Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (6)

5.

Шона прекара лятото на своята шеста година в разходки из долините и ливадите на Рейна. Нийл и тя бяха неразделни. Понякога и други деца идваха с тях, но по-често бяха сами и всеки откриваше, че другият също обича дивите простори и дребните създания на природата. И двамата бяха чувствителни, умни и трудно понасяха децата на тяхната възраст, в чието шумно присъствие изчезваше красотата на дивия живот, който те с такова желание търсеха. Обширните открити ливади бяха пълни с птичи гнезда. Пъстърва проблясваше в бистрите реки и те с часове лежаха на изпъстрените с цветя брегове, погълнати мълчаливо от любимото на много деца от Рейна забавление — да ловят риба с ръце. Нийл бе много опитен в това изкуство и с лекота можеше да извади някоя извиваща се сребърна рибка от водата, а Шона изпадаше в отчаяние, защото й се струваше толкова трудно, че никога няма да се научи.

В наистина горещите дни, когато светът навън бе примамлив, а класната стая — горещ задушен затвор, госпожица Фрейзър водеше децата да плуват. Плитчината в края на езерото Тени бе идеална за начинаещи. Нищо не можеше да бъде по-чудесно от това да топнеш сгорещените си крака в хладната вода и този пръв допир, от който спираше дъхът, децата посрещаха с възторжени викове.

„Модерните методи“ на госпожица Фрейзър и изключително хубавата й външност вече бяха я превърнали в обект на много приказки. Местните земеделци и рибари изведнъж започнаха да си намират много неотложна работа, която ги водеше подозрително близо до езерото, а там, под прикритието на лятната зеленина, можеха тайно да изучават гъвкавото тяло на госпожица Фрейзър, облечено в бански костюм, като тъжно я сравняваха със своите „вещици“.

Някои деца нямаха бански костюми, но щастливо цамбуркаха по долни гащички. Мирабел набързо бе ушила от парче плат нещо, което приличаше на костюм, и Шона гордо се плацикаше в яркочервеното одеяние.

Кучета идваха и участваха във веселбата. Болонката Тот бе добила навика да ходи всеки следобед до училището, за да чака младата си господарка и естествено, ако в програмата щеше да има плуване, това означаваше приятно разнообразие в дългите следобеди, когато трябваше да чака, докато училището свърши.

Всеки нов ден настъпваше със синьо безоблачно небе. Пчели лениво жужукаха в тревите. Птици брегобегачи се провикваха с особеното си подсвиркване, а ловците на стриди с дългите си червени клюнове спокойно търсеха из блатата мекотели. Маранята предизвикваше странни видения и отдалеч блестящите пясъци приличаха на горящ сняг. Старци седяха по стените на пристанището, пушеха лулите си и си спомняха младите години, когато не само умът им можеше да скита на воля.

И въпреки че островът бръмчеше с лениви летни звуци, самите хора усилено се занимаваха с най-различни неща. Лятото бе време за приготовления. Вдигаха и обръщаха торфа, сееха нивите и оправяха щетите, нанесени от зимните бури. Но в Рейна никога не бързаха. Нещо толкова просто като поправянето на кошче за лов на раци можеше да отнеме много време сред приятна компания. Катранът и солта приятно дразнеха обонянието. Крясъкът на чайките и вълничките, които плискаха позеленелите подпори на кейовете, превръщаха времето в нещо, което по-скоро ти се иска да задържиш, отколкото да измине.

В един такъв ден Фъргъс тръгна към нивите да се срещне с Боб и младия Матю. Изправи силните си рамене и дълбоко вдъхна благоуханния въздух. Бе един от хубавите му дни. Всичко бе минало добре и видът на нивите му с жито, избуяло вече до коляно, повишаваше самочувствието му. Споменът за Хелън още го мъчеше, но времето постепенно намаляваше остротата на болката, която бе изпитал, когато я загуби. Отначало му се струваше, че мрази Бога, мрази обстоятелствата, които бяха отнели младия й живот. Бе изпаднал в пълна самота и цялата му душа плачеше за нея. Тя се явяваше в сънищата му и той протягаше ръце, за да я прегърне, само за да се събуди в реалността и в празната стая. Знаеше, че насън вика името й, защото няколко пъти Шона бе заставала на вратата му с големи изплашени очи.

— Татко, пак я викаш! — каза тя веднъж, с ридание, заседнало в гърлото й.

Малката фигурка в бяло изглеждаше толкова самотна и уплашена, че той искаше да я вземе в ръце и да я сгуши до себе си в леглото, но нещо го възпираше. Вече не мислеше за дъщеря си като за натрапник, който живее на мястото на жена му, защото щом я погледнеше, разбираше, че Хелън се е преродила във всеки неин поглед, във всяка трапчинка на бузите й. Но той се боеше да обикне отново. Знаеше, че това е проява на малодушие, но черната сянка на смъртта вече го бе ограбила от две любими същества и той не можеше да рискува да отдаде сърцето си, което вече бе белязано от скръбта.

