Патриша Корнуел
Фронт (6)

6

Стъмп паркира в една пресечка, от която се открива добър изглед към „Де Гатетано и синове“ — склад за отпадъци с планини изкривено желязо зад ограда с бодлива тел отгоре.

— Разбираш ли къде сме? — пита тя.

— Разбрах още преди да сме стигнали. Сигурно си мислиш, че само вися по кафенетата на Кеймбридж.

Здрави на вид клиенти пристигат с камиони, микробуси и коли, натоварени догоре с алуминий, желязо, месинг и, разбира се, мед. Гледат крадешком, пълнят колички, бутат ги към склада, изчезват в шумната тъмнина.

— Необозначен таурус в близката пресечка? — продължава тя. — Със същия успех можеше и да е боинг седем четири седем. По-добре е да се оглеждаме, защото онези определено се оглеждат към нас.

— В такъв случай може би не би трябвало да си толкова подозрителна.

— Ченгетата са точно такива. Подозрителни.

— Да бе. Все едно да гониш хлебарки. От един ъгъл на друг, докато накрая се озоваваш в изходно положение. Защо ме домъкна тук?

— Точно такова впечатление искам да оставя — все едно гоня хлебарки. Искам да мислят, че се занимавам с дребни крадци. Работници, монтажисти, изпълнители — всички боклуци, които крадат метал от строежите. Понякога скрап, но по-често не. Носиш го тук, никой не се интересува кой си, не задава въпроси, плаща се в брой, ужилените нямат представа какво става. Напомни ми никога да не ремонтирам или строя къща.

— Щом идваш редовно тук, за какво ти трябваше джипиес?

— Имам ужасно чувство за ориентация. Всъщност никакво. — Казва го така, сякаш е истина. — И бих предпочела да си остане между нас.

Уин забелязва някакъв кльощав тип с торбести дрехи и бейзболен каскет да слиза от пикап, натоварен с медни листа за покрив, тръби, очукани водостоци.

— Наричам го дезорганизирана престъпност — казва Стъмп. — За разлика от времето, когато растях в Уотъртаун. Всички се познават, хранят се в един и същи ресторант с останалите от мафията. Някои си спомнят баба ти по Коледа или те черпят сладолед. И каква е истината? Държаха улиците чисти от отрепки. Крадци, изнасилвачи, педофили? Свършват в реката с отрязани глави и ръце.

Кльощавият тип се оказва жена.

— Организираната престъпност е добро нещо — продължава Стъмп. — Те поне имаха правила, не се занимаваха с побой на старици, разбиване на коли, грабежи по домовете, задиряне на деца, не ти пускаха куршум в главата заради портфейла ти. Или просто ей така.

Кльощавата бута празна количка към пикапа си.

— Мед. В момента върви около осем хилядарки за тон на китайския черен пазар. — Стъмп внезапно сменя темата и поглежда в посоката, в която гледа Уин. — Започваш ли да разбираш защо те доведох тук?

— Парцалената Ан — отвръща той. — Или както там се казва в действителност.

Жената пълни количката с медни отпадъци.

— Суперкрадецът — казва Стъмп.

— Тая повредената? — невярващо възкликва Уин.

— О, тя си е крадла, и още как. Но не гоня нея. Искам онзи, който прави по-големите удари. Дето обира от къщите тръби, водостоци, покриви. Дето изтръгва километри жица от далекопроводи, от строежи, от камионите на телефонните компании. Възможно е истинската му работа да са наркотиците — купува с парите оксикодон и го препродава на улицата. Върви по долар за милиграм. Дрогата води до други престъпления и в крайна сметка — до насилие. В това число и до убийство.

— И си мислиш, че твоят суперкрадец снася откраднатата мед тук.

— Да, някъде тук. Имаш предвид този чудесен пункт ли? Може да е един от многото.

Уин продължава да гледа Парцалената Ан.

— Значи ти е информатор.

— Загря най-после — отвръща Стъмп.

