Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (4)

Глава 4
Миналото

18 август 1998 година

— Е? Събуди ли се най-сетне? — Ръката на Майк се плъзна по лицето й, позабави се малко около шията и се опита да си пробие път под завивката, но после се дръпна със светкавична бързина, когато тя закачливо посегна да го удари. Черити беше прекалено уморена, за да улучи, но и съвсем не й се искаше.

— Остави ме на мира — промърмори тя с лице, наполовина скрито под завивката. — Ако преливаш от излишна енергия, можеш да станеш и да направиш кафе.

Майк смръщи чело с престорено преувеличено разочарование.

— Ти си сухар — заяви той.

— Не — прозина се Черити. — Уморена съм. Не съм спала от десет години насам.

Вслуша се за момент в мълчанието, което последва. За пръв път от седмици се събуждаше не от гласове или чукане по вратата, или от звъна на телефона: за пръв път можеше чисто и просто да стане и да се облече, без да трябва да се страхува, че някой ще я снима от покрива на отсрещната сграда. Дълбоко в себе си благодареше на Бога, че беше изпратил чуждия космически кораб. Славата можеше да се превърне в бреме. Особено когато човек изобщо не я желаеше.

Забеляза, че Майк действително беше станал и вършеше нещо в кухнята. Вдигна замаяната си от съня глава, погледна към ръчния си часовник и установи без особена изненада, че е спала над дванадесет часа. Въпреки това не можеше да се каже, че се чувства отпочинала.

Още малко се полюбува на блаженството да си лежи ей така и да се гуши в топлината на чаршафите, после стана без желание, повлече се към банята и през следващите десет минути се постара да се разсъни окончателно под ледените струи на водата.

Мирисът на току-що сварено кафе се носеше вече из малкото жилище, когато тя влезе в кухнята. Майк не беше приготвил само кафе, но и разкошна закуска. Черити не изпитваше почти никакъв глад, но въпреки това се усмихна с благодарност.

Седна и сбърчи вежди, когато забеляза, че Майк направо я изпива с поглед.

— Сега се закусва — заяви тя категорично.

— Имам по-добра идея от това.

— Сладострастник — отвърна Черити подчертано делово.

— Какво искаш? Необходимо ми е да наваксам малко. Нали през последните десет седмици съм те виждал само в скафандър или пък на снимка.

— И това май ти е било много — простена Черити. — Трябваше да ти донеса някое лигаво космическо чудовище от борда на кораба. И освен това — защо се оплакваш? Почти шест седмици бяхме непрекъснато заедно.

— Но не сами — Майк направи гримаса. — И съвсем не без наблюдение, нали?

Черити се усмихна.

— О, няколкото камери. Бихме могли да се позлатим целите, ако можехме да получим процент от филмите — отпи от кафето и тъкмо се канеше да каже още някаква закачлива забележка, когато звънна камбанката на вратата.

Майк трепна изплашено. Погледа я един момент въпросително, после доброто настроение изчезна мигновено от лицето му.

— Ако е пак някой гаден журналист…

Позвъни се отново, но този път неизвестния посетител не вдигаше пръста си от копчето на звънеца. Майк понечи да се изправи, но Черити го възпря с бързо поклащане на главата, закопча пеньоара си догоре и се изправи. Докато вървеше към вратата, звъненето не само не преставаше, но сякаш ставаше все по-настойчиво и напористо.

Черити дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори със замах вратата и се накани да произнесе едно в никакъв случай не и любезно приветствие.

Но пред вратата стоеше не журналист, а строен, млад мъж в униформа на Космическата служба.

— Капитан Леърд? — попита лейтенантът.

Черити кимна. Посетителят извади служебната си карта от джоба на сакото. Вдигна я за части от секундата пред очите й и кимна след това някак неопределено.

— Казаха ми, че мога да намеря при вас лейтенант Уолторп. Така ли е?

— Това засяга ли ви? — попита любезно Черити.

— По принцип — не — призна непознатият. — Но трябва да ви помоля да ме придружите. И двамата.

— Какво се е случило?

Черити се огледа разсеяно. Дори не беше забелязала, че Майк е дошъл подире й. Лейтенантът от Космическата служба поклати неопределено глава:

— Това не мога да ви кажа — отговори. — Имам само заповед да ви отведа. Двамата. И то веднага, моля.