Погледна житната нива и си спомни деня, когато бе придумал Хелън да излязат под някакъв предлог и след това я бе любил в легло от дъхави треви. Бе обзет от страст и бе като замаян. Зеленото жито и синьото небе се бяха слели в едно. Тя се бе изплъзнала и дразнейки го, бе избягала със смях. Златистата й коса блестеше на слънцето като огън, а дишането й бе учестено, когато най-после я бе хванал и се бяха сборичкали. Затова обладаването на гъвкавото й тяло след борбата го бе направило още по-щастлив. Може би в този ден на палещо слънце и слети горещи тела е било заченато детето им.

Дрезгавият вик на Боб прекъсна мислите му:

— Виждал ли си Кери?

— Не, той нали винаги е с теб?

Загорялото кафяво лице на Боб бе сърдито.

— Ах, проклетникът, сигурно си е харесал кучката на Макдоналд. Трябваше ми, за да помогне на старата Пег да прибере агнетата и овцете от горната нива.

— Видях го при езерото Уий — обади се Матю, вече снажен младеж на деветнайсет години. — Много кучета бяха влезли във водата заедно с децата и оная нова учителка. — Очите му светнаха. — Тя наистина е хубава жена, с хубави форми, без да е кльощава. Видях гърдите й да се подават от горния край на костюма. Изпотих се само като ги гледах.

— Да опустеят и жената, и плуването й! — избухна Фъргъс. Знаеше всичко за госпожица Фрейзър. Шона говореше само за нея, мъжете с копнеж обсъждаха вида й, жените също го обсъждаха, но никога доброжелателно. Обърна се рязко. — Ще сляза до езерото! Много глупости измисля тази млада учителка. Ако Кери е там, ще го доведа, но първо ще надумам на госпожица Фрейзър каквото ми е на ума. Както разбирам, тя само обърква всичко. — Отдалечи се, а Боб се изплю с отвращение.

— Виж какво направи, малък глупако! — скара се той на засрамения Матю. — От всичко, което знам, се вижда, че момичето е истинска дама, но и кибритлия. Ако тя и Маккензи си разменят думи, гората ще пламне от искрите, които ще се разхвърчат.

Фъргъс излезе на пътя и мина за по-пряко през гората. Снопове слънчева светлина играеха по килима от борови иглички под краката му, а една катеричка му се скара сърдито някъде от високо скришно място. В гората бе хладно и спокойно и ядът му се изпаряваше също толкова бързо, колкото бе избухнал. Наблизо ромолеше поточе, водата леко се плъзгаше върху позеленелите камъни. Спря, за да напръска лицето си с освежителната планинска вода и вдигна очи към един заек, който миеше муцуната си, осветен от слънцето. Затаи дъх и не помръдна, докато малкото създание не завърши тоалета си и полека се отдалечи. Странна мисъл мина през ума му, когато видя заека. Бе винаги зает с толкова работи, че рядко имаше време за нещата, които някога тъй бе обичал, и продължи да върви бавно, дълбоко замислен. От езерото се зачуха викове и смях и той си представи Шона, почерняла от слънцето да цапа във водата и да вика от радост. Знаеше, че с нея ще бъде Нийл Маклаклан и се чудеше дали чрез невинните деца не би могъл да постигне мир с Лаклан. Мисълта за сдобряване напоследък много го занимаваше, защото знаеше, че черният облак на срам и вина ще тегне над него, докато не се извини. Но не знаеше как да постъпи. Когато имаше детски оплаквания, винаги Мирабел водеше Шона при лекаря. Когато се бе разболяла от шарка и Лаклан трябваше да дойде у тях, за да я прегледа, той бе на панаира за добитък в Обан, а като се върна, Шона бе вече на крака. Той самият никога не бе имал нужда от лекар още от дете, така че нямаше претекст пътищата им да се кръстосат. Често бе минавал покрай Фийби и Лаклан, но те или бяха с приятели, или Лаклан профучаваше с двуколката край него, а той никога не можа да събере достатъчно смелост, за да го поздрави след толкова години мълчание. Знаеше, че Шона често ходи в Слокмор и дълго бе мислил под някакъв предлог да иде да я прибере, но все или беше твърде зает, или тя се връщаше преди той да се е решил.

