Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (4)

4.

През последния половин час Френч постепенно привикна с мисълта, че трябва да се върне на Земята. Това го плашеше до смърт.

Запита се защо нещата бяха устроени така. Всеки от тях — кой по-рано, кой по-късно, щеше да се върне на Земята. Въпреки мълвата, че Стария вероятно ще надживее поне още три поколения в Убежището, както бе надживял три поколения досега. Но даже тази формулировка бе по принцип погрешна. Та нали Земята бе Раят, където един ден всички щяха да бъдат възнаградени за мъките и лишенията в Убежището? Поне така му бяха разказвали. Френч се питаше все пак защо е този панически страх от завръщането у дома.

Сигурно за стотен път през последните десетина минути Френч отново погледна индикатора на запаса от въздух. Ако вярваше на малката червена стрелка, отдавна трябваше да е мъртъв. Поне от пет минути уредът показваше нула. Или бутилката за въздух на гърба му беше вече почти празна и сега вдишваше последните остатъци, които не бяха в състояние да отклонят стрелката, или уредът просто се бе повредил под действието на силата на тежестта. По разбираеми причини Френч приемаше втората възможност и имаше поне едно основание за това.

Навлязъл бе така дълбоко в Зоната на тежестта, както никой човек досега. Поне никой от тези, които се бяха завърнали оттам. Всяко движение бе свързано с неимоверно напрежение, даже дишането бе станало съзнателна дейност, която изискваше голяма концентрация на вниманието. С всяка крачка напред ставаше все по-тежко. От време на време кървав воал падаше пред погледа му. Вероятно малцина преди него бяха имали възможността съзнателно да преживеят това усещане — тежестта на собствените си органи. Като че ли оловни тежести бяха окачени към сърцето, белите дробове, стомаха. Понякога му се струваше, че усеща дори мъчителното изтласкване на кръвта по стеснените артерии. Без съмнение — това бе болестта на тежестта. Щеше да се наложи да лежи в треска в продължение на седмици и само ако имаше щастие, щеше да оздравее без трайни увреждания или дори осакатяване.

Френч би се изсмял, когато осъзна абсурдността на тази мисъл, стига да можеше да си поеме дъх. Сега едва ли трябваше да го тревожи опасността от трайни увреждания на здравето и осакатяване. Единственото трайно увреждане, което го заплашваше в момента, бе една трайна смърт…

Той продължи, олюлявайки се. Видя пред себе си неясните очертания на някаква рампа, която водеше под наклон надолу, но прекалено късно осъзна опасността — тук тежеше тридесет пъти повече, отколкото в Убежището. Грубата дихателна маска заглуши вика му, когато той изгуби равновесие, преобърна се напред и политна в пропастта.

Сигурно дълго бе лежал в безсъзнание. Най-напред осъзна, че лежи по гръб и го гледат опулените очи на паяк, който се бе надвесил над него и с три от шестте си крайници дърпаше защитното му облекло. Острите нокти без усилие късаха прозрачната изкуствена материя, Френч чу пронизително, немелодично изсвирване. Вероятно това беше езикът на паяците.

Той посегна машинално към харпуна си. Нека да изпрати поне още едно чудовище на Земята. Тогава се случи нещо неочаквано — паякът ненадейно се изправи, протегна и четирите си ръце и със смешни и непохватни движения му помогна да стане на крака. Не звучеше ли свиркането на паяка някак си… загрижено? Френч като по чудо остана неразкрит. Паякът го бе докосвал, но бе останал заблуден от маскировката!

Невъзможно! Всеки в Убежището знаеше, че несръчно скроената маскировка би могла да заблуди насекомите само при бегъл поглед…

Очевидно досега бяха живели с напълно погрешни представи за света на паяците. Залитайки под товара на собственото си тегло, но и замаян от шока на изненадата, Френч стоеше неподвижен, зяпнал право в паяка. Насекомото продължаваше да му говори нещо с пискливия си глас, като жестикулираше с четирите си ръце. Очевидно съществото все пак бе открило, че нещо не е наред с неговия себеподобен. Вероятно паякът бе изненадан, че е попаднал на себеподобно, макар и малко различно на външен вид, което без съмнение не разбираше нито дума от езика му. Вероятно бе изненадан и от харпуна, който се появи в ръката на Френч, но изненадата му бе пълна, когато половинметровата стоманена стрела го прониза и повали на пода.

Френч се бореше с отчаяни усилия да не загуби отново съзнание. Наближаваше мигът, когато щеше да падне, без да има сили да се изправи. Усилието да вдигне оръжието и да се прицели в паяка го бе изтощило напълно. Започна да залита, всичко около него се въртеше. Блъсна се в някаква стена и изпусна харпуна, сега тежък десетки килограми. Червените воали пред погледа му се смениха с черни. Някаква невидима челюст стегна сърцето му. Задушаваше се, но не можеше да си поеме дъх. Без съмнение, скоро щеше да умре, но не от болестта на тежестта. Не му оставаше толкова време. Преди да бъде убит от силата на притеглянето, щеше да умре от задушаване. Запасът му от въздух бе привършил окончателно.

Той се свлече на колене до застреляния паяк и замъгленото му съзнание успя само смътно да регистрира, че поваленото насекомо продължаваше да помръдва. Може би тези чудовища бяха по-жилави, отколкото предполагаха, а може би това беше само рефлекс, но една страховита лапа замахна към него и острият нокът раздра маскировъчния костюм на Френч. Свистенето на въздуха смрази кръвта му.

Тогава усети, че отново може да диша.