Майк се накани да отговори, но се задоволи само със свиване на рамене и без да каже нито дума повече, тръгна обратно. След малко и Черити го последва. И двамата познаваха прекалено добре този тон в гласа на младия лейтенант, за да не разберат, че е наистина нещо спешно. Имаха десетседмично мъченичество зад гърба си — Бекър едва ли би прекъснал напълно заслужената им отпуска заради някаква дреболия.

Тя не си направи труда да покани лейтенанта да влезе вътре, но само след три минути тя и Майк се появиха отново при него, стегнати в униформите си. Последваха го мълчаливо в асансьора.

Не потеглиха надолу, както беше очаквала, а нагоре, към покрива на сградата, където ги очакваше хеликоптер с работещ двигател, един от тези, които развиваха двойно по-голяма скорост от скоростта на звука и който беше всичко друго, но не и незабележим. Комендант Бекър едва ли би ги повикал с такава машина само за да се осведоми за състоянието им, помисли си тя. Въпреки това не каза нищо, а последва приведена лейтенанта до вратата на хеликоптера. Насреща й се протегна ръка и доста грубичко я изтегли във вътрешността на машината. Едва Майк и младичкият лейтенант я бяха последвали и отлетяха.

Тя гледаше объркано през прозореца и виждаше как покривите на Ню Йорк пропадат в дълбочината под нея. Това, което пилотът правеше в момента, беше, първо, противоуставно и, второ, нищо друго освен алармен старт.

Майк седна до нея и тя забеляза едва сега, че не бяха сами: младият лейтенант, който ги беше повикал, беше седнал на скамейката срещу нея. Лицето му не беше вече така напрегнато.

— Корабът? — попита тя.

Лейтенантът се сепна и после кимна.

— Откъде знаете?

Черити се усмихна:

— Може би е женска интуиция, а може би — добави тя след едва забележима пауза, — просто случайно попадение. Не би трябвало да признавате веднага всичко, щом някой чисто случайно е отгатнал истината, лейтенант.

— Какво правиш? — прошепна Майк. — Нужно ли е така да притесняваш бедното момче?

— Да — отвърна Черити толкова високо, че съседът им с положителност да я чуе. — В края на краищата, той ми провали отпуската.

— Заповедта дойде от най-високо място — отвърна смутено лейтенантът.

— А къде отиваме сега? — попита Черити.

— В Пентагона — отговори лейтенантът. И после добави: — Но повече не бива нищо да ви казвам, капитане, а и не бих могъл, дори да исках.

Черити скри усмивката си. Разбра, че Майк беше прав: тя притесняваше бедното момче, което нямаше никаква вина. Бяха му възложили само неблагодарната задача да доведе нея и Майк. А какво правеха останалите членове на техния екипаж?

В отговор лейтенантът само сви рамене:

— Моята заповед е да доведа вас и лейтенант Уолторп. Но мисля, че това се отнася и за целия екипаж.

Черити не беше особено изненадана. Не би имало особен смисъл да върнат само нея и Майк, нямаше нищо, което да бяха преживели само тя или само той, без останалите.

Облегна се назад в седалката, притвори очи и проспа останалата част от полета. Събуди се едва когато хеликоптерът кацна на покрива на Пентагона, където ги посрещна цяло отделение въоръжени, но мълчаливи войници. Нейните документи и тези на Майк бяха щателно проверени, едва тогава им позволиха да се наблъскат заедно с постовите в един малък асансьор и да влязат в самата светая светих.

Пътуването надолу трая много дълго: или асансьорът беше значително по-бавен, отколкото бяха сметнали, или пък се спускаха доста под земята.

Кабината спря след цяла вечност и Черити въздъхна облекчено.

Огледа се с неприкрито любопитство, докато тя и Майк следваха войниците по едва-едва осветените коридори. Не че имаше кой знае какво за разглеждане, стените бяха голи и без прозорци, боядисани с бледи пастелни цветове. Бетон без каквито и да било надписи, само цифри по вратите, а наоколо се чуваше само бръмченето на климатичната инсталация.

Тя бързо прехвърли в ума си още веднъж всичко, което знаеше за космическия кораб. Не беше много, но това се дължеше по-скоро на факта, че никой не знаеше особено много за този огромен галактически диск, дори не и научният екип, който от две седмици правеше единствено това: да го изследва милиметър по милиметър. Напоследък тя изпитваше силна неприязън към тази тема. От друга страна пък, беше изобщо невъзможно да не чуеш нищо за кораба. От седмици в масмедиите съществуваше само тази една тема.

