Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черити (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die beste Frau der Space Force, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
vens (2013)
Корекция
khorin68 (2013)
Корекция и форматиране
Xesiona (2013)

Издание:

Волфганг Холбайн. Най-добрата жена от космическите сили

Немска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1994

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Грета Райкова

ISBN: 954-17-0042-Х

История

  1. — Добавяне

Глава 3
Настоящето

12 декември 1998 година

Появиха се не смелчаци спасители, а един лъч от кървавочервена светлина, който раздра тъмнината над Черити и прониза паяка чудовище. За част от секундата животното се превърна в димяща купчина шлака, но лазерната светкавица не угасна, а продължи в зиг-заг пътя си, остави огнена следа по бетонния под и прониза второ чудовище. Почти в същия миг проблеснаха втори и трети лазерен лъч, а първият угасна, трептейки. „Пет секунди непрекъсната стрелба — помисли си безразлично Черити. — Пълнителят навярно е изпразнен докрай.“ Едва тогава почна постепенно да осъзнава, че беше спасена, поне за момента.

Някой се приведе над нея. Едно лице, което се виждаше само като силует зад матовото стъкло на шлема, насочи погледа си към нея, устните формулираха безгласно някакъв въпрос, докато другите двама продължаваха да стрелят. Боже господи, колко ли чудовища имаше тук?

Мъжът, приведен над нея, остави оръжието си на пода, бързо я прихвана под мишниците и я затегли със себе си, докато се придвижваше гърбом към вратата, през която бяха дошли той и останалите. Черити можа да хвърли още един бърз поглед към залата и това, което видя, накара сърцето й да подскочи: черният мрак беше отстъпил мястото си на трепкаща червена светлина от безброй малки пожари и тази адска светлина разкри пред нея апокалиптична картина. Сякаш целият под на залата беше оживял: кафяв, неспокоен килим от стотици паяци, между които се движеха някакви други, обвити в черупки, твари, състоящи се като че ли само от зъби и бодли. Двамата войници горяха с лазерните си оръжия десетки от атакуващите животни, но нямаше никакъв смисъл. Тяхното надмощие беше прекалено голямо, за да могат да ги задържат дори и с десетократно повече оръжие.

Двамата войници се оттеглиха в малкото помещение, в което се намираха Черити и нейният спасител. Юмрукът на единия забарабани по някакво табло и вратата почна да се затваря. Но това ставаше мъчително бавно и животните, сякаш разбрали, че толкова сигурната им плячка заплашва да се измъкне в последния момент, удвоиха усилията си. Въпреки убийствения лазерен огън един от огромните паяци все пак успя да се промъкне през вратата, преди тя да се затвори окончателно.

Черити изкрещя от ужас, когато видя как единият от войниците сваля оръжието си и го насочва към отвратителното чудовище. Ако тоя идиот включи гама-лазера в това малко помещение, тогава щеше да изгори не само паякът, а щяха да се опекат и останалите четирима!

Но в последния момент мъжът разбра какво щеше да направи. Възможно беше и викът на Черити да го беше предупредил. Вместо да стреля, той обърна оръжието в ръцете си и уби животното с приклада. Изправи се, дишайки тежко, и се обърна към Черити. Зад защитното стъкло на шлема му се очерта разкривена усмивка.

— Благодаря. Аз… нямаше да се справя…

Той хвърли оръжието на земята, посегна към шията си и с рязко движение освободи шлема от сребристия защитен костюм. Показа се едно съвсем младо и в момента — много уморено лице: тъмни очи, в които се таеше неясен ужас: тесни, обезкръвени от стискане, устни и бузи, отслабнали, сиви и болезнени. Нямаше повече от двадесет и пет години, но лицето му приличаше на човек, над когото поне сто години са упражнявали терор. Откакто беше започнал целият този кошмар, тя беше срещала само такива лица.

— Добре ли сте? — попита той. Без изобщо да изчака някакъв отговор, приклекна до нея и започна да разкъсва паяжините, които оплитаха Черити. Въпреки че действаше много внимателно, Черити сви устни от болка. Нишките не само горяха кожата като с киселина, но и лепнеха упорито и на места по тях оставаше кръв и парченца кожа, когато той се мъчеше да ги разреже. Когато войникът приключи, очите й бяха пълни със сълзи. Чувстваше се, сякаш някой се беше мъчил да я одере жива.

