Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черити (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die beste Frau der Space Force, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2013)
Корекция
khorin68 (2013)
Корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Волфганг Холбайн. Най-добрата жена от космическите сили

Немска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Грета Райкова

ISBN: 954-17-0042-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Миналото

4 март 1998 година

Дори и от разстояние близо три хиляди мили, корабът представляваше внушителна гледка. Ако изобщо беше кораб. И ако данните, които компютърът беше подал в долния десен ъгъл на екрана, действително бяха верни.

Черити се съмняваше и в двете, макар че и двете изглеждаха недвусмислени — нито имаше причина да се съмнява в цифрите, които компютрите бяха изчислили, нито пък в това, че един матово-сребърен диск с почти деветстотин метра диаметър, който беше излетял с бясна скорост от междугалактическото пространство и държеше курс към третата планета от Слънчевата система, можеше да бъде нещо друго, освен космически кораб.

И въпреки това…

Всичко у нея се бунтуваше и не можеше да възприеме нито една от двете мисли. Не съществуваха космически кораби с диаметър деветстотин метра, а вероятността за посещение от други мислещи същества от дълбините на Космоса беше едно към… едно към не знам колко си всъщност. Толкова нищожна, че трябваше да се открият нови числа, за да се изрази тя.

И въпреки това, огромното нещо беше тук. Хилеше се насреща й от всички монитори на контролния пункт, от около пет седмици се движеше като зелена светеща точка над радиолокационните станции за космически контрол над Земята и ако се вгледаше много внимателно, можеше да го види дори с просто око, като една от безбройните светещи точки с големината на глава на карфица, разпръснати по монитора на совалката „КОНКЪРЪР“. Единственото, което го отличаваше от милионите звезди на Млечния път, беше обстоятелството, че се движи с бясна скорост.

— Колко още? — Гласът на Майк я върна рязко към действителността. Черити погледна към уредите си и отговори автоматично:

— Седемнадесет минути. Единадесет до издигането. — Тя въздъхна, изправи гръб в пилотското кресло и вдигна ръце, сякаш да скрие в тях изтощеното си лице. Едва тогава се сети, че такова движение едва ли беше възможно в херметически затворения космически скафандър. Раздразнено завъртя няколко шалтера на контролния пулт и се надигна.

— Командирът предава управлението на втория пилот — произнесе тя пред микрофона на бордовия дневник — едно колкото старо, толкова и безсмислено изискване, защото от излитането им преди три седмици и половина никой на борда не бе успял дори да въздъхне, без това да бъде записано поне на три различни видеокасети и да бъде изпратено незабавно на Земята. После добави малко по-тихо: — Настанете се удобно, Найлс. Корабът е ваш за следващите деветдесет минути.

Не можеше да види лицето на Найлс, докато той минаваше край нея с тежкия си скафандър, заемайки мястото на пилота, но можеше добре да си представи изражението му. Всички те бяха изнервени още от старта преди двадесет и пет дена, а през последния час и половина, след като „КОНКЪРЪР“ беше поела курс за среща с чуждия кораб, напрежението беше нараснало до непоносимост. И защо не? В сравнение с Армстронг, с „малката за отделния човек, но огромна за човечеството крачка“, това, което им престоеше, беше равносилно на маратон с бързоходни ботуши — защото ставаше дума не за нещо друго, а за първия контакт между човека и някаква друга, извънземна форма на живот. Мислеща форма на живот, а не едноклетъчните гъбички от Титан, които бяха предизвикали еуфория сред земните учени; тук ставаше дума за интелигентни, мислещи създания, които са били в състояние да построят космически кораб с диаметър деветстотин метра и да го изстрелят към Земята със скорост над четири хиляди мили в секунда.

Наистина имаха причина да бъдат развълнувани.

Но нямаха право на това. Ако компютърът не грешеше, то тогава им оставаха по-малко от дванадесет минути, за да излязат от „КОНКЪРЪР“, да прелетят до чуждия кораб и да го разгледат. Той беше чисто и просто прекалено бърз, за да могат да се движат редом с него или пък да минат на док. Оставаше им само да включат на паралел, да полетят малко пред него и да се оставят да ги изпревари. Дванайсет минути, преди дистанцията да стане прекалено голяма, за да е гарантирано връщането им към совалката: четиринадесет, ако бяха склонни да си поиграят на самоубийци и да изразходят до последната капка запасните резерви от гориво в апаратите си.

Черити нямаше никакво желание да се прави на герой. Но се тревожеше за Майк, а най-вече за Сьоренсен. Беше почти сигурна, че той ще създаде проблеми — беше от този тип учени, които рискуваха живота си без да им мигне окото, само и само името им да се появи в някоя забележка на някое научно съобщение. Според нея идването му с тях беше грешка. При това изобщо не ставаше дума лично за самия него. При една такава експедиция нямаше място за учени. Щяха да прекарат — ако изобщо им се удадеше да намерят път към това нещо! — не повече от десет минути във вътрешността на чуждия кораб. Какво, по дяволите, си въобразяваше той, че ще може да проучи за десет минути?

