Патриша Корнуел
Фронт (8)

8

Девет вечерта. Филиалът на ФБР в Бостън. Специален агент Макклър използва мрежовия шпионин на ИТ отдела, за да прехваща подозрителния трафик по интернет.

И по-точно данните, които подхождат на профила на имейла, изпратен от IP адреса на Моник Ламонт и пристигнал на друг адрес, също в Кеймбридж. Напоследък тя е доста активна и Макклър трябва да прерови цялата й кореспонденция, дори тя да няма нищо общо с евентуален тероризъм и с подозрението, че финансира терористи през румънски фонд за подпомагане на деца, който по всяка вероятност е свързан с организация с идеална цел на име FOIL. ФБР все повече се убеждава, че в Кеймбридж има разрастваща се терористична клетка и че Ламонт я подкрепя финансово.

Което ни най-малко не би изненадало Макклър. Особено като се имат предвид всички онези радикални студенти от Харвард, Тъфтс и Масачузетския технологичен институт, които си мислят, че Конституцията им дава право да правят едва ли не каквото си поискат, дори и да е антиамериканско. Например да организират демонстрации против войната в Ирак, да настояват за отделяне на църквата от държавата, да проявяват неуважение към националния флаг и — което е лична обида за Бюрото — да атакуват яростно Пейтриът Акт, който дава право на Макклър да върши това, с което се занимава в момента — да шпионира американски гражданин без съдебно разрешение, за да може да защити други американски граждани от терористични атаки или от опасност от такива. Разбира се, има и грешни попадения. Случва се да се преглеждат банкови сметки, медицински записи, имейли и телефонни разговори на хора, които нямат абсолютно нищо общо с тероризма.

От гледна точка на Макклър обаче почти всеки шпиониран е виновен в нещо. Като например онзи търговец Джон Дийр от Айова преди няколко месеца, който внезапно се сдоби с достатъчно пари, за да плати петдесетте хиляди, които дължеше на различни кредитни компании. След като системата автоматично отбеляза банковата му сметка, по-подробното разследване показа, че имал втори братовчед, чийто съквартирант от колежа имал племенник, чиято съпруга имала сестра с доведена дъщеря лесбийка, която известно време била любовница с жена, чийто най-добър приятел бил секретар в посолството на Ислямска република Иран в Отава. Търговецът Джон Дийр може и да не бил замесен в тероризъм, но се оказа, че си купувал марихуана, уж по здравословни причини, тъй като му ставало лошо от химиотерапията, която му провеждали.

Макклър чете в реално време изпратения до Ламонт имейл.

Няма да се откажа лесно. Как можеш да го направиш, след всичко, което си инвестирала в единственото истинско и чисто нещо, което си имала през живота си? Проблемът е, че го искаш за себе си, докато ти е изгодно, сякаш можеш сама да решиш кога да се махнеш. И знаеш ли какво? Този път се забъркваш в нещо, което не можеш да контролираш. Мога да създам хаос, надхвърлящ цялото ти въображение. Време е да ти покажа какво точно имам предвид. Обичайното място, утре в десет вечерта. — Аз.

Ламонт отговаря: Добре.

Специален агент Макклър препраща имейла на Джереми Килиън от Скотланд Ярд и добавя: Проект FOIL достига критичната маса.

„Да върви по дяволите“, казва си на два пъти. На кого му пука кое време е там? Онези от Скотланд Ярд могат да бъдат вдигани от леглата точно както го правят с агентите на ФБР. Защо трябва да има специално отношение към Килиън? Всъщност би било приятно да ядоса старши детектив Шерлок. Проклети британци. Какво са направили, освен да насочат вниманието си върху Ламонт заради последното й публично изхвърляне, благодарение на което разбраха, че е разследвана, а това на свой ред принуди Бюрото да задвижи нещата по-бързо, за да не могат от Скотланд Ярд да припишат заслугата на себе си. В края на краищата не британците са я набелязали като потенциален терорист, а сега си мислят, че могат да се намесят и да отмъкнат славата на Бюрото.

Набира телефонния номер.

Две британско звучащи позвънявания, след което се чува съненият британски глас на Килиън.

— Провери си имейла — казва му Макклър.

— Момент. — Не е особено любезен.

Макклър чува как Килиън мъкне телефона в друга стая. Чува тракането на клавиатурата.

— Ама че бавна връзка, мамка му — мърмори Килиън. — Изтеглих го. Не ми харесва, определено. И таз добра. Господи. Никак не ми харесва.

— Мисля, че трябва да се задействаме — казва Макклър. — Не виждам как може да се чака. Въпросът е дали искаш да си тук. Става в последния момент и разбирам, че не е…

— Нямам друг избор — заявява Килиън. — Веднага ще се погрижа.

 

 

Уин се извинява, че сервира домати, които не са домашно отгледани.

— Сякаш не знам. По една случайност съм експерт в производството — казва Стъмп и сяда на известно разстояние от него в дневната му. — Всъщност сигурно ще си помислиш, че е ужасно признание от моя страна, но истинската ми работа е в магазина. Баща ми го започна от нищото и ще ми се скъса сърцето, ако го оставя да западне. Колкото до доматите, ето ти един съвет от вътрешен човек. Най-добрите са от „Верил Фарм“, но ще ги получим след два месеца, в зависимост от валежите. Харесва ми да съм ченге, но и магазинът ме привлича.

Светлината е приглушена, апартаментът му е изпълнен с възбуждащия аромат на пушен на дъб бекон. Пресни домати или не, направените от Уин сандвичи са неимоверно вкусни, а френското шабли — хладно, чисто и превъзходно. Стъмп поглежда навън към типично кеймбриджкия пейзаж. Стари тухлени сгради, покрити с плочи покриви, осветени прозорци. Когато й предложи да хапнат, тя си помисли, че има предвид късна вечеря, и изпита вълнение и нервност, след като я покани у тях. Трябваше да откаже. Сега го гледа как яде сандвича си и отпива от виното и е още по-сигурна, че е трябвало да откаже. Когато запали свещ на масата за кафе и изгаси лампите, вече беше твърдо уверена, че е направила тактическа грешка.

Оставя чинията си.

— Трябва да тръгвам.

— Не е учтиво да се наядеш и да избягаш.

— Можеш да ми се обадиш утре, ако още имаш нужда от помощ. Но… — Опитва се да стане, но сякаш е направена от камък.

— Страх те е от мен, нали? — казва той в меката подвижна светлина. — Страх те е било много преди да ме натикат в това дело и да те повлека със себе си.

— Не те познавам. А по принцип съм подозрителна към непознатото. Особено когато се опитвам да събера парчетата, а те не си пасват.

— Какви парчета?

— Откъде да започна?

— Откъдето искаш. После ще стигнем до всички парчета, които не пасват. — Очите му отразяват пламъка на свещта.

— Май ми трябва още една чаша вино — казва тя.

— Тъкмо се канех да ти предложа. — Пълни чашата й, коженият диван скърца, когато се приближава към нея.

Надушва го, усеща как ръката му едва докосва ръкава й, присъствието му е като гравитация. Привлича я към него.

— Ъъъ. Добре. — Отпива от виното. — Да започнем с това. Защо те наричат Джеронимо?

— Не съм сигурен кои ме наричат така. Но какво ти пречи да предположиш? Не би било зле.

— Могъщ воин. Винаги на бойната пътека. Може би някой, който прави потенциално смъртоносни скокове. Помниш ли, когато бяхме деца? Скачаш от върха на кулата и викаш: „Джеронимо“?

— Нямахме басейн, когато бях малък.

— А, не. Само не ми пробутвай някаква сълзлива дискриминационна история. По една случайност зная, че когато си бил малък, цветнокожите вече са били допускани в държавните училища.

— Нямах предвид, че е свързано с дискриминация. Просто нямах възможност да ходя на басейн. Онези, за които говориш, е баба ми. Тя ме кръсти Джеронимо. Не заради това, че е воин, или защото прави смъртоносни скокове или нещо такова, а заради красноречието му. Казал е: „Не мога да приема, че сме ненужни, защото в такъв случай Бог не би ни създал. Слънцето, мракът, ветровете — всички те слушат онова, което имаме да кажем“.

Нещо я стяга в гърдите.

— Не виждам връзката — казва тя.

— Между тези думи и човека, който стои до теб ли? Може и да ти кажа, но сега е твой ред. Защо Стъмп? Честно. Не мога да се сетя за добра причина някой да те нарича Стъмп.

— На името на разрушителя от Втората световна война, „Стъмп“ — казва тя.

— Помислих си, че може да е това.

— Сериозно. Баща ми пристигнал тук, за да се спаси от Мусолини, от всички ужаси, за които можеш да се сетиш, когато си помислиш за онова чудовищно време. Адски се надявам това никога да не се повтори, в противен случай съм сигурна, че цивилизацията ни е обречена.

— Боя се, че вече сме обречени. И с всеки ден опасенията ми се засилват. Сигурно вече нямаше да съм тук, ако имаше къде да се бяга.

