Вера Коуи
Богати и могъщи (9)

Глава осма

— Не е ли прекрасен? — попита глупаво Кас, като гледаше Дев и се възхищаваше колко красив е той, без да се притеснява. Погледът й към Нийвс бе заядлив.

— Аз съм с него, скъпа!

Момичето се изчерви.

— Няма нужда да ви представям, нали? — попита Кас, поглеждайки от Дев към Елизабет.

— Току-що се представих — отвърна весело Дев. — Когато тя излезе от морето като русалка…

— Изморена си — каза загрижено Хелън, като забеляза мълчанието на Елизабет. — Разстоянието за плуване от Сенд Кей и обратно е голямо.

— Добре съм — отговори внезапно Елизабет. — Моля да ме извините, ще отида горе да се преоблека.

— Ние няма да се преобличаме за вечеря — извика Хелън след нея. След това с глуповатата си усмивка се обърна към Дев: — Това е един неофициален уикенд.

— Браво, че се върна, момчето ми! — извика Дейвид, като потупа Дев по гърба.

— Добре е, че се върнах — отговори искрено Дев.

— Колко дълго ще останеш? — попита с надежда Кас.

— Колкото мога… Засега нямам планове.

— Добре, защото аз имам…

Беше много отдавна. Всички се бяха събрали на терасата, скупчени около него, нетърпеливи да го посрещнат, да разберат как е, какво е правил. Кас държеше ръката му, Нийвс го бе хванала под ръка, Мати бе мушнала своята в неговата, а Хелън се въртеше около тях. Дори Харви сияеше от радост, а Хари, на когото беше последният уикенд, преди да се върне вкъщи, бе възхитен, че вижда Дев.

— Откога не си идвал? — питаше Кас.

— От много отдавна — отвърна Дев.

— Благодаря ти, че се погрижи за Нийвс — измърмори Хелън с благодарност. Погледът към момичето бе укорителен. — Така се притеснявахме.

Нийвс отиде да я прегърне.

— Съжалявам, лельо Хелън. Ще ти обясня по-късно.

Хелън кимна, усмихна се, доволна, че вижда Нийвс щастлива и че вижда Дев.

— Елизабет наистина ли излезе от морето и падна в краката ти? — попита хитро Мати. Тя въздъхна, премигвайки с дългите си изкуствени мигли. — Като всички нас…

— Искам да говоря с теб — каза Дейвид, който се раздвижи, за да откъсне Дев от женската свита, като го отведе по-нататък.

— Радваш ли се, че приятелят ти се върна? — подразни Кас Нийвс, като видя, че не изпуска Дев от поглед.

Тя отговори засрамено:

— Той не ми е гадже!

— Не? Може и да ме лъжеш…

Кас гледаше терасата там, където двамата бяха свели глави. Дейвид говореше, лицето му бе живо и изразяваше нетърпение, а Дев слушаше мълчаливо.

„Този може да излъже всяка жена — въздъхна тя. — Абсолютен източник на мъжественост…“ Не беше само високото, слабо тяло, дългите крака и онова, което се намираше между тях, или тъмното орлово испанско лице със своята сила и ирландските сини очи, които, като те погледнат, карат стомаха ти да се свива, сърцето ти да тупа силно и кожата ти да настръхва, не беше само гъстата, черна като на римлянин коса, чрез която ти се иска да прокараш пръсти, нито топлотата на усмивката, която огрява лицето му, нито здравите, ослепителнобели зъби. Не бе дори комбинацията от испански мачо и ирландски чар. Това бе силата, чиста и абсолютна сила на човек, който бе сто процента мъж. Дев Лафлин бе най-мъжественият от всички, които бе срещала. Той не подхранваше мъжествеността си, нито парадираше с нея. Това бе сексуалност, която те хващаше за гърлото и те разтърсваше така нежно, че караше сърцето ти да тупти и показваше, че този мъж е способен на най-изящната, брутално нежна любов, тази, за която четеш в секс списанията и за която фантазираш, след като мъжът ти е приключил с теб и вече е заспал. Жените го обожаваха. Не защото той бе олицетворението на съня, с който всяка сутрин се събуждаха. А защото знаеха, че могат да разчитат на него. Кас, която не се доверяваше на никой друг мъж, би сложила живота си в ръцете му с пълно доверие. Дев притежаваше голяма сила. Той знаеше, че никога няма да се провали. Не само омайваше птиците, които падаха от дърветата, но и жените, които падаха от клоните, но винаги в ръцете му…

С Нийвс бе друго. Като я гледаше, Кас почувства забравеното усещане на неудобство върху въодушевеното детско лице. Нийвс бе прекалено чиста… Тя не виждаше в Дев истинската му същност. Сексът не бе проникнал през черупката на невинността. За Нийвс той бе бащата, който никога не бе имала. „И колко добре е, че това бе Дев“ — помисли си Кас. Той не беше такъв, че да се възползва. Кас не бе виждала той да разочарова Нийвс, по някакъв начин да я унижи, да се присмее или да покаже досада пред видимото й обожание. Поведението му винаги бе подходящо… Той й даваше това, от което тя се нуждаеше. Емоционална подкрепа, гръб, на който да се облегне, постоянно внимание, а също така и разбиращо сърце.

„По дяволите Дейвид — помисли си Кас. — Вината е в него. Виж го сега…“ Върху лицето на Дейвид Кас можеше да прочете всичко, което Дев му бе казал. Но дори и в това имаше двойственост. От една страна, Дейвид обичаше Дев заради силата и почтеността. От друга страна, той мразеше и отхвърляше неговата сексуалност, постоянния му и пълен успех сред жените, в което Дейвид се бе провалил съвсем. Кас много добре долавяше, че Дейвид едновременно бе много благодарен от заинтересуваността на Дев към Нийвс и в същото време го отхвърляше.

„Там, където Дев показваше заинтересуваност — помисли си мрачно Кас — Дейвид Боскоум сееше конфликти и се забъркваше в тях.“

Сякаш почувствал погледа й, Дейвид се обърна и я погледна. Тогава, доста преднамерено, той отведе Дев по-нататък. „Точно така — помисли си Кас свирепо, обръщайки гръб както обикновено. — Отказваш да видиш това, което не искаш: че дъщеря ти е избрала мъж, който може да й бъде баща. Мъж, с когото тя никога няма да се чука. По дяволите, Дейвид, тя няма проблеми със себе си! Тя се нуждае от баща — затова отива при Дев, въпреки че не го осъзнава. Може да бъде наранена, Дейвид. Не от Дев, а от това, че не разбира какъв е той. Знам, че не го разбираш, но това не го омаловажава…“

Когато Яна въведе Дев в стаята, Мати разтвори ръце и извика радостно:

— Дев Лафлин, доживях този момент!

