Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (2)

1.

В камината трепкаше торфен огън, а бледият ореол от светлината на газената лампа хвърляше дълги сенки върху скосения таван на стаята. В голямото месингово легло лежеше млада жена. Лицето й беше бледо, капки пот блестяха на челото й. Вятърът, който стенеше зад топлите стени на фермерската къща, отекна и в уютната стая, а от устните на младата жена се отрони лек стон.

— Хайде, хайде, моето момиче — успокояваше я Биди Макмилан, като за кой ли път бършеше трескавото чело и леко отстраняваше влажните кичури червено-златиста коса от източеното дребно лице.

Твърда посивяваща коса се подаваше от вехтата филцова шапка на Биди. Тя се чувстваше уморена и стара, а трийсетте години като акушерка в Рейна бяха отпечатали върху лицето й нежност и суровост, които вървяха ръка за ръка с нейната професия. Биди въздъхна и се обърна към младия лекар, застанал в долния край на леглото.

— Какво мислиш, Лаклан? Тя вече няма сили. Едва ли би могла да носи дете, а камо ли да роди!

Доктор Лаклан Маклаклан поклати глава, тъмна къдрица се спусна над челото му, също плувнало в пот. Въздъхна уморено.

— Не знам, Биди. Не й стигат сили да изтласка детето на бял свят. Изглежда, че раждането ще е с форцепс. Не исках да стане така, но ако детето не излезе скоро, то няма да оживее. Доведи Мирабел, ще ни е нужна помощта на всички. Кажи й да донесе още гореща вода и чаршафи. Ще има голямо кървене.

Мирабел, възпълна и непринудена, бе в кухнята. Досещайки се от какво ще има нужда лекарят, тя вареше върху печката толкова вода, че над чайниците и тенджерите се издигаха облаци пара. Обърна се, когато Биди влезе; кръглото й зачервено лице бе угрижено.

— Е, как е тя? — попита Мирабел веднага. — Надявам се да не продължи още дълго, та да се успокоим всички. Фъргъс е невъзможен, място не може да си намери откакто започнаха болките. Все ми се мотае из краката и сто пъти ме пита за колко време се ражда едно дете. Без малко не го плеснах!

Биди не обърна внимание на острия тон, защото знаеше, че е предизвикан от тревога. Мирабел се грижеше за домакинството в Лейгмор от двадесет и шест години и титлата икономка бе чисто формална. Тя бе сърцето на голямата, безразборно строена къща в имението. Без нея животът на Фъргъс Маккензи и на по-малкия му брат Алик щеше да бъде съвсем друг. След преждевременната смърт на майка им, Мирабел ги бе гледала и се бе грижила за тях като майка. Широко бе нейното сърце, любовта извираше от него като поток. Тя бе обградила с любов и Хелън, младата жена, която лежеше горе в родилни мъки. Хелън бе дошла в Лейгмор преди три години, за изненада на всички. Фъргъс Маккензи бе заминал на север по стопански дела и когато се върна, доведе Хелън, която бе срещнал и за която се бе оженил само след два месеца. Хората от Рейна бяха удивени, че волевият Фъргъс, който никога не вършеше нищо необмислено, бе постъпил по несвойствен за него начин, а Малкълм Маккензи, бащата на Фъргъс, се разсърди и разочарова, защото се бе надявал някое здраво местно момиче стане стопанка на Лейгмор.

Хелън беше на осемнайсет години, бе толкова дребна и крехка, че изглеждаше невъзможно от нея да стане фермерска жена. Но времето показа, че всички са сбъркали. С бликащата й жизненост, съчетана със силен характер, тя накара животът в Лейгмор да потече по-гладко от когато и да е преди. С нея в старата къща огря слънце и дори Малкълм, който известно време мрачно и обидено бе мълчал, най-накрая разцъфна от топлината, която излъчваше. Тя го накара да се чувства важен и нужен, свадливите му настроения отстъпиха пред един нов вкус към живота и ако къщата, макар и за малко, останеше без веселото й присъствие, той се въртеше и мърмореше, докато се върне.

Лейгмор бе останал без стопанка толкова отдавна, че Мирабел бе приела нейната роля като своя собствена и бе изпълнена с подозрение към Хелън. Но младата жена бе не само приятна и чаровна, тя бе още проницателна и хитра. Обсъждаше всички въпроси на домакинството с възрастната жена и даваше вид, че се нуждае от съвети и за най-незначителни неща, така че Мирабел, поласкана и вече спокойна за положението си, дори не забелязваше, че Хелън всъщност постига своето без това изобщо да проличи.

За Алик Хелън бе приятно попълнение на дома им. Той се забавляваше, като флиртуваше с нея крадешком, но единствената му печалба бе да чуе звънкия смях на младата жена, която обожаваше брат му с цялото си сърце и не се мъчеше да скрие това.

