Патриша Корнуел
Фронт (2)

2

Ламонт е използвала преизбирането си миналата есен като повод да уволни целия си екип. Новото начало е натрапчив подтик за нея. Особено когато е свързано с хора. Щом си свършат работата, настава време за промяна или, както се изразява самата тя, за „съживяване“ от нещо, което вече е не е жизнено.

Макар да не си губи времето да размишлява върху себе си, някаква частица от нея си дава сметката, че неспособността й да поддържа дълготрайни връзки може да й изиграе лоша шега с възрастта. Баща й например — човек с невероятен успех, привлекателен и очарователен — е умрял съвсем сам в Париж миналата година. Тялото му е открито чак дни по-късно. Докато е преглеждала вещите му, Ламонт е открила много подаръци за рождени дни и празници, които така и не е отворил; сред тях и някои доста скъпи произведения на стъкларското изкуство, пратени от нея. Това обяснява защо така и не си е направил труда да накара секретарката си да набере телефонния й номер или поне да й продиктува няколко благодарствени реда.

Окръжният съд на Мидълсекс е сграда от бетон и тухли в мрачното, изпълнено с престъпност сърце на управителния център на Кеймбридж. Офисът на Ламонт е на втория етаж. Тя излиза от асансьора, забелязва затворената врата на детективския отдел и се понамръщва. Уин няма да е в клетката си дявол знае колко дълго. Задачата му в Уотъртаун означава, че няма да може да го вика, когато й хрумне.

— Какво значи това? — пита, когато вижда прессекретаря си Мик: седи на дивана в ъгъла и говори по телефона.

И както обикновено, прекарва ръка пред гърлото си, с което му показва, че иска незабавно да прекрати разговора. И той го прави.

— Само не ми казвай, че има проблем. Не съм в настроение за проблеми.

— Имаме малка ситуация. — Мик е все още млад, но изглежда обещаващ.

Красив, излъскан, представя се добре и изпълнява каквото му се каже. Ламонт се настанява зад стъкленото бюро в пълния със стъкло кабинет. Нейният леден дворец, както го нарича Уин.

— Ако е малка, нямаше да седиш в кабинета ми и да чакаш да дойда — казва тя.

— Съжалявам. Не исках да го казвам…

— Току-що го направи.

— Май прекалих с изразяването на мнението си за твоя приятел репортера.

Има предвид Кал Трад. Ламонт не желае да го слуша.

— Да видя дали мога да го кажа по-деликатно — казва Мик.

Трудно й е да се изнерви, но тя познава предупредителните признаци. Стягане в гърдите, леден полъх по тила, прескачане в иначе спокойния ритъм на сърцето й.

— Какво ти е казал?

— Повече ме е грижа ти какво си му казала. Да не си го озлобила по някакъв начин? — изтърсва Мик.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Може да си го обидила по някакъв начин. Например с оная новина за първа страница, която даде миналия месец на „Глоуб“ вместо на него.

— И защо трябва да му давам големи новини? Та той работи за студентски вестник.

— А можеш ли да се сетиш за друга причина да иска да ти го върне за нещо?

— Хората никога не се нуждаят от причини.

— Ютуб. Пуснато е преди няколко часа. Честно казано, не знам какво да правим.

— С кое? А и твоята работа е винаги да знаеш какво да правиш, за каквото и да става дума — отвръща тя.

Мик става от дивана, отива до нея, застава зад компютъра й и влиза в Ютуб.

Видеоклип.

Карли Саймън пее „Толкова си суетна“, докато Ламонт влиза в дамската тоалетна, спира пред умивалника и отваря чантата си от щраусова кожа. Започва да оправя грима си, конти се, изучава лицето си от всеки ъгъл, оглежда фигурата си, експериментира с копчетата на блузата си, кое да закопчае, кое да остави разкопчано. Опъва си полата, оправя си чорапогащите. Отваря широко уста, разглежда си зъбите. Звучат думите от собствената й предизборна кампания: „Да сложим край на престъпността. Моник Ламонт за окръжен прокурор на Мидълсекс“.

А в края на клипа вместо белезници щракат зъбите й.

— И затова ли намесваш Кал? — свирепо пита тя. — И моментално решаваш, че е негова работа? На какви основания?

— Превърнал се е в твоя сянка, следва те навсякъде. Незрял е. От едно колежанче може да се очаква подобно нещо…

— Ама че сериозни доводи. — В тона й има сарказъм. — Слава Богу, че аз съм окръжният прокурор, а не ти.

Мик се опулва насреща й.

— Нима го защитаваш?