— Мати, любов моя!

Той я повдигна от кушетката и звучно я целуна.

— О, ти си храна за тези стари болни очи!

— Нека ги погледна — заповяда Дев и Мати остана да лежи послушно в ръцете му, подвластна на силата му, и позволи да бъде разгледана. Тя знаеше, че ако не изглежда добре, то поне е много по-добре, отколкото когато беше в болницата. Бе изяждала всичко, което й поднасяха през миналата седмица. Сипваше си повече сметана, когато бе възможно, и искаше допълнително, когато й бе останало още място. Беше си оправила косата и ноктите и бе прикрила мършавото си тяло под една от прекрасните китайски роби. Учудването си от свалените килограми Дев прикри под закачката:

— Както винаги — разцъфнали теменужки…

Мати отново го целуна, като задържа устата си върху неговата.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб. — Лицето й помръкна. — Ти си единственият, на когото мога…

— Искаш ли да ми разкажеш?

Личеше, че се притеснява от нещо, което бе заключила дълбоко в себе си. Но те бяха станали близки приятели. Дев усети веднага, че нещо в нея се пречупи, и ако това бяха шрапнели, щяха да рикошират из стаята.

Той седна на дивана, Мати се намести на коленете му, като държеше ръцете си в неговите.

— Видя ли я вече? — попита внезапно Мати.

— За малко.

— Какво ще кажеш?

— Тя е олицетворение на баща си.

— Това копеле!

Тя изхвърча от коленете на Дев, изтласкана от напираща енергия.

— Как можа да ми стори това? На мен! Двайсет години му бях предана! И какво ми остави? Нищо! Дори не ме е споменал! Господи, само ако беше тук! Бих го убила!

Пръстите й, току-що лакирани, се свиха и заприличаха на орлови нокти.

— Със сигурност това ще попречи на целта — промърмори Дев.

Мати се завъртя, погледна го в сините очи и се разсмя.

— О… ти! — Но в погледа й все още имаше болка.

— Нийвс ми каза, че си щяла да дадеш богу дух… А виж сега! Трябва да си благодарна.

— Кас беше тази, която позволи на зайчето да изскочи! — каза мрачно Мати. — Другите просто си кротуваха.

— Е, това им е работата — каза тактично Дев.

Мати отново отиде да седне до него.

— Но защо той ми причини това? Защо? Бих се заклела, че го познавах така, както никой друг… — Тя поклати объркано глава. В гласа й имаше копнеж… — Дъщеря, Дев! — Теменужените й очи потъмняха. — И не от мен! — Тя се отпусна в силните му здрави ръце и заплака.

— Ще развалиш целия маскарад — предупреди я внимателно Дев, при което Мати се изправи и изтри сълзите си, които приличаха на капки роса върху изкуствените й мигли.

— Но какво ще правя аз? — попита трагично тя.

— Да правиш? Защо трябва да правиш нещо? Каквото и да се е променило, ти все още си Мати Ардън, Божествената Дива.

— Да, но… аз ще приличам на глупачка, когато всичко излезе наяве. Те самите ще се смеят като глупаци. О, как ще им хареса да ме видят отхвърлена заради копелето на друга жена!

Гордостта на Мати бе дълбоко наранена. От „титлите“, които й бяха дали, тя се гордееше — както с едната, така и с другата. Тя беше Божествената Дива и любимката на Ричард Темпест, а това я издигаше над останалите. Те и двамата си бяха прехвърляли топката, но след двайсет години всеки знаеше, че Мати бе и винаги ще бъде номер едно. Сега тя бе принизена до останалите. Чувстваше се унизена.

— Никой за известно време няма да знае. А когато се разбере, кой може да каже какво ще се случи?

— Но аз не ще мога да ги погледна в очите! Никога!

— Разбира се, че ще можеш. И то с вдигната глава!

Той я обгръщаше с мекия поглед на сините си очи и тя неуверено му се усмихна. Ръцете му — силни, топли и окуражителни — държаха нейните.

— Но няма да имам него — промълви тя, разбирайки, че всичко се свежда до това. Зад гнева и болката имаше пустота от това, че той никога няма да бъде при нея — отново. Всеки път, когато тя гласно и неотстъпчиво показваше гнева си, проклинаше и заплашваше, като се стремеше да го потуши, той сякаш повече растеше. Затова и стоеше в апартамента си, защото се чувстваше неуверена да се противопостави на ужасната тъга: дъщерята на Ричард Темпест е от друга жена.

— Коя е била тя, Дев? — плачеше тя отчаяно, не успявайки да спре сълзите си. — Коя е била тя?

„Някоя, която, както обикновено, само е използвал, както използваше всички останали“ — помисли си Дев.

— Която и да е, била е много преди теб — каза нежно той. — Елизабет Шеридън е родена през 1947. Ти дори не си познавала Ричард до 1954… Нея вече я е имало и е бил приключил с нея, когато е срещнал теб.

Мати бавно се изправи.

— Никога не съм мислила за това. — Той забеляза, че лицето й се променя. — Разбира се — каза тя облекчено и се усмихна зашеметяващо. — Тя е била много преди мен. — После изсумтя и избърса сълзите си с пръсти. — Това прави нещата по-различни, нали? Никой не може да каже, че ме е изоставил заради нея.

— Ти бе единствената и последната — каза Дев внимателно.

Очите на Мати отново се напълниха със сълзи, но този път от гордост.

— Наистина е така.

Тя изправи главата си високо и дълбоко пое въздух.

— Аз го имам от двайсет години — заяви драматично, а гласът й трепереше. — Това ми дава някои права!

— Всички права — подкрепи я Дев.

Тя отново подсмръкна, изтри сълзите си и той разбра, че вече е приключила с тях, ако не за добро, то поне до края на живота си.

— Продължавай! — окуражи я той. — Разкраси се! Тогава ще слезем долу и ще влезем тържествено! Мисли за това като за голяма опера — подкани я Дев отново сияещо. — Бог знае, че то не е по-различно от онова, за което Верди или Пучини са написали музика.

Мати се разкикоти.

— Отхвърлената любовница и незнайната, незаконна дъщеря. Ти си прав! Пучини можеше да направи чудеса от това.

— Ето, че се разбрахме, ти приличаш на принцеса Турандот.

