Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (3)

2.

Към девет часа воят на вятъра се усили и навсякъде се трупаха преспи. Мирабел и Биди се гушеха край огъня и не можеха да скрият тревогата си.

— Горкото момиче — говореше съчувствено Мирабел и гледаше дребната фигурка в леглото. — Бори се, дума да няма! Чудя се дали лекарят ще успее. Ами ако успее, Биди?

— Е, аз ненапразно съм акушерка, Бел. Това е първото й раждане. А мъничките човечета си прекарват добре девет месеца и не бързат да излизат. А пък Лаклан, той може да мине в нощ като тази през Глен Фалан, колкото пръдня да излезе от запечена крава. Сигурна съм, че самият дявол живее в прохода Дауни.

Тревогата на Мирабел се засили.

— Да се молим на Бога да успее! Фъргъс беснее като дете! Всичко трябва да се направи идеално за Хелън, иначе лошо ни се пише! Страх ме е за Лаклан, навън в такова време. Хеймиш бил до Порткъл и мина да ми каже, че вълните заливат вълнолома. Някои от лодките на Раналд били разбити на парчета и лежали на пясъка.

Биди свали очилата и изтри уморените си очи.

— Е, можем само да чакаме. Добре, че тя заспа. Сънят й е спокоен, ще й даде сили за края на борбата. — Въздъхна и простря краката си към огъня. — Боже, ами наистина беше дълъг тоя ден. Бих си дремнала малко, а па и имам киселини… не от чудесния ти борш, Бел, но стомахът не ми дава мира от това тичане още от сутринта. Издута съм, като че ли ветровете са в корема ми. Нямаш ли мъничко сода за хляб, Бел?

Мирабел също въздъхна. Целия ден бе прекарала на крак в грижи за домакинството. Мечтаеше да сложи краката си на високо и да спи часове. Бе пропуснала обичайната си дрямка тази вечер. В края на деня кухнята бе нейно царство. Когато отминеше дългият ден, тя можеше да дремне спокойно на топло с Лас, старото овчарско куче, опряно до коляното й, и болонката Бен, доволно похъркваща на килимчето. Три котки обикновено се свиваха в ъгъла до камината и Мирабел се унасяше, като чуваше спокойния разговор или смеха на Хелън и Фъргъс, които седяха пред яркия огън в гостната.

Но тази вечер не беше като другите и тя уморено стана, за да донесе сода на Биди.

Фъргъс не го свърташе вкъщи и сега бе в обора с Хеймиш, дошъл от малката си къща, за да види дали няма нужда от нещо. Той отлично познаваше поразиите на ураганните ветрове. Макар и добре защитен от дървета, Лейгмор бе уязвим. Предишната зима вятърът бе повалил едно дърво, което проби покрива на обора, уби три крави и толкова тежко рани един кон, че трябваше да го застрелят. Бяха построили нов покрив, но вратите и прозорците можеха да бъдат разбити от ужасните зимни бури, които връхлитаха Рейна, затова Хеймиш се зае да трупа бали със сено край прозорците, а Фъргъс ковеше дъски над вратите на навеса за доене.

Двамата работеха заедно добре, защото Хеймиш бе също толкова мълчалив и упорит като своя млад господар. Той бе иконом в Лейгмор, когато Фъргъс и Алик бяха деца и знаеше абсолютно всичко, свързано с грижите за стопанството на остров, изложен на атлантически бури. Бе едър мъж с мощни рамене. Голямата му червена коса бе също като чорлавата му брада, а гъсти руси вежди висяха над бледосините му очи. Облечен с вълнен жакет и с голф-панталони, личеше, че е хубав мъж. Но когато носеше шапка с ленти, зеления елек и шотландската карирана пола на рода Камеронови, привличаше всички погледи. На младини бе получавал многобройни награди на състезания из цяла Шотландия и години наред бе хвърлял тежката тояга^[1] като клечица. Жените се заглеждаха във високата му набита фигура и се чудеха защо не бе се оженил, а пламенни млади момичета все още се опитваха да привлекат вниманието му и си мислеха, че биха могли да живеят в уютната му къщичка до потока, който се спускаше от Бен Макрай. Бе удобна, гостоприемна къща, вратата й винаги беше отворена, но Хеймиш бе напълно доволен от ергенската си свобода. Изглежда, че животните го радваха повече от хората и делеше дома си с две овчарски кучета, три котки и няколко диви заека, които бе спасил от бракониери.

Работеше бързо и сръчно по прозорците и говореше нежно на животните. Те бяха неспокойни и в боксовете си, когато вятърът стенеше около ъглите и блъскаше вратите. След като завърза въжетата, мина през конюшнята, за да погали Хидър и Тисъл — двата големи тежкотоварни коня, използвани за оран. Мак изпръхтя, Хеймиш му подаде един морков и зашепна в ушите му, които нервно потръпваха.

Влезе Фъргъс, като изтупваше снега от високите си ботуши. Хеймиш видя, че е в жалко състояние. От тревога, нетърпение и нерви лицето му се бе изопнало и посивяло и Хеймиш не се изненада, когато каза с пресипнал глас: „Направихме, каквото можахме тук, Хеймиш. Върви си у дома преди преспите да станат още по-големи. Аз ще ида нагоре към долината за лекаря!“.

Хеймиш го изгледа изумен.

