Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (12)

Глава 12
Миналото

6 декември 1998 година

Развидели се отново, когато им се наложи да направят трето междинно кацане, но този път нямаха голям късмет. Нощният полет се беше оказал истински кошмар. Под себе си бяха виждали малки светлинки, тук-там бяха запалени огньове, но те се бяха постарали да стоят далеч от тях.

Поне едно нещо не беше представлявало проблем: горивото. Майк беше следвал направо шосето, водещо на запад, и сметките му се бяха оправдали. Сред хилядите коли, изоставени на сивата асфалтова лента, на два пъти бяха откривали цистерни, пълни с бензин, така че новото зареждане не беше нито опасно, нито отнемащо много време. Майк беше приземявал хеликоптера направо на платното и беше зареждал с работещ мотор, докато Черити беше охранявала с готово за стрелба оръжие. Не бяха забравили предупреждението на Стенли. И за цялата нощ не бяха видели нито едно извънземно.

И сега не видяха никого, но не можаха да открият и бензиновоз. Беше станало съвсем светло и преди пет минути Майк беше минал на резервното гориво, след като моторът беше започнал да се дави. Оттогава летяха над шосето на двайсет метра височина.

— Колко още? — попита Черити.

Майк сви рамене.

— Нямам представа. Може би пет минути. Но не искам да рискувам. В най-лошия случай ще кацнем до някоя кола и ще източим бензина й.

От тона му беше ясно, че идеята не му допада особено. И двамата бяха изморени. Не бяха спали цяло денонощие. И летяха над страна, в която се водеше война, макар и досега все още да не бяха забелязали нищо от това. На Черити й се струваше направо абсурдно, че все още не са се срещнали лице в лице с врага, който беше поставил на колене един цял свят.

— Виж, там отпред! — Майк посочи към някакъв малък, четвъртит силует, който се беше появил в края на еднообразната асфалтова лента и сега постепенно нарастваше. Внезапно си отдъхна с облекчение. — Щастието е на страната на глупаците — заяви той. — Кино за автомобилисти. В комплект с бензиностанция и мотел. — Майк се засмя. — Черпя те с един студен хамбургер, щом заредим, съгласна ли си?

Черити напрегна всички сили да отговори поне малко на усмивката му, взе бинокъла от коленете си и се вгледа внимателно в сбутаните една до друга занемарени постройки. Всичко изглеждаше съвсем нормално: пред ресторанта имаше пет-шест коли, а встрани, до бензиностанцията, имаше огромен, боядисан в светлозелено камион-цистерна.

— Бинго — каза тя. — Ето една цистерна. Осигурени сме за следващите триста мили. — Така щяха да са изминали половината път. Много повече, отколкото се бяха осмелявали да мечтаят…

Майк намали внимателно газта, направи завой и се приближи към мотела откъм обърнатата му към улицата страна, а Черити в това време оглеждаше внимателно цялата околност. Отново им провървя. В радиус от много мили нямаше нищо друго, освен равна степ, върху която нямаше почти никакъв храст. Нямаше опасност да бъдат изненадани в гръб от някой нападател.

— Окей — заяви Майк. — Ще направим както предишния път: аз ще заредя, а ти ще стоиш на пост. — Той се засмя. — Свирни три пъти, когато се зададат ченгетата.

Приземиха се на пет метра от цистерната. Майк крайно предпазливо намали газта и зачака трепетно да види дали ще угасне моторът, но храбрата машинка продължи да работи. Черити се попита колко ли още щеше да издържи двайсет и пет годишният стар мотор на това постоянно натоварване, преди да ги зареже насред пътя.

Отвори вратата, направи пружиниращ скок от хеликоптера и стисна веднага оръжието си. От другата страна Майк бавно се измъкна долу, протегна се с наслада и потърка уморено лицето и очите си, преди да заобиколи машината и да тръгне към цистерната.

Но никога не стигна до нея.

