Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (21)

21.

След всичко, което бяха преживели — а и очаквали — по пътя до тук, сега беше леко като на шега. Машината измина остатъка от разстоянието до двата небостъргача на Световния търговски център със същата самоувереност, както досега, заобиколи сградата и се плъзна в един подземен гараж, чиито врати се отвориха автоматично при приближаването й.

Автомобилът влезе в обширно подземно помещение и Гурк включи фаровете. Бледата светлина извади от тъмнината потънали в ръжда останки от автомобили, петдесетгодишни отпадъци и прах, натрупан в продължение на половин век, тук-там се мяркаха човешки скелети, които никой не си бе направил труда да разчисти.

— Не вярвам нито дума — каза Скудър: — Това е клопка! Просто го чувствам!

Той започна да се върти неспокойно на седалката и да почуква нервно с пръст спусъка на пушката си, Черити скришом хвърли поглед, за да се убеди, че предпазителят е поставен. Тя не каза нищо. Самата тя не се чувстваше по-различно — нещо вътре в нея продължаваше да я убеждава, че не могат да вярват на Стоун. Тя също изпитваше нарастващо безпокойство, от което не бе в състояние да се освободи.

Черити се обърна към Гурк:

— А сега?

Той вдигна лявата си ръка от волана и посочи към проядените от ръжда затворени врати на един асансьор в дъното на залата. Машината бавно се насочи към тях.

— Този асансьор ни очаква — каза той. После завъртя рязко волана и зави почти под прав ъгъл спрямо досегашната посока. — Но ние няма да го вземем.

— Защо?

Гурк издаде звук на неодобрение.

— Защото и аз, както и ти, съкровище, вярвам съвсем малко на този плъх — каза той. — Има друг път нагоре. Ще използваме него.

Той закара автомобила почти до противоположния край на залата и спря, но нито изгаси фаровете, нито изключи двигателя.

Черити се обърна назад към Лестър и зяпна с широко отворени очи.

Лестър бе седнал на седалката, приведен напред, с присвито тяло, лицето му бе още бледо, ъгълчетата на устата му потръпваха от болка. Той я погледна и на лицето му грейна усмивка — неподправена и почти тържествуваща.

— Нали ви казах, нуждая се само от няколко минути — каза той. — Не твърдя, че съм във форма за маратонско бягане, но мисля, че ще мога да ходя без чужда помощ.

— Но това е… невъзможно! — прошепна Черити.

— Няма да ви бъда в тежест, капитан Леърд — продължи Лестър.

Черити го изгледа втренчено. За миг просто не повярва на очите си. И то дойде отново — същото онова усещане, че осъзнава съвсем ясно всичко, което ставаше, без изненада, само с удивление или може би с уплаха. Но както и първия път, и сега мисълта се изплъзна, когато се опита да я улови, и в съзнанието й остана само дълбокото изумление и объркване.

— Как го направихте? — прошепна тя.

— Една стара домашна рецепта на моята майка — отговори Лестър с усмивка. — Може би ще ви я кажа някой път.

Черити преглътна отговора, който бе на езика й. Сега не беше моментът за спорове с Лестър. Но добави още няколко точки към дългия списък от въпроси, които искаше да зададе на този човек.

Един след друг слязоха от машината. Лестър се движеше мъчително, гърбът му беше схванат, но състоянието му видимо се подобряваше. Върховна форма за мъж, който само преди, десетина минути се е борил отчаяно със смъртта.

Черити изчака Гурк да изгаси двигателя, но вместо да направи това, дребосъкът изненадващо се изкатери обратно и седна зад волана. С бясно ръкомахане ги накара да отстъпят няколко крачки назад и завъртя машината на място. Черити не разбираше какво е намислил. Внезапно турбините на машината изреваха, Гурк успя едва в последния миг с комичен подскок да се хвърли на земята, машината потегли с мощно ускорение и изчезна в мрака на гаража.

