Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (13)

12.

Шона изтича до върха на хълма зад Лейгмор и засенчи очите си с ръка, за да погледне към Порткъл. Чу ферибота да надува смешната си свирка, докато беше още в пролива на Рейна.

Бе утрин със сребриста мъгла и макар да бе почти краят на юни, полята тежаха от роса. Денят обещаваше отново да бъде дълъг и горещ и когато стигна до върха на склона, тя бе останала без дъх. Гърдите й бързо се повдигаха, и когато видя да привързват ферибота на пристанището, падна на колене върху мократа трева и от леко разтворените й уста се откъсна радостен вик.

— Нийл!

Изговори името нежно, с наслада. От Порткъл лениво се носеше дъх на торфен пушек и тя го вдъхна жадно. Всичко щеше да е чудесно днес. Нийл се връщаше у дома. Пред тях бяха дългите летни дни. Той можеше да забрави ветеринарните си науки от колежа в Глазгоу. Щяха заедно да обикалят Рейна и заедно да прекарват дългите часове на всичките дълги летни дни. Винаги имаха толкова много неща да си кажат, но дори когато просто бяха заедно, близостта им ги правеше странно щастливи.

Тот с мъка се заизкачва по хълма. Бе вече на единайсет години, ревматична и бавна, но винаги готова да излезе от кошчето си и да последва господарката си.

Шона я грабна на ръце и целуна меките като коприна уши.

— Ти си една мързелива вещица — каза й с обич, — и аз ще те нося, както правех, когато беше малко кутре. Много отдавна беше, ти си ми подарък от Хеймиш за един рожден ден.

Стоеше притиснала до себе си старото куче и денят на петия й рожден ден изплува в спомена й с ослепителна яснота. Припомни си всички случки, които смяташе, че е забравила. Чантичката, подарък от баща й, която още пазеше; Мирабел и старателно изплетените от нея черни дълги чорапи, които тъй бе мразила; Хеймиш с мърдащото кълбо под палтото си. Това бе денят, когато се бе скарала с Нийл в пощата и Мирабел я бе натупала заради грубостта й. Спомни си всичко, като че ли току-що се бе случило, но Мирабел и Хеймиш бяха мъртви, баща й бе все така самотен, както бе и на петия й рожден ден, Тот бе стара и вече не лудуваше.

Шона почувства как лека тъга свива гърлото й. Постоя един миг неподвижна, тънката й грациозна фигура очертана на фона на небето, след това дълбоките й сини очи се обърнаха отново към пристанището, избликналата радост измести мъчителните спомени.

Вдигна Тот до рамото си и се затича по пътеката през нивите, напряко към Порткъл.

Тя първа го видя, за миг не каза нищо, а остана между дърветата и го наблюдаваше. Всеки път, когато след няколко месеца се връщаше в Рейна, у него бяха настъпили промени. Бе забелязвала всички признаци, че възмъжава с изненада, но ги приемаше като нещо нормално. И въпреки неизбежните промени, той си бе останал по момчешки красив, гласът му бе загрубял и ако забравеше да се обръсне, по загорялото му лице си появяваше нежна руса четина, но все пак той бе по-скоро момче, отколкото мъж.

Сега тя ахна от изненада при вида му. Тъй като не бе успял да си дойде за Великден, тя не бе го виждала от Коледа. Бе наедрял, гърдите му бяха станали широки, голите ръце — по-мускулести и силни и бе станал по-висок дори от баща й. Но най-много се набиваха на очи русите малки мустачки. Те променяха целия му вид и превръщаха момчето в мъж.

Тя се отдръпна сред дърветата, страхуваше се, че след като изглежда толкова различен, целият му характер и личност също ще бъдат различни. След това чу веселото му игриво подсвиркване и видя как русите му къдрици подскачат в такт с мелодията. Едно листо погъделичка носа й и тя кихна. Той погледна нагоре и тя литна към него — кълбо от развени фусти, блеснала от слънцето коса и задъхан смях. Той разтвори ръце и тя се втурна в прегръдката му, а той я притисна толкова силно, че Тот започна да протестира.

— Шона — усещаше тя дъха му върху топлата си копринена коса. Той я откъсна от себе си. — Чакай да те погледна — кльощаво малко създание.

— О, Нийл, не съм — засмя се и запротестира тя, защото не й се искаше да я откъсва от себе си толкова бързо.

Той гледаше красивата тънка фигура на шестнайсетгодишното момиче и сърцето му заби бързо. Носеше тънка бяла рокля и той видя горната част на гърдите й, където кожата бе бяла и гладка като сатен, а шията й бе дълга и грациозна. Очите му опипаха лицето й с нежни светли косъмчета по розовите като прасковен цвят бузи. Тя стоеше срещу ослепителното слънце и ефирните кичури коса блестяха като мед.

— Ти… изглеждаш добре — каза той небрежно. — Малко си понапълняла от Коледа.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — извика тя сърдито. — Аз пък не харесвам тези косми по лицето ти! Изобщо не приличаш на себе си!

Той отметна глава и се заля в смях.

— Е, ти пък не си се променила! Все със същия остър език! Червена вещица!

— Мразя те, Нийл Маклаклан! Гордън Макнаб от Портвойнакан мисли, че съм красива!

— А кой е той? — погледна я мрачно.

— Просто… един човек. Бях на увеселение с него и танцувах с него на сватбата на Нийл Мънро. Четири нощи трая — страхотно беше. Пих портвайн и ми беше много весело и той ме целуна два пъти.

Нийл сграбчи ръката й.

— Никога не си го споменавала преди. Само те целуна ли?

— Не казвам! Пък и не е твоя работа. Ти никога не ме целуваш — само като брат — не че бих искала по друг начин — побърза да добави тя.

— Няма да те пусна, докато не ми кажеш за Гордън Макнаб.

Бе забил пръстите си в голата й ръка, тя се намръщи, но той не отстъпваше.

— Ами всички момичета в колежа? — отвърна тя. — Не ми казвай, че не си целувал някои от тях!

— И какво от това?

Ноздрите й се разшириха.

— А, значи хубаво си флиртуваш в Глазгоу, така ли?

— Да, и едно момиче на име Изабел ми харесва най-много. Оставя ме да я прегръщам… и има хубаво дупе.

Бузите й станах яркочервени, а в очите й се събраха гневни сълзи.

— Ти си мръсник, Нийл Маклаклан — винаги си говорил като хамалин.

— Ти ругаеш!

— Коя е Изабел?

— Кой е Гордън Макнаб?

Тя го погледна и през сълзите й светна весело пламъче:

— Един самотен старец на шейсет години, току-що пристигна в Рейна и ходи да помага по фермите.

— А Изабел е колежанската котка, която спи на леглото ми и има котенца два пъти в годината.

Двамата избухнаха в смях, а той я обхвана с една ръка и я притисна до себе си.

— Малко глупаче — каза й нежно.

Зад тях, подскачайки, се появи Доди.

— Хубав ден! — поздрави ги тъжно. — Тъкмо идвам от Шила. Тя вика доктора.

— Аз ще му кажа Доди — отговори Нийл.

Доди се спря да разгледа Нийл.

— Господи, ама ти наистина си пораснал! Мислех, че може да отслабнеш в Глазгоу. Чувам, че бил мръсен, вонящ град, с онези автомобили, дето убиват хора през цялото време.

Нийл се засмя.

— Не е точно така, Доди. Той е шумен и малко мирише, но е интересен град, но още повече обичам Рейна, след като съм бил далеч от нея.

Доди потърка замислено посивялата си брадичка, но погледът му бе отнесен:

— Е, добре. Аз тръгвам, трябва да обядвам. Шила ми даде хубаво парче солено свинско, което не може да изяде. Реве като бик, толкова я боли… просто ужасно. Хубав ден!

Той се понесе по планинския път. Годините почти не бяха го променили, освен че прорасналата му брада от мръснокафява, бе станала мръсносива.

Шона спря при тяхната порта и Нийл стисна рамото й.

— В пещерата след обяд — прошепна той. — Имам нещо за теб.

— Но аз нямам рожден ден — отговори тя и лицето й пламна.

— То е нещо специално, нещо, което се надявам… е, ще видиш сама. Аз малко ще се забавя, защото трябва да поговоря с нашите.

Той се отдалечи с големи крачки, а тя си помисли, че във веселостта му има нещо пресилено, но отхвърли мисълта като свое хрумване; затича по пътеката и се втурна в кухнята.