Алик бе пълна противоположност на своя силен, властен брат. Фермата и управлението й не го интересуваха. Бе лекомислен и постоянно търсеше удоволствие вън от фермата с нейната напрегната работа. Алик бе боязлив, но приказлив. Най-големият му талант бе да намира бързо думите, с които да поласкае дори най-безцветните същества от женски пол. Затова никога не му липсваха жени, а на петнайсет години опозори семейството си, когато едно местно момиче забременя от него. Баща му, който никога не беше се интересувал много от живота на по-малкия си син, защото го смяташе за хилав и недостоен да бъде наследник на фермер, не отдаде значение на тази история и Фъргъс, тогава едва осемнайсетгодишен, трябваше да се справи с положението, доколкото можеше. Най-накрая момичето бе пометнало, а Алик бе изпратен да учи на голямата суша в Шотландия. Той се завърна в Рейна добре образован, но без никакви амбиции за живота си. Мотаеше се из фермата, избягваше винаги, когато имаше възможност, физическата работа и пречеше на всички. Най-после напусна острова, за да си търси щастието в Единбург. С късмета на този тип хора той си намери добра работа и се ожени за момиче, лекомислено като него. Беше се върнал в Рейна само веднъж в продължение на две години — за погребението на баща си, който бе паднал и умрял, докато помагал при жътвата в една късна септемврийска утрин.

Сега Фъргъс управляваше фермата, като се справяше с работата с увереността на роден фермер. Тези, сред които бе преминал животът му, казваха, че изобщо не го познават и че едва ли някога ще го опознаят, защото той бе човек скъп на думи и резервиран, макар това да не бяха рядко срещани черти в сдържания характер на жителите на Рейна. Но под повърхността у повечето хора тук се криеше една мекота, която според тях липсваше на Фъргъс. Смятаха го за твърд и неотстъпчив и той почти нямаше близки приятели, но по-проницателните знаеха, че под стоманената му обвивка бие твърдо и честно сърце, въпреки изблиците на необуздания му нрав.

Сега Хелън бе неговият живот. Само като я видеше да се усмихва, гневът му можеше да премине в смях. Ако тя биваше недоволна от него, а това ставаше рядко, той ставаше като малко момче, което е било непослушно и иска да поправи белята си. С всяко докосване и поглед тя стопяваше обвивката му и запалваше в него пламъка на дълбоко желание.

Хелън бе горе сега и се бореше да роди детето му. Виковете й от болка проникваха в него и той почти усещаше нейното страдание като свое. Няколко пъти, когато се бе качвал горе, тя се хващаше здраво за него с ръце, студени и влажни въпреки треската. Понякога тялото й неволно потръпваше и тя леко повръщаше, а той държеше легена пред устата й.

— Съжалявам, Фъргъс — шепнеше тя, като че болката и повръщането бяха нейна вина. — Аз… аз не предполагах, че ще е толкова лошо.

„Ти ли съжаляваш! Ти ли съжаляваш!“ — викаше сърцето му и той си мислеше: „Това е мое дело. Моя е вината, че преживяваш този ад!“. Но ако любовното желание е вина, тогава те бяха еднакво виновни. Страстта бе обхващала и двамата, търсещи жадно задоволяването, горещата страст, която изпитваха един към друг ги бе свързала в съкровена близост в тяхната спалня, докато лежаха на мекото пухено легло, същото легло, което тя сега заемаше в страданието си.

Фъргъс седеше до камината в гостната. Трепкащите пламъци очертаваха голямото му, мощно тяло, гъстата му коса, черна като въглищата в камината и тъмните му очи, които блестяха от непроронени тревожни сълзи. Пружините на стария дървен люлеещ се стол скърцаха жалостиво, докато той се люлееше назад-напред, без да можеше да спре, а обърканите му мисли се мятаха неспирно. Почувства, че ще полудее. Фъргъс знаеше, че горе нещата не вървят добре. Той бе чул Мирабел да отива в кухнята и да дрънчи с тенджери и съдове, като ги пълни с още вода, която трябваше да се стопли. Боже мой! Какво правеха с толкова много гореща вода? Гласът на Биди се чу през вратата, викаше Мирабел да отиде горе.