— Хайде! — заповяда Гурк. — Да бягаме оттук!

Побягнаха, като Черити и Скудър сграбчиха набързо Лестър от двете му страни и го повлякоха със себе си, тъй като той наистина бе в състояние да ходи сам, но не и да бяга. Черити не виждаше нищо на повече от три-четири метра в почти непрогледния мрак на гаража, но Гурк се ориентираше с някаква невероятна сигурност. Бягайки на зигзаг, той заобикаляше ръждясали отломки и бетонни колони и се приближаваше с широки крачки към една метална врата, увиснала косо на пантите си.

Миг преди да я достигнат, Черити чу трясъка на мощна експлозия и залата бе обляна в кървавочервената светлина на взрива. Не се и опита да погледне назад, а ускори още повече ход, за да настигне Гурк. Междувременно той бе достигнал вратата и безуспешно се опитваше да я отвори достатъчно широко, за да се промъкне през нея. Втора експлозия разтърси сградата и зад гърба им лумнаха пламъци.

— Това ще ги задържи малко — каза Гурк, докато с всички сили, но напразно, дърпаше ръждясалата врата. — Докато открият, че машината е била празна, може би ще сме вече на Марс.

Скудър и Черити помогнаха и с общи усилия успяха да отворят вратата дотолкова, че да могат с мъка да се проврат през тясната пролука.

Помещението, в което се озоваха, бе абсолютно тъмно, но Черити напипа с крак първото стъпало на бетонна стълба, която водеше нагоре. Тя направи крачка, спря се и потърси Лестър в мрака, но войникът отблъсна ръката й.

— Няма нужда — каза той. — Ще се справя сам. Благодаря.

Черити не го виждаше, въпреки че той беше на крачка от нея — но гласът му прозвуча значително по-крепко отпреди. Отново я побиха тръпки на ужас. Кой беше този човек?

Следвайки ситните стъпки на Гурк, те изкачиха стълбата. Гурк отвори вратата в горния й край, но светкавично я затвори пак и Черити успя само да зърне проблясването на тесен сноп светлина.

— Какво става? — попита тя.

— Мравки! — отговори Гурк с тревога. — Стотици. Тук горе е истински ад.

— Какво очакваш след фойерверка, който устрои в гаража? — попита Скудър.

Черити не можеше да види, но чу как Гурк поклати глава.

— Това са войници — каза той. — Или наистина е капан, или…

— Или? — включи се Черити, след като Гурк спря.

— Или има някакъв провал — каза джуджето. — Във всеки случай, няма да минем оттук.

Изкачиха се до следващия етаж и Гурк отново отвори някаква врата и надникна предпазливо. И този път я затвори, но не така бързо.

— Е? — попита Скудър.

— Нищо — отвърна Гурк. — Всичко е спокойно. — После се замисли и продължи: — Къде е този съмнителен компютър, който трябва да вдигнем във въздуха?

Черити му каза номера на залата и отново изминаха секунди, през които Гурк мълчеше в мрака.

— Още два етажа — каза той най-после. — Това не ми харесва.

Скудър посочи нагоре в мрака и попита:

— А тази стълба? Охранява ли се?

— Не — отвърна Гурк по начин, който накара Черити да наостри уши. — Но не можем да я използваме. Вече е опасно да стоим тук.

— Защо?

— Отвори си най-после ушите! — викна Гурк.

Черити първоначално не разбра нищо, но последва предложението на Гурк и се ослуша напрегнато. Минаха няколко секунди, без да чуе друго, освен ударите на собственото си сърце и дишането на другите, но после долови нещо. Това бе шум на границата на слуха, някакво стъргане и драскане, като че ли някакво тяло с тежка броня се движеше на стотици крака бавно върху бетон и метал, долавяше се и нещо, подобно на тежко астматично дишане. В продължение на секунда тя се опита да изгради във фантазията си картина, която да отговаря на този шум, но това не й се удаде.