— Представи си как се чувстват старците. Татко ми гледа новини по три-четири часа на ден, казва, че все се надява, че ако гледа достатъчно дълго, нещата ще тръгнат на по-добре. Депресиран е. Ходи на психотерапевт. Плащам от джоба си, защото… Добре де, не ме карай да се отплесвам на тема медицинско осигуряване и тъй нататък. Когато бях малка, той започна да ми вика Стъмп заради героя, на когото са кръстили кораба. Адмирал Феликс Стъмп, прочут с храбростта и безстрашието си. Корабът имал мото — „Упоритостта е в основата на победата“. Баща ми винаги казваше, че тайната на успеха е в това просто да не се отказваш. Доста хубав съвет за едно малко момиче.

— След злополуката с мотора не си ли се замисляла да си смениш прякора?

— И как става това? — Поглежда го и по някакви необясними причини думите му я нараняват. — Хората са те наричали Стъмп през целия ти живот, а ти изведнъж им казваш: „Хей, ампутираха ми половината крак, така че стига сте ми викали така“. Все едно да престанат да те наричат Джеронимо, защото си откачил и си скочил от прозореца или нещо такова, и си останал парализиран.

— Струва ли ми се, или след катастрофата са ти минавали мисли за самоубийство?

Тя посяга към чашата си.

— Не вярвам Ламонт да е споменавала за катастрофата. Още повече, че изобщо не говори за мен, поне според теб.

— Изобщо не е споменавала за теб, поне според нея. Нито веднъж, с изключение на онази сутрин, когато каза, че ще работя с теб. Което, между другото, не беше вярно поне тогава, защото ти нямаше намерение да ми помагаш.

— Има основателна причина да не говори за мен — казва Стъмп. — А също и основателна причина да съжалява, че не съм умряла при инцидента.

Уин мълчи известно време, гледа през прозореца, отпива от виното си. Стъмп усеща как се дистанцира, въздухът помежду им сякаш става по-хладен и безпокойството и чувството за вина отново я заливат с пълна сила. Това, което прави, е погрешно. Много погрешно. Става от дивана и казва:

— Благодаря. По-добре да тръгвам.

Той не помръдва. Просто продължава да гледа през прозореца. Светлината играе по профила му и я изпълва с копнеж.

— Ако имаш нужда от помощ с докладите или с други бумащини, на линия съм. По всяко време — казва тя.

Той обръща глава и я поглежда.

— Какво?

— Казвам, че не е проблем. Не е кой знае какво. — Краката й не искат да помръднат. — Забравяш с кого говориш. — Защо не си затвори устата? — Знам какво е, когато на човек му е трудно да чете. Още едно от парчетата, дето не пасват. И още един начин да заблуждаваш хората. — Изведнъж е на път да се разреве. — Не знам защо си мислиш, че трябва да лъжеш за това. Мен. Знам го почти откакто те познавам. Всеки път идваш в магазина ми и задаваш умни въпроси, за да скриеш факта, че не можеш да прочетеш съставките върху етикета на някой проклет сос…

Той става, пристъпва към нея, движи се почти заплашително.

— Просто трябва да го надмогнеш, това е — казва тя и й минава през ума, че може да я нарани.

Може би тя го предизвиквала го направи. Защото си го заслужава, след онова, което е направила току-що.

— Значи и двамата сме сакати — казва той.

— Това е ужасна дума. Не я използвай, когато съм наблизо. Не я използвай и за себе си — казва тя.

Той хваща раменете й, приближава лицето си до нейното, сякаш се кани да я целуне; сърцето й бие толкова силно, че го усеща в шията си.

— Какво е станало между теб и Ламонт? — пита той. — Ти ми зададе същия въпрос. Сега е мой ред.

— Не е, каквото си мислиш.

— Откъде можеш да знаеш какво мисля?

— Много добре знам какво мислиш. Точно онова, което би си помислил някой като теб. Всички от твоя тип си мислят само за секс. Така че ако се случи нещо, за което човек не може да говори, то задължително трябва да е свързано със секс. Какво пък, онова, което тя направи с мен, наистина беше свързано със секс.

Придърпва го надолу към дивана, привлича ръката му към крака си, почуква протезата. Чува се кух звук.

— Недей.

Почти върху нея е, пламъкът на свещта леко трепти в мрака.

— Не прави така — казва той и се изправя.

— Онази вечер, когато бяхме в „Сако“. Изпи сама поне бутилка вино, започна да говори за баща си — бил някакъв богат аристократ, световноизвестен юрист, разправяше как никога не била искала да става така и колко се страхувала, че се е забъркала и тя, че била принудена да извърши неща, които не разбирала и за които по-късно съжалявала. После се появи онзи тип, започна да я зяпа, флиртуваше цялата вечер с нея. Накрая тя го замъкна у нас и двамата отидоха в спалнята ми. Аз бях онази, която спа на дивана.

Мълчание. Уин започва да масажира тила й.

— Беше смотаняк. Тъп, груб, невеж смотаняк, че на всичкото отгоре се оказа и престъпник, когото самата тя вкарала в затвора няколко години по-рано. Естествено, Ламонт нямаше спомен. Толкова хора минават през съда й, делата са толкова, че не можеш да запомниш всички лица и имена. Но той я запомнил. И затова започнал да я сваля в бара.

— Направила е глупост — тихо казва Уин. — А ти си била свидетел. Наистина ли е толкова важно?

— Искаше да й го върне. Хубаво да й го начука, както сам се изрази. Да й го начука по-лошо, отколкото тя му го е начукала, така викаше на сутринта, когато си тръгваше. И какво прави тя после? Изважда делото му, почва да рови, открива, че е нарушил пробацията си. Връща го в затвора за шест месеца или година, не помня. Един ден той и двама от просташките му приятелчета ме виждат да зареждам мотора си на Шосе две, тръгват след мен и той започва да дюдюка и вика през прозореца, за да е сигурен, че ще видя лицето му, преди да ме блъсне в мантинелата.

Уин я придърпва към себе си, подпира брадичка върху главата й.

— Тя знае ли?

— Разбира се. Но не можела да направи нищо, нали така? Иначе в съда ще се разбере как съм го срещнала за пръв път. Как съм преценила, че е по-безопасно да ги оставя да се чукат в спалнята ми, вместо да я оставя да изчезне с някакъв смотаняк, с когото току-що се е запознала в бар. Как това, че се отнесох към нея като към приятел, в крайна сметка ми струваше крака.

Той я докосва, пръстът му се плъзва по крака й, над коляното, ръката му спира върху бедрото й.

— Не става въпрос за секс — казва. — Не по начина, по който го мислиш. Не би могла да съсипе тази част от теб дори да опита.

 

 

Патологът, извършил аутопсията на Джейни Бролън, живее на тясно заливче на река Съдбъри, в странна къщурка на странен имот, обрасъл почти толкова, колкото дворът на Нана.

Стените са почти изцяло скрити под пълзящия бръшлян. В покрития с яркожълти нарциси, виолетки и теменуги двор лежи старо дървено кану. Уин звъни на вратата — дошъл е, без да се обади предварително, а денят му вече започва да върви на зле заради добрата новина от лабораторията. Трейси е намерила отпечатъци.

Идеята му да се пробва с луминол дава резултат в едно отношение — латентен отпечатък върху фотоапарата, който е намерил във викторианската къща. Това означава, че човекът, докоснал кутията, е имал остатъци от мед най-малко по един от пръстите си. Медта и кръвта флуоресцират, когато се напръскат с луминол — често срещан проблем за следователите, който в този случай е от полза за Уин. За съжаление следата няма аналог в базата данни на автоматизираната система за идентифициране на отпечатъци. А другите следи? По бутилката има отпечатъци на Стъмп и Уин, както и на Фарук, на няколко места по плика. По кутията от „Фреска“ и бележката от Парцалената Ан има едни и същи следи, но също без аналог в базата данни.

Стъмп е излъгала.

„Сега не е моментът да мисля за това“, казва си той, докато натиска за втори път звънеца на д-р Хънтър.

„Как е могла да го направи?“ В обятията му, в леглото му. Беше останала до четири сутринта. Беше правил любов с лъжа.

— Кой е?

Уин се представя като служител на щатската полиция.

— Елате до прозореца и ми покажете доказателство — нарежда гласът от другата страна на вратата.

Уин отива до гледащия към верандата прозорец и доближава документите си до стъклото. Възрастен мъж на триколесен минискутер се взира в тях, после в Уин. Явно е удовлетворен, защото отваря.

— Колкото и да е безопасно тук, виждал съм прекалено много неща. Не бих се доверил и на момиче скаут — казва д-р Хънтър, докато се насочва към проядената от дървояди дневна, гледаща към реката. На бюрото има компютър и рутер, купища книги и вестници.

Домакинът паркира при камината и Уин присяда до нея. Разглежда фотографиите — на много от тях се виждат по-млади версии на д-р Хънтър заедно с красива жена, вероятно неговата съпруга. Радостни моменти със семейството и приятели, поставена в рамка вестникарска статия с черно-бяла снимка на д-р Хънтър на някакво местопрестъпление, заобиколен от полицаи.