Фъргъс се обърна от умивалника, където се миеше.

— Значи Нийл се е върнал?

— Да, видя ли го?

— Не, но ти си се зачервила цялата и очите ти светят.

— Татко — усмихна се тя и се доближи, за да целуне бакенбардите му. Те бяха почти бели, макар косата му да бе все още гарвановочерна. Малкото побеляла коса само подсилваше силните му красиви черти, но Шона много обичаше да го дразни с това. Тези шеги показваха близостта им, когато бяха „сами заедно“, той се смееше и отвръщаше, като я наричаше „привидение“. Години наред тя бе слаба и ефирна, но понякога неговите думи я ядосваха. Сега огледалото показваше, че вече не е вързоп от кокали и можеше да се смее, когато я сравняваха с привидение.

— Ще приготвя обяда, татко — каза му тя, сложи престилка над роклята си и бързо се захвана за работа, като весело си тананикаше.

Фъргъс седеше на масата и я наблюдаваше.

— Толкова си щастлива, когато Нийл си е у дома — отбеляза той.

Тя сложи супата на масата и придърпа стола си.

— Винаги съм щастлива и с теб, татко, толкова ни е добре и спокойно, когато сме заедно. Но с Нийл — чувствам един голям балон — ето тук — постави ръка върху сърцето си, — и усещам как от него стават милиони балончета и избухват с весело пукане! Глупаво ли ти звучи, татко, или и ти си се чувствал някога така?

Лъжицата му остана във въздуха.

— Да, чувствал съм се така, Шона, но изглежда толкова отдавна, че почти съм го забравил.

Тя го изгледа изпитателно, прииска й се да го докосне, за да му предаде малко от своето щастие.

— Пак ще ти се случи, татко, ще я срещнеш отново. Знам колко много я обичаше.

За миг той замълча изненадан и ядосан. Бе се досещал, че дъщеря му знае повече за чувствата му, отколкото показва. Тя имаше бърз ум, бе чувствителна и между тях съществуваше странна телепатия. Много му харесваше дълбоката й интелигентност, това, че се държеше тактично, но понякога твърде добре разбираше най-скритите му мисли, а това го ядосваше. Бе готов с бърз сърдит отговор, но невероятно сините й очи го гледаха с дълбока любов.

— Надявам се никога да не бъдеш наранена тежко — чу той собствения си глас. — Да бъдеш малко наранена — това може да се очаква, не можем да преминем живота си с глава в облаците, всички го знаем, но ако си наранена тежко, това разбива сърцето на парчета, а то никога вече не зараства напълно.

Никога не бе й казвал за себе си толкова много. Тя разбра, че й е оказана чест, но се опита да не покаже колко близо са двамата един до друг в този миг.

— О, татко, не говори и си изяж супата — сгълча го тя. — Трябва да нахраня и тези ненаситни кокошки, а искам да събера малко яйца, за да ги занеса после на Шила. Горката стара вещица, сега тя почти не може да хапне друго, освен яйце.

Скоро щяха да са сами с Нийл в пещерата. Пещерата! Очите й светнаха. Това бе тяхното убежище и щом се освободи, тя се понесе като с криле през ливадите. Слънцето светеше сред синьото небе и светът бе чудесен.

Пещерата бе студена и тъмна и тя издърпа папратта и тревите от входа, слънчевата светлина влезе и заигра по обраслия с мъх под. Бе идвала и предния ден, за да пооправи. Каменното легло бе меко, покрито с овчи кожи и възглавнички; каменните полици бяха отрупани с дреболии, някои от парцалените кукли на Мирабел бяха наредени до чашите и чиниите. Два стари плетени стола бяха поставени от двете страни на огнището, в което имаше спиртник и парафинова лампа. Бе като истински малък дом, всеки предмет, донесен с обич, раждаше спомен. Спомни си деня, когато бяха отмъкнали столовете от един сайвант в Лейгмор. Тя бе на дванайсет, а Нийл на четиринайсет години. Не искаха да рискуват да ги види някой, затова се бяха уговорили да се срещнат на разсъмване в една юнска утрин. В пет часа се тътреха вече през ливадите, всеки сложил стол върху главата си. Бяха пристигнали в пещерата изтощени, и след като се подкрепиха с пръчки от сладък корен и шоколад, заспаха заедно върху овчите кожи.

При този спомен Шона падна на леглото, заливайки се от смях. Някаква сянка затъмни входа — Нийл стоеше и я гледаше. Бе се преоблякъл в карирана пола и стар пуловер — любимите му дрехи в Рейна.

— Нийл — каза тя, още задавена от смях.

— Помислих, че някой побъркан призрак от Абатството се смее в предсмъртния си час! — ухили се той и седна до нея. Огледа пещерата с одобрение. — Хубаво е тук, моето момиче — каза тихо. — Истинска малка къща, нали?

— А иска ли Ваше Благородие чай? — засмя се тя и сложи един стар чайник на спиртника.

— И чай ли? Да не би да свиваме гнездо?

— А какво по-хубаво на света може да има? — Очите й станаха изведнъж сериозни. — Ти и аз в тази пещера и никой не знае къде сме.

— О, на теб ще ти дойде до гуша от мене и ще започнеш да хвърляш чаши — засмя се Нийл, но гласът му бе странен. Тя бе застанала на колене, за да запали спиртника и внезапно той се наведе, взе лицето й в ръце и я погледна право в очите. — Красива си — каза й просто.

Тя се смути, стана й горещо и толкова остро почувства мъжката му близост, че бързо се изправи.

— Предполагам, че казваш това на всички момичета.

— Само на тези, които харесвам — подразни я той.

Взе чашите и като нарочно държеше лицето си извърнато от него, го попита:

— Нийл, бъди сериозен и ми отговори — любил ли си се с момиче, истински, искам да кажа?

Той обви коленете си с ръце и заразглежда слънчевите петна по пода.

— Отдавна се познаваме, Шона, и винаги сме били откровени. Вече съм мъж и също толкова човек, колкото всички момчета. Да, веднъж се любих с едно момиче, но…

Тя го изгледа и в очите й блеснаха сълзи.

— Нийл!

— Остави ме да свърша, каква си избухлива. Любих се, но не стигнах до края, защото все мислих за тебе — по дяволите, просто не можах да го направя!

Тя се извърна отново към неосветената страна, за да скрие облекчението в погледа си.

— А ти такава светица ли си? — грубо я попита той. — Дълго ме няма и — и знам със сигурност, че много момчета са луди по тебе. Какво ще кажеш за това, а? Такава моралистка ли си, за каквато се представяш?

Тя посрещна заплашителните му въпроси, без да мигне.

— Не, Нийл, не съм моралистка, никога не съм била и ти го знаеш. Излизала съм с някои момчета — признавам си, защото ти и без друго ще научиш. Тай Джонстън ме целуна веднъж и знаеш ли какво? Едва не повърнах! Устата му бе лигава и миришеше на консервирана херинга!

Спогледаха се и пещерата екна от смеха им.

— О, Шона — Нийл изтри очите си. — Ти си ужасно момиче, но се радвам, че Тай не е бил добър за целуване, иначе можеше да ти хареса. — Изведнъж той стана сериозен. — Трябва да ти кажа нещо, нещо, което може да не ти хареса, затова обещай да ме изслушаш и да не избягаш ядосана.

Погледна го бързо и разбра, че не бе сбъркала, когато бе усетила някакво напрежение у него.

— Обещавам наполовина — помъчи се да се усмихне тя. — Понякога не мога да се сдържам и няма смисъл да давам истински обещания.

Той се загледа в един паяк, който тъчеше мрежата си.

— Ще бъда в Рейна само една седмица, след това отивам в тренировъчен лагер. Записах се доброволец в армията, минах през медицинските прегледи и всичко. Наближава война, Шона, и не мисля, че е редно просто да си седя и да не правя нищо. Искам да се бия за моята страна. Аз съм мъж и — и както и да е, отивам.

Настъпи слисване и тишина. Шона не можеше да повярва на ушите си. Войната и всичко, което означаваше тя, й изглеждаше много нереална. Рейна бе като друг свят. Хората от острова жадно слушаха за развитието и разрушенията от войната, но то бе като приключенски разказ. Без повечето мъже от острова не можеше да се мине, тъй като тяхното съществуване и това на семействата им зависеше твърде много от реколтата на суша и улова в морето. Неколцина от по-младите мъже бяха говорили колебливо за записване в армията, но семействата разчитаха на младата работна ръка за по-тежката работа в стопанствата и засега така или иначе това бе само тема за разговор на повечето хора.