Парцалената Ан бута количката. Държи се съвсем свойски, сякаш цял живот е живяла в опасния свят на складовете за скрап в Челси.

— Какво те кара да мислиш, че големите удари са работа на един и същи човек? — пита Уин.

— Сходствата в детайлите при повечето случаи. Смятам, че прави снимки. Намираме апарати-еднодневки, винаги една и съща марка. Соло Хаш-две-О. Водонепроницаеми, със светкавица, вървят по шестнайсет долара по магазините — стига да ги намериш. А по интернет можеш да ги купиш за шест-седем. Оставя ги на място.

Братъл Стрийт. Вандализмът, липсващите медни улуци и водостоци, изтръгнатите тръби и фотоапаратът „Соло Н20“ в кухнята на къща, в която Уин е открил улики, вероятно оставени нарочно, улики, които биха могли да доведат до него. Едва не разказва на Стъмп за откраднатия сак, но се сдържа. Откъде да е сигурен кой каква игра играе? Попаднал е в паяжина, а паякът в центъра е не друг, а Ламонт.

— Има ли отпечатъци по фотоапаратите?

— Не. Обичайните реагенти не разкриват нищо, лепилото също не показва отпечатъци по опаковката. Но това, че не виждаш отпечатъка, не означава, че го няма. Може би лабораториите ще изкарат повече късмет, там със сигурност имат по-модерни инструменти от моите. Стига да се заемат.

Едва не я запитва дали е чувала за дружество с ограничена отговорност на име FOIL, но не посмява. Ламонт е прекарала повече от час в онази изоставена викторианска къща. С кого е била там? Какво е правила?

— Интересно — казва той. — Защо му е на един крадец на мед да снима местопрестъпленията си?

— Първото, за което се сещам, е, че се празни от снимките — отвръща тя.

— Нещо като онзи банков грабител, който сигурно се празни, като оставя една и съща бележка? Като се фука, като показва на всички, че всички обири са дело на един и същи човек, който не е оставил нито един отпечатък, макар че на записите можеш да видиш, че не носи никакви ръкавици?

— Да не намекваш, че е възможно един и същи тип да върши всичко това? Обирите на банките и кражбата на мед? — пита скептично тя.

— Не знам. Но извършителите, които се перчат с престъпленията си и се подиграват на полицията, не са обикновената средностатистическа бира. Така че да имаме две подобни изпълнения в един и същи район и по едно и също време, тоест престъпления, при които се действа по един и същи модел, е крайно необичайно.

— Не подозирах, че покрай всичките ти останали таланти си и профайлър.

— Просто се опитвам да помогна.

— Не ми трябва помощта ти.

— Тогава защо съм тук? Можеше да ми кажеш, че смахнатата е информатор, така че да стоя настрана от нея. Нямаше нужда да ми показваш всичко това.

— Око да види, ръка да пипне.

— Ще ми кажеш ли името й, или да я наричам Парцалената Ан до края на живота си?

— Няма да я познаваш до края на живота си. Гарантирам ти го. Няма да ти кажа името й. Чуй сега правилата. — Стъмп поглежда към отсрещния край на улицата. — Никога не си я виждал, тя също не ни познава и не я интересуваме. Тук сме просто защото се е случило да намина. Не е кой знае какво. Както вече ти обясних, правя го от време на време.

— В такъв случай приемам, че и ти ще се държиш, сякаш не я познаваш.

— Правилно приемаш.

Парцалената Ан избутва количката в постройката.

— Мъжът, който върти това място, е Бимбо, най-голямото пиянде в Челси — казва Стъмп. — Мисли, че двамата с него сме приятелчета. Да вървим.

Слизат от колата и пресичат улицата, наблюдавани от всички посоки. Пунктът е мръсен и шумен, мъжете почистват и разделят метал, нарязват го, махат нитове, гайки, винтове, пирони, изолация. Хвърлят го с трясък на купове. Парцалената Ан е откарала количката си с мед на кантара — като онези, които използват в моргите за претегляне на трупове. От един кабинет, приличащ по-скоро на кочина, излиза някакъв човек. Дребен, с обилно намазана с гел черна коса и оформено със стероиди тяло, с гърди като буре.

