Кристин Марион Фрейзър
Фъргъс и Шона (4)

3.

Шона отвори очи и остана неподвижна под топлите одеяла. Сънят още тежеше върху очите й и тя примига с дългите си клепки, за да ги накара да се отворят.

Обичаше да полежи, когато се събуди, а погледът й обикаляше малката спретната стая с полегат таван. Леглото й бе в ниша и в нея се чувстваше защитена. Понякога си представяше, че това е уютна пещера или че леглото й е лодка, вързана в заливче на брега. До нея лежеше парцалената кукла, направена от Мирабел. Подът бе лакиран и блестеше, а до леглото имаше килимче. Цяло куклено семейство и вълнени кученца се бяха килнали на полицата, а на тоалетната масичка имаше порцеланов леген, в който всяка сутрин се миеше.

Светлината на януарската сутрин се промъкваше през златистите пердета и тя се почуди какъв ли ден е. Имаше нещо особено днес, но не можеше точно да се сети какво е. След това й просветна — бе рожденият й ден. Днес навършваше пет години и ставаше голяма, защото пет години означаваха, че скоро ще тръгне на училище и ще започне нов етап от живота й.

При тези мисли я обхвана въодушевление. Рождените дни са изобщо нещо вълнуващо, но в днешния щеше да има нещо особено, защото тя щеше да се чувства пораснала и много горда. Но някъде дълбоко в съзнанието й се таеше тъмен облак. Бе свързан с баща й, защото всички, които тя обичаше, празнуваха рождените си дни, а той се затваряше в себе си и ставаше много странен и сприхав.

Въздъхна, като си помисли за баща си. Бе толкова голям и силен и тя го обичаше от все сърце, макар и често да бе рязък и нетърпелив с нея. Всеки ден мечтаеше да обвие ръце около врата му и да го задуши с обятията си. Понякога й разрешаваше да го целуне и да го нарича с галени имена. Понякога дори я прегръщаше със силните си ръце и я притискаше до болка, но тя нямаше нищо против, защото усещането на силата му си струваше болката, това означаваше, че дълбоко в себе си той също я обича.

Сви малката си уста и каза на глас: „Днес ставам на пет! На пет години ставам днес!“.

Желанието да се гуши в леглото изчезна и тя изтупка с боси крака по студения под, за да отвори пердетата. Вятърът свистеше откъм морето и превиваше запустелите треви към земята. Океанът сивееше в далечината и бели зайчета подскачаха и се гонеха към брега. Бе ден, какъвто тя обичаше, защото вкъщи бе топло и уютно, а навън вятърът рошеше косата й и щипеше лицето й. Вятърът носеше всички миризми, които тя обичаше — лъх на море и пушек от торф, чистия аромат на люлеещи се треви и богатия топъл мирис на торището, примесен с лекия дъх на сено от двата големи навеса.

Чу как Мирабел тежко се качва по стълбите с каната гореща вода за ръцете и лицето й и бързо се върна в леглото, издърпа одеялото презглава и се престори, че спи. Сърцето й заби по-бързо и тя зачака, като с мъка сдържаше смеха си. Вратата се отвори и горещата вода забълбука в легена.

— А, мойто момиче — каза Мирабел леко задъхана. — Знам, че се преструваш. Скачай начаса. Баща ти ще се върне от полето и ще иска да закуси, а ти ни бавиш с твоите лудории.

Шона надникна изпод одеялата, а Мирабел я гледаше престорено сърдито. За пет години тя почти не бе се променила. Косата, която се подаваше от бонето, бе малко по-бяла, а раменете леко превити, но иначе си беше същата Мирабел, която се бе заела да отглежда детето на Фъргъс. Не й беше лесно. Шона бе живо, изискващо внимание дете, започна да пълзи на седем месеца и проходи на година, а на две говореше свободно. Мирабел не признаваше колко уморена бе понякога, но привързаността и любовта на малкото момиченце компенсираха всичко, дори ината, заради който много пъти бе пляскана по пълничкото дупенце. Никога не се сърдеше, приемаше леко пляскането и укорите, защото знаеше, че си ги е заслужила.

— Мирабел?

— Да, агънцето ми?

— Ама ти си забравила какъв ден е!

— Може и да си права. Аз съм все толкова заета, че никога не знам дали е понеделник или петък.

— Мирабел! Ти наистина си забравила.

В големите сини очи блеснаха сълзи и като се засмя, Мирабел бързо притисна детето до гърдите си.

— Боже, колко бързо се обиждаш. Като баща си, макар че си мъничка. Честит рожден ден, агънцето ми. Днес ставаш голямо момиче и трябва да се научиш да се държиш като голяма. Хайде сега, измий си лицето, свали нощницата и си облечи синята рокля. След закуска ще идем до Порткъл.

— Вярно ли, Мирабел? Може ли да идем до магазина на Веселата Мери да купим бонбони? Имам едно пени от Хеймиш.

— Ще видим, сега се мий. Стига празни приказки и се обличай.

Шона на бърза ръка привърши тоалета си и се спусна долу в кухнята. Фъргъс вече сърбаше каша на масата.

— Добро утро, татко. Добро утро, Бен. — Наведе се да прегърне старата болонка, която с мъка стана от мястото си пред камината, за да я поздрави. Лас вече я нямаше — бе умряла една нощ в кошницата си на зрялата възраст четиринайсет години. Мирабел бе плакала дни наред и се закле, че никое друго куче няма да заеме мястото й, но овчарските кучета са необходимост във фермата. За Пег и Моли имаше твърде много работа, а те не бяха добри както по-рано, така че се появи Кери — хубаво младо куче, което бързо се научи, но предпочиташе да остава с овчаря Боб във фермата му на половин миля от планината Бен Макрай.

— Добро утро, татко. — Шона повтори поздрава тихо, но в гласа й се улавяше нотка на упорство.