— Имам чувството, че знам защо сте тук — казва домакинът. — Заради онова старо убийство, дето ненадейно се появи в новините. Джейни Бролън. Да си кажа правичката, отначало не повярвах на ушите си. Защо сега? Но пък всички знаем, че милата ни окръжна прокурорка е известна с изненадите си, така да се каже.

— По онова време да ви е минавала мисълта, че убийството може да е дело на Бостънския удушвач?

— Пълни глупости. Изнасилени и удушени със собствените им дрехи жени, а останалото? Едно е да удушиш с шал или чорапи, а съвсем друго — да използваш сутиена на жертвата, което според опита ми обикновено се случва, когато убиецът я е нападнал със сексуални намерения, разкъсвал е дрехите й, а сутиенът е най-очевидното и удобно средство, защото се намира в близост до шията. Освен това трябва да добавя, че Джейни не е била от хората, готови да пуснат когото и да било в дома си, освен ако не са напълно сигурни кой ги посещава.

— Защото е била сляпа — предполага Уин.

— И аз самият не съм много далеч от това. Макулна дегенерация — казва д-р Хънтър. — Но мога да преценя много неща за човек по гласа му. Много повече, отколкото навремето. Когато едно от сетивата ти отслабва, останалите се засилват и се опитват да компенсират. През шейсет и втора журналистите бяха по-сдържани, или може би семейството й не е искало да говори, или пък пресата не е проявила особен интерес. Не знам, но според онова, което не излезе по вестниците, доколкото си спомням, бащата на Джейни Бролън е бил доктор в Ист Енд в Лондон, бил е запознат с престъпността и редовно е кърпел жертвите й. Майка й работела в аптека, която била обирана на два пъти.

— Значи Джейни не е била наивна — казва Уин.

— Темпераментна и самоуверена, което е една от причините да има смелостта да замине в чужбина за цяла година и да се установи в Уотъртаун.

— Заради „Пъркинс“. Била е сляпа и е искала да работи със слепи.

— Така се предполага.

— Разговаряли ли сте с роднините й?

— С баща й, само веднъж и съвсем накратко. Както много добре знаете, не всеки изгаря от желание да си говори с патолог. Хората не могат да се справят с нашата роля във всичко това и повечето задават един и същи въпрос.

— Дали близкият им човек е страдал.

— Именно — потвърждава д-р Хънтър. — Това беше единственото, което ме попита баща й. Искаше копие от смъртния акт, но не и доклада от аутопсията. Нито той, нито съпругата му дойдоха тук. Тялото бе върнато в Лондон заедно с малкото й лични вещи. Той обаче не пожела да научи никакви подробности.

— Необичайно за доктор.

— Но не и за баща.

— Какво му казахте, когато ви попита?

— Казах, че е страдала. Никога не съм лъгал. Не мога да лъжа.

Уин отново се сеща за Стъмп.

— Казвате на човек онова, което той иска да чуе, тоест, че близкият му не е страдал. И какво ще стане, ако случаят отиде в съда и защитата разбере какво сте говорили? — пита д-р Хънтър. — Хващат ви в лъжа, било тя и добронамерена. И репутацията ви е опетнена. Това е. Ето защо казвам нещата такива, каквито са. Не е трудно.

Столът му тихо бръмчи, докато върви към вратата.

— След като чух новините, изрових всичко, което успях. Реших, че някой ще дойде да задава въпроси, и явно съм познал. — Гласът му звучи от коридора. — По шкафовете и под леглата е такава каша… — Отдалечава се още повече. После се приближава. — Запазил съм някои неща от онова време. Бяхме по-благоразумни тогава.

Паркира скутера. В скута му има кутия за документи. Продължава да говори:

— Първо. Харвард никога не е бил ентусиазиран от идеята да има департамент по съдебна медицина, в противен случай той и досега щеше да съществува. От патолозите бяхме малцина, които харесваха следствената част, обичаха да правят аутопсии, да бъдат криминални лекари, както ни наричаха. Но ние си пазехме документацията, поне онази, която смятахме за важна или искахме да използваме с учебни цели — много добре знаехме, че след като ни изхвърлят, никой няма да даде и пукната пара за оставеното от нас. Между другото, видяхте ли я в Ютуб?

Ламонт. Което отново го подсеща за Стъмп.

— Не мога да повярвам какво правят хората напоследък — отбелязва д-р Хънтър. — Радвам се, че не съм на вашата възраст. Предпочитам да вървя надолу по склона. Не ми остава да очаквам с нетърпение нещо, освен да гледам домашни филми, направени от непознати, пък и… една от внучките ми е в Ирак. А аз трябваше да съм в старчески дом с много от приятелите ми — поне онези, които останаха. Бях в списъка пет години, наскоро ми дойде ред. Но не мога да си го позволя, защото не мога да продам къщата. А доскоро хората бяха готови да се бият за нея. — Посочва компютъра върху гледащото към реката бюро. — Наричам го кибер пандемия. Паднат ли задръжките, знаете останалото.

— Съжалявам…

— Имам предвид Моник Ламонт. Второто е по-лошо от първото. Влезте в системата. — Отново махва към компютъра. — Гугъл ме известява за какви ли не неща. Окръжен прокурор, престъпност, градски съвет. Обичам да съм в течение със ставащото в Мидълсекс. Защото живея в него.

Уин отива до компютъра, влиза в интернет. Не му е нужно много време да открие последния клип, достигнал върховете.

„Комодорс“ пеят „О, тя е тухлена къща…“, докато Ламонт с каска на главата, заобиколена от други официални лица и строителни работници, оглежда тонове срутили се бетонни плочи в някакъв тунел недалеч от летище Логан в Бостън.

След това зазвучава откъс от една от старите й избирателни кампании: „Стигнахме до дъното, настоявам за справедливост“. Ламонт пристъпва напред и инспектира разрушенията, а тясната й пола се вдига нагоре и едва не оголва задника й.

— Това явно е от онази катастрофа миналото лято, Голямото ровене, когато тунелът се срути, смаза оная кола и уби жената до шофьора — казва д-р Хънтър. — Никога не съм бил почитател на Моник Ламонт, но вече започвам да я съжалявам. Не е хубаво да се причинява подобно нещо на човек. Но не затова сте тук. Ако знаех отговора за Джейни Бролън, случаят щеше да се реши, докато работех по него. Днес мнението ми е същото като тогава. Домашно убийство, инсценирано така, че да изглежда като сексуално престъпление с фатален край.

— Инсценирано от приятеля й Лони Парис ли?

— Ако не ме лъже паметта, били ги чували да се карат. Имало съобщения за скандали помежду им. Така че онази сутрин сигурно е отишъл да я вземе за работа. Скарали се. Той я удушил, след което направил да изглежда, че е работа на някакъв сексуален маниак. Избягал от местопрестъплението и имал нещастието да изпита близка среща с превозно средство.

— Единственото, което намерих за него, беше някаква вестникарска статия. Не открих досието му. Предполагам, че е в Кеймбридж, защото случаят е тамошен. Вие ли извършихте аутопсията?

— Да. Множество травми. Както може да се очаква, когато те прегазят.

— Прегазен? Тоест, не е бил прав, когато са го ударили, така ли?

— Определено е бил прегазен. И то повече от веднъж. Някои от нараняванията бяха след настъпването на смъртта, което означава, че известно време е лежал мъртъв на пътя — достатъчно, за да го смачкат една-две коли, докато някой най-сетне е усетил друсането и е решил, че може би няма да е зле да слезе и да провери какво става. Било е рано сутрин. По тъмно.

— Възможно ли е да е бил мъртъв, преди да са го прегазили?

— Искате да кажете, че е било нагласено да изглежда като злополука ли? Възможно е. Единственото, което мога да кажа, е, че не е бил наръган или прострелян. Определено е получил силни травми приживе, особено по главата.

— Вижда ми се интересно, че се е обадил в полицията от апартамента на Джейни, след като уж влязъл вътре и я намерил убита — казва Уин. — И изчезва, преди ченгетата да пристигнат. А по-малко от двайсет и четири часа по-късно е мъртъв насред пътя. Не блъснат. А прегазен, защото вече е лежал на земята.

— Направихме всичко по силите си. По онова време вълшебствата, с които разполагате днес, ги нямаше.

— Нямаме вълшебства, но определено разполагаме с технологии, които не са съществували, когато сте работили по случаите, доктор Хънтър. Чудя се какво ли има там — казва Уин и посочва кутията за документи.

— Най-вече същите стари записи, които със сигурност вече сте виждали. Включително от Кеймбридж. Но най-доброто… е, би излязло непристойно от моя страна да го взема със себе си, след като напуснах. Имам предвид патологичните проби. Когато през осемдесетте департаментът по съдебна медицина беше закрит, пробите останаха. Не се съмнявам, че в крайна сметка са ги изхвърлили. Иска ми се да бях запазил очите на Джейни Бролън. Бяха поразителни. Показвах ги в различни лаборатории. Сума ти хора се мъчеха да отгатнат.

— Какво им е било на очите й? — пита Уин.