— Не ми е работа да ти се бъркам, но ще бъдеш глупак, ако излезеш сега. Мак не може да мине през преспите в прохода.

— Ще вървя пеша! — отговори Фъргъс кратко, а едно мускулче на челюстта му трепкаше силно.

Хеймиш се въздържа да му отговори троснато — знаеше, че аргументите му са излишни. Двамата излязоха в студената нощ. Някъде в тъмнината проскърцаха стъпки и Хеймиш повдигна лампата. Показа се Лаклан, палтото му бе покрито със сняг, а той едва влачеше крака.

— Лаклан! — викът се откъсна от Фъргъс с такава сила, че заглуши вятъра. — Слава богу!

— Тъкмо се върнах от Крофт-на-Бейн — каза Лаклан с измръзнали устни. — Фийби ми каза и направо дойдох.

— Господи, човече! — изрева Хеймиш. — Как мина през долината? Нито кон, нито каруца биха могли да минат през прохода в такава нощ!

— Оставих Бенджи в Кройнакан и продължих пеша. Тейлърови предлагаха да изчакам при тях, но аз не исках Фийби и детето да са сами, а знаех, че Фийби ще се тревожи, ако не се прибера.

Лаклан едва говореше от изтощение, раменете му бяха увиснали. Трудният път през долината бе кошмар, вихър от бели снежинки шибаше лицето му като с иглички, докато цялото пламна. Няколко пъти бе затъвал, леденият въздух замръзваше в дробовете му, а ръцете и краката му бяха станали безчувствени. Проклинаше се, че не е приел предложението на Тейлър, но не бе осъзнал напълно колко жестока е бурята. От грижите около малката Фиона Тейлър бе забравил всичко друго. Борбата с треската на детето бе тежка, но той я спечели и въодушевен от победата, не бе обърнал внимание на молбите на Доналд Тейлър да изчака до сутринта. Едва когато минаваше през долината и грамадите на Сгър-на-Гил и Бен Макрай се изправиха от двете му страни, разбра колко глупаво е постъпил. Виещият вятър минаваше между планините като през фуния и му се струваше, че всички сили на ада са срещу него тази нощ. Виелицата хвърляше снежни планини с такава сила, че Бенджи се дърпаше и цвилеше от страх.

Кройнакан изплува от тъмнината и Том Джонстън се удиви, когато видя Лаклан. Покани го в чудесната си топла кухня и заведе Бенджи в конюшнята, където му даде сено и бързо го разтри. Мейми Джонстън бе настояла да остане, на доброто й кръгло лице се изписа ужас при мисълта, че той пак ще излезе навън. Но Слокмор бе едва на една миля от прохода Дауни и след като изпи чаша чай, той отново тръгна смело, без да знае, че последната част от пътя ще бъде най-трудната с триметровите преспи в прохода. Измръзнал до кости и останал без сили, бе решил да спре и да си почине малко в къщичката на Биди, но там бе тъмно и той продължи борбата. Зави устата си с шала, за да се предпази от ледения вятър и снега. Стори му се, че мина цяла вечност, докато Слокмор изплува като фар, малък пристан сред виелицата. Ускори крачки, като си помисли за топлата храна и леглото и почти падна в ръцете на Фийби на вратата. Тя заплака от радост в отрупаната му със сняг яка и разроши мократа му коса с треперещи ръце.

— Лаки! О, моят Лаки! Толкова се радвам! Тъкмо се канех да изляза да те търся, но си помислих, че може да останеш през нощта в Крофт-на-Бейн. Едната ми половина искаше да останеш, а другата страшно искаше да си у дома. Влез бързо. Има паница борш, солено овче месо и варени картофи и… — тя се засмя с облекчение, — ако си послушен, ще ти направя горещ пунш да се стоплиш, докато сложа яденето.

Той се сгромоляса на един стол до огъня и протегна уморените си крака.

— Хубаво е да си пред собственото си огнище — каза той и затвори очи. — Имам чувството, че не съм бил тук от години. Някой да ме е търсил?

— Д-да, но първо трябва да си починеш и да хапнеш.

— Нещо важно ли е?

Знаеше, че не е хубаво, но не й се искаше да му казва за Хелън. Обичаше го силно и знаеше, че тялото му копнее за отмора, но лекарят в него нямаше да му позволи да си почива, щом някой пациент има нужда от него.

— Хелън има болки от сутринта, но Биди е при нея, Лаки. Трябва да поостанеш малко. Моля ти се, Лаки! Ти си изтощен!

Но той бе вече в антрето и навличаше отново мокрото палто.

— Трябва да отида при нея, Фийби, там ще хапна нещо. Не ме чакай, легни си, може да се забавя до сутринта. — Той се усмихна кисело. — Като си помисля, че с такава мъка минах през прохода, за да съм с теб, а ти пак ще останеш сама.

— О, Лаки — прошепна тя нежно. — Аз съм добре, но ти колко ли си изморен, скъпи.

Взе лицето й в ръце и нежно я целуна по устата, след това отново се върна в лапите на виелицата.

* * *

Мирабел извика от уплаха, когато той влезе през кухненската врата. Тя държеше содата за Биди в пухкавата си ръка, но я остави на масата и се втурна да му помогне да свали просмуканото от сняг палто.

Погледна тънкото му изморено лице и доброто й сърце се сви.