Фъргъс бавно вдигна глава, не му се говореше в ден, който криеше толкова радост за дъщеря му и никаква за него. Той рядко гледаше малкото момиче продължително, защото видът й размекваше сърцето му. Като я гледаше, виждаше Хелън във всяка усмивка и поглед, в начина, по който отмяташе глава, в палавото пламъче, винаги готово да лумне.

Но този път я погледна и видя порасналото си дете, в рокля синя като очите й, златисторусата коса, завързана с голяма синя панделка, за да не пада над малкото изострено лице. Нещо стисна гърлото му и той се опита да извърне глава, но нейният поглед, силен и властен за толкова малко същество, задържа неговия и като не можа да се сдържи, той стана и я грабна в ръцете си.

Шона замря от възторг, а силата на прегръдката само увеличи щастието й и тя зарови лице дълбоко в косата му.

— Честит рожден ден, пиленцето ми! — прошепна той. — О, Боже, помогни ми! Толкова приличаш на нея!

Щастието й мигновено изчезна. В гласа му отново имаше болка и тя не разбираше защо. Това я озадачаваше и плашеше. Такава дълбочина и сила имаше в гласа му, че тя го усети да потръпва. В гърлото му нещо заседна, може би сълзи, но всъщност това не можеше да бъде, защото той бе толкова голям и силен и никога не плачеше. За миг й се поиска да не става на пет години. Искаше й се да е бебе и да плаче на рамото му, толкова й стана тъжно. Но той вече я пускаше и тъгата й се превърна в обида, когато рязко й заповяда да си изяде закуската.

Унило отиде до мястото си, но се усмихна, като видя купчината пакети до чинията си.

— О, татко, виж! Моля ти се, нека ги отворя, преди да си изям кашата! Нищо, ако изстине. И моля ти се, татко, ще ми прочетеш ли какво пише, за да знам от кого са.

Усмихна се, въпреки че не му бе до това и й помогна да отвори подаръците и за няколко мига се пренесе в нейния детски свят.

— Виж, татко, пумпал… от Мирабел! О, погледни тази чудна чантичка… и цял шилинг вътре! От кого е?

— От мен — отговори той кратко.

— О, татко! — Изхвърча край масата и го целуна по върха на носа. В друго пакетче се оказа, че има грубо ушита розова престилка от Нанси. Последният пакет бе загадка. Бе голям и мек и тя се помъчи да отгатне какво има в него, преди да го отвори. Оттам изпаднаха чифт дълги черни вълнени чорапи и чифт морскосини гащички. Заразглежда чорапите с интерес.

— Татко, от кого са?

— От Мирабел.

— Ох, татко, погледни ги, дълги са като корени. Мислиш ли, че тя ще иска да ги нося? — Гледаше го с ужас и той избухна в смях.

Мирабел стоеше удивена на кухненската врата.

— Защо са тези писъци? Но дете, ти още не си започнала да закусваш! Я ми кажи какво е толкова смешно? Фъргъс! Къде ти е умът?

— Заради тях, Мирабел — Шона вдигна чорапите, — толкова са смешни.

— Смешни — избухна Мирабел. — Ако искаш да знаеш, без очи останах, докато ги оплета. Те са за училище, госпожице, ето това е, и никакви приказки. Да не предпочиташ да ти измръзнат краката, вместо да носиш тези прекрасни топли чорапи, над които се потих седмици наред?

— Да, Мирабел, по-добре да измръзна — засмя се Шона, пламнала от радост, защото бе накарала баща си да се смее.

Хеймиш надникна от вратата:

— Може ли да вляза и да пожелая честит рожден ден на моето малко момиче?

Шона запляска с ръце от щастие. Обожаваше големия човек с червена брада. Той винаги я глезеше с бонбони и стотинки, но тя харесваше повече сърдечния му смях и безкрайната обич, а посещение в неговата къща бе най-хубавото преживяване.

— Имам една малка изненада. — Погледът му светеше. — Затвори за малко очи.

Тя здраво стисна очи. Чу се мърморене и боричкане и после сложиха нещо топло и меко в скута й.

— О, какво малко кутре — каза нежно тя, готова да се разплаче при вида на златистата малка болонка. Вдигна пухкавото кълбо до лицето си, а розовото езиче близна носа й и се мушна в ухото й. Животните бяха нейна страст. Големите не бяха страшни за нея, тя яхаше Хидър и Тисъл, а те стояха кротки в обора. Бе станала вече специалист да извежда кравите и дребната й фигурка, размахваща тояга към някой голям заинатил се бик, бе смешна гледка.

Изтича към Хеймиш и го прегърна.

— О, Хеймиш, ще те обичам цял живот, наистина. Какво сладко малко кученце!

— Да се грижиш за него добре — нареди той с приглушен глас, заровил лице в косата й. — Трябва да го разхождаш и да го учиш. Не забравяй, че то е едно малко бебе и има нужда от много грижи.

— Ще направя всичко за него, вече го обичам толкова много. Ти си най-чудесният човек на света.

Фъргъс наблюдаваше сцената и го обзе странно чувство. Не го позна веднага, а после осъзна, че е ревност. Ревнуваше, че друг е дал на дъщеря му толкова хубав подарък, че тя го отделя сред другите като свой любимец. Силното чувство го завладя и той не можеше да разсъждава ясно. И по-рано бе имал такова усещане, но то бе неясно и не бе успял да го определи. Все още мислеше за нея като за бебе, детенце, което тупа с крачета наоколо и задава отегчителни въпроси. Понякога бе готов да я удари, толкова много го безпокоеше тя с мисълта какво би станало, ако не беше се родила. Напоследък го безпокоеше още повече, защото ставаше човек със собствени идеи и мнение, отстоявани с решителност, която той знаеше, че е наследила от него. Появяваше се и другото чувство — когато я държеше близо до себе си, когато го заливаше любов към нея и той бързаше да я отблъсне, да прогони любовта, защото тя би искала твърде много от него, а той не желаеше да принадлежи вече на никого.

