Волфганг Холбайн
Най-добрата жена от космическите сили (15)

Глава 15
Настоящето

12 декември 1998 година

— Ето оттам! — Гласът на Стоун идваше доста променен изпод полупрозрачната маска на противогаза, а там, където лицето му все още не беше покрито от финия бял прах се виждаше, че е почервеняло от нервност. Черити погледна в посоката, където сочеше протегнатата му ръка. Не можа да различи нищо друго, освен разрушения и прах, но въпреки това кимна с глава. Отдавна беше изгубила всякакво чувство за ориентация. Освен това той, така или иначе, познаваше нещата тук много по-добре от нея. Последва го бързо, доколкото й позволяваше пулсиращата болка в краката. Жегата нарастваше. Дори въздухът от малката кислородна бутилка на колана й имаше топъл вкус.

С мъка си проправяха път през дима и най-сетне стигнаха до края на подземната галерия. Стоун посочи към една отворена врата на асансьор. Кабинката зад нея беше изчезнала. Надолу висяха, странно отпуснати, пет-шест стоманени въжета, а кървавочервеното отражение на пожара осветяваше четириъгълната шахта.

Стоун започна да жестикулира нетърпеливо с двете си ръце, когато тя се поколеба, наведе се през отворената врата и посочи поредица от малки железни стъпала, които водеха покрай стената надолу към подземието.

— Давай! — заповяда той. — Преди да се е срутило всичко тук!

Черити се поколеба още веднъж, един безкраен миг, но после пристъпи решително край него, потърси с крак най-горното стъпало и с рязко оттласкване се вмъкна в шахтата. Жегата ставаше все по-нетърпима. Под себе си, доста надолу под себе си, тя различи горящите останки от кабината на асансьора, а цялата шахта приличаше на камина, в която жаркият въздух се издигаше нагоре.

Въпреки това всичко вървеше по-добре, отколкото би могла да се надява. Имаше кислород за още половин час, а бойната й униформа я предпазваше от най-голямата жега. Бързо, но доста предпазливо, тя запристъпва надолу.

Мисълта за Бекър, този проклет идиот, се стрелкаше непрестанно в главата на Черити. Думите на Стоун й бяха подействали като плесница, макар че нито за миг не се беше усъмнила в тях. Можеше и сама да се досети, а и самият Бекър го беше казвал, но очевидно тя чисто и просто се беше мъчила да пренебрегне истината, по-точно това, че и мъж като Бекър можеше да си изтърве нервите и да допусне ужасна грешка.

Вратите на следващия етаж бяха заключени. Продължиха да се спускат надолу. Жегата ставаше вече непоносима. Намираха се вероятно най-много два-три етажа над най-долната галерия на бункера и Черити взе сериозно да се пита къде изобщо искаше да отиде Стоун. Доколкото знаеше, освен аварийния изход бункерът нямаше втори изход, най-малкото пък тук, долу. Въпреки това тя продължи да прави крачка подир крачка, докато той не й даде знак да излезе от шахтата. Малкото усилие, което й костваше да протегне ръката си и да се измъкне на сигурно място в коридора, почти надвишаваше силите й.

Дишайки тежко, тя се отпусна на пода, смъкна кислородната маска от лицето си и започна жадно да вдишва и издишва. Въздухът тук долу имаше значително по-лош вкус от този на бутилката, беше горещ и вонеше на дим и прах, но тя разполагаше единствено с този малък запас и трябваше да бъде пестелива.

Черити вдигна уморено очи, когато Стоун се измъкна от шахтата и застана до нея. Той също свали маската си и пое няколко пъти дълбоко въздух, преди да я прикрепи пак внимателно към колана си и да свали лазерния автомат. Черити се наруга за лекомислието си да не вземе оръжие. Но, по дяволите, беше си мислила, че разполага поне с тия няколко минути! Всичко се беше развило така невероятно бързо!

— Накъде? — попита тя.