— Горкото ми момче! Виждам, че си измръзнал и съсипан? Ще хапнеш ли малко горещ борш? Само за минутка.

— После! — прекъсна я Фъргъс. Погледна приятеля си почти с молба. — Моля те, Лаклан! — добави той необикновено кротко.

Лаклан сложи ръка на рамото на Фъргъс.

— Ще се кача веднага. Не се тревожи, приятелю, всичко ще бъде наред.

Биди подскочи като го видя.

— Господи, момче! Приличаш на призрак, но слава богу, че си тук. Тъкмо я погледнах и мисля, че водите не изтекоха съвсем добре.

Лаклан бързо се приближи до леглото и докосна горещото чело на Хелън.

Погледна го усмихната и уморените й очи светнаха.

— Лаклан, колко изморен изглеждаш! Извинявай, че не можах да изчакам по-хубаво време. Чувам как бурята стене и пъшка като мен. — Лека усмивка озари лицето й, но нова болка я накара да прехапе устни и тя посегна към ръката на мъжа си. — Фъргъс, как се оправяте… ти и горката Мирабел? Трябва да й е дошло до гуша да тича подир всички ни.

— Глупости, момиче. — Мирабел се извърна, за да скрие блясъка на сълзите си. Хелън изглеждаше толкова млада в голямото легло, тъй нежна, а през бледата кожа прозираха сините вени на слепоочието й.

Фъргъс стисна ръката й, а тя примижа от силата му. Като че ли той се опитваше със самия допир да й даде част от силата си.

— Извинявай, агънцето ми — извини се той. Това бе нежното обръщение, което никога не използваше, ако не бяха сами. Но в този миг не го беше грижа за другите в стаята. — Сега ще бъдеш добре, Лаклан ще се погрижи.

Лаклан погледна нагоре и странна несигурност засенчи кафявите му очи. Фъргъс разчиташе на него толкова много, че усети товара на отговорността върху раменете си.

— Ще направя всичко, което мога, но сега си върви. Трябва да прегледам Хелън.

Без да погледне назад, Фъргъс излезе, а лекарят изми ръце и нави ръкавите си. Прегледа пациентката си бързо, приближи се до Биди и каза:

— Ти беше права, Биди, мехурът не се е разкъсал правилно. Донеси леген, ще поускорим нещата.

 

 

Малко след шест Хеймиш пристигна с младия Матю. Фъргъс ги чуваше в обора, но продължи да седи на люлеещия се стол до гаснещия огън на камината в гостната. Бе изпаднал във вцепенение и мускулите му, напрегнати и вдървени, не се подчиняваха на заповедите на мозъка. Утринният студ проникваше през пролуките на врати и прозорци и стигаше до костите му. Шумовете стигаха до него като от голямо разстояние. Мекото мучене на кравите, слабото цвилене на кон, къткането на кокошките, щастливият лай на Пег и Моли, когато видяха Хеймиш, далечното блеене на овце в полето. По-късно трябваше да отиде с хората си да изриват снега. В това време можеха да се загубят в затрупаните от сняг падини от планинските склонове и да попаднат в преспи. Слабото блеене отново стигна до него и той си помисли, че много прилича на бебешки плач. Плач на бебе! Скочи на крака. Един тънък пронизителен вик се чу отгоре и сърцето му заби силно.

— Хелън!

Тялото му оживя, той се втурна нагоре по стълбите и нахълта в стаята. За част от секундата видя, че Лаклан държи едно червено, слабичко бебе. То току-що бе излязло от утробата, телцето му блестеше, сплъстена гъста черна коса покриваше малката главичка. Беше с краката нагоре, а Лаклан го пляскаше, за да изплаче и да поеме въздух в дробовете си. Мирабел бързаше с поднос, на който имаше памук и зехтин. Биди бе наведена над леглото и правеше нещо по Хелън. На слабата светлина от лампата Фъргъс видя, че тя маха чаршафи, почервенели от кръв, толкова много кръв, че Фъргъс усети своята да се оттегля от лицето му.

— Хелън!

Той отиде до нея, но очите й бяха затворени, главата й — обърната настрани, а червено-златистата й коса разпиляна като огнен ореол около бледото й лице.

— Хелън! — едва прошепна. — Хелън, агънцето ми!

Очите й бавно се отвориха и дори в сумрака се виждаше синевата им. Кротка сияйна усмивка озари източеното й лице.

— Фъргъс, имаме бебе… момче ли е?

Фъргъс погледна Лаклан, който миеше ръцете си над един леген, а бебето бе вече предадено на Мирабел.

— Момиче — каза той кратко.

Фъргъс взе ръцете на Хелън и ги приближи до устните си.

— Имаме дъщеря, Хелън. Мъничко момиченце, което ще прилича на теб.

— Момиче, о, колко съм щастлива. Мъничкото момиченце може да се облече в толкова красиви дрешки… — Гласът й заглъхна, а зачервените клепачи закриха очите й.

Фъргъс усети една ръка върху рамото си.

— Сега ни остави, Фъргъс — каза Лаклан. — Има още много работа. Хелън кърви силно, има усложнения с плацентата. Веднага щом можем, ще те извикаме.

Фъргъс започна да протестира, но Лаклан и Биди вече бяха заети и той излезе. Радостното чувство го напускаше и в сърцето му се настаняваше един нов страх.

Влезе Хеймиш, като потропваше с крака.