Сега това друго чувство толкова го ядоса, че той стана и се обърна рязко към Хеймиш:

— Хайде, човече, има работа! Трябва да закараме бика до Кройнакан. Джонстън има няколко крави.

Хеймиш повдигна вежди, но не каза нищо. Шона бе толкова заета с новото кученце, че не забеляза недоволството на баща си. Тя се заля от смях, когато Бен с мъка се надигна и поклащайки се, се приближи до новодошлото, за да го изучи. Те се душиха известно време, след това малкото подскочи и се хвана за едното от дългите уши на Бен с малките си остри зъби и се държа, докато Бен започна да пъшка в протест.

Шона се наведе и тупна малкото силно по дупето, а златистото кълбо се обърна и изненадано погледна със синьо-кафявите си очи.

— Непослушен си! — скара се Шона сериозно. — Не трябва да тормозиш Бен, той е стар и трябва да го уважаваш. Ами… как ще те кръстя? Тот ще бъде хубаво име, ти си толкова мъничко.

Мирабел измърмори:

— Да, и по-добре донеси един парцал за това езеро на пода. То е твое кученце и ти трябва да го учиш. Аз съм много стара за такива игри.

* * *

Един час по-късно Шона подскачаше край Мирабел по тесния път към Порткъл.

— Цял шилинг! — пееше тя. — Може ли да похарча шест пени, Мирабел, и да си купя много бонбони? Ще купя и за теб нещо, ако искаш. О, нали е чудесен ден? Чувствувам се толкова чиста на вятъра!

Но Мирабел не бе съгласна и се уви още по-плътно в палтото си, за да се предпази от хапещия вятър.

Магазинът на Веселата Мери бе любимо място за всички деца от острова. Миришеше на ябълки и боя за обувки и в него можеше да се намери всичко — от връзки за обувки до макари. Но Шона се интересуваше от многобройните буркани с цветни бонбони и се забавлява чудесно, докато избираше покупките си, а Мирабел и Веселата Мери си приказваха. Истинското име на съдържателката бе Мери Мери^[1], но хората от острова толкова пъти го бяха произнасяли в обратен ред, че тя най-накрая спря да ги поправя, тъй като знаеше, че е безполезно. Тя бе англичанка, но трийсет от шейсетте си години бе прекарала в Рейна и вместо „нов пришълец“, сега почтително казваха за нея, че е „стар пришълец“, а понеже говореше келтски като роден език, по-младите дори не вярваха, че е англичанка и я обичаха, защото характерът й отговаряше на името. Тя бе чудато малко същество с хилава, червеникавокафява коса, широка щастлива усмивка и голяма брадавица на края на носа. Децата бяха запленени от тази брадавица. Тя се държеше толкова нестабилно върху големия плосък нос, че всяко от децата искаше първо да види как ще падне. Който станеше свидетел на събитието, щеше да получи по половин пени от всяко дете на острова, така че магазинът на Веселата Мери бе наистина много популярен. Понякога тя се чудеше защо вратата се отваря, появява се някой малчуган със сериозни очи, просто я поглежда и си отива, без да купи нещо.

— Чу ли за Доди? — попита тя Мирабел, щом я видя. — Взел, че си купил крава.

— Какво говориш! Доди не може да се оправи с никаква крава. Той не може да се грижи за себе си!

— Е, сега си има крава! Странно животно с толкова голямо виме, че почти трябва да го прескача! Но Доди казва, че ще му дава много мляко. Омръзнало му да слиза до подножието на хълма, където Матю му оставя котелката, а понякога проклетите овце я преобръщат и намира в нея само трева и барабонки.

— Чудя се откъде е взел кравата? Горкият Доди, няма пукната пара, а тези животни струват много, нали?

— Господарят му е дал, задето му върши дребните услуги по имението. Да, и кравата наистина била скъпа, защото господарят не дава пари за нищо, а Доди му работил почти цялата зима, за да изкара тази проклета крава.

— Е, ще има късмет, ако не трябва да се разхожда оттатък пътя, за да я дои. Тези животни, расли по хълмовете, скитат на воля където си искат.

— Той има една малка кобила, там ще държи кравата, но ще трябва да обикаля хълмовете всяка вечер, докато я прибере за през нощта, та да има мляко сутрин.

Двете поклатиха тъжно глави и продумаха „да-а“ със съчувствие към Доди — чудака на острова. Той беше, както казваха добродушно, „малко недобре с акъла“, и все пак всички знаеха от опит, че в никакъв случай не му липсва интелигентност и не можеш да го минеш и със стотинка. Живееше сам в малка къщичка на опасания планински път между Глен Фалан и Ниг — селцето, кацнало на скалите близо до Бърнбреди. Истинското му име бе Джоузеф, намерено в библията от майка му, която го бе родила извънбрачно. Тя умряла, когато Доди бил на тринайсет години и го оставила да се грижи сам за себе си. Той не можел да каже името си правилно и начинът, по който го произнасял като дете бе толкова познат за всички, че с течение на времето истинското му име бе забравено.

— Е — въздъхна Веселата Мери. — За него ще е късмет, ако може да дои проклетата крава с тези негови ръце. Роден е с две леви ръце, нали знаеш.

Шона вече бе решила какво да си купи и гордо извади новата си чантичка.

— Ах, каква чудесна чантичка — забеляза Веселата Мери. — И цял шилинг за покупки. Да не си спестявала пенитата?

— Днес имам рожден ден и татко ми подари чантичката и парите.

Онзи ден Веселата Мери бе спорила с Фъргъс за цената на тютюна и не бе добре разположена към него. Устните й се свиха и почти докоснаха брадавицата.

— Гледай ти. Трябва да е бил в добро настроение, защото иначе се пазари за половин пени, запъва се като бик над крава, когато се заинати!

— Е, да тръгваме вече — каза Мирабел и набързо изведе питомката си навън.

Бихаг Бийг вдигна поглед, когато звънчето над вратата извести, че влизат Мирабел и Шона, и в малките й очи блесна нескрит интерес. Фийби и Нийл също бяха в пощата, а винаги бе вълнуващо да видиш как се срещат Лейгмор и Слокмор.