Той захапа незапалената си лула, след това я хвърли отново върху полицата над камината, не намирайки успокоение в познатите неща от всекидневието си. Изправи се и закрачи нагоре-надолу като звяр в клетка, а краката му по чорапи меко тупаха по килимчето пред камината. Цялата нощ бе крачил така, като слушаше стенанията на вятъра вън и чувстваше свирепата снежна буря чак до мозъка на костите си. Виелицата бе преминала, но вятърът продължаваше да бушува, като трупаше мек сняг по всички ъгли, по прозорци и прагове. Няколко пъти бе напускал топлината на стаята, за да изрине снега от праговете, та да е чист пътят сутринта, когато работата трябваше да започне, независимо от времето. Сега бе четири и половина и след още два часа животът във фермата щеше да започне. Хеймиш Камерон, неговият управител, бе обещал да дойде за доенето. Щеше да доведе и младия Матю — местен младеж, който работеше в Лейгмор отскоро. Той също бе роден фермер, заемаше се с неприятни работи, като чистене на тор от краварника и измиване виметата на кравите, и то с ентусиазъм, който бе спечелил одобрението на Фъргъс. Правеше сутрешна обиколка с каруцата и пълнеше каните от големите гюмове с мляко.

Фъргъс отиде до един заскрежен прозорец и надникна навън. Утринта бе необичайно ярка, небето блестеше с далечните искри на милиони звезди. Снегът се отразяваше в странни ореоли от светлина и можеше да се види дори ширналата се бяла пустош на ливадите на Рейна, а в далечината като сребърна нишка се очертаваше морето.

Още един вик се чу отгоре и той застина. В мъката си изплака на глас. Нека проклетото дете се ражда по-скоро. Тя не може да издържа повече, не може моята малка Хелън.

Взираше се в уютната стая и тя изглеждаше толкова нормална, та за момента му се стори, че живее сам в един нереален свят. Всичко друго беше същото, само не и той. Опита се да си припомни предния ден, но можа да се сети много малко. Отделни картини се появяваха в съзнанието му — дребни неща като това, че занесе на Хелън чаша чай, преди да започне деня си. Тя бе обвила ръце около врата му и се смееше, защото закръгленото й тяло му пречеше да се приближи повече.

— Можеш ли да повярваш, че скоро ще бъдеш баща? — дразнеше го тя. — Аз не мога изобщо да си го представя. Детето ще те оглушава с виковете си, а ти ще мърмориш като някой старец. Ще пляскаш ли малкото дупенце на сина си, когато си в едно от твоите лоши настроения?

Той се бе засмял заедно с нея. „Ще плесна твоето сега, ако не си държиш езика зад зъбите!“

Беше отдръпнал чаршафа, за да я погледа — нея, лъскавата й коса, разпиляна по възглавниците, сините й очи, които го наблюдаваха със скрития огън на необикновената й привлекателност. Той познаваше добре този поглед, който често предхождаше любовната игра. Тя знаеше, че е желана, но никога не използваше това като оръжие, за да му налага своята роля, а по-скоро, за да превърне любовта им в нещо, което отнасяше и двамата в света на най-дълбока интимност и невероятно чувствено удоволствие.

Ръцете му бяха преминали по закръглените й гърди до твърдия й издут корем, като усещаха топлината на тялото й през мекия плат на нощницата, а контактът породи познатата тръпка на желание в слабините му. По челото му изби пот и той се засрами от порива си сега, когато тя лежеше с неговото дете вече на път да се роди. От дълго време страстният копнеж по тялото й не бе задоволяван. Всъщност беше само от няколко седмици, но като лежеше до нея всяка нощ, а ароматът на кожата и косата й изпълваше ноздрите му, струваше му се, че е минала цяла вечност.

Смутен, той се бе извърнал, но тя го придърпа и ръцете й погалиха напрегнатите му слабини. Дори през дебелия груб плат на панталоните той усети допира, като че ли стоеше пред нея гол.

— Горкият ми Фъргъс — каза нежно тя. — Ти беше много търпелив, но остава още малко. Не се срамувай от чувствата си. Ти си здрав мъж, но аз не се оплаквам, защото обичам всяко твое движение, което усещам в тялото си. Коремът ми няма да е все толкова голям. Сега е като една смешна малка планина и ще се радвам, когато се отърва от нея.

Той се засмя, доволен от промяната в настроението, която позволи топлината в слабините му да се охлади.

— Обичам твоята малка планина, защото в нея е нашето дете. Надявам се да е момиче с твоите очи и мъничко носле като копче. Но се надявам да не ме гони около масата и да ме налага с кърпата за чинии, както правиш ти, когато си сърдита.

Тя се позасмя.

— Аз искам момче — силно и тъмнокосо като теб и с очи като въглените в камината. Но то не трябва да има твоя характер, защото няма да мога да понасям двама, които ги прихващат дяволите. — И се засмя безгрижно. — Ще трябва да ти дам няколко урока как се сменят пелени и как най-добре да го оригваш, както би казала Шила.

Един час по-късно, когато нежните пръсти на зората обхващаха студеното януарско небе, Мирабел изкачи задъхана хълма, за да му каже, че болките на Хелън са започнали.

— Ще доведа Биди веднага! — извика той и изтича към навеса, където бяха вързани конете. Матю впрягаше понито Мак в каруцата с мляко, но Фъргъс го възпря с бърза заповед: — Обиколката с млякото може да почака. Сега Мак ми трябва на мене!