Приближи гъсто залесените склонове над езерото и спря да запали лулата си. Беше много тихо, само дребни животинки прошумоляваха из папратта и той ясно чу как някой възкликна от изненада, наблизо, като че ли до самия него. На по-малко от четири метра стоеше госпожица Фрейзър. Бе я виждал доста често от разстояние, високата й тънка фигура не можеше да се сбърка с друга. Не можеше да я сбърка и сега, макар тя да стоеше пред него съвсем гола, очите й разтворени от ужас, а вратът и лицето й почервенели. Бе влязла в гората да се избърше и облече, без да подозира, че може да срещне някого на тихата заспала поляна сред дърветата. Бе поплувала добре и тялото й лъщеше от съприкосновението с ледената вода. Децата се обличаха зад разни храсти около езерото, а тя бе дошла на обичайното си място, далеч от любопитните очи. Банският й костюм лежеше в краката й, където току-що го бе пуснала, и протягаше ръка към кърпата, когато наблизо изпука клонче.

За миг мъжът и жената се гледаха, без някой от тях да има волята да помръдне. Бе като бързо показана картина, на която времето е спряло. Слаби шумове се чуваха в гората, но вятърът, който допреди миг бе докосвал върховете на дърветата, сега бе затаил дъх. Някъде отгоре изписка чайка, малка полска мишка се шмугна да се скрие в мъховете, а всичко друго бе в очакване.

Фъргъс гледаше съвършената красота на тялото й, освежено от водата. Не бе в състояние да спре очите си, които обходиха всяка негова част. Гъвкавите й загорели крака бяха дълги и добре оформени. Бедрата и коремът свършваха в тънък кръст, а гърдите й бяха малки, но безупречни, млади и твърди, като се повдигаха от бързото дишане. Вратът й бе тънък, а чертите на лицето — нежни и чувствителни. Косата й блестеше като жито на слънцето, малки къдрици съхнеха около ушите, порозовели от смущение. Сърцето му блъскаше в гърлото, а в ушите му сякаш бучеше бурно море. Страст, каквато не бе изпитвал от години, го завладя и слабините му пламнаха. Всяка клетка в него крещеше и той чувстваше как кръвта му пулсира, докато цялата слезе надолу и усети твърдост да опира корема му. Знаеше, че тя ще види какво става, но нямаше сили да го спре. Искаше да се втурне към нея и да притисне прекрасното й тяло към себе си. Искаше да усети голите й гърди в ръцете си, да я хвърли върху мъховете и да я притежава там, насред смълчаната гора, искаше да я чуе да вика от болка и екстаз, защото знаеше, че ще бъде груб и невъздържан в завладяващото го желание. Изби го пот, краката му отслабнаха и трябваше да се подпре на ствола на едно дърво, за да се задържи. Сърцето му биеше лудо, докато се опитваше да овладее пулсиращата топлина в основата на корема си, устата му пресъхна.

Тя гледаше високата му слаба фигура и първият й порив бе да избяга. Бе чула всичко за Фъргъс Маккензи. Хората от Рейна се държаха лукаво с новодошлите. Правеха намеци и прикрити нападки и твърдяха, че не искат да клюкарстват, но клюкарстваха през цялото време и постепенно бе научила, че Фъргъс е загубил любимата си съпруга при раждане и е обвинил доктор Маклаклан за случилото се. Знаеше историята на този ожесточен самотен човек, Кърстийн Фрейзър го бе наблюдавала от разстояние и бе изпитвала жалост към него. Съжаляваше и малката Шона Маккензи, която бе жива и смела, умна и бърза, ала все пак някак си самотна и тъжна.

Но мъжът, за когото бе слушала, не бе същият, пред когото стоеше сега, черните му очи я гледаха с настойчивост, която я порази. Погледна бронзовите му силни ръце, стиснати така, че вените се издуваха и си помисли, че ще счупи чашката на лулата си. Стегнатите мускули на тялото му напираха под тънката риза. Яката бе отворена и тя видя ясно как пулсът му бие бързо на шията. Имаше красиво лице с изсечени силни черти, а косата му бе толкова черна, че блестеше на светлината със синкав оттенък. С внезапен порив на нежност тя забеляза мокрите къдрици, залепнали от пот на челото му. Вече не искаше да бяга, а чувстваше, че може вечно да стои в тази гора и само да го гледа. Позволи на очите си да огледат цялото му тяло и видя, че голотата й е предизвикала желание в силния груб мъж, за когото се смяташе, че няма чувства, говореше се, че е с лош характер и недосегаем.

Забрави смущението си и усети странно чувство под корема си. Пулсът биеше бързо в утробата й, тялото й се сгря от възбуда, каквато не бе изпитвала след Доналд. Доналд! Колко мило бе това име за нея. Бе умрял от мозъчен кръвоизлив само месец, след като бяха сгодени. Не искаше да живее без него, но след това разбра, че трябва напълно да скъса с дома и семейството си, особено с майка си, която не я оставяше нито за миг да се опита да забрави Доналд. Майка й бе тъгувала и оплаквала загубата, не се разделяше с миналото и непрекъснато скърбеше за погубеното бъдеще на дъщеря си с младия човек, когото тя бе одобрявала почти във всички отношения.