Шона просто бе скептична и нищо повече.

— О, Нийл, стига си се преструвал! Родителите ти няма да те пуснат. Дали са ти всички възможности за по-добро образование. Не можеш да ги подведеш.

Той нежно взе ръката й.

— Шона, родителите ми знаят вече. Е, разбира се, не бяха доволни, поне отначало. Току-що имах ужасна разправия с тях! Татко разбира, но мама почти се побърка. — Усмихна се снизходително. — Тя вече ме брои за мъртъв, без да съм започнал дори обучението. Молеше баща ми да ме спре, но той е наистина разумен човек. Не е доволен, но разбира, че трябва да постъпя както смятам за правилно. Млад съм, Шона, мога да продължа с науките си по-късно. Опитай се да разбереш, моето момиче.

Шона едва слушаше. Мислеше колко безсмислено е всичко. Бе чела за кървавата касапница на Първата световна война. Между двете войни е имало време само колкото бебетата-момчета да пораснат и да тръгнат под строй към друга кървава баня. Можеха да отидат всички, ако искат; ако трябваше да доказват, че са мъже. Нека се бият за медали, които често им се даваха, след като са загинали — но не и Нийл, тя вече се гордееше с него, тя знаеше от какво тесто е замесен, не беше нужно да го доказва. Измъкна ръката си и изхвърча навън, за да се опре на огрените от слънцето скали. Бе много горещо, но на нея й бе студено и трепереше. Не можеше с нищо да спре сълзите, които се стичаха по бузите й. Слънцето се скри и пред нея се появи Нийл като през мъгла.

— Шона, милата ми малка Шона — изрече той. — От яд ли плачеш, или от мъка, че отивам?

Тя извърна лицето си, но той хвана заострената й брадичка и нежно я накара да го погледне. Главата му бе съвсем близо; тя видя златистите коси, огрени от слънцето; очите му бяха наблизо и я гледаха с такова силно напрежение, че тя не можеше да се извърне отново. Бе се зачервил и малки капки пот покриваха челото му. Протегна ръка и докосна косата й, а тя като на сън усети неговата коса между пръстите си. Дори не бе забелязала, че е протегнала ръка към него. Някъде наблизо жужеше пчела, но този звук бе извън света, в който тя бе влязла с Нийл. Чу сърцето си да бие много бързо и в един миг — красив и изненадващ — тя се озова на ръцете му, а той я целуваше. Бяха се целували и по-рано — леки докосвания в знак на обич, но сега тя потъваше в море от вълнение. Устните му бяха твърди и топли и за миг тя усети как езикът му докосва нейния. Но всичко ставаше толкова бързо и всеки миг бе различен. Устните им бяха непресекващ извор на удоволствие. Чу неговия сподавен вик и усети как той започва да диша бързо. По-скоро усети, отколкото почувства ръцете му върху гърдите си, допирът му бе като с перо, но въпреки това той я наелектризира дълбоко, отвътре, и събуди желание, което тя не бе подозирала, че съществува. Усещането слезе още по-надолу, докато тя започна да пулсира от горещина, която не идваше от слънцето. Извика и точно тогава той я отблъсна почти грубо. Бе още замаяна, а той опря главата й на раменете си и започна да милва дългата й лъскава коса.

— Шона, обичам те — каза той страстно. — Знам вече от много време, имало е моменти през последната година, когато не смеех да те докосна или да се приближа прекалено много да не би… да не би…

Тя прокара пръст по извивката на ухото му и прошепна:

— Обичам те откакто беше малко момче, и толкова се страхувах, че можеш да срещнеш някоя друга всеки път, когато заминаваше от Рейна. Обичам те, скъпи Нийл, а ти сега си отиваш.

Няколко минути той не отговори, а продължаваше да гали косата й. Близостта й, сладкия й женски аромат го караха да изгаря от желание. Бе станала толкова красива; всеки път, когато се връщаше на острова, виждаше някаква промяна в нея. Не бе много висока, главата й стигаше едва до рамото му, изглеждаше крехка, но така идеално сложена и толкова женствена, че в миналото с мъка се сдържаше, когато е близо до нея, да не я вземе в ръцете си. Сега тя бе в ръцете му, а устните й, моментното докосване до твърдите й закръглени гърди така го влудяваха, че не вярваше на себе си и не смееше да я остави в прегръдките си.

Нежно я отдръпна от себе си и я задържа в протегнатите си ръце.

— Малката ми мъжкарана, кога порасна толкова красива? Познавам те цял живот и все пак едва сега започвам да те опознавам както трябва. Като че ли си нов човек, изобщо не приличаш на някогашната Шона!

— И аз така мисля за теб — прошепна тя. — Играли сме и сме разговаряли през всичките тези години, но само като че ли сме изчаквали момента, когато ще захвърлим старото си аз и ще си облечем новото пораснало аз. Не ти ли звучи смешно?

Той се усмихна:

— Звучи като някогашната Шона, но аз съм за нещо по средата между новото и старото. Сега, моля ти се, затвори за миг очи.

Тя стисна очи и почувства как той слага нещо около врата й. Бе златен медальон, изящен в простотата си, и когато вдигна капачето, я погледна снимка на Нийл във формата на сърце.

— Сложи една твоя до нея — каза той, — и ще бъдем заедно, дори когато ме няма.

Гласът й трепна от сълзи на тъга и щастие:

— Нийл, колко е красив! Ще го пазя докато съм жива.

Както в момчешките си години той се смути и леко се изчерви, но отново стисна ръката й в своята.

— Това… това всъщност е нещо като годежен подарък. Не исках да купя пръстен, защото можеше да не го приемеш, но… това е също като пръстен, нали Шона?

Той я погледна тревожно, а тя се наведе и го целуна нежно.

— По-хубаво, много, много по-хубаво — прошепна тя. — В пръстена не можеш да сложиш снимка.

Той я придърпа по-близо и прошепна:

— Нали знаеш, това означава, че искам да се оженя за теб… след войната.

— Мразя този Хитлер — изрече тя яростно. — С глупавите му мустаци и с този перчем, като че ли го е близала крава! О, само да не бях момиче! Щях да тръгна на война, наистина!

— Радвам се, че си момиче! — извика той с такава страст, че тя затаи дъх. — Толкова много, много се радвам! Някога беше такава досада, но то бе отдавна. Радвам се, че си Шона Маккензи и че ми принадлежиш.

През останалата част от следобеда се разхождаха ръка за ръка на слънце, без да говорят много, защото чудото на тяхната любов бе толкова голямо, че не можеше да се изрази с думи. Очите им говореха вместо тях, смееха се на дребни неща и стискаха ръцете си, а сърцата им биеха от радост, че са един до друг. Всичко бе двойно по-красиво — жужащата пчела, блестящото в далечината море, дъхът на земята, от която никнат жилавите, полюшващи се треви на ливадите. Времето летеше и Шона се стресна, когато погледна часовника си.

— Почти е време за чай. Татко ще се е прибрал, а дори масата не е сложена.

Нийл още държеше ръката й, когато стигнаха до портата:

— След чая?

— Да, обещах малко яйца на Шила — кимна Шона, — но след това можем да идем до пристанището. Там е чудесно привечер.

Кейт Маккинън бе оставила кифлички и питки на печката, за да са топли. Фъргъс се бе измил и слагаше масата.

— Ох, татко, извинявай — задъхано каза Шона.

Той я погъделичка по брадичката.

— Ти никога не закъсняващ, дете. Аз съм подранил. Матю е добро момче и днес окосихме долните ливади. Ако лятото е добро, ще ги окосим два пъти тази година. Имаме нужда от сено. През зимата имаше малко храна за животните.

Тя бе замечтана и затворена през цялото време, докато пиеха чай. Той я наблюдаваше и разбра, че нещо важно се е случило в живота й. Страхуваше се от промените и все пак знаеше, че не може да ги предотврати. Бе наблюдавал как дъщеря му се променя от непохватно дете в красива млада жена. Към него бе се обърнала тя, когато на тринайсет години настъпиха промени с тялото й. Фийби й бе казала какво трябва да очаква, така че не се уплаши, но все пак имаше нужда някой да я успокои. Спомни си бледото й детско лице онзи ден, когато мислеше, че е още малко момиче и не може това да й се случи. И наистина изглеждаше съвсем малка с разпиляна по раменете дълга коса и с големите сини очи, вперени в него, докато седеше в ъгъла до камината и стискаше грейката, която й бе дал, за да облекчи болката.