— Както можете да очаквате, по време на аутопсията осветих с ярка светлина очите й — исках да видя дали при общия преглед няма да открия нещо, което би могло да обясни слепотата й. И попаднах на странни блестящи кафеникави петънца върху роговиците. Предположих, че са резултат от заболяването, което я е лишило от зрение. Или може би е страдала от някаква неизвестна неврологична дегенерация, довела до промяна на пигментацията. Така и не успях да разбера. Както и да е, това едва ли ви е от полза. Медицинска рядкост, която е по-скоро по моя вкус.

— Може ли? — Уин става и пристъпва към кутията.

— Разбира се.

Уин отнася кутията до камината, вдига капака. Очакваните бумаги и снимки, както и херметично затворена пластмасова кутийка.

— Доста време е издържала, нали? — отбелязва д-р Хънтър. — Тапъруеър. Наред бурканите Бол е сред основните материали в моргата.

Капакът е надписан с така познатия вече номер на делото — WT218-62. Вътре има спринцовка с огъната игла и малка ампула. Уин я вдига към светлината.

Мазна утайка на дъното и нещо, приличащо на мънички люспи мед.

След кратко отбиване в лабораторията да остави спринцовката и ампулата Уин навестява Нана.

— Връщам ти колата — казва високо. — Вратата е отключена. Алармата не работи. Поне мога да намеря някакво успокоение в постоянството ти. Защото всичко останало е в хаос, Нана.

Говори всичко това, докато носи покупките в кухнята й. Не е разбрал, че тя има посетител. Горката госпожа Мърфи от Салем. Ама че ирония — Нана има клиенти от място, наречено Градът на вещиците, където емблемата на полицейското управление е яхнала метла вещица. Без майтап.

— Не знаех, че не си сама. — Оставя торбите и започва да прибира нещата.

Покупки от истински магазин, където е платил пълната цена.

— Как сте, госпожо Мърфи? — пита той.

— О, не много добре.

— Струва ми се, че сте малко отслабнала.

— О, не чак толкова.

Вечно мрачната госпожа Мърфи с нейните сто и трийсет кила.

Жлезите й не били наред, така казва. Не се чувства по-добре. Прави всичко, което й казва Нана, и за известно време нещата се подобряват. После енергийният вампир се появява отново, изсмуква жизнените й сили, докато спи, и я оставя толкова депресирана и уморена, че не може да се упражнява, не може да прави нищо, освен да яде.

— Знам — казва Уин. — Работя за един енергиен вампир. Същински ад е.

Госпожа Мърфи се разсмива и пляска грамадните си бедра.

— Ама че си смешен. Винаги ме развеселяваш. Но нали ти казах да се махнеш от нея. Видя ли филмите й? Или както там ги наричат. Същото, което правят кандидатите за президенти. Ю-Ту или нещо такова. Както и да е, следя онова голямо разследване, което пое така ненадейно. Помня случая, знаеш ли? — Кима на Нана. — Все едно някой да направи това на Хелън Келър, когато е била млада. Само дето никой не е убивал Хелън Келър, разбира се. Слава Богу.

— Слава Богу — съгласява се Нана.

— Помня как си мислех, че сякаш е взето от филм на Алфред Хичкок. Не е особено оригинално. Много хора казваха същото навремето. Също като в „Чакай да се стъмни“. Представяш си как горкото сляпо момиче се мъчи да набере номера, да извика помощ, а не може да види дори телефона, камо ли убиеца. Как не знае накъде да бяга, защото не вижда нищо. Ужасяващо, нали? Е, ще тръгвам, за да те оставя насаме с момчето ти — казва госпожа Мърфи на Нана.

Уин й помага да стане.

— Какъв джентълмен само. — Госпожа Мърфи отваря дамската си чанта, изважда двадесетдоларова банкнота, оставя я на масата, посочва Уин с пръст. — Все още имам дъщеря, нали знаеш. Лили е чудесна. И в момента не излиза с никого.

— В момента съм толкова зает, че изобщо не съм за дами, особено за такива чудесни като дъщеря ви.

— Какъв джентълмен — повтаря тя, набира номер на мобилния си телефон и казва в него: — Сега излизам. Какво? О, не. По-добре да изчакам на тротоара. Твърде съм уморена, за да вървя цяла пресечка, миличък.

Тръгва си, а Нана отваря хладилника и оглежда какво е донесъл Уин.

— Какви чудесни неща, скъпи — казва тя, докато проверява и шкафа. — Какво е станало с приятелката ти?

— По-лесно беше да мина през хранителните стоки. Печеното пиле току-що го свалиха от грила. Има и салата с див ориз, трябват ти малко зърнени храни. Има също орехи и сушени боровинки. Напълних резервоара, проверих маслото, всичко е готово.

— Седни за малко. Виждаш ли това? — Нана посочва големия златен медальон на шията си, една от десетината верижки с талисмани и символи, от които той нищо не разбира. — Вътре има твоя коса от времето, когато беше съвсем малък. А сега добавих и от моята. Майчина енергия, миличък. Баба закриля внучето си. По света ходят ангели. Не се бой.

— Попаднеш ли на ангел, прати ми я — усмихва й се Уин.

— Какво се е случило с приятелката ти?

— Каква приятелка? И защо мислиш, че се е случило нещо?

— Онази, която е спуснала мрак в сърцето ти. Не е така, както си мислиш.

— Нищо не е така, както си мисля — отвръща той. — Точно това прави живота интересен, нали? Трябва да тръгвам.

— Англия — казва тя.

Уин спира на прага.

— Да. Джейни Бролън е била англичанка.

Имаше го във всички новини.

Ламонт и Скотланд Ярд, невероятното дуо. Кой знае? Може би ще успеят да спасят каквото е останало от света.

— Не — съчувствено казва Нана. — Не става въпрос за горкото момиче.

Той излиза и слага веригата на мотора си под погледа на госпожа Мърфи. Голямата й чанта от изкуствена кожа виси от дебелата й ръка.

— Приличаш на някой от оня филм — казва тя. — „Стар Трек“. Много ми харесваше капитан Кърк. А сега участва в пътни реклами. Иронично, нали? Капитан Кърк и пътни реклами. Сигурно отсяда в хотели, в които не е отсядал никой човек. — Смее се. — За деветдесет и девет долара. Никой, освен мен не вижда иронията.

Уин си слага шлема.

— Искате ли да ви закарам?

Тя избухва в смях.

— Ще се попикая! Мили Боже. Кит като мен на такова нещо!

— Елате. — Уин потупва седалката зад себе си. — Скачайте. Ще ви откарам до колата.

Лицето й се отпуска. В очите й се появява нещо нежно и тъжно, защото Уин наистина говори сериозно.

— А, ето го и Ърни — казва тя, когато вижда спиращата до тях тойота.

 

 

Ламонт е в кабинета си.

Не е нужно да е детектив, за да го разбере. Колата й е на запазеното място на паркинга, вратата на кабинета й е затворена и отвътре се чува тихо мърморене. Сигурно говори с поредния си прессекретар, красив като куклата Кен. Уин влиза в следствения отдел. Почти не говори с колегите си, които му хвърлят учудени погледи — все пак не би трябвало да е тук, а да разрешава случай с международно значение. Точно в момента най-много се нуждае от своята комфортна зона, от телефона и компютъра си. Оставя папките на д-р Хънтър на бюрото, поглежда уж откраднатия часовник на дядо си. В Лондон е почти девет вечерта. Влиза в интернет, намира телефона на информационната служба на Скотланд Ярд, казва на дежурната, че е детектив от отдел „Убийства“ в Масачузетс и трябва задължително да говори с комисаря. Спешно е.

Резултатът е като при пословичния оловен балон. Все едно да се обадиш в Белия дом и да потърсиш президента. След дълги опити успява да се добере до някаква достатъчно любезна дама от следствения отдел и открива, че човекът, който му трябва, е старши детектив Джереми Килиън. Проблемът е, че е извън страната.

— Знаете ли къде мога да го намеря?

— Замина за Съединените щати. Само това знам. Ако се обадите утре през работно време, може би някой от административните помощници на комисаря ще може да ви даде по-пълна информация.

Дава му пряк телефонен номер.

Не може да е заради случая Джейни Бролън. Няма начин старши детектив от Скотланд Ярд да се вдигне чак дотук заради подобно нещо. Уин седи и мисли, гълта три таблетки адвил — има гадно главоболие и онова странно забавено чувство, което изпитва, когато е недоспал, работата не върви или не се нахранил достатъчно. Започва с документите на д-р Хънтър. Повечето информация в тях е същата, която са намерили със Стъмп в архива. Е, този път няма да я моли за помощ. Прочита бележките и другите книжа, изречение по изречение, страница след страница, докато не попада на име, от което замръзва.

Дж. Едгар Хувър.

С нечетливия почерк на д-р Хънтър са изписани и други имена — мафиотски имена, които са му смътно познати, бележки за разговор, който е водил на 10 април с някакъв журналист от Асошиейтед Прес. Уин влиза в интернет и започва да търси. Репортерът е носител на няколко награди заради материалите си за организираната престъпност.

