Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (8)

7.

Намериха пещерата високо над ливадите на Рейна близо до развалините на старото абатство. Беше горещ слънчев юлски ден. Пчели жужаха лениво из храсти и треви. Училищната ваканция бе започнала и дните на всички деца от Хебридите бяха изпълнени с игри. По всяко време можеха да се видят групи деца, които се катерят около пещерите при нос Порт Ръм. При отлива можеше да се влезе в пещерите или да се седне на високите скали и да се наблюдава как вълните на протока се разбиват в Сгор Крехт. Ветровете и времето бяха ваяли и изостряли скалите, бяха ги направили опасни за невнимателните лодкари. Говореше се, че много отдавна един чужденец за Рейна бил изхвърлен с лодката си в една бурна нощ върху Сгор Крехт. Тялото му се е заболо на една скала и поради коварните приливи никой не успял да стигне до него, останало там, докато го изкълвали чайките и накрая морето отнесло само скелета му.

Това бе една от многото легенди, които се разказват в Рейна. Старите хора предаваха разказите, които бяха чули от предците си, а децата вярваха всичко чуто. Историята за чужденеца, забучен на скалата, бе една от най-известните и сега Шона и Нийл, седнали на каменния перваз, гледаха с мрачен интерес към Сгор Крехт и си представяха как тялото му постепенно е било изкълвано.

— Трябва да е било ужасно за бедния човек — разсъждаваше Шона, макар че очите й светнаха.

— А, той е бил умрял и нищо не е усетил — както винаги й противоречеше Нийл.

— Но в началото не е бил умрял — отвърна му Шона, като си представяше ужасната му съдба.

Имаше и други предания — че разбойници използвали много високи тераси в пещерите, за да складират плячката си. Пещерите се заливаха от вода при прилив, но тя никога не достигаше до терасите, затова те са били идеални скривалища за разбойници, запознати добре с приливите и с хлъзгавите скалисти брегове.

Шона и Нийл, като много деца преди тях, търсеха нещо останало от плячката, но не намираха нищо. Надяваха се да открият и част от легендарния скелет, веднъж дори изровиха една стара кост, която занесоха развълнувани на стария Джо, най-големия авторитет по морските въпроси. Той веднага определи, че това е кравешко „кокалче“, навярно заровено и забравено от някое куче.

Освен вълнуващите разходки по скалите, имаха и други забавления, плуваха в езерото Тени или в малкия залив, където бе сгушено пристанището. Там бе най-интересно, защото пристанището беше сърцето на Порткъл. Големи и малки лодки влизаха и излизаха от него, а рибарите позволяваха на децата да се катерят по лодките им, да играят между насмолените въжета и мрежите за омари. Чайките крещяха и стари жени се навеждаха от прозорците си в розови рамки, за да разговарят с всеки, който мине. Зимата бе време за гощавки и танци по къщите, но през лятото се танцуваше в пълни със сено хамбари. Мъжете бавно, но с удоволствие се напиваха, а младите двойки се криеха в сеното, за да се целуват и прегръщат. Шона и Нийл, заедно с други деца, се въртяха край разклатените врати и взаимно се увещаваха да се шмугнат вътре, за да си грабнат шепа бисквити или плодов сладкиш.

Странно им беше, че виждат Ули Маккинън, вече дългурест петнайсетгодишен младеж, да влиза в някой хамбар под ръка с момиче. Косата му бе добре пригладена, обущата му — лъснати, но продължаваше да подсмърча постоянно и отдавна бе свикнал с прякора си „Смръкльото“. Той нямаше грубата хубост на сестра си Нанси, но като нея много обичаше любовните похождения. Любима игра на малчуганите бе да се покатерят на купа сено, преди да започнат танците, да се скрият и да чакат появата на влюбените двойки. Но най-любим им бе „Смръкльото“.

Децата, които го наблюдаваха, се задавяха от смях, когато той пъшкаше и подсмърчаше между целувките. Беше несръчен с момичетата, но обикновено успяваше да разкопчее някоя блуза, да грабне някоя гърда и да я стиска като упорит омар, докато получи плесница по лицето.

— Ще правим ли и ние някога такива неща? — чудеше се Шона. — Всичко ми се вижда малко глупаво.

Нийл, висок и красив, вече дванайсетгодишен, се присмиваше на думите й, но се изчервяваше и сменяше темата.

Шона се бе източила, краката й бяха дълги, а тялото неоформено, но бузите й не бяха вече така пълни и още по-добре подчертаваха изваяните черти, които имаше от малка. Имаше склонност да се носи небрежно и предпочиташе дългата й коса да се вее свободно, но Мирабел я караше да я връзва отзад с панделки, които тя ненавиждаше, защото й придаваха женственост. Тя беше мъжкарана, може би защото отдавна дружеше с Нийл, или може би несъзнателно искаше да бъде като момче в неговите очи. Понякога той отиваше с момчетата да лови риба в пълноводните реки или да се вмъкне в Бърнбреди, за да открадне дива кокошка или фазан, само за да направят пакост.

След като я бе изоставил за първи път, Шона се нацупи, когато дойде да я потърси отново. Но Нийл не бе момче, което ще търпи да го разиграват и нейното нацупване го прогони за много дълго време. Тя се отказа от момичешките намеци за недоволство и го приемаше след мъжките му подвизи като че ли изобщо не бяха се разделяли.

Но сега той се бе променил пак и прекарваха цялото лято заедно, като бяха по-близки от когато и да е преди. Понякога слагаше ръка около раменете й и я стискаше някак по-сърдечно, от което тя се чувстваше странно, като че ли я закриляше. От погледа му, когато приближаваше загорялото си момчешко лице до нейното, усещаше, че в сърцето й се прокрадва чувство на любов, каквото изпитваше към баща си, но с Нийл бе по-друго и тя не знаеше защо.

Обичаше дълбоко баща си, тежките думи, които му бе казала преди четири години, бяха забравени, ала сега не показваше любовта си, както бе правила тъй свободно в ранно детство. Но сега го чувстваше дори по-близък.

Случваше се той да протегне към нея силните си ръце с неописуем копнеж в тъмните му очи, но нещо дълбоко в нея я караше да се съпротивлява, някаква гордост или упоритост, не знаеше какво, но съзнаваше смътно, че всичко идваше от оня ден, когато бе прочела надгробния камък на майка си и бе открила тайната, помрачавала шест години простия й детски живот. Бе щастлива, но понякога се чудеше какъв ли щеше да бъде животът й без Нийл.

Двамата се бяха „оженили“, когато тя бе на седем, а той на девет години, с малка церемония, при която Агнес бе главна шаферка, а Стюарт Симпсън — пасторът. „Сватбата“ стана бързо, защото „сватбената гощавка“, която ги очакваше на една тераса в пещерата, послужила им за черква, ги привличаше много повече.

Сега бяха намерили другата пещера, всъщност бяха попаднали на нея случайно, докато играеха сред развалините на абатството. Развалините бяха останали от забулено в мъгла време, сгушени в една падина, над която се издигаше скалистият, обрасъл с треви хълм, наречен Дънуей, което значеше „Хълм на гробищата“. Поради многото легенди за призраци, свързани с Дънуей, жителите на острова обикновено го избягваха, но за Нийл и Шона той бе интересно място за игри и те не обръщаха внимание на легендите. Обичаха тихите, тайнствени места и ако бяха свързани с легенди, това не ги плашеше, а по-скоро ги очароваше. Нийл веднъж се спъна и падна върху оплетени бурени и къпини и после изчезна от погледа на Шона. Тя се спря, ослушвайки се в сянката на порутената стена, но не можеше да определи откъде идват виковете му. Тръгна напред, одра се на бодливите къпини и скочи, когато главата на Нийл внезапно се подаде от един храст.