Тя не се смущаваше, когато говореше с него с естествена лекота за промените с тялото й. Простосърдечното й доверие в него бе отстранило всички задръжки, които бе имал, и през последните години те обсъждаха живота и явленията със свобода, която го караше да се гордее с вярата й в него. Но той знаеше, че един ден тя ще има тайни от него.

В годините, след като Кърстийн си отиде от живота му, той отчаяно се нуждаеше от утеха и я бе намерил в детето, което някога бе отхвърлил. А тя, самотна без Мирабел и объркана без Нийл, искаше да запълни празнотата в топлата си любеща душа и се обърна към баща си, когото обичаше толкова открито. Сега имаше цялата обич, за която бе копняла в детството си, и то стократно по-голяма; те имаха близостта на сродни души, толкова богата и пълна, че на нея й стигаше само да е близо до баща си, дори и да не говорят. Най-голямото й желание бе един ден той да намери щастието, което от толкова години чакаше. Дори тя не бе успяла да го накара напълно да се разкрие, ала го обичаше достатъчно, за да остави времето да го стори. Но това бе така, когато нейното сърце бе щастливо и безгрижно. Сега тя се бореше с връхлетелите я силни чувства, главата й бръмчеше от мисли за Нийл и за това какво значи любовта за всеки от тях.

Разсеяно си играеше с медальона на шията си и Фъргъс се наведе любопитно през масата.

— Това е ново — отбеляза той. — Подарък ли е?

— Нещо като годежен пръстен от Нийл, вместо пръстен. О, татко… — въздъхна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Нийл иска да се ожени за мен — след войната! Ние се обичаме! Струва ми се, че сме го знаели отдавна, но днес всичко излезе наяве! Мисля, че това стана, когато той каза, че отива в армията. Щастлива съм… и в същото време сърцето ми се свива и ме боли! Толкова съм влюбена, че ще се пукна, и толкова съм уплашена, че искам само да плача. Ти знаеш как се чувствам, нали, татко? — Сълзите се стичаха по лицето й и тя изтича при него.

— Хайде, хайде, момичето ми — успокояваше я той и нежно галеше косата й. — Да, знам как се чувстваш — много добре знам — само че вие с Нийл сте толкова млади и имате надежди. Аз вече губя надежда, а и младостта си!

Тя се отдръпна от него.

— Не, не — извика силно. — Ти не остаряваш. Толкова си голям и силен, а аз винаги съм те мислила за едно голямо момче! Дори когато бях съвсем малко момиченце, ти беше точно такова момче. Ти дори нямаш още четиридесет!

— Трийсет и девет — засмя се той, — моето момиче, но съм чувал, че животът започва на четиридесет, значи може би още да има надежда и за мен. Но ти едва сега започваш и имаш цялата сила на вярата, която и аз имах някога. Радвам се за теб и Нийл. Добро момче е и ще се върне от войната с високо вдигната глава. Не ме изненадва, че е постъпил в армията, той има духа на Лаклан.

Тя зарови лице в топлите му космати гърди. Хубаво бе просто да усеща силата му и да слуша нежния напевен глас, а докато приготви яйцата и малко сладки в една кошница и тръгна към къщата на Шила, вече се чувстваше много по-добре.

Обърна се, когато чу весело подсвиркване и към нея се приближи Нийл. Не си казаха нищо, но пръстите им се преплетоха в несъзнателен изблик на обич.

Шила хриптеше и мърмореше, но те знаеха, че се радва да ги види. Бе на осемдесет и три години. Косата й бе снежнобяла, кожата й бе чиста и гладко розова, макар през последните шест месеца бързо да бе се стопила и някогашното й крушовидно туловище сега бе крехко и тънко. Умираше от рак. Лаклан бе открил това отдавна и искаше Шила да постъпи в болница, но тя бе непреклонна и твърдеше, че болките й са от газовете и никаква земна сила не можеше да я помръдне от Рейна.

— Няма да позволя непознат доктор да ме ръга по корема — бе се карала тя на Лаклан. — И няма да лежа в някаква чужда морга като замразено месо и да ме режат като овца, а аз да не мога да направя нищо. Не, не, момче, за мен е църковният двор, до приятелите ми, които съм познавала цял живот.

Нийл се настани на столче от лико до стола на старата жена.

— А как е моето момиче напоследък? Още ли влудяваш всички мъже? О, не, не губи ума си — продължи тя рязко. — Единственият начин, по който влудявах всички, бе с моите пръдни! Имай предвид… — Старите й сини очи светнаха. — Имаше време, когато момчетата тичаха по полите ми, но мръсниците едно търсеха! — Тя злобно се засмя. — Видях ви как се държите за ръце навън. Да не сте влюбени?

— Да, Шила — отговори Шона простичко.

— А, добре, а ти се пази, момичето ми. Този тук изглежда истински коч.

— Значи знаеш тия работи, Шила? — засмя се Нийл дръзко.

Шила се забавляваше чудесно:

— Да, всички ние си имаме нашите мигове и, разбира се, нещата, които съм видяла, когато работех за богаташите. Можех да напиша книга, но нямаше да я отпечатат, защото щеше наистина да порази уважаемите господа! — Тя се закиска.

— Донесох ти малко яйца и сладки, Шила — опита се да промени разговора Шона.

Това бе странно. Винаги бе харесвала грубия хумор на хората от острова, а сега не искаше да слуша в присъствието на Нийл. Тя се смути и малко се ядоса, че той очевидно нямаше такива резерви. Русите му къдрици почти докосваха снежните кичури на Шила, докато се смееха заедно от сърце. Високият кикот на старицата изпълваше къщичката й. Един закъснял слънчев лъч се промъкна през вратата и освети двете глави — превърна едната в злато, а другата — в сребро. Ядът на Шона се стопи и на негово място дойде тъгата. На Шила й оставаше толкова малко време и въпреки това не показваше, че се страхува и все още се смееше весело, макар да имаше постоянни болки. Шона се ядоса на себе си, че й се е зловидяло малкото удоволствие на старицата.

— Надявам се сладките да ти харесат, щура вещице — усмихна се тя. — Сама ги направих с мъничко ром, за да те загреят.

— О, така ли? — Шила се усмихна хитро. — И какво да правя с рома в сладките? Имам нужда от една хубава доза в чаша, но ще си хапна от твоите сладки, макар че може да получа от тях една хубава доза газове.

В този миг болка изкриви устата й и Шона видя колко е изтощена.

— Ние си тръгваме, Шила — каза Шона внимателно. — Ще те оставим да продължиш с онази ужасна потресаваща книга, която ще напишеш.

Шила сграбчи ръката й.

— Не знам дали имам време да напиша и едно писмо, момичето ми. Тръгвайте сега, трябва да е хубаво да си млад и да знаеш, че смъртта е далеч. Радвам се, че двамата сте се открили. През всичките тези години… ви гледах как растете… винаги заедно… редно е да се влюбите. И благодаря за яйцата, наистина са чудесни. Много ми липсват пресни яйца, откакто се отказах от моите кокошки.

Влезе старият Джо, с бузи все така гладки и пълни, със светещи морскозелени очи, макар да не бяха толкова ясни, когато погледна Шила.

— Как е киселата старица? — поздрави той братовчедка си безцеремонно и с обич. — Още устояваш на бурите, нали?

— Тя ще види още много зими — каза Нийл прекалено бодро.

Шила спокойно поклати глава:

— Есента ще ме изпрати. Ще си отида заедно с летните листа.

Нийл се наведе и я целуна по бузата.

— Младо биче — засмя се тя, но бе трогната.

— Ти обичаш старата Шила — отбеляза Шона, докато вървяха бавно към пристанището. — Беше хубаво, че се наведе да я целунеш.

— Знам, че няма да е тук, когато се върна следващия път — отговори той тихо и когато тя го целуна, видя сълзи в кафявите му очи. Знаеше, че сърцето му се свива за милите познати хора, които някога смятаха за безсмъртни.