Той видя как ръката й прихваща гърлото. Това бе една от най-големите й роли. Ужасно трудната ария на принцесата, изпълнена от Мати Ардън, не можеше лесно да се забрави. После видя в очите й и по лицето пламъчето на страха. Тя се обърна с гръб и сведе рамене. В отражението й в тройното огледало на тоалетната масичка видя гнева й: тя хапеше устни. Тогава осъзна, че я е страх да опита.

Мати видя, че той я гледа, и се опита да се усмихне.

— Нали запомни — ти си принцеса Турандот — напомни й Дев.

Върху лицето й се появи колеблива усмивка.

— Играла съм само ролята… но по всичко личи, че долу има една истинска.

— Която не може да пее!

Още веднъж настроението й се промени.

— Един певец в това семейство е достатъчен! — каза тя с искрящи очи.

После отиде до тоалетната масичка, взе едно пухче, потопи го в кутия с розов руж и започна да черви страните си. Докато правеше това, тя тананикаше. Погледът й бе съсредоточен, а тананикането — безгрижно, но Дев знаеше от начина, по който се държи, че тя се слуша, опитваше се да усети гласа си. И когато това стана, тананикането се превърна в леко изпълнение на последната част от прочутата ария. Тя внимателно оцвети бузите си, като пухчето леко трепереше в ръката й, но когато чу гласа си да излиза от устата почти непроменен, той видя как куражът и увереността отново се върнаха и внимателното движение на пухчето взе драматичен обрат според това, дали гласът й се снижаваше, или извисяваше.

— Това е моето момиче — каза тихо Дев по начин, който я накара да се усмихне, докато пееше.

Тя все още не бе разкрила истинските възможности на гласа си, който можеше да достигне силата на оркестър, изпълняващ Вагнер. Тя го пестеше, предпазливо следеше движението му, не го насилваше, защото все още не бе готова да изпълни онези трудни високи тонове, което един второкласен певец въобще не би могъл да направи. Но звукът бе там: онзи меден, пълен, превъзходно мек тон, който пленяваше обожателите й. После със задоволство тя отново го превърна в тананикане, докато си червеше устните, и накрая изчезна, когато тя се облегна назад, обърна се и погледна критично лицето си от едната и от другата страна, преди да улови в огледалото погледа на Дев. След това попита:

— А аз ще се справя ли?

Дев се изправи и очите й стигнаха до лицето му, докато той приближаваше. После сложи ръце на раменете й и здраво ги стисна, като все още продължаваше да гледа в огледалото. Лъчезарното му лице я накара да се усмихне ослепително.

— Ще се справиш — каза той. Ръката й стискаше неговата.

— Добре — каза уверено тя. — Нека слезем и й покажем…

 

 

Всички се обърнаха, когато Мати и Дев излязоха и се присъединиха към останалите на терасата. Мати весело пляскаше с ръце, така, както само децата могат.

— О, събрали сме се навън, както преди!

Хелън се усмихна.

— Вечерта е толкова хубава. А и чухме, че ще слезеш…

— Дори и шампанско! — Очите на Мати искряха.

— Е, ти излезе вече от леглото и Дев е с нас отново… какво по-хубаво? — попита щастливо Хелън. — Но ти трябва да внимаваш… Това сме изнесли специално за теб.

Тя отведе Мати до едно канапе, облечено в лъскаво кадифе, с цвят на топаз, което бе поставено в средата и оградено със столове. Там Мати се настани удобно и постави възглавнички зад гърба си. Малките й крака, за които тя много се грижеше, обути в чехли от брокат, се подаваха под бродирания ръб на роклята.

— Не е ли прекрасно! — въздъхна щастливо тя. — Дев, ела и седни до мен.

Мати потупа стола до себе си и Дев добронамерено седна, а Нийвс се настани на съседния.

— Сега всички са тук…

Очите й обходиха присъстващите.

— Елизабет ще слезе всеки момент — каза Хелън. — Ако някой отвори шампанското…

Масата бе в средата на терасата, бялата дантелена покривка бе украсена с бляскав кристал и лъскаво сребро, високи, бели свещи горяха в свещници, защитени от полъха на вечерния бриз.

— О, колко е хубаво! — въздъхна Мати щастливо. — Също като едно време.

Тези думи станаха нейно мото за вечерта и тя не се раздели с тях. Все едно се бе върнало старото време, когато я нямаше Елизабет Шеридън.

Доста преднамерено, дори когато Елизабет се присъедини, облечена, въпреки напомнянето на Хелън, в доста къса рокля, дори тогава Мати поддържаше теми на разговор, за които Елизабет не знаеше нищо и не можеше да участва в разговора. Така че тя седеше мълчаливо и не й оставаше да прави нищо друго, освен да слуша, докато Мати държеше нещата в свои ръце. От време на време Кас й се усмихваше окуражително, добре осъзнавайки какво прави Мати, но също така уверена, че Елизабет не би се съгласила да се присъедини към „хора“. Тази бе истинската Мати — е, почти истинската — и отново само тя имаше значение, а те бяха готови да я глезят до края, както тя обичаше и очакваше да бъде глезена.

Дори Цезар, готвачът, бе шпионирал мълчаливо и бе приготвил вечеря от любимите й ястия. Малки гъби, пълни с подправки и поднесени върху подложка от сърцевината на артишок, пълнени гълъбчета с ориз, пожълтял от шафран, дори любимата на дявола торта, покрита обилно със сметана. Мати обичаше вкусната храна. Тя ядеше и пиеше шампанско до насита. Масата за вечеря, сложена на открито, сякаш кипеше, също както виното. Имаше много смях и добронамерени шеги.

Като станаха от масата, Кас със задоволство се настани в един мек шезлонг, преяла и доволна. Мати си бе върнала формата. Дев отново бе в Марлбъро и всичко бе така, както тя го искаше. Да, така можеше да е в Марлбъро, ако не се бе появила Елизабет. Ножовете — настрани, само усмивка: всички недоразумения — изгладени, всички обединени. Като се намести удобно, Кас се усмихна глуповато.

Хелън също бе щастлива. Тя гледаше със сияещ поглед спокойните, усмихнати лица. О, ако можеше да бъде все така! Спокойно, уютно, щастливо. Мати бе запалила огъня и сега той ярко светеше. Всеки така се радваше да я види същата. А очевидно тя действително се чувстваше добре: тяхното глезене бе заличило другите им емоции.

„Знаех си, че постъпвам правилно, като повиках Дев“ — помисли си тя, докато наблюдаваше неговото матово, усмихнато лице и слушаше плътния му глас, докато той говореше на Мати. Той влизаше в тон с настроението й, поддържаше я и я подкрепяше както възглавничките зад нея.