Може би причината беше в умората, която я беше направила лекомислена. Всичко стана така бързо, че Черити дори не успя да извика, за да го предупреди. Вратата на мотела се разтвори с трясък и оттам изскочиха шестима въоръжени мъже, в същия момент на прозореца на камиона се показа дулото на пушка. Черити застина по средата на движението си.

— Добре — каза някакъв глас. Идваше от тъмнината зад пушката, звучеше решително, но в него се таеше и страх. — А сега по-добре изобщо не мърдай, малката. Сложи оръжието настрани, ама бавничко.

Черити се подчини. С крайчеца на очите си видя как и Майк бавно вдига ръце и гледа към задната част на дванадесетметровия камион. Зад двойните автомобилни гуми се беше появила някаква приведена фигура. Тя също имаше оръжие в ръцете си.

— Чуйте — каза Черити предпазливо. — Ние не сме ваши врагове.

Не получи отговор и за всеки случай вдигна още по-високо ръцете си. След две секунди дулото изчезна от прозореца на шофьорската кабина и вратата се отвори. Оттам изскочи около двадесетгодишен младеж с руса коса и с изпокъсан монтьорски костюм. Оръжието в ръцете му беше стар ремингтън, който едва ли можеше да уцели на двадесет метра разстояние. Но това изобщо не й помагаше, младежът беше едва на три метра от нея и изглеждаше готов на всичко. Освен това беше полуобезумял от страх.

— Ние сме на ваша страна — повтори тя. — Наистина.

Младежът не отговори, но към страха в очите му се примеси нещо като предпазливо облекчение. Въпреки това той запази недоверчивостта си. Искаше му се да й повярва, тя го усети, но не можеше.

Опита се да свали ръцете си и предизвика по този начин бързо, заплашително движение на пушката му.

— По-добре не правете нищо, за което после няма да имате никакво време да съжалявате! — предупреди я момчето.

Черити потисна въздишката си. „От кой ли филм е взел това изречение?“ — помисли си тя. Но въпреки това се подчини.

Откъм мотела към тях се приближаваше група от пет или шест човека. Двама от тях се отправиха към хеликоптера, а другите спряха зад младежа. Две нови пушки и дулото на малък дамски пистолет се насочиха сега към Черити.

— Чуйте ме — каза тя, — ние сме американски войници, а не марсианци. Уважавам предпазливостта ви, но съм изморена и ме боли всяка костичка от тялото. Не мога ли най-сетне да си сваля ръцете?

Беше говорила доста остро и суровият тон постигна въздействието, което беше очаквала. Младежът не изглеждаше вече така уверен и най-сетне кимна одобрително.

— Кажете на Стен — каза той, обръщайки се към един от мъжете. — Хванахме ги. Не мисля, че са руснаци.

Руснаци? Черити отвори широко очи и зяпна младежа. Какво, по дяволите…

Изненадата й не убегна на младежа и естествено, той я изтълкува съвсем погрешно. Недоверчивият блясък в очите му се засили отново.

— Или? — попита той.

— Разбира се, че не — отвърна бързо Черити. — Погледнете униформата ми, приличам ли ви на руски войник?

Младежът действително се приближи до нея и недоверчиво огледа малката звездна емблема на гърдите й.

— Космическа служба на САЩ? — Втренчи се в нея, обърна глава и погледна към хеликоптера. Внезапно се разсмя. — Доста странни кораби имате напоследък!

Забележката му стопи леда. Черити видя как напрежението изчезва от лицата на останалите, младежът също пое шумно въздух. Въпреки това тя не посмя веднага да свали ръцете си. Тези мъже бяха повече от изнервени. Едно-единствено погрешно движение и пътуването им щеше да приключи преждевременно.