В Рейна Кърстийн бавно събираше парчетата на разбития си живот и вече обичаше зеления остров. Бе открила, че хората от острова са потайни и скрити по много житейски проблеми, но заплетените човешки отношения толкова ги интригуваха, че бяха винаги готови да разкажат с намеци някоя противна клюка, понякога толкова нелепа, че бе трудно да се повярва.

Някои, като Бихаг Бийг и Мораг, предачката, бяха невероятно добри, и по маниери, и по въздържаните приказки, а други — като семейство Маккинън — бяха толкова открити и искрени, че можеха да те смутят, но пък тъй обичливи, че с тях бе лесно да се чувстваш естествено. Винаги щеше да помни първото си посещение в дома им. Бе искала да поприказва с госпожа Маккинън за постоянната хрема на Ули, но я посрещна Нанси, която незабавно направи чай и се настани с желание за разговор. Сватбата бе съвсем наблизо и тя цял час угощава Кърстийн с приказки за Арчи, чието силно желание правело „копчетата на дюкяна му да изхвърчат“ всеки път, когато били заедно сами.

— Да, но аз чакам сватбата, наистина — бе продължила тя. — С мъка чакам вече, защото цялото ми семейство е устроено така. Двамата ми големи братя са женени сега, но докарваха стария Роди до полуда в училище, като си пъхаха ръцете под полите на момичетата, а Ули няма още десет години и вече позволява на момичетата да гледат петела му.

Кърстийн се покашля:

— За малкия ти брат съм дошла, Нанси. Кога ще се върне майка ти? Не мога да чакам много.

— А, ще се забави. Занесе роклята ми в Лейгмор и с Мирабел ще бъбрят с часове. Мирабел бродира малки цветчета по целия корсаж на роклята. О, ще бъда прекрасна в нея, знам си, и понеже се запазих девствена, макар Господ да знае какво ми струваше това, няма да бъда като онези лицемерки, които отиват пред олтара целите в бяло, а изплюват децата като слоновете след седем месеца и казват, че са се родили преждевременно.

— Нанси, трябва да тръгвам — знам, че скоро ще напуснеш този дом, но дотогава би ли се опитала да научиш малкия си брат да не псува толкова много и би ли помолила майка си да го заведе при д-р Маклаклан. Непрекъснато му тече носът, неприятно е, но трябва да се намери причината за хремата.

Нанси погледна загриженото лице на хубавата жена и избухна в смях.

— Госпожице Фрейзър, не ставайте смешна. Ние всички се научаваме да псуваме, преди да се научим да говорим както трябва! Не бива да обръщате внимание, защото не можем да се променим. Ще говоря с мама да заведе Ули при лекаря, но съм сигурна, че няма да помогне с нищо. Ули се роди със сопол на носа си! Аз знам, защото го изродих и той подсмърча от самото начало. Но много мило, че мислите за него и ще кажа на малкия разбойник да внимава какво приказва в бъдеще!

Кърстийн се измъкна от топлата тъмна кухня, бързо се скри зад ъгъла и избухна в смях, а след това се успокои, отиде по тревистата пътека до Морисънови, защото искаше Елспет да занесе бележка на Фийби, с която се бе сприятелила.

Хектор си беше вкъщи и Кърстийн чу високи гласове още преди да стигне до отворената врата. Елспет щеше да пече нещо и с бяла от брашното ръка размахваше точилка срещу Хектор, който бе потопил краката си в леген до огъня и гледаше в него със стъклен поглед. Никой от двамата не забеляза Кърстийн и тя бързо, на пръсти се отдалечи от тази сцена, без да подозира, че Елспет не би се обидила, ако някой подслуша спора й с Хектор. Враждебното й отношение не бе тайна и не я интересуваше кой ще научи за това, а Хектор, свикнал от години с натякванията, едва ли знаеше, че може да има и друг начин на живот.

Но независимо дали псуваха или се караха, клюкарстваха или се смееха, жителите на острова бяха различни от всички други хора, които Кърстийн познаваше, и това бе приятно, тя започваше да обича начина им на живот. Господарите от Бърнбреди бяха нещо друго. Бяха поканили Кърстийн на чай в Бърнбреди. Госпожа Балфур имаше навик да кани новодошлите в дома си, за да може да ги поогледа. Кърстийн с мъка бе издържала това си посещение; бе седяла на края на голям, покрит с кретон диван и бе подложена на кръстосан разпит, стигащ до грубост, като непрекъснато усещаше как свитите очички на госпожа Балфур я оглеждат най-подробно. След това господарят я бе завел в кабинета си, за да й покаже колекцията си от пеперуди. Бе се притискал силно до нея под разни предлози, хилеше се в лицето й с воднисти похотливи очи. Когато голямата му космата лапа се протегна и направо заопипва гърдите й, тя силно го удари по лицето и помоли веднага да я закарат вкъщи.