Дори Дейвид бе трезвен. Тя бе чула гръмкия му смях на няколко пъти. Бе дори любезен с Нийвс! Хелън улови одобрителната усмивка на Харви, преди той да отмести поглед от нея и да види Хари, който водеше приятелски разговор с Елизабет. Главата й бе сведена, но слушаше това, което й се говореше…

Не можеше да се отпусне. Седеше в един плетен стол, облечена в бледозелена рокля от шифон. Седеше изправена, полата й — разпиляна около нея, краката — кръстосани, боси, загорели от слънцето и обути във високи сандали с каишки. Но непрестанно въртеше чашата си с ръце. „Дали не е заради Мати?“ — помисли си Хелън обезпокоена. Тя бе привлякла вниманието на всички към себе си, както обикновено. А може би това беше, защото говореше за миналите времена… „Дали за Елизабет ситуацията беше предизвикателство? За какво?“ — Хелън мислеше смутена. Все пак Мати показваше правото си да бъде включена като член на семейството било то и формално.

Кас подаде чашата си, когато Мозес за втори път мина с кафеника.

— Да, моля… и още малко арманяк.

Тя му се усмихна, докато той минаваше из групата с величествена и спокойна походка, като разсипваше по чашите с една ръка кафе, а с другата — ликьор.

Кас протегна ръка, взе си от дребните сладки и отхапа с удоволствие. А не биваше… „О, по дяволите — помисли си тя и си взе отново. — Не тази вечер.“

Отпусна се върху възглавничките и притвори очи. После усети миризмата на жасмин, който растеше в големите каменни саксии под прозорците, примесена с тази на магнолиите, които приличаха на звезди между листата на голямото дърво, което растеше на ъгъла на къщата. Усети богатия аромат от пурата на Харви да се смесва с техния мирис, както и приятното, изпълващо устата със слюнка, благоухание на кафе. „Това се нарича живот“ — помисли си Кас със задоволство. То щеше да покаже на Елизабет, че тук невинаги се води борба. А също и че може да се разбере с Мати… Тя отпи от брендито. „И двете можем да се споразумеем за нещо, а и всеки друг може — помисли си тя, опиянена от алкохола. — Но да благодарим на Господ, че Дев е тук.“ Тя отвори очи с намерение да му се усмихне, но замръзна на място. Той продължаваше да слуша с разбираща усмивка бръщолевенето на Мати, но гледаше Елизабет Шеридън.

Кас рязко се изправи. Исусе! Тя можеше да разбере този поглед. Очите й се отправиха към Елизабет, която в същото време изпи чашата си, след което се наведе напред, за да я сложи върху масичката пред себе си. Но тогава очите й се срещнаха с тези на Дев Лафлин и Кас видя, че тя застина неподвижно, прикована от погледа му.

Кас почувства, че сърцето й се свива от ужас, сякаш някой го стискаше с ледени ръце. Тя искаше да скочи и да застане между тях, да ги раздели. Но тогава Мати постави ръка върху Дев и той обърна глава към нея, сам разрушавайки връзката. Кас видя как ръката на Лиза направи рязко движение и вместо да остави чашата на масата, тя я изпусна. Чашата падна долу и се разби. Хари веднага започна да събира парчетата и Кас чу Елизабет да казва:

— Съжалявам… толкова съм непохватна. — Но изговаряше думите механично, а лицето й бе безизразно.

— Не се притеснявай — каза Хелън успокоително, въпреки че чашата бе от руски кристал и беше от комплект, принадлежал на Катерина Велика. Когато всички парчета бяха събрани, Мозес ги отнесе в салфетка.

„Господи! — помисли си Кас, като стенеше вътрешно. — Исусе Христе! — Тя изпи брендито на един дъх и чу как чашата иззвъня при допира със зъбите й. — Но, за бога — каза си, ядосана на себе си, — не бъди глупачка! Откога си станала Мадам Жа Жа, която вижда и знае всичко?“ Но тя разбираше — въпреки че Дев отговаряше на Мати и й казваше нещо, което я караше да се смее, въпреки че той вече не гледаше към Елизабет, тя го усещаше с всяка клетка на тялото си. Всичко се съдържаше в погледа, който му отправи. „Исусе Христе! — помиели си Кас. — Трябва да спра всичко това.“

— Какво ще кажете за малко музика? — попита високо тя.

— О, да… — присъедини се радостно Хелън. — В такава нощ като тази… — Тя се обърна към Нийвс. — Ще ни посвириш ли, скъпа?

Нийвс се изчерви. Тя бе добра пианистка и прекарваше доста време на пианото.

— Хайде, посвири — заповяда й Мати.

Но Нийвс гледаше Дев. Той й се усмихна.

— Да, давай, Нийвс.

Плътният му звучен глас накара Нийвс да потрепери. Кас, която гледаше в друга посока, видя начина, по който Елизабет се размърда, сякаш този дълбок мъжки глас я бе прихванал здраво. О, господи! Кас искаше да извика.

— Добре — каза Нийвс.

— А Мозес ще отвори прозорците, за да чуваме всички — съобщи Хелън, като кимна към Мозес и той последва Нийвс.

— Тя свири много добре — с гордост Хелън увери Елизабет. — А ти обичаш музика, нали? Идеята ти е добра, Кас. — Тя отправи одобрителна усмивка към нея. А тази, с която Кас й отговори, сякаш бързо се стопи.

Прозорците на бялата дневна се отвориха и скоро звукът от пианото марка „Бечстайн“ се понесе навън. Нийвс свиреше безупречно и с чувство, но малко нервно, преди да се отпусне. Започна с Дебюси и продължи с бавен, тъжен валс на Шопен. Когато излезе на терасата, срамежливо приемаща аплодисментите, баща й каза:

— Не спирай.

А тя отвърна:

— Мислех си, че Дев може да посвири на китарата…

— Още по-добре! — възкликна Мати.

— Дори не знам дали още мога да свиря — каза Дев. — Беше доста отдавна.

— О, аз постоянно я настройвах — наивно каза Нийвс. — Съхранявала съм я добре.

Мати се изсмя.

— Ако ме питаш, китарата не е единственото нещо, за което се е грижила.

Нийвс се изчерви, но Дев отговори:

— Това е хубаво.

Лицето й още повече пламна и тя избяга в къщата.

Мати потупа Дев по ръцете, премрежила поглед.

— Не мога да разбера както правиш — отбеляза тя невинно, — но винаги си успявал.