— Седем минути — произнесе Найлс. — Поехме курс. Качвайте се горе! — Гласът му беше неясен и това се дължеше не само на лошия звук от шлемовия микрофон. Той беше огорчен, а те всички — с изключение на Сьоренсен — се познаваха твърде добре, за да се опитва да прикрива това огорчение. Черити можеше да го разбере добре. Но на него се беше паднал жребият, а един от тях трябваше да остане тук, макар и вероятно през цялото това време да няма изобщо какво да прави. „КОНКЪРЪР“ беше управлявана от три часа насам изключително с компютрите и това нямаше да се промени и за следващите часове. Но дори и най-добрият компютър можеше да изключи. Нито Черити, нито някой от останалите имаха особено желание да видят как „КОНКЪРЪР“ изчезва завинаги в Космоса само защото някой проклет чип беше изгорял или пък ония отсреща излъчеха своето „Привет, съседи!“ на честота, която ще извади от строя бордовите апаратури.

Един подир друг се изкатериха към товарната част. Двете огромни крила бяха отворени и за момент на Черити й се стори, че е съвсем дребна и изгубена в пространството. Сега около нея нямаше буквално нищо повече, само смразяващият студ на космоса и пустотата между планетите. Мисълта, че от тази ужасяваща пустота я дели единствено късчето изкуствена материя на предпазния скафандър, я накара да потрепери.

— Ето го! — Една от белите фигури до нея вдигна ръка и посочи към една от безбройните трепкащи светещи точки над тях и Черити позна гласа на Сьоренсен. Сбърчи иронично чело, но се въздържа от забележка. Думите й щяха да бъдат чути не само от останалите пет, но и от почти петте хиляди служители на Космическата служба.

— Три минути — съобщи гласът на Найлс по шлемовия микрофон. — Корабът се движи точно по нашия курс. Пригответе се.

Нямаше нищо за приготвяне, но въпреки това беше благодарна на Найлс за думите му, може би дори само за звука на гласа му, който й даде илюзията, че не е сама в тази безкрайна пустота. Обърна се тромаво на една страна, поради неудобния скафандър, и огледа фигурите на останалите четирима: еднояйчни близнаци в сребристо и бяло, които се различаваха единствено по малките табелки с имената си на шлемовете. Съжаляваше много, че не може да види лицето на Майк, но предната част на шлема му автоматично беше потъмняла. Въпреки това й се стори, че долавя усмивката му и му се усмихна в отговор.

Едно от плоските сребристи лица — табелката с името отгоре твърдеше, че това е Сьоренсен — се извърна към нея. Микрофонът съвсем тихичко щракна, когато учения превключи на нейната честота.

— Капитан Леърд?

— Да?

Протегнатата ръка на Сьоренсен сочеше към тъничкия лазерен апарат, работещ с гама-лъчи, който беше прикрепен с магнит от дясната страна на скафандъра й.

— Помислете си още веднъж — каза той. — Умолявам ви да не вземате това нещо със себе си.

Черити потисна въздишката си. Колко пъти бяха водили този разговор през последните три седмици и половина? Стотина най-малко.

— Така ми е заповядано — отвърна тя недоволно. — Освен това е вече твърде късно. Не мога да се върна на кораба.

— Правите ужасна грешка, капитане — произнесе Сьоренсен почти заклинателно. — Моля ви! Наистина ли възнамерявате да се срещнете с извънземна форма на живот с оръжие в ръка? Защо?

— Например за да спася гърбината на непоправими романтици като вас, Сьоренсен — отвърна тя остро. — А сега ви моля да си затворите устата, иначе ще ви оставя тук. Защото за това съвсем не е късно — обаче зад затъмненото стъкло на шлема си тя се усмихваше. Беше сигурна, че тази част от разговора им ще бъде изрязана от лентите, преди да ги предоставят на вниманието на обществеността.

Сьоренсен се накани отново да възрази.

— Стига вече!

— Две минути — произнесе Найлс. — Една минута. Готово. Успех! И да ми доведете някоя красива извънземна!

— Край на частните разговори, лейтенант — заяви Черити, но с тон, който звучеше строго само за слушателите на Земята. Найлс щеше да разбере какво беше имала предвид.

— Тридесет секунди — каза Найлс. — Петнадесет, десет… старт.

Беше почти отчайващо недраматично, както всички истински разходки из Космоса — Черити нямаше усещането, че лети, защото нямаше нито гравитационни сили, нито осезаемо ускорение. Совалката просто се смъкна изпод тях, превърна се в бял триъгълник с големината на човешка длан, после в мъничка точица и най-накрая изчезна съвсем. Всичко стана невероятно бързо.

Осигурителното въже, с което бяха свързани и петимата, се опъна изведнъж и за момент те като че ли подеха някакъв гротесков танц, когато петорката им влезе в свредел. После от апаратурата на гърба на Майк и Сьоренсен проблеснаха малки огнени езичета, последвани от трети, по-дълъг пламък от посоката на Белингер. Смешните им преобръщания престанаха, когато централният компютър в скафандъра на Черити пресметна, че отново са попаднали във верния курс.

Носеха се безшумно из Вселената. Никой не говореше и дори дишането на останалите четирима беше някак по-повърхностно от обикновено. На Черити й се струваше, че чува как изтичат отделните секунди. „Сто четиридесет и девет“ — помисли си тя. Точно сто четиридесет и девет секунди до контакта, така поне беше изчислил бордовият изчислителен механизъм на „КОНКЪРЪР“. Сто четиридесет и девет вечности. Колко от тях бяха вече изтекли? И колко секунди преди това щяха да видят чуждия кораб?

Тя устоя на изпитанието да погледне към часовника и гледаше втренчено в посоката, от която трябваше да се появи огромният сребърен диск, както впрочем и всички останали.