— Не би могъл да го направи — отвръща тя. — Който и да е записал това, очевидно е бил в дамската тоалетна. Жена, с други думи.

— Това типче като нищо може да мине за мацка…

— Мик, той ме следва като пале, въртеше се около мен през цялото време, докато бях в училището „Кенеди“. Не е имал време да се направи на травестит или да се скрие в дамската тоалетна.

— Не знаех…

— Разбира се, че няма да знаеш. Нали не беше там. Но си прав. Първото правило на занаята винаги е да откриваш кой ме е предал. — Започва да крачи напред-назад. — Най-вероятно някоя студентка в тоалетната ме е видяла през открехнатата врата и е записала всички тези глупости с мобилния си. Това е цената да си публична фигура. Никой няма да вземе този клип на сериозно.

Мик я зяпа, сякаш току-що е паднала от рафт и се е пръснала на парчета — като някои от безценните й стъклени изделия.

— Освен това важното е дали изглеждаш добре. И с радост мога да кажа, че изглеждам. — Тя пуска отново клипа, окуражена от екзотичната красота на лицето си и съвършените зъби, от добре оформените крака и бюста, на който би завидяла не една жена. — Запомни това, Мик. В крайна сметка нещата не са чак толкова зле.

— Не бих казал — отвръща той. — Губернаторът се обади.

Тя спира да крачи. Губернаторът никога не се обажда.

— За Ютуб — казва Мик. — Иска да знае кой стои зад това.

— Да бе. Все едно аз знам.

— Който и да го е направил, положението е неловко. А когато ти си представена в лоша светлина, същото се отнася и за него, защото той е човекът, който…

— Какво точно каза? — пита тя.

— Не говорих директно с него.

— Разбира се, че не си говорил директно с него. — Гневното крачене се подновява. — Никой не говори директно с него.

— Дори ти.

Сякаш има нужда да й се напомня.

— И то след всичко, което направи за него — добавя Мик. — Не си го виждала нито веднъж. Никога не отговаря на обажданията ти…

— Това може да се окаже нашата възможност — прекъсва го тя. Мислите й са като билярдни топки, пръскащи се по масата и попадащи в джобовете. — Да. Точно така. Най-доброто отмъщение е успехът. И тъй, какво ще правим? Ще превърнем този гаф с Ютуб в мое преимущество. Във възможност да получа аудиенция при Негово височество и да получа подкрепата му за новата ми инициатива срещу престъпността. Ще се заинтересува, когато разбере какво има за самия него във всичко това.

Нарежда на Мик да я свърже с началника на екипа на губернатора. Така. Трябва незабавно да се срещне с губернатор Хауард Матър. Мик изказва предположението, че може би няма да е зле Ламонт да „раболепничи“, и тя му напомня никога да не използва тази дума, освен ако не се отнася за някой друг. Все пак се съгласява, че щом в крайна сметка признава Матър за свой ментор, това ще окаже въздействие. Наистина се нуждае от съвета му. Изведнъж се е озовала в някакъв пиар кошмар. Бои се, че станалото може да се отрази лошо върху него, и не знае как да постъпи. И тъй нататък.

— Трудно би могъл да устои — добавя тя.

— Ами ако го направи? Какво да правя тогава?

— Стига си ме питал как да си вършиш работата! — избухва тя.

В една съвсем различна част на Кеймбридж се намира занемарената паянтова къща, където Уин е отгледан от баба си Нана. Превзетият от бръшлян, цъфнали храсти и дървета двор се е превърнал в рай за птици и прилепи — както и за онези, които се хранят с тях.

Моторът подскача, поднася по неравната алея и спира до древния буик на Нана. Уин сваля шлема и ушите му се изпълват с мелодичния звън на полюшвани от ветреца звънчета, сякаш мънички феи са накацали по дърветата и стрехите на къщата и са решили да останат тук. Нана твърди, че звънчетата прогонват лошите и досадни същества; Уин подозира, че в тяхно число са включени и съседите. Себични, тесногръди, груби. Съперничат си за общите алеи и местата за паркиране. Взират се подозрително в постоянния поток хора към и от къщата.

Уин отваря багажника на стария буик (естествено, Нана не си е направила труда да го заключи), слага вътре веригата на мотора, отваря задната врата, прекрачва ивицата сол кашер, посипана по пода. Нана е в кухнята и ламинира дафинови листа с широки ивици прозрачен скоч. Телевизорът е включен на канал за класическа музика. Мис Кучка — глуха, сляпа и на практика крадена, тъй като Уин я е отмъкнал от жестокия й собственик — хърка под масата.