Цялата група се отправи към мотела. Моторът на хеликоптера замря с подобен на въздишка звук тъкмо когато бяха стигнали средата на пътя, но Черити дори не се обърна. Някак щяха да го запалят отново, помисли си тя. А ако не… е, и без това бяха изминали повече път, отколкото беше очаквала. В момента много повече я вълнуваше въпросът за едно легло. Майк и тя имаха нужда непременно от сън.

Вътре в мотела имаше десетина души: няколко служители, една възрастна семейна двойка, чийто страх в очите се забелязваше още от двайсет метра разстояние, някакъв мъж с карирана риза, когото тя съвсем инстинктивно определи като шофьора на камиона и съвсем млада двойка в кожено облекло. Спомни си бегло, че навън, на паркинга, беше видяла мотоциклет марка „Харли“. Песъчинки, помисли си тя, които необявената война беше довяла тук, в този мотел.

Когато влязоха в ресторанта, към тях се отправи доста едър мъж в зле скроен костюм. С изключение на възрастното семейство, той беше единственият, който не носеше оръжие, и въпреки това тя разбра, че стоеше пред водача на тази малка общност.

— Вие ли сте Стен? — попита тя.

Той кимна. Погледът му беше абсолютно безизразен, докато оглеждаше нея и Майк.

— А вие сте капитан Леърд, ако не се лъжа.

— Във всеки случай не се казвам Лердовска — отвърна кисело Черити. — Как, по дяволите, ви хрумна тази щура мисъл, че може да сме руснаци?

Стен спокойно сви рамене.

— Има само две възможности, нали? Мравките или руснаците. А не приличате на мравки, капитане.

„Мравки?“ — помисли си тя объркано. После разбра. Никой от тези хора не знаеше какво се беше случило наистина; може би преди пет дни те са се срещнали тук съвсем случайно и единственото, което бяха видели, е било огромната светкавица. Оттогава си седяха все тук.

Отказа се да отговаря на забележката на Стен, насочи се към една от масите и се отпусна с въздишка на стола. Изведнъж изпита единствено умора. И истински ужас от въпросите, които щяха да задават.

— Изглежда, имате нужда да се подкрепите малко — каза Стен, когато и Майк седна до тях. — Поли, приготви на гостите ни нещо за ядене. И силно кафе. — Той се усмихна, когато забеляза благодарния поглед на Черити. Притегли един стол и го яхна откъм седалката. Един по един се приближиха и останалите, докато Майк, Черити и той не се озоваха обкръжени от петнадесетина мъже и жени.

— Какво се е случило? — попита най-сетне Стен. Черити го погледна неохотно и той навярно почувства, че не иска да му отговори, защото добави с извинителен жест: — Една седмица вече сме отрязани от целия свят, разбирате ли? Тук почти нищо не функционира. Има ли… война?

Черити поклати глава, после кимна и веднага пак поклати глава. Майк й хвърли предупредителен поглед, но тя не му обърна внимание. Не можеше да мами тези хора, въпреки че беше сигурна, че прави груба грешка, ако отговори.

— Не с руснаците, ако това имате предвид — каза тя. — Мисля, че и при тях не изглежда по-различно оттук.

— Били са мравките?

„Странно название за извънземните“ — помисли си Черити. После кимна.

— Видяхте ли ги?

— Няколко — отвърна младежът с коженото облекло на мотоциклетист. — Преди два дена. Мотаеха се оттатък, сред хълмовете. Но не дойдоха насам.

„Ако го бяха направили — помисли си Черити, — ти едва ли щеше да си още жив, момчето ми.“ После погледна отново Стен и направи опит да се усмихне.

— Не сте единствените, които са отрязани от света — каза тя предпазливо.

Лицето му помрачня.

— Големият удар, нали? — попита той. — Парализирали са цялата тази проклета страна.

— Така е горе-долу — призна Черити.

— Не можете да останете тук — каза Майк. — Може да минат месеци, преди да дойде помощ. А извънземните…

— Нека само дойдат — прекъсна го младежът, който беше изненадал Черити. — Имаме продукти за половин година. И достатъчно боеприпаси, за да ги върнем обратно на Марс.