— Тук има пещера! — извика той развълнуван. — Голяма и просторна, с ниши като легла.

Тя с мъка пропълзя до него. Входът на пещерата бе обрасъл с буренак и Нийл го бе открил, само защото едно голямо парче от скала бе паднало навътре. Пещерата бе суха и много тиха, и бръмчене на муха не нарушаваше тишината. Нийл измъкна кълбо от бурени и го мушна в една пукнатина на скалата. Слънчева светлина проникна в пещерата, която се простираше под хълма на около шест метра. Няколко груби ниши бяха изсечени в стените на скалата, два големи камъка, поставени в средата на пода й, приличаха на грубо огнище.

— Чудесна е — дишаше запъхтяна Шона. — Топла и суха… не като миризливите пещери при нос Порт Ръм. Ами… мислиш ли, че е някаква гробница? Може би това е Дънуей!

— Н-не, мисля, че това е скривалище, издълбано от монасите преди векове. Много отдавна скандинавците идвали тук с големи викингски кораби и нападали островите. Корабите им били като дракони, скандинавците грабели и крадели. Мисля, че монасите, които живеели тук, са издълбали тази пещера, за да крият храната си. Когато идвали скандинавците, монасите сигурно са се криели в пещерата, може би по няколко дни са спели в тези ниши, докато мине опасността и могат да излязат. — Очите му светнаха при мисълта как монасите са се промъквали в скривалището си, докато мощните банди от скандинавци опустошавали острова.

Шона затаи дъх.

— Никой не знае за тази пещера, освен нас. Тя ще бъде нашата къщичка. Можем да идваме да си играем тук; ако завали, ще си имаме покрив, а ако искаме да се скрием от някого, ще влизаме вътре. — Ентусиазмът й растеше. — Можем да си донесем някои неща и да я направим по-уютна. Мирабел пази много стари тенджери и съдове, за които е забравила. И ти можеш да донесеш някои работи. Можем да си запалим огън и да си готвим на него!

Нийл се зарази от нейното въодушевление.

— Ще бъде чудесно! Ще бъдем като изследователи, а мама е толкова заета с бебето, че няма да забележи, ако изнеса туй-онуй.

Ставаше дума за малката му четиримесечна сестричка, която с постоянните си бебешки нужди бе предизвикала голяма промяна в Слокмор. Щастлива промяна и Нийл знаеше, че атмосферата се бе променила след дългата им ваканция миналото лято, когато бяха отишли с родителите му в Сторноуей. Лаклан, изтощен след един плеврит, и майка му, която се бе превърнала в тъжна сянка на предишната Фийби, бяха почувствали, че трябва да се откъснат за известно време от Рейна. Като оставиха един временен заместник-лекар на милостивите грижи на Елспет, заминаха при брата на Лаклан в Сторноуей.

След два месеца се прибраха в Рейна. Лаклан бе възвърнал някогашната си момчешка пъргавина, а Фийби грееше за пръв път от много време. В Сторноуей, далеч от всичко, което им напомняше за старите кавги, бяха намерили отново любовта и волността от началото на съпружеския си живот. Нараненото сърце на Лаклан се успокои, а Фийби забрави своите оплаквания. Полека-лека бяха събрали и съединили отново нишките на смутения си брак. Лаклан върна увереността си, че има сили да лекува, да помага при раждането на нов живот, и да оставя живота да угасне, когато не може да се направи нищо повече, за да бъде запазен.

Нийл прекара ваканцията си с братовчедите си, две момчета почти на негова възраст, а Фийби и Лаклан се разхождаха в летните дни, уловени за ръка и говореха за живота си така откровено, както в младостта си. А нощите — Фийби никога нямаше да забрави дългите златни нощи с аромата на летен въздух, нахлуващ през прозореца. Тези нощи на любов без страх не можеха да бъдат забравени, а резултатът им бе малката Фиона, която се бе появила с вик след кратки, но силни родилни болки, извадена на бял свят от собствения й баща, който пое малкото телце като най-голямата скъпоценност. Сега Фийби пак пееше из къщата, а Лаклан се държеше уверено и спокойно.

Нийл беше пленен от малката си сестричка. Играеше с нея и дори сменяше пелените й, когато трябваше. Целуваше я и я прегръщаше, но като заплачеше със силния си глас, с удоволствие оставяше майка си да се оправя с нея.

Шона скочи в една от нишите.

— Седни тук да изядем храната си, огладнях!

Започна да рови в пакета, който Мирабел й бе приготвила сутринта. Дебело парче хляб с масло, ябълкова пита, овесени сладки и кифлички лежаха съблазнително под обвивката.

— Мирабел е голяма готвачка! — похвали я Нийл, като остави своя обед, за да си хапне от питата.

— Да, тя учи и мене. Мога да пека кифлички и да меся хляб, но винаги става малко сух. — Шона въздъхна. — Мирабел вече много остаря, знаеш ли, че стана на седемдесет и три години оня ден? Понякога се безпокоя да не умре, защото много я обичам. Чух я да казва на Биди, че някой път й е лошо, а Биди й каза, че и тя имала киселини и че било от старост. И Биди е стара, шейсет и шест годишна е, но каза, че ще продължи да вади бебета, докато е жива. Тя е извадила на бял свят почти всички хора на острова, освен старите като нея. Тя дори е родила баща ми.

— Как така го е родила? Тя не е майка на баща ти! — каза с подигравателен тон Нийл, дъвчейки една кифличка.

— Е-е, знаеш какво искам да кажа. Трябва да е смешно да гледаш как бебета, които си извадил, стават хора.

— И бебетата са хора, само че малки! — присмя й се Нийл високомерно. Това, че бе с две години по-голям, го амбицираше, когато бе с нея, а напоследък ставаше нетърпелив, защото тя бърбореше по детски, а неговите мисли и чувства вече бяха по-зрели. Понякога се държеше покровителствено и бе много сърдечен с нея, друг път му досаждаше, но не можеше да си представи живота без нея. Все пак, това скоро щеше да стане, защото родителите му се готвеха да го изпратят в едно училище на голямата суша.

Любовта му към животните му бе помогнала да си избере професия. Искаше да стане ветеринарен лекар. И той като баща си щеше да бъде лекар, но вместо да помага на хората, щеше да помага на животните. През годините Фийби бе прибирала вкъщи много пъти странни, наранени или осиротели животни. Едно от тях бе малкото тюленче, за щастие вече отбито, но ранено и не можеше да си търси храна. Нийл, с десетина свои връстници, бе донесъл тюленчето от Портвойнакан, изминал бе с него повече от пет километра по неравния път през пущинака, за да го остави в зеленчуковата градина на Фийби. Това бе любима разходка за момчетата от Порткъл, да идат с някой рибарски кораб от Порткъл до Портвойнакан, после да се върнат в Порткъл по суша.