Мирабел извика към конюшнята:

— Няма нужда да отиваш на минутата, Фъргъс! Ще мине много време, докато детето се появи.

— Ще ида сега — отвърна той и без нито дума повече поведе Мак навън.

Мирабел поклати възмутено глава и промърмори:

— Истински стършел. Инат като магаре! — Захихика доволна от това, че си бе позволила лукса да изругае кротко. Това бе отдушникът, който нерядко използваше, особено когато се дразнеше от нещо в кухнята, често от Фъргъс поради трудния му нрав, но главно от кокошките, които щъкаха и къткаха из кухнята и оставяха курешки по чистия под, пъхаха глави из килера, като непрестанно търсеха храна.

Фъргъс тръгна, едновременно развълнуван и разтревожен, към къщичката на акушерката, която бе на една миля по Глен^[1] Фалан.

При звука на настоятелното му чукане един прозорец на горния етаж се отвори и Биди се показа с разчорлена коса, с набраздено и жълто в неприветливата зимна светлина лице.

— Ти ли си? — попита тя възмутена. — Мислех, че е гръмотевица. Какво става с теб? Току-що закусих и още не съм облечена, така че не мога да сляза долу. — Тя вдигна дебелия вълнен халат към врата си, а очите й, които без очила изглеждаха малки и уморени, надничаха към него раздразнено.

— Имаме нужда от теб в Лейгмор — извика той, а дъхът му замръзваше в студения въздух, идващ от пущинака. — Хелън започна.

— От кога? Контракциите й продължават ли вече доста време?

— Достатъчно дълго! — бе краткият отговор.

— Ох, върви си, Фъргъс! Мисля, че ще издържи още няколко часа.

— Откъде знаеш? Може да стане бързо, а там няма никой.

— Не и при първото дете. Никога при първото!

Тя започна да мърмори, докато Фъргъс не избухна:

— По дяволите, жено! Идваш ли или не?

— Ей, дръж си езика зад зъбите, човече, идвам! Чакай само да си обуя панталоните, ако това не ти се вижда много дълго!

Прозорецът се захлопна и Фъргъс остана да потропва с крака и да размахва ръце, докато вратата се отвори и Биди излезе. Извика нежно довиждане на една голяма черна котка, която стоеше в долния край на стълбите и мяукаше.

— Почакай малко, агънцето ми. Ще се постарая да не се бавя. Приготвила съм ти хубава рибка за обяд!

Фъргъс изсумтя, а Биди го погледна студено, преди да се метне на двуколката. Тя роптаеше срещу всичко на път за Лейгмор. Каза му, че не е трябвало да я вика толкова рано. Бебетата просто не се пръкват в момента, в който започнат болките. Щеше да има голямо чакане, а тя имала киселини от бързането веднага след закуска. Той не проговори по време на тирадата, познаваше я много добре — нейното ежене беше само прикритие. Когато беше с пациентите си, нежността и търпението й бяха ненадминати. Беше помогнала на повечето от по-младите в Рейна и на тяхното поколение да се появят на бял свят. Всички с ужас очакваха деня, когато възрастта или смъртта ще ги лишат от познатата стара фигура, от жената, която се бе посветила на работата си. Беше родена в Рейна, както нейните родители и прародители, и беше напускала острова само за да се учи. Завърна се, за да помага на тогавашната акушерка, която бе работила сама, но „старата Мърн“ падна и умря на осемдесет години.

Мирабел бе приготвила всичко, а Хелън седеше свита на стола пред камината в спалнята и изглеждаше много млада в синята си нощница. Тя се позасмя малко нервно, когато Фъргъс се изправи до нея — едър и безмълвен.

— Не гледай така — сгълча го тя. — Ще ме изплашиш още повече.

— Силни ли са болките? — измърмори той дрезгаво.

— Засилват се сега, но ги понасям… ох, ето! После ще се смеем, като си спомним.

Биди се намеси:

— Навън, момчето ми. — И го изтика към вратата. — Мъжете са толкова безпомощни в такива моменти, че просто ме ядосват!

Фъргъс се опитваше да попълни празнотите в паметта си, но беше безполезно. Денят бе минал като в мъгла, Мирабел тежко и отпуснато се качваше и слизаше по стълбите, непрекъснато носеше на Биди чаши чай и мърмореше под носа си.

Нанси Маккинън, младата домашна помощница, която идваше всеки ден от Порткъл, сновеше от кухнята до двора, за да простира мокри кърпи и да храни кокошките. Тя сипваше супа в купите, правеше дебели сандвичи със сушено овче месо и си казваше, че Фъргъс трябва да е щастлив, дето изобщо му поднасят нещо. Той запълваше тягостните часове с най-належащите задължения във фермата, като даваше кратки заповеди на хората си със студен глас. В края на деня те бяха доволни да изчезнат от погледа му.