Разпечатва статиите. Четенето им е бавна работа. Както може да се очаква, журналистът е умрял преди години, така че за разговор с него и дума не може да става.

В пет без малко телефонът му иззвънява.

Трейси от лабораторията.

— Нищо ценно от ДНК пробите. Няма съответствия в CODIS^[1]. Но се оказа прав — казва тя.

Помолил я е да вземе проби от спринцовката и ампулата и да ги изследва с електронен микроскоп и рентгенови лъчи, за да определи състава на частиците в утайката. Смята, че странните кафеникави люспи са неорганични. Мед например.

— Метал са — потвърждава тя.

— Какво търси метал там, по дяволите? Да не би да си е инжектирала мед?

— Не мед — казва Трейси. — Злато.

Заформя се картина на трагедия, чиито корени, подобно на почти всички други случаи, по които е работил Уин, са в случайността, лошото стечение на обстоятелствата, един на вид незначителен инцидент, който в крайна сметка отнема живота на човек по зашеметяващо брутален начин.

Макар че никога няма да го докаже, защото не са останали живи свидетели, явно по-малко от четиридесет и осем часа преди да бъде убита, Джейни Бролън е дала ход на фаталното събитие, като просто е излязла от апартамента, за да продължи караницата с приятеля си Лони Парис. Уин става от бюрото; осъзнава, че е прекарал тук близо пет часа. Минава покрай празните кабинки — всички останали са си тръгнали. В другия край на етажа са офисите на Окръжната прокуратура, както и кабинетът на Ламонт. Тя е там. Усеща мощната й егоистична енергия. Чука, влиза, без да изчака отговор, затваря вратата.

Тя седи зад безупречно чистото си стъклено бюро и прибира куфарчето си. Поглежда го и на лицето й се изписва тревога. В следващия миг отново е напълно непроницаема в своя сиво-син костюм и зеленикавочерна блуза — тънък миш-маш, така характерен за Армани.

Уин се настанява на един стол.

— Трябваш ми за няколко минути.

— Нямам ги. — Затваря куфарчето и шумно щраква със закопчалките.

— Мисля, че би искала да получиш информацията, преди да я предам на Джереми Килиън от Скотланд Ярд. И, между другото, би било учтиво от твоя страна да ме уведомяваш, когато привличаш други служби в разследването ми.

— Много добре знаеше, че Скотланд Ярд ще участва — казва тя.

— Да, сега знам. Защото го чух по новините, които пусна.

— Не съм ги пуснала аз. А губернаторът.

— Гледай ти. Как ли е научил? Може някой да му е снесъл.

— Не обсъждаме това — казва Ламонт по начина, по който само тя може. Никога коментар, а заповед.

— Явно имаш новини по разследването. Добри, надявам се?

— Не мисля, че нещо около този случай би могло да се нарече добра новина. За теб най-вероятно не е добра новина, а ако Джереми Килиън не беше на път за Щатите или вече не е пристигнал, бих те посъветвал да му кажеш, че може би не е нужно да губи времето на Скотланд Ярд заради…

— Пътува насам ли? И откъде научи това?

— Една негова колежка ми каза. Заминал за Щатите. Не знае кога и защо.

— Сигурно е по някаква друга причина. Не заради разследването ни. — Не изглежда особено уверена. — Не мога да си представя, че идва насам, без предварително да е обсъдил това с мен.

Включва елегантна стъклена лампа. Прозорецът зад нея е тъмен. Светлините от съседните сгради са приглушени от мъглата. Ще вали, а Ламонт мрази дъжда. Толкова го мрази, че веднъж Уин я беше попитал дали случайно не страда от сезонно разстройство. Една Коледа дори й купи светеща кутия, която би трябвало да имитира слънцето и да ти повдигне настроението. Не подейства. Адски я раздразни. Лошото време е неподходящо за лоши новини.

— Джейни Бролън най-вероятно е страдала от ревматичен артрит, сигурно още от дете — започва Уин. — Може би защото баща й е бил доктор, тя като че ли е разчитала на доста ново за времето си лечение с натриев ауротиомалат. Да ти е познато това нещо?

— Не. — Казва го нетърпеливо, сякаш трябва да ходи някъде, а той само я бави.

— Соли на златото. Използва се в лечението на хроничен артрит. Трудно е да се каже каква е била дозировката. Би могло да е между десет и петдесет милиграма злато на седмица. Или по-малко на по-дълги интервали. Приема се с инжекция. Възможните странични ефекти включват промяна на кръвната картина, дерматит, склонност към лесно получаване на синини — което би могло да обясни многото синини по цялото й тяло. Плюс хризалис на роговицата…

Ламонт свива рамене, че не разбира нищо. Това е начинът й да намекне, че е отегчена, а той й досажда с глупости. Вече е още по-напрегната и непрекъснато поглежда към венецианския стъклен часовник на стената срещу бюрото.

— Златото се натрупва в роговицата, което не причинява проблеми със зрението — с други думи, не можеш да ослепееш от това. Но при оглед на светлина мъничките кафеникави люспи могат да се видят. Както са били видени при аутопсията — казва Уин.

— И какво?

— И всичко това говори, че тя не е била сляпа, а фотосензитивна, което е друг възможен страничен ефект от терапията със злато. А чувствителните към светлина хора често носят тъмни очила.

— И какво?

— Не е била сляпа.

— И какво?

— А ти просто не искаш да слушаш това, нали?

— Оплетените ти мисли ли? Нямам време да се ориентирам през тях.

— Смятам, че Джейни Бролън е била жертва на мафията. Както и приятелят й, Лони Парис.

Апартаментът й се е намирал в сърцето на мафиотския квартал на Уотъртаун. Много добре е знаела какво става около нея, защото не е била сляпа, което означава, че със сигурност е видяла кой е бил на прага й на четвърти април сутринта — и вероятно това е бил човек, на когото е имала достатъчно доверие, за да го пусне. Не е задължително да е бил приятелят й Лони Парис, който я е убил толкова, колкото и прословутият Бостънски удушвач. Мисля, че когато Лони е пристигнал да я откара до „Пъркинс“, тя вече е била мъртва. Просто е влязъл и я е открил.

— Чакам да науча на какво основаваш всички тези предположения — казва Ламонт. — Всъщност чакам да разбера какъв е смисълът във всичко това.

— Два дни преди това, втори април — казва Уин. — Някакъв мафиотски бос, който живеел от другата страна на улицата срещу Джейни, използвал връзките си в Регистъра на моторни превозни средства да направи справка по номера на кола, за да научи адреса на един съдебен заседател, който пречел на издаването на оправдателна присъда. Едно от момчетата на боса било съдено за убийство. Освен че не помагал, въпросният съдебен заседател изтърсил някакъв неподходящ коментар, с който обидил боса. Поинтересувай се. В пресата има куп неща по въпроса.

Ламонт. Този неин поглед. Неподвижен като на котка.

— Неподходящата забележка намеквала, че мафиотът и Дж. Едгар Хувър правели тройка с още един високопоставен служител на ФБР. Впрочем, подобни неща са ставали и преди това. Но в конкретния случай въпросният бос — съседът на Джейни — пратил мутрите си в жилището на съдебния заседател, те го отвлекли и го домъкнали в дома на шефа си. Целта била не толкова да го убеди да размисли, колкото да си отмъсти. Заседателят е убит. Тялото му изчезва в багажника на кола и вече никой не го вижда. Това се знае от по-късни съдебни дела, показания на свидетели, информатори и тъй нататък.

— И с какво е свързано всичко това?

— Свързано е с факта, че според бележките и различните доклади, на които попаднах, през въпросната вечер, втори април, Джейни и приятелят й са били чути да се карат в апартамента й. Караницата продължила навън и в крайна сметка Лони ядосано си заминал с колата.

— Май съм нещо тъпа — казва Ламонт.

— Моник, тя си е била вкъщи, когато съдебният заседател е бил убит от другата страна на проклетата улица и напъхан в багажника. И не е била сляпа. И всеки, който я е познавал, е знаел това. Сигурно никога няма да разберем какво точно е станало, но напълно е възможно на сутринта на четвърти април да я е посетил някой от мафиотите. Може би съсед, някой, когото е познавала. Отваря вратата — и това е. Убита, всичко е инсценирано да прилича на изнасилване, убийство и обир. Без да знае, че е част от сценария, Лони пристига, влиза в апартамента й, прави ужасното откритие и звъни в полицията. Бум. Мафиотите пристигат, спипват го и с него е свършено.

— Защо?

— Защото вероятно е видял същото като Джейни на втори април. Бил е пречка. Или изкупителна жертва. Направили са го да изглежда, сякаш той я е убил и е избягал, а след това случайно го блъска кола. Проблемът е, че не е бил блъснат. А прегазен. Как е станало това? Да не би да е припаднал, докато е пресичал улицата в малките часове след убийството на Джейни?

— Пиян?

— Пробите за наркотици и алкохол са отрицателни. Добър замисъл. Смъртта й намира обяснение. Неговата — също. Точка.

— Точка? Това ли е всичко?