Казва нещо на Парцалената Ан и тя тръгва към изхода. Той идва при Стъмп.

— Е, как я караме?

— Искам да те запозная с един приятел — казва тя.

— Така ли? Виждал съм го някъде. Може би във вестника — отвръща Бимбо.

— Виждал си го, защото е от щатската полиция и се е появявал във вестника и по телевизията, след като уби един тип миналата година.

— Май си спомням. Оня, дето оправи окръжната прокурорка.

— Свой човек е, иначе нямаше да е тук — казва Стъмп.

Бимбо се взира в Уин и накрая взема решение.

— Щом казваш, че е свой човек, вярвам ти.

— Имал е малък проблем в Линкълн. Преди две вечери. Поредният удар. Знаеш какво имам предвид — казва Стъмп.

— Много материал пристига тук — отвръща Бимбо. — Какво са ударили?

— Огромна къща, за четири милиона долара. Точно преди да сложат мазилката, някой дошъл и прибрал цялата жица. На строителя му се наложи да наеме денонощна охрана, за да не се случи отново.

— Какво искаш от мен? — Бимбо свива огромните си рамене. — Медта не говори. През последните два дни дойде много жица, но вече е в топилнята.

Парцалената Ан домъква втора количка с мед и я паркира на кантара. Не обръща никакво внимание на Стъмп и Уин. Те не съществуват.

— Ще си отварям очите — казва Бимбо. — Това е последното, което ми е притрябвало. Въртя чист бизнес.

— Да. Чист бизнес — казва Стъмп и двамата с Уин си тръгват. — Единственото, което не е крадено тук, е проклетият паваж.

— Току-що ме издаде пред този боклук — гневно казва Уин, докато се качват в колата.

— На никой тук не му пука кой си. Особено щом на Бимбо не му пука. А сега той няма нищо против теб, благодарение на мен.

— Благодарение на теб ли? Не можеш да ме издаваш на никого без мое разрешение.

— Сега си на територията на Фронт. Тук си гост и правилата са нашите, а не твоите.

— На твоя територия? Да не чувам нова песен? Май сутринта не ме искаше на своя територия. Всъщност каза ми повече от веднъж да се разкарам.

— Запознаването ти с Бимбо е част от играта. Сега той знае, че си с мен, така че ако те види отново — той или някой друг, — няма да обърне особено внимание.

— Защо си мислиш, че ще ме види отново?

— В този район винаги има голяма вероятност да убият някого. Това е в твоята юрисдикция. Току-що ти осигурих паспорт. Не е нужно да ми благодариш. И между другото, разбра ли какво ти казах за Парцалената Ан? Сериозно говоря. Стой настрана от нея.

— Тогава й кажи да престане да ми праща бележки.

— Казах й.

— Спомена, че е крадла. Така ли се сдобива с медта?

— Медта, която я видя да стоварва, не е крадена. Имам един приятел предприемач, който ми прави по някоя услуга от време на време. Давам й достатъчно скрап, за да го носи на Бимбо един или два пъти седмично.

— Той знае ли, че тя е информатор?

— Това би навредило на начинанието.

— Питам дали той или някой друг не подозира подобно нещо.

— Няма причина да подозира. Тя е вътре в нещата от години. Жалко. Родена е в много добро семейство, но също като много други деца, се забъркала с наркотици. Хероин, оксикодон. Накрая започнала да шикалкави и да краде, за да си осигурява средства. Лежала две години в затвора, понеже наръгала някакъв сводник, който имал мераци към нея. Жалко, че не го е убила тоя кучи син. След като излязла на свобода, всичко започнало отначало. Попаднах на нея в една метадонова клиника, където живееше под закрила. С две думи, ценна е за мен и не я искам мъртва.