Стоун се огледа за миг с явна безпомощност. После посочи наляво.

— Да опитаме. Може би ще имаме късмет те да не са стигнали дотук.

Продължиха нататък. Подът под краката им продължаваше да вибрира леко и от време на време Черити като че ли чуваше този ужасен, трополящ шум, като че ли някъде се срутват стени. После разбра, че това беше само биенето на собственото й сърце.

Най-сетне съзря онова, което беше търсила толкова време напразно: кръгъл стоманен капак, боядисан в огненочервено, масивен като врата на сейф и със секрет, за който съществуваха само няколко ключа. Резервният изход.

Спря се, облегна се за миг на стената, за да успокои дишането си, и после бръкна в чантата. Пръстите й трепереха така силно, че й беше трудно да открие малкото ключе с особена форма.

— Трябва да побързаме, капитане! — каза запъхтяно Стоун. — Всеки момент могат да се появят тук!

Черити поклати глава. Искаше да каже нещо в отговор, но устата й се изпълни изведнъж с горчива слюнка. Имаше чувството, че ще повърне, ако дори само направеше опит да произнесе нещо. Извади неуверено ключа, политна към бронираната врата и се опита да пъхне ключа в ключалката. Ръцете й така трепереха, че не успя да направи нищо.

— Помогнете ми, Стоун — помоли тя с усилие. — Не… мога.

Стоун не мръдна от мястото си. Очите му се бяха разширили от страх и изненада.

— Да не би наистина да искате да влезете вътре? — попита той.

— Да не би да ви хрумва нещо по-добро? — изпъшка Черити. — По дяволите, Стоун, всичко свърши! Всичко тук ще литне във въздуха само след няколко минути. — Разбра, че той няма да й помогне, обърна се отново и пак се помъчи да пъхне ключа в тесния, запечатан с пластмаса отвор. Този път успя, но трябваше да използва и двете си ръце: лявата трябваше да поддържа дясната, тъй като тя трепереше. А как се канеше да управлява космически кораб?

— Няма да го направите! — заяви безапелационно Стоун. Гласът му беше истеричен. Тя внимателно пусна ключа, обърна се безкрайно бавно…

… И видя точно пред себе си дулото на автомата му.

— Да не… сте полудели? — попита тя ужасено.

Стоун поклати глава. Черити видя как показалецът му нервно си играе около спусъка на смъртоносното оръжие.

— Няма да влезете вътре — повтори той още веднъж. — Нужна сте ми тук.

— Стоун, моля ви — каза с отчаяние Черити. Мислите й се объркаха. Стоун беше съвсем сериозен, усещаше го много ясно. Но се намираше доста далеч от нея, за да има реален шанс да го нападне. Не и с ранения си крак. — Вие… също можете да дойдете — добави тя. — Ще се постарая да ви осигуря място на „КОНКЪРЪР“. И без това се нуждая от помощ в пилотската кабина, а и…

— Махнете се от вратата — прекъсна я Стоун. — Незабавно!

Черити вдигна ръцете си малко по-високо и послушно отстъпи две крачки встрани. Лазерният автомат на Стоун следваше всяко нейно движение.

— Какво… какво възнамерявате да правите? — попита със заекване Черити. Опита се да премести тежестта на тялото си и да облекчи малко ранения си крак, за да събере сила за скок. Беше безумие, но нямаше друг избор. Той щеше да стреля, беше уверена в това.

— Ще успеете да го разберете достатъчно навреме — отвърна Стоун. — Ще ме изведете оттук, капитане. И аз вас. Но ще можем да го направим само заедно.

Черити кимна към бронираната врата.

— Нали ви казах, че можете да дойдете, Стоун. И без това щях да ви взема. Корабът е достатъчно голям. Махнете оръжието. Обещавам ви, че…

Тя отскочи. Без засилване направи пружиниращ скок към Стоун, завъртя се наполовина около оста си, целейки се с левия си здрав крак в китката му.

Стоун натисна спусъка.