— Тръгваме, Фъргъс. Не знам докъде ще стигнем, но ще направим всичко възможно. Помислих, че е по-добре да отида с Матю. Мърди и Джони тръгнаха с Боб към овцете. А ти не се притеснявай… няма ли още нищо? Появи ли се благополучно бебето?

— Да — момиче. — Фъргъс преглътна с труд.

— О, боже, това е чудесно! Мъничко момиченце, а? Ще пийнем по-късно, за да го отпразнуваме. Как е младата майка? Бас държа, че се надува като гайда.

Фъргъс само кимна и като си намери някакво извинение, отиде в кухнята. Хеймиш тъжно поклати глава. Знаеше, че нещо не е наред. Човек, току-що станал баща, не се държеше като Фъргъс. Горе се отвори вратата и Мирабел погледна от там. Закръгленото й лице сега изглеждаше слабо и остаряло, а гласът й — нисък и разтреперан, едва стигна до Хеймиш.

— Доведи Фъргъс — каза тя приглушено, — на Хелън й остават няколко минути.

Хеймиш пое дълбоко дъх:

— Не! Не може да бъде!

— Побързай! — подкани го Мирабел и се отдръпна.

Хеймиш се втурна към кухнята, където Фъргъс гледаше през прозореца. Усети, че гърлото му се свива и гласът му бе дрезгав, когато съобщи:

— Иди бързо горе… Хелън — тя — тя има нужда от теб.

Когато Фъргъс стигна до спалнята, в нея бе само Лаклан. Седеше до камината и трепкащият огън осветяваше изпитото му, уморено лице.

— Съжалявам, Фъргъс — каза той беззвучно. — Направихме всичко, което можахме. Чудо е, че спасихме бебето, но Хелън… — разтвори ръце в отчаяние. — За нея това бе твърде много, а не можахме да спрем кръвта.

Бързо излезе от стаята, а Фъргъс погледна умиращата си жена. Леглото бе чисто сега, чаршафите — бели, също като малкото лице на възглавницата, лице, от което животът бързо си отиваше. Сенките около очите й бяха станали сини, а устните бяха бледи като лицето и от това изпъкваше лъскавата й коса, обрамчила лицето като нежна рисунка.

— О, боже, не! — пророни с огромна тъга.

Очите й се отвориха и синевата им прониза наранената му душа до дъно. Устните й помръднаха и той я взе в ръцете си.

— Детето — прошепна тя, — кръсти я Шона — нежно име е, нали Фърги? И… — Гърдите й се повдигнаха, като поемаше дъх със слабите си дробове. — Обичам те, скъпи — да можех още да съм с теб — бях толкова щастлива. Не бъди много строг с малката — ти не си много търпелив, Фъргъс. Ако е като теб, мъчно ще се справяш с нея.

Той я притисна по-близо до себе си и познатият топъл аромат го изпълни, искаше да вика, да крещи, да излее чувствата си пред всички. Вместо това промърмори:

— Ние всички ще се справим. А Мирабел ще ти помага да ни държиш здраво.

Тя изглежда не го чуваше. Бе обърнала глава към прозореца.

— Погледни, Фъргъс, каква хубава сутрин. Какъв прекрасен ден за рождения ден на нашето мъничко момиченце. — Той трябваше да се напряга, за да чуе шепота й. — Толкова е чисто — продължи тя, — а небето — мокро като планински ручей. Чудно как винаги е толкова тихо след буря.

Повдигна ръце и погали тъмните му разрошени къдри, след това от нея се откъсна дълга въздишка и ръцете й отново се отпуснаха.

— Хелън, не ме оставяй — изплака той. После в мъката си нададе силен вик и стисна тялото й, а цялото му същество гореше от остра болка, толкова пареща и дълбока, че имаше нужда от някакъв отдушник, за да я облекчи, но сълзите не идваха. — О, боже, защо, защо? — повтаряше той отчаяно, полюшваше слабото тяло и чувствуваше, че не може да изпусне от ръцете си чудното създание, което бе господар на цялото му същество. В ума му изплува неканен спомен, мислеше, че го е забравил.

Видя себе си като малко момче, загледано в мъртвото лице на майка си. Бе обичал майка си със сила, необичайна за толкова малко дете. Но не мислеше, че това е странно, странното бе, че майка му не отговаряше на проявите му на любов. Сигурно бе, че тя обича Алик, винаги го целуваше, премахваше и най-малкото му страдание с целувка, непрекъснато му отдаваше цялото си внимание. Всички гледаха Алик, защото имаше весела дружелюбна усмивка и чудесни обноски, но можеше да се променя бързо и да става малко дяволче, като се подиграваше на хората, които толкова държаха на него. Фъргъс не се интересуваше от другите, единственото, което искаше, бе любовта на майка си. Тя се отнасяше към него по-различно, отколкото към Алик, почти като към възрастен. През цялото си детство той трябваше да носи отговорността на по-голям брат. Пазеше Алик от побойници и се биеше заради него, знаеше, че очакват да прави това и че ще спечели похвални думи от майка си. Понякога му се струваше, че Алик е твърде тежък товар за раменете му, но по детски разбираше, че майка му разчита той да държи здраво брат си, тъй като баща им нямаше време за малкия си син.

И въпреки всичко Фъргъс бе продължил да обича майка си, макар да се научи да крие любовта си зад фасадата на безразличие. Но никога не забрави думите, които тя му прошепна в деня, когато умря.