— Това е. Колкото до твоята теория за Бостънския удушвач — забрави, колкото и да ти се къса сърцето. По-добре се обади на губернатора. И на Скотланд Ярд. Свикай пресконференция. Защото журналистите вече разтръбиха за международното ти разследване чак до луната. И Англия няма нищо общо с това, освен че е изгубила една добра млада жена заради някакви мафиотски боклуци, случайно оказали се нейни съседи, докато се наслаждавала на едногодишния си престой в Щатите. По-добре е щяло да бъде наистина да е била сляпа.

— И това така и не било установено при разследването, така ли? Че всъщност не е била сляпа? — пита Ламонт.

— Хората приемат едно или друго. Може би никой не я е питал, не им е пукало или са решили, че няма значение. Да не забравяме и момента с потулването. Полицията явно е действала заедно с мафията — по всичко си личи.

— Ако не е била сляпа, защо й е било да работи с тях, по дяволите? — пита Ламонт.

— Приемам, че имаш предвид със слепите.

— Защо? Щом самата тя не е била?

— Имала е заболяване, което й е причинявало страдания всеки ден. Променило е живота й. Ограничило я е в известен смисъл. Карало я е да полага повече усилия и я е направило по-храбра. Чудеса и докосването на Мидас. Нищо не подействало. Защо да не я е грижа за болката и страданията на другите?

— Не си е заслужавало. Определено — казва Ламонт. — Все пак историята е страхотна. Всичко зависи от това как се представи. Нека не бъдем сдържани. По-добре да се оповести не с комюнике или на пресконференции, на които и без това никой не вярва. Особено напоследък. — Усмихва се, понеже й хрумва блестяща идея. — А от някой колежански репортер.

— Майтапиш се.

— Идеално. Изобщо не се майтапя — казва тя, става и грабва куфарчето си. — И то не от мен, а от теб. Искам да се свържеш с Кал Трад.

— Нима ще оповестиш такава история в шибания „Кримсън“? В някакво си студентско вестниче?

— Той участваше в разследването, работеше с теб, с нас, а историята е страхотна. Превръща се в история за история. Точно от нещата, които хората харесват, особено при сегашната мода „всеки е журналист, всеки е звезда в собствения си филм“. Риалити ТВ, Ютуб. Обикновеният Джо спасява света. Да, точно така. И, естествено, големите медии ще поемат историята, ще я разгласят навсякъде и всички ще са щастливи.

Уин излиза след нея, вади айфона от колана си, спомня си за листа в портфейла си. Вади го, разгъва го, набира телефонния номер на Кал и забелязва нещо тъкмо докато вратата на асансьора се затваря и той отнася Ламонт към първия етаж на съда и колата й. Вдига белия лист хартия, накланя го на една страна, на друга, едва различава отпечатаните букви, съвсем слабите сенки под номера, изписан с грижливия почерк на Кал.

Едно Ж, по-нататък АТ и нещо, което прилича на А, следвано от възклицателен знак. Изтичва обратно в офиса си, грабва лист принтерна хартия и молив. Спомня си разговора със Стъмп в мобилната лаборатория, как изучаваха бележката, използвана при последния банков обир. Същата като онези от предишните три обира. Написана с печатни букви с молив върху бял лист десет на петнайсет сантиметра. Уин взема линийка, начертава правоъгълник със същите размери — точно толкова, колкото е и хартийката, дадена му от Кал. Подравнява отпечатаните букви с онова, което помни за бележката от банковия обир.

СЛОЖИ ПАРИТЕ ОТ КАСАТА В ТОРБАТА.

ВЕДНАГА! ВЪОРЪЖЕН СЪМ.

Образът от охранителната камера. Крадецът е горе-долу с ръста на Кал, но изглежда по-тежък. Няма проблем. Слагаш няколко чифта дрехи под торбестото яке. По-тъмна кожа. Тъмна коса. Могат да се постигнат по милион начини. Включително и с грим — това е най-старият трик от учебниците, при това се измива за нула време. Бърза справка с Националния център за криминална информация, НЦКИ, Кал Трад. Датата на раждането му и отсъствието на криминално досие обясняват защо няма регистрирани ДНК отпечатъци — не че е оставял такива, освен може би онзи меден отпечатък върху фотоапарата, на който реагира луминолът, сякаш отпечатъкът е от кръв.

Банкови обири и кражби на мед в целия район. Без Кеймбридж, където учи Кал. И Бостън, откъдето е.

Уин опитва да се свърже с Ламонт и още при първото позвъняване повикването се прехвърля на гласовата поща. Или говори, или е изключила телефона си. Набира номера на Стъмп. Същият резултат. Не оставя съобщение на нито една, излиза тичешком от съда, яхва мотора и дава газ към Кеймбридж. Лекият дъжд шиба лицето му и прави настилката хлъзгава.

Колата на Ламонт е паркирана на алеята на викторианската съборетина на Братъл Стрийт. Цари пълен мрак, не се вижда жива душа.

Уин докосва гюрука на мерцедеса й. Топъл е, чува се тихото пукане, типично за току-що изключените двигатели. Той заобикаля къщата, скрива се от евентуални погледи, чака, слуша. Нищо. Минават минути. Всички прозорци са тъмни, обстановката няма нищо общо с онази свещ, която бе взел от стаята с дюшека и виното. Тук става нещо друго, може да го види, като поглежда през прозореца, който е счупил онази нощ. Панелът на алармата е мъртъв, зелената светлина е угаснала. Обикаля, оглежда се за прерязани кабели, за какъвто и да било знак, че може да има проблеми с електричеството. Нищо. Връща се при задната врата.

Отключена е и той я отваря, чува стъпки по дървения паркет. Нетърпеливото щракане на електрически ключове. Някой върви от стая в стая. И щрака ключовете. Уин затваря вратата — шумно, за да може другият — а това е Ламонт, сигурен е — да разбере, че има посетител.

Стъпките се насочват към него, чува се гласът на Ламонт.

— Кал?

Уин тръгва напред.

— Кал? — отново повиква тя. — Няма никакво осветление. Какво е станало? Къде си?

Някакъв ключ прещраква два пъти в стаята след кухнята — може би в някогашната трапезария. Уин включва тактическото си фенерче и насочва лъча му настрани, за да не я заслепи.

— Не е Кал — казва той и насочва лъча към стената, за да освети и двамата.

Намират се на два метра един от друг насред грамадно празно помещение със стар паркет и богато украсени корнизи.

— Какво правиш тук! — възкликва тя.

Уин изключва фенерчето. Потъват в пълен мрак.

— Какво правиш! — Гласът й е уплашен.

— Шшшш — казва той, пристъпва към нея, намира ръката й. — Къде е той?

— Пусни ме!

Той я отвежда до стената, прошепва й да стои там. Да не мърда. Да не издава нито звук. Зачаква до вратата, на не повече от три метра от нея, но сякаш се е отдалечил на километри. Чака Кал. Дълги, напрегнати минути, после шум. Задната врата се отваря. Лъчът на фенера влиза в стаята преди човека, следва объркване, когато Уин сграбчва някого. Борба, тропот на стъпки от всички страни, Стъмп вика нещо, после — мрак и тишина…

— Добре ли си?

— Уин?

— Уин?

Отваря очи. Лампите светят, над него стои Парцалената Ан. Този път е облечена малко по-различно. С поло, дочени панталони, с пистолет на кръста. Малко встрани са Стъмп, Ламонт и някакъв едър тип с костюм и с гъста сива коса.

— Тази къща е моя, по дяволите. Имам пълното право да съм тук — казва Ламонт.

Главата на Уин ще се пръсне. Напипва огромна цицина, поглежда окървавените си пръсти.

— Линейката идва — казва Стъмп и кляка до него.

Той се надига и сяда. За момент му причернява.

— Ти ли ме удари? Или трябва да благодаря на някой друг?

— На мен — обажда се Парцалената Ан.

И се представя като специален агент Макклър от ФБР. Едрият тип с костюма е Джереми Килиън от Ню Скотланд Ярд. След като научава всички действащи лица, Уин предлага да пуснат обява в „На нашето място“ за Кал Трад. Тъй като вероятно е банков грабител и крадец на мед и е прилъгал окръжния прокурор да дойде тук, за да може да я шантажира, изнудва или заплашва. Моник и Уин са нагласили всичко. Всичко това е част от удара, който току-що е отишъл по дяволите. Ламонт го гледа как раздува историята. В очите й няма нито искрица благодарност, че й спасява задника.

— Какъв удар? — объркано пита Макклър.

Уин разтърква главата си.

— Двамата с Моник дебнехме този тип от известно време. Заради начина, по който вървеше след мен, после започна да върви след нея, без да споменавам маниакалната му страст да описва точно онези престъпления, които предполагахме, че извършва. Типично поведение на социопат. Този седемнайсетгодишен умник — всъщност шестнайсетгодишно хлапе, рожденият му ден е идния месец — е бил закрилян и контролиран през целия си живот, докато накрая не напуска дома си и не отива в колежа, при това е по-малък от повечето първокурсници.