Мърди Маккинън, далечен братовчед на майката на Нанси, изчисти тора от гумените си ботуши и злобно задъвка парче пресован тютюн.

— Мръсник е този Маккензи — оплакваше се той на Джок Симпсън, добродушния орач, който не беше на работа никъде, но предлагаше услугите си по разпръснатите ферми на Рейна. — Моята чума просто изцвъка нашите три момчета както овцата барабонките си. — Издуха носа си върху твърдия утъпкан сняг и размаза издуханото с ботуш. — Маккензи май си мисли, че никой никога не е имал дете, освен неговата жена!

Джок кимна кротко, доволен, че никога не е трябвало да се тревожи за жена, а още по-малко за дете.

— Ех, не можеш да сравняваш Лейгмор със себе си, Мърди. Тази твоя жена е истинско цвете. С много месо по кокалите, може да се каже. Дребничката госпожа Маккензи е крехко същество — хубава, дума да няма, но не е създадена да отглежда деца.

Мърди подсмръкна и продължи с тежки стъпки по пътя, а мислите му бяха вече в уютната му къщичка край реката Фалан. Там го чакаше топла храна и тримата му яки синове, които щяха с викове да се борят за вниманието му. По-късно жена му щеше да му достави удоволствие с местните клюки, докато той пуши лулата си и грее крака във фурната на готварската печка. Леденият въздух силно миришеше на сняг и мъжете бързаха, а слабите светлини на Лейгмор останаха далеч зад тях.

Дойде и мина времето за чай и Биди реши, че трябва да повикат лекаря. Започваше да се тревожи за Хелън, чийто болки бяха много силни, но изобщо нямаше признаци, че скоро ще роди.

Фъргъс бе доволен, че може да направи нещо, излезе от топлата кухня и посрещна първите снежинки, падащи от оловното небе. От фермата до къщата на Лаклан се стигаше бързо пеша, но по-късно той не си спомняше как е изминал този път. Спомняше си само Фийби Маклаклан, очертана на слабата светлина, която идваше от антрето, с двегодишния й син Нийл в ръце.

— Може ли Лаклан да дойде?

Не беше въпрос, а по-скоро нареждане и приветливата усмивка на Фийби изчезна. Тя и нейният съпруг бяха пришълци в Рейна. Четирите години, прекарани тук, бяха като миг в очите на хората от острова, които внимателно следяха всяка тяхна стъпка. Лаклан бе от Сторноуей^[2] и понеже в него имаше „нещо келтско“^[3], се ползваше с предимство пред Фийби, която бе от Глазгоу. Бяха се срещнали, докато той учеше в университета в Глазгоу и буквално бяха си „паднали“ един по друг, когато той веднъж, закъснял за лекция, се бе блъснал в нея посред улица Аргайл и двамата се бяха намерили в канавката — той със счупена китка на ръката, а тя — натъртена и с ожулен нос.

След една година се ожениха и се преместиха в Англия, където той успя да получи първата си работа като лекар. Ала мечтата му бяха Хебридските острови^[4] и когато в Рейна се освободи лекарското място, той кандидатства за него и го получи.

Но да бъдеш лекар бе едно, а да спечелиш доверието на недоверчивите дребни стопани — друго. Те непрекъснато го сравняваха със „стария Маклюр“, който бе роден и израсъл в Рейна и познаваше всеки от пациентите си и техните привички. Не беше много осведомен за „префърцунените модерни церове“, но това нямаше кой знае какво значение — той лекуваше със знанията, получени от близостта си до хората и с лекарствата от памтивека. Само като прекараше около час в бъбрене с пациента и като сръбнеше малко, помагаше повече от всяко лекарство в шише, „освен ако в шишето има течност с цвят на кехлибар“^[5] — шегуваха се хората от острова с хитро пламъче в очите.

Но Лаклан напредваше. Това, че говореше свободно келтски, му помогна да преодолее множеството препятствия, защото хората от Рейна бяха лениви, мудността и спокойствието им се предаваха от поколение на поколение и те не обичаха да си правят труда да превеждат всяка мисъл или израз на английски. Мнозина от по-старите не знаеха друг език, освен келтския. Младите знаеха английски — те трябваше да го научат, преди да тръгнат на училище, а ако не го научеха, изобщо не тръгваха — но дори за тях бе по-естествено да използват родния си език и горката Фийби бе силно притеснена, докато научи достатъчно келтски думи.