След една, сякаш безконечна, одисея през километричните празни коридори достигнаха целта си: една малко по-широка, невзрачна врата, през която водачите им спряха и им направиха безмълвно знак да влязат.

Не беше кой знае колко изненадана да види отново целия екипаж на „КОНКЪРЪР“ с изключение на Белинджър. Дори Сьоренсен бе тук. Не се изненада и когато видя рязко очертаното лице на коменданта Бекър, което впрочем не предвещаваше нищо добро: появеше ли се някъде Бекър, имаше неприятности.

Това, което не беше очаквала обаче, беше присъствието на стройния, не много висок мъж в горния край на масата. Не беше го срещала никога преди това. Естествено, всеки познаваше лицето на президента на Съединените Американски Щати.

— Когато се овладеете отново, капитан Леърд — каза полутихо Бекър, — затворете вратата, моля, и седнете.

Черити се сепна, едва сега забеляза, че наистина е застинала на едно място и се е втренчила в президента, и припряно затвори вратата след себе си. Искаше да отдаде чест, но Бекер махна само с ръка и посочи един от малкото незаети столове. Черити седна. Сърцето й заби бързо.

— Какво се е случило? — попита тя рязко.

Президентът бегло се усмихна, докато Бекър я изгледа неодобрително, но не отговори, а демонстративно погледна часовника си. Черити забеляза, че е останал само един незает стол. Явно съставът още не беше попълнен.

Огледа се, поздрави Найлс, Ландърс и Сьоренсен с кимване и установи с нарастващо безпокойство с колко високи чинове бе пълна тази малка заседателна зала: с изключение на някогашния екипаж на „КОНКЪРЪР“, тук нямаше никой друг, който да не носи на раменете си поне две звезди. Най-малко! Какво, по дяволите, се беше случило?

Погледна въпросително към Сьоренсен, отговорът беше обаче само свиване на рамене. Професорът знаеше толкова малко, колкото и тя. Изглеждаше много сериозен. Пушеше и пръстите му почти смазваха цигарата, а той сякаш изобщо не го забелязваше.

Търпението й бе подложено на сурово изпитание. После разбра с изненада, че са чакали не повече от пет минути мъжа, за когото беше запазен последният стол, но те се превърнаха в цяла вечност. И когато той влезе, Черити не беше единствената, която се сепна изненадано и се втренчи в него.

Мъжът беше сивокос, възрастта му трудно можеше да се прецени. Лицето му беше непроницаемо, ръцете — фини като на хирург и не се връзваха с външния му вид. Носеше униформа като Бекър и останалите в залата, а на раменете му гордо проблясваха цели четири звезди, но имаше още нещо, което го отличаваше от Бекър и останалите: униформата му беше светлокафява и както на фуражката, така и на яката на сакото сияеха малките, кървавочервени звезди на Руската армия.

Бекър се изправи, когато руснакът влезе. Усмихваше се, но погледът, който същевременно отправи към другите, криеше определено предупреждение. Той мълчаливо пристъпи към госта, придружи го до стола му и след това бързо се завърна на мястото си.

— Господа — започна той, — мадам… — Това се отнасяше само за Черити, защото тя беше единствената жена в залата. — Не е нужно специално да ви предупреждавам, че този разговор и всичко, което може би ще узнаете впоследствие, е строго секретно. — „Не си позволи да губи никакво време с поздрави — помисли си учудено Черити. — Какво, за бога, се е случило?“ — И за да предотвратя всякакви предположения — продължи Бекър, — искам да кажа следното: генерал Демизов е тук по изричното желание на президента на САЩ, както като наблюдател, така и като представител на своето правителство. Така че ви моля да си спестите всякакви излишни въпроси — направи добре премерена пауза, кимна още веднъж към Демизов и продължи: — Повечето от вас сигурно подозират за какво се касае, най-вече защото всеки тук познава капитан Леърд и нейния екипаж.

— Космическият кораб — произнесе Майк ненужно. — Какво се е случило?

Бекър му отправи осъдителен поглед, но отговори.

— Не знаем. Все още. Тук сме, за да разберем. — Отправи поглед в празното пространство край Майк и шумно въздъхна. Изведнъж доби вид на много стар човек. И много уморен.

Бекер не каза нищо повече, както всички очакваха, а седна отново на мястото си и вдигна лявата ръка.

— Филмът, моля.