— Симпатична млада жена — отбеляза госпожа Балфур, като гледаше отдалечаващия се файтон. — С добри обноски, но нищо интересно в семейството й. Защо ли си тръгна толкова скоро? Не бе много учтиво, а бях останала с впечатление, че е възпитана.

— Момиче с дух — промърмори господарят, а кръвясалите му очи светнаха при спомена за твърдите млади гърди на госпожица Фрейзър в ръцете му.

Кърстийн се приспособи добре към новия си живот. Училището бе уютно с големите си камини и любопитните малки ниши и пролуки. Сърцето й бавно заздравяваше и тя чувстваше, че в нея настъпва покой. И ето я сега сред боровата гора, а цялото й същество гореше от чувствата, които Фъргъс Маккензи бе породил в нея. Усещаше, че дори и след като мигът отлети, тя никога вече няма да има покой, докато мъжката сила на този човек бе в мислите й.

Той дишаше вече по-леко, макар да бе изгарян от страст, която мислеше, че е умряла заедно с Хелън. Но постепенно гняв започна да измества копнежа и той не знаеше причината за това. Дали бе чувство за вина или срам, че изпита такъв прилив на възбуда към жена, която не бе Хелън, не знаеше, но той отново се овладя и с леко кимване с глава приключи случката като нещо съвсем незначително.

— Госпожице Фрейзър. — Гласът му бе рязък и студен. — Извинявам се и ви пожелавам добър ден.

Тя го проследи, докато изчезна сред зеленината, а лицето й пламна от срам и смущение. С няколко думи той я бе обидил, бе я накарал да се почувства евтина и унизена. Силата на този човек, неговата мъжественост бяха засегнали струни, недокосвани никога преди, нито дори от Доналд. Знаеше, че той я бе пожелал, но гласът му и начинът, по който се измъкна, я караха да се чуди дали само не си въобразява, че го е привлякла. Фактът, че бе гола, бе изиграл голяма роля, знаеше това, но имаше и нещо друго, нещо, което бе избухнало във всеки от тях, привлякло ги бе като магнит, някаква тиха сила, почувствана и от двамата. Не можеше да е сбъркала и щеше да й трябва дълго време, за да забрави тъмната страст, блеснала в очите му и почти осезаемата дълбочина на желанието му. Облече се бавно, за да могат горещите й бузи да изстинат, а ръцете й да спрат да треперят.

Децата ставаха нетърпеливи, но все пак не бяха се разбягали. Шона хвърляше камъчета във водата, а Нийл седеше на голям камък, покрит с мъх, обхванал бе колене с ръцете си и гледаше замислено.

— Шона!

Тя се обърна и го погледна. Потъмнялата му кожа блестеше, а разрошените му руси къдрици се развяваха от лекия вятър. Тя беше само на пет години, а той — на седем, но тя вече го смяташе за най-хубавото момче в класа. Той винаги се държеше покровителствено към нея и макар често да играеха груби игри и да си разменяха гневни думи, той винаги знаеше кога трябва да спре.

— Да, Нийл?

— Защо баща ти мрази моя?

— Но това не е вярно, нали? — изуми се тя.

— Чух мама и татко да си говорят. Беше през нощта и не можех да спя от горещината. Тяхната стая е до моята и чух как мама пита татко защо не могат да имат още едно дете, а той каза, че не могат след това, което се е случило с Хелън.

Шона изучаваше стръкче трева.

— Странно. Баща ми вика насън една жена, наречена Хелън.

Нийл се намръщи и с детския си ум се опитваше да схване загадката.

— Но Хелън е името на майка ти. Не знаеш ли това?

— Н-не, аз винаги казвам само мама. Много странно, защото аз изобщо не знам много за нея. Питам Мирабел и тя ми разказва доста, но е толкова заета, че често ми казва да си мълча. Баща ми не говори нищо — е, почти нищо. Хеймиш казва, че е била прекрасна жена с коса и очи като моите.

Нийл погледна дълбоките сини очи на Шона и златисточервената й коса, но още не бе на възраст да оцени женската красота.

— Както и да е — продължи той. — Майка ми каза: „По дяволите този Фъргъс Маккензи! През всичките тези години знае, че не беше прав, но не е достатъчно мъж, за да се извини“.

Очите на Шона светнаха:

— Баща ми е голям и добър мъж! Извини се, Нийл Маклаклан!

Той запази спокойствие и метна един камък към неподвижната повърхност на езерото.

— Не аз съм казал това и затова не мога да се извиня. Но както и да е, истината е, че баща ти никога не говори с моя, а това е много лошо от негова страна, защото баща ми е най-добрият на света.

Нийл погледна нейното гневно и тъжно малко лице и разбра, че е отишъл твърде далеч. Скочи от камъка и я прегърна с несъзнателен жест на обич.

— Виж, Шона — ей там до храстите! Ули Маккинън пак се фука! Показва на момичетата колко нависоко може да пишка!