На пристанището цареше спокойствие. Носеше се дъх на катран, а чайките крякаха кротко, докато търсеха из водораслите дребни морски създания. Небето бе чисто и синьо, с лека златна ивица по хоризонта, а в такава юнска вечер нощта никога не настъпваше напълно. Ръка за ръка те изтичаха до дървените греди на кея и останали без дъх, спряха да погледат невероятно искрящата яркосиня вода в пролива.

— Каква нощ — прошепна Шона. — Съвършена.

Той я привлече към себе си и я целуна по устните.

— Никога няма да забравя този ден и винаги ще помня как изглеждаш сега — с пламтяща коса на фона на залеза и с нос, изцапан с торфени сажди. Стой мирно да те избърша.

Извади една доста изцапана носна кърпа и я намокри в солената локва, след това започна да трие носа й, а тя се смееше:

— О, Нийл, хората ще надничат зад пердетата и ще мислят, че сме луди. Знаеш ги какви са.

— Искам да знаят за нас. Целият свят може да гледа как те целувам и мия лицето ти с вода от морето. Искам да извикам на всички, че те обичам. Не ме е грижа какво си мислят!

Той стисна ръката й отново и изтичаха до края на кея. Няколко рибарски лодки се поклащаха леко, плискани от едва забележими вълни. Куче излая от една лодка, стар рибар с лула в устата работеше с мрежите за раци в друга, а няколко бяха изоставени.

— Хайде — каза Нийл и те се покатериха на най-близката лодка, сгушиха се сред брезентите и въжетата. Лежаха прегърнати, а морето ги люлееше.

— Обичам лодките — каза Шона. — Те са чудесни, миришат и те люлеят. — После се подпря на лакът. — Хубаво е да се гледа Порткъл в здрача. Мъжете вечерят, а децата може би ги търкат в цинковите вани преди лягане. Виж пушека от комините — извива се към небето, няма дори полъх, който да го отнесе.

Той се поизправи, за да види картината, която тя му описа, но близостта й му пречеше на всеки опит да се съсредоточи. Обхвана кръста й с ръка, за да я придърпа по-близо. За миг тя зърна безоблачното небе над тях, но после главата му затъмни всичко и тя отново забрави всичко, освен устните му, играещи върху нейните така, че потъваше в море от екстаз. Знаеше, че му отговаря с желанието на напълно пораснала жена. Сутринта бе още дете; тази вече бе жена и знаеше, че животът й никога няма да бъде същият. Щеше да си мисли за Нийл, но в мислите й щяха да останат всички тези прекрасни интимни тайни за това, което става сега. За миг се изплаши от силата на страстта му. Опита се да си спомни какъв бе той при последното си завръщане, но за нейна изненада не можа да си представи палавия хлапак Нийл от предните години; не сега, когато в гърлото му се спотайваше стон, а тя чувстваше напрегнатото му младо тяло, притиснато до нейното. Шепнеше името й отново и отново, а кафявите му очи гледаха както никога по-рано. Прекара пръсти през косата му и усети влагата на тила му. Ръцете му отново погалиха гърдите й и тя затвори очи, искаше нощта, изпълнена с желание и залепени тела да продължи вечно, но крясък на чайки и гласове от брега я върнаха към реалността.

— Нийл — прошепна тревожно, — спри сега, моля ти се.

Той се отпусна в лодката, като дишаше бързо. След малко взе ръката й и я целуна.

— Извинявай, моето момиче. Караш ме да забравя всичко, когато съм близо то теб. Добре, че ме спря.

Тя целуна топлото му чело.

— Чух гласове, но… мисля, че и без това щях да те спра. Ние… ние не се познаваме достатъчно още.

Видя, че е сериозна, но не можа да спре веселия си вик:

— Ти мое смешно малко момиче! — надигна се на лакът. — Виж, водата е чудесна. Хайде да пошляпаме, трябва ми нещо да ме охлади.

Отново станаха безгрижни, хвърлиха обувки и чорапи и зацапаха в прозрачните кафяви плитчини. Няколко деца от Порткъл ги гледаха със завист, но не устояха и също танцуваха във водата с опасност да им се скарат родителите, че са се върнали с мокри рокли и гащички.

Приближи Мораг Руад, която събираше по плажа изхвърлени от морето греди и дърва.

— Хубава нощ — отбеляза тя, като погледна неодобрително полата на Шона, мушната в гащетата й, — но ще изстинете, ако морето се плиска в задниците ви.

— О, Мораг, чудесно е — засмя се Нийл. — Вдигай полата, сваляй обувките и влизай и ти!

— Глупости — тросна се Мораг. — Ще ми се вдървят краката и няма да мога звук да изкарам от хармониума в неделя, да не говорим, че няма да мога да преда, а някои от нас трябва да работят, за да се препитават. — Погледна гордо дългите си сръчни пръсти. — Без мен къщата ни ще загине, казвам ви. Майка ми има ръце като кравешки копита, а баща ми по цял ден плюе върху торфа. Но ще дойде ден… — вече се отдалечаваше, — когато ще се омъжа и къде ще бъдем всички ние тогава?

Шона се засмя.

— Горката Мораг Руад, чака от години да се появи някой мъж и мисли, че светът ще се разпадне, ако тя се омъжи. Със сигурност знам, че Тоти Литъл от години чака възможността да посвири на органа, а бедните старци господин и госпожа Макдоналд се радват, когато Мораг не е вкъщи, за да си починат от езика й.

— Езикът й работи толкова много заради червената й коса — също като твоя — широко се усмихна Нийл. — Всичките вие, червените вещици, имате лоши характери.

Тя се наведе да вземе някоя обувка, за да я запрати по него, но той бе вече по средата на плажа, оставяйки следи в пясъка от стъпките си. Тя изтича след него и продължиха ръка за ръка през Порткъл, като носеха обувките си в ръка. Поеха пътя през полята, вдишвайки нежния аромат на прясно окосената трева. В най-горната част на ливадите поспряха за миг, като гледаха покривите и комините на Лейгмор.

— Татко сигурно вече приготвя какаото — каза тя нежно. — По-добре да си обуя чорапите и обувките, иначе ще се чуди какво съм правила.

Тя клекна на тревата и той седна до нея. Взе ръката й и я целуна бързо.

— Няма да го караме да се тревожи — каза той сериозно. — И ние няма да си позволяваме да бъдем сами много често. Обичам те много, не искам да направя нещо, което да ти навреди и затова мисля, че ще е добре, ако взимаме Фиона с нас. Обещах й да я заведем на пикник и да прекараме един ден в някоя от лодките на Раналд. Тя е малко досадна, знам, но ще ме държи под контрол. Имаш ли нещо против?

— Не, Нийл, така ще бъде най-добре и изобщо не мисля, че Фиона е досадна. Просто задава много въпроси, но и аз правех същото на седем години.

Нийл се засмя.

— И още го правиш, задаваш дори глупави въпроси, но сега ги понасям, защото те обичам.

Стисна набързо ръката му и се спусна надолу по хълма, а косата й се развяваше като червена грива на залязващото слънце.

Фъргъс бе приготвил млякото за вечерното какао. Загледа се в зачервеното й лице, докато тя мажеше кифличките с масло на масата.

— Късно се прибра — каза той весело и се мъчеше да не изглежда, че й се бърка в живота.

— Знаеш ли какво съм правила, татко? — засмя се тя. — Шляпахме във водата на пристанището с Нийл! Беше чудесно, водата бе толкова студена!

— Шляпахте? — Той се засмя. — Нощ, тъкмо за това. Аз самият не бих имал нищо против, но представяш ли си какво ще кажат в Порткъл?

След като даде на Тот мляко, Шона седна срещу Фъргъс, за да изпие какаото си.

Той отново погледна лицето й, скрито донякъде от дългата й коса, и разбра, че е дошло време сърцето й да започне да крие своите тайни.

— Внимавай сега, когато вече си жена — каза й нежно.

Тя бързо вдигна глава и веднага разбра какво иска да каже баща й.

— Да, татко, ще се опитаме. — Сви рамене и го погледна умолително. — Толкова много неща са ми нови — чувства, които не съм знаела, че съществуват. Знам, че изглеждам същата, но отвътре съм се променила. Мисля, че днес пораснах и малко ме е страх.

Силното му тъмно лице се отпусна малко.

— Всъщност още си малко момиченце, Мирабел щеше да ти сложи черните дълги чорапи и сините панделки.