Когато най-сетне това стана, беше разочарована. Беше съвсем недраматично: една от мъничките проблясващи точици пред тях започна да става все по-голяма, губейки същевременно нещо от блясъка си, и тогава корабът застана пред тях, внушителен и огромен, невероятно огромен.

Корабът се приближаваше със скорост, неподлежаща на описание, ставаше все по-голям и по-голям, напълно закри половината от космическото пространство пред тях и продължи да нараства. Докато заприлича на излязла от орбитата си планета, която заплашва да се срути върху им. От долната му страна Черити разпозна причудливи, невероятно странни надписи, доби бегло впечатление за формата му, точно тази, която камерите и компютърните графики им бяха показали, и в този момент той се приближи съвсем: един гигант с формата на плосък диск със заоблени краища, с едва забележимо куполообразно възвишение върху горната му част. Перфектно НЛО, огромно и някак си красиво в своята чуждоземна елегантност.

— Мили боже! — прошумоля гласът на Сьоренсен в шлема й. — Той е истински гигант!

Черити не отговори, но компютърът в скафандъра й, изглежда, възприе възклицанието на Сьоренсен като импулс: този път пламъчета се изстреляха от апаратурите и на петимата. Малката групичка бе запратена със страхотна сила към преминаващия с бясна скорост диск. Сьоренсен извика от уплаха, дори и Черити трябваше с усилие да потисне желанието си да посегне към контролния апарат, за да предотврати лудешкото спускане, преди да са се разбили в сърцето на тази изкуствена стоманена луна.

Унищожителният сблъсък обаче, който пренапрегнатите й сетива очакваха, не последва. Вместо това малката група кацна почти плавно на повърхността на звездния кораб и сетивата на Черити отново се разбунтуваха за миг, когато й се стори, че бясното движение на кораба намалява с всяка изминала секунда. Стомахът й се сви и й прилоша. Но тя не обърна внимание на този факт. Три от седемнадесетте минути, които им оставаха, бяха вече изминали. Трябваше да се залавят за работа.

И въпреки това през следващите пет-десет секунди те не направиха нищо друго, освен просто да останат по местата си и да оглеждат възхитени невероятната плоскост от метал, върху която се намираха.

Какво чувстваше в този момент? Не знаеше, нито сега, нито пък по-късно. Беше… нещо възвишено, потресаващо, великолепно, пленително… от всичко по малко и нищо изцяло, едно чувство, което никога нямаше да може да опише, защото за него нямаше подходящи думи. Това, което навярно е изпитал Армстронг, стъпвайки на Луната; Колумб, откривайки Америка; Евгениев, виждайки своя „Восход“, кацнал на Марс… Беше неописуемо усещане, обхванало всичките и каращо ги да се чувстват едновременно и малки, незначителни и невероятно могъщи.

В крайна сметка пък Сьоренсен беше този, който сложи край на благоговейното мълчание.

— Вижте отпред — каза той. — Вдясно, капитан Леърд! Там като че ли има нещо като вход.

Черити погледна в указаната посока и видя какво имаше предвид Сьоренсен: недалеч от тях зееше някакъв кръгъл отвор.

— Окей. Да побързаме. И внимателно!

Те тръгнаха. Магнитните подметки на ботушите им не можеха да ги задържат за тялото на кораба, така че можеха да се движат само крайно предпазливо, за да не бъдат катапултирани обратно в Космоса от силата на собствените си крачки. След по-малко от минута застанаха около входа в три четвърти кръг, чиято големина се определяше от дължината на предпазното им въже, и надникнаха в дълбочината.

Приличаше наистина на вход за вътрешността на кораба, но той водеше някак си в нищото, тъй като лъчите на фенерчетата им не срещаха никъде никаква съпротива. Светлината се губеше някъде в мрака на дълбочина петдесет или може би стотина метра.

— Какво чакаме? — попита Сьоренсен. Пристъпи напред и пак се спря.

Черити гледаше в дълбочината и не можеше да откъсне погледа си. Това, което виждаше — по-точно което не виждаше — съвсем не й харесваше. Нямаше стени. Нямаше дъно. Нищо. Ако беше шахта, тя трябваше да минава през целия кораб.

— Какво чакаме, капитане? — попита отново Сьоренсен. — Имаме само още осем минути и половина.

— Това не ми харесва — отвърна Черити. Нещо я предупреждаваше, но тя дори не знаеше за какво. По дяволите, да имаше само малко повече време за размисъл!

— Сьоренсен, Белинджър. Ландърс, вие оставате тук — нареди тя. — Ще влезем само Майк и аз.

Черити изключи набързо предавателя си, освободи се от предпазното въже и пристъпи предпазливо напред. От другата страна на отвора Майк направи същото.

С бързина, която обаче отстрани изглеждаше мъчително бавна, те се плъзнаха надолу. За момент лъчите на прожекторите им осветиха металната обвивка на кораба и нея я порази колко дебела и грубо обработена бе тя: грапава стоманена плоча с дебелина над един метър. Дори отверстието не беше съвсем гладко. Приличаше по-скоро на изкъртване от тялото на кораба, а не на грижливо орязване. Може би е от сблъсъка с някой метеорит, помисли си тя.