— Така — каза младият войник. — Засега това е достатъчно. Останалото ще ви го смъкне докторът. Долу в бункера. Добре ли сте? — попита той още веднъж.

Черити кимна, изправи се предпазливо в седнало положение и попипа лицето си, стиснала зъби от болка. По пръстите й лепнеше кръв, когато отдръпна ръката си.

— Превъзходно — отвърна тя. — Кой сте вие? Главният инквизитор на станцията?

Спасителят й се засмя тихо.

— Комитетът по посрещането — каза той. — Поне неофициалният. Другият… — той посочи с палец зад гърба си, — с него вече се запознахте — войникът въздъхна, изправи се рязко и внезапно стана пак сериозен. — Аз съм лейтенант Стоун. Капитан Леърд, както предполагам?

— Очаквате ли и други гости? — осведоми се Черити със стиснати зъби. Пренебрегна протегнатата за помощ ръка на Стоун, изправи се на крака и застана така, олюлявайки се.

Стоун кимна много сериозно.

— Няколко души — отговори той. — Но се боя, че вече няма да дойдат. Истинско чудо е, че вие сте успели. — Вдигна бързо ръка, когато тя се опита да каже нещо. — По-добре е да изчезваме оттук. Не е вече така сигурно. А и вие трябва да бъдете прегледана от лекар.

Черити се питаше напразно какво беше имал предвид с тези думи: вратата, през която бяха минали, беше дебела половин метър и сигурно би издържала и на тактическа ядрена глава. Но не се осмели да противоречи, а и последната му забележка беше напълно основателна: ако някога беше мечтала да иде на лекар, трябваше да го направи точно сега. Дори и само за да махне от тялото й отвратителното лепкаво нещо.

Тя кимна изтощено.

Стоун остави ножа си, помогна й да се доизправи и я поведе към асансьора.

* * *

Пътят надолу й се стори по-дълъг от всякога. Кабината се движеше с тласъци и бавно. От контролното управление на асансьора, което го спускаше обикновено за по-малко от тридесет секунди на половин миля надолу в земята, не бе останало нищо, имаше само тласъци и люлеене. По едно време осветлението примига и неведнъж имаха усещането, че изобщо не мърдат от мястото си. А загрижените погледи, които си разменяха Стоун и колегите му, й показаха, че е повече от усещане. Но тя се въздържа от каквито и да било въпроси. Щеше да научи достатъчно рано какво е състоянието на станцията. А всъщност и изобщо не искаше да го разбира съвсем точно. Възможностите й да приема лоши новини се бяха поизчерпали за последните две седмици.

Въпреки това спускането надолу беше като пътешествие в друго, отдавна забравено време, отскачане до една друга епоха, която беше отминала безвъзвратно и вероятно никога вече нямаше да се върне. Облегна се изтощено на стената, погледна към матовожълтата неонова лампа на тавана и се усмихна. Стоун я изгледа изненадано.

— Не се бойте, лейтенант — заяви Черити. — Не съм полудяла. Просто в момента си помислих с колко малко почва да се задоволява човек при един такъв свършек на света.

Погледът на младия лейтенант стана още по-въпросителен и Черити добави, кимвайки по посока на лампата:

— Човек се чувства блажено, като види електрическата лампа, която все още що-годе работи.

Стоун я погледна пак със същото недоумение, но после и той се усмихна:

— В по-долните етажи функционира почти всичко. Поне що се отнася до техническата страна.

Черити реши да не обръща внимание и на тази забележка и посочи въпросително към лазерните пистолети на тримата войници.

— А тези неща?

— Специална изработка — отвърна Стоун. — Над нас имаше една миля гранит, когато стана големият взрив. — В погледа му се появи любопитство, което не се хареса особено на Черити. — Беше ли много зле, имам предвид горе?

— Търпеше се — отвърна кратко Черити. — Пътувала съм и по-приятно, ако това имате предвид.

Внезапният обрат в настроението й може и да беше направил впечатление на Стоун, но той не му обърна внимание.

— Откъде идвате? — попита той. — Искам да кажа — сега.

За момент Черити сериозно се замисли дали да не му обърне с няколко недвусмислени фрази внимание върху факта, че е не само с около десетина години по-възрастна от него, но е и капитан от Космическата служба на САЩ, докато той е само обикновен лейтенант. Но това й се стори страшно смешно. Космическите кораби от Морон бяха унищожили с бомбите си не само техните военни бази, но и бяха превърнали неща като офицерски нашивки и различия в чиновете в проблеми без всякакво значение.