Стен не каза нищо. По лицето му не се виждаше ни най-малко вълнение. Но Черити усещаше какво става вътре в него. Освен нея и Майк той беше може би единственият, който знаеше какво наистина ги очакваше.

— Хеликоптерът ви — попита ненадейно Стен. — Как така лети? Тук нищо вече не работи.

— Няколко механика в Ню Йорк го ремонтираха — отвърна уклончиво Черити. — Обаче нямам никаква представа докога ще издържи.

— Но ако той е в движение, тогава значи и други машини ще могат да работят отново — каза мотоциклетистът. — Искам да кажа, нашите ще дойдат и ще прогонят тези проклети извънземни, нали?

Черити се накани да отговори, но Стен беше по-бърз. С повелителен жест той се обърна към останалите:

— Затваряйте си устата, Патрик. Виждате, че двамата са направо съсипани. Предлагам да ги оставим сега малко на спокойствие. Ще се нахраните и после ще се наспите, капитане. Изглежда, имате нужда и от двете.

Нямаха време нито за едното, нито за другото, но Черити не възрази. Шансът им да стигнат живи до базата не беше особено голям, ако тя или Майк заспяха на кормилото на хеликоптера. Кимна с благодарност на Стен.

Той се усмихна.

— Не се тревожете за хеликоптера си — каза той. — Ще го заредим, а Патрик може да прегледа мотора. Разбира от двигатели. Утре сутринта ще можете да отлетите нататък.

Черити продължаваше да се колебае, въпреки че всъщност добре осъзнаваше, че няма друг избор, освен да приеме предложението на Стен. Не беше сигурна дали изобщо щеше да ги пусне да си тръгнат, ако настояваха за това. Познаваше него и останалите едва от няколко минути. Ами ако Стенли се окажеше прав с предупреждението си? Ами…

„Започвам да подозирам капан зад всеки приятелски жест“ — помисли тя. Доколкото познаваше хората, реши че може да се довери на тези тук. Майк взе решението вместо нея, като кимна с глава.

— Приемаме предложението ви, Стен — заяви той. — Ако не сме ви в тежест.

— Съвсем не — отвърна Стен. — Напротив, лейтенанте. Ние чакахме хора като вас. Но — продължи той след кратка пауза, — няма да ни се измъкнете така лесно. Ще трябва да ни разкажете всичко, когато се нахраните, съгласни ли сте?

— Един стек срещу информация? — Майк сви рамене. — Защо не?

И вероятно, добави в мислите си Черити, тя и без това беше валутата, с която в бъдеще щяха да се разплащат в тази страна.

Ако изобщо все още имаше някакво бъдеще.

* * *

Навярно беше спала четири или пет часа. Ако се съдеше по слънцето, трябва да беше малко преди обяд, когато отвори очи, и мина известно време, докато усети, че не е сама в стаята. Тогава скочи рязко от леглото и грабна автомата, който беше под възглавницата й.

Стен вдигна изплашено ръце.

— Не! — извика той бързо. — Аз съм!

Черити го изгледа объркано, после свали оръжието.

— Не сте ли чували досега, че се чука, преди да се влезе в спалнята на дама, Стен? — попита тя уморено.

— Особено ако тя държи оръжие под възглавницата си — добави Стен. — Знам. А сега можете спокойно да го махнете, мис Леърд. Искам само да поговоря с вас. — Направи крачка към нея и спря. — Оставете оръжието настрана — помоли Стен отново. — Наистина искам само да разговарям.

Тя остави със смутена усмивка оръжието на леглото, стана и се отправи, все още като пияна от съня, към умивалника. Кранът се завъртя със скърцане, но не потече и капка вода. Не, помисли си тя ядосано, наистина все още не се беше разсънила.