Два месеца Фийби бе изтърпяла тюленчето да се вмъква през кухненската врата щом може. Нямаше нищо против то да лежи доволно по корем в цинковата вана, извадена вън на слънце, а в това време Нийл тичаше напред-назад до потока и го поливаше с кофи вода. Тя дори го обикна и глезено му викаше Салак, защото силно миришеше на риба. Но когато една нощ го намери да хърка доволно до гърба на Нийл, сложило лъскавата си глава удобно на възглавницата, тя настоя да го върнат веднага в морето. Така Салак се завърна в естествената си среда, напълно оздравял и със спомени за домашните удобства, които бе видял на земята на човешките същества. Нийл се мръщи една седмица, докато научи, че един млад тюлен се върти в пристанището на Порткъл. През едно цяло прекрасно лято той с тълпи от други малчугани плуваха редом със Салак, а когато дойде есента, тюленът напусна Порткъл и отиде да живее при себеподобните си.

Животните бяха призванието на Нийл и баща му го бе насърчил да стане ветеринарен лекар. Но той знаеше, че ще има нужда от по-добро образование, за да може да следва за избраната професия, и през есента Нийл щеше да напусне Рейна, родителите си и Шона, която бе неразделна част от живота му, докато растеше. Тази мисъл го разнежи и той изведнъж сложи ръка около раменете й. Нежно.

— Ти си едно смешно малко създание!

— Не съм малка и не съм смешна! — отговори тя сърдито. — И се прибирам вкъщи, защото днес пристига чичо Алик. Обещах на Мирабел да й помогна да приготви чая. Обичам да идва чичо Алик. Вдига ме нагоре и ме прегръща. Чудя се защо жена му никога не идва с него.

— Защото не обича да цапа краката си с лайна — каза Нийл, който бе наблюдавал как Мери при едно от редките си посещения избира внимателно къде да стъпи на полето.

— С тор! — поправи го Шона строго.

— С лайна! — повтори Нийл ядосано. Отнасяше се малко недоверчиво към Алик. Не му харесваше как се умилква на Шона, нито начинът, по който се смее. Беше някак неестествено. Не обичаше Алик, дори повече отколкото Фъргъс. Защото Фъргъс поне бе мъжествен и не бъбреше като старица. Алик бе красив и жените го харесваха, но за грубоватия Нийл красотата му бе много пригладена.

— Ти си груб понякога.

— Мога да бъда груб винаги, ако искам. Хайде тогава, не карай чичо Алик да те чака.

Закрачиха през тревите и докато стигнат до пътеката по хълма при колибата на Доди, се измориха и спряха да си починат. Нийл се просна на тревата, а Шона седна й обхвана коленете си с ръце.

— Ще ни се впият кърлежи — каза Нийл небрежно. — На тебе ще ти се впият в гъза.

— В задника — отговори тя спокойно, като разбираше, че той иска да я ядоса, защото още мислеше за Алик.

— В гъза! — повтори Нийл. — Гъз, гъз, гъз! — И като усети, че смехът напира в гърлото му и разпръсва лошото му настроение, извика силно: — Дупе!

— Дупе — повтори Шона, падна до него на тревата и двамата се заляха от смях.

— Хубав ден! — тъжният поздрав на Доди ги накара да седнат.

— Хубав ден! — отговориха двамата в един глас, а Нийл добави: — Кравата си ли търсиш, Доди?

— Да, и не я намирам. Крие се от мене. Приготвил съм й храната, а пък аз си искам млякото за закуска.

— Ние ще ти помогнем — предложи Шона веднага и хукна заедно с Нийл да търсят Иласейд.

Доди ги следваше с дългите си подскачащи крачки. Той се бе променил малко през годините и никой не знаеше възрастта му, но колко години е прекарал на земята го интересуваше най-малко от всичко. Първият му и главен интерес бе Иласейд, която проклинаше безспир, но я обичаше също тъй всеотдайно, както бе обичал и майка й. Тя бе крава, която обичаше да скита и през цялата година той изминаваше километри, за да я храни и дои. След това, което бе станало с майка й, той не искаше тя да има теле, но Фъргъс го бе убедил, че тя ще издържи и той се бе съгласил. И наистина една малка Иласейд се бе родила благополучно. Но след известно време Фъргъс купи телето на Доди, който не можеше да се справя с крава-скитница и с упоритото й отроче.

Вторият интерес на Доди бе малката му градинка, в която отглеждаше удивителен зеленчук. Продаваше излишното, за да спечели по някое пени, но общо взето живееше в малък, самозадоволяващ се свят. Иласейд постоянно водеше четирикраките си приятели от хълма, които се опитваха да съборят оградата на градинката му. Веднъж бяха успели, бяха се нагостили добре, преди да си тръгнат и бяха отъпкали всичко, оставяйки след себе си — каша от зелеви листа и тор.

Но Доди не се отчайваше лесно и сега градинката му беше като крепост, в която само той можеше да влиза през солидната врата, направена от оплетени клони, жици и стари корабни греди, всичко завързано здраво с дълги треви. Оградата беше висока с няколко реда заплашителна бодлива тел отгоре, така че и сърна не можеше да я прескочи.

— Само че слънцето скоро ще залезе — каза весело Доди.

Нийл намери Иласейд да си дъвче стара слама в нейния сайвант зад колибата.

— Ах, проклетница! — извика Доди. — Аз да обикалям с километри, а тя да ме изиграе! Е, добре, сега ще я издоя. Ако влезете в колибата, като свърша, ще ви донеса по един стрък ревен да си гризете.

Нийл и Шона бяха единствените деца, на които оказваше такава чест. Малко жители на острова бяха виждали колибата му отвътре, но повечето и не искаха. Като знаеха колко е разпасан, бяха сигурни, че и колибата му ще мирише като него.

Първия път, когато децата влязоха в тъмната колиба, дъхът им спря. Малката стаичка бе невероятно спретната. Двата дървени стола с облегалки бяха разклатени, старият скрин се бе почти разпаднал, но всяко свободно място бе украсено със съкровища, които бе събирал по брега и из горите. Парче дърво, уловено в морето, бе изрязано във формата на тюлен и окачено над огнището. Изчистени морски таралежи бяха пръснати заедно с шишарки върху скрина. Саксия с диви орлови нокти беше сложена в дълбоката ниша на малкото прозорче. Вярно, че пердетата му бяха като паяжина и пред огнището бе разсипана пепел, но в стаичката не се чувстваше „миризмата на Доди“. От тавана висеше плитка лук и Шона реши, че това бе магическото лекарство срещу всички лоши миризми.

— Седнете сега — нареди им Доди, като се върна от Иласейд. — Ще ви направя малки фунийки и после ще ида да ви донеса ревен.

Той бе най-грижовният домакин. Децата непременно трябваше да седят на двата стола, а той остана прав сред стаичката с наведена глава, за да не я удари в ниския таван. Отиде за ревен, а децата послушно седнаха. Искаше им се да се разхождат из стаята и да огледат украсата й отблизо, но се бояха, че няма да оправдаят доверието на Доди и няма да ги покани друг път.

Две хартиени фунийки бяха напълнени със захар и поднесени на децата заедно с две дебели пръчки ревен.

— По-хубав ревен не съм виждала — каза Шона и облиза захарта от устните си.

Нийл потвърди с кимване на глава.

— Най-хубавият, Доди. Мама е насадила една леха с ревен, то се знае, и го наторява с най-хубавия тор, но никога не става такъв.

— Не най-хубавия — промърмори Доди и се зачерви от удоволствие.

— Моля? — попита Нийл учтиво.

Доди показа пожълтелите си зъби.

— Не най-хубавия тор!

— О, да, най-хубавия — заяви Нийл уверено.

— Аз имам най-хубавия — спореше Доди.

— От Иласейд — каза Шона, така доволна от почерпката, че бе готова спорът за качеството на тора да продължи.

— Не е от Иласейд — избоботи Доди.

Настъпи тайнствена пауза, но децата чакаха търпеливо.