Държеше малката му ръка, а той гледаше лицето на умиращата с очи, парещи от непроронените сълзи, и сърце, готово да се пръсне.

— Фъргъс, моето прекрасно силно момче — каза тя и стисна ръката му толкова силно, че го заболя, — ти си ми на сърцето. Горкият Алик не е силен като теб и баща му не го разбира. През тези години ти трябваше да бъдеш един малък мъж, съжалявам за това, но Алик имаше нужда от теб, Фъргъс. Опитай се да видиш нещата така, мое скъпо гордо момче.

Сърцето на Фъргъс не позна истинска любов след смъртта на майка му, докато Хелън не влезе в живота му. Всичко, което бе дремало в него от години, избуя с порива на любовта. Тя бе пленила душата му и бе събудила чувства, на които той не мислеше, че е способен.

Бе имал флиртове с момичета още от училищните си години, с хубави напети момичета с големи гърди и тъмна кожа. Бе лежал с тях в топлите летни ливади, бе тичал с тях през огрените от слънце полета, докато смехът и играта свършваха с непохватни целувки и прегръдки. Скрит между полюшващите се житни стъбла, се бе радвал на допира на нежните голи гърди и любовната игра бе задоволявала физическите му желания, без всъщност да притежава нито едно от момичетата. Понякога те се ядосваха, че щедрите им тела не могат да го съблазнят още повече.

Първото му пълно сливане бе с Хелън. Нежната й примамлива красота бе породила у него копнеж, какъвто не познаваше, защото редом с физическото желание бе дълбоката му и трайна любов.

Сега тя си бе отишла от него. За втори път в живота си губеше човек, пленил сърцето му.

Седеше и я държеше в прегръдките си, докато някой влезе и той се обърна. Бе Лаклан, потъмнелите му очи гледаха състрадателно.

— Хайде, Фъргъс — каза той меко. — Ела долу да пийнеш глътка уиски. Ще ти помогне. Опитай се да мислиш, че Хелън почива в мир сега.

Фъргъс се изправи, лицето му бе тебеширено в утринната светлина, която се процеждаше през прозореца. Погледна лекаря и ново чувство измести скръбта от сърцето му. Силен гняв напираше да излезе. Чувстваше го да кипи в себе си и знаеше, че ще каже думи, за които можеше да съжалява после. И по-рано бе имал такова чувство, но никога така силно и настойчиво, както сега. Опита се да спре думите, затисна устата си с юмрук и гледаше Лаклан с напрежение, което бе почти осезаемо. Но гневът му продължаваше да бушува и най-накрая избухна.

— Ти! — Гневът в шепота му бе по-страшен от най-силния вик. — Ти остави Хелън да умре! Трябваше да знаеш, че ще има усложнения, но не направи нищо, докато стана твърде късно! Кръвта й изтече, защото си некомпетентен! Защо трябваше тя да умре? Защо не детето? Защо спаси него, а не Хелън?

Лаклан почувства как сърцето му прескача. Бе изтощен и толкова уморен, че краката не го държаха. Не бе спал и ял както трябва от двадесет и четири часа. Целодневната борба за живота на Фиона Тейлър бе достатъчно тежка, огромните усилия през бурята бяха кошмар наяве, но най-лошото бе битката за Хелън и детето й. Усещаше умората като камък върху раменете си и все пак бе дал от себе си всичко, което можеше да даде. Бе почувствал, че побеждава, когато извади детето на бял свят. Усложнения, които никой не би могъл да предвиди, бяха отнели живота на Хелън и сърцето го болеше. Винаги бе лошо да изгубиш пациент, но когато пациентът бе личен приятел, загубата и чувството, че си безпомощен да спасиш живота, бяха още по-непоносими.

Въпреки умората гласът му бе силен.

— Ти не знаеш какво говориш, човече! Опитах всичко, за да спася Хелън и не беше нужно да избирам между нея и детето! Едва не изпуснах и двете. По дяволите, Фъргъс! Не разбираш ли, че имаш късмет, дето малката оцеля? Сърцето ме боли за Хелън. Нямам думи да кажа колко съжалявам, но поне се радвай, че имаш едната от тях! — Разтвори ръце умолително, но Фъргъс не забеляза.

— Вън! — Гласът му застрашително се повиши. — Вън, Маклаклан! Не искам никога да те виждам в тази къща!

Мирабел се появи на вратата с бебето в ръце. Лицето й почервеня при думите на Фъргъс и тя го изгледа с почуда.

— Не говориш сериозно, Фъргъс! Бях тук през по-голямата част от нощта, не забравяй! Видях как момчето работи при цялата му умора! Бори се като троянец да спаси бедната Хелън. Ако тя можеше да чуе горчивите ти думи, как мислиш, че щеше да се чувства? Ние всички сме пред нейната душа в този миг, нека я оставим в покой и да сме благодарни, че имаш нейното дете. А ти дори не си го погледнал още. Погледни я! Тя е най-красивото малко създание. Погледни я, Фъргъс, и благодари на Лаклан за живота й!

Но той се извърна, останал без сили, с отпуснати рамене и глава върху гърдите.

— Излезте — измърмори глухо, — излезте и ме оставете на мира.