Той оставя сака на кухненския плот, добавя към него пълната с покупки раница, навежда се и целува Нана по бузата.

— Както обикновено, колата ти е отключена. И вратата е отключена, а алармата не работи.

— Милото ми момче. — Очите й блестят, дългата й бяла като сняг коса е пусната. — Как ти мина денят?

Той се заема да подреди покупките в хладилника и шкафовете.

— Дафиновият лист не пропъжда крадци. Затова си имаш аларма и хубави ключалки. Нощем поне използваш ли ги?

— Никой не се интересува от старица, която няма нищо за крадене. А и си имам цялата закрила, която ми трябва.

Той въздъхва, решава да не й натяква повече, придърпва един стол, отпуска ръце в скута си, понеже на масата няма място за тях — всеки сантиметър е зает от кристали, свещи, статуетки, икони, талисмани и муски за късмет. Тя му подава два големи дафинови листа и сребърните й накити — пръстен на всеки пръст, гривни от китката до лакътя — зазвъняват.

— Сложи си ги в обувките си, миличък. Единият в лявата, другият в дясната. Не прави като миналия път.

— Какво съм направил миналия път? — Той пъха ламинираните листа в джоба си.

— Не си ги сложи в обувките. И какво направи Черупката?

Така нарича Ламонт. Празна обвивка, в която няма нищо.

— Натовари те с някаква ужасна работа. Опасна работа — продължава Нана. — Лавърът е растението на Аполон. Когато го носиш в обувките си, стъпваш върху победа. Гледай върхът да сочи напред, а дръжката — към петата.

— Да бе. Е, току-що отново получих ужасна работа.

— Изтъкана е от лъжи — казва Нана. — Внимавай какво правиш, защото не е онова, което казва тя.

— Знам какво е. Амбиции. Егоизъм. Лицемерие. Суета. Тормози ме.

Нана отрязва още скоч.

— Това, което ми трябва, е справедливост — в мисъл, в дума и в дело. Виждам знак за обръщане и следи от гуми по асфалта. Какво е това?

Уин си помисля за Стъмп и злополуката с мотора й.

— Нямам представа.

— Много внимавай, миличък. Особено с мотора. Иска ми се да не караше това нещо.

И ламинира поредния дафинов лист.

Когато цената на бензина е стигнала три долара за галон, Уин е продал хамъра си и е купил това дукати. И после — ама че съвпадение. Около седмица по-късно Ламонт да излезе с нова политика — само следователите на повикване могат да пътуват до дома си със служебните автомобили.

— Е, поне за тази вечер желанието ти е изпълнено. Трябва да заредя стария ти боен кораб с бензин — казва той. — Ще ти го върна утре. Макар и да нямаш работа зад волана.

Не може да я спре. Така че е по-добре поне да е сигурен, че няма да закъса някъде по пътя. Нана има склонност да забравя за разни баналности като това да държи резервоара пълен, да проверява маслото, да държи регистрационния талон в жабката, да заключва вратите, да пазарува, да плаща сметки. Ей такива дреболии.

— Дрехите ти ще са чисти и хубави. Както винаги, миличък. — Посочва сака върху плота. — Каквото докосва кожата ти, прави магия.

Той угажда на още един от ритуалите й. Тя настоява да пере на ръка работните му дрехи в специална смес, от която миришат на билкова градина, после ги опакова в мека бяла хартия и ги връща в сака. И така всеки ден. Нещо свързано с обменянето на енергии. Изсмуква негативното от него, докато се бъхти, после вкарва билките на боговете. Каквото и да е, стига да е щастлива. Не е нужно някой да знае какви неща прави.

Мис Кучка се размърдва и отпуска глава върху крака му. Нана поставя листо върху парчето скоч. Взема кибрит и запалва цветното кандило пред архангел Михаил.

— Някой ръчка нещо и ще си плати. Прескъпо ще си плати.

— За нея е нормално да ръчка нещо — казва той.

— Не е Черупката. Някой друг. Нечовек.

Нана няма предвид животно или камък. Нечовеците са опасни хора, неспособни да изпитват любов или угризения. С други думи — социопати.

— Веднага се сещам едно име — казва Уин.

— Не — поклаща глава Нана. — Но тя е в опасност.

Той се пресяга и взема ключовете от колата — окачени са на протегнатата керамична ръка на малка египетска статуетка.

— Опасността й помага да не се отегчава.

— Миличък, няма да излезеш от тази къща, докато не си сложиш листата в обувките.