— Помниш ли тези неща, татко?

— Ще се изненадаш, ако знаеш колко неща помня. Виждам всичко, макар невинаги да го забелязваш. Още не съм стар и безпомощен, нали?

Тя погледна стройното му силно тяло и избухна в смях:

— О, татко! Да не мислиш, че в моите очи си един грохнал старец? Толкова си хубав, че бих се омъжила за теб, ако можех. О, само ако Кърстийн можеше да се върне, всички щяхме да сме щастливи.

Той спря да се смее и над тъмните му очи падна сянката на самотата.

— Много знаеш — каза сърдито. — Не си спомням да съм обсъждал личния си живот с теб.

— Татко, не викай така — отвърна сърдито и тя. — Може би щеше да е по-добре, ако разговаряхме за тези неща. Вече съм достатъчно голяма, за да разбирам.

— Никога не съм могъл да говоря за себе си — измърмори той, овладял гласа си, — и не знам защо мислиш, че имаш привилегия, която никой никога не е имал.

Тя се изправи и леко докосна рамото му.

— Може би защото съм твоя дъщеря — прошепна, целуна наведената му глава и тръгна нагоре по стълбите да си ляга.

* * *

Седмицата отлетя. Шона и Нийл рядко бяха сами и изобщо не успяха да посетят отново пещерата. Първоначалната идея на Нийл да взимат Фиона понякога, когато излизат, му излезе през носа, защото Фиона се разболя от летен грип и трябваше да пази леглото. Елспет бе толкова заета с къщата и кабинета на лекаря, че нямаше време за нищо друго.

Нийл получи задачата да пазарува и всеки ден излизаше от къщи, а заповедите, които Елспет му бе дала с пискливия си глас, още звучаха в ушите му. Той отказваше да носи пазарската кошница. Първата сутрин, когато излязоха, Фиона подскачаше до него, размахваше кошницата във въздуха и го молеше да й даде няколко пенита за бонбони.

— О, млъкни, досаднице малка! — отсече той. Бе в едно от редките си лоши настроения. Елспет бе започнала да му мели още от закуската, която трябваше да си приготви сам, защото бе лежал до по-късно от обикновено и бе станал, след като всички други бяха закусили.

При острите думи на обожавания по-голям брат очите на Фиона плувнаха в сълзи. Тя бе дребно дете с права кестенява коса, подстригана на бретон, със светли палави очи. Бе точно обратното на брат си и по външен вид, и по характер. С него човек винаги лесно се разбираше, а тя бе упорита и имаше гневни пристъпи, с които отчайваше господин Мърдок в училище и озадачаваше добродушните си спокойни родители. Но въпреки настроенията си, тя можеше да бъде като ангелче и обичлива, ако поискаше, а Нийл винаги можеше да я победи със спокойното си държание и тиха обич към нея.

Сега и двамата нямаха настроение и се влачеха намусени по пътя. Пиленце изписка тревожно от гнездото си в тревата, няколко северни потапници доволно крякаха в спокойните зелени води на езерото Тени. Жаба скокна в мъховете край пътя, а над главите им, извисявайки се в безбрежната синева на небето, чучулига извиваше весели трели. Обикновено поне едно от тези неща би извело Нийл от лошото настроение, но не и тази сутрин, а фактът, че Фиона не обърна внимание на жабата, показваше, че малкото й упорито сърце е силно наранено.

Влязоха в пощата намръщени и мълчаливи, и докато Нийл купуваше бакалски стоки, Фиона направи гримаса на Бихаг иззад гърба му. Бихаг сви тънките си устни и злобно тръсна пакета чай на тезгяха.

— Малко нахално келешче — изсъска тя. — Имаш чувството за хумор на майка си, както виждам.

Нийл я погледна бързо:

— Какво говориш за майка ми?

— Казвах само, че майка ти понякога се изразява странно — саркастично, ако ме разбираш — отвърна Бихаг презрително, — и малкото момиченце има същия навик, само че не е толкова открита, а, не, тя прави гримаси на хората, но се крие зад гърба на брат си.

Нийл стисна зъби докато плащаше, а когато прибираше рестото, погледна твърдо Бихаг и каза:

— Майка ми не е човек, който прави саркастични забележки, но може би във вашия характер има нещо, което предизвиква най-лошото у хората. Довиждане, госпожо Бихаг.

Той остави началничката на пощата със зяпнала уста и издърпа Фиона навън. Без да продума, вдигна воланите на фустата й и здравата я натупа по дупето. В първия миг нищо не се случи, след това Фиона пусна торбичката със захар, която носеше, и зарева от наранена гордост.

Захарта се разсипа по улицата, а Нийл се изчерви от яд и смущение.

В този момент Шона излезе от магазина на Веселата Мери и изтича удивена да види какво става. Изведнъж избухна в смях и трябваше да се подпре на стената на къщата на Мораг. Веселието й накара няколко души да се обърнат и да се усмихнат, но лицето на Нийл бе образец на възмущение. Погледна я намръщено. Слънцето блестеше в косата й, лицето й бе изкривено от смях, бледозелената рокля подчертаваше загара й, цялата олицетворяваше лятна свежест, но той бе ядосан, че й се вижда забавно положението, в което е изпаднал.

— Момичета! — изсумтя. — Истински досадници!

— Нийл — пое си тя дъх, — просто е толкова смешно ти да биеш горката малка Фиона… искам да кажа странно… историята се повтаря в известен смисъл! Помниш ли? Когато се срещнахме в пощата? Ти ме нарече бебе, а аз казах, че си нахален и си крещяхме един на друг, докато майка ти те издърпа, а Мирабел ме изведи навън и ме натупа по голото дупе! Толкова бях ужасена, че не можех дори да плача!

Фиона изтри сълзите си и се засмя, като си представи как прекрасната изящна Шона е била натупана, затова че е била непослушна. Нийл се отпусна и засмя, погледът му стана замечтан, когато се върна назад през годините.

— Да, наистина си спомням този ден сега — каза той, — но не знаех, че си си го получила от Мирабел.

— Точно тук, пред пощата… беше се толкова засрамила, че съм направила сцена пред майка ти и любопитната Бихаг.

Нийл подаде кошницата на Шона и я прегърна с една ръка, а с другата стисна ръката на малката си сестра.

— Знаете ли какво, деца? — засмя се той. — Ще ви почерпя един шоколад и ще идем да го изядем на пристанището. Старата кучка Елспет може да почака за покупките си! Заради нея Фиона и аз почнахме да се караме.

След малкото произшествие, сутрешното отиване до Порткъл се превърна в наслада, вместо в тежка и скучна работа, както Нийл очакваше. С Шона всичко беше различно. Когато можеше, тя отиваше в Слокмор да помага на Елспет в домакинската работа и приготвяше хубави подноси с храна за Фийби. Поради това Елспет бе по-малко натоварена и езикът й не бе толкова остър.

В малкото свободно време, което им оставаше, Шона и Нийл водеха Фиона на пикници и я учеха да плува. Прекарваха горещите часове като ловяха риба край брега в някоя от лодките на Раналд. Фиона бе живо и любопитно дете, винаги погълната от това, което върши. Нийл и Шона можеха от време на време да откраднат по някоя целувка и да се държат за ръце.

— Карайте — каза им Фиона веднъж. — Знам, че големите момчета и момичета харесват тези неща. Целувайте всичко, което искате, аз самата предпочитам да целуна някое коте.

— И аз мислех така, Фиона — усмихна се Шона.

Малкото момиче изкриви лица:

— Аз никога няма да се променя. Изобщо не харесвам момчетата. Те са мръсни и нахални и се опитват да ти вдигнат роклята, за да ти видят гащите и правят ужасни неща, като например бъркат си в носа зад книгата, която четат!

Денят преди Нийл да си замине Шона отиде в Слокмор, за да приготви обяда за Фийби, която бе на крак, но още се чувстваше слаба. Изглеждаше млада за своите трийсет и девет години, закръглена и с розова кожа.

— Моят лекар ми позволява да имам гости довечера — усмихна се тя, докато ръсеше сол върху студеното агнешко, — и се чудех дали ти и баща ти ще наминете. Можем хубаво да си побъбрим. — Сложи ръката си върху нейната. — Сърцето ти се свива, че Нийл заминава, нали?