Лаклан вече тичаше надолу по стълбите и Мирабел остави Фъргъс сам в стаята. Той се приближи до леглото и докосна гладкото чело на жена си. Започваше вече да изстива и той закри лицето й с ръце. Един лъч от зимното слънце се промъкна в стаята и превърна малкото телце върху леглото в златна статуетка. Той гледаше към прозореца и навън към полетата и хълмовете, невероятно красиви в бялата си пелена, но очите му не виждаха тази прелест. Пред него зееше пропаст, изпълнена с ужасна самота и знаеше, че слънцето никога вече няма да проникне в нея. Календарът над леглото му подсказа, че е 29 януари 1923 година. Потръпна и се опита да не мисли, но нямаше полза. Беше ден, който никога нямаше да забрави, защото в този ден обичната му съпруга го бе изоставила, в този ден дъщеря му бе поела първия си дъх от живота. Живот за живот, това не значеше нищо за него. Отново потръпна и заудря главата си с юмруци, за да спре тези мисли, но те отново започваха да дълбаят. Би дал какво ли не, всичко, за да може жена му да се върне, и ако можеше да си пожелае само едно нещо, то щеше да бъде — да му вземат бебето, а на негово място да му върнат Хелън.

Чуваше детето да плаче в съседната стая, която той и Хелън бяха приготвяли с такова радостно очакване. Тя бе ушила пердетата — златножълти като слънцето, той бе белосал стените отново, бе полирал старата семейна люлка до блясък в очакване на деня, когато в нея ще сложат детето на тяхната любов. Сега това нямаше значение. Детето на тяхната любов бе станало дете на неговата мъка и той запуши ушите си с ръце, за да не чува слабия плач на новороденото.

* * *

В деня на погребението остров Рейна бе красив като скъпоценен камък. Върховете на Сгър и Гил блестяха яркобели на фона на светлосиньото небе. Снегът от по-ниските склонове се бе стопил и весели поточета слизаха от планините. Проливът на Рейна бе изпълнен със сребърни зайчета от пяна, от блясъка им боляха очите и бе по-лесно да се гледа брегът, където леките вълни целуваха пясъка край залива. Източеният като пръст нос Портръм мамеше водата около скалите и там морето се разбиваше на едри пръски.

Църковният двор на Хилок се простираше на върха на горист склон. Древни камъни, като че ли разхвърляни безразборно от гигантска ръка, окръжаваха църквата, очертана на фона на небето с порутени от ветровете стари каменни стени, устояли на капризите на времето като здрав стар моряк.

Фъргъс погледна зейналата черна яма, която очакваше ковчега на Хелън, и му прилоша. Опечалените стояха около гроба с наведени глави и чакаха пасторът да заговори. Той бе висок, прошарен мъж с пронизващи очи и властен глас. Бе дошъл от Дънди^[2] преди седем години и бе останал пришълец, ненапълно приет от хората, защото изнасяше всичките си проповеди на английски и не показваше, че има намерение да научи дори една келтска дума. Поради това все си оставаше настрани, без да разбира всичко и без да бъде напълно разбран. Въпреки това паството му слушаше или се преструваше, че слуша, когато мощният му глас ехтеше в църквата.

Преподобният Джон Грей видя как синият пушек от комините на жилището му се извива към небето, проследи го и дълго гледа нагоре, преди да заговори. Устата му съхнеше и той нервно облиза тънките си устни. Мразеше погребенията на острова, защото никога не знаеше какво точно да каже. Чувстваше се по-уверен в събота, когато бе подготвил внимателно проповедта си и като говореше от амвона, можеше да бъде безразличен към паството. Но на погребение имаше толкова много лични чувства на тъга и загуба, че за него бе трудно да установи пълен контакт със сплотената общност от келти, които ясно даваха да се разбере, че той никога няма да бъде един от тях. „Помогни ми, Господи, да кажа каквото трябва“, помисли си той тъжно и произнесе първите думи. Гласът му се понесе звучно в ледения утринен въздух.

Двамата братя на Хелън се движеха нервно, замръзнали стръкчета трева хрускаха под краката им, а баща им извади голяма бяла носна кърпа и силно издуха носа си, заглушавайки последните думи на пастора.

Той започна с „Отче наш“ и всички се присъединиха в монотонен хор, като с всяка дума от устата им излизаше пара. В близко дърво нежно чуруликаше птица, а от склоновете се чуваше блеене на овце. Алик силно изхлипа, а на Фъргъс това се стори като експлозия. Погледна мрачно наведената глава на брат си и в миг го намрази заради това, че не крие сълзите си. Той не можеше да покаже чувствата си пред хората. Гледаше как спускат ковчега на Хелън в черната студена дупка — последното й убежище и му се искаше да посегне и да прегърне дървената кутия, в която бе тъй скъпото за него тяло. Вместо това затвори очи, за да не вижда първите буци пръст, хвърлени върху ковчега.

Във вцепенението си усети, че опечалените бавно се оттеглят. Почувства нечия ръка на раменете си и чу гласа на Алик, който тихо му говореше ненужни съчувствени думи.

Фъргъс отвори очи и погледна брат си в лицето. Видя сиво-сините очи, зачервени, но жадуващи за признание, че присъствието му е било полезно. Забеляза нежните красиви черти, тънките отпуснати устни под тъмните остри мустаци и изпъкналата адамова ябълка, постоянно в движение, за да преглъща сълзите.