Някогашните му приятели още помнеха стария Маклюр, погребан до жена си и дъщеря си в двора на църквата в Хилок, но вече по-рядко споменаваха името му. Младият Маклаклан „беше умен, дума да няма“. Лаклан, като гледаше подути стави, които не би трябвало да са отекли, или когато предписваше лекарства за бронхити, които е можело да се предотвратят с малко грижа, проклинаше „стария Маклюр“ под носа си и се зае да оправя страданията на хората от острова. След четири години упорита работа те започнаха да го уважават и да се чудят на „странните му методи“, които наистина имаха добър резултат. Високата му младежка фигура и момчешката му усмивка, внимателното, но твърдо отношение дори към най-трудните пациенти му бяха спечелили трайно място в сърцата на хората от Рейна. С търпение и много разбиране Фийби също бе спечелила уважението им. И въпреки това тя бе доволна, когато дойде Хелън, която като нея бе „чужденка“, но изобщо не обръщаше внимание на този етикет. С живостта и жизнерадостта си Хелън привличаше хората като магнит и те идваха при нея — хората от Рейна, преодолявайки своята недоверчивост. Говореха за „малката й слаба фигурка“ и си казваха, че от нея „никога няма да стане фермерска жена“, но не минаваше и ден без някой от тях да се настани удобно в кухнята й на чай, за да слуша веселото й бъбрене. Те не всичко разбираха, но въпреки това се усмихваха, тъй хубаво звучеше. Чаят бе неразделна част от живота на острова, но семейство Маккензи бе живяло затворено и Лейгмор преди бе тихо, заспало място.

Сега, когато Хелън бе тук, то ехтеше от сладки приказки и песни. Гостите на чай станаха нещо обикновено и Фийби се радваше на Хелън, която бе направила живота толкова хубав и предаваше веселото си настроение на всеки, когото срещнеше.

Дружбата между Фъргъс и Лаклан се развиваше мъчително бавно. Фъргъс бе син на острова и бе получил в наследство предпазливостта и сдържаността. В себе си той се възхищаваше от младия лекар, но за него бе непривично да показва тези чувства. Достатъчно беше, че може да прекара с Лаклан част от деня, без да почувства нетърпението, което други предизвикваха у него. Освен с Хеймиш Камерон той нямаше почти нищо общо с другите хора. Когато бе с тях, се ядосваше, защото се караха като деца за незначителни неща. С Лаклан не изпитваше нужда да води глупави, излишни разговори. Спокойно мълчание се възцаряваше понякога между тях и той не смяташе, че трябва да се напряга да каже нещо, за да запълни времето. В компанията на Лаклан Фъргъс се чувстваше непринудено и Лаклан знаеше, че е удостоен с неговата дружба — хората побързаха да му го кажат.

— Наистина мрачен човек — изказа се неодобрително началничката на пощата Бихаг Бийг, когато един ден Лаклан влезе при нея да си купи марки. — Винаги е бил такъв, още от дете. Зяпаше ме с ония негови големи замислени очи! Черни като настроението му. Алик бе съвсем различно момче. Вярно, че бе слабоват, но мил в обноските си. Фъргъс се биеше заради него в училище, защото той не можеше да се брани, но не беше виновен, никога не е имал възможност да се прояви — не е чудно, че когато порасна, все имаше неприятности. Онова нещастно момиче… — Тя поклати тъжно глава и думите увиснаха във въздуха. — Фъргъс трябваше да пъхне носа си и в оная работа. Винаги насочваше живота на Алик — винаги — ти ще съжаляваш, че си се сприятелил с този човек! Една бодра дума няма да чуеш от него, това е!

Лаклан се усмихна в себе си, когато мрачният глас на Бихаг стигна до ушите му. Тя сякаш бе олицетворение на съдбата с извитите си надолу устни и увисналата на сбръчканото й лице челюст. Тънките кичури коса се подаваха от износената забрадка и цялото й държание му напомняше за тъжно куче. Тя се оплакваше непрекъснато от ревматизма си, от клиентите и от участта си изобщо, и ако Лаклан трябваше да се размине с нея, винаги се стараеше да изглежда, че бърза за някой спешен случай.

Земевладелецът Джеймс Балфур и болнавата му дребна жена бяха много разстроени, че Лаклан се е сприятелил с един от техните арендатори. Те живееха в Бърнбреди — голяма мрачна къща, построена на една гола скала в западната част на Рейна. Имението се простираше на повече от три мили и Роби Бийг, братът на Бихаг, се грижеше за лова и риболова. Далеч от зоркото око на сестра си, той по цял ден обикаляше из имението, сръбваше уиски от едно плоско шише и стреляше по зайци, които раздаваше на приятелите си. Хващаше от двете реки и прясна пъстърва, и сьомга, които също попадаха на масите на арендаторите. Без да знае за щедростта на брат си, Бихаг даваше изобилни вечери и блажено вярваше, че тя и само тя единствена се разпорежда с плячката от Бърнбреди. Съседите идваха, ядяха, шумно изразяваха изненада от обилните гощавки, които тя предлагаше, и през цялото време пазеха заедно с кръглоликия синеок Роби най-голямата тайна на острова.