Някаква невидима ръка в края на също така невидимата микрофонна връзка превъртя няколко ключа и след секунда в залата се спусна плътен мрак. Черити неволно протегна ръка към дланта на Майк и изведнъж изпита силна радост, че той е наблизо. Боеше се.

Когато след половин секунда огромната видеостена зад Бекър просветна, тя не показа нищо, което да обоснове този страх. Видя се само един образ, който може би беше необичаен, но от няколко седмици обикаляше всички телевизионни екрани по света: корабът, сребристо-сива стоманена шапка, цялата в драскотини, сякаш нахлупена върху Северния полюс. Снегът, разтопен от огнените пламъци при приземяването, отдавна беше замръзнал отново и се беше превърнал в гладка повърхност на ледено езеро, върху което се намираха палатките и бунгалата на различните изследователски екипи. Ято огромни товарни хеликоптери кръжеше над стоманения колос, но те приличаха на малки водни кончета от метал, джуджета в сравнение с безжизнения гигант, който беше паднал върху Северния полюс от дълбините на Космоса.

Без да иска. Черити отново изпита почти неприятна възбуда, когато видя космическия кораб. Гледката сама по себе си беше абсурдна: през последните три седмици безброй американски, руски, английски, френски, немски и най-различни други научноизследователски групи бяха изследвали стоманения диск и всички бяха достигнали до заключение, което малко беше потиснало еуфорията, в която появата на кораба заплашваше да тласне света: корабът не беше чудо на техниката. Беше примитивен, голяма част от елементите му бяха много по-просто конструирани и построени, в сравнение със съпоставими земни съоръжения и се беше приземил по начин, който изглеждаше направо ужасяващ: беше се сблъскал със земната атмосфера като ниско подхвърлен камък. След като при обиколката си на Слънцето беше изразходил голяма част от скоростта си, въздушната обвивка на Земята го беше подметнала седем-осем или девет пъти и той най-сетне беше потънал надолу. Огромните ракетни двигатели във вътрешността му не бяха се включили нито за миг. Беше преминал с леко шумолене през атмосферната обвивка на земята, подобно на фантастично голям диск за фризби, а долната му страна се беше превърнала в нажежени до бяло метални отпадъци.

Черити разбираше доста от навигация, но не беше в състояние да допусне, че някой можеше да изчисли предварително едно приземяване като това.

Гласът на Бекър рязко я върна към реалността и заседателната зала. Беше изчакал достатъчно време, беше им дал възможност да разгледат още веднъж изображението на междупланетния кораб и да го запомнят добре. Когато започна да говори отново, гласът му не беше вече същият както преди…

— Всички познавате тези снимки. Правени са преди едно денонощие, по-точно преди двадесет и три часа. Това, което ще видите сега, е сателитна снимка, направена преди не повече от тридесет минути.

Той отново вдигна ръка и изображението се промени.

В първия момент Черити не забеляза почти никаква разлика. Изображението не беше вече стереоскопично, а плоско, и качеството на цвета не беше като при предишната снимка, но всъщност това беше всичко. Перспективата и отрязъкът бяха същите.

После тя разбра. И този път не можа да прикрие уплахата си.

Изображението беше неподвижно. Не беше фотография, ясно се виждаха причудливите форми, в които вятърът навяваше снега около кораба, а малко по-нататък, вече не така ясно, се забелязваше сянката от облак, бавно носещ се над обширната ледена повърхност — но хеликоптерите бяха изчезнали. Между пъстрите палатки и бунгала не се забелязваше никакво движение. Никакви превозни средства. Никакви хора.

— Какво се е случило? — попита Сьоренсен. В гласа му Черити долови само любопитството на учения и никаква следа от емоции.

— Не знаем — отвърна Бекър. — Радиовръзката прекъсна преди седем часа — внезапно и едновременно за всички групи. Оттогава не сме получили никакъв сигнал. От никого.

— Но там има хиляди хора! — възрази Сьоренсен. — Все някой трябва да е…

— Приблизително хиляда и петстотин учени от всички краища на света — прекъсна го спокойно Бекър. — Освен това и една част на ООН от пет хиляди души и… — Черити видя как се извърна в тъмнината и погледна бързо руския си колега, преди да продължи нататък — малко по-малобройна елитна част на Космическата служба на САЩ. Предполагам, че руските ни колеги също имат свое присъствие там.

В мрака не можеше да се види лицето на Демизов, но мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор.

— Разбира се, сигурно сте изпратили някого да провери — предположи Черити.

— Опитахме се — отвърна Бекър.