Стен се усмихна, приближи се с две бързи крачки към нея и наля в умивалника прясна вода от една порцеланова кана. Черити въздъхна. Дали някога щеше да привикне с това, че се бяха върнали с повече от двеста години назад? Едва ли.

Изми се набързо, но не се почувства по-бодра.

— И така? — попита тя. Не погледна към Стен, а се приближи до прозореца и се загледа навън. Всичко изглеждаше толкова мирно. Тя потръпна.

— Не ни казахте истината тази сутрин, нали? — поде Стен.

Черити погледна собственото си отражение по замърсеното стъкло на прозореца.

— А искате ли да я чуете?

— Мисля, че да — отговори Стен. Гласът му беше малко раздразнен. — Колко зле е в действителност?

— Много зле — отговори сурово Черити. — Унищожиха Ню Йорк, ако искате да знаете съвсем точно. И по всяка вероятност всички по-големи градове в страната.

Стен пребледня леко, но прие новината общо взето почти безизразно.

— Помощта, която чакате, няма да дойде, Стен — продължи тя малко по-меко, защото отново съжаляваше за думите си. — Няма никаква помощ вече. Армията е парализирана и се боя, че мравките едва ли ще изчакат да се съвземе. — Поклати тъжно глава и съжали, че преди три години се беше отказала от пушенето. Може би трябваше да помоли Стен за цигара. После продължи: — Много ми се щеше да мога да ви посъветвам да се махнете оттук, Стен, но не знам къде мога да ви изпратя, разбирате ли? Случайното ви попадане тук е доста удачно. Поне все още сте живи.

— Никаква помощ? — прошепна Стен, който като че ли изобщо не беше чул какво беше казала след това. Черити се замисли дали не се беше измамила в него. Може би изобщо не беше така силен, както бяха решили те двамата с Майк, а само си играеше на водач.

Тя поклати глава.

— Ако очаквате появата на Военновъздушните сили, Стен — произнесе Черити внимателно, — ще трябва да ви разочаровам. Старата бракма вън, строена преди двайсет и пет години, това са всъщност Военновъздушните сили.

— Но защо? — запита едва чуто Стен. — Нали досега нищо не се е случило!

— Тук — отвърна Черити. Въпреки че трябваше да признае, че забележката на Стен не беше съвсем неоснователна. Не бяха срещали извънземни, откакто бяха напуснали Ню Йорк, а бяха прелетели почти хиляда мили разстояние. Но картата от бюрото на Стенли потвърждаваше точно обратното.

— Може би в момента насочват всичките си сили към смазване на съпротивата — продължи тя. — Мисля, че тук ще има спокойствие още известно време, Стен. Повечето от оръжията ни не могат да функционират, но това не означава, че сме безпомощни. Необходимо е време, за да се превземе цял един свят. — Тя се засмя горчиво.

— Никаква помощ? — промърмори още веднъж Стен. Изглеждаше потресен, до такава степен, каквато тя никога досега не беше срещала у друг човек. И изведнъж разбра. Десетината души, които съдбата беше събрала тук, го бяха избрали за свой водач, но той вероятно беше могъл само да ги окуражава, защото, всички те бяха вярвали, че все някога някой щеше да им се притече на помощ. Ако разберяха истината, тяхната общност щеше да се разпадне също толкова бързо, както се беше и създала.

— Би трябвало да се опитате да си пробиете път до планините — каза тя. — Това е единственият съвет, който мога да ви дам, Стен. Пътят е страшно дълъг, ако се върви пеша, но…

— Ще пътуваме — заяви Стен.

Черити го погледна изненадано.

— Патрик огледа вертолета ви — поясни Стен. — Не се безпокойте, нищо не е пипал. Но казва, че всъщност е доста лесно, ако човек знае как се прави. Ще поправим някои от колите и ще вземем колкото е възможно повече бензин. Само… само не ми е ясно как да им го кажа.

— Да го направя ли аз? — попита Черити.

Стен поклати тъжно глава.