— Ню Йорк — отвърна тя. — Пътувах цяла седмица. А сега ви моля да не ме питате как съм успяла. Защото и самата аз не зная.

Стоун понечи да отговори нещо, но в този момент бяха стигнали до целта на пътуването си в подземния свят: асансьорът спря с необичайно груб тласък и вратите се разтвориха. Стоун вдигна лазерния пистолет от пода на кабината, небрежно го закачи през рамо и я покани с жест да излезе.

Черити се огледа изненадано, когато напусна асансьора. Изписаното число 27 на отсрещната стена ясно показваше, че не се намираха на командния етаж, а значително по-долу, в най-ниския етаж на бункерното съоръжение.

— Заповед на коменданта — каза Стоун, който вярно изтълкува въпросителния й поглед. — Още преди седмица преместихме долу седалищата на екипажите. В момента е малко тясно.

Черити го погледна недоверчиво. Седалищата на екипажите тук? Никога не беше слизала долу, но знаеше наизуст разпределението на цялото съоръжение — тук не биваше да има нищо друго, освен складови помещения и различни съоръжения в случай на бедствие, дори и само заради близостта с реактора, чието атомно сърце биеше само няколко метра под бетона на коридора.

— Защо? — попита тя.

Стоун сви рамене.

— Горните десет етажа бяха евакуирани — отвърна той. — Не знам защо. Но се носи слух, че… — той се поколеба, после осъзна, че вече е казал малко повече, отколкото е трябвало. — Говори се, че Бекър възнамерява да запечата целия бункер. Някои от момчетата стовариха взривно вещество. Но, както казах, само слухове.

Да се запечата? Взривно вещество? На Черити й беше трудно да повярва на Стоун, защото в думите му имаше твърде малко смисъл. Помисли малко върху тях, но после се отказа и продължи нататък.

Илюзията, че е само в този свят от тъмни коридори, се пръсна като сапунен мехур, когато стигнаха края на галерията и Стоун отвори вратата. Черити мина край него влезе в съседното помещение и застина смаяна на мястото си. Пред нея се простираше висока зала, петдесет на петдесет метра, която беше така пълна с хора, че заплашваше да се пръсне по шевовете си. Не само военни като Стоун и нея, но и цивилни лица: мъже, жени и деца, някои от които изглеждаха в доста окаяно състояние. Мнозина бяха насядали направо на пода или си бяха приготвили легла от дрехи и завивки, а до отсрещната страна тя откри две малки бели палатки от някаква синтетична материя. Няколко почернели петна по пода показваха, че тук беше пален огън.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита слисано Черити. — Какво търсят тези хора на това място?

Стоун се усмихна измъчено.

— Това се пита и комендантът Бекър от една седмица насам, капитан Леърд — отвърна той. — Тези хора — добави той вече много по-сериозно, когато Черити го изгледа остро, — са от Брейнсвил, селото под възвишението.

— Селището е било нападнато? — Това не беше истински въпрос. Та нали преди по-малко от час самата тя беше минала през овъглените развалини, в които се беше превърнал Брейнсвил. Въпреки това Стоун кимна утвърдително.

— Преди осем дена — поясни той. — Унищожиха всичко, което можеше да се движи. Това са единствените оцелели.

Черити замълча шокирана. В бившия склад се намираха около сто и петдесет души, а Брейнсвил имаше почти три хиляди жители.

— Пристигнаха тук с два училищни автобуса — продължи Стоун. — Не можеше да ги оставим навън и да наблюдаваме как тези чудовища ги изяждат, нали?

„Не — помисли си мрачно Черити. — Не можеше да направят това. Въпреки че всъщност би трябвало да са длъжни да го сторят.“ Но беше много доволна, че Бекър бе пренебрегнал заповедите си в това отношение. Нова, дълбока болка припламна у нея, когато погледна пак тази купчинка оцелели… „Защо? — попита се тя. — Кой може да каже защо?“

Но този въпрос тя си беше задавала поне милион пъти за последните четири седмици, без да може поне веднъж да даде някакъв отговор. Може би нямаше изобщо никаква причина.

— Да тръгваме, капитане — подкани Стоун почти нежно. — Комендант Бекър вече ви очаква.

Черити продължи мълчаливо нататък. Не каза нито дума повече, докато не стигнаха до медицинския пункт.