Минават покрай ръждиви навеси и подскачат на железопътни релси. Телефонът й звъни няколко пъти. Тя не отговаря.

— Изгубих една преди две Коледи — продължава Стъмп. — Пречукана от ченге от спецчастите, който се чукал с нея и решил да я назове в клетвена декларация, така че никой да не й повярва, ако реши да го изпорти. Затова той я изпортил пръв. А после пуснал куршум в главата й.

Телефонът й отново звъни и тя натиска копчето, за да го накара да млъкне. Това е четвъртият път, откакто са тръгнали, а Стъмп дори не поглежда екрана да види кой я търси.

 

 

В лабораторията на щатската полиция има просто и основно правило — уликите, които носиш, трябва стопроцентово да са свързани с престъпление.

Онова, с което разполага Уин в няколкото хартиени плика, не е свързано сто процента с нищо, освен със собствените му страхове и чувството, че трябва да се бърза. Ако Ламонт е замесена в нещо мътно и му крои номер, по-добре да разбере какво точно е замислила, преди да действа. Въображението му е доста развито и елементът защо от уравнението ужасно го озадачава и изнервя. Защо някой ще влиза в къщата на Нана и ще краде не друго, а сака му? Защо изобщо знае за Нана, защо знае, че Уин се отбива да я провери почти всеки ден, че редовно й оставя сака си заради магията с прането, че тя редовно забравя да заключи вратата и да пусне алармата, с което превръща евентуален обир във фасулска работа?

На бюрото в приемната на лабораторията седи полицай. Казва се Джони и вниманието му е изцяло погълнато от компютъра.

— Как я караш? — пита Уин.

— Видя ли това? — Джони посочва екрана. — Направо не мога да повярвам.

Пуснал е клипа от Ютуб с Ламонт в дамската тоалетна. Уин го вижда за първи път и го изучава внимателно. Зелен костюм „Ескада“, дамска чанта „Гучи“ от щраусова кожа и вървящи към нея обувки с висок ток, явно снимано в училището „Джон Ф. Кенеди“. Спомня си, че няколко минути преди лекцията й го беше изпратила за кафе и беше изчезнала от погледа му за около час. Няма връзка, мисли си той. Не е кой знае какво някой да се скрие в дамската тоалетна, стига да е премислил всичко — а е повече от ясно, че е мислено, при това доста. Било е планирано предварително. Постарал се е да разбере кога Ламонт ще посети тоалетната, уверил се е, че вътре няма никой, преди да се скрие в кабинката. Жена. Или някой, облечен като жена. Би могло и да е мъж, ако наоколо е нямало хора.

— Ама че противна работа — казва Джони. — Ако някой направи нещо такова с жена ми, ще му светя маслото. Май си се забъркал в каша. Преди по-малко от час Мик беше в кабинета на директора заради… Как й беше името? На убитата от училището за слепи, за която говорят всички.

— Джейни Бролън.

— Да бе, вярно.

— Сигурно Ламонт го е пратила, защото се тревожи за евентуалните улики — не че ми се вярва, че все още е останало нещо свързано със случая. Въпреки това със сигурност не би искала някой от учените да говори пред репортери — казва Уин. — Поне аз така мисля.

— И аз. — Джони поклаща бръснатата си глава, без да спира да гледа Ламонт по Ютуб. — Толкова е студена, че забравяш колко е гореща, разбираш ли какво искам да кажа? Има нещо…

— Трейси да е наоколо? — пита Уин.

— Сега ще й звънна. — Джони не може да откъсне очи от Ламонт в дамската тоалетна.

Трейси е тук и Уин тръгва по дългия коридор, минава покрай отдела за събиране на доказателства и влиза в лабораторията. Трейси седи пред компютъра си и гледа два големи отпечатъка на разделения надве екран. Малки стрелки сочат отделните точки, които сравнява.

— Имаме си малък спор — казва тя, без да вдига очи.