Господарят, едър самохвалко с червено лице и нос като патладжан, който издаваше, че си хапва здраво и невъздържано си пийва от отличното уиски в избите си, беше шотландец от много поколения. Бе спечелил неодобрението на баща си, когато се завърна от колежа в Англия и обяви намерението си да се ожени за англичанка. Никакви заплахи не бяха подействали и накрая той се ожени за своята избраница. Въпреки английското си образование, той говореше една странна смесица от келтски и английски и думите се изливаха в неясни потоци от почти непонятни звуци, а гласът му бе дебел и дрезгав от постоянно пиене. Госпожа Балфур се изразяваше много по-ясно и от малката й строго свита уста се сипеха медни звуци. Някога тя е била хубавка и имаше деликатни черти, но времето ги бе изкривило, времето и огорчението, което бе таила от години, че е доведена да живее на далечния остров сред „селяни и варвари, които не знаят нищо за цивилизацията“.

Младият Джеймс Балфур й се бе сторил добра компания. Ала когато той дойде в Бърнбреди и реши да се установи в имението си, жена му отначало бе бясна, после се примири, но неприязненото й отношение се проявяваше в готовност за злобни сплетни и едва прикрито чувство за превъзходство над обществото на Рейна, съставено от дребни стопани-арендатори. Беше малко по-толерантна към потомствените наематели на техните ферми, но когато говореше за Фъргъс, меденият й глас ставаше горчив, а изцъклените й бледосиви очи блестяха от злоба.

— Наистина не знам какво виждаш в този човек — говореше тя неодобрително на Лаклан. — Добър фермер, признавам, но не е човекът, когото бих поканила на вечеря, разбираш ли какво искам да кажа? Той едва ми говори — не зная защо, тъй като съм възпитана да бъда учтива с всички — но у тези фермери има нещо грубо, нали? Да ти кажа, майка му беше чудесна жена, по-възпитана, но пък всъщност тя не бе тукашна. Беше от север, също от фермерско семейство, но по-свястно от семейство Маккензи. Алик беше като нея, с малко по-добри обноски от брат си. Жалко, че беше такъв слабак в други отношения, но нали има от бащината си кръв. Фъргъс е целият като баща си, съвсем не може да владее чувствата си. Изпитвал ли си някога нрава му? Боже мой, страшен е! Чудя се, че изобщо си намери жена, и то такава малка лудетина. Хубава посвоему, като полско цвете, но от нея никога няма да излезе фермерска жена. Аз…

Спря насред дума, защото лекарят резна узрелия цирей на врата й и го превърза, но допирът му не бе лек както обикновено и тя го погледна с болка и изненада, като се чудеше какво го е разстроило. А той бе почувствал, че му се иска да зашие малките й тънки устни, та да не може никога вече да проговори. Смяташе, че тя е досадна хипохондричка и твърде много се превзема. Беше му още по-неприятна заради това, че хулеше Фъргъс, с когото се бе сближил много. В началото му бе трудно да проникне зад стоманената външност на Фъргъс, но търпението му бе победило и сега се възхищаваше на Фъргъс, че е толкова независим.

Радваше се също, че Фийби намери приятелка в лицето на Хелън. Когато Нийл се раждаше, Хелън бе там и като весел слънчев лъч помагаше с всичко, което можеше. Сега бе неин ред да даде живот на свое дете и Фийби се тревожеше, тъй като приятелката й изглеждаше твърде крехка за това изпитание.

— Не се тревожи — каза й Лаклан една вечер, когато Хелън бе пила чай с тях, преди да си тръгне за вкъщи. — Понякога слабите и дребни жени раждат по-лесно. Повече грижи създават пълните.

— Лаки, това са камъни в моята градина, ти… ти си лош. Аз… аз ще…

Кафявите му очи се присвиваха, той се заля от смях и обви с ръце топлата й и пълна талия.

— Обичам те каквато си — като хубава червена роза, която чака да я откъснат! — сгуши се той във врата й и обхвана закръглените й гърди с нетърпеливи ръце.

— Лаки — извика тя нежно с мамещ глас, а русата й коса се спусна над лицето й. — Лаки! Нийл плаче, трябва да се кача при него.

— После. — Загорялата му от слънцето кожа се зачерви. — Ако поплаче малко, няма да му навреди, но ако аз почакам, за мен няма да е никак добре. Пипни и виж какво си направила с мен. Сега, Фийби, тук пред камината!

Но всичко това беше далеч от мислите на Фийби, когато отвори вратата на Слокмор и видя Фъргъс изправен на черния фон на ливадите. Снежинките се въртяха около едрата му фигура без палто, а режещият вятър премяташе черната коса над очите му, напрегнати от очакване.