Доди отвори уста, поколеба се, пак я затвори; мина още време. Той сякаш щеше да вземе някакво важно решение и най-после заговори:

— Ако ви кажа една тайна, обещайте, че няма да я кажете на нито една жива душа.

Децата, вече силно заинтересовани, обещаха тържествено да пазят тайната. Лицето на Доди бе оживено, както никога.

— От мене е! — Главата му се заклати от огромно признание и адамовата му ябълка затрепери.

Нийл го гледаше озадачен.

— Какво от тебе?

— Моят тор!

— От Иласейд — повтори Шона.

Доди почваше да се отчайва от това, че не разбират и извика:

— От мене! Изсипвам гърнето си върху лехата с ревен всеки ден.

— Какво от тебе? — изкрещяха двете деца, еднакво ужасени.

— Моите изпражнения! — избърбори развълнуван Доди. — Нали ви казах, най-хубавия тор!

Нийл погледна своя стрък ревен с нови очи и Шона надникна към остатъка от нейния с голям интерес. Помириса го. Миришеше на ревен. И нямаше нищо неприятно във вида му, но все пак…

— Най-добрия — настояваше Доди с детински ентусиазъм.

— Изми ли ги, Доди? — попита Нийл подозрително.

— В малкия поток, винаги в малкия поток!

— Е, добре — усмихна се Шона и довърши своя ревен.

Нийл се засмя и също изяде своя, а Доди бе възхитен. Той се дотътри до огнището, върху което имаше тенджера и разбърка съдържанието й с изкривената вилица. В тенджерата имаше парче еленско месо. Всяка година господарят раздаваше еленско месо и всяка година жителите на острова се оплакваха, че дажбите стават по-малки. „Алчният стар Бодак!“ бе обикновеният им коментар. „Пази най-доброто за себе си, за да храни превзетите си гости от Англия!“

Доди побутна своето парче месо и замърмори жаловито:

— Какви бутове съм виждал в Бърнбреди. Много големи късове месо! Ах! Ще ви стане лошо, ако ги видите. И той пак е започнал! Какви неща виждам там!

— Какви неща? — попита Нийл.

Доди бавно поклати глава.

— По-лоши, откакто господарката лежи повечето време. Не знам какво викат на болестта й.

— Ипохондрия! — обяви Нийл, повтаряйки победоносно думата, която баща му употребяваше, когато говореше за мадам Балфур от Бърнбреди.

— Особена й е болката — тъжно каза Доди. — И неговата не е по-добра.

— Каква е неговата болка, Доди? — настояваше Нийл.

Доди се изчерви.

— Не бива да казвам.

— Няма да кажем на никого — убеждаваше го и Шона.

Старият чудак се двоумеше, не защото това, което знаеше, не бе за децата, а защото беше свързано с човешките отношения, от които винаги се смущаваше.

— Без да искам видях — каза той сякаш се оправдаваше. — Работех в хамбара и те влязоха… господарят и една от хубавите му гостенки с… — Той сви шепи пред гърдите си. — С големи вимета!

Шона избухна в смях, но Нийл я побутна с лакът.

— И? — окуражи той Доди любопитно.

— Затвориха вратата, ама аз виждах, много е светло в хамбара. Той я целуваше и грухтеше като прасе, а после пък…

— Да? — подкани го Нийл.

— Той й извади виметата — големи бяха, много големи. — Млъкна и в празния му поглед се появи изражение, което можеше да се нарече хумористично. — Не знаех, че виметата на една жена могат да бъдат големи като на Иласейд! — Той спря, а от устата му излезе страшен вик, големите му ръце стискаха корема му. Минаха няколко тревожни минути, докато децата разберат, че не изпитва болка, а се смее. Тъжният Доди, когото никой не бе виждал да се смее, издаваше звук като от ръждясала ножовка, устата му бе широко раззината от удоволствие.

— Той направи ли още нещо? — попита Шона.

Доди кимна, а адамовата му ябълка подскачаше неудържимо.

— Още много! Тя все се смееше, ама спря, когато я хвърли на сеното и се спусна върху нея като разгонен бик, пък тя през всичкото време блееше като дърта овца. Просто ужасно беше! Не беше естествено никак, не като животните, а не, не!

Очите на Нийл светнаха. Когато тръгнаха да си отиват по криволичещата пътека по хълма, той се обърна към Шона.

— Хайде да извикаме Агнес и Стюарт и да идем в Бърнбреди след чая! Ще се вмъкнем в оня хамбар и ще чакаме господаря. Може пък и тая вечер да доведе там някоя жена.

— Нали обещахме на Доди да не казваме на никого.

— Агнес и Стюарт са никого, те няма да кажат. Запазиха всичките ни тайни — за сватбата ни и за всичко — завърши той многозначително.

Шона подскачаше весело. Косата й отдавна се бе изплъзнала от панделката и се спускаше на копринени кичури върху раменете й. Лицето и ръцете й бяха златистокафяви и Нийл забеляза тези неща, които досега не бяха достатъчно важни, за да предизвикат втори поглед.

— Косата ти е хубава — каза той и леко я докосна.

Тя бързо го погледна и се чудеше дали иска да я дразни, защото понякога й викаше „кейлик руад“, което значеше „червена вещица“. Това я вбесяваше, и ако докоснеше косата й, то бе само, за да я дръпне. Но сега кафявите му очи я гледаха по нов начин. Спряха за миг, загледани един в друг. После тя посочи надолу към Лейгмор.

— Чичо Алик е дошъл. Ще се видим след чая.

Тя полетя, понесе се с развятата си от вятъра коса и дългите си крака. Той я изпрати с поглед и ритна силно един камък.

— Мръсникът чичо Алик! — промърмори Нийл и се почувства по-добре. Забърза към къщи, за да помогне на майка си да сложи масата, но си мислеше за предстоящото приключение.

— Мамо!

Фийби погледна очакващо към своя як син.

— Знам, че по-старите хора като тебе и татко се любят, за да правят бебета… затова сме се родили аз и Фиона.

Фийби скри усмивката си, като чу, че на трийсет и три години я наричат „по-стара“, но изчака с подобаваща сериозност останалата част от въпроса.

— Щом вие го правите и истински старите хора го правят, трябва много да ви харесва.

Фийби го погледна леко стресната. Тя и Лаклан бяха винаги откровени със сина си и знаеше, че сега, когато навлиза в пубертета, въпросите му ще станат по-сложни, но Фийби не всякога бе готова да ги посрещне.

— Да-а, предполагам — заекна тя, като й се искаше Лаклан да бе вкъщи.

— Тогава защо големите момичета като Фиона Лейгмор и Ани Маккинън позволяват на момчетата да ги целуват и прегръщат и много им харесва, но ако момчетата сложат ръце на виме… на гърдите на момичетата, получават плесница?

Фийби помисли как трябва да отговори.

— Ами предполагам, че на момичетата им е приятно да ги прегръщат, това е нормално, но те раждат бебетата, а никое момиче не иска извънбрачно дете.

— Някои искат.

— Понякога не може да се предотврати, но най-добре е да се изчака сватбата.

— Изглежда глупаво, но предполагам, че имаш право — каза Нийл и Фийби с облекчение отиде да се занимае с Фиона.

Шона влетя в двора на фермата и се хвърли право в ръцете на Алик. Той я издигна нависоко.

— О-о, че ти си станала хубаво голямо момиче — засмя се той и я държа на фона на небето, докато ръцете му отмаляха.