Най-после минаха през отвора и лъчите на прожекторите отново се загубиха във всепоглъщащия черен мрак. Не беше възможно да проверят скоростта на плъзгането си надолу, тъй като около тях имаше само непрогледна тъмнина, но на нея й се стори, че тя се ускорява. Внимателно посегна към колана си, от апаратурата на гърба й излезе късо огнено езиче и веднага се усети забавяне на падането.

— Какво става? — попита гласът на Сьоренсен в слушалките на шлема й. — Какво виждате, капитане?

Черити не му обърна внимание. Не виждаше нищо. Дебелият колкото ръката й лъч на прожектора кръжеше безспир, но не изкарваше наяве нищо друго, освен пустота. Този огромен космически кораб не съдържаше нищо. Може би се намираха в нещо като страничен хангар или…

Опита се да не мисли повече и вместо това се концентрира върху усилията си постоянно да движи лъча на прожектора. Бяха тук само за да видят. А да гадаят можеха и по-късно.

Най-сетне светлинният лъч показа нещо над нея. Белият кръг на халогенната лампа треперливо опипа грубо свързани стоманени плоскости и се плъзна нататък, без да попадне повече на това изкуствено метално небе.

— По дяволите, Леърд, какво виждате? — извика Сьоренсен. — Говорете най-сетне! Остават ни само седем минути! Какво открихте?

Черити въздъхна.

— Слезте долу и вижте сам, професоре — отговори тя. — Но внимавайте да не си ударите главата. Страшно тясно е тук вътре.

Не мина и секунда и лъчът от прожектора на Сьоренсен се появи над главите им, следван от тези на Белингер и Ландер. Майк вдигна лампата си, освети трите малки сребристи фигурки, които се промъкваха през отвора на петдесет метра височина над тях. Сьоренсен изруга, когато бе заслепен от светлинния лъч.

После внезапно млъкна, когато разбра. За момент Черити го съжали. Тя самата беше изненадана, когато го беше разбрала, а именно: че този огромен кораб превозва празно пространство. Сякаш цял един свят рухна за Сьоренсен.

— Шест минути още — обяви Майк. — Какво ще правим? Да продължим ли надолу?

Черити поклати отрицателно глава, но се сети, че едва ли можеха да забележат движението на главата й вътре в шлема.

— Не — произнесе тя на глас. — Пригответе се, ще изстрелям сигнална ракета.

Приближиха се до Сьоренсен и останалите. Черити се прикрепи отново към Сьоренсен и Белингер. Видя, че и Майк извършва същото от другата страна, после зае позиция според устава. Образуваха сега равнобедрен петоъгълник с обърнати навън лица и — което беше по-важно, — с фотолещи. С малко късмет биха могли да заснемат вътрешността на целия кораб.

— Сега! — извика Черити.

На двадесет метра под тях пламна яркобяло миниатюрно слънце. Черити бе заслепена за миг, въпреки филтъра, който мигновено се спусна пред наблюдателното стъкло на шлема й. После очите й свикнаха с ярката светлина и това, което видя…

Намираха се във вътрешността на огромен стоманен храм. Таванът и стените бяха от блед, почти бял метал, в който имаше голям брой кръгли отвори, подобни на този, през който те бяха влезли в кораба. Над и край тях не се виждаха сенки, тъй като нямаше нищо, което би могло да хвърля сянка — деветдесет и девет процента от този огромен летящ диск бяха чисто и просто празни.

Само под тях можеше да се види нещо. Яркият килим от светлина, през който бяха принудени да наблюдават, разяждаше контурите като с киселина и превръщаше дъното на космическия диск в някакъв сюрреалистичен пейзаж от сенки и преливащи една в друга линии и очертания.

Светлинната граната изгасна и те потънаха отново във вълните от тъмнина. За секунда Черити имаше усещането, че дори не може да диша в тази внезапна чернота.

— Долу! — извика Сьоренсен. — Трябва да слезем долу, капитане! Там има нещо! Бързо!

В гласа му имаше явна паника, но това не променяше нищо по обстоятелството, че беше прав. Въпреки това Черити го дръпна с ядосано движение назад, когато се опита да мине край нея.

— Майк? — попита тя.

— Пет минути — отговори Майк. — Недостатъчно.

Черити погледна нерешително нагоре, още пет безвъзвратно загубени секунди, заради които Сьоренсен бе готов да я прати за пет години в ада. Първоначалният й страх, че няма да могат да намерят отново мястото, през което бяха влезли, беше неоснователен: този кораб приличаше на швейцарско сирене — поляната му имаше стотици излази. И въпреки това не й допадаше мисълта да слизат долу в този лабиринт от сенки и неизвестни предмети.

— Окей — съгласи се тя. — Но бъдете предпазливи. И нищо няма да докосвате, Сьоренсен, разбрахме ли се?

Вместо отговор ученият отново се гмурна в дълбочината и този път Черити не го възпрепятства. Сетивата й функционираха с поне двеста процента от капацитета си и тя виждаше, чуваше, усещаше и долавяше с обонянието си неща, за които досега дори не беше подозирала, че изобщо съществуват.

Лъчите на прожекторите се натъкнаха на препятствие. От мрака изпод тях изплува нещо черно, после изчезна отново и изведнъж се видяха обкръжени от сенки и неясни, странни неща, наклонени една към друга тъпи плоскости от метал, пирамидални, кръгли, кубически и абсолютно неописуеми форми, сред тях имаше ровове и внезапно зейващи неправилни отвори, които водеха надолу към други, незнайни дълбини и най-сетне нещо, което поне приблизително приличаше на техника, без Черити обаче да би могла да каже какво точно е.

