.

Въпреки това той бе нервен. Това джудже с уродливо тяло и с очи, които всяваха тревога, го плашеше. Не за първи път у него се прокрадна съмнението, дали не бе сгрешил, като го доведе тук. Трябваше да го убие. Имаше предчувствието, че присъствието на Гурк щеше да донесе още куп неприятности.

Това, че взе със себе си дребосъка, не беше единствената му грешка. Сега си даваше сметка, че последните седмици и месеци бяха всъщност поредица от грешки. Нещо ставаше с него. Нещо, което не разбираше, но го тревожеше. Високият му пост сред мороните и властта, с която бе свързано това му положение, се дължаха единствено на едно негово качество. Това бе способността му да изключва съвестта си и да мисли, а преди всичко да взема решения — може би не така бързо, но логически прецизно като компютър.

В разговора с Черити тогава в Шаитаан не бе излъгал нищо. Той вярваше, че единственият шанс за човечеството бе да се подчини на завоевателите. Всичко, което можеха да спечелят в една битка срещу воините насекоми от Морон, беше само една по-бърза смърт. Смърт за целия този свят.

Вратите на асансьора на отсрещната страна на галерията се отвориха и Стоун отбеляза с крайчеца на окото си някакъв бял проблясък, който веднага го върна към реалността. Той се обърна рязко и страхът се завърна внезапно в мига, в който мисълта му се отдели от Гурк и бунтовниците. До неотдавна смяташе, че е опознал господарите на Черната крепост и че не би могъл да очаква нещо по-лошо от тях. Но това беше, преди да се срещне с инспекторите.

Стоун с мъка прикриваше треперенето на ръцете си, когато двуметровата мравка албинос се насочи право към него. Безизразните фасетни очи на инспектора го изследваха със студен поглед. Стоун напразно се опитваше да се самоуспокои с мисълта, че мимиката бе неприсъща за тези същества и затова те не бяха в състояние да тълкуват изражението на лицата на хората.

— Губернатор Стоун? — Гласът на инспектора прозвуча студено, като от машина, напълно в унисон с ярко белия му външен скелет. Стоун потръпна. Запита се защо тези същества всяваха такъв страх. Те бяха морони, мравки като останалите хиляди, които бяха на негово собствено подчинение, но имаха по-тясна специализация и по-широки пълномощия.

Но това не беше всичко.

Докато обикновените морони бяха грозни, в най-добрия случай необикновени на вид, тези същества албиноси излъчваха нещо зловещо. Въпреки това странният им външен вид бе в известна степен приятен за окото. За разлика от обикновените морони, те имаха тънки и изящни крайници, а бялата им рогова броня беше гладка като полирана пластмаса, докато бронята на бойците и работничките бе покрита с грапавини, драскотини и гърбици. Не бяха красиви, но докато нормалните морони бяха просто отвратителни и вдъхваха страх, тези същества бяха посвоему елегантни.

„Сигурно заради очите“ — помисли си Стоун. В очите им имаше нещо, което липсваше при обикновените мравки. Това не бе интелект. Стоун знаеше, че тези странни насекоми бяха всъщност не друго, а живи компютри. Същества, които бяха създадени от природата, но действаха по-скоро като машини. И все пак, те притежаваха някакъв странен интелект, но мисленето им бе толкова различно от човешкото, че Стоун вероятно никога нямаше да успее да го разбере. Това, което се четеше в очите на инспектора, не беше превъзходството в знанията и интелекта в сравнение със себеподобните. Имаше нещо, което не се поддаваше на описание, но влудяваше Стоун от страх.

— Губернатор Стоун? — инспекторът повтори въпроса, след като не получи отговор. Стоун се усмихна по принуда.

— Да?

— Какво правите тук? — попита инспекторът. В гласа му нямаше нито упрек, нито недоверие, тъй като миниатюрният компютър за превод преобразуваше непонятното свиркане на мороните в разбираеми за човека тонове, без обаче да предава чувствата. Въпреки това Стоун бе обзет от неприятното усещане, че това същество съвсем точно знаеше причината, поради която бе тук. Истинската причина.