— А, това си ти, Фийби. — Поздравът на Мирабел бе весел, защото тя много обичаше жената на лекаря. — И Нийл! Какъв голям мъж! Да не бягаш от училище?

Фийби се усмихна:

— Малко е изстинал, но днес е по-добре и ме подлудява, затова реших да дойда за пощата. Здравей, Шона. — Тя се наведе и погледна сините очи на момиченцето. — Каква си хубава тази сутрин.

— Имам рожден ден — обясни Шона.

— Да-а… знам. — Фийби се изправи, а Бихаг спря да шумоли с вестниците. Настъпи мълчание и Мирабел погледна началничката на пощата.

— Дай ми няколко марки, моля ти се, Бихаг… и по-добре си гледай в ръцете! Последния път, когато взех марки, бяха целите на петна от мастилото по пръстите ти.

Бихаг вирна нос и отиде да вземе марките.

Шона и Нийл стояха до високия дървен щанд и се гледаха скришом. Нийл, здравеняк на седем години, бе висок за възрастта си, с голяма руса коса, с дълбоки кафяви очи и готов за усмивка като баща си. Шона често го бе виждала да рита камъни, като отиваше или се връщаше от училище, винаги подсвирквайки с уста. Точно това весело свиркане я предупреждаваше, че той минава край Лейгмор, оставяше каквото и да вършеше, втурваше се към външната врата и го наблюдаваше отдалече. Понякога той я виждаше и й махаше с ръка, а тя му отвръщаше, мечтаейки за деня, когато също ще ходи на училище. Сега този ден бе вече наближил.

— Скоро тръгвам на училище — обади се тя.

— Ще бъдеш в детското отделение — каза Нийл малко високомерно. — С другите бебета!

Очите на Шона светнаха.

— Аз не съм бебе! На пет години съм, а ти си нахален, че ми говориш така. Да, и Мирабел ме учи разни неща. Мога да броя до двайсет и знам азбуката и… и сигурно знам много повече от теб.

Лицето на малкия Нийл помръкна:

— Ти си само едно малко опако дете, и при това разглезено. Защо никога не излизаш да играеш, ами зяпаш хората по пътя?

Шона тропна с крак и от яд сълзи блеснаха в очите й.

— Защото бях много малка преди! Но сега съм голяма и ще излизам да играя! И имам ново кученце, то ще идва с мен навсякъде, а ти няма, защото си лош и нахален и не те харесвам!

— Малко бебе! — подразни я той, но по очите му се виждаше, че съжалява за обрата, който нещата взеха. Често бе забелязвал Шона Маккензи и когато бе по-малък, му се искаше да играе с нея, но по някаква причина не му позволяваха да посещава Лейгмор и това го бе озадачавало, тъй като в Рейна хората непрекъснато си ходеха на гости. Най-накрая бе стигнал до извода, че семейство Маккензи се смятат за нещо повече от другите и толкова страняха, че не позволяваха на малкото си момиченце да играе с лекарския син. Въпреки това се възхищаваше от снажната фигура на Фъргъс Маккензи и винаги весело го поздравяваше, когато се разминаваха, макар отговорът на едрия мъж да не бе повече от някакво промърморване.

Фийби и Мирабел разговаряха кротко в другия край на щанда, но се обърнаха, когато чуха острите детски гласове.

— Деца! — викна Мирабел. — За какво се джафкате?

Фийби се приближи до сина си.

— Нийл, чух те да наричаш Шона бебе! Веднага се извини!

Бихаг се спотаи в малката си кабина, която гордо наричаше „задната част на салона“, и слушаше доволна. Изглежда, че дори децата на Лейгмор и Слокмор не се разбираха.

Нийл пристъпваше от крак на крак. Сведе глава към гърдите си и отговори тихо:

— Няма! Тя ме нарече нахалник и няма да се извиня, няма!

Фийби го грабна за ръката и сърдито го извлече от пощата. Мирабел хвана Шона за яката и я изтика навън, далеч от дългите уши на Бихаг. Мирабел рядко се ядосваше истински, но сега очите й яростно горяха. Избута Шона зад ъгъла и я извъртя.

— Ах, ти, малка калпазанке! Да вдигаш врява при оная вещица! Още сега ще получиш един хубав пердах, нищо, че имаш рожден ден!

И там, посред Порткъл, Шона се озова с гащички на глезените и здраво напердашено дупе. Тежката ръка на Мирабел удряше така силно, че й се доплака, но унижението и твърдостта й не позволиха да отрони нито дума. Две порткълски деца минаха и завикаха „голо дупе“ и лицето й почервеня от срам.

Мирабел набързо вдигна гащичките и повлече питомката си. Двете се прибраха в мрачно мълчание, но в началото на пътя към Лейгмор Шона вдигна към Мирабел очи, в които светеше закачливо огънче:

— Извинявай, Мирабел! Не гледай толкова сърдито, защото лицето ти е само за усмивки, а с тази изкривена уста като на Бихаг изглеждаш ужасно смешна. Но не съжалявам за този Нийл. Той наистина е нахален, а аз наистина не съм бебе!

Мирабел извади голяма носна кърпа от диплите на широката си дреха и силно издуха носа си. Погледна обърнатото нагоре лице на детето.

— Е, добре, и аз съжалявам за пердаха на рождения ти ден. Няма да кажем дума на никого, защото аз не трябваше да ти оголвам дупето, а ти не трябваше да се държиш нахално. Хубаво ще бъде да се сприятелиш с Нийл, така че внимавай как ще се държиш в бъдеще.

Когато влязоха, Нанси обърна зачервеното си от печката лице, а кученцето се хвърли да ги посрещне, като остави локвичка след себе си.