Лицето на Ламонт е безизразно. Уин обаче не се съмнява, че не е знаела нищо. Дори тя не би паднала толкова ниско да се чука с непълнолетен — ако наистина са правили това при срещите си в същата тази къща, от която Кал е откраднал медта. И която после е фотографирал. За сувенир, точно както е правил и на много други места. Тръпката от престъплението. Не защото парите му трябват. Представете си само. Суперкрадец. Пишеш за собствените си обири и кражби, сприятеляваш се точно с онези, които разследват престъпленията ти, дори чукаш окръжната прокурорка. Ама че вундеркинд!

— Ама че ужасно положение — с отвращение казва Килиън.

— Чия беше гениалната идея за прекъсването на електричеството? — Уин поглежда Макклър. — А. Вашите хора. Ф-Бос-Р. И после какво? — Разтърква си главата. — Обаждате се на електрическата компания да пусне тока ли? Страхотно е да имаш подобни връзки. Не искам да засегна никого. — Обръща се към Стъмп. — Не ми трябва линейка. — Отново докосва цицината на главата си. — Всъщност, чувствам се по-умен. Не сте ли чували, че ако фраснеш някого с фенер по главата, коефициентът му на интелигентност скача?

— Какъв удар? — Стъмп изобщо не е развеселена.

Никой не е. Всички го гледат със сурови физиономии.

— За никакъв удар не си ми споменавал — казва Стъмп.

— Какво пък, и ти не беше особено откровена с мен. Поне относно специален агент Парцалена Ан.

— Макклър — обажда се агентът на ФБР.

— Отпечатък от кутията „Фреска“ — казва Уин. — И от бележката, донесена в жилището ми. Никакво съвпадение в базата данни, което сто на сто означава, че оставилата ги не е била затваряна за наръгване на сводника си. Сто на сто означава, че няма абсолютно никакво досие. А сега като знам, че е от ФБР и работи под някакво прикритие, изобщо не съм изненадан, че няма отпечатъци в базата за разпознаване.

— Не можех да ти кажа — отвръща Стъмп.

— Схващам — казва Уин. — Естествено, не би могла да ми кажеш, че въпросната престъпница Парцалената Ан е всъщност информатор, който пък е агент на ФБР и шпионира мен, защото всъщност шпионира Ламонт.

— Май не е зле да полегнете — предлага му Килиън.

Стъмп продължавала обяснява:

— Уин, ти беше така твърдо решен да я следиш, че трябваше да прибягна до постановката с парка Филипело, да й кажа да достави бележката и всичко останало. За да излезе, че не съм имала друг избор, освен да призная, че е информатор, и да те накарам да се откажеш, преди да си открил, че е агент на ФБР. Знаеш как стават тия неща. Не издаваме информаторите си и ако бях споделила това веднага, щеше да станеш подозрителен. Затова трябваше да съчинявам. Трябваше да изглежда, че нямам друг избор, освен да пратя прикритието й по дяволите и да ти наредя да стоиш колкото се може по-далеч от нея.

Погледите им се срещат за момент.

— Съжалявам — казва Стъмп.

— И какъв е поводът за купона? — обръща се Уин към всички. — Защо сме тук? Определено не заради Джейни Бролън. Не и заради Кал Трад.

— Мисля, че лесният отговор е, че сме тук заради окръжния прокурор — обръща се Килиън към Ламонт. — Румънски сирачета. Прехвърляне на големи суми. Което е привлякло към вас вниманието на ФБР и Вътрешна сигурност. За съжаление, и на Скотланд Ярд.

— Едно е сигурно. Ще съдя всички ви до дупка — казва тя.

— Електронната ви комуникация… — започва Макклър.

— С Кал. — Ламонт влиза в ролята, която никой не играе по-добре от нея. Ролята на окръжен прокурор. — Мисля, че детектив Гарано ясно даде да се разбере какво правим, след като започна серията банкови обири и кражби на мед в Мидълсекс. И че част от удара ни беше да поддържам връзка с Кал, който проявяваше, меко казано, голям интерес.

— Знаеше ли, че е писала имейли на Кал Трад? — обръща се Стъмп към Макклър.

— Не. Не знаехме на кого пише. Р-то на получателя беше в Харвард. Машинният код е безполезен, ако нямаш машината, с която да го сравниш…

— Знам как действа.

Физиономията на Стъмп се е променила. Май Макклър й е харесвала повече в ролята на Парцалената Ан.

— Последният имейл подсказваше, че ще се срещате с въпросната персона… — започва Макклър.

— С Кал — казва Ламонт. — Среща в десет вечерта на обичайното място. С други думи, тук в десет.

— Но той не се появи — обажда се Килиън.

— Явно е надушил бурята на хоризонта и е офейкал — отвръща Уин. — Хлапето знае как да се измъква от ченгета. Има радар за ченгета. Появявате се тук и прецаквате всичко, което двамата с Моник подготвяхме от месеци. Това е проблемът със следенето на електронната комуникация, нали? Особено когато го правите тайно и следите някой, който е също под прикритие. Готвите се да ударите човек, който също се готви за удар, и в крайна сметка всички са ударени.

 

 

Две вечери по-късно, Клубът на преподавателите в Харвард.

Маслени портрети по покритите с махагон тухлени стени, месингови свещници, персийски килими, обичайните свежи цветя в антрето — всичко е толкова познато и нарочно подбрано, за да го накара да се чувства не на мястото си. Вината не е на Харвард — това е просто поредният ламонтизъм. Обикновено го вика в преподавателския клуб, когато има нужда да се чувства силна или по-силна от обичайното, защото или тайно се чувства несигурна, или има нужда от него, или и двете едновременно.

Уин се настанява на твърдия древен диван, на който сяда винаги. Тиктакането на големия стенен часовник му напомня, че Ламонт закъснява — минута, две, три, десет. Уин наблюдава влизащите и излизащи посетители — всякакви учени, гостуващи светила и преподаватели или видни семейства, дошли да проучат дали да не пратят видните си деца тук. Едно от нещата, които му харесват в Харвард, е, че прилича на безценно произведение на изкуството. Никога не можеш да го притежаваш. Никога не можеш да го заслужиш. Просто го посещаваш за известно време и си далеч по-добър човек за общността, та дори тя да не те помни. А може би дори не е подозирала за теб. Точно това намира за тъжно у Ламонт, независимо колко му е неприятна, дори жалка на моменти.

Онова, което притежава, никога няма да й е достатъчно.

Тя влиза, сгъва чадъра си, изтърсва дъждовните капки от палтото си, сваля го и тръгва към гардероба.

— Забелязвала ли си, че когато се срещаме тук, винаги вали? — пита я Уин, докато вървят към залата и сядат на обичайната си маса до прозореца с изглед към Куинси Стрийт.

— Трябва да пийна — казва тя. — А ти?

Стегната усмивка, мимолетно срещане на погледи.

Явно не й е лесно. Оглежда се за сервитьор, решава, че не би било зле да поръчат бутилка вино. Бяло или червено? На Уин му е все тая.

— Защо го направи? — пита тя, докато оправя ленената салфетка на скута си и посяга към чашата вода. — И двамата сме наясно. За протокола — този разговор не само че няма да се повтори, но и изобщо не се е състоял.

— Тогава защо да си правим труда да го водим? — казва той. — Защо ме каниш на вечеря, ако искаш само да говорим за това как не трябва да се говори и да се караме да обещаваме, че никога няма да говорим за нещо, за което не говорим? Или както там го каза преди малко.

— Не съм в настроение за многословни каламбури.

— Тогава давай направо. Слушам те.

— Фондация за международно право — казва тя. — Фондацията на баща ми.

— Мисля, че вече всички знаем какво представлява FOIL. Или в какво си го превърнала. Дружество с ограничена отговорност, параван, който да прикрие и пази човека зад покупката на скъпа викторианска руина, за чието реставриране ще са нужни години. Жалко, че не си подбрала някакво друго име. Все си мисля за кармата от използването на име, свързано с баща, който винаги се е отнасял към теб като…

— Определено не мисля, че си в положение да обсъждаш баща ми.

Сервитьорът пристига със сребърна кофа с лед и бутилка монтраше в нея. Отваря я. Ламонт опитва виното. Чашите са напълнени, сервитьорът се оттегля и Ламонт започва да изучава менюто.

— Не мога да си спомня какво си поръчваш обикновено. — Сменя темата.

Уин я връща на нея.

— Много добре знаеш, че съм в положение да обсъждам баща ти. Защото в крайна сметка, Моник, именно заради него се забърка в каша, която можеше…

— Не искам да слушам твоята версия за това какво е можело да стане. — Отпива от виното си. — Наистина ли си изненадан, че съм си купила друга къща? Че може би не искам да живея в сегашната си? Прекарвам съвсем малко време там. Почти никакво. Всъщност наех апартамент в „Риц“, но пътуването от и до Бостън не е от най-приятните изживявания.

— Разбирам защо си купила къща. Разбирам защо искаш да се отървеш от сегашната ти. Обаче така и не разбирам как би могла да прекараш и една нощ в нея след случилото се. — Всичко това се казва възможно най-внимателно. — Но да погледнем поредицата събития и как скритите емоционални проблеми те поставят в положение, в което не би искала да изпадаш отново. Никога.