Гурк отново отвори вратата и погледна навън в коридора. На бледата светлина, която падаше през пролуката, лицето му изглеждаше сиво и остаряло с векове. За миг й се стори, че отново вижда в очите му онзи израз на древно, тайно познание — истинското лице на това необикновено същество, което бе постоянно скрито под маската на гнома. Но и сега не беше напълно сигурна. Истинското „аз“ на Гурк беше доловимо само на границата на видимото, също като нещо, видяно само за миг с крайчеца на окото, и което изчезва винаги при опита да го разгледаш по-внимателно.

— Е, добре — каза Гурк мрачно накрая. — Да рискуваме.

Той отвори предпазливо вратата и излезе в коридора. Черити, Скудър и Лестър го последваха.

Тръгнаха по широк, облян от слънчева светлина, коридор. Въздухът бе свеж, различен от пропития с миризма на петдесетгодишен прах долу в гаража и по стълбището. Подът бе покрит с мек килим, който изглеждаше като застлан преди ден, на стените висяха същите картини, както преди петдесет години.

Никъде нямаше ни най-малък признак на упадък или разрушение. Еднаквите врати с месингови номера, зад които по-рано бяха офиси и апартаменти, предизвикваха асоциации за онова време: вратата се отваря и излиза секретарка на път за обед; млад куриер; мениджър в изискан костюм с вратовръзка. Черити даже си внуши за момент, че долавя обичайните шумове. Мигът премина така бързо, както бе дошъл, но остави горчивина в душата й. Нещо, съхранено непокътнато всред хаоса на пълното разрушение по цялата планета — тази картина отново и отново й напомняше какво е действителност се беше случило. Дори и да прогонеха мороните, дори да се справеха с още по-голямата опасност, която бяха донесли с нашествието си, тази планета никога вече нямаше да бъде същата.

Тя пропъди тези мисли и отново се съсредоточи върху дребосъка, който се насочи с бавни, но целеустремени крачки към близкия асансьор. Със свито сърце очакваше всеки момент да се отвори врата и да избълва отряд въоръжени мравки, но и този път щастието бе на тяхна страна. Необезпокоявани достигнаха до асансьора. Вратите му бяха отворени и откриваха празната кабина.

Влязоха в асансьора и Черити протегна ръка, за да натисне бутона за третия етаж, но Гурк изплашен я перна през ръката и поклати глава. В същото време посочи тавана на кабината и каза:

— Там горе.

Черити го изгледа въпросително.

— Моля? — попита Скудър с изненада.

— Нека бъдем сигурни — отговори Гурк. — А и въздухът там горе е по-здравословен. Побързайте.

Скудър изгледа втренчено Гурк, но после се изправи в цял ръст и протегна ръце. Ръцете му опипаха тавана и намериха аварийния изход. Той надигна лесно капака и помогна най-напред на Черити, после на Гурк, да се изкачат на покрива на кабината. Накрая подаде ръка на Лестър, но младият мъж поклати глава.

— Какво значи това? — попита Скудър нетърпеливо.

— Нали някой трябва да управлява асансьора? — каза Лестър спокойно. Той вече можеше да стои напълно изправен. Лицето му бе възвърнало естествения се цвят, а ръцете му бяха престанали да треперят. — На мене няма да ми направят нищо. Те търсят вас и капитан Леърд, а във всички случаи — и този смешен дребосък.

— Кого наричаш смешен дребосък? — изджавка Гурк откъм тавана.

Лестър отмина въпроса и протегна ръка:

— Дай ми пропуска, който си получил от Стоун.

— Не ми и минава през ума — каза Гурк ядосано.

— Е, тогава може би е по-добре аз да се кача горе, а ти да слезеш тук и да пуснеш асансьора — отвърна Лестър спокойно. — А на войниците, които според теб ни очакват горе, ще обясниш какво правиш тук.