Продължи да гледа втренчено изображението на огромния, ужасяващо мъртъв диск.

— Опитали сте се? — Майк се приведе напред развълнувано. — Какво означава това, коменданте?

Бекър въздъхна по начин, който показа, че трябва да направи някакво признание. Не погледна Майк, когато отговори.

— Не можем да стигнем дотам — каза той. — Изгубихме четири реактивни самолета и шест хеликоптера, преди да го разберем. Около този кораб… има нещо. Нещо като защитна стена.

— Защитна стена? — Черити имаше чувството, че чува как Сьоренсен мръщи вежди, изпълнен със съмнение. — Какво означава това?

— Не е невидима стена или пък някаква измишльотина от областта на научната фантастика, професоре — Черити беше изненадана, когато забеляза, че отговаря Демизов. Руснакът говореше перфектен английски. — Има нещо, което кара нашите самолети да изключват. Един вид… поле, ако ми позволите този непрофесионален израз, което парализира електрическата енергия. Мястото може да се премине, но само пеша.

— Изпратете тогава екипажи с шейни и кучета — заяви Сьоренсен. — Това…

— Вече е направено, професоре — прекъсна го нетърпеливо Бекър. — За какви ни смятате?

— И?

— Нищо — отвърна Бекър. — Диаметърът на това поле е точно сто и петнадесет мили. Нужни са дни, докато стигнат дотам.

— А… екипите? — Черити не познаваше гласа, който зададе този въпрос. Но ясно долови страха, който прозвуча в него. — Учените и войниците, те… всички ли са мъртви?

— Вероятно — каза Бекър студено. — Мъртви или най-малкото неспособни да се движат. Виждате и сам. Ни най-малък признак на живот.

Но това не беше всичко, Черити добре го усещаше. Можеше да има десетки логически обяснения защо на сателитната снимка не се вижда никой. И главно това, че след като е спряло електричеството в целия лагер, е спряло, разбира се, и отоплението. А на Северния полюс беше адски студено. При температура минус петдесет градуса едва ли някой би имал особено желание за разходки.

— Защо не използвате парашутен десант? — попита същият глас, който току-що се беше разтревожил за научните екипи.

Бекър се засмя тихо. Смехът му прозвуча не особено ласкаво.

— Полето е с форма на полукълбо, генерал Уоткинс — отвърна той. — За съжаление нямаме самолети, които да летят на петдесет мили височина.

— Някакви признаци на живот от самия кораб? — попита Сьоренсен. — Някакви радиосигнали, излъчвания?

Бекър поклати отрицателно глава.

— Не — отговори той. — Но има нещо друго. Свикахме това съвещание не само заради този… феномен.

— А заради? — попита Сьоренсен.

Този път Бекър не отговори веднага. На Черити й беше трудно да различи сенките на останалите пред ярко осветената стена, но й се стори, че Бекър размени бърз въпросителен поглед с президента, преди да продължи да говори.

— Така или иначе ще го научите след няколко часа, професоре, ако не стане някакво чудо. Президентът на САЩ ще обяви извънредно положение. Боя се, че това там… — той посочи към екрана, — е само началото.

— Началото на какво? — попита Сьоренсен. Гласът му трепереше. „Знае отговора, както и всеки друг тук“ — помисли си Черити. Риторичните извъртания на Бекър бяха абсолютно излишни. Но може би той чисто и просто се боеше да го произнесе на глас.

Така че не Бекър отговори на въпроса на Сьоренсен, а човекът до него, президентът на САЩ.

— Началото на война, професоре. Колкото и да съжалявам, няма смисъл да си затваряме очите пред истината. Трябва да сме готови за нападение. Боя се, че то вече е започнало. Отдавна.

Сьоренсен се тресеше.

— Но това е безсмислица! Може да има хиляди безобидни обяснения за този феномен и…

— Има и други неща, професоре — каза Бекър и въпреки че беше произнесъл думите съвсем тихо, беше ги прошепнал, Сьоренсен млъкна внезапно.

— Ето това — продължи Бекър — пристигна преди седем часа чрез сателита — няколко секунди, преди да прекъсне връзката. Погледнете внимателно.

Изображението на екрана се смени. Сега се виждаше вътрешността на кораба. Камерата беше насочена към гигантския метален блок, който Черити и Сьоренсен бяха открили вътре в междупланетния диск. Ярката светлина на прожекторите го правеше не така зловещ и мрачен, виждаше се, че не е черен, а също така приглушено сив, както и останалата част на кораба. Дребните фигурки на хората, които пълзяха в подножието и в основата му, го правеха да изглежда още по-голям. В подплатените отвътре с кожи наметала и качулки мъжете наподобяваха забулени мравки, щъкащи насам-натам върху циклопски жертвеник.