Тя изтри очите си и видя Ули с изпънато напред тяло и тънка струйка, която се издигаше във въздуха. Няколко момиченца гледаха любопитно, макар свенливо да бяха вдигнали ръце пред очите си, а насърчени по този начин и други момчета се присъединиха към Ули, докато се образува цяла редица фонтани, стигащи до различна височина.

Нийл стисна ръката на Шона и двамата паднаха един върху друг със смях. В този миг се появи госпожица Фрейзър и събра малкото си стадо.

* * *

Лятото мина. Дните бяха дълги и слънчеви, но понякога ги раздираха силни електрически бури, които изливаха дъжд върху изсъхналата земя с такава сила, че тревите полягаха под натиска му.

Арендаторите и стопаните се радваха на дъжд и реколтата стана добра, всички жънеха до тъмно. Каруците бяха натоварени с дъхаво сено, на което децата и възрастните седяха на път за вкъщи по здрач, веселите звуци на келтските мелодии пълнеха вечерния въздух, а песента и лятото, цвъртенето на птиците и смеховете се сливаха в едно.

Имаха навик по време на жътва една ферма или стопанство да помага на друга. В Кройнакан всичко бе събрано и бе ред на Лейгмор. Хидър и Тисъл се трудеха заедно с жътварите, а във въздуха се носеше топлият аромат на прясно ожънато жито.

Шона обичаше това време от годината и с нетърпение очакваше жътвата в Лейгмор. Всеки ден тичаше до къщи от училище, следвана по петите от Тот, изяждаше филия прясно опечен хляб, дебело намазана с мармалад, изпиваше чаша гъсто мляко и отиваше на нивата. Знаеше, че баща й ще е там, голям и силен, съблечен до кръста докато работи. Обичаше да бъде близо до него, да гледа напиращите мускули под загорялата му кожа и да усеща миризмата му, топлата му следобедна миризма. Миризмите му бяха различни в различните часове на деня. Сутрин миришеше на сапун за бръснене и свежест, следобед — на земя и коне, на сено и пот от труда, а вечер — на карболов сапун и мокра коса, имаше свеж дъх и пламтяща кожа. Чудеше се дали той усеща различни миризми по нея и се надяваше, че повечето са хубави. Опитваше се да се пази чиста, но беше трудно. Обичаше да се търкаля по сеното и събираше паяжини и прах с косата си, от което Мирабел мърмореше недоволно и донасяше ваната.

Бе хубаво да се работи редом с мъжете и тя бе много полезна с греблото. Погледна Хеймиш, седнал най-отгоре на пълната каруца, червената му брада светнала от слънцето. Матю събираше житото с Боб и Мърди, а Доди, който се радваше на жътвата, защото никога не оставаше без работа, го обръщаше и вдигаше. През тези дни той бе в едно приповдигнато настроение. Най-скъпото му същество бе Иласейд и тя най-сетне очакваше теленце. Тя не бе готова за бика, когато Доди бе си помислил, и я бе водил напред-назад през долината, докато и човекът, и животното останаха без крака от изтощение. Господарят Бърнбреди научи, че Доди се опитва да чифтоса дръгливата крава с бика на Маккензи и прати да му кажат, че Иласейд винаги е имала телета през пролетта и че юни е месецът й за чифтосване. Доди се бе гневил и чакал, докато великият ден най-накрая бе дошъл и бикът се бе събрал с Иласейд.

Доди бе обхванат от вълнение, каквото не познаваше. Бе собственик на крава, която щеше да има теле и за първи път в живота си той представляваше нещо. Бе също така влюбен в Иласейд и тъжно шепнеше в потрепващите й уши, а тя изглежда го разбираше, защото му отговаряше с мучене. Бе посъбрал и някои други богатства. Омазненият му шлифер бе сменен с елегантна мушама в морскосин цвят и бе успял да разреши един въпрос, който от известно време тежеше на съвестта му.

Биди бе трогната и доволна, когато той се появи в Глен Фалан една спокойна лятна утрин и й подари изненадващо хубава шапка. Бе го наблюдавала как се приближава през долината и се чудеше къде ли отива в такъв ранен час, макар да не бе необичайно да го видиш по всяко време на деня и нощта, тъй като той изглежда постоянно скиташе. Конопарчетата се рееха високо в небето, а мушитрънчетата пееха високо и Биди тъкмо се наслаждаваше на кашата си, когато бе видяла човек по пътя. Когато фигурата спря пред вратата й и погледна тъжно към потока, спускащ се от Бен Мадок, тя разбра, че това е неин гост. Доди никога не влизаше направо, а се мотаеше около портала или на прага, докато го поканеха. Хората познаваха привичките му и никога не го обиждаха, като го карат да чака дълго.