Всички се разсмяха, но това, което Кас чу, бе изскърцването на стола на Елизабет Шеридън, когато го обърна с облегалката напред, за да избяга от погледа на Дев.

Нийвс се върна, като носеше със страхопочитание обвитата в копринен калъф китара и гледаше загрижено, докато Дев го развиваше. Оттам се показа красива класическа испанска китара. Той прокара пръсти по струните, коригира я и каза:

— В отлично състояние е. — Гледаше към Нийвс, която пристъпваше от крак на крак въодушевено.

— О, ще ти трябва столче! — възкликна тя.

След което донесе едно, постави го с уважение в краката му, а той сложи единия си крак върху него и я дари с ослепителна усмивка, от която тя отново се изчерви от удоволствие.

— Добре, какво да бъде? — попита Дев.

— Нещо испанско, разбира се! — каза укорително Мати. — Нещо от онези цигански парчета.

— Като това?

Дев започна да свири, като отмерваше ударите по китарата с типичното потупване на пръстите върху дървото.

— Точно това! — започна да щрака с пръсти Мати. Ритъмът караше краката да потропват, а очите да блестят.

— Мъж с много таланти — прошушна Хари на Елизабет. — Ако не правеше филми, можеше да изкарва пари като концертиращ музикант.

Елизабет не отговори.

— Това беше чудесно — каза Хелън, след като аплодисментите затихнаха. — А няма ли да ни изсвириш една от онези тъжни мелодии? Забравих как се наричаха. Моля те, Дев. — Големите й очи го гледаха умолително, а тъжната й трепетна усмивка го принуждаваше.

— За теб — всичко — каза Дев и Хелън го възнагради с един от своите изгарящи погледи. Този път, докато първите звуци на китарата зазвучаха в лекия, изпълнен със сладост въздух, кристалночисти и оставени там за момент, преди да се разпръснат като красив фойерверк, Кас усети как Елизабет потрепери. Тя изтръпна. Той сякаш свиреше на нея. Музиката прииждаше на вълни, изпълнена с тъга, китарата пулсираше страстно, докато очите се затваряха, а пурите оставаха недопушени между отмалелите пръсти. Но Кас седеше в стола напрегната, очите й бяха приковани в Елизабет, която отново премести стола си в сянката на един цветен храст. Луната се прокрадна между листата и леко освети лицето й и това, което Кас видя, я накара да прехапе устни. Елизабет бе преобразена. Кас не можеше да повярва, че това красиво, агонизиращо лице бе същото онова сурово и безчувствено, което тя бе повярвала, че единствено него Елизабет притежава. Тя можеше да чувства. На него бе изписано всичко. Но хвърляйки бърз поглед наоколо, Кас видя, че никой не забелязва промяната. Те все още седяха със затворени очи. С изключение на Дев. И пак гледаше към Елизабет. След това, с още по-голям ужас, Кас забеляза, че той се бе преместил така, че да я вижда по-добре. Кас искаше да извика „Не! Не! Не трябва да я гледаш така! Не трябва да я караш да…“ През последните седмици бе свикнала с отрицателните отговори на Елизабет и тази промяна я объркваше, сякаш, без да иска, се бе препънала в нещо много лично.

Под студената външност се криеше едно добре изострено възприятие. Същият този вътрешен радар, който предупреждаваше за приближаващо бедствие, регулираше и вътрешните й чувства, но досега тя не бе почувствала нещо такова към Елизабет Шеридън. Докато бяха работили заедно, разговаряли и установявали връзка, без да осъзнава, Кас се бе обвързала емоционално с нея. Възхищението от възможностите на Елизабет, от начина, по който тя възприемаше, и скоростта, с която го правеше. Всичко това караше Кас да се отнася благосклонно към нея. Въпреки че от другата страна нямаше отговор, уважението й не намаляваше! На това се казваше работар! Те двете можеха да управляват света! Това я бе въодушевило, можеше да й дава тласък до края на дните й. И когато чрез мъгляви и предпазливи подмятания тя бе открила, че нищо в живота на Елизабет или пък в главата й не би я отклонило от поставената задача, тя разбра как уважението й се превръща в жар. В мислите си виждаше двете като партньори: две волеви, независими жени — и двете свободни, които насочват силата и енергията си върху работата и придобивките.

В съзнанието й те вече бяха сила, която не бе за подценяване. Те се бяха отдали изцяло на едно нещо — организацията „Темпест“.

Сега Кас гледаше глупаво върху парчетата от разбити мечти. Дев Лафлин отново го бе направил. Но сега на Елизабет Шеридън! Елизабет Шеридън! Не, това не бе възможно. Елизабет имаше имунитет към мъжете. Нито веднъж не бе говорила за тях, още повече за един определен мъж. Дори когато Кас бе казала шеговито:

— Осъзнаваш ли, че ръководенето на организацията ще ти отнема цялото време? Ако мислиш да се омъжваш и да имаш деца…

— Не, не мисля — бе отговорила Елизабет с равен глас. — Това не е за мен.

— Сега не е, но никога не можеш да бъдеш сигурна за бъдещето — бе продължила Кас, за да се увери.

— Мога — бе казала тя. — Това не е за мен — бе повторила отново.

— Какъв е проблемът? — бе попитала Кас небрежно, но предизвикателно. — Не ти ли харесват мъжете?

Зелените очи я погледнаха безчувствено.

— Какво може един мъж да направи за мен, което аз не мога?

„Което означава — си бе помислила радостно Кас, — че те не правят нищо!“

„Грешка — мислеше си сега отчаяно. — Грешка, грешка, грешка!“ Защо не бе обърнала внимание на внезапната студенина към Дев, граничеща с грубост, когато двамата дойдоха от къщата на плажа? Тя говореше с него само когато той се обръщаше към нея, и то доста неприветливо. Още от първия миг тя бе обсебена от неговото влияние.

Кас премести поглед към Дев. В него имаше омраза. „Това е твоя грешка! Ти, с твоето животинско привличане, което винаги излъчваш.“ Почувства се предадена от него и от Елизабет, защото се бе поддала на чара му.

Като по даден знак очите на Елизабет се отвориха и тя погледна към Дев. При този поглед Кас би се олюляла. Той бе една явна връзка. Струваше й се, че дори чува трептенето… Тогава осъзна, че това бе Мати. Дев бе подхванал една от песните на Грандос и внезапно Мати запя. Пееше на испански, Дев я бе учил и звукът бе автентичен и гърлен. Постепенно гласът й се извиси, достигайки високите тонове, и завърши с великолепно възклицание.