Красивото му лице грееше, защото той наистина обичаше племенницата си и често съжаляваше, че като бебе не бе отишла да живее при тях. Мери не бе го дарила с деца. Казваше му, че е много крехка, но бе достатъчно силна, за да отива и да се шляе из френската Ривиера. Тя и сега бе там с една „приятелка“. Алик не знаеше дали е приятелка или приятел и не го интересуваше. Имаше свой начин да прави живота си поносим. Работата му бе добра, а Мери бе получила наследство от нейна баба-леля, така че и двамата разполагаха със средства, за да задоволяват капризите си. Но той искаше да има дете и често си мислеше, че единствената причина да се връща в Рейна бе, за да види Шона. Знаеше, че Фъргъс не държи особено на посещенията му, но двамата се понасяха достатъчно добре.

Свали Шона на земята.

— Донесъл съм ти подарък.

— Къде е? О, къде е?

— Скрит в стаята ти. Ще трябва да го потърсиш — след чая. Мирабел ще ме бие, ако забавя чая.

— Много си голям, за да те бие!

— Мирабел не мисли така. Може дори да ми свали гащите, преди да ме напляска.

Заляха се от смях, но Алик изведнъж стана сериозен и се загледа в стройната млада жена, която току-що бе влязла през портата. Късата й къдрава коса блестеше златиста на слънцето, гърдите й под тънката лятна рокля бяха стегнати.

Тя помаха на Шона.

— Искам само да подам някои неща, които Мирабел ме помоли да й купя в Порткъл. Ще се видим по-късно.

— Коя беше тази? — попита Алик възхитен.

— Приятелка на татко и моя учителка — отговори Шона гордо.

Той подсвирна.

— Мисля, че ще прекарам добре почивката си тук, Шона. А сега ще ми окажеш ли честта да ме хванеш под ръка? Ще идем на чая тържествено.

От кухненския прозорец Мирабел забеляза погледа, който Алик хвърли на Кърстийн. Старата жена обичаше Алик. Той бе подвижен и весел, имаше много смях в Лейгмор, когато идваше той. Прегръщаше я и я караше да се смее като момиче на неговите глупости. Но тя почувства, че това му посещение щеше да бъде по-различно. Той не бе виждал Кърстийн досега, защото тя обикновено отиваше през лятото в Обан при родителите си. Но тази година бе решила да прекара лятото в Рейна, просто защото не можеше да понесе раздялата с Фъргъс. Тя беше неговата „малка метреса“, както се изразяваха в Рейна, но тя носеше това прозвище с достойнство. Отначало клюките я разкъсваха на парчета, но тя остана с високо вдигната глава, макар да знаеше, че ако не бе обичала Фъргъс така дълбоко, би избягала от злите езици и постоянните одумки на острова.

Кой би могъл да знае каква мъка й носеше тази любов? Не можеха да знаят за нощите, когато ръцете й копнееха за него. Тези нощи помрачаваха и другите — когато той идваше при нея в училището и споделената интимност я задоволяваше, но не можеше да компенсира страданията на сърцето й. Ала това бяха прекрасните мигове, когато те се откъсваха от света. В прегръдките му тя се чувстваше сигурна и желана, но винаги идваше часът, в който той трябваше да се върне в другия свой свят. През четирите години на тяхната връзка той й бе казвал, че е красива, че я желае и му е нужна, но нито веднъж не бе й казал, че я обича и тя се питаше дали изобщо ще й го каже някога.

Бяха говорили за Хелън. Тя го бе убедила, че трябва да говорят за нея и след време той изля сърцето си и на Кърстийн се бе сторило, че той се бе освободил от годините на потискана скръб. Но тя се питаше дали той не се държи за спомените, защото с тях се чувства по-сигурен, отколкото в действителния живот. За спомените можеше да се мисли, да се смееш или да плачеш, а после да ги заключиш и да се откъснеш от тях, докато нещо не ти ги припомни. Не бе сигурна, че Фъргъс иска отново да изпита любов и понякога се чудеше колко ли би могла да продължи тяхната връзка. В мислите си тя много пъти бе напускала Рейна, но после той идваше и се любеха така, че разумът замлъкваше напълно. Радваше се, че бе решила да не се връща през тази ваканция при семейството си в Обан, защото това зелено и синьо лято на острова бе най-прекрасното, което бе преживяла. Фъргъс, който по-рано бе прекалено зает и не можеше да се освободи, сега бе оставил фермата в опитните ръце на Хеймиш и прекарваше всеки ден с нея. Не се интересуваше от клюките и слагаше ръка около кръста й, когато се разхождаха, а това я караше да се чувства закриляна и предпазена от погледите, които ги следваха. Ходеха с километри и обядваха под открито небе в отдалечените места като Крой, където имаше много малки, неизложени на ветровете заливчета. Плуваха в топлите води, идващи от Гълфстрийм и се любеха върху горещите бели пясъци, където единствено чайките им правеха компания.

Веднъж тя заплака, облегната на широките му гърди и той бе изумен.

— Какво има, моя Кърстийн? — прошепна той в златните й коси.

Тя се извърна от него и погледна надалеч, много далече над синьо-зелените води на Атлантика.

— Бих искала да отплуваме далече през морето, тогава… може би ще забравиш.

Той разбра мисълта й.

— Никога няма да забравя, до края на живота си, Кърстийн. Невъзможно е да се забрави някой, с когото си бил толкова щастлив. Ти забравила ли си Доналд?

— Не, но не бих допуснала споменът за него да се изпречи пред щастието ми. Той не би искал това.

— Нито пък Хелън! — извика той и черните му очи се замъглиха. — Тя не е застанала на пътя ми. Тя самата бе весело малко създание и обичаше и другите да са такива. Не си ли щастлива, Кърстийн?

В сините й очи се появи неизмерима тъга и тя обърна глава, но той хвана брадичката й в шепата си и я обърна да го погледне.

— Моя Кърстийн — каза той дрезгаво. — Ти си ми глупавичка понякога. Не бъди тъжна. Казвам, че никога не мога да забравя Хелън, и това е наистина така, но тя е част от миналия ми живот. А ти си сега. Не съм мъж, който умее да говори с хубави думи, но не бих могъл да си представя живота си сега без тебе.

Той изтри сълзите й с целувка и я пристисна в силните си ръце, но на нея й се искаше да извика, че жадува да бъде негова жена, да докаже любовта си към нея като се оженят, но вместо да направи това, лежеше мълчалива до него, доволна, че в този миг е в сигурния обръч на ръцете му.

Но Мирабел му говореше право по въпроса.

— Кога ще се ожениш за момичето? — питаше го редовно. — Бедната душица те чака отдавна и трябва да търпи какви ли не клюки отгоре на всичко. Как го понася, не знам. Тя е чудесно момиче, предобро, за да остави името й да се подмята като парче тор.

— Когато аз реша, Бел — отговаряше той неизменно.

— Говориш като човек, който мисли, че само той поръчва музиката. Такова хубаво момиче може да има всеки мъж, когото си поиска.

Друг път му каза:

— Време е и детето да има майка! Какъв егоист си да не го виждаш!

— Добре й е с тебе вече толкова години! — отвърна й рязко.

— Аз няма да бъда тук вечно! — беше неочакваният й отговор.

— Болна ли си? — попита я той изплашен.

— Стара съм — каза му кратко, а това не можеше да се оспори.