Гурк изблещи изумен очи, но бръкна послушно под пелерината си, извади малкия импулсен генератор и го пусна с небрежно движение долу в кабината. Лестър го хвана във въздуха и го прибра в джоба си, после помогна на Скудър да изпълзи последен от кабината. Черити искаше да каже още нещо, но Гурк хлопна капака и демонстративно стъпи върху него.

— Кой е този тип? — попита той гневно.

— Аз също бих искала да узная — отговори Черити.

Участието на Скудър в краткия разговор се ограничи до един мрачен поглед. Те чуха как Лестър затвори вратите на асансьора и кабината тръгна с тласък, но почти безшумно, нагоре. Черити отстъпи малко към средата, за да се отдалечи от грапавата бетонна стена на шахтата, която се плъзгаше надолу, като същевременно внимаваше да не се приближава до кабелите. Кабината мина покрай затворените врати на втория етаж и спря с такъв рязък удар, че Черити почти изгуби равновесие.

— Какво… — започна Гурк изплашен, но думите му преминаха в глухо мучене, когато Скудър бързо запуши устата му с огромната си лапа. Черити замръзна. Чуха шума от отварянето на вратите на кабината, после твърдото почукване на крака в рогова броня.

Черити и Скудър се спогледаха ужасени. Скудър внимателно пусна Гурк, а Черити се опря предпазливо на коляно и повдигна леко капака на кабината колкото да може да надникне.

Това, което видя, накара кръвта й да се смръзне в жилите. Кабината беше спряла, две огромни фигури на войници насекоми нахълтаха вътре и се обърнаха към Лестър. Единият зае недвусмислено заплашителна поза и насочи едновременно два пистолета към него. Другият му заговори нещо с пронизителен свирещ глас на техния език и Черити зяпна с широко отворени очи, когато чу как Лестър отговори по същия начин. Той също започна да жестикулира усилено с ръце, но нещо в движенията му бе ненормално. Черити не би могла да го опише с думи — това не бяха човешки жестове; движенията бяха сложни и отсечени, почти гротескни, но тя разбра, че са не по-малко важни от непонятното свиркане на техния език. Друг бе въпросът, че гласовият апарат на човека изобщо не бе в състояние да произведе такъв звук.

— Какво става там? — попита Скудър тихо.

Черити му отвърна с нервен жест, който го принуди да замълчи, и продължи да наблюдава напрегнато събитията в кабината. Както всички хора, тя не бе в състояние да тълкува езика на тялото и жестовете на мравките, но усети напрежението, което съществуваше между нееднаквите същества. И тогава последва нещо зловещо: нещо се промени в тона на Лестър. Черити почувства, че думите на неразбираемия език придобиха внушителна мощ, която пречупи волята на двамата войници. Ръцете им се отпуснаха вяло, за няколко мига останаха неподвижни като някакви гротескни гигантски статуи, после се обърнаха и без звук напуснаха кабината. Лестър протегна ръка към таблото и натисна бутона за затваряне на вратите. После се завъртя на място, вдигна глава и се усмихна на Черити.

Тя издържа на погледа му само половин секунда, пусна капака, потръпвайки от уплаха, и се изправи напълно объркана.

— Какво стана долу? — попита Скудър повторно.

— Бих дала лявата си ръка, за да разбера — прошепна Черити. Тези думи бяха предназначени по-скоро за нея самата и когато срещна тревожния поглед на Скудър, побърза да добави с променен тон: — Той говори с двама от тях.

— Говори? — повтори Скудър с недоверие.

— На техния език — потвърди Черити.

Скудър я изгледа за миг с широко отворени очи, после лицето му помръкна.

— Вероятно той е един от тях — каза той. — Както Раул тогава.