Бе по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Шона кимна. Сърцето й преливаше от потиснатите чувства. Бе минала една седмица на въздържание за нея и за Нийл. Имаше толкова много, което искаха да си кажат, но нямаха възможност, освен набързо да си дадат уверение, че се обичат. Не можеше да си позволи да каже твърде много на Фийби, защото тя можеше да се разтревожи, тъй че просто кимна в отговор.

— Ох, момичето ми — въздъхна Фийби. — Да можеше да не отива! Знам, че войната още не е започнала истински, ако имаме късмет, може изобщо и да не започне, но не мога да не се тревожа за момчето си.

Шона прехапа устни.

— Моля те, не говори така — прошепна тя.

Фийби видя как сините очи се напълниха със сълзи и протегна ръце, а Шона се притисна към нея и заплака тихо.

— Хайде, хайде — успокояваше я Фийби, — поплачи си хубаво. Нийл ни напуска, а ние всички бихме искали да го хванем и да го задържим, но с Лаклан обсъдихме всичко това. За никой от нас няма да е лесно, но Нийл трябва да постъпи така, Шона. Ако се опитаме да го задържим, ще бъде недоволен и огорчен. На нас, разбира се, ще ни бъде мъчно. Точно на тези, които остават у дома, трябва да се дават медалите, така е. — Тя отдръпна Шона от себе си и изведнъж се засмя. — Защо винаги жените плачат за мъжете? Чудя се дали и те плачат за нас?

Шона подсмръкна.

— Предполагам, че по различен начин. — Постави ръце на гърдите си. — Те плачат повече тук, в сърцето си. Татко го прави от години и толкова го боли. Най-напред за майка ми, сега за Кърстийн. Гледам го и искам да намаля болката му, но нищо не мога да направя.

— Ти си правила нещо през целия си живот — каза Фийби нежно, като гледаше красивите очи на Шона. — Ти си го обичала, без теб той щеше да е жалък човек днес.

— Наистина ли мислиш така, Фийби?

— Зная, момичето ми, и Фъргъс го знае. Ако Кърстийн Фрейзър се върне утре, тя би трябвало да се обърне и да ти благодари, че си запазила мъжа й цял.

— Бих искала тя да се върне в Рейна. Ще се радвам, когато татко бъде наистина щастлив. Знаеш ли, Фийби, не мисля, че някога съм го виждала истински щастлив.

Фийби изглеждаше замислена.

— Не, не мисля, че си го виждала. Трябва да е ужасно — да бъдеш така дълбоко нещастен. Слава богу, че се сдобриха с Лаки, иначе щеше да е още по-лошо.

— Знам, благодаря на Бога поне за това — кимна Шона.

Малкото събиране на приказки на Фийби се превърна във весел гуляй, който продължи до малките утринни часове.

— О, мамо, не трябваше да си правиш този труд — каза Нийл, като огледа отрупаната маса в кухнята.

Фийби докосна русата му глава и каза меко:

— Синът ми не се сгодява всеки ден, така че не говори, а остави палачинките. Сгоден или не, ще ти изтегля ушите за това, че крадеш. Очите ти винаги са били по-големи от стомаха ти!

Къщата се пълнеше. Тод, ковачът, донесе гайдите си, а старият Боб се настаняваше, за да свири на цигулка. Дъщерята на Тод Мейри, сега госпожа Уилям Маккинън, влезе в кухнята, за да види има ли нужда от нейната помощ.

— А, вие сте напълно готови, госпожа Маклаклан — каза тя с простосърдечната си сияйна усмивка. — Донесох малко кифлички, само ще ги оставя на печката. Хубави са, когато са топли. Извинете ме, но ще ида да видя дали Уилям ще иска да танцува с мен. Майка ми остана да гледа малкия Андрю и аз мога да се позабавлявам.

Вярната, предана Мейри прекара неспокойна нощ в търсене на Ули, докато гайдите пищяха, а цигулките затрогваха душата. Вдигаха се тостове за сгодената двойка, докато всички се напиха и развеселиха. Врати и прозорци бяха широко отворени, за да излизат пушекът и изпаренията от уиски.

Нийл и Шона се държаха за ръце, потропваха в такт с гайдите и мечтаеха да са сами.

Лаклан танцуваше с Фийби и целуна нежно топлото й чело.

— Щастлива ли си, моя красива, кръгла прасковке? — пошепна й той.

Тя погледна сина си със светлата му коса и оживено младо лице.

— Да, щастлива съм, че нашият син ще се ожени за детето на Хелън. Странни неща стават, нали, Лаки?

Той знаеше какво има предвид и кафявите му очи я погледнаха замислено.

— Да, странни, ако бях спасил Хелън и загубил детето, или бях изпуснал и двете…

Тя сложи пръсти върху устните му:

— Ш-ш-т, да не говорим повече за това, станалото е станало. Но ми се иска Кърстийн да не бе изоставила Фъргъс, погледни го, Шона е права, съмнявам се дали изобщо сме го виждали щастлив от години.

Фъргъс седеше в един ъгъл и кротко се напиваше. Връхлитаха го мисли тази вечер и той не можеше да ги отдели една от друга. Искаше дъщеря му да е щастлива, но знаеше, че омъжването й за Нийл ще означава още по-голяма празнота за него. До тогава имаше време, но все пак предстоеше, мержелееше се на мрачния му хоризонт.

Огледа веселящите се хора и забеляза, че почти всеки си има някаква компания. Дори празноглавата Мейри, която се щураше насам-натам да търси Ули, имаше за кого да мисли. Когато Шона си отидеше, той нямаше да има никого, какво щеше да прави тогава с живота си?

Фиона Тейлър, зачервена и останала без дъх от буйния шотландски танц, се строполи на мястото до него. Тя бе детето, което Лаклан бе спасил през нощта на ужасната буря, когато Хелън умря. Сега бе двайсет и няколко годишна, тъмнокоса и жизнерадостна, с твърди гърди и тънка талия. Фъргъс я погледна и открито пожела топлото й младо тяло. Толкова отдавна не бе държал жена близо до сърцето си. Бе живял с мисли и надежди вече твърде дълго, и копнееше за любов. Кърстийн бе взела всичко, останало в сърцето му, бе го ограбила и той знаеше, че повече не може да обича истински друга жена. Но не можеше да отхвърли физическата нужда от контакт с женско тяло. Работеше много във фермата и в повечето случаи вечер падаше изтощен на леглото, но имаше и други нощи, когато сънят не идваше и горещото му тяло пулсираше.

В тези нощи той викаше образа на Кърстийн, докато тя се появеше в мрачния му замъглен мозък. Понякога бе трудно да види ясно прекрасното й лице, но можеше да си представи как гали всяка част от тялото й, която умът му можеше да си спомни, докато почти почваше да я чувства до себе си в топлото легло. Умът му можеше да накара тялото му да обича, но когато всичко свършеше, нямаше го истинското живо тяло, в което да се сгуши доволен, само голямото двойно легло и той в него — унизен и безкрайно нещастен.

Усети парфюма на Фиона и усмивката, която тя му отпрати, предизвика отговор у него. Наведе се напред, за да я покани да танцуват, но тя вече бе скочила на крака.

— Ах, този Джими — засмя се тя, а очите й се устремиха към младия мъж, който й правеше знаци от другата страна на стаята, — не стои мирен нито за миг… Обича да танцува, вярно е, и само защото ще се женим по Коледа, мисли, че ме притежава.

Тя излетя с развети поли и нададе див писък като гайда. Фъргъс скри глава в ръката си и позволи за миг външното му спокойствие да се смени с копнеж. Леко докосване до рамото го накара да вдигне поглед.

— Би ли танцувал с една стара домакиня като мен? — попита тихо Фийби.

— Предпочитам да танцувам с най-хубавото момиче в стаята — отговори весело той и я завъртя в танца.

Докато веселбата бе в разгара си, Нийл и Шона се измъкнаха незабелязано навън в лятната нощ. Биди се бе настанила в люлката на Фиона, плоското й шише притиснато до гърдите, а тя се люлееше леко напред-назад и тананикаше фалшиво келтска рибарска песен. Не забеляза двете сенки, които се промъкнаха край нея. Шона сподави смеха си, Нийл я хвана за ръка и изтичаха извън обсега на светлините от къщата.