Фъргъс наистина не можеше да обясни причините за колебанието си. Кърстийн беше добра и чувствителна. С нея се чувстваше щастлив, тя го разсмиваше. Физически беше прекрасна и копнежът по нея го измъчваше постоянно, когато не бяха заедно. Тя бе мила, чудесна млада жена и знаеше, че няма да намери друга като нея, но, питаше се той хиляди пъти, обичаше ли я достатъчно, за да й позволи да заеме мястото на Хелън в неговия дом? Хелън го бе обичала достатъчно силно, за да понася неговите мрачни настроения, но щеше ли да може да ги понася Кърстийн? Обичаше ли го толкова дълбоко? Той обичаше ли я истински или тя просто задоволяваше физиологичния му апетит? Тормозеше се от своята нерешителност. Понякога проклинаше оная бурна нощ, когато телом и духом в пълно отчаяние, бе потърсил закрила в нейните ръце, макар здравият разум да му подсказваше, че съдбата би намерила и друг начин да ги събере рано или късно. Мисълта за нея го бе преследвала още от първата им среща в гората и нощта на бурята, когато сякаш всичко бе срещу него, само му бе дала поводът, който бе чакал. Потъваше в пот при мисълта, че някой може да му я отнеме. Мирабел имаше право за Кърстийн. Тя бе красива и не можеше да се отрече, че привлича възхитените погледи на другите мъже.

В деня, когато пристигна Алик, страховете му станаха по-силни от всякога. Той влезе да се измие преди чая и ги завари седнали един до друг на масата, нейната златна глава до тъмната глава на Алик. Тя изпразваше кошницата си, а Алик подмяташе глупости, които я караха да се смее. Обърна се, като чу Фъргъс и лицето й грейна, но никой не успя да каже нищо, защото в този миг Шона се втурна в кухнята с красивата и скъпа кукла в ръце. Тя не играеше много с кукли, освен през дългите зимни вечери, когато семейството се събира в кухнята и играеха „на къщи“. В количката й за кукли най-често седеше Тот, която много обичаше да я завиват и да слагат на главата й шапчица с къдрички, от която надничаха лъскавите й като коприна уши. Но напоследък Тот нямаше време за такива лекомислени забавления, защото бе станала горда майка на пет малки кученца. Тяхната поява бе предизвикала сензация, защото бяха чистокръвни болонки, чийто баща можеше да бъде само ловджийското куче на Хеймиш. Тот се бе окучила за пръв път. Беше отритвала всички кучета, които се опитваха да я ухажват, но очевидно бе покорена от чара на Уиски и сега бе прекалено заета със своите бебета, за да има време за такива светски забави като играта на кукли. Но през лятото куклите и без това се изоставяха и клюмаха по рафтовете в стаята на Шона. Куклите й напомняха за всяка от коледите в живота й, всички те бяха грижливо ушити от Мирабел и по една нова кукла, мушната в чорапа й, посрещаше Шона винаги в коледната утрин. Тя обичаше парцалените си кукли, но всяка бе просто повторение на предишната, затова дъхът й спря при вида на елегантно облечената „градска“ кукла.

— Нямах търпение, чичо Алик! — извика тя радостно. — Това е най-хубавата кукла на света! — Изтича да прегърне Алик, който я издигна до главозамайващите височини на тавана.

Мирабел, изморена и сгорещена от печката, се обади. Знаеше, че купешката кукла надминава по хубост всички направени от нея, но тя бе влагала много любов във всеки бод под светлината на парафиновата лампа и от напрежение бе чувствала болка в уморените си стари очи. Буца заседна в гърлото й. Знаеше, че това е детинско, но не можеше да го превъзмогне. Напоследък тежестта на умората я правеше по-чувствителна, а от силните болки в гърдите я избиваше пот.

Лаклан бе рязък, когато му каза истината, и настоя да не се преуморява, иначе не можел да отговаря за последствията. Но и тя му отвърна също тъй направо.

— Предпочитам да си ида бързо, Лаклан, момчето ми. Не съм се мотала никога през живота си и нямам намерение да започвам от сега. Нали няма да кажеш на никого, дете мое? — продължи тя. — Не искам никой да ме глези и да ме гледа като слабо, новоизлюпено пиленце.

Лаклан погледна едрата й фигура и се усмихна, макар да се бе разтревожил. Състоянието на сърцето на Мирабел го обезпокои дълбоко. Бе от този тип жени, които оставяха у всички впечатление, че ще са вечни; тя бе здравата опора, на която хората се облягаха, без да мислят, че и тя може да има същите човешки слабости като тях. Самият й вид не допускаше мисълта за болест: и в миналото, а и сега имаше жизнена, пълна фигура с големи гърди и задник. Закръгленото й лице бе весело и в съчувствената топлота на сивите й очи се четеше симпатия към другите. Кожата й бе розова и бяла, тя бе олицетворение на здравето, само дълбоко в очите й прозираше умора.

Лаклан се разсърди, като разбра, че отдавна не се чувствала добре, но не бе отишла при него.

— О-о, нали бях много заета — отвърна му тя спокойно. — Чакаше ме толкова работа, че нямах време да боледувам. А и детето, малко, но толкова пъргаво създание. Обичам я от все сърце, Лаклан, и… — Погледна го под очи. — Ами Фъргъс. Ако има човек, измъчен от самотата, това е той. Ако се ожени за Кърстийн, ще умра спокойно. Шона ще си има майка. Правя, каквото мога, но съм вече много стара и от мене няма голяма полза. А-а, какво ще стане с моето бедно малко момиченце, когато си отида? — Въздъхна дълбоко. — А пък Фъргъс, и той е мое дете. Аз го отгледах. Ох, Лаклан! Колко искам вие двамата да се сдобрите. Той съжалява за всичко, знам го. Искаше да ти го каже отдавна, но не успя. Знам само, че понякога е като изгубена душа и старото ми сърце се топи за него.

Лаклан сложи дланите си плътно върху изкривените й пръсти.

— Бел, Фъргъс едва не разби семейството ми. Мисля, че знаеш какво искам да кажа. Тази стара гайда Елспет сигурно е дочула туй-онуй и без съмнение го е разказала. Но това вече е минало. Бих стиснал ръката на този човек още утре, но той не ми дава нова възможност. Гордостта му вече е накърнена и няма да рискува втори път, а аз, проклет да съм, ако аз ида при него. Но не мисли за Фъргъс сега! Трябва да престанеш да тревожиш старата си глава! Времето ще оправи всичко. Трябва повече да си почиваш. Ще ти дам някакво лекарство за болките и ще идвам да те видя от време на време.

Но тя скочи изплашена.

— Ох, не, не, момче! Тогава те ще разберат. Аз ще идвам при тебе. — Намигна му. — Кой знае, може да тръгне клюка, че помежду ни има нещичко.

Засмя се като момиче, но напереността й не го заблуди. Проследи я от прозореца и видя как тежката й приведена фигура се движи надолу по пътеката. Като смяташе, че никой не я вижда, не се опитваше да изглежда пъргава.

Лаклан въздъхна и почука с молив по писалището си. В живота му бе имало удовлетворение. Бе потъвал до дълбините на отчаянието и бе възлизал до върховете на триумфа, радостта, че е успял да спаси едно човешко същество, бе върховното му щастие, но когато трябваше да каже на някого, когото познаваше и обичаше, че земните му дни са преброени, сърцето му замираше. Често бе чувал, че хора, които се грижат за болни, стават безчувствени пред смъртта, но неговият опит не го потвърждаваше. Само се бе научил да прикрива чувствата си, когато искаше да вдъхне сила, дори и сам да не я усещаше, на онези, които толкова много разчитаха на неговото мнение.