Черити потръпна едва забележимо, когато Скудър спомена името на своя някогашен заместник и довереник, но после поклати глава. Раул бе останал външно човек, въпреки че в него се бе заселило паразитно същество, което го разяждаше бавно отвътре и го беше превърнало в марионетка на мороните. При Лестър бе нещо различно. Щяха да го усетят, както го чувстваха всички в близост до Раул. Даже Скудър бе забелязал почти физическото неразположение, което го обземаше, ако Раул бе наблизо. Тогава просто не знаеше причината за това.

— Не… — каза тя решително. — Мисля, че той е…

— Джеърд — каза Гурк.

Черити кимна, но Скудър го изгледа с недоверие. Гурк бе успял да изрази с думи това, което тя самата усещаше от известно време насам.

— Той е прав — каза тя тихо.

— Но това е невъзможно — възрази Скудър. — Аз присъствах, когато той се събуди от замразителната камера!

— Спомни си за другите, които те приеха по време на съня!

Скудър замълча. Изразът на изумление не слизаше от лицето му.

— Но защо? — прошепна Черити. — Той ни помогна да стигнем дотук. Защо?

— А може би изобщо не ни е помогнал — промърмори Гурк. Черити го изгледа с недоумение и дребосъкът продължи с мрачна гримаса: — Може би вие му помогнахте да стигне дотук.

Асансьорът спря отново и чуха приглушения глас на Лестър:

— Слизайте. Всичко е наред.

Черити отвори капака, скочи долу, отстъпи встрани, за да освободи място за Скудър и Гурк, и попита:

— Така ли смятате? Мисля, че тук едва ли нещо е наред, Лестър.

Лестър я погледна въпросително.

— Кой сте вие? — каза Черити твърдо. — Какво сте, Лестър? И защо сте тук?

За миг усети, че Лестър търси някакво задоволително обяснение, някакъв начин да отрече всичко. После явно осъзна, че е безсмислено. Само вдигна рамене, показа детинската си усмивка и разпери ръце:

— Разбирам, че всичко това ще ви обърка, капитан Леърд — каза той. — Но повярвайте ми, моля ви, аз съм на ваша страна. Вие и ние се борим срещу един и същ враг.

— Признанието ви е доста закъсняло, не смятате ли? — попита Черити.

— Имате право — призна Лестър. — Но сега не е моментът за този разговор. Предлагам по-късно да обсъдим всичко. Имайте ми доверие. — Той посочи навън към коридора през отворените врати на асансьора и каза: — За известно време ще мога да ги заблудя. Но не за дълго. Трябва да вървим.

Черити го задържа за ръката, когато той понечи да излезе от кабината.

— Къде? — попита тя остро.

Лестър се опита да се отскубне, но Черити държеше ръката му в желязна хватка, от която можеше да се отскубне само със сила. Той я погледна с укор и каза:

— Трансмитерът е само на няколко крачки оттук. Ще стигнем до него, стига да не губим повече време.

Всички излязоха от кабината. Както ги бе уверил Лестър, коридорът бе пуст и в двете посоки. Никакво движение. Никакъв звук. Мисълта, че бяха в сърцето на властта на колонията на мороните, бе просто абсурдна. Не можеше да бъде толкова лесно.

Нямаше и да бъде лесно.

Продължиха до края на коридора и завиха надясно. Черити дори не успя да вдигне оръжието си. Беше безсмислено. Коридорът пред тях гъмжеше от войници. Тридесет-четиридесет на брой, повечето се целеха в тях с по две или три оръжия едновременно. И без да се обръща назад, бе ясно какво щеше да види — вратите от двете страни на коридора се бяха отворили безшумно и втора, не по-малобройна група морони стояха неподвижно в коридора. Черити опита с един от онези жестове с универсално значение и очевидно те я разбраха, защото не откриха огън. Безмълвната редица пред тях се раздели на две и откри път към една врата в другия край на коридора. Това движение също имаше еднозначен смисъл.