Навярно и Сьоренсен не би могъл, което обаче не му пречеше да издава непрекъснато тихи звуци на възхита и да размахва все по-отривисто прожектора пред себе си. Безпокойството на Черити се засили. Каквато и дума да използваха за характеризиране на технологията на чуждоземците, тя все пак не представляваше приятна гледка.

Приземиха се върху някаква плоскост от сив метал с големината на футболно игрище, по която имаше безброй малки пукнатини и отвори. Някои от тях изглеждаха като получени следствие на груб натиск върху материала.

— Четири минути — съобщи без подкана Майк. — Три, докато тръгнем обратно.

— О’кей — отговори Черити. — Почвайте тогава.

Белинджър и Сандърс се освободиха от въжето и се заеха бързо, но не припряно, да монтират донесените уреди, за да могат да проведат поне част от тестовете и измерванията, които бяха в списъка на земните колеги на Сьоренсен, докато Майк коленичеше внимателно, изваждайки вибромер от колана си.

Черити го наблюдаваше съсредоточено, без обаче и за миг да изпуска от погледа си всичко наоколо. Още по средата на пътя надолу беше извадила лазерния пистолет, сега само смъкна предпазителя и включи гама-усилвателя. Оръжието завибрира безшумно в ръцете й и в стъкленото дуло проблесна злобна, кървавочервена светлинка. Сьоренсен вдигна поглед, но не каза нищо. Или, помисли си тя, най-сетне е разбрал, че тя носи отговорност за безопасността на експедицията, или пък оставащите секунди са му твърде ценни, за да ги прахосва с излишни забележки.

Майк изчегърта с ножа си широка като длан отломка от металната плоскост, върху която бяха стъпили, прибра я грижливо в един от джобовете на космическия си костюм и се огледа за нещо друго, което би могъл да вземе, докато Сьоренсен развълнувано придърпваше края на осигурителното въже.

— От другата страна! — извика той. — Оня черен цилиндър, капитане!

Черити погледна Майк.

— Две минути — Майк кимна, освободи въжето и се приведе любопитно над нещо долу, без да удостои нито нея, нито Сьоренсен с поглед, и Черити се извърна с подканящ жест към учения.

— Дръжте се здраво, професоре! — Не остави време на Сьоренсен дори за отговор, а литна право към огромния, черен и блестящ цилиндър, който така го беше заинтригувал.

Използваха четвърт от останалото им време, да го достигнат, но резултатът като че ли си струваше усилието: Сьоренсен нададе кратък възхитен вик и едва не я събори, когато се опита да хукне към нещото веднага щом отново се приземиха.

— Двигателят! — заяви той страхопочитателно. — Това трябва да е един от моторите. Заснемете го, капитане! Заснемете всичко!

Черити изобщо не отговори. Камерите работеха от момента, в който бяха напуснали совалката. Дори и да искаха, не можеха да ги изключат. И освен това, тя беше открила нещо, което я привлече значително по-силно отколкото гигантският двигател на ракетата пред тях.

Привлече не беше най-подходящата дума. Беше… Беше огромен блок от черен метал, широк петдесет-шестдесет метра и с височина на двуетажна къща. Беше абсолютно гладък и върху него имаше нещо, което непрекъснато се мъчеше да се измъкне от погледа им, колкото и абсурдно да звучеше това.

— Мили боже! — прошепна Сьоренсен. — Какво е това?

Не беше нужно Черити да се обръща към него, за да разбере какво има предвид. Той също беше открил черния блок и предметът върху него.

Това, което виждаха, беше пленително и същевременно плашещо. Беше пръстен, огромен кръг с диаметър тридесет-четиридесет метра от проблясващ като сребро метал — може би и кристал — изправен подобно на поставена на ръба си монета върху могъщия метален блок. Не се движеше, а изглеждаше също толкова мъртъв, както и всичко друго в този кораб, и въпреки това… нещо го обгръщаше. Нещо, подобно на мантия, невидимо, безплътно и въпреки това набиващо се в очи, което непрестанно се изплъзваше от погледите им винаги когато си мислеха, че могат най-сетне съвсем точно да го различат; сякаш две наслагващи се една върху друга картини, от които нито едната не можеше да бъде ясно идентифицирана.

Сьоренсен направи крачка по посока на огромния блок, но Черити го задържа.

— Не — заяви тя.

— Защо не? — Гласът на Сьоренсен не звучеше вече така непокорно, както досега. Той също го усеща, помисли си Черити. Не беше само неприятното чувство, което предизвикваше у нея въпросната гледка.

— Това нещо не ми харесва — отвърна тя. — Аз… не съм наясно защо, професоре, но съм почти уверена, че би било по-добре да не се приближаваме прекалено много.

Странно, но този път Сьоренсен не се противопостави. Затова пък отново се обади гласът на Майк:

— Имаме още тридесет секунди, приятели. Последно повикване за пасажерите на полет Нула Едно на Трансгалактичните космически линии за отлитане към дома.

Черити прекара нервно език по долната си устна. Странно, колкото и да я тревожеше видът на този огромен изправен пръстен, същевременно не й се искаше да откъсва поглед от него. Нещо се излъчваше от там, някаква аура, която докосваше част от душата й и я превръщаше в буца лед. Сякаш я беше облъхнало диханието на злото.