Изображението се смени. Силуетите на хората се размиха и образуваха наново, само леко видоизменени. Бекър остави видеолентата да се движи максимално бавно. За няколко секунди кубическият кошмарен пейзаж отново застина пред тях неподвижно, после наново се разми…

— Гледайте сега внимателно — каза Бекър. — Имаме една-единствена снимка. Веднага след това предаването беше преустановено.

Очертанията на мъжете отново се размиха, но този път се промениха не само те. Погледът на Черити беше прикован с магическа сила върху титанов пръстен, който стоеше царствено върху горната част на блока — и тя видя ясно как и той се промени, сякаш се плъзга настрани и нагоре, сякаш че… е порасъл? Но как беше възможно това? Беше пръстен от компактен титан. Сьоренсен и колегите му го бяха установили съвсем точно! Но когато се появи следващото и последно изображение…

ТОЙ ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ ПРАЗЕН!!!

Изведнъж там нещо взе да се движи и вълнува… Образуваше се нещо безформено и черно.

Черити изкрещя, но викът й се изгуби сред ужасеното тежко дишане на останалите.

Беше чудовище. Животно с десет крака, с черно-кафява хитинова обвивка, което отдалече приличаше на невероятно уголемен бръмбар, но и същевременно съвсем друго, така неописуемо чуждо, че дори само видът му събуждаше болка у Черити.

Въпреки това тя се насили да го разгледа подробно, защото онази част от нея, която не се беше вледенила от ужас и неверие, по странен начин беше омагьосана от тази гледка. Чудовището беше огромно. Ако вземеше за мащаб пръстена, през който то излизаше („Пръстен? Та това беше ИЗХОД — мислеше си тя истерично. — О, господи, това нещо там не беше нищо друго, освен преносител на материя!“), то дължината му сигурно беше към петнадесет метра над застиналите фигури на мъжете от снимката, които все още не го бяха забелязали, и всеки един от крайниците му имаше дебелината на човешко тяло. Силата му, тази ужасяваща сила на насекомо, която дремеше скрита в обвитото с черупка тяло, сигурно щеше да е достатъчна да вдигне във въздуха цял танк и да го направи на пихтия.

Случи се обаче нещо още по-лошо. Това чудовище не беше изпълзяло само през отвора, върху гърба му имаше още нещо.

Отдалеч фигурата наподобяваше човек, но имаше четири ръце и беше определено прекалено голямо, за да бъде наистина нещо хуманоидно. Тялото напомняше примитивна ризница, направена сякаш със същия материал, както и черупката на яхнатото животно, а от лицето се виждаха само очите, които дори и от екрана наблюдаваха с омраза присъстващите. Една от четирипръстите ръце държеше нещо като юзда, свързана с черепа на огромния бръмбар.

В останалите три ръце имаше тънки, матово-сребристи, лъскави пръти. И Черити беше повече от сигурна, че можеше да става дума единствено за оръжие.

* * *

След три часа, през които бяха изпили десет чаши кафе и изпушили около двеста цигари, те седяха заедно в кабинета на Бекър, пет етажа над тайната заседателна зала. Броят им беше намалял, бяха говорили още дълго, но Черити едва ли можеше да възстанови всичко, което беше казано. Трудно й беше да подреди мислите си и беше почти невъзможно наистина да разбере това, което се беше случило преди десет часа на Северния полюс и което може би ставаше и сега.

— Знаехте го, нали?

Черити вдигна глава и през пелена от сив цигарен дим погледна в лицето на Сьоренсен.

Бяха отново само помежду си, целият предишен екипаж на „КОНКЪРЪР“ заедно с един много мълчалив млад мъж, който се беше представил като лейтенант Терховън и очевидно щеше да заеме мястото на Белинджър. Бекър беше говорил още много дълго, а после разговорът беше преминал точно така, както си го беше представяла Черити. Някъде към края бе спомената думата ядрени бомби. И така, безумието започваше, и то се наричаше война. Когато групата започна да се разотива, Бекър беше поканил нея и останалите да отидат в кабинета му и да го изчакат. Черити имаше недоброто предчувствие за това, което означаваше тази заповед.

— Как… какво мислите, професоре? — попита тя неволно.