— Говорих със затворника — каза той и посочи вратата зад себе си.

Погледът на инспектора се плъзна към затворената врата, преди да се съсредоточи отново върху Стоун.

— Не е необходимо да губите времето си с разпити — каза той. — Ако желаете да имате информация от затворника, ние разполагаме с необходимите средства, за да я получим от него.

— Знам — каза Стоун нервно. Точно от това се страхуваше. — Но аз не го разпитвах.

— Тогава защо бяхте при него?

Стоун облиза нервно устните си. Едва сега осъзна, че идването му тук бе грешка. От няколко дни сред мороните цареше някакво раздвижване. Никога досега не беше виждал толкова много инспектори едновременно в града. Радиоприемникът, който го свързваше с Черната крепост на Северния полюс, предаваше много повече съобщения от обикновено. Каквато и да беше, причината, той трябваше да очаква, че ще станат по-подозрителни. А може би вече се досещаха, че ги мамеше.

— Исках само… само да поговоря с него — каза той.

— Защо? — инспекторът се вторачи в него.

— Без определена причина — отговори Стоун. Той се усмихна, направи неопределено движение с ръка и добави: — Това е една човешка особеност. Ние обичаме да говорим, и то не само с цел обмен на информация.

— Това е безсмислено — каза инспекторът.

— Много неща, които ние — хората, вършим, са безсмислени — отговори Стоун. — Може би това е причината, поради която Космосът е завладян от Морон, а не от нас.

— Това обяснение звучи логично — каза инспекторът. Стоун искаше да възрази, но сега мравката го прекъсна с нетърпелив жест на едната от четирите си ръце. — Необходимо е да се явите в командния щаб.

— Защо? — запита Стоун.

Инспекторът се завъртя кръгом, без да даде отговор, и влезе в асансьора, който го бе чакал с отворени врати. Стоун побърза да го последва, без да повтори въпроса си. От всички военни подразделения от шестоноги насекоми, които бяха под неговата власт, единствено инспекторите не бяха подчинени на заповедите му. Затова търпеливо зачака асансьорът да достигне целта си.

Коридорът бе облян от ярка слънчева светлина. Стоун примижа, тъй като очите му бяха привикнали към мътния полумрак в подземния етаж на небостъргача, където се намираше килията на Гурк. През последните дни той бе прекарал доста време долу и трябваше да си признае, че бе занемарил твърде много задълженията си като губернатор и управител на града и това сигурно бе им направило впечатление.

Осъзна грешката в разсъжденията си — мороните не бяха същества, на които нещо правеше впечатление. Сигурно сравнението с машина, което бе изградил в съзнанието си, далеч не беше точно. Всички тези безбройни отделни същества някак си действаха точно като частите на нещо по-голямо и комплексно. Колелца в общ механизъм, който едва ли съзнаваше какво върши, но в резултат се получаваше смислено действие. През годините, докато бе работил за тях и заедно с тях, научил поне едно — думите недоверие и подозрение им бяха непознати. Ако те стигнеха до заключението, че той ги бе измамил или че вече не може да бъде използван надеждно, просто щяха да го елиминират. Всичко беше пределно просто и докато не предприемаха нищо, беше сигурен в безопасността си.

Стоун последва инспектора в едно обширно помещение в дъното на коридора. Преди половин век многобройните етажи на небостъргача бяха заети от стотици офиси и търговски бюра. На пръв поглед малко бе променено: в някогашния просторен офис, който заемаше площта на половината етаж и сега имаше многобройни ниски маси с присветващи компютърни монитори и друга електронна апаратура, документи и компютърни разпечатки, телефони. Във въздуха витаеше същата трескава активност, както в ония години, но все пак нещо липсваше.

Човешките гласове.

Ароматът на кафе, на парфюми и дезодоранти, смехът и споровете, животът.

Отново и с по-голяма сила Стоун изпит усещането, че се намира във вътрешността на гигантски компютър. Пред мониторите седяха четириръки морони, които вършеха работата си с прецизни бързи движения и много рядко разговаряха, издавайки кратки звуци, наподобяващи свиркане и цъкане. Всичко течеше бързо и гладко, като че ли бяха машини, неспособни за нещо друго, освен това, за което бяха създадени.