Всички заръкопляскаха, а Хелън, ентусиазирана, стана и прегърна Мати.

— То бе в мен, просто го оставих да се изяви — възпротиви се Мати със светнал поглед.

Всеки се бе включил в някакъв разговор и се местеше от място на място, но Кас не посмя да свали очите си от Елизабет, чието лице отново възвърна нормалното си изражение. Кас премигна. Елизабет се изправи, мина покрай Дев, без да го забелязва, и малката групичка замлъкна в очакване. Лицето на Мати бе напрегнато и надменно, когато вдигна поглед към нея. Но гласът на Елизабет звучеше почтително, когато каза:

— Нищо чудно, че те наричат Божествената Дива.

Мати избухна в плач.

 

 

Кас се сепна, когато някой каза:

— Какво има, Кас?

Това бе Харви, който я гледаше загрижено.

— Нищо — излъга тя и за да избяга от невярващия му поглед, бързо добави: — Боли ме глава… това е всичко. — Сега не лъжеше. Главата й се цепеше от брадвата, която я бе ударила и която все още бе там.

— Много пушиш — каза той с неприязън, като гледаше цигарата в ръката й и още една да гори в пепелника, която той загаси, като въздъхна и поклати глава.

Хелън се присъедини към тях и седна до Кас.

— Какви хубави думи каза на Мати — каза тя, имайки предвид коментара на Елизабет, след който Мати, твърде превъзбудена, бе отнесена от Дев, обвила ръце около врата му и заровила глава в гърдите му, а Нийвс ги последва.

— Е, аз разбрах, че тя обича музиката — каза важно Харви. — Когато я посетих в апартамента й, забелязах, че има първокласно стерео и голяма колекция от дългосвирещи плочи.

— Да, знам — съгласи се Хелън. — Показах й колекцията на Ричард и тя бе много ентусиазирана.

— Кога? — попита подозрително Кас, но бе нетърпелива да разбере.

— О… преди известно време — отвърна неопределено Хелън. Тя наблюдаваше разотиващата се група.

— Каква приятна вечер бе тази — каза тя щастливо. — Украсена от непроменения глас на Мати.

„Което е нещо повече от мен“ — помисли си Кас. Тя също се огледа.

— Къде е Елизабет?

— Оттегли се — отговори Хелън, като стана. — И аз ще направя същото… Това бе една вълнуваща вечер.

Харви веднага се изправи.

— Позволи ми да те придружа. — Той й подаде ръката си и двамата се отдалечиха, като вървяха един до друг.

Кас стана и отиде до масата с бренди, наля си едно двойно и го изпи наведнъж.

— Всички ли са възнаградени? — чу тя Дев да казва и се обърна към него. Той се връщаше сам.

— Да. Тя е в леглото, но окрилена.

— Изсвири тази песен нарочно, нали? — попита Дейвид с възхищение.

Дев само се усмихна.

— Е, тя е една от любимите й…

Дейвид го бутна по ръката:

— Ти, лукави дяволе!

Кас се отправи към тях.

— Как върви бизнесът с филми? — попита глупаво тя.

— Само на загуба и в ръцете на дявола — отговори спокойно Дев.

— Все още ли не печелиш?

— Какво имаш предвид под „все още“?

Невъзмутимо, без да сваля очи от лицето му, тя продължи:

— Ако имаш нужда от помощ, защо не опиташ с Елизабет? Тя е запалена по киното. Гледала е всеки един от твоите филми по няколко пъти…

— Наистина ли? — отговори Дев учтиво, но загадъчно, докато си сипваше питие.

— Дали е така! Аз трябва да знам… аз съм най-близо до нея от всеки друг.

Дейвид се засмя. Смехът му напомняше звука на чупещи се чаши.

— Това вече е върхът на всичко!

— Все пак какво мислиш за нея? — настоя Кас.

— Тя е много красива.

— Нали? — Лицето на Дейвид просветна. — Виждал ли си някога такова лице? — Той въздъхна. — Искам да го нарисувам.

Кас за малко не си изпусна чашата.

— Само ти не!

Бе го видяла как следва Елизабет като кученце — нещо, което Елизабет бе пропуснала да забележи. Но сега изразът на лицето му бе замаян, мечтателен.

— Тогава защо не го направиш? — каза тихо Дев.

Сега пък Дейвид зяпна и се изчерви, свивайки се.

— Е… — Виждаше се как той отчаяно търси някакво оправдание. — Тя, изглежда, никога няма свободно време… работата с Кас и всичко останало.

— Само сутрините! — отвърна безмилостно Кас, като му препречи пътя.

— Да… е… само си мислех за това — каза бързо Дейвид.

— Попитай я — намеси се Дев, заковавайки със светлосините си очи Дейвид на стената. — Тя само може да ти откаже.

Дейвид се изчерви.

— Да — промърмори той, — но по такъв начин… — Той се обърна и макар да създаваше впечатление, че бавно се отдалечава, всъщност бягаше.

— Пак се провали — каза презрително Кас. — Да се кланя пред олтар. — След това продължи с преднамерено равен тон: — Разбира се, тя е зашеметяващо красива… не мислиш ли?

— Да. Тя е красива — каза Дев с глас, който не изразяваше отношение към този факт.

— Мога да спомена нещо добро за теб, ако искаш — предложи тя.

Сините му очи гледаха замислено, после се усмихна и лицето му се промени.

— Познаваш ме, Кас. Може да не позволя да ме купят, но все още мога да се продам. — Той остави чашата си. — Сега трябва да тръгвам и да дам малко време на Дейвид. Ще се видим утре. Лека нощ.

Кас го гледаше как настигна Дейвид и ги видя да изчезват надолу по стълбите по посока на къщата на плажа. „Да благодарим на Господ — помисли си тя, — че не е отседнал в къщата, при Елизабет. Тя цяла нощ щеше да седи и да чака пред стаята му… не за да го види, а да разбере кой влиза там. Така се правеше преди. За Дев това беше задължително.“

Елизабет бе в банята. Кас я изчака да излезе, беше по хавлия.

— Здравей! — Гласът й бе радостен. — Исках да ти благодаря, че се отнесе така добре с Мати.

— Не съм направила нищо, освен че казах истината.

— Може би е така, но дойде от теб, а това бе всичко, което тя наистина искаше. Не й се сърдя, че бе толкова упорита тази вечер… Кралят може да е мъртъв, но кралицата все още е жива.

А когато Елизабет седна до тоалетната масичка, за да си среше косата, Кас попита безгрижно:

— Какво си мислеше за другия посетител?

— Не.

— Какво — не?

— Не мислех за него.