Бе мека копринена нощ с полски миризми. Морето въздишаше в далечината, куче лаеше някъде из фермите. Отидоха до горичката на върха на нивата над Слокмор, като от време на време спираха, за да слушат смеха, който се носеше от отворените прозорци. Лейгмор се виждаше като тъмна сянка, а Порткъл — като неясно очертани бели къщи на фона на помръкналия блясък на пролива.

Нийл притегли Шона до себе си.

— Страхотна нощ беше, момичето ми, но аз се радвам да те имам за себе си, поне за малко.

Тя рязко се обърна към него и зарови лице във врата му.

— О, Нийл, обичам те толкова много, толкова неща искам да ти кажа, че не знам откъде да започна.

— И аз се чувствам така — прошепна той в косата й. — Цялата седмица исках да сме сами, а сега всички думи, които исках да ти кажа, отлетяха. Още утре трябва да те напусна и искам тази нощ да продължи вечно. Обещай, че ще ми пишеш. Известно време ще съм самотен и ще чакам писмата ти.

— Нийл, разбира се, че ще пиша — скара се тя нежно. — Но се чудя дали ще отговаряш? По-рано никога не си писал много.

— Сега е различно — увери я той. — По-рано бяхме просто деца и си играехме, а сега един ден ти ще бъдеш моя жена. — Гласът му издаваше благоговение пред огромното значение на думите му. Той здраво стисна ръката й. — Ще ми липсваш — каза дрезгаво. — Ще мислиш ли за мен въобще?

— Може би понякога — отговори тя леко, доколкото позволяваше натежалото й сърце.

Той се усмихна в тъмнината:

— Заслужаваш да те натупам по дупето, моето момиче. — Посегна да я хване, но тя му се изплъзна и като деца започнаха да играят на криеница в шумящата гора. Когато я хвана, започна да я целува отново и отново и шепнеше: — Никакви целувки с Тай Джонстън, нито флиртове с Гордън Макнаб или ще те натупам, като се върна.

— И кога ще бъде това, мое весело момче? — Опитваше се гласът й да не трепери, но в тъмнината по бузите й се стичаха сълзи.

— Няма да знам известно време, но ще се върна веднага, щом мога.

— Ще се постарая да бъда тук. Кой знае накъде може да се отправя? Може дори да постъпя във военнотранспортната служба и да ме няма, когато се върнеш.

— Да не си посмяла! — извика той вбесен. — Ти си моя и човек има право да си иска своето! Когато се върна в Рейна, искам моята Шона да е тук и да ме посрещне… Сега обърни се, да се изпикая.

Тя се разсмя високо на внезапната промяна в настроението.

— Но ти наистина си груб, Нийл Маклаклан. Толкова е неромантично да се говорят такива неща.

— Не мога да издържа. Ще се пукна от бирата, която Там Маккинън непрекъснато ми сипваше. Мисля, че той я прави сам, защото съм сигурен по миризмата, че идва от оная малка пералня до краварника. Той трябва да пие литри от нея, защото всеки път, когато съм бил с него, все иска да пишка, а като започне, е като водопад на реката Броди — безкраен. Сещам се, веднъж — и той се засмя на спомена, — Там щеше да се пукне, а идваха група момичета. Той не можеше да чака и нагласи каната за мляко, която носеше, в панталоните си и докато момичетата минаваха, пикаеше весело в нея. Вдигаше се доста шум, а пък на момичетата щяха да им изхвръкнат очите като видяха изпъкналите му панталони. Той изглеждаше като расов бик в панталони!

Шона пищеше от смях и двамата се върнаха на тържеството с леки сърца.

На следващата сутрин тя се успа и имаше толкова работа, че не можа да отиде да изпрати Нийл на пристанището. Донякъде бе доволна, защото знаеше, че ще плаче на сбогуване.

Намираше се на една от горните ниви и караше две избягали крави, когато го видя на пътя долу. Той вдигна глава, помаха и извика нещо, което тя не можа да чуе, след това тръгна. Неговата обичана позната фигура изглеждаше като малко тъмно петно на пътя към Порткъл. Нейният силует се виждаше на фона на небето. Знаеше, че той се обръща отново и отново, защото виждаше малката пръчка в ръката му да се вдига за довиждане. Тя потъна в обилната трева, забравила кравите. Видя как корабчето напуска пристанището и продължи да гледа, докато то стана малка точка в мъгливата далечина.

— Пази се, скъпи Нийл — шепнеше тя, а хладният ветрец изсуши сълзите от лицето й.

* * *

Това лято дойдоха Алик и Мери с четиригодишните си синове-близнаци. Фермата ехтеше от диви писъци и викове от радост. Те обожаваха братовчедката си Шона, а тя ги водеше на пикници до закътаните малки заливчета на Ниг. Учеше ги да яхват Тисъл, шотландското пони, което отдавна бе малко за нея, а те тупкаха наоколо, когато хранеше кокошките или й помагаха да дои кравите.

Тя бе весела и се смееше, но Фъргъс я гледаше и усещаше самотата й.

Близнаците си заминаха и Лейгмор възвърна нормалната си тишина. Пощальонът Ърчи идваше по-често от обикновено и бавно пиеше чая си, докато Шона попипваше писмата от Нийл в джоба на престилката си и мечтаеше да е сама.

— Любовни писма, а? — питаше Ърчи неизменно. — Този млад пръч трябва да се чувства зле, си мисля. Горката му майка получава само наполовина от твоите писма.

Писмата на Нийл бяха колоритни, а описанията на живота в тренировъчния лагер толкова духовити, че Шона често се смееше на глас, но във всеки ред имаше един копнеж по нея и тя притискаше до сърцето си всички нежни думи.

Летните дни станаха по-къси и остро лъхна есента. Калините намигаха с огнените си очички, в мъгливия въздух се носеше миризма на пушек от дърва. Бронзовите букове и златните сребристи брези покриваха Рейна като с многоцветно покривало. Папратите по планините шумяха и към края на септември дойде времето за разгонване на елените и в долините ечеше странният, печален рев на самците.

Биди рядко отсъстваше от къщичката на Шила и една сутрин старицата й каза:

— Погрижи се да съм със зъбите в устата, когато ме положите там, момичето ми. Проклетите не ми свършиха работа, докато бях жива, но с тях ще изглеждам по-добре, когато всичките ми приятели дойдат да ме видят в ковчега. И… — Докосна с крехката си длан ръката на Биди. — Ще кажеш ли една молитва за мен на келтски, когато ме поставят в гробището? Знам, че Господ разбира всички езици, но онзи пастор дори не говори на английски правилно, а аз много искам Господ да разбере, че идвам, за да може всичките ми приятели там горе да ме посрещнат.

Биди избърса една сълза и отговори рязко:

— Разбира се, че ще го направя, стара дърдорке, но е малко рано да говорим за тези неща.

Но Шила, дребна съсухрена фигура, в легло отрупано с юргани от пъстроцветни парчета плат, поклати глава.

— Хич не се опитвай да ме залъгваш. Много съм живяла, за да повярвам на учтивите ти думи. Само кажи молитвата за мен, Биди, и не се тревожи. Ако ми е трудно да попадна на небето, просто ще взривя вратите, моите газове ще свършат тази работа.

След три дни сутринта, когато слънцето грееше меко, а цветовете имаха зрял кехлибарен оттенък, тя тихо издъхна. Всички, които обичаха известната старица, прекарала осемдесет и три години на хебридския остров, се изкачваха по осеяния с листа път към църквата.

Старият Джо гледаше как полагаха братовчедка му в гроба.

— Отнесена от вихъра, наистина — засмя се той, но зелените му очи бяха замъглени от сълзи и той силно издуха носа си в червена носна кърпа.

Доди, великолепен в черно палто и сива мека шапка, които никой не бе виждал по-рано, тихо плачеше в големите си, боядисани от тютюна ръце. „Хубав ден“, казваше той със задавен глас. Знаеше, че е със странна шапка на главата, но беше горд, че е успял да се облече прилично, за да изпрати старата си приятелка. Бе „взел назаем“ другите от Бърнбреди преди много години и се радваше на възможността да си ги сложи, макар и по такъв тъжен повод.

Гледаше Биди, която стоеше до гроба и произнасяше хубава келтска молитва, извикала сълзи в очите на всички присъстващи келти и за миг се показаха зъбите му. Зарадва се, когато видя, че Биди носи подаръка, който й бе дал преди няколко години. И тя бе сложила най-хубавото си в чест на старата Шила.