— Това кутре! — възкликна Нанси отчаяно. — Цяла сутрин ми дъвче краката и се подхлъзнах на едно голямо лайно. Изпуснах всички лъжици и се омазаха в лайната. Горкият Бен стъпи в тях и трябваше да му мия краката, да изчистя кутрето и да си изпера чорапите, че воняха. А довечера ще се срещна с Арчи на гости в Крофт-на-Бейн.

Нанси говореше направо, никога не употребяваше изискани думи, на когото и да говореше. Цялото й семейство си служеше с езика също така свободно, но хората не ги обичаха по-малко заради това.

Когато Шона бе по-малка и тъкмо започваше да говори, Мирабел имаше доста трудности, защото детето произнасяше най-добре тъкмо цветистите изрази на Нанси. Известно време икономката бе в ужас, когато някой се отбиеше на чай. Но денят, в който госпожа Балфур дойде по някаква работа, бе най-лошият.

Мирабел бе завършила нежната сложна бродерия на калъфите за столове, поръчани й от Бърнбреди и жената на господаря бе минала да си ги вземе. Възхищаваше се на безупречната работа, а Мирабел обясняваше как се прави някакъв бод и двете не забелязаха как малкото човече влезе, клатушкайки се, в гостната, докато възторженото детско гласче не обяви: „Туй проклето куче пръдна! Туй проклето куче пръдна! Май осра пода!“.

Госпожа Балфур остана със зяпнала уста, а Мирабел грабна Шона под мишница и бързо я изнесе.

Сега Шона вече се бе научила да не повтаря думите на Нанси, но се смееше, когато ги чуе. Напоследък езикът на младата жена бе по-цветист от всякога, главата й се бе запалила. Тя „излизаше“ с Арчи Тейлър, най-големият син на Крофт-на-Бейн, и за лятото се готвеше сватба.

— Извинявай за мръсотията — извини се Шона, като се смееше. — Ще го науча колкото може по-бързо, Нанси. И ти благодаря за престилката. Сега мога да помагам на Мирабел да прави кифлички, без да се цапам.

Мирабел изпъшка при мисълта как нейната питомка ще се забавлява с брашно и стафиди, а Нанси злобно се изкиска. Влезе Фъргъс и всички седнаха да обядват яхния и студено месо, а накрая ябълкова пита с пресен каймак. По-късно, докато Нанси дрънчеше с чиниите, Шона излезе с Мирабел да хвърлят храна на кокошките.

— Лакоми създания — каза Мирабел нежно, като гледаше как кокошките се бутат и кълват.

Но мислите на Шона бяха надалеч.

— Аз съм голямо момиче сега — каза почти на себе си.

— И наистина си — съгласи се Мирабел.

— И вече ще имам много повече свобода, нали?

— Това зависи от баща ти, момичето ми.

— Да, но той отиде с Хеймиш в Румор да купуват прасенца, а аз много искам да направя нещо.

— Е, знаеш къде да идеш. Да не си малко кутре да не можеш да стискаш?

— Мирабел, ти ми се присмиваш. Аз искам да ида нагоре към ливадите с Тот. Сама… без теб, Мирабел.

Старата жена се замисли. Спомни си сцената в пощата и разбра, че е дошло време детето да се научи на известна самостоятелност. След няколко седмици щеше да тръгне на училище, да попадне в свят на борба за първенство, пълен с малки човечета, които могат да бъдат жестоки към прекалено закриляните и неопитни деца. Погали главата на Шона.

— Добре, агънцето ми, иди.

Отговорът бе толкова неочакван, че за момент Шона се обърка, бе мислила, че ще спорят. Бяха й позволявали да ходи сама на някои места като къщата на Хеймиш и често бе ходила с някаква поръчка до Порткъл, но за широките открити ливади на острова бе нужен възрастен придружител, тъй като те криеха много опасности дори за опитните хора.

— Няма да ида далеч — обеща набързо тя и изтича вътре за Тот, а след това излезе по пътечката на пътя. Беше като диво зверче, държано дълго време в клетка. Бързаше към ливадите и непрекъснато тичаше. Звукът на ромолящото поточе бе като музика за ушите й, а острият студен въздух нахълтваше в дробовете й и събуждаше всяка клетка за нов живот. Косата й се развяваше на вятъра, панделката й се развърза и падна, без да я види, в папратта. Най-накрая, задъхана и засмяна, започна да се търкаля в тревата. Кутрето също се търкаляше, лаеше и хапеше, а Шона се смееше с разперени ръце, гледаше сивите облаци, които препускаха над нея и имаше чувството, че се носи заедно с тях на голямата вълна на свободата. Трева се оплете в косата й и тя потопи лице в сладкия аромат на покаралите безразборно стръкчета. Повдигна се на лакът и се загледа надолу. Лейгмор с разхвърляните си постройки изглеждаше малък в далечината. Напрегна очи да види признак на живот и съзря Мирабел като малка кукла да простира дрехи. Изведнъж я обзе странно чувство и се натъжи. Обичаше Мирабел, обичаше баща си, обичаше Лейгмор, но вече разбираше, че това не е достатъчно. Сега трябваше да има още хора и места, които да обича, и тя почувства, че е несправедлива към тези, които я окръжаваха, откакто се помнеше. Имаше толкова много нови чувства в нея, които не разбираше и за които не бе готова, защото имаше и много стари чувства, които също не разбираше. Едно от тях бе към майка й. Знаеше, че би трябвало да има майка, защото Мирабел й четеше приказки, а в тях винаги имаше майки. Бе попитала Мирабел къде е нейната собствена майка и беше получила отговор, че е на небето. Това беше още една загадка, защото изглежда никой не знаеше къде е небето, макар все да се споменаваше в библията, а когато преподобният Джон Грей навести баща й, бе го чула да говори за мястото, което се наричаше небе, но не бе разбрала нищо, тъй като използваше много големи думи.

Знаеше, че майка й е погребана в църковния двор и наистина не разбираше как може да е едновременно и на небето, и в църковния двор. Как можеше нещо, което възрастните наричат душа, да бъде с Бога, а тялото на тази душа да бъде дълбоко в земята?