* * *

— Ще се вмъкнем в имението отзад — наставляваше Нийл тримата си другари, които се влачеха след него през тревите. — При старата желязна врата, дето е обрасла с шубраци. Там има една пролука, през която можем да минем, нали Стюарт?

Стюарт му смигна, тъй като този вход бе добре известен на почти всички момчета от експедициите им за отмъкване на нещо от имението.

Шона смяташе, че е трябвало отдавна да е посветена в тази тайна и хвърли към Нийл поглед, пълен с укор, но той гледаше напред, русите му къдри се вееха в ароматния вятър, който духаше откъм морето.

— Можехме да се прекачим през оградата по стъпалата и да минем през гората — предложи Агнес, която доскоро се държеше като момче, но сега обръщаше по-голямо внимание на външността си и не искаше роклята й да си закачи някъде. Беше дванайсетгодишна, с черна вълниста коса и кафяви очи, и се гордееше, че тялото й вече е развито. Започнала бе да се усмихва хитро на момчетата и Шона не държеше много на нейната компания, откакто бе взела да се превръща от мило дете в „блееща овца“.

Стюарт бе високо слабо момче на тринайсет години с голямо желание за приключения. Бе най-добрият гмуркач в училището и можеше да плува по-бързо и по-навътре от всички на неговата възраст. Усилията на Агнес да привлече вниманието му не му правеха никакво впечатление и на нейното предложение отвърна:

— Ще ни хванат като минаваме по стъпалата, затова не бъди глупава. Прави каквото ти кажем, иначе няма да те вземаме друг път.

Изкачиха се до върха на един стръмен склон, откъдето можеха да виждат на километри и от двете страни. Морето блестеше в далечината, дълбокият му син цвят контрастираше чудно с белите пясъци и зелените ливади. Бяха в Гленриак, зад тях стръмните скали на Глен Фалан се издигаха мъгливо сини на фона на изпепеленото от горещината небе.

— Колко е хубаво! — извика Шона, като разпери ръце и вдъхна аромата на детелина и орлова папрат, на пирен и мащерка.

Но момчетата бързаха да стигнат до Бърнбреди и тръгнаха надолу към една стара врата сред ели и папрат. Нийл отмести няколко клона и се показа дупка, достатъчно голяма, за да се промушат през нея. Шона и Стюарт пропълзяха бързо, но Агнес замърмори, когато една клонка й закачи полата, а когато друга съдра воланчето на гащичките й, тя се разрева.

— Не трябваше да идвам! Ох, вижте ме! Мама ще ми издърпа ушите. Мисля да се върна. Защо ми е да гледам как старият Бърнбреди се целува и прегръща?

— Хайде върви! — изръмжа Нийл, като съжаляваше, че е взел толкова променената сега Агнес. Надяваше се, че Шона няма да започне да се хили и да се тревожи за дрехите си като нея.

Момчетата вървяха напред през гъст шубрак, после минаха край хладните води на жълтеникава река. За да стигнат до вътрешния двор и плевниците, трябваше да пресекат едно открито пасбище, но не бяха изминали и половината път, когато видяха двама ездачи: господарят бе яхнал лъскавата кестенява на цвят кобила, а върху черно пони седеше жена, която отговаряше на описанието на Доди, защото бюстът й едва се побираше в костюма и силният й смях се носеше над ливадата.

В Бърнбреди постоянно имаше гости, с изключение на най-лошите зимни месеци. Няколко момичета от острова бяха наети от господаря да работят в имението и разказваха, че стават „просто ужасни неща“. Честните жители на Рейна виреха носове, но слушаха клюките жадно. „Такива хора сами си измислят законите, по които живеят“ — бе общоприетата присъда. „Те са весела шарена тайфа, така си е. И за много неща ще трябва да отговарят, защото не се държат благоприлично в очите на Бога, съвсем не!“ Но богобоязливите думи противоречаха на прикритото любопитство за живота в Бърнбреди. Ани Маккинън бе надежден източник на информация. Тя, като по-голямата си сестра Нанси, обичаше да се забавлява, и макар че можеше да говори английски отлично, постоянно дразнеше жената на господаря като разговаряше на келтски. Един ден, докато изпълняваше задълженията си, госпожа Балфур от Бърнбреди се обърна към нея внимателно:

— Ани!

Ани се обърна и хитро показа белите си зъби:

— Мо бантигерна?

— Защо не си се научила да говориш английски?

— О, мо бантигерна, защо те тревожи това? — ухили се Ани. — Не забравяй, че за мене английски е чужд език. Аз пък бих могла да те попитам защо ти не си научила келтски. Той е много по-културен език, с извинение. Смешно е дето англичаните очакват другите да знаят техния език, а те не искат да научат никой друг. Моля да ме извиниш сега, мо бантигерна… или ако предпочиташ, мога да ти кажа „милейди“.

Ани кръшно излезе от стаята, а жената на господаря едва след няколко мига учудено съзна, че Ани току-що й бе говорила на оня приятно напевен английски, който употребяваха жителите на острова.

Стюарт наблюдаваше ездачите, скрит зад един храст.

— Май че можем да се прибираме вкъщи. — После се оживи. — Или да си хванем малко пъстърва, щом сме тук.

Нийл засенчваше очи с ръка.

— Те не отиват, а се връщат. Ще оставят конете в обора, а ние ще имаме време да изтичаме до големия хамбар.

— Откъде знаеш, че ще идат там? — попита Агнес. — И защо в големия хамбар? Може да отидат в някой по-малък. В двора има няколко.

— Само вратите на големия се затварят добре, знам от сигурно място. Хайде!

Промъкнаха се до хамбара, където стигнаха задъхани и сгорещени. Беше огромен, от прозореца на тавана влизаше косо светлина и играеше по прашните паяжини върху гредите. Изцърка мишка и Агнес тихо запротестира.

— Ти си играеше с мишки миналата година! — изсъска Шона.

— Но не и тази година — отвърна й превзето Агнес.

Качиха се след момчетата в сеновала, който бе топъл и ароматен.

— Това сено много боде — оплака се Агнес, която по-рано бе сред децата, които най-много обичаха да се возят върху каруци със сено.

— О, стига, мръсно копеле! — скара й се Шона.

— Ти псуваш! — извика ужасено Агнес.

Нийл се засмя.

— Мръсно копеле си! Млъквай!

Стюарт легна по гръб и загледа слънчевите лъчи.

— Тая нощ щеше да е много добра за ловене на пъстърва — съжали той.

Агнес се промъкна до него.

— Стюарт — попита го тя глезено, — харесваш ли как си правя косата?

— Не е лошо — промърмори той.

— Ти забелязваш ли изобщо момичетата? Телата им и всичко? — попита тя нежно и изпъчи набъбналите си гърди.

Стюарт престана да се интересува от покрива.

— Добре са оформени — призна кротко. — Но момичетата са доста досадни понякога. Моята сестра много ме дразни, защото хихика постоянно. И ти си като нея! Тя е по-голяма и гърдите й са по-големи, но се смеете еднакво.

Агнес се усмихна срамежливо.

— И моите гърди ще станат по-големи, Стюарт. Ще ме харесваш ли тогава?

Стюарт се завъртя неловко и съжаляваше, че не е отишъл да лови риба. Прозя се, сложи ръце под главата си и затвори очи.

Минаха петнайсет минути и всички почнаха да се отегчават. Но след малко отдолу се чу смях и две сенки затъмниха вратата. Тя изскърца като я затвориха и дръпнаха резето. То бе сложено от вътрешната страна по нареждане на господаря. Обичаше да води дамите си в хамбара. Имаше нещо примитивно в любенето върху сено и това му харесваше. Не изгуби време в празни приказки.