„Лъжкиня!“ — ядоса се Кас. Тя се бе предала.

— Той свири добре на китара, нали? Нашият Дев има много таланти.

— Той прави чудесни филми — каза бавно Елизабет. Тя решеше косата си с бавни движения, сякаш тактуваше.

— Искаш ли да ти помогна? — попита напрегнато Кас.

— Не! — отговорът бе бърз, почти мигновен. — Не… — повтори тя по-спокойно. — Не искам никой да докосва косата ми.

Кас я гледаше и мълчеше. Лицето й бе безизразно, очите й гледаха в една точка. Сякаш бе изтрила останалите си изражения.

Внезапно, сякаш да провокира някаква реакция, Кас каза:

— Помислих си, че ще представлява интерес за теб да го финансираш.

— Той ли те помоли?

Кас изтръпна. Отговорът й бе грешен. Правилният беше: „А защо трябва?“.

— Не, Дев винаги пита сам — бе отговорът. — Само си помислих… Е, вече прегледа тази документация няколко пъти и каза, че си съгласна с Полин Кейл, че ще е трагедия, ако липсата на необходимите средства му попречи да прави това, което тя нарича „прекрасни и последователни творби“.

Една изящна усмивка се появи върху съвършените устни на Елизабет.

— Голямата любов няма никакъв привърженик. — Думите й бяха язвителни.

— А ти не си ли? — остро отби удара Кас.

— Но той никога не печели пари.

Кас започна да атакува.

— Самозащитата невинаги намира разпространители. При големите компании всичко е вързано.

„И Ричард ги бе вързал — помисли си тя, — но го отричаше.“

— Мислех си, че подкрепяш таланта! — обвини я тя.

— Да, така е.

Лиза отново вдигна ръка, за да завърже косата си.

— Тогава какво? Господ знае, че Дев има талант… и не само един — добави Кас многозначително. „И ако той ги упражни върху теб, аз искам да съм там и да видя“ — помисли си, но каза на глас: — Ти няма какво да губиш.

Елизабет се изправи.

— Всичко — каза тя — изцяло зависи от това, което той иска. Лека нощ, Кас.

Изглеждаше, че това изобщо не я заинтересува. Кас имаше върху какво да размишлява.

Бе започнало да се развиделява, когато слезе долу, ненамерила отговор на въпросите, които я вълнуваха. Въпреки че положи усилия, бе кисела като прокиснало мляко. Бе се успала. Само Господ знаеше какво се бе случило без нея. Дев сигурно вече е направил постъпки. А Елизабет ги е приела. Вероятно сега бяха някъде, само двамата, някъде далече, сами… и тя не знаеше къде.

Слезе по стълбите, без да срещне жива душа. Южният салон бе празен. Покривката все още бе на масата, а миризмата на прясно сварено кафе идваше от нагревателя. Имаше само за една чаша. Без съмнение — за нейната. Това означаваше, че всеки бе минал оттук и си бе тръгнал… Обзета от ярост, тя обиколи стаите, не намери никого, но когато накрая излезе на ослепителната слънчева светлина, попадна на Елизабет, изтегната върху един шезлонг на терасата. Четеше лондонския „Таймс“.

— Къде са останалите? — Преди да си е поръчала деня, тя трябваше да знае съдържанието му.

— Видях само Харви и контесата. Госпожица Ардън още не е слязла, а Хелън се грижи за цветята си.

— А останалите?

— Предполагам, че са отишли да плуват.

„И това не е моя грижа“ — казваше интонацията й. Кас усети, че всичко у нея се надига. Разбира се! Първото нещо, което Дев прави, е да изкара „Пинта“…

Мрачното й настроение изчезна. Внезапно слънчевата светлина стана ярка, а не мъртвешки бледа. Той бе отишъл да плува! И то без Елизабет! „Виждаш ли — скара се тя на себе си, — ти не виждаш и не знаеш всичко.“

— В такъв случай — каза радостно Кас — защо не поиграем на хокей? Нали е почивен ден.

— Аз се надявах да работим тази сутрин — както обикновено.

Както обикновено! Сякаш нищо не се бе случило! Кас усети, че сърцето й се свива.

— Добре… както кажеш… но първо ще закуся.

— Ще се видим в офиса тогава — след половин час?

— Както желаеш — съгласи се Кас облекчено. — Твоя воля!

А когато се присъедини към Елизабет, тя веднага разбра, че вниманието й бе, както винаги, насочено изцяло към предстоящата задача. Дев Лафлин не я бе развълнувал. „Тя действително бе прилежна“ — помисли си със задоволство Кас. И тя бе тази, която погледна часовника и възкликна:

— Почти един часът е! Как мина времето!

На обеда нямаше и помен от Дев, Дейвид или Нийвс. Хелън ги уведоми, че са тръгнали преди осем и са взели кошница за пикник.

— Казаха, че ще се върнат за вечеря.

„Виждаш ли! — смъмри се отново Кас. — Ако той можеше да отиде някъде за цял ден и ако тя по-малко се интересуваше от това… Причината бе в музиката — каза си тя, — в нощта и в нейната магия, в Мати и всичко останало… и в моето прекалено въображение.“

Почувства се така облекчена, така сигурна, че реши следобед да си даде почивка. Сега, когато знаеше, че Дев е далече, не изпитваше недоверие към Елизабет.

— А ти какво ще правиш този следобед? — попита доверително тя.

— Ще измисля нещо… може би ще поплувам.

— Бъди внимателна, ако се излагаш на слънце — каза Хелън загрижено. — Имам един чудесен крем… Ще ти го дам. Ползвай го, кожата ти е много нежна.

 

 

Докато вървеше по плажа към шест часа, оставил Дев и Нийвс на лодката (бяха се върнали по-рано, защото един от контактите се бе счупил), и тогава, докато вървеше по плажа, Дейвид усети нечие присъствие. Като се приближи, видя, че това беше Елизабет Шеридън. Лежеше по гръб, с едната си ръка бе закрила слънцето, а другата бе оставила да лежи върху топлия пясък. Бе облечена в светъл копринен бански костюм, с развързани връзки, на фона на който лъскавата й кожа блестеше като сатен. Тя като че ли бе заспала и не усещаше как приливът приближава и рови пясъка, нетърпелив да достигне дългия, слаб крак. Дейвид остана неподвижен и се загледа. Много пъти бе усещал тялото й през тънката материя на риза или коприната на рокля, но винаги абстрактно, като произведение на изкуството. Сега в прилепналия бански костюм той го виждаше за пръв път изцяло. То изглеждаше прекрасно. Пълен и закръглен таз, стегнати и равни бедра, по-големи и по-дълбоки гърди, отколкото си бе представял, порозовели от слънцето.