Тя се оглежда, за да се увери, че никой не надава ухо, поглежда навън към дъжда, към уличните лампи и мокрия калдъръм. По лицето й за миг пробягва тъга.

— Баща ти умря миналата година — тихо продължава Уин и се навежда напред, опира лакти върху бялата покривка. — Остави ти половината от онова, което имаше. Не че си мизерствала преди, но сега разполагаш със средства, които повечето хора ще нарекат баснословно богатство. Но това не обяснява поведението ти след смъртта му. Никога не си била лишавана от нищо. Нещо друго те е накарало да започнеш да харчиш като луда. Стотици хиляди долари за дрехи, кола, кой знае какво още — и всичко това в брой. Милиони за къща, когато вече имаш къща за милиони, а освен това си наела и апартамент в „Риц“. Кеш, пак кеш, и целият този кеш се движи от някаква френска банка до бостънска банка и кой знае къде още.

— Баща ми имаше сметки в Лондон, Лос Анджелис, Ню Йорк, Париж и Швейцария. Как иначе можеш да прехвърлиш големи суми, освен по банков път? Повечето хора не използват куфарчета. Колкото до плащането в брой за дрехи и автомобили, винаги съм го правила. Никога не купувам неща на кредит, който започва да се обезценява в мига, в който изляза от магазина. А за къщата на Братъл? На този ужасен пазар я взех направо на безценица в сравнение с онова, което ще струва, след като я стегна — ако изобщо някой ден икономиката ни се оправи. Не ми трябваше да я ипотекирам и определено не желая да обсъждам с теб подробностите на финансовото ми състояние.

— Да погледнем фактите. Прехвърляла си огромни суми. Правила си големи покупки, като си плащала в брой. Харчиш така лудо, както никога не съм те виждал, и знам, че положението е такова от доста време. Даряваш за благотворителни организации, които не проверяваш. После се забъркваш с…

— Без имена — вдига ръка тя.

— Несъмнено е удобно да притежаваш къща, в която не живееш и която не е на твое име — казва Уин. — Чудесно място за една-две срещи. Или за три-четири. Такива, каквито не би провела в „Риц“. Или в къща, където съседите те познават и може би надничат през прозорците си. Нито пък в общежитието на колежа. — Отпива глътка вино. — С колежанче. — Вдига чашата си. — Наистина е добро.

Тя извръща поглед.

— Какво ще излезе в съда?

— Трудно ми е да повярвам, че е непълнолетен. Никога не бих се сетил.

— Той излъга.

— Не си проверила.

— Защо да проверявам?

— Като стана въпрос за проверки, забелязвала ли си следите от игли по ръцете му? По пръстите и по дланите.

— Да.

— Пита ли го от какво са?

— Инжекции ботокс, за да не му се потят ръцете — казва тя. — Баща му е пластичен хирург. Знаеш го. Започнал да му ги слага, когато имал концерт. За да не му се пързалят пръстите по клавишите. Сега продължава да си ги бие, защото свири на кийборд.

— И ти си му повярвала.

— Защо да не му повярвам?

— Всъщност права си. И аз не бих си помислил друго. Освен ако вече не подозирам човека. Да не говорим, че никога не съм чувал някой да прави това. Ботокс в пръстите. Сигурно адски боли.

— Нямаше да е така просто — казва Ламонт.

— Нищо не е просто. И влизаш с такива пръсти в банката, пускаш бележката под стъклото, а ръцете ти са чисти и сухи. Не оставят отпечатъци върху хартията.

— Трябва и късмет с доказването на всичко това.

— Разполагаме с негов меден отпечатък, така да се каже. От апарата, който при цялата си глупост е оставил в кухнята на твоята нова-стара къща. Не се безпокой. Ще го приберат за доста време.

— Какво ще стане?

— Не разбирам въпроса ти.

Тя го изглежда красноречиво.

— Много добре го разбираш.

Сервитьорът приближава и тя му махва да не ги безпокои.

— Той е патологичен лъжец — казва Уин. — Вземи последния път, когато щеше да има свидетели на срещата ви. Той не само че не се появи, но и свидетелите разбраха за някаква операция, която обяснява електронната ви кореспонденция, за която федералните и останалите биха предпочели да не се разчува. Нали знаеш, Пейтриът Акт е горе-долу толкова популярен, колкото и бубонната чума.

— Бил си там и преди — казва тя. — В къщата. И си ме видял да се връщам при колата си. И какво носех. И всичко останало.

— Няма доказателства за това, а и не го видях онази нощ. Все пак бих казал, че не ми харесва някой да ми носи кожата. Като част от тръпката. Да краде мои неща…

— Да ти погоди номер?

— Не. Да ме обере. Психология — казва Уин. — Може би се дължи на онова, което е казала майка му за мен, когато избирали апартамент. Сигурно го е накарало да се чувства още по-неадекватен и обиден, отколкото вече се е чувствал. Както и да е. Предполагам, че по някакъв свой начин е навлякъл кожата ми, разхождал се е с моите обувки. Надделял е над мен по шантавия си начин. Не си пила от виното, което ми открадна.

— Не бях в настроение — казва тя и отново го поглежда. — Честно казано, не бях в настроение за нищо. Писна ми доста бързо, а това не подейства добре, ако разбираш какво искам да кажа.

— Момчето играчка е започнало да омръзва.

— Бих предпочела да не пускаш подобни коментари.

— Значи на онази среща, на която донякъде бях свидетел, нещата не са потръгнали. Когато те видях да излизаш от съда, май спореше с някого. По мобилния. Изглеждаше разстроена и точно затова те проследих.

— Да, спорех. Не исках да ходя там. В къщата. Беше много убедителен. Знае някои неща за мен. Трудно ми е да откажа. Ще бъда откровена за момент и ще ти кажа, че не знаех как ще се измъкна от всичко това. Даже нещо повече, не зная как изобщо съм се забъркала.

— Ще бъда откровен за момент и ще ти кажа как е станало всичко. Според мен — казва той. — Когато се чувстваме безсилни, правим неща, които да ни вдъхнат увереност. Външен вид. Дрехи. Къщи. Коли. Плащане в брой. Правим всичко възможно да се почувстваме желани. Секси. Всъщност можем да стигнем дори до ексхибиционизъм. — Замълчава за момент. — Нека позная. Той е направил клиповете от Ютуб. Но идеята не е била негова, а твоя. Още едно от нещата, които е знаел за теб.

Мълчанието й е красноречиво.

— Ще ти призная нещо, Моник. Мисля, че си най-умното човешко същество, което съм срещал.

Тя отпива от виното си.

— Какво ще стане, ако се раздрънка за всичко това? Пред полицията. Или още по-лошо, в съда.

— Да развее мръсното бельо, така да се каже? Което си проявила достатъчно ум да не оставяш на мястото след вашето…

— Ако каже нещо за каквото и да било — прекъсва го тя.

— Той е лъжец. — Уин свива рамене.

— Вярно. Лъжец е.

— Какво друго правим, когато се чувстваме безсилни? — продължава Уин. — Избираме някой сигурен човек.

— Явно не е така. В това нямаше нищо сигурно.

— Искаме да се чувстваме желани, но сигурни — казва Уин. — По-възрастна, влиятелна жена. Обожавана, но сигурна, защото държи всичко под контрол. А какво може да е по-безопасно от умно артистично момче, което върви след теб като пале?

— Мислиш ли, че Стъмп е безопасна? — пита Ламонт и кима на сервитьора.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че знаеш какво имам предвид.

Тя се спира на зеленчуци с винегрет и двойна порция риба тон карпачо с уасаби. Той си поръчва обичайната пържола. Със салата. Без картофи.

— Близки приятели сме — казва Уин. — Работим и се забавляваме добре заедно.

Очевидно е, че Ламонт иска да разбере две неща, но не може да се застави да го попита. Дали е влюбен в Стъмп и дали му е разказала какво се е случило преди години, когато се е напила в Уотъртаун.

— Нека попитам отново — казва тя. — Безопасна ли е?

— Нека ти отговоря отново. Близки приятели сме. Чувствам се напълно безопасно. А ти?

— Очаквам в понеделник да се върнеш в отдела — казва Ламонт. — Не съм сигурна доколко ще можеш да работиш с нея занапред. Освен, разбира се, ако няма убийство и тя не се появи с онзи свой нелеп… камион. Което ме води до последната тема. Организацията, която е основала.

— Фронт.

— Какво ще правим с нея?

— Не мисля, че изобщо можем да направим нещо — отвръща Уин. — Задвижила се е като фронт, напълно оправдава името си. Няма да успееш да се отървеш от нея.

— Нямах предвид такова нещо — казва Ламонт. — Питах се дали не е по-добре да помогнем. Ако това ще й достави удоволствие.

— На Стъмп?

— Да, на нея. Да я направи щастлива. И безопасна.

— Ако бях на твое място, бих го направил — казва Уин. — Спокойно може да се каже, че е умна идея.