— Горе, в кораба — започна Сьоренсен. Погледна я втренчено. — Когато бяхме за пръв път в кораба, в Космоса, вие… вие го почувствахте. Наблюдавах лицето ви, когато погледнахте блока.

— Защо не изговорите думата? — отвърна Черити — Зло. — Внезапно изпита желание да причини болка някому, защо не и на Сьоренсен? — Става дума за преносител на материя.

— Глупости — Възрази Сьоренсен прекалено припряно. — Такова нещо не е възможно от гледна точка на природно-естествените науки.

— Наричайте го както искате! — избухна Черити. — Видяхте го също така ясно, като и ние.

— Видях една снимка — отвърна Сьоренсен. Явно не разбираше откъде идва внезапната й враждебност, но все пак се защитаваше, което го направи отново малко по-симпатичен на Черити. — Тя може и да заблуждава. Някаква проекция, съзнателна заблуда…

— Руснаците ли, професоре? — Гласът на Найлс преливаше от сарказъм. — Зад всичко това може да се крие и ИРА, кой знае. И така, между другото, са изнамерили силово поле, което да превръща цялата техника в куп метални отпадъци.

— Вие сте игнорант — кипна Сьоренсен. — Можем…

— Достатъчно — Майк удари с длан по масата и за момент наистина настъпи тишина. Сьоренсен сведе смутено глава, а Найлс демонстративно загледа настрани. Майк погледна Черити.

— Какво искаше да каже, Чери?

Гневът на Черити си намери нов обект. Мразеше да я нарича така, най-вече пред други, и той добре го знаеше.

— Откъде да зная — отвърна тя. — Попитай го сам.

Майк сигурно щеше наистина да го направи, но в този момент вратата внезапно се отвори и вътре връхлетя комендант Бекър. Лицето му беше помрачняло още повече, доколкото това изобщо беше възможно. За момент той спря и демонстративно замаха с ръка пред лицето си, за да пропъди облаците цигарен дим, после забърза към прозореца и включи климатичната инсталация на по-големи обороти. В стаята стана значително по-хладно, но димът си остана.

— Това е лудост — продължи Сьоренсен с такъв тон и поглед, сякаш изобщо не беше забелязал Бекър. — Седим си тук и… и говорим за война с извънземни, които…

— Все още — прекъсна го остро Бекер, — не говорим за нищо, професоре. Вие сте напълно прав — видяхме само няколко снимки, които могат да означават какво ли не.

Черити вдигна изненадано поглед. Бекер беше слушал техния разговор. Попита се защо.

— Но е вероятно да се… стигне до конфликти — каза предпазливо Майк.

Бекър го погледна безизразно.

— Обявили сме бойна готовност степен DEFCON 2, ако това имате предвид — каза той след малко. — Но това не означава, че ще се стигне непременно до бойни действия. Цялата история може да се окаже и заблуда. Свръхреакция на едната или другата страна. Недоразумение… — Той вдигна ръце като в някаква безпомощност.

— Това е лудост! — настояваше Сьоренсен. — Трябва да е някакъв кошмарен сън. Една… Война между планетите е направо изключена. Дори да можеха да дойдат тук, не би си струвало…

— Но те са вече тук, професоре — каза Бекър много внимателно.

— Това е безсмислица — мърмореше Сьоренсен. Черити почувства, че е близо до нервен срив. — Народ… който е достатъчно напреднал, за да посещава други светове, не може…

— Да води завоевателни войни? — Найлс изсумтя. — О, не, разбира се, че не. В етично отношение ще е много над нас, нали така? Мисля, че нещо подобно са си мислели и индианците тук преди двеста години. И знаете ли какво, професоре? Не са били прави.

Сьоренсен подскочи, но очакваното възражение не последва. Той само погледна Найлс, после пак отклони поглед и запали нова цигара, въпреки че предишната димеше, наполовина изпушена, в пепелника.

— От всичко това няма никакъв смисъл — обади се внезапно Ландърс. С изключение на Терховън, досега той беше останал най-мълчалив; Черити напълно беше забравила, че и той е тук. Сега гледаше ту Бекър, ту Сьоренсен. — По дяволите, та всички ние знаем как изглежда отвътре този, така наречен, междупланетен кораб. По-примитивен е, отколкото ако го бяхме правили ние.

— И? — попита Бекър.

— Откъде идва този… този генератор на материя или каквото и да е то? Изобщо не отговаря на представите ни!