Мислите на Черити се въртяха бясно в кръг. Въпреки всичко, нещо у нея продължаваше да се съпротивлява и не искаше да повярва, че Гурк бе имал право. Беше напълно безсмислено да ги спрат едва тук — само заради евтиния триумф, след като бяха причинили толкова щети по пътя. Ако Стоун искаше да им устрои клопка, можеше да направи това по пътя дотук, и то десетки пъти по-лесно и безопасно.

Вратата в дъното на коридора се отвори и те влязоха, придружени от четирима безмълвни насекоми-войници, чиито оръжия бяха насочени заплашително в гърбовете им.

Залата бе просторна и напълно празна, с изключение на един сребрист метален пръстен с диаметър около три метра, който висеше като в безтегловност на половин метър над пода. В залата бяха Даниел Стоун и още трима морони.

Едно от насекомите беше съвсем нормална мравка, от познатия на всички вид. Другите две се отличаваха както по ръст, така и по цвят. Изглеждаха по-стройни, фини, и бяха малко по-високи от нормалните войници и работнички. Роговата им броня беше блестящо бяла, почти светеща. В очите на двамата великани-албиноси проблясваше обезпокояващ интелект.

Черити се приближи към Стоун и спря, все още с вдигнати ръце, когато близкият морон направи заплашително движение с ръка. Не можеше да изпита дори гняв. Почувства се напълно сломена, осъзнавайки, че поражението е окончателно. Болеше я, но не изпитваше гняв.

— Жалко, Стоун — каза тя с тъга. — Тъкмо започнах да ви вярвам.

Стоун погледна първо Черити, после другите по начин, който трудно можеше да се опише. Лицето му беше като вкаменено, почти разкривено от спазъм, тя напразно търсеше блясъка на удовлетворението и триумфа в погледа му. Напротив, той имаше вид на човек, който се страхува от нещо.

— Вие не удържахте на думата си, капитан Леърд — каза той тихо. — Ние имахме споразумение.

— Вие смятахте ли изобщо да го спазите? — попита Черити.

— Да — отвърна Стоун тихо и много тъжно. — Но вече няма значение.

Единият от мороните албиноси до него издаде дразнещ звук и секунда по-късно чуха монотонният глас на компютъра, който превеждаше тези звуци в разбираеми за хората думи:

— Не говорете, губернатор Стоун.

Стоун трепна, като че ли бе ударен, хвърли към мравката нервен поглед, но не каза нищо повече. Албиносът се обърна към Черити:

— Вие ни причинихте големи щети, капитан Леърд.

— За съжаление, недостатъчни, доколкото виждам — каза Черити, но моронът игнорира думите й.

— Вие и вашите спътници ще носите отговорност за това — продължи той невъзмутимо.

Черити го изгледа с омраза и отново се обърна към Стоун. Отново я озадачи неговата нервност и напрегнатата му поза. Този мъж нямаше вид на победител.

— Имате право, капитан Леърд — промълви Стоун горчиво, когато улови погледа на Черити. — Губите не само вие.

— Отново ли някоя от твоите игрички? — попита Гурк злобно.

Усмивката на Стоун стана още по-горчива и почти се изкриви в гримаса.

— Бих искал да е така — каза той. — За съжаление, в играта на измамения измамник невинаги се печели. Вие го забелязахте.

— Неуспехът е твой — каза Гурк. — Не твърдя, че изпитвам съжаление. Не бих искал да излъжа един стар приятел, нали?

— Не говорете! — заповяда отново мравката албинос. После се обърна и докосна един миниатюрен пулт с бутони, който бе монтиран в сребристия метал на пръстена на трансмитера. Участъкът от стената, който попадаше зад пръстена, започна да се губи в мъгла и отстъпи място на безплътното кипене и бушуване на пътя през нищото.

— Къде ни изпращате? — попита Черити.

— На едно място, където не стъпва жив човек — каза Стоун. — Вие винаги сте искали да узнаете кои са истинските повелители на Морон. Нали, капитан Леърд? — Той се засмя сурово, без ни най-малка следа от хумор, и посочи трансмитера: — Ще се запознаете с тях.