Той се събува и нагласява дафиновите листа, като внимава да са обърнати в правилната посока, според инструкциите на производителя.

— Днес е денят на богиня Диана, която владее среброто и медта — казва Нана. — А медта е старият метал на луната. Освен на топлина и електричество, тя е проводник на духовна енергия. Но внимавай. Лошите хора я използват, за да си прокарват измамите. Затова я крадат толкова много напоследък. Защото лъжата е на власт. Тъмният дух на ненавистта и лъжите властва сега на планетата.

— Прекаляваш с гледането на Лу Добс.

— Обичам този човек! Истината е твоята броня, миличък. — Нана бърка в джоба на дългата си пола, вади малка кожена кесия и я тика в шепата му. — А това е мечът ти.

Уин развързва връзките. Вътре има лъскаво петаче и малък кристал.

— Винаги ги носи — казва тя. — Заедно те образуват кристална магическа пръчка.

— Страхотно — отвръща той. — Може пък да превърна Ламонт в жаба.

Малко след като Уин тръгва, Нана отнася кутийка сол кашер горе в банята, по чиито ъгли висят осмоъгълни огледала и отразяват негативната енергия към изпращача й.

„Махни се, зло,

там върви, отдето си дошло!“

Никога не си ляга нечиста, не иска да позволи на мръсотиите на деня да продължат в сънищата й.

Безпокойство. Усеща присъствието на нечовек. Малък, изпълнен с палавщина и лошотия, негодувание и гордост. Изсипва сол под душа, пуска водата и произнася още едно заклинание.

„Слънце чезне и луна изгрява,

ала дело свято продължава.

Дъх и светлина в същност здрава.

Боецо праведен, часът ти наближава!“

Солта в краката й изсмуква лошата енергия от нея и я отнася в канала. Нана завършва душа с отвара от магданоз, градински чай, розмарин и мащерка — приготвила я е сутринта в желязно котле. Полива се с ароматната течност, за да пречисти аурата си, защото работата й я кара да контактува с много личности, не всички от които са добри. Особено този. Нечовекът. Младият, който се спотайва някъде наблизо. Тук е и иска нещо от Нана. Нещо, което й е много скъпо.

— Най-мощното оръдие на магията ми е самото ми същество — предупреждава тя на глас. — Ще те смачкам като гнида!

Отива в спалнята си, отваря едно чекмедже и вади малка торбичка от червена коприна, пълна с железни пирони, прибира я в левия джоб на чистата си бяла роба. Сяда на леглото до Мис Кучка, пише в дневника си на светлината на бели свещи. Обичайните мисли за Магия, Заклинания и за Делата на магьосника. Дневникът е дебел, подвързан с италианска кожа, и тя вече е изпълнила страниците му с едрия си закръглен почерк, както е изпълнила страниците на много други дневници през годините. После я наляга умора, тя гаси свещите и тъкмо се кани да се потопи в страната на сънищата, когато сяда в леглото и се взира в мрака. Грабва торбичката с пирони и започва да дрънчи с тях.

Глухата Мис Кучка продължава да хърка и дори не помръдва. Долу в коридора между кухнята и дневната се чуват стъпки.

Нана скача от леглото и изскача от спалнята. Не спира да дрънчи с пироните.

— Ще те накажа трижди по три пъти! — вика високо.

Стъпките стават по-бързи. Туп-туп-туп-туп-туп. Вратата на кухнята се затръшва. Нана поглежда през прозореца и вижда тичаща сянка. Сянката мъкне нещо. Нана слиза забързано по стъпалата, излиза навън и обикаля запуснатия двор. Звънчетата звънят възбудено и гневно. Нана чувства празнотата на онова, което е било тук преди малко. После по улицата се чува рев на двигател. Стоповете на колата са червени като очите на самия дявол.

 

 

В мобилната лаборатория на Фронт Стъмп проучва материалите за днешния банков обир с надеждата да намери нещо, каквото и да е, но отново без резултат.

Снемането на отпечатъци от хартия не е така лесно, както се представя в криминалните филми. В реалния свят тепърва се очаква въпросният грабител да остави вършеща работа улика. Стъмп чува приближаваща се кола и спира работа. В същото време мобилният й телефон иззвънява.

— Аз съм. — Завладяващият баритон на Уин. — Приемаш ли посетители? До дундестия ти бус съм.

Тя сваля латексовите ръкавици и отваря задната врата. Уин се качва и присвива очи от ярката светлина, а тя затваря зад него, хвърля използваните ръкавици в кошчето и вади нови от кутията.

— Откъде разбра, че съм тук?