С мъка се откъсна от злокобно-омайната гледка и се извърна.

— Да тръгваме, професоре — подкани го тя. — Чакат ни.

* * *

Беше поспала малко, защото след седемнадесет минутната разходка в оня чужд свят се чувстваше така изморена, като че ли имаше продължителен маратон зад гърба си, но беше прекалено развълнувана, за да може чисто и просто да си легне и да заспи, сякаш нищо не се е случило.

Сега отново седеше на мястото на пилота в „КОНКЪРЪР“ и се взираше в кадифената чернота на Космоса. Чуждият кораб отдавна беше изчезнал от погледите им, не беше вече дори и светеща точка сред многото други по пътя си към Земята. Ако летеше към Земята. Не беше уверена в това след всичко, което бяха видели.

На борда на совалката беше съвсем тихо. Не се усещаше нищо от възбудата, която беше очаквала, напротив. Всички бяха много спокойни, почти никой не беше произнесъл и дума, дори Сьоренсен се задоволяваше само с по няколко фрази на всеки половин час, когато се обаждаше станцията от Земята и той трябваше да даде отговор на въпрос, пътувал тридесет минути към тях със скоростта на светилната. За пръв път, откакто беше започнала да прекарва най-интересните часове от живота си в Космоса, тя възприемаше различията във времето с чувство на облекчение.

Черити се чувстваше… замаяна. Всичко беше много по-различно, отколкото си го беше представяла. Никакви непознати живи същества, никаква междугалактическа хипертехнология, само пустота и груби ръбати стоманени блокове и… онова нещо, оня огромен, проблясващ пръстен, за който продължаваше да не знае какво представлява и който дори и сега, само в спомена й, продължаваше да й внушава панически ужас.

„Какво беше това? — размишляваше тя. — Чисто и просто ксенофобия? Нищо друго, освен вродения естествен страх от всичко чуждо, непознато? Или нещо повече?“

Тя въздъхна, погледна към контролното табло и установи, че всичко е наред и че компютрите на „КОНКЪРЪР“ както обикновено поддържаха курса прецизно и надеждно.

— Комендантът освобождава мястото на пилота — съобщи тя и стана. — Белинджър, ще приемете ли за момент?

— Разбира се.

Тя пренебрегна едно от железните уставни правила, като не изчака приличащият на хун немец да заеме седалката на пилота, а веднага се извърна с гръб и излезе от пилотската кабина. Тихо, за да не събуди Ландърс и Найлс, които спяха своя напълно заслужен сън, Черити мина през приличащото на тръба помещение на екипажа и се спусна надолу към лабораторията — един скок от пет метра височина, който поради безтегловността на борда на совалката се превърна в почти незабележим подскок.

Сьоренсен седеше приведен над един микроскоп на масата и дори не вдигна поглед при нейното влизане. Черити се засмя на себе си. Сега, когато се беше освободила от напрежението, тя си призна, че се е държала несправедливо с него: той не беше нито толкова наивен, както беше подозирала, нито пък идиот, както открито се беше отнасяла към него. Тя беше войник, той — изследовател, а това беше съществено различие. В действителност той беше съвсем приятен човек. Но, разбира се, тя никога нямаше да го признае пред него.

Той вдигна очи, когато тя се приближи на две крачки от масата, и за момент й се наложи да потисне смеха си, защото й хрумна абсурдната мисъл, че вижда дясното око на Сьоренсен кръгло и плоско заради петте или шестте часа, които вече прекарваше приведен над микроскопа. Запита се защо не използва монитора, за да разгледа по-точно находките си.

— Капитан Леърд. — Гласът на Сьоренсен прозвуча общо взето дружелюбно. — Всичко е наред, нали?

Черити кимна.

— Малката държи курса — отвърна тя. — Не се безпокойте. След деветнадесет дни ще си бъдете отново у дома. — После посочи с усмивка към микроскопа. — Огледахте ли вече Нобеловата награда?

Сьоренсен реагира не така, както беше очаквала: не беше ядосан, нито пък развеселен. Когато го погледна по-внимателно, й се стори, че съзира по лицето му нещо като разочарование. Или пък беше тревога?

— Какво ви измъчва, професоре? — попита тя. — Може би нещо, което би трябвало да зная?

Сьоренсен поклати бързо глава в знак на отрицание.

— Не — отвърна той веднага. — Само… — поколеба се, погледна микроскопа пред себе си, сякаш очакваше помощ от него, и дълбоко въздъхна. — Не зная — произнесе той най-сетне. — Всичко е… съвсем различно, отколкото си го бях представял.

— И аз се чувствам така — призна Черити. Седна до Сьоренсен на масата и кръстоса крак върху крак. Не го погледна, когато продължи да говори. — Питам се дали си е струвало.

— Дали си е струвало? — Гласът на Сьоренсен показваше ясно, че той сериозно се съмнява дали е запазила разсъдъка си. — Какво искате да кажете с това?

Черити направи широк жест с ръката си.

— Ние рискувахме тази совалка, живота на всички ни и няколкостотин милиона долара, нали? И всичко това, за да полетим десет минути из един празен космически кораб и да направим няколко снимки.

— Вие сте варварин, капитане! — заяви Сьоренсен.

Черити се засмя.

— Вярно е. Затова и ме избраха да ръководя тази експедиция. Но съвсем сериозно, професоре, струваше ли си наистина?