Наред с много други заблуди, Черити отдавна бе осъзнала още една: пътуването през нищото в никакъв случай не беше мигновено. Частицата от секундата, в която влезе в трансмитера в Ню Йорк, и мигът, в който излезе от подобния апарат на хиляди мили разстояние на Северния полюс, бяха абсолютно идентични. И все пак, между тях имаше време. Достатъчно време, за да почувства обкръжението си, да осъзнае, че се намира в съвсем друг Космос, в една Вселена, където не действаха природните закони на нейното мироздание. Време, протичащо по закони, които взривяваха границите на човешкия разсъдък. И сега, както и при първото й пътуване с тази зловеща техника, преживя същото — усети как с нея става нещо. Усети как тялото й се разлага на частици до нивото на атома и се превръща само в информация; никаква материя, само познание, от което същата тази тайнствена сила, която го бе унищожила, създаваше нещо ново, но идентично. Като че ли за един безкрайно кратък, но и безкрайно дълъг миг, тя и спътниците й бяха част от това, което обгръщаше цялата Вселена, от първичната сила на битието, присъща на всяка частица на Космоса, която правеше толкова незначителен и същевременно толкова важен всеки отделен елемент, както и съвкупността на цялото. После усети как тялото й отново придобива материален вид и…

… се препъна непохватно, излизайки от пръстена на трансмитера, но една нечовешки мощна ръка я хвана и задържа. Със залитане, след нея се появиха Скудър, Гурк, Лестър и накрая Стоун, следван от двете мравки-албиноси. Пребледнелите лица на хората издаваха шока от току-що преживяното.

Дори Стоун, който сигурно имаше поне хиляда такива скока зад гърба си, изглеждаше несигурен и изплашен. Вероятно крачката през Нищото си оставаше преживяване, към което никой не можеше да привикне.

Черити откъсна поглед от Стоун и се огледа. Попаднали бяха в огромна зала, изпълнена със сив полумрак.

Веднага позна това място, въпреки че много неща бяха променени. Основното бе неизменно: огромен сферичен купол от матовосива стомана. В отдалечения край на почти празната зала, в зловещия полумрак тъмнееха безформени сиви сенки, вероятно машини, или може би дебнещи чудовища, които сега ги наблюдаваха, готови за скок. В следващия миг Черити разпозна силуети, които бе видяла за последен път преди повече от половин век.

Бяха излезли не от големия трансмитер, а от един от многобройните по-малки апарати, монтирани по-късно през последните десетилетия. Нямаше съмнение — това беше космическият кораб. Намираха се на Северния полюс. В гигантския космически кораб, който се бе приземил тук преди половин век и бе отворил вратите към Вселената, откъдето ужас и страдание заляха Земята.

Не бяха сами. Пръстен от шест или седем реда войници плътно обкръжаваше високата около метър платформа, над която плуваше пръстенът на трансмитера. Нещо безформено и голямо изпълзя от мрака и се насочи към тях, но по някакъв странен начин не прие материален вид, а си остана мъглява сянка с неясни, неприятни контури.

— Какво е това? — прошепна Черити.

— Те — отвърна Стоун. Гласът му затрепери. — Владетелите на Черната крепост.

Черити бе обзета от страх. Винаги бе искала да узнае кои бяха тези тайнствени същества от Космоса, как изглеждаха, защо вършеха всичко това. Сега вече нямаше желание да го научи. Обзе я внезапен страх, какъвто не бе изпитвала през живота си, страх, който я сковаваше все по-силно и по-силно с всеки метър, с който се приближаваше безплътното сиво Нещо.

