Волфганг Холбайн
Ад от огън и лед (10)

10.

Щастливият шанс трябваше все някога да има край също и за Френч.

Започна се с вой — пронизителен до болка звук, който първоначално едва се долавяше, но бързо се усили, като проникваше до всяка фибра на тялото и караше зъбите да тракат болезнено. Звукът се усилваше и затихваше, отново се усилваше и затихваше в безкраен ускоряващ се монотонен ритъм, който като че ли принуждаваше сърцето на Френч да бие в такт с него и искаше да изключи съзнанието му. Постепенно Френч стенеше и залиташе, по разядения от ръжда проход, и въобще не забеляза паяците, които профучаха покрай него с бързи, отсечени движения, без да му обърнат капка внимание. Той се свлече и тоновете тегло, което изпълваше тялото му в тази част на света на паяците, не му позволи да се изправи отново.

Най-после всичко свърши. Виенето престана и премина в един последен, мощен пронизителен писък, който парализира дишането му за момент и Френч остана да лежи в продължение на минути със затворени очи, като дишаше тежко. Усещаше тялото си, сякаш бе удряно с чукове, всяко движение бе мъчение. Но не можеше да остане тук. Доколкото бе прозрял поведението на паяците, те щяха да го смятат за себеподобен, без да обръщат особено внимание на външния му вид, докато той беше в състояние да имитира техните движения. Зловещият вой обаче нямаше такова парализиращо въздействие върху насекомите, които бе срещнал, напротив, звукът ги подтикна към някаква трескава активност. Ако останеше тук, рано или късно някое от тези чудовища щеше да се спре, за да види мнимо болния си събрат. И това щеше да бъде краят.

Тази мисъл му даде нови сили, за да се изправи поне на ръце и колене. За миг остана неподвижен така, като дишаше тежко. После стисна зъби и се изправи, несръчно търсейки опора в стената.

Всичко около него се въртеше. Подът под краката му се тресеше. Във въздуха се носеха шумове, които той едва сега започна да възприема, тъй като ушите му още ехтяха от пронизителния вой. Дълбоко под краката му сега се чуваше глух тътен, който наподобяваше развъртането на тежки машини. Към него се примесваха пронизителни свирещи шумове, които неприятно му напомняха езика на паяците, но като че ли ги издаваше някакво същество от метал.

Той се огледа разтреперан. В момента наоколо не се виждаха паяци, но той бе само на няколко крачки от входа на голяма зала, в която се долавяше трескаво движение. Без сам да съзнава защо, той се довлече, като се опираше на стената, и погледна вътре.

Залата бе почти толкова голяма, колкото онази, от която се виждаше Земята. Тази бе разделена на три стъпаловидно разположени нива, които гъмжаха от множество препускащи огромни шесткраки твари, Френч не успя да отгатне целта на това движение, то бе трескаво и нервно, както никога дотогава. Явно съществуваше някаква връзка с пронизителния вой преди това, както и с промяната, настъпила по-късно в света на паяците.

Изпълнен с ужас, той предположи за момент, че този вой беше алармен сигнал, че най-после бяха открили проникването му и започваха да го търсят.

Тогава чу шум зад гърба си, извърна с мъка глава и потръпна от страх, като видя половин дузина блестящи черни насекоми. Повечето от тях изобщо не го забелязаха, но две насочиха поглед право към него. С неимоверни усилия, на които не бе способен само преди секунда, той се отблъсна от стената и се изправи с мъка, макар че през гърба го проряза остра болка, като че ли костите му бяха натрошени. Успя някак си да изпълни този трик и се задържа прав, без да се движи, докато паяците го отминаха. Понечи да направи крачка, но усети, че губи равновесие, протегна изплашен ръка, за опора в стената, но в следващия миг политна напред през вратата и без да иска, се озова в залата. В последния момент запази равновесие и се спаси от падане, като пристъпи непохватно крачка напред и встрани.