Инспекторът посочи към едно бюро, разположено до високия прозорец от бронирано стъкло. С неопределено, но неприятно чувство, Стоун видя, че зад обичайния компютър наред с нормалната мравка работничка седят две бели фигури на инспектори. В главата му проехтя беззвучна алармена сирена. Нещо важно се беше случило, докато бе разговарял долу с Гурк.

— Какво има? — попита, когато се приближиха към инспекторите.

Едно от съществата обърна триъгълния си череп и се втренчи в него с кристалните си очи, докато другото не отделяше поглед от монитора на компютъра, по който пробягваха непонятните знаци и символи на писмеността на мороните, и то така бързо, че отделните букви като че ли се сливаха една с друга. Очевидно тази скорост въобще не затрудняваше инспектора да следи текста.

— Някой се е опитал да проникне през защитния кордон — каза другият инспектор. — Наш патрул от роботи преди два часа е засякъл двама хуманоиди в този район.

Той направи движение с ръка и трепкащите поредици числа изчезнаха от екрана. Появи се изображението на черно-бяла снимка с много едър растер на заснежена местност, двадесет мили южно от Ню Йорк. По изопачените цветове и размитите контури Стоун заключи, че това е снимка с инфрачервени лъчи. Независимо от това, ясно се идентифицираха две човешки фигури, които бягаха на зигзаг и изпълняваха гротескни скокове, търсейки прикритие от стрелбата на лазерните оръжия на роботите.

— Какво необикновено има в това? — попита той. — Всякакви безумци непрекъснато се опитват да проникнат в Забранената зона.

— Правилно — отговори инспекторът. — Въпреки това тази ситуация е необикновена.

— Защо?

— Малко по-късно сензорите на един намиращ се в близост металоход регистрираха значителна метална маса — отговори инспекторът. — И в съответствие с предназначението си, той промени курса си, за да прибере метала. Вижте сам.

На монитора се появи друга картина със значително по-добро качество. Когато обаче Стоун видя какво бе регистрирал металохода, се наложи да мобилизира цялото си самообладание, за да не потръпне от ужас.

В огромен кратер от разтопен и отново замръзнал сняг се издигаше гърбатата предница на гигантски самолет. Местността не предлагаше никаква възможност за сравнение, така че Стоун не можеше да оцени големината му, но явно той бе огромен.

— Това… са останки от катастрофа? — попита той с колебание.

— В никакъв случай — отговори инспекторът.

Самолетът бавно растеше на екрана. Картината се люшкаше в такт с крачките на колосалната машина и на няколко пъти самолетът изчезваше от полезрението на камерата.

После самолетът потрепери и Стоун видя как реактивните двигатели на крилата се завъртяха отвесно надолу, подготвяйки вертикално излитане. От соплата на двигателите изригнаха ярки оранжеви струи.

Стоун наблюдаваше със затаен дъх как огромният корпус бавно, почти неохотно се отдели от земята, наклони се заплашително встрани, но после се стабилизира и отново започна да набира височина. Снегът под двигателите се стопи и в миг се превърна в облаци пара, които за секунди скриха самолета от погледа на камерата и той се различаваше само като неясна сянка сред тях. После неочаквано се наклони, завъртя се през крило, полетя надолу и се разби в земята. Лявото крило бе разкъсано от ярка експлозия, пламъци избухнаха и от задната част.

Екранът потъмня и след миг отново се появиха главозамайващите поредици числа и букви. Стоун внезапно се почувства извънредно неудобно под погледите на тримата инспектори.

— Не разбирам какво е толкова обезпокояващо тук — каза той. — Самолетът се разби.

— Правилно — каза инспекторът. — За нещастие, тези снимки достигнаха много късно до нас, така че не успяхме да информираме екипажа на металохода. Останките на самолета са били раздробени и преработени.

— Има ли оцелели? — запита Стоун. Гласът му трепереше и той се молеше горещо, инспекторите да не забележат.