— Несъмнено — отговори Сьоренсен. — Би си струвало дори и за една минута. Даже и за една секунда.

— За вас — възрази Черити. — Но за човечеството?

Сьоренсен въздъхна. После се усмихна.

— Сигурно. Може би е съществувала и скритата мисъл, че ще срещнем извънземни. Никой не го каза, естествено, ние се надявахме да ги видим. Може би… дори и да установим контакт с тях. Дойдохме тук не заради тези десет минути, капитане, а заради шанса.

— Но го нямахме. Никакви извънземни — каза Черити, кимвайки с глава. И добави с примирителна усмивка: — Но пък и никакви човекоядци, нали!

Сьоренсен остана сериозен.

— Може би… е прекалено рано, за да се каже нещо определено. Но аз… — Отново млъкна, после внезапно се протегна настрани и извади от почти двадесет сантиметровата купчина фотоси на масата някаква лъскава фотография. Докато Черити беше спала, той беше изготвил стотици копия от снимките, които бяха правили. Сега подаде фотографията на Черити. — Разгледайте това тук.

Черити се подчини. В първия момент остана изненадана: снимката показваше огромния двигател на ракетата, който бяха открили, но десетократно по-контрастен и детайлиран, отколкото тя си го спомняше. Е, в края на краищата, ненапразно имаха на борда си най-добрите камери и най-чувствителните филми, които изобщо съществуваха.

Известно време разглежда снимката с любопитство, после погледна Сьоренсен и сви рамене:

— Е, и? Съвсем нормален ракетен двигател.

— Именно. — На Черити й се стори, че гласът на Сьоренсен е някак отчаян… — Точно в това е въпросът.

Тя наклони глава и го погледна въпросително. Сьоренсен взе снимката от ръцете й, изрови друга от купчината, но не й я показа.

— Така да се каже, това е само моето първо впечатление, но…

Той пак спря да говори и изведнъж на Черити й се стори, че знае защо: защото се боеше от това, което всъщност искаше да каже.

— Но? — попита тя.

Сьоренсен отново въздъхна. Изглеждаше объркан.

— Този двигател, капитан Леърд — поде той пак. — И преди десет години конструирахме тези неща много по-добре.

Само миг и Черити разбра. Но не беше много изненадана. Всъщност знаеше го през цялото време.

— Изследвах пробите, които капитан Уолторп взе от кораба — продължи Сьоренсен, тъй като тя не реагира. — Знаете ли какво е това?

— Откъде?

— Титаний — каза Сьоренсен. — Съвсем обикновен титаний. Дори не особено чист. Нашият кораб тук е направен от по-добър и устойчив материал.

— Искате да кажете, че големите ни братя от Космоса съвсем не са толкова велики — произнесе тихо Черити.

— Изобщо нищо не искам да кажа — избухна Сьоренсен, раздразнен изведнъж. Може би се беше сетил, че всяка от думите му се записва и веднага и наживо се препраща към Земята. — Бяхме вътре в кораба за не повече от десет минути. Видяхме само частица от това, което съдържа.

— В по-голямата си част — нищо — припомни Черити. — Знаете ли, професоре, това е, над което най-вече си блъскам главата. Кой ще построи такъв гигантски кораб, за да го изпрати после абсолютно празен в пространството?

— Може би не е бил празен — каза Сьоренсен.

Черити се засмя измъчено.

— Да, сигурно. Може би е ограбен някъде по пътя, а? От космически пирати.

— Е, движил се е дълго време — отговори Сьоренсен сериозно. Отново посочи към пробите. — По този метал е полепнал космически прах. С тези примитивни уреди тук не мога да направя точни измервания, но корабът се движи из Космоса поне от петнадесет хиляди години. Може би и повече. Можете ли да си представите колко неща могат да станат за това време?

Естествено, че не можеше, никой не можеше, но Черити кимна въпреки всичко. Знаеше какво има предвид Сьоренсен.

— Може да е имало катастрофа — каза тя. — Може да не е бил довършен. Може да е бил особен вид транспортен кораб, излязъл от контрол, преди да е бил натоварен. Не мога да си представя друга причина за построяването на толкова огромен кораб, освен че е бил предназначен за транспортиране на нещо.

— Вие — не — потвърди Сьоренсен. — Аз също. Но това не означава, че нещата стоят точно така. Знаете ли как мислят извънземните форми на живот?

— Не — призна Черити. — Но ако този кораб е действително толкова технически старомоден, колкото казвате…

— Не съм казал такова нещо — прекъсна я Сьоренсен. — В някои отношения е по-примитивен, отколкото очаквах. От друга страна обаче, ние не бихме били в състояние да построим толкова огромен кораб и да го изстреляме към други слънчеви системи.

— О, не — възрази Черити. — Не би имало никакъв смисъл.

Сьоренсен кимна, отклони поглед от нея и прехапа долната си устна.

— Има още нещо — каза той, без да я поглежда.

Черити наостри уши.

— Да?

Професорът се приведе над масата и пое в ръка някакъв запечатан в прозрачен плик предмет.

— Това нещо бе намерено от лейтенант Белинджър — заяви той. — В непосредствена близост до този странен пръстен. Можете ли да си представите какво е то?

Черити нямаше особено желание да си играе на гатанки, но му достави удоволствието да разгледа по-продължително въпросната находка. Беше продълговато, почерняло парче метал или пластмаса, започнало вече да се рони поради петнадесетте хиляди години, които според Сьоренсен беше прекарало в абсолютен вакуум и космически мраз.