Прониза го тръпка на леден ужас. Попаднал бе право сред група паяци, които работеха трескаво. Те вършеха нещо около голяма машина, чиито корпус хвърляше матови метални отблясъци и бе покрит със скали и лостове. Само за да върши нещо и да не привлича вниманието им, той вдигна ръце, за да имитира активност, но явно това беше грешка, тъй като най-близкият паяк се извърна с бързо движение към него и му изпищя нещо. Естествено, той не разбра нищо, но схвана за какво става дума. После припряно отдръпна ръка, вгледа се в насекомото и се опита да заеме такава поза, за която се надяваше, че изразява пред паяка съзнание за вина и покорство, след което се отдалечи, тътрейки крака. Съществото го изгледа още веднъж в продължение на секунда, след това се отдаде отново на работата си и го забрави.

Сърцето на Френч биеше до пръсване. Не можеше да си позволи втора подобна грешка. Не можеше и да остане, без да върши нищо, тъй като така веднага би привлякъл вниманието им върху себе си: неподвижен в хаоса на това непрестанно движение във всички посоки и трескаво свиркане. И така, той продължи с мъчителни малки стъпки, като се оглеждаше за подходящо скривалище.

Не намери скривалище, но откри нещо друго.

В най-отдалечената част на залата, над най-високия от трите подиума, се издигаше конструкция, твърде необичайна дори за този свят от чудеса и непонятни неща. Това беше пръстен от сребрист: метал, дебел не повече от два пръста, с диаметър три до четири метра. Пръстенът плуваше без видима опора на около половин метър във въздуха над пода.

Нещо… се излъчваше от него. Френч го усещаше и въпреки че не се осмеляваше да гадае какво бе това, то всяваше страх в душата му. Нещо повече — изпълваше го с ужас и паника. Ако се изключеше свойството му да виси без опора в пространството, това нещо на вид беше обикновен стоманен пръстен. Въпреки това Френч имаше чувството, че се сблъсква с нещо чуждо, може би не непременно зло, но във всеки случай — опасно. От металния пръстен като че ли се носеше леден полъх, студ, който обливаше не тялото, а душата му, и вледеняваше нещо в нея.

За няколко мига не можеше да откъсне поглед от странното устройство. С мъка извърна глава и в продължение на секунди гледа една от непонятните машини на паяците, цялата обвита в полуразкъсана мрежа от лепкави сиви нишки. Същата тази машина, която го бе изплашила до смърт преди това, сега му изглеждаше сто пъти по-нормална от този привидно обикновен и безобиден метален пръстен.

Той направи още няколко безцелни крачки, обърна се отново към изхода с намерението да напусне залата, когато подът под краката му започна отново да вибрира; в същото време проехтя нов пронизителен вой, който обаче не излизаше извън залата. Всички паяци на мига изоставиха работата си и се съсредоточиха върху една точка зад него, така че Френч също трябваше автоматично да остане неподвижен и да вдигне глава.

Това, което видя, го парализира напълно. Обзелото го вцепенение вероятно спаси живота му, тъй като в противен случай щеше да нададе вик на ужас.

Пръстенът, който само преди миг беше прост метален обръч, сега се изпълни с пулсиращ черен мрак. Това беше нещо безплътно, нереално, нещо, което не съществуваше в действителност — мракът на безкрайността, отсъствието на светлина, на материя, може би и на пространство. Нещо като че ли се раздвижи и преди разсъдъкът на Френч да го изостави окончателно, в мрака се оформи фигура и от пръстена изскочи един гигантски, ослепително бял паяк.

Френч се втренчи в съществото, обзет от още по-силен ужас. Почувствува, че този паяк е нещо различно от останалите. Това се дължеше не само на цвета. В очите му проблясваха пламъчета на обезпокоителна интелигентност, а цялата му фигура излъчваше почти физически осезаема власт.

Мракът в пръстена избледня, постепенно се показа стената зад него, в същото време престана треперенето на пода под краката му. Бялото същество пое с големи, но отмерени и спокойни крачки надолу по металната стълба пред пръстена, Френч най-после се опомни от вцепенението й бързо, колкото си позволяваше, за да не привлече вниманието на паяците, се скри зад сивия корпус на една от машините.