Сълзи се появиха на очите й, като си представи, че майка й е в дървен ковчег, погребан в земята. Трябва да е ужасно, защото в почвата има бръмбари и червеи и всякакви пълзящи неща.

Знаеше, че майка й е била красива, от снимката в гостната, но рядко я виждаше, тъй като тази стая почти не се използваше сега. Мирабел й бе показала друга снимка, която пазеше в картонена кутия в своята стая. Бе по-хубава от снимката в гостната, бе по-естествена и нежното изваяно лице се усмихваше, очите искряха от някаква тайна радост. Но за нея това бе само снимка и не чувстваше нищо, освен гордост, че майка й е била толкова красива.

Много бе странно, че баща й не говореше за майка й, защото Мирабел бе казала, че много я е обичал. Как може да обичаш някого и да не говориш за него, дори ако е мъртъв?

Мирабел говореше за своята майка и за двете си сестри, които бяха мъртви, и точно като говореше, си спомняше за тях.

Всичко бе много загадъчно, и тъжно, и трудно да се разбере.

Въздъхна и прегърна Тот, която спеше дълбоко на гърдите й. Приятно бе да чувства топлото доверчиво кълбо до себе си, искаше й се да може да позволи на Нийл да види кученцето й. Съжаляваше, че се бе скарала с него. Това бе последното нещо, което би искала да направи, но сприхавият й нрав отново я бе подвел и тя се закле, че ще се опита да се въздържа повече. Засмя се. Нервите бяха нещо смешно, защото можеше да ги изгубиш и все пак да ги имаш. Други неща лесно се губеха, но трудно се намираха. Шона се надяваше той никога да не разбере, че са я напердашили пред пощата на Бихаг Бийг. Само като си помисли за това, лицето й пламна.

Нещо тропна на пътя под нея, тя погледна надолу и видя майката на Нийл да бърза към гората до Хилок. Шона се почуди къде ли отива и й се поиска да е близо до гората, за да поговори с Фийби, която много й харесваше. След Мирабел Фийби бе любимата й жена. След баща си и Хеймиш, обичаше Лаклан. Беше като голямо момче, толкова се интересуваше от всичко. Веднъж бе закарал Шона и Мирабел до Бърнбреди с двуколката си. Мирабел отиваше при жената на господаря заради калъфите за столовете, които бе помолена да направи за хола. На Мирабел много не й се занимаваше с това, защото имаше толкова малко време, но бе опитна шивачка и госпожа Балфур твърдеше, че единствено тя може да свърши работата. Скоро пак щяло да има прием в къщата, щели да дойдат хора от Лондон и новите калъфи за столовете били просто необходими. През целия път до Бърнбреди доктор Маклаклан се бе шегувал и пътуването по високия каменист път бе прекрасно. Когато пристигнаха, той отиде да търси господаря, който имал неприятности с нещо, което Мирабел нарече „бучки“.

На връщане към къщи Шона мълчеше и мислеше за бучките на господаря, докато повече не можеше да търпи и помоли лекаря да й обясни. Мирабел се изчерви, а Лаклан се заля от смях и през останалата част от пътя й обясни много деликатно за хемороидите. Шона бе възхитена, че към списъка й се добавя още едно откритие и обяви намерението си да каже на баща си, но лицето на Лаклан помръкна.

— По-добре не го споменавай, детето ми. Всъщност не говори за мен изобщо.

Той си бе тръгнал бързо и Шона се обърна към Мирабел:

— Защо не мога да говоря с татко за лекаря? Той е толкова мил и добър. Ужасни са всички тези тайни на големите!

— Не тревожи малката си главица — посъветва я Мирабел. — Знаеш, че баща ти е малко сприхав, а те с лекаря не се разбират. Но виж каква хубава тайна имаме! Возихме се с двуколката на лекаря и никой не знае, освен нас.

Шона се почувства като конспиратор и очите й светнаха.

— Права си, Мирабел, няма да кажем на никого. Лекарят е наш приятел, дори и да не се погаждат с татко. Но той сигурно ще разбере, защото оная госпожа Балфур ще му каже. Не я харесвам, а ти, Мирабел? С нейните малки присвити очи като че иска да ти свали кожата и да надникне в мозъка ти, а устата й се свива и става тънка като черта от червен молив. Не знам защо изобщо си прави труда да си маже червило, като няма устни!

— Я млък! — Мирабел бе рязка, но прикри усмивката си, защото споделяше чувствата на детето. Докато седяха в огромния официален салон на Бърнбреди, бе събрала цялата си воля, за да държи езика си зад зъбите, когато й казаха: „Хубаво да направиш калъфките, Мирабел. Моите приятели от Лондон трябва да видят, че на островите не сме всички нецивилизовани. Ще ти платя добре за труда, разбира се. Ако беше моя икономка, щеше да получаваш добра заплата. В Лейгмор ти си… чакай да видя… готвачка, икономка и гувернантка и сигурно ти плащат само за поддържането на къщата. Да, скъпа, ти работиш за нищо, да го знаеш“.

Мирабел се изправи, изду величествено гърди и каза с най-суровия си глас:

— Парите не са всичко, госпожо, защото има и такива, които не стават по-щастливи с тяхна помощ. Пожелавам ви добър ден и ще се постарая да получите калъфите си навреме, за да могат вашите английски приятели да отморят гръб на тях. Трябва господата да видят, че не сме всички селяни… нали, госпожо? Някои от нас могат да използват ръцете, които Бог им е дал.

Изхвърча навън, като теглеше Шона и едно възмутено „О-ох“ се разнесе в празната стая.

Не след дълго Фъргъс научи за „нахалството“ на икономката си и изгледа жената на господаря с презрение, когато тя спомена също, че лекарят бил довел Шона и Мирабел с двуколката си. Той доближи лицето си до нейното, а черните му очи станаха като стомана.