— Не — отговори бялата великанска мравка. — Изпратихме специален екип, който претърси местността, но не откри никого.

— Въпреки това ситуацията е обезпокояваща — каза един от другите двама инспектори.

Той имаше право. За Даниел Стоун нещата бяха значително по-обезпокояващи, отколкото можеше да предположи мравката, тъй като той определено се досещаше кой бе екипажът на този самолет.

— Съжалявам, но не разбирам — каза той, като положи максимални усилия да се владее.

— Вие познавате този тип самолети, нали? — Стоун бе сигурен, че инспекторът би повдигнал вежди, ако притежаваше нещо такова.

— Познавам го, разбира се — отвърна той нервно. — Това беше Superguppy II. Най-големият транспортен самолет на всички времена. Сигурно някакви метежници са го открили в някое затънтено кътче и са го измъкнали оттам.

Самият той усети колко неубедително прозвуча това обяснение, но това бе най-доброто, което му хрумна в момента.

— Това е много малко вероятно — отговори инспекторът. — Покрайнините на Забранената зона се контролират редовно. Ние знаем определено, че преди два дни този самолет не е бил там. Вероятно се е доближил до зоната, без да бъде регистриран от нашите радарни и контролни установки.

— Освен това не знаем откъде е дошъл — продължи друг инспектор. Стоун го изгледа с изненада. — Отличителните знаци на крилата показват еднозначно, че той е принадлежал към базата, открита преди три месеца близо до дегенериралото гнездо.

— Страхувам се, че все още не разбирам — каза Стоун несигурно.

— Все повече стават доказателствата, че предстои скок, губернатор Стоун — отговори мравката. — Присъствието на този самолет би могло да е признак за предстоящо нападение.

— Но това е… глупост — промърмори Стоун объркан. — Те са много малко на брой. Искам да кажа… дори и да са изровили няколко стари самолета и стари оръжия…

— Има и други симптоми, губернатор Стоун — прекъсна го инспекторът. — За момента те нямат значение. Ние анализирахме ситуацията и стигнахме до заключение, че опасност съществува.

Стоун погледна инспектора. Би дал дясната си ръка само да можеше да проникне в мислите под студеното бяло чело от рогова броня.

— И… какво значи това? — попита той.

— Всички военни бази и подразделения са приведени в пълна бойна готовност — каза инспекторът. — Вашата задача е да осигурите готовността на помощната армия от хора. Ако скокът се състои преждевременно, ние трябва да бъдем готови, гладко и в съответствие с правилата, да проведем мерките за евакуация.

Стоун го изгледа с разширени очи и този път бе невъзможно да скрие израза на ужас от лицето си. Може би и инспекторът го бе забелязал, но дори и в такъв случай едва ли би могъл да разбере истинската причина, поради която Даниел Стоун бе пронизан от ужас до мозъка на костите си.

Причината за това не беше мисълта, че на планетата вероятно предстоеше да избухне война, в сравнение с която двете световни войни бяха невинна детска игра. Не и мисълта, че скоро ще се наложи да се запознае с единственото нещо, от което се страхуваха самите морони. Всичко това му беше известно още отпреди около три месеца и той бе предприел определени мерки за деня, в който щеше да се случи, ако се случеше.

А може би от тези мерки вече нямаше да има голяма полза.

Не! Страхът на Стоун не бе свързан със скока и това, което щеше да последва. Той мислеше единствено за една банка с данни в огромния изчислителен център, който заемаше трите долни етажа на сградата. В една точно определена част на тази информационна банка, с безмилостна прецизност, до последната десета от секундата, бе записана и зашифрована цялата негова личност, всяка мисъл, преминала някога през съзнанието му, целият му живот. Той мислеше за това единствено съществуващо доказателство за неговата измяна и за плана, който бе съставил, за да унищожи тази информация. Освен това съзнаваше, че в града вече са въведени някои мерки, което при мороните беше еквивалентът на извънредно положение.

Това означаваше, че ключът, който бе подхвърлил на капитан Леърд и нейните приятели, вече не пасваше в ключалката.