Уин оставя хартиените си пликове.

Тя посочва лявата половина на екрана, после дясната.

— Компютърът преброява три линии между тези две точки. Аз виждам четири. Както обикновено, машината не вижда онова, което виждам аз. Моя е вината, бързах, отначало не почистих отпечатъка, реших да действам по бързата процедура и го пуснах на автоматичен филтър. Както и да е. Какво мога да направя за теб? Защото каквото и да има в тези малки кесии, явно са улики.

— Неща по редовен случай, както и други, които са съвсем неофициални. Така че моля за услуга.

— Кой, ти ли?

— Не мога да се впускам в подробности.

— Не искам и да знам. Съсипва обективността ми и подкрепя основното ми мнение, че всеки е виновен.

— Добре. Една кутия от „Фреска“, която вчера измъкнах от кошче за боклук. Една бележка от Парцалената Ан и плик, не се смей. По плика има отпечатъци. Може да са от проклетия ми хазяин, но неговите отпечатъци са в базата данни, защото е пипал мои неща и преди. Не съм докосвал бележката и изпращачът всъщност е ясен, но бих искал да провериш, в това число да вземеш и ДНК проба от лепилото на плика и от кутията, стига да можеш да измолиш, заемеш или откраднеш материали от генетиците. Имаме също така свещ и бутилка вино, много добро пино, по нея може да има мои отпечатъци. А също и на жената от магазина, чиито отпечатъци също трябва да са в базата данни, защото тя е ченге. Имам и снимки на отпечатъци от подметки, както и деветмилиметров патрон, който използвах за мащаб. Нямах подръка рулетка, съжалявам.

— И какво да правя с отпечатъците от подметки?

— Задръж ги засега, в случай че попаднем на нещо, с което да ги сравним.

Като откраднатите му обувки, ако изобщо се появят някога.

— И накрая, фотоапарат-еднодневка.

— Получихме много такива напоследък от различни полицейски управления от цял Мидълсекс.

— Знам. И ченгетата си мислят, че не си мръдваш и пръста.

— Наистина не си мръдвам пръста — отвръща тя. — Техните хора не откриват нищо по тях и въпреки това ми ги пращат. Сигурно си мислят, че имаме вълшебна пръчица. Май прекаляват с телевизията.

— За техните хора от Фронт ли говориш?

— Че за кои други?

— Е, от тях има едно ченге, жена, която не вярва в магически пръчици — казва Уин. — И тъй като моят фотоапарат е същата марка като онези, които вече си получила, какво ще кажеш да им обърнеш по-голямо внимание? Приеми, че са от първостепенна важност. Имам една идея.

— Всеки път, когато ми носиш нещо, все е от „първостепенна важност“ и винаги имаш разни идеи.

— Какво мислиш, че би открила най-много по някой крадец на мед, в това число и по ръцете му? — питая Уин.

— Мръсотия. Защото сигурно е докосвал стари зеленясали улуци, покривни материали, всякакви боклуци от строежите…

— Забрави мръсотията — прекъсва я Уин. — Имам предвид нещо, което може и да не се вижда. Нещо микроскопично.

— Да не искаш да прегледам всички проклети празни апарати под микроскоп?

— Не — отвръща той. — С луминол. Искам да ги провериш, сякаш търсиш кръв.

Докато си поръчва айскафе в Старбъкс, усеща някой зад себе си. Обръща се. Кал Трад.

Поне е достатъчно разумен да не завързва разговор на публично място. Плаща, взема салфетки и сламка, излиза навън и чака до колата си; чака закъснялата конфронтация. Кал се появява след минути, отпива от едно от онези питиета, които приличат на кафе със сладолед. С бита сметана отгоре, шоколад и черешка на върха.

— Следиш ли ме? — пита Уин. — Защото се чувствам като следен.