Фъргъс автоматично пое ролята, която са очаквали да играе, откакто се помнеше. Прегърна със силна ръка брат си и го изведе от гробището. Върнаха се в Лейгмор, където гостната бе пълна с облечени в черно жени и мрачни подсмърчащи роднини. Този момент ужасяваше Фъргъс най-много. Съболезнованията, сълзите, всички формалности, които трябваше да изтърпи, преди отново да остане сам в къщата си.

Едва понасяше да гледа майката на Хелън. Никога не бе я обичал, но я търпеше заради Хелън. Беше дребна, суетлива жена. Беше вдигала шум за това, че той искаше Хелън да бъде погребана в Рейна, бе вдигала шум за всякакви дреболии, откакто бе пристигнала на острова, и най-накрая той бе изпитал желание да я удари. Преди три години тя бе очарована, че дъщеря й „се омъжва добре“, за доста състоятелен млад човек, но сега съзнаваше, че това е било грешка и Хелън изобщо не е трябвало да се омъжи за фермер, защото бе непригодна за такъв „тежък“ живот.

Седеше в ъгъла и бършеше очи с дантелена кърпичка, а мъжът й — ниско оплешивяващо човече със зачервени очи, притеснен в горещата задушна стая, напразно я потупваше по рамото. Жената на Алик, Мери, слаба блондинка, лекомислена и хубава дори в тъмното си облекло, седеше до прозореца и малко надуто се радваше на вниманието на неколцина мъже. Алик изглежда нямаше нищо против и след малко последва примера на жена си, като започна да флиртува с най-голямата дъщеря на Том Джонстън.

Хеймиш седеше настрана от всички и отпиваше по малко от чашата уиски. Фъргъс отиде да седне до него, оценявайки искреното му, неафиширано приятелство, което се усещаше и без думи.

— Фъргъс — високият глас на Мери се разнесе ясно над общото бръмчене от разговорите. — Няма ли да дойдат лекарят и жена му? Както разбрах, те били добри ваши приятели!

Трудно можеше да се каже дали въпросът й е напълно невинен. С Алик бяха пристигнали едва сутринта, но мълвата бързо се разнасяше в Рейна. Фъргъс мрачно я погледна, тя се засмя и се изчерви. Стаята бе утихнала и всички гледаха Фъргъс. Стана му горещо от притеснение и си помисли: „Никакви въпроси! Не сега, когато копнея Хелън да бъде до мен вместо в студения гроб сред ливадите на Рейна“. Душата му се вледени и му се прииска да избяга от стаята като малко дете, което не може да говори членоразделно.

Но преди да каже каквото и да е, майката на Хелън изстреля нов въпрос към него.

— Какво ще стане с детето? Мислил ли си изобщо? Малката ще има нужда от женска грижа. Доналд и аз говорихме за това и мислим, че е редно ние да отгледаме детето. Господ знае, че няма да е лесно. Аз не съм много здрава, както знаеш, Фъргъс, но мисля, че моята внучка заслужава добро възпитание. Ние го дължим и на собствената си дъщеря. Имаме и момчетата, но те си живеят свой живот. Малката ще ни замести…

Тя захлипа тихо в кърпичката си, а господин Макдоналд стана още по-червен и несръчно я потупа.

Всички очакваха с нетърпение отговора на Фъргъс. Той усещаше мълчанието на любопитните, които се чудеха какво ще стане с дъщеря му и кой ще се грижи за нея.

Но сега Алик наруши тишината. Извърна се от Тами Джонстън, чието лице помръкна, защото се бе наслаждавала на тайното удоволствие да усеща ръката на Алик под полата си. Той я бе забравил сега, а като заговори, красивото му лице се оживи.

— Мери и аз също си приказвахме. Ние сме млади и, разбира се, ще имаме собствени деца, но все пак бихме искали Шона да дойде да живее с нас. Нали така, Мери?

Тя кимна, очевидно без всякакъв ентусиазъм. Идеята им най-малко не й харесваше. С Алик не бяха говорили да вземат детето, а бяха спорили. Тя не се интересуваше много от деца — ако се появеше тяхно, щеше да е друго, но нечие дете, особено с баща, когото тя не разбираше, това изобщо не я привличаше. Гордееше се с външността си, а тя щеше скоро да помръкне от умората, непрекъснатото пране, безсънните нощи и всичко, което едно дете изисква.

Фъргъс обърна очи към нея и видя колко е суетна. Погледна и госпожа Макдоналд, крехка като Хелън, но без живостта и жизнерадостта на дъщеря си. Тя бе прекалено превзета и лицемерна, което противоречеше на религиозните й убеждения. Не можеше да си представи, че тя ще отгледа дете, духът му щеше да е потиснат от самото начало. За Мери изобщо не можеше и да помисли. Не намираше в нея нито едно положително качество, което би й дало право да отгледа детето на Хелън.