Внезапно я разтърси шокът на откритието, че досега тя, а вероятно и всички други хора, бяха живели в дълбоко заблуждение. Неприятното физическо усещане, което почувстваха тя и спътниците й тогава, когато за пръв път стъпиха в космическия кораб, необяснимата тревога и нервност, които обземаха всеки обитател на тази планета само при доближаване до мороните или до тяхната техника — всичко това нямаше нищо общо с мравките. Съществата, които наричаха себе си морони, всъщност бяха роби на тази незрима сила от тъмните недра на Вселената. Мравките бяха живи създания и също като хората — деца на единната, може би всеобхватна еволюция във Вселената. Те бяха чужди, но живи същества.

Нещо съвсем различно беше приближаващата тъмна и потрепваща сянка. Черити и спътниците й внезапно откриха, че безформеното Нещо произлиза от чужда Вселена. Не от чужда планета. Не от светлината на чуждо Слънце. Не от чужда Галактика. Негова родина бяха измеренията на безумието, един Космос от ужас и страх, който нямаше нищо, абсолютно нищо общо с Вселената — с тази Вселена, която познаваха. Това бе чудовищна, неизразимо чужда сила. Черити внезапно осъзна колко безсмислени са всичките й въпроси „защо“. Това същество бе създадено, за да поробва, да владее и да разрушава, за нищо друго.

Черити инстинктивно отстъпи крачка назад, но веднага спря, когато една от мравките албиноси вдигна заплашително ръка. Тя зърна движението с крайчеца на окото си, защото не можеше да откъсне поглед от това пълзящо, тъмно Нещо, което се приближаваше към обръча на войниците, ставаше все по-голямо и заплашително, но без да личи и следа от материална субстанция. Черити се запита дали на света съществуваше някакво Абсолютно Зло, дали то можеше да бъде видяно. Ако отговорът на тези два въпроса бе „да“, тогава то бе пред нея.

Обръчът на войниците се разкъса пред приближаващото безплътно нещо, но то внезапно спря.

Нещо ставаше. Черити не съзнаваше какво и защо, но го чувстваше. Усети потреперване. Неочаквано нещо привлече вниманието й — видя го, но някак си извън реалността. Мракът като че ли се събра в нещо трептящо, наподобяващо гъвкава като бич тръба с безброй уста и очи, покрита с отвратителни израстъци, извиваща се като от болка. Усети го със сетива, за които не бе подозирала, че притежава. После то се изви нагоре, като в болезнена конвулсия, и в главата й проехтя беззвучен, но пронизителен вой.

После всичко стана светкавично. Армията от насекоми войници, които досега охраняваха неподвижни платформата, като че ли експлодира. Дузини черни същества се хвърлиха с огромни скокове към тях. Черити зърна с крайчеца на окото си как двете мравки албиноси се обърнаха в синхрон и скочиха върху Лестър.

След част от секундата двете мравки бяха мъртви. Черити не успя да види светкавичните удари, които разбиха блестящата им бяла броня. Лестър продължи със същата неуловима скорост. Ръката му докосна миниатюрния пулт на пръстена на трансмитера и заигра като призрак по бутоните. Безплътната сянка продължаваше да трепти. Първите войници достигнаха платформата, със скокове се изкатериха върху нея и протегнаха тънки, остри като нож пипала към Черити и мъжете. В същия миг кръгът на металния пръстен се изпълни с кипящ мрак и Черити усети как една неописуема сила я сграбчи и я захвърли назад.

Този път бе различно. Изпита същото чувство за физическо разграждане последвано от възстановяване, но сега това стана два пъти последователно. За част от секундата Черити отново видя огромната зала, и същевременно усети метален под под краката си, различен от пода на платформата, и съзря един много по-голям, блестящ стоманен пръстен. Мракът на Нищото в него забушува и я засмука навътре. За момент Черити зърна силуетите на другите. Скудър, вдигнал в ужас ръце, Гурк, на чиито лице се четеше същият ужас, но и някакъв див триумф. И Лестър, сграбчил още една човешка фигура. Мигът премина светкавично и остави съмнението у нея, после всички бяха хвърлени в Нищото между двете реалности.