Биди му даде остатъка от кашата в тенджерата на огъня, той хапна, пи чай и продължаваше да се мотае, докато тя се изнерви. Бяха я повикали от другата страна на острова, а вече не можеше да ходи много бързо. Понякога изпращаха за нея каруца, или пък срещаше двуколка в нейната посока, но често трябваше да извърви целия път, а разширените й вени ставаха по-зле.

Доди се държеше подозрително, като стискаше нещо под палтото си, отваряше уста да каже нещо и я затваряше отново, без да продума.

— Какво ти става, човече? — избухна най-накрая Биди. — Да не би някой да ражда и да искаш съвет?

Той се изчерви до върха на шапката си и нервно оголи почернелите си зъби. Изведнъж измъкна нещо увито изпод палтото си и го побутна към Биди, като от вълнение обърна чашата си.

— Това е нещо малко за теб — продума почти неразбираемо. — Вместо оная, на която Иласейд се изсра! Тя не беше виновна, щото беше запечена, но аз все мислех как ти съсипа шапката. Тази ще ти е добре, ще ти отива! Знам, че жените обичат шапките да им отиват. Не е като другата на цвят, но е хубава, да, хубава е, просто хубава!

Биди не чу доста обърканото обяснение. Тя вече мереше шапката, като се перчеше пред огледалото върху полицата. Бе хубава плюшена шапка с чудесна украса и тя бе толкова доволна, че се наведе и целуна Доди по бузата. Той отново се изчерви и стана бързо, като едва не събори масата. Отвори вратата и бързо заподскача по криволичещия път, докато изчезна от погледа. Никога, никога откак се помнеше никой не бе го целувал и той докосна с големите си пръсти скъпоценното място на бузата си, с широко отворена от удоволствие уста. Биди не бе го попитала откъде е взел шапката и той нямаше да каже нито на нея, нито пък на някой друг. Имаше толкова много шапки по таваните на Бърнбреди, цели кутии. И дрехи също. Той всъщност не трябваше да поглежда, защото го бяха изпратили да почисти натрупаните боклуци. Но бе надникнал и видял толкова дрехи, че можеха да топлят всички хора в Рейна години наред, и изкушението се бе оказало много силно. Господарят не му плащаше добре за всичко, което вършеше, така че шапката и синята мушама му бяха като премия. Облече дъждобрана с известно вълнение, усещайки с наслада топлината му в сравнение със старото палто, и с опасение, че господарят и господарката може да си го познаят. Но те не го и погледнаха и той разбра, че и шапката на Биди няма да бъде позната.

И така той работеше и мечтаеше за Иласейд и нейното теле, мечтите го отвеждаха в приказни царства, където Иласейд щеше да го дари с потомство, че да има собствено стадо, толкова голямо, та хората да говорят за него.

След известно време Шона се умори да събира с греблото и Мърди й помогна да се качи на каруцата до Хеймиш. Тя потъна в топлото меко сено и засенчи очите си с ръка, за да погледне Слокмор, сгушен долу в ниското. Бе поканила Нийл да дойде на жътвата, но той бе отказал. Когато искаше, можеше да се заинати, и този път бе непреклонен. Много обичаше баща си и не можеше да разбере никой, който не го обича. И Шона бе упорита по свой начин, също обожаваше баща си, макар да я болеше и да не разбираше защо той не показва обичта си, както Лаклан към детето си.

— Аз идвам в твоята къща, но ти никога не идваш в моята — обвини го тя, като се опита да обърне спора в своя полза.

— Баща ти трябва да се извини най-напред!

— Но за какво? О, наистина ми омръзна! Ти знаеш ли за какво трябва да се извини?

— Не, и не мога да попитам мама, защото тя не знае, че съм чул. Както и да е, това е работа на възрастните, а те стават странни, когато задаваш въпроси.

— О, Нийл, ела на нашата жътва! На всички други сме били заедно и те видях как работиш с баща ми съвсем добре. Мирабел приготвя страхотна вечеря за жътвата. Пече купища питки и прави чудесни сладки, имаме пиле и шунка с пресен хляб. Ти просто ще обикнеш Мирабел. Тя е голяма и мирише приятно на фурна и макар че прегръща силно, не го прави често.

— Че аз харесвам Мирабел. Тя е страхотна. Бих искал тя да е у нас вместо Елспет, но все пак няма да дойда на вашата жътва.

— Не харесваш ли баща ми поне малко?

— Почти не съм говорил с него, а когато това се случи веднъж, той говореше намусено. Той е хубав и силен, и харесвам как крачи като великан, но все пак е намусен.