— Е, и? — попита тя.

Сьоренсен предпазливо пое предмета от ръцете й, все пак струваше доста милиони долари, и го върна обратно на мястото му.

— Помислих го за някаква отломка — каза той. — Нещо, което се е откъртило отнякъде, може би дори и отпадък, който са забравили да отстранят.

Черити го гледаше объркано.

— После му направих рентгенодефектоскопия. — Обърна се и включи един от безбройните монитори на стената пред себе си. Черити разпозна силуета на продълговатия предмет, който току-що беше държала в ръката си. — Този черен слой не е нищо друго, освен космически прах — продължи той. — Своеобразна кора, която се е образувала върху него. А ето това — добави той след точно пресметната пауза, — беше отдолу, капитан Леърд.

Натисна някакъв бутон и картината се смени.

Черити го разпозна веднага, но всичко у нея се противеше да го приеме.

Беше нещо като пръст на ръка, но не пръст от човешка ръка, а лапа, дълга петнадесет сантиметра с две огромни, сякаш обезобразени стави. Състоеше се от черен, вече чуплив хитин.

Беше крайникът на едно огромно насекомо.

* * *

Защо този крайник я изплаши толкова много? Дори не беше сигурна, че става дума точно за такова нещо. Защото Сьоренсен, естествено, не беше се осмелил да го освободи още на борда на совалката от наслоения космически прах, както и не се беше решил да направи каквито и да било други изследвания, така че те разполагаха единствено с не особено ясното ултразвуково изображение, никакви рентгенови снимки, никакви други облъчвания, нищо, което би могло по някакъв начин да увреди тяхната находка.

И въпреки това безпокойството беше останало. Образът на увеличената до гигантски размери лапа преследваше Черити и в съня й. Тя се питаше защо тази картина не я оставя на мира, защо я преследва с такъв ужас. Съществото, на което е принадлежал този крайник, беше мъртво от повече от петнадесет хиляди години, но дори и това да са били насекоми, какво лошо имаше? Какво беше очаквала? Мънички зелени човечета или галактически великани с огромни глави и светещи пръсти? Смешно.

Това беше едната страна на нещата, логическата.

За съжаление имаше и друга, и тя беше причината Черити да не може да заспи спокойно по време на осемнадесет дневния полет към дома. Не беше само този крайник, който бяха намерили: при напълно понятната параноя тя трябваше да признае, че има десетки убедителни и вероятно хиляди възможни обяснения за тази находка. Но нещо… я беше докоснало, докато беше във вътрешността на кораба. И я беше променило. Погледът. В сънищата си тя го виждаше отново и отново, понякога пръстенът циклоп не беше празен, а изпълнен с безименни, ужасни неща и няколко пъти от него изпълзяваха странни насекоми, поемаха към нея и…

Тук тя винаги се събуждаше, сякаш режисьорът на този съвсем частен филм на ужасите, вътре в нея, е стигнал до заключението, че това е достатъчно. Не разговаряше с никого за сънищата си, нито дори с Майк. Веднъж си помисли дали да не сподели с Белинджър — защо иначе им беше психолог на борда? — но представата за хилядите други уши, които щяха да бъдат свидетели на този разговор, я накара да се откаже от идеята си. На „КОНКЪРЪР“ нямаше никъде място, където да могат да разговарят несмущавани. След като бяха изпълнили мисията си, микрофоните и предавателите уж бяха изключени, но Черити си имаше своите съмнения в това отношение.

Що се отнася до техническата страна на обратния полет, всичко протичаше толкова безупречно, колкото изобщо беше възможно. След осемнадесет денонощия и половина — добрата стара Земя беше така добра да се появи насреща им — „КОНКЪРЪР“ се появи в атмосферата и с точност до минута се приземи в обширния изолиран участък на базата „Джефърсън Еър“.

Беше предполагала, че ще преживее някои неприятни моменти, но това, което се случи при завръщането й, надмина и най-лошите й опасения. Отделиха я от другите и я подложиха на изследвания, а после започнаха разпитите, от които се измъчваше повече, отколкото би искала да признае: не бе пропуснат нито миг от пребиваването й на борда на кораба, за който да не беше питана, никакъв видеокадър, който да не трябваше да обяснява, нито една от собствените й думи, или пък дори казана ей-така забележка, прослушвана сега от записите, която да не трябва да коментира, отново и отново, и отново, докато сама вече не знаеше какво е казала и защо. Най-накрая имаше усещането, че е извършила престъпление.

Когато приключиха и — най-сетне! — я освободиха, започна втората част от ходенето по мъките: междузвездният кораб беше минал с голяма скорост на няколкостотин километра разстояние от Земята и сега се приближаваше към Слънцето, а тя и петимата останали бяха единствените източници на информация.

Беше ад.

След три дена започна да мечтае за стаята за разпити в главната квартира на НАСА в Хюстън, а след още три — започна сериозно да мисли как да стреля срещу всеки журналист, приближил се на по-малко от пет метра до нея. Беше почти невъзможно да включи телевизора или да отвори вестник, без да съзре снимката си.

Минаха три седмици, когато се случи нещо, което изведнъж отклони вниманието на обществеността от капитан Черити Лерд и останалите членове на екипажа на „КОНКЪРЪР“.

Корабът се върна.

И този път се приземи.