— И какво лошо има в това? Доста път е от Лейгмор. Лекарят трябва да е спестил едно тежко изчакване по хълмовете на икономката ми, защото несъмнено вие нямаше да се сетите да изпратите кочияша си да я вземе. — Той се обърна и си тръгна, а тя с пребледняло лице изтича при мъжа си, за да го уведоми, че „трябва да се направи нещо с Фъргъс Маккензи“. Но господарят я изгледа със замъглен поглед и каза:

— Маккензи е страшно добър фермер, а ти приказваш твърде много.

Шона научи за това, защото чу Ани Маккинън, която работеше за Бърнбреди, да разказва случката на Мирабел. Зарадва се и бе доволна, като си помисли как баща й е взел страха на госпожа Балфур.

Мислите й бяха прекъснати от пращене на трева и на фона на небето се появи голямата тъмна фигура на Доди. Бе доста над метър и осемдесет, макар това да не личеше, тъй като бе силно прегърбен. Всички казваха, че гърбът му е превит от годините, когато е обикалял Рейна с бързата си скокообразна походка, с очи, забити в земята, и врат, издаден напред, като че ли всеки момент е очаквал да намери някаква находка. Кожата му бе ореховокафява, почерняла от слънце и вятър. Сиво-зелените му очи имаха странен замечтан израз, а голямата му тъжна уста рядко се усмихваше. Изпочупените зъби бяха завинаги оцветени в кафяво от непрестанното дъвкане на тютюн. Но най-шокиращ бе носът му, или по-скоро огромната синя пъпка, израсла отстрани. Бе почти като втори нос, но подвижен, който се поклащаше при всяко движение на главата. Дългите му ръце изглеждаха безполезни с късите си квадратни пръсти, загрубели от многогодишен тежък труд, защото той бе отличен в ръчната работа и бе се трудил по всички ферми в Рейна. Никой не знаеше дали има коса, защото главата му бе непрекъснато покрита с една избеляла зелена шапка, а дългото му слабо тяло бе увито в протрит шлифер, крайно неподходяща дреха за дъждовете и ветровете, но той отхвърляше любезно предложените му по-топли дрехи. Огромните му крака бяха обути в здрави високи ботуши, които носеше зиме и лете, а вонята, която излъчваха, бе повод за много приказки.

— Хубав ден! — поздрави Доди тъжно, но очите му светнаха от удоволствие, когато видя Шона. Независимо от времето поздравът му бе винаги този, и дори ако небето се бе продънило, хората отговаряха със същото, защото той се сърдеше лесно като малко дете и бе толкова безобиден, че всички го обичаха, въпреки особената му миризма.

— Хубав ден! — отговори Шона. — Виж новото ми кученце, Доди. Харесваш ли го?

— Ама то е просто чудесно! — Той нежно взе кутрето в големите си несръчни ръце, а то го подуши с желание, очевидно му харесваше миризмата, толкова противна за хората. Шона го бе обикнала заради любовта му към животните и когато той работеше в Лейгмор, го следваше навсякъде и задаваше въпроси, на които той отговаряше с безкрайно търпение. Кученцето захапа дългото му ухо, а очите му светнаха от удоволствие, когато мокрото носле се мушна във врата му. Шона се усмихна като видя, че близнатото място стана определено по-светло отпреди.

— Отим си у дома, Доди — каза тя и взе Тот, преди да е изчезнала под мръсния шлифер.

— Ще дойда с теб. Тъкмо идвах да питам баща ти не иска ли да му свърша някоя работа, та да доведа Иласейд, когато й дойде времето.

Откритият му начин на говорене не изненада Шона. Независимо от възрастта на слушателя си, Доди говореше свободно за нещата от живота с измамна наивност. Но Шона знаеше всичко за животните и „кога им идваше времето“. Повечето деца от Рейна също знаеха — не можеше да живееш във ферма и да не видиш как животните се чифтосват или раждат.

— Коя е Иласейд? — засмя се Шона. — Да не би да се жениш, Доди?

Доди се изчерви, защото, макар и да говореше напълно откровено за навиците на животните, се смущаваше при всеки намек, че той може да има интерес към женската на човека. И поради това непрекъсната го занасяха.

— Ах, Шона, момичето ми — сгълча я той нежно. — Иласейд е моята крава. Не знаеш ли, че имам крава? И какво чудесно животно!

— Да, Доди, чух, че имаш крава, но си мисля какво хубаво име си й дал. Най-фантастичното име за крава.

— Тя наистина е фантастична крава, но каква проклетия е! Трябва да вървя мили, да й нося сеното и да седя насред проклетите ливади да я доя, а тя вземе, че ритне ведрото и то се излее, а вимето й вече сухо. И трябва да я връщам вкъщи и да чакам отново да се напълни, преди да получа нещо от нея, но за бога, струва си! Чудно мляко, с такъв дебел каймак, че мога да го мажа на филията си за обяд.

— О, Доди, не можеш да мажеш каймак на филии, той се слага само в кашата.

— Е, моят е за филии! Няма нищо по-вкусно, когато е с повече сол.

— Е, по-добре да побързаме сега. Мирабел може да ти даде чай. Днес тя направи торта и кифлички, защото имам рожден ден.

Мирабел посрещна Доди доста сдържано. Бе имала тежък ден и не бе в настроение за приказки, но с обичайното си гостоприемство го покани да седне близо до вратата, като се надяваше, че течението може да отнесе част от вонята му. Той хрускаше кифлички и пиеше чай с удоволствие, а Тот и Бен го гледаха и им течаха лигите. Влезе Фъргъс и Доди му сервира дълъг списък от причини защо неговата Иласейд трябва да се чифтоса точно с бика на Фъргъс. Главната причина бе, че бикът е расов, а в замяна на услугата му Доди щеше да върши всякакви дребни работи по стопанството, докато изплати дълга си.

— То е, за да запази кравата млякото си, нали разбираш, господин Маккензи? — обясняваше той запалено. — Тя е чудесна крава и, ако се разберат с твоя бик, ще имат хубаво теле. О, това ще бъде прекрасен ден за нас двамата, нали?