— Толкова ли ми личи? — Близва сметаната. Има хубави слънчеви очила. „Мауи Джим“, струват най-малко триста долара. — Всъщност отивах към полицейското управление. Сигурно точно като теб. Иначе не ми се вярва, че ще опъваш и без това опънатите си нерви с еспресо в Старбъкс. А и забелязах колата ти.

— Така ли? Откъде знаеш, че е моя?

— Знам къде живееш. Всъщност едва не се нанесох там като първокурсник. На втория етаж, в южното крило, с изглед към мъничко дворче отзад, където Фарук ти позволява да си паркираш дукатито, харлито, хамъра, това нещо — посочва буика, — изобщо онова, което караш в момента.

Уин се взира в него, слънчеви очила срещу слънчеви очила.

— Питай Фарук. Със сигурност ме помни — казва Кал. — Кльощаво русо хлапе, чиято прекалено грижовна майка смята за безценно и крехко момче, което в никакъв случай не може да живее в бивше училище. Не че кварталът е опасен. Но знаеш как хората си съставят мнение според външния вид, поведението, материалното положение. И ето ме сега — богат, музикант, писател, пълен отличник, изтупан. Направо ходеща мишена за всеки хейтър. — Отново потапя език в битата сметана. — Между другото, видях те в онзи злощастен ден. Няма причина да си спомняш. Тъкмо излизахме, когато ти притича покрай нас, скочи в необозначената си кола и запраши нанякъде. И майка ми каза: „Мили Боже, кой е този красавец?“ Малък свят, а?

— Спести си долнокачествените боклуци за някой друг. Няма да говоря с теб — отсича Уин.

— Не съм искал да говориш. По-добре да слушаш — казва Кал, загледан в оживената Оубърн Стрийт, основната артерия, свързваща Уотъртаун с Кеймбридж.

Уин отваря вратата на колата си.

Кал всмуква през сламката.

— Работя по серия материали за кражбите на мед. Огромен международен проблем, както много добре знаеш. Има една смахната. Коварна в един смисъл, тъпа в друг, а като цяло — луда.

„Парцалената Ан“, мисли си Уин.

— Виждал съм я на места и в ситуации, които ме карат да застана нащрек — ама много нащрек — продължава Кал. — А също и един тип Бимбо. Боклук, същински Али Баба. Интервюирах го няколко пъти. Та преди около три часа наминах в разбойническото му свърталище да поговорим още малко и я заварвам там, тъкмо когато й плащаше. Същата откачалка, която съм засичал на Харвард Скуеър, облечена съвсем като Парцалената Ан. Същата откачалка, която на няколко пъти съм виждал да се мотае около Моник.

— Мотае се около Моник ли? В какъв смисъл? — Уин скръства ръце и се обляга на колата.

Кал свива рамене и отпива от тъпата си напитка.

— Все по места, където изнася речи, дава пресконференции, пред Юридическия факултет, в съда. Видях я поне пет-шест пъти през последните няколко месеца — винаги с дълги чорапи и с шантави обувки. Не й обръщах особено внимание, докато не я познах днес в пункта за скрап. Този път облечена съвсем различно — с торбести дрехи и бейзболен каскет. Продава мед за вторични суровини. Просто реших, че ще искаш да го знаеш.

— Пита ли оня тип за нея?

— Бимбо ли? Естествено, че го питах. Каза, каквото се очакваше. Нищо не знаел. С други думи, тя продава крадена стока, нали?

— И после?

— Следих я известно време. Кара от онези хипарски микробуси с пердета на прозорците, сигурно спи в проклетата таратайка. Още не бяхме стигнали реката, когато изпитах усещането, че някой ме следи. Друг микробус. От бачкаторските, май бях виждал такъв при Бимбо. Така че побързах да се разкарам и завих към Чарлзтаун.

— Значи дръзкият репортер се е отказал от гонитбата, така ли?

— Че как иначе, с онези медни мутри от Челси? — отвръща Кал. — Издъниш ли се при тях, като едното нищо ще свършиш в нечий багажник с прерязано гърло.