— Това е моя работа — заяви той. — Но… аз ще изчакам, докато отлетите отново. — Въздъхна, отпусна се на един стол и скри лице в ръцете си.

На Черити й стана много, много мъчно за него. Но тя не каза нищо повече, а изчака, докато той след известно време отново се изправи и я остави сама, за да се преоблече и събере пак нещата си.

Хапнаха още веднъж заедно, преди да отлетят. Черити беше сигурна, че Стен не е издал никому нищо от техния разговор, но останалите като че ли усещаха, че нещо не е наред. Говореха прекалено малко и колкото и абсурдно да беше — Черити беше сигурна, че не само Стен беше доволен, когато най-сетне се изправиха и заявиха, че е вече време за тръгване.

Този път Черити застана зад кормилото. Помаха на Стен и останалите за довиждане и направи още един кръг над мотела. Майк смръщи многозначително чело, но беше достатъчно умен да не каже нищо.

Обаче тя и след това не се отправи по курса им, а поведе хеликоптера към планините. Майк я погледна объркано:

— Какво означава това? — попита той грубо.

Черити кимна с глава по посока на планинската верига на четири-пет мили пред тях.

— Момчето каза, че там е видяло пришълците — отвърна тя. — Искам да поогледам малко.

— И защо? — Майк дори не си направи труда да прикрие раздразнението си.

— Може би защото предпочитам да знам кой е зад мен — обясни Черити. Но това не беше истинската причина — истината беше, че се чувстваше по напълно абсурден начин отговорна за съдбата на хората, останали в кино-мотела. И най-малкото, което можеха да направят за тях, беше да се уверят, че те са наистина в безопасност.

Те обаче не бяха.

* * *

Под тях се простираше ужасяваща картина. Там, където до преди няколко дена имаше само недокосната от човека степ — пясък и отделни храсталаци — сега можеше да се види огромна маса скрити в хитинова обвивка тела, сред които се издигаше странна черна пирамида. На Черити й беше трудно да определи с думи усещането си — чисто и просто беше неприятно да се гледа това странно архитектурно творение. Нещо у нея се свиваше спазматично още щом се опитваше да го направи.

Разтреперана, свали бинокъла, подаде го на Майк и отново се спусна надолу по склона, зад който се бяха приземили с хеликоптера. Прилоша й, когато си помисли какво би могло да им се случи, ако бяха прелетели над склона, за да разгледат отгоре долината зад него, както първоначално бяха възнамерявали да правят.

Майк се върна. Беше много блед и ръката му трепереше, когато й върна бинокъла. Не каза нищо, но Черити почувства, че я изчаква да стане и да се върне при хеликоптера. Вместо това обаче, тя разви с бързо движение бинокъла, измъкна от джоба на униформата си един филм и го постави в апарата.

— Какво, по дяволите, се каниш да правиш? — избухна Майк.

— Нали виждаш — отвърна Черити не по-малко раздразнено от него. — Ще направя няколко снимки. Искам да знам какво правят там долу.

Не даде никаква възможност на Майк да се противопостави, а отново предпазливо изпълзя нагоре по склона, зае позиция на билото и нагласи апарата. Микрокомпютърът във вътрешността му не работеше и тя абсолютно нищо не разбираше от фотография, но се надяваше специалистите на Бекър поне донякъде да могат да се оправят със снимките, които щеше да направи.

Майк също се изкачи и застана до нея. Предполагаше, че отново ще я затрупа с упреци, но той мълчеше, докато тя бавно придвижваше бинокъла отляво надясно и през няколко секунди натискаше копчето за снимане.

— Невероятно е — шепнеше Майк. — Няма… няма никакъв смисъл. Мили боже! Космически кораби и трансмитери на материя и накрая това тук!

Черити не му отговори, но го разбираше добре. Това, което се ширеше под тях, то беше… направо абсурдно.