Сърцето й се сви странно в гърдите, когато чу острия му глас. Нийл се размърда в ръцете й и изгугука щастливо:

— Къде Ели? Ели дойде скоро?

— Б-р-р — потръпна Фийби от студения вятър. — Влез, Фъргъс, трябва да си замръзнал. Елспет ще ти направи чай.

— Не съм дошъл да пия чай! Дошъл съм за Лаклан! По дяволите, да не си глуха? Хелън има нужда от Лаклан!

— Н-но… той не е тук — на пресекулки изрече тя. — Извикаха го в Глен Фалан. Едно от децата на Тейлър в Крофт-на-Бейн има пневмония. Тръгна преди три часа и започвам да се тревожа. Ако времето се задържи такова, ще се натрупат преспи. О, Фъргъс, ами ако не може да се върне през долината? Проходът Дауни толкова бързо се затрупва!

Фъргъс избухна:

— А Хелън какво ще прави? Той трябва да дойде!

Фийби отново потрепери.

— Няма защо да викаш, Фъргъс Маккензи! Лаклан не може да бъде на две места едновременно… а в нощ като тази се страхувам и за него.

В снопа светлина се появи забързана Елспет Морисън, икономката на Фийби. Тя бе слаба и костелива, а острите й черти бяха винаги странно неподвижни, независимо от настроението й. Като видя Фъргъс, изпръхтя като кон.

— Хм. Трябваше да се сетя кой крещи като луд! Не можеш ли да влезеш в къщата като човек? Топлината излиза през вратата.

— Дръж си езика, стара овца такава! — изрева Фъргъс, а свирепият му поглед би смразил и най-смелото сърце. — Ако беше в моята къща, щеше да си знаеш мястото!

Елспет навири острия си нос. Тя изобщо се дразнеше от Лейгмор, защото предишната седмица се бе спречкала с Мирабел заради една рецепта за сапун.

— Твоята къща! — изгледа го тя презрително. — И мъртва не влизам в нея! А тези, които ти работят, те, да ти кажа право, трябва да са мръднали.

— Стига, Елспет! — рязко заповяда Фийби. С края на окото си видя, че Фъргъс просто бе свил юмруци и не го винеше. Елспет имаше остър и смел език. За озлоблението й мнозина обвиняваха мъжа й Хектор, който бе рибар. Когато го нямаше, цялото й поведение се смекчаваше. Когато се връщаше и пиеше, за да прогони студа на морето от костите си, докато се превърне в подгизнала псуваща топка, жена му понасяше юмруците и сквернословието му и на свой ред отправяше цинични думи към другите. Не я обичаха дори рибарските жени на пристанището. Бе се заклела да мрази всички мъже и се молеше нейният да изчезне в морето. Всички знаеха, че казва: „Морето е най-доброто място за трупа му. Той ще нагости чайките чудесно, но те вероятно ще умрат от алкохолно отравяне“.

След такива ужасни слова тя сядаше в къщата си с библия в ръце и хората, които поглеждаха вътре, не знаеха дали подсилва клетвите си с добрата книга или се страхува, че заради тях няма да има спасение за душата й и се надяваха библията да разреши трудностите й.

Елспет излезе навън и свирепо погледна Фъргъс, а после протегна ръце да вземе Нийл.

— Ще внеса детето вътре, горкото дребосъче е посиняло от студ. След десет минути си тръгвам, затова само ще привърша в кухнята. — Погледна намръщено снега. — Каква нощ! Ще има виелица към полунощ. По-добре да побързам. Той ще си бъде вкъщи и ще чака вечеря! И триметрови преспи да има, ще си седи с вдигнати крака и ще чака да му поднасям!

Отиде си, като продължи да мърмори и отнесе Нийл на топло в кухнята.

Фийби отново се обърна към Фъргъс, който нетърпеливо потропваше с крака:

— Ще изпратя Лаки щом се прибере, нищо друго не мога да направя… освен… може би да дойда да помогна? Бих се радвала да съм с Хелън, тя беше толкова добра с мен.

В очите й имаше молба, но Фъргъс се обърна настрани.

— Нищо не можеш да направиш! Къщата ми е препълнена с жени! Ще чакам Лаклан. Ако нещо се случи с Хелън и него го няма, той ще е виновен!

Вятърът отнесе промърморените думи и Фийби не ги чу. Проследи с поглед тежката му фигура, докато се изгуби в снежната виелица и с удоволствие се прибра на топло вкъщи. Мислите й се въртяха около Хелън и около мъжа й някъде в безлюдния Глен Фалан.

Затвори вратата и се облегна на нея.

— О, Боже! — прошепна тя. — Моля те, върни Лаки жив и здрав в бурята, а на Хелън — дай й сили за това, което я очаква. Моля ти се, Господи!