Мислите му го изненадаха, защото досега не бе се загрижил за бъдещето на дъщеря си. Едва я бе погледнал, след като се роди, но не можеше да се отърве от една картина, която непрекъснато заставаше пред него — как Мирабел храни детето с шише, което изглеждаше огромно до малкото ангелско личице. Големите сини очи бяха отворени и гледаха невиждащо в тавана, но все пак зад тях се криеха един свят и ум, засега недосегаеми, още неразвити под гладкото високо чело. Нужно бе време да узреят, всяко впечатление да остане в това чудо — паметта, а знанието да разцъфти от всяка жива клетка. Имаше и нещо друго, нещо тъй мъчително, че остра болка пронизваше бронята на сърцето му и проникваше дълбоко. От тези очи го гледаше Хелън. В синьо-лилавата дълбочина на очите се криеше жизненост и игривост, а и устата бе на Хелън — пълна и мека, с извити нагоре ъгълчета, които създаваха впечатлението, че винаги се смее.

Гласът му проряза тишината на очакването в стаята:

— Мисля, че детето ще остане в Лейгмор, това е нейният дом в края на краищата. Мило е от твоя страна да предложиш, Алик, знам, че го правиш искрено, но Мери не мисли така… нали, Мери?

Погледна я право в лицето и тя се извърна виновно. После той погледна към госпожа Макдоналд:

— Благодаря и на теб — за това, че искаш да изпълниш дълга си пред Хелън, но както сама каза, ти наистина няма да можеш да се грижиш за едно малко дете. Тя ще бъде много по-щастлива в Рейна, където е мястото й.

— Как смееш! — Тя потрепери и кърпичката отново бе извадена.

— Смея, защото детето е мое.

— Но всяко дете има нужда от жена да се грижи за него! Как ще можеш ти, един мъж…

Прекъсна я Мирабел, която се появи от кухнята с бебето, сладко заспало в ръцете й. Мирабел се чувствуваше изтощена. В къщата цял ден бе царила бъркотия и въпреки помощта на Нанси, тя бе много изморена. Бяха изчистили къщата от горе до долу, бяха проветрили и затоплили стаите за гости, защото няколко души щяха да останат до връщането на ферибота. Всичко това означаваше много допълнителна работа за нея, а и някои от гостите не й бяха приятни, особено госпожа Макдоналд, която само се оплакваше. На всичко отгоре трябваше да наглежда и бебето, но тя вече обичаше мъничкото същество с цялото си добро сърце и се радваше на чудното доверчиво докосване на нежната главица до гърдите й. Тъкмо бе седнала да си почине в кухнята, когато от гостната се дочуха разгорещени гласове. Знаеше, че не й е работа да се меси, но не можа да се стърпи, застана на вратата и гордо вирна брадичка:

— А аз не съм ли жена? Аз ще гледам малката и ще се погрижа да има цялата любов, която й се полага. Докато в мен има живот, тя ще получи всички грижи, които е възможно да получи едно дете!

Госпожа Макдоналд възмутено издуха носа си:

— Дори слугите в тази къща не си знаят мястото, както се вижда. Разбирам, че изобщо нямам думата за моята внучка. Ще бъда доволна да се махна оттук, казвам ви!

— Така ти се пада, стара кучко! — измърмори Джок, а Фъргъс погледна Мирабел с признателност.

— Благодаря ти, Бел — каза тихо. — Въпросът е решен.

Когато обедът приключи, той се извини и излезе навън. Лас и Бен го следваха с леки стъпки и радостно душеха студения въздух.

Фъргъс осъзна, че краката му го водят по пътя към църковния двор. Изкачи се по замръзналия хълм и видя, че от грубата порта излиза закръглена позната фигура, добре загърната, за да се пази от студа. Жената спря, загледа го и той видя ясно хубавото лице на Фийби с бузи, зачервени от студа. Тя дълго го гледа, след това се извърна, като уви шала си още по-плътно и заслиза по хълма.

Нещо сви сърцето му и той въздъхна — въздишка, която издаваше цялата мъка на душата му и съжалението, че е изгубил дружбата на двама от най-добрите хора в Рейна. Знаеше, че е твърде горд, за да иде със свалена шапка и да се извини за прибързаните думи сутринта, когато Хелън умря. Знаеше също, че в следващите месеци хиляди пъти ще му се иска да се извини и че няма да го направи поради гордостта си, ужасната гордост, която обричаше тялото и душата му на самотен затвор.

Приближи бавно до гроба на Хелън и видя върху пръстта букетче кокичета със затворени чашки като чисти нежни капки.

— Фийби — прошепна си.

Несправедливостта, която бе извършил, отново разкъса душата му. Бе отказал на семейство Маклаклан правото да изпратят Хелън до вечния й покой и чувствата, които го разкъсваха, бяха тъй силни, че падна на колене. Залязващото слънце като да бе запалило пролива на Рейна, а от Порткъл към огненото небе стърчаха мирно пушещи комини. На пасбището тъжно блееха овце, виковете на децата от селото се носеха над долината към склоновете на Сгър-на-Гил.

Лас започна леко да скимти и зарови нос в рамото му. Погали леко ушите й.

— И ти усещаш, нали, момичето ми? — прошепна той. — Самотата. Всичко е толкова объркано… или пък само аз?

Затвори очи и Хелън застана пред него с дългата си коса, развята от вятъра, сините си очи, присвити в радостна усмивка и озарени от хиляди слънца на щастието. Те бяха познали това щастие заедно, но сега всеки спомен бе затворена врата в съзнанието му. По-късно, по-късно щеше да си спомня за щастливите дни, но в този миг бе като изтръпнал и твърде уморен, за да мисли за каквото и да е.

— Лека нощ, Хелън, агънцето ми. — Шепотът му бе тъй тих, сякаш бе въздишка на вятъра.