Трудно можеше да се пресметне броят им, но Черити предполагаше, че тези странни твари, които гъмжаха в тясната долина, бяха може би хиляди. През бинокъла беше наблюдавала, че излизат от пирамидалната постройка в средата на лагера — малък, но непрекъснат поток от всевъзможни ужасяващи същества, някои от които доста трудно можеха да изпълзят от полукръглия отвор на пирамидата.

Тук имаше не само огромни бръмбароподобни същества или четириръките им ездачи, долината криеше безподобна сбирщина от най-отвратителни твари, които имаха една-единствена обща черта: всички изглеждаха опасни, по един или друг начин. И с изключение на четириръките, които, изглежда, бяха щурмовите команди на пришълците, всички бяха животни.

— А може би… — заяви тя внезапно. Свали бинокъла, прекара уморено ръка над очите си и кимна с глава по посока на долината. — Има смисъл, ако… — Тя затърси подходящи думи, не ги намери и сви рамене.

— Ако се мисли по-различно от начина, по който мислим ние — каза тя накрая.

— И как? — Гласът на Майк показваше ясно, че и той се беше замислял над този въпрос. И може би беше стигнал до същия ужасен резултат, както и тя.

— Предполагам, че това там са само щурмовите отряди — каза Черити. — Огромният валяк, който изпращаш най-напред, нали?

— Но това са животни! — натърти Майк.

— Е, и? — попита Черити. — Ние изпращаме ракети или роботи, а те — животни, къде е разликата? Може би са ги отглеждали единствено за тази цел.

— Но…

— По дяволите, щеше ли да е по-различно, ако там долу се разхождаха десет хиляди робота? — прекъсна го раздразнено Черити. — Тези чудовища функционират перфектно, нали? Ако искаш, слез при тях и се оплачи, че не се придържат към правилата на играта!

— Всичко е… така нечовешко — каза Майк след известно време.

— Те не са хора — напомни му Черити раздразнено. — Но каквито и да са, тези, там долу, не са истинските ни противници. Това са техните танкове. — Но тя разбра какво имаше предвид Майк. Наред с невероятната заплаха, която представляваше тази армия от ужасяващи същества, съществуваше и допълнителен психологически ефект и тя дори не беше сигурна дали той не е нарочно предвиден. Не само за Майк би било по-лесно да воюва срещу армия от безчувствени роботи с лазерно оръжие. Това нашествие на чудовищата парализираше дори само с вида си.

— И може би вече са го направили с десетки светове — продължи тя прекъснатата си мисъл. — Изпращат тези чудовища и когато всичко приключи, пристигат самите те и събират отломките.

Остави най-сетне телескопа настрани, после го пъхна внимателно в кожения калъф, прикрепен към колана й, и запълзя бавно обратно надолу по склона. Майк я последва. След като бяха изминали половината път, скочиха на крака и хукнаха приведени към хеликоптера. Черити отправи благодарствена молитва към небето, че вятърът не духа в тяхна посока и отвява настрани шума от двигателя.

Отлетяха. Черити управляваше машината много предпазливо, едва се издигна на пет-шест метра височина и караше толкова бавно, доколкото изобщо беше възможно. Едва след като се бяха отдалечили на повече от миля от възвишението, а с това и от лагера на извънземните. Черити се осмели да вдигне хеликоптера на по-голяма височина и да вземе внимателно завой наляво.

— Какво пак ти хрумна? — попита ядосано Майк.

— Ще предупредя Стен и останалите — отвърна Черити. — Ако нямаш нищо против.

Майк не каза нищо, но погледът му беше доста красноречив и той замълча по един определен, не много дружелюбен начин. Черити беше сигурна, че след новото кацане нямаше да я остави още веднъж да седне на кормилото. По дяволите, какво ставаше с него? Беше се променил, откакто бяха напуснали Ню Йорк. Изведнъж разбра, че щяха да се разделят веднага щом стигнат целта си.