Фъргъс трябваше да се усмихне. Днес вече бе видял Доди насред ливадите с кофа мляко в едната ръка и наръч сено в другата да говори нежно в ухото на една доста дръглива крава. Животното отдавна вече не бе в разцвета си и Фъргъс съжали простодушния Доди, измамен от господаря. Знаеше, че трябва да откаже услугите на бика, защото кравата едва ли щеше да роди, но не можа да устои на молбата в очите на Доди. Имаше слабост към стария чудак и му се възхищаваше как работи с желание, за да осигури най-скромните нужди на простичкия си живот. От всички, с които Фъргъс разговаряше, на Доди най-малко повишаваше тон, и хората от острова си казваха, че Маккензи в края на краищата има сърце. Доди винаги с готовност го бранеше.

— Да, и какво голямо сърце! Чудесен човек е. Най-добрият тук. Много по-добър от някои от вас, мързеливци.

— А може би защото ти си му евтин работник — отвръщаха му.

— Господин Маккензи ми дава толкова, колкото обикновено ми плащат. Онзи хитрец в Бърнбреди те кара да работиш, докато си протриеш пръстите, а в замяна не дава дори и смрадливия си тор.

Фъргъс дълго обмисля предложението на Доди. Отвори уста, за да откаже, но молбата в очите на Доди го накара да изрече:

— Много добре, Доди, когато кравата ти е готова, доведи я на Кройнакан и я остави при другите. Моят бик ще бъде там още известно време.

— А, ти си чудесен човек! Скоро ще й дойде времето, защото се катери по някои от животните на хълма.

Въпросът бе решен и Доди си тръгна много доволен. Мирабел веднага сряза глава лук и я завърза за стола, на който бе седял.

— Това бързо ще прогони миризмата — обясни тя на Нанси. — Сега, момичето ми, знам, че нямаш търпение да тръгнеш. Днес работи добре, така че бягай и приятно прекарване.

Тъмните очи на Нанси светнаха:

— О, Бел, толкова си добра! Ще мога да си ида до вкъщи и да сложа малко одеколон на тези чорапи, защото още смърдят малко, а не искам Арчи да си мисли, че имам естествена миризма на лайна. Може да се откаже от сватбата.

Шона не бе наблизо и Мирабел се засмя:

— И да се пазиш, все пак. Ако имаш извънбрачно дете, също няма да се ожени за теб. Мъжете са много странни в това отношение!

— О, Бел, като че ли аз бих искала! — Нанси се усмихна невинно, но с наслада си спомни последното излизане с Арчи, когато той я бе изпращал до дома й в Порткъл. Бе я придърпал под един навес за лодки, целувките накараха ръката му да пропълзи по бузата й, шепотът му гъделичкаше ухото й.

— Имаш най-хубавите гърди в Рейна — мърмореше той. — Харесвам ги такива големи със зърна като череши, та човек може да ги хване с устни. Нека си поиграя с тях, Нан!

Беше си поиграл и се бе докарал до полуда, но макар тялото й да искаше още, разумът й я предупреди да не го прави.

— Моля ти се, Нан! Та ние сме почти женени! Ще внимавам, обещавам ти — молеше се той.

Но Нанси бе виждала майка си толкова пъти бременна и знаеше колко лесно става това и нямаше намерение да застане пред олтара дебела като коледен пудинг.

— Не, Арчи — каза тя твърдо. — Изчакай си времето, а то вече е скоро и си помисли колко ще ти е приятно да прекараш първата нощ с истинска девица!

Новите му молби не доведоха до нищо и той сви крака измъчен и изпуши две цигари, докато тя оправяше дрехите си, преди да се прибере. По пътя бяха минали покрай сестра й Ани, която също се боричкаше с един млад рибар в бараката за торф на Шила.

Нанси бързо си тръгна, а Мирабел се качи да завие Шона в леглото. Детето лежеше с парцалената си кукла в едната ръка и Тот в другата.

— И какво, за бога, прави това кутре тук? — попита Мирабел строго. — До сутринта цялата стая ще бъде в локвички и аз няма да ги чистя.

— О, Мирабел, то е толкова малко и ще плаче цяла нощ, а Бен може да го натупа, защото е стар и не търпи шум. Нека остане с мен, Мирабел. Понякога се чувствам самотна.

Омекналият поглед на Мирабел й подсказа, че е спечелила. Протегна ръце и издърпа лицето на старата жена по-близо.

— Обичам те, Мирабел! С това прекрасно лице никога няма да бъдеш вещица!

— Да не се мъчиш да ме надхитриш?

— Може би съвсем малко. Нали беше толкова хубав денят… освен този Нийл Маклаклан! А в ливадите беше чудно сам-самичка! И татко беше добър днес, прегърна ме и се смя. Мислиш ли, че поне малко ме обича?

— Разбира се, че те обича, агънцето ми! Той просто не може лесно да показва чувствата си.

Гласът на Мирабел бе груб заради сълзите, които напираха в гърлото й. Винаги се чувстваше нещастна, когато детето й задаваше такива въпроси. Колко различно щеше да е всичко, ако Хелън бе жива. Колко щастливо място щеше да е Лейгмор тогава, а Фъргъс щеше да е напълно доволен от живота.

В същия момент той се намираше сред ветровитите ливади, краката го носеха на поклонение, което правеше често, но на този ден — винаги. Голите дървета в църковния двор пропукваха и той с мъка различи неясното очертание на надгробната плоча на Хелън. Още по-неясна бе земята под плочата, но дори без да ги види, той знаеше, че кокичетата ще бъдат там. Опипа с ръка и ги намери, взе ги и притисна малките студени цветчета до гърдите си.

— Хелън, скъпото ми агънце — прошепна. — Обичах те — обичам те с цялото си сърце, но тя, Фийби, също те обичаше, а аз съм твърде горд, за да й кажа, че се извинявам.