Шона се изчерви, защото не можеше да отрече това и разбра, че е загубила в спора, както ставаше винаги, когато с Нийл обсъждаха баща й. Жътвата нямаше да е същата без Нийл. Други момчета и момичета се смееха и боричкаха, но те бяха различни и тя погледна тъжно към Слокмор. На въжето леко се развяваше пране, а малката точка, която изтича в градината, бе Нийл. Две по-големи точки бяха Фийби и госпожица Фрейзър, която бе редовен гост в къщата на доктора. Шона въздъхна. Би искала госпожица Фрейзър да посети Лейгмор. Единствените хора, които идваха, бяха гости на Мирабел — никой не посещаваше баща й. Тя го погледна, без да знае, че не само тя въздиша за непостижими неща. Фъргъс работеше усърдно, но с едно око гледаше към къщата на Лаклан и госпожица Фрейзър. Много пъти се бе появявала тя в ума му през дългите летни месеци. Нощем в леглото мислите му се въртяха, докато понякога чувстваше, че полудява. Искаше да направи толкова много. Едно от нещата бе да се извини на Лаклан. Нуждаеше се от дружбата на човека, когото бе наранил тъй тежко. Знаеше, че той самият е по-особен, но с Лаклан се разбираше, точно както и с Хеймиш. И двамата харесваха едни и същи неща и можеха да мълчат и да са щастливи, когато бяха заедно. И все пак Лаклан бе толкова различен в много отношения. Бе открит и дружелюбен, всички го харесваха и уважаваха. Повечето хора се отнасяха с уважение и към Фъргъс, но малцина го обичаха и той бе самотен. Радваше се на Хеймиш и често търсеше утеха в уютната му и гостоприемна къща. Там цареше мир. С удоволствие изпиваше по някоя глътка и се отпускаше като животните, които лежаха навсякъде. Без да бързат, можеха да си говорят за работата във фермата и той забравяше самотата си. Но напоследък Хеймиш бе доста замислен. Говореше се, че „усилено ухажва“, но както с повечето слухове в Рейна, и за този нямаше конкретни доказателства. Слуховете се предаваха от фермата в селото, докато началото им се губеше в море от догадки и преувеличения. Но този път измислиците се оказаха верни, когато Хеймиш бе видян няколко пъти под ръка с една жена, вече зряла на години, но красива. Бе вдовица, пристигнала в Рейна преди две години по здравословни причини. Момичетата, които дълго бяха гледали с надежда към Хеймиш, вътрешно изгаряха от яд, но се усмихваха на Маги Макбейн със забележително спокойствие и се надяваха историята да не продължи дълго. Когато се заговори, че Хеймиш се готви за сватба, Мейри Макдоналд, дъщерята на ковача, плака цяла седмица. От години обожаваше Хеймиш, и когато той идваше при баща й, тя гледаше червената му брада и чудесната му фигура с нескрит копнеж с доста безизразните си очи. Бе доста обикновена млада жена, без нито едно от пищните качества, които мъжете от Рейна обичаха у жените си, но не се интересуваше от друг, освен от Хеймиш. Редовно ходеше в къщата му, когато знаеше, че няма да е там, чистеше и подреждаше за голямо негово неудоволствие, защото след всяко нейно посещение не можеше да намери нещата по местата им. Но и други, освен Мейри бяха разочаровани, когато стана известно, че Хеймиш ще се откаже от дългогодишния си ергенлък заради Маги Макбейн и тези, които вече почти със сигурност знаеха, че няма да се омъжат, презрително казваха: „И при това пришълка. Защо не можа да си избере някое местно момиче?“.

Фъргъс се радваше на Хеймиш, но докато големият червенокос мъж продължаваше с ухажванията си, той нямаше къде да ходи вечер и имаше много време да размишлява. Жадуваше да промени начина си на живот. Искаше да открие сърцето си за малката си дъщеря, която му даваше много любов, а той не можеше да й отвърне, защото от години бе заключил любовта си, и сега бе трудно да завърти ключа и да я освободи. И толкова силно искаше Кърстийн Фрейзър, че понякога трябваше да употреби цялата си воля, за да не нахълта в училището и да я вземе в ръцете си. Вечерните му разходки го отвеждаха до Порткъл, крачеше по усамотения бряг край къщата й с надежда да я зърне. Видя я няколко пъти, но тя винаги бе с някой друг, макар да го бе поглеждала и да бе се усмихвала — бърза, свенлива усмивка, която прикриваше биещото й сърце.

Той не знаеше за нощите, в които тя мечтаеше за него, че тялото й бе измъчвано от копнеж, а споменът за срещата им в гората преди толкова много седмици бе непрекъснато в ума й. Тя посещаваше Фийби по-често, отколкото бе нужно, защото знаеше, че ще мине покрай Лейгмор и той можеше да е някъде там. Само като го видеше, любовта пламваше мигом в сърцето й, но като знаеше, че трябва да го подмине, страдаше дни наред. Тя се връщаше при езерото Тени и изживяваше отново всяка секунда от минутите, които бяха прекарали там. Споменът за здравите му загорели ръце бе непрестанно с нея, а силната изгаряща страст в черните му очи я преследваше всеки час от деня и нощта.