Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (20)

20.

Стоун бе монтирал скрито двете взривни устройства, така че самият той се затрудни да ги открие отново между странните форми на конструкцията на блока на паметта. Ръцете му леко трепереха от възбуда и той се поколеба за миг, преди да тръгне с отмерена крачка обратно към вратата. Знаеше, че се владее достатъчно добре, за да не бие в очи. На човешкото око сигурно нямаше да убегне неестествено бледото лице, треперенето на ръцете и обезумелият поглед. Но извънземните инспектори бяха слаби познавачи на човешката природа. За тях бе невъзможно да четат изражението на лицето на човека, също както, Стоун не бе в състояние да тълкува изражението под бронята на каменните лица на тези странни същества.

Той мислено проигра още веднъж извършеното дотук и не откри никакви пропуски. Двете взривни устройства щяха да се задействат само част от секундата по-късно, след като Гурк и спътниците му минеха през трансмитера. Взривът щеше да разруши не само помещението, но и целия етаж, а вероятно щеше да засегне поне още един или повече от горните етажи. След всичко, което разрушиха по пътя си дотук Черити Леърд и нейните революционери грандомани, нямаше да е трудно да им припише вината и за този бомбен атентат. Освен това бе логично те да взривят трансмитера след себе си, за да задържат евентуалните преследвачи.

Въпреки това бе рисковано.

Той вече нямаше възможност за избор. Историята, която бе разказал на инспекторите, минаваше на ръба на истината. Ако Черити Леърд и нейните спътници проникнеха в сградата, тук щяха да ги очакват стотици подбрани елитни бойци. Въпреки това Стоун силно се надяваше, че те щяха да успеят да се доберат до трансмитера и да отлетят. Но в едно бе сигурен — нито на Гурк, нито на капитан Леърд не им минаваше и през ум да минат през компютърната зала и да изпълнят своята част от споразумението.

Поне той на нейно място не би го сторил. Това бе старата игра на измамения измамник и Стоун изпита задоволство при мисълта, че бе направил успешен ход. Без значение дали Черити Леърд държеше или не на думата си, тази компютърна памет с издайническата информация щеше да бъде унищожена. Разбира се, тази информация нямаше нищо общо с несъществуващата космическа флота, но свързана със съвсем не маловажния въпрос — ще спаси ли живота си и ще остане ли губернатор на тази планета, или ще го постигне една нито особено бърза, нито особено приятна смърт.

Стоун почти бе достигнал вратата, когато се спря и се обърна. Погледът му се плъзна по блестящия пулт на компютърното устройство и за момент се спря на контролните уреди, надписани с неразбираеми чужди символи. Обзе го някакво зловещо вцепенение. Този компютър бе нещо повече от информационна банка. Той бе нещо повече от изчислителна машина, в която е съхранена информация. За него — а може би и за мнозина други — той бе нещо като гроб. Част от личността му бе там вътре, превърната в поредици от цифри и затворена в електронен затвор. Той се почувствува гол и уязвим при мисълта, че всеки, който можеше да работи с тази машина, можеше да прочете и най-дълбоките тайни на живота му.

Почти против волята си, той се върна до компютъра и протегна ръка. Поколеба се още веднъж. Някакъв беззвучен глас му нашепваше, че е по-добре да не прави това. Но изкушението бе неустоимо. Той трябваше да узнае какво бе записано в паметта на този компютър. Той трябваше да узнае какво знаят те за него, и накрая — трябваше да узнае кой бе той самият. Може би само след един-единствен поглед в тайните на този компютър щеше да стане единственият човек на тази планета, който наистина познаваше самия себе си.

Неустоимо, възбуждащо усещане. Да четеш собствените си мисли. Да видиш неща, които даже собственото ти съзнание е скрило от тебе самия. Да видиш целия си живот като в отворена книга, от първата секунда досега…

Стоун включи компютъра и изчака, докато мониторът светна и с треперещи пръсти набра името си на клавиатурата.

За негова голяма изненада, на екрана се появи нещо подобно на сложна, но прегледна електронна схема. Бе предполагал, че данните са кодирани, най-малкото осигурени против достъп, за да не могат да бъдат четени произволно от всеки. Нищо подобно.

Той се съсредоточи за момент върху схемата на екрана, докато се ориентира в нея, после пръстите му заиграха бързо по клавиатурата и мониторът се изпълни с числа и букви.

Стоун прекара почти пет минути вцепенен пред компютъра, гледайки с нарастващо объркване това, което показваше мониторът. Всевъзможна информация — име, ранг, възраст, ръст, педантично точно описание на тялото, походката, начинът на говор и реакции. Това бе най-обширното и детайлно досие на един човек, което бе виждал Стоун.

Но и нищо повече.

Къде бяха всичките скрити тайни на неговия живот? Къде бяха спомените, сборът от информации, които съставяха реалния човек? Записаното в паметта на този компютър бе най-подробното персонално досие, съставяно някога, но тук нямаше нищо от неговите скрити желания и мисли, нищо от неговите тайни — и нищо от предателството, което бе извършил.

Измина доста време, докато Стоун бе в състояние да приеме истината.

Той се беше заблуждавал. Той е бил заблуждаван. Всичко, което му бяха казали за тази банка данни и за възможностите на този фантастичен компютър, бе лъжа.

Всичко бе лъжа!

И последното, най-долното предателство, което бе извършил — той бе разкрил на капитан Леърд и нейните приятели тайните на базата и вероятно им бе дал оръжието, с което можеха да отхвърлят властта на мороните над Земята — бе напълно безполезно. Опасността, от която се страхуваше, не бе съществувала никога.

Той чу звук от плъзгане на врата, обърна се сепнато и видя Луцифер, своя личен адютант. Зад него блестеше белият силует на инспектор.

Стоун не се и опита да изключи компютъра. Осъзна, че е изгубил всичко. Вероятно са знаели предварително и са го наблюдавали с камера, за да видят докъде може да стигне.

Луцифер мина покрай него, наведе се и с ловко движение отстрани двете взривни устройства, които Стоун бе монтирал на компютъра. После отстъпи встрани, за да направи място на инспектора, който го следваше.

— Губернатор Стоун — каза инспекторът и протегна повелително ръка. — Моля, предайте ми оръжието си. Не се опитвайте да оказвате съпротива. Би било безсмислено.

Стоун откачи бавно лазерния пистолет от колана си и го подаде на инспектора.