— Доста неща не отговарят на представите ни — потвърди Бекър. — Но с тези неща трябва да се занимават учените, не мислите ли? Рано или късно ще намерим обяснението.

— Ако ни оставят време за това.

Бекър изгледа остро Черити.

— Не сте тук, за да разпространявате песимизъм, капитане — заяви той. — Положението е сериозно, но ще се справим с него, не се тревожете. Корабът е само един, независимо колко голям, и все едно колко бръмбари чудовища и всякакви други твари ще излязат от него, ако е необходимо, ще ги взривим всичките.

Да, помисли си Черити, точно това беше отговорът, който беше очаквала от Бекър. И дори малко се надяваше да е прав, че ще могат да го направят, когато се наложи. Тя самата не беше толкова сигурна.

— Звучи така, сякаш само това и чакате, Бекър! — възкликна ядосано Сьоренсен.

Бекър запази спокойствие.

— Не — отвърна той бавно. — Ако искате да знаете, изпитвам ужасен страх от тази стъпка. Но съм готов, ако е необходимо.

— Защо сме тук, коменданте — попита Черити, преди Сьоренсен да започне отново. — Навярно не за да се съвещаваме относно офанзива срещу пришълците или…?

Бекър се усмихна слабо и после отново застана сериозно.

— Не. Исках само лично да ви съобщя маршрутите, това е всичко. „КОНКЪРЪР“ и другите две совалки от същия тип се предислоцират. За всеки случай — добави той.

— Предислоцират? Къде?

— СС Нула Едно — отговори Бекър.

Черити беше очаквала нещо такова, но се питаше защо е необходимо. И зададе този въпрос на глас.

— Защото имаме само три бойни кораба, капитане — отвърна недоволно Бекър. — И защото искаме да сме подготвени за всякакви изненади. Известен ви е планът Омега, нали? — Укорът в гласа му беше повече от явен. Всички утихнаха изведнъж, с изключение на Сьоренсен. Ученият премига объркано.

— Планът Омега?

Черити погледна въпросително Бекър и той кимна в знак на съгласие.

— План в случай на критична ситуация — поясни Черити. — Разбира се, не за тази, която е настъпила сега, а за… — тя произнесе думите подчертано подигравателно, с което си навлече още един гневен поглед от Бекър, — невероятната представа, че някой ден ще се стигне до огромния сблъсък между нас и братята на Демизов от отсрещната страна, професоре. Станцията СС Нула Едно е най-сигурният и дълбок бункер в тази страна. Твърди се, че би издържал и на пряко ядрено попадение, макар че още никой не го е изпробвал. Планът Омега предвижда евакуация на правителството на САЩ в това съоръжение.

— С космически кораб?

Черити се усмихна.

— Разбира се, че не. Но има надеждни хангари бомбоубежища. А може би след това ще са ни необходими тези три космически кораба.

— Защо?

— Ами например, за да си потърсим нова планета, ако нашата добра стара Земя е пострадала малко.

— Стига, капитане — заяви ядосано Бекър, а погледът му допълни: — Не е нужно той непременно да узнава целия план.

Планът Омега предвиждаше повече, а именно: в най-лошия случай правителството да се изведе в Космоса с помощта на трите кораба, в някоя от станциите на Луната или в орбиталното градче, ако все още съществува такова. Все пак, помисли си иронично Черити, може би момчетата щяха да открият отгоре някое, все още небомбардирано късче земя…

— А… какво ще правя аз? — попита объркано Сьоренсен.

Бекър се усмихна студено.

— Ще оцелеете, професоре. Нямате ли желание за това? — Направи рязко движение с ръка, когато Сьоренсен се накани да възрази. — Заповедта идва лично от президента, Сьоренсен. И лично аз му дадох този съвет. По дяволите, та вие сте един от петте най-добри умове в света, що се отнася до нашия проблем. Нима сериозно си мислите, че ще ви оставим да ви изплюскат извънземните?

Речникът на Бекър не допадна особено на Черити, но тя премълча и само попита:

— Кога?

— Колкото е възможно по-скоро. Ще отлетите още днес обратно и ще откарате „КОНКЪРЪР“, а след това и „ДЕСТРОЙЪР“. „ЕНТЪРПРАЙЗ“ е още на док. Но аз ще ги понапъна малко. След няколко дни ще е готов за полет.

„Ако все още е останало нещо, което да може да отлети“ — помисли си Черити. Но от предпазливост не го произнесе на глас.