— Ела тук, моя хубава пълничка роза — изсумтя той и придърпа жената към себе си.

Сменил бе костюма си за езда и сега бе облечен във вълнен жакет, шотландска пола и зелени чорапи до коленете. Краката му бяха дебели и много космати. Агнес изведнъж изпръхтя.

— Тихо! — изсъска Стюарт.

Но самият господар пръхтеше толкова много, че не чуваше нищо друго. Скоро стана целият червен и потен. Децата се ококориха с изненада, когато с учудваща за толкова тежък човек бързина той извади едрите гърди на жената.

Стюарт преглътна, а Агнес прошепна:

— Аз не искам моите да станат чак толкова големи. Ще бъдат ужасно тежки.

Стюарт се ухили:

— Ще наведат гърба ти и ще заприличаш на стара вещица. Може да ти порасне и голям нос, и тогава ще имаш гърбица и на главата си, защото носът ще тежи надолу. — Изсумтя в сеното и се засмя беззвучно.

Господарят започна да бърбори, а ръцете му опипваха.

— Полата ми! Сложих я нарочно — отдолу нямам нищо — изръмжа на келтски.

Децата разбраха, но не и гостенката му англичанка. Тя издаваше звуци, които отговаряха на описанието на Доди, че „блее като стара овца“, но скоро сама схвана важното съобщение на господаря. Отхвърли глава назад и се засмя истерично. Устата й бе голяма, боядисана щедро, а децата виждаха ясно как адамовата й ябълка подскача над огромните й гърди.

Доди бе оприличил господаря на „разгонен бик“; никога не бе казвал нещо по-точно.

Нийл се изчерви и му се искаше да не бе идвал. Хубаво бе да слуша описанието на нещо, но действителността бе неудобна за гледане и доста груба. Нямаше никакво достойнство в старата двойка долу и Нийл, на своята доста романтична и чувствителна възраст, смяташе, че любовта трябва да има достойнство. Дори младите влюбени по увеселенията в хамбарите се отнасяха с известно уважение един към друг. Почувства, че се е унизил и че главата на Шона ще се напълни с погрешни представи за секса. Дванайсетгодишният му ум се мъчеше да разбере каква всъщност трябва да бъде любовта. Не можеше, просто не можеше да бъде като сладострастната сцена, която се разиграваше долу. Погледна крадешком към Шона и изненадан видя, че цялата работа я забавлява.

— Виж му задника! — изсъска тя весело. — Розов и космат и подскача като стария нерез, когато е при свинята!

Нийл въздъхна облекчено. Тя гледаше сцената с очите на невинността. Бе наблюдавала през целия си детски живот как животните се съешават и за нея господарят и приятелката му бяха само две човешки животни, които правят нещо естествено. За десетгодишния й мозък всички живи създания бяха еднакви и нищо не бе по-нормално от съешаването на две същества.

Стюарт и Агнес бяха различни. Бяха по-големи и по-податливи да подражават на такива случки. Стюарт бе забравил за риболова и се закачаше игриво с Агнес, целуваше я по момчешки несръчно, а тя го поощряваше като се извиваше в различни подканващи пози. Нийл ги наблюдаваше и се чудеше. Държанието на Агнес беше ли характерно за всички момичета на нейната възраст — да измъчват момчетата, да ги дразнят като малки вещици и да използват телата си, за да възбуждат, а после да отблъскват момчетата, както правеха девойките по увеселенията? Щеше ли и Шона да се промени така рязко? Щеше ли да флиртува, да дразни и да върти смело тялото си? Познаваше я много добре, но му предстоеше да замине; всеки път, когато се връщаше, щеше да забелязва промените у нея повече, отколкото ако останеше в Рейна.

Тя бе много погълната и не забелязваше погледа му, светещите й сини очи показваха ясно, че се забавлява. Нийл можеше свободно да наблюдава дългите й мигли. Мирабел бе завързала златната й коса; нямаше къдрици край лицето й, но по гърба й се спускаше цял водопад от гъсти богати вълни. Танцуващ слънчев лъч се вплиташе в кичурите на косата й, придавайки им цвят на есенните листа. Ушите й бяха като малки розови миди. Нийл ги забелязваше за пръв път. Бяха чудесно оформени, тъй нежно, почти прозрачни в светлината на слънцето. Беше тънка, дори мършава, но той знаеше, че един ден цялата й фигура ще се промени. Така бе станало с всички по-големи момичета в училището и непременно щеше да стане и с Шона. Като Агнес ли щеше да бъде? Щеше ли да преследва момчетата в Рейна, докато него го няма и не може да я спре? От години смекчаваше бурните й изблици, успокояваше разтревоженото й сърце и я мъмреше, когато се цупи. Бяха прекарали детството си заедно, но когато той нямаше да бъде тук, тя без друго щеше да си потърси друга компания. Пак някое момче ли щеше да си намери? Не можеше да си представи мъжкараната Шона да играе на скучни игри с други момичета, и колкото повече порастваше, толкова по-естествено щеше да е да иска да бъде с момче. Нещо се сви в сърцето му, но бе твърде млад, за да разпознае горчивия вкус на ревността.

Не му се вярваше, че тя ще стане като Агнес, не искаше да го вярва. Знаеше, че у нея има сила, гордост и чувствителност, и те бяха много дълбоки, нямаше да стане като другите момичета. Тя му се доверяваше напълно, но имаше случаи, в които дълбочината на чувствата й го разтърсваше. Обикновено беше много весела, но понякога долавяше в нея една тъга, която бе много неопитен, за да разбере. Разбира се, знаеше причината, но кой бе той, за да промени течението на времето и да направи отношенията между баща и дъщеря по-радостни? За него това бе много сложно. Отдавна бе престанал да мрази Фъргъс Маккензи — сега се възхищаваше от силния му характер. Той личеше във всичко. Държеше главата си изправена и не обръщаше внимание на клюките, всеки можеше да види, че е горд човек.

— Нийл, това беше най-смешното нещо на света! — Гласът на Шона прекъсна унеса му. Тя се наведе и прошепна в ухото му: — И твоят ли ще бъде такъв?

— Какъв мой? — попита той озадачен.

— Като неговия! На господаря!

— Отидоха си — каза Нийл изумен.

— О, ти си глупав и глух като Шила! Блъснаха вратата доста силно, а ти не си ми отговорил. Ще имаш ли голям петел като неговия?

Нийл се изчерви.

— Ти ще имаш ли големи гърди като нейните? — върна й го той.

— А, не, не мисля. Много съм мършава. Цялото ти лице е червено, Нийл. По-рано не се изчервяваше, когато отиваше да пикаеш зад някой храст. Дори не се криеше и съм виждала петела ти. Беше мъничък — не като неговия! Надявам се, че няма да порасне толкова, защото ще трябва винаги да ходиш с пола — няма да можеш да го събереш в панталоните си!

— Млъкни! — кресна й той, а тя се заля от смях и падна в сеното.

Стюарт се бе разочаровал от Агнес, която му отместваше ръката всеки път, когато искаше да стане много интимен.

— Да идем за риба — измърмори той, като чистеше сламките от косата си. — Ако Роби ни хване, ще му кажем, че ще кажем на господаря и на жена му, ще кажем, че той е стар мръсник!

Нийл с радост прие направеното предложение и четиримата с облекчение излязоха навън, в прекрасната лятна вечер.