Имаше нещо езическо в начина, по който лежеше. Изглеждаше съвсем различно — като изоставена от контролиращия си характер, сякаш се бе хвърлила върху пясъка след някоя бурна дейност — като правенето на любов например.

Усети в себе си сладострастие, прочувственост — неща, които досега не можеше да ги свърже с нея. Тя го предизвикваше. Той стоеше и гледаше, без да има волята да я събуди или пък да я остави да лежи под жарещото слънце. Банският й бе почти изсъхнал. Изглежда, тя беше тук от дълго време. Ако не се поместеше, щеше да се намокри. А той просто стоеше и гледаше, различни мисли минаваха през ума му и въображението му рисуваше образи, които го въодушевяваха и вълнуваха. За пръв път я усещаше като жена. Дейвид внезапно се сепна от своето похотливо желание.

И когато тя внезапно отмести ръка от очите си, от които лъхаше студенина, той разбра, че тя изобщо не бе заспивала. Почувства се виновен и обиден, сякаш бе хванат да прави неща, които не трябваше.

— Приливът идва — каза грубо. — Ако не се отместиш, ще се намокриш.

Тя седна, като се премести назад и разлюля косата си, а това още повече го въодушеви.

— Как беше плаването? — попита тя.

— Чудесно, докато не се счупи един контакт. Затова се върнахме рано.

— „Пинта“ се казваше един от корабите на Колумб, нали?

— Да. Името означава „боядисан“… Тя е червена, но цветът няма никакви политически внушения. Дев е от Смарагдовия остров.

Тя протегна ръка към роклята, сгъната до нея, и извади от джоба малка четка за коса и няколко фиби, които стискаше между здравите си зъби, докато се решеше.

— Той е наполовина испанец, нали?

— Майка му е испанка. Баща му е ирландец. Роден е в Гелуей.

— Той ти е добър приятел, нали?

— Най-добрият… Защо си толкова любопитна?

Дейвид приседна на пясъка до нея, с изправени колена, за да прикрие ерекцията си.

— Той явно предизвиква всичко — от любопитството до сексуалното влечение.

Устата на Дейвид увисна. Не бе чувал някой някога да употребява тази дума. Но тя бе едно от нещата, които тя би казала. Сега бе принизен до една дума.

— Ти му се възхищаваш много, нали? — попита внезапно тя.

Дейвид сви рамене.

— Не знаех, че личи — кротко отговори той.

— Както Алената буква.

Тонът й го накараха да се изчерви.

— Коя? — попита ядосано той.

— „П“ за падение или „К“ — за успех.

Устата му бе отворена, а очите му бяха като на ранен елен. Откъде му дойде това?

— Разбира се, с изключение на това — продължи тя, — че артистичният му успех е търговски провал.

— Грешката не е негова! Е — започна да се защитава Дейвид. — Има проблеми с разпространението… Ако не намериш хора, които да платят, за да гледат филмите ти, не можеш да спечелиш пари, нали? — Той грабна шепа пясък и го остави да изтече между пръстите. — Сега може би нещата ще бъдат по-различни… Не че толкова ме е грижа — побърза да добави той. — Имам свой дял във всеки един от филмите му и знам, че един ден той ще се изплати.

— Дев ли плаща всички дългове?

— Когато може — отговори Дейвид. — Познавам Дев…

— От дълго време?

— Почти от двайсет години.

— Как се запозна с него?

— В Испания… Бях там с един бикоборец, а той снимаше „Момента на прозрението“.

— Жена ти е била испанка, нали?

Последва мълчание.

— Да, тя бе братовчедка на Дев. — Гласът му бе равен, безизразен.

— Какво значи името на Нийвс? — попита тя. — Испанско е, нали?

— Да. Означава „сняг“. — Дейвид гледаше пясъка. — Тя се роди в една снежна буря в Сиера де Гуадарама.

Елизабет видя напрегнатото и мрачно изражение на лицето му и измести разговора към неща, които наистина искаше да знае.

— Как е станало така, че господин Лафлин притежава парче от тази земя?

— Ричард му го даде. — Дейвид разпиля една шепа пясък. — Те бяха добри приятели. Едно време.

— Затова ли не е идвал тук отдавна?

— Да. — Той се обърна към нея. — Мислех, че не даваш и пукната пара за някой от нас. — След това се усмихна. — Но Дев е по-различен, нали? Жените винаги мислят така. — В тона му имаше цинизъм.

— За това ли му се сърдиш?

Дейвид отново бе поразен.

— А кой не би му се сърдил? — защити се той. — В него има магнетизъм. Той привлича хората, по-точно жените, като железни стружки.

— И те кара да се чувстваш неадекватно.

Дейвид зяпна отново, но преди да отговори, тя го изпревари:

— Затова ли пиеш?

Лицето му отново се затвори.

— Пия — такъв съм! — отговори подигравателно.

— Какъв — пияница ли?

„Исусе! — помисли си той ужасен. — Какво направих, за да заслужа това?“ Слисването му от нейната проницателност се равняваше на омразата му към нея.

— Всички си имаме недостатъци — отговори убедено Дейвид. — Какви са твоите?

Тя прие въпроса му сериозно.

— Нямам такива.

— Господи, това е твърде сложно за мен!

— Затова ли не рисуваш повече?

„Сега е моментът“ — помисли си той. После облиза устни, преглътна и каза:

— Всъщност — речта му бе бърза и припряна — надявах се да ми разрешиш да те нарисувам.

Тя извърна глава и той с усилие срещна зелените й очи и учудването в тях.

— Мен?

— Защо не? — попита покорно Дейвид. — Заслужава си.

— Разбира се… — каза тя, сякаш го бе разбрала. — Портретите са твоята сила, нали?

Тонът й го накара да се изчерви.

— Не знам да си виждала някои от тях.

— Не съм. Кас ми каза. Също така ми каза, че някога си бил много търсен като портретист.

В думите му имаше напрежение.

— Направил съм няколко. — След това почувства, че трябва да обясни: — Направих един на Ричард… но оттогава се отказах.

— Къде е той сега? Не е тук.

— Не е. Закачен е във фоайето на Темпест Билдинг в Ню Йорк. Ще го пренесат тук, за да бъде закачен до другите.

Думите му звучаха като при екзекуция, която той с удоволствие би наблюдавал.

— Да… разбирам. Искаш да ме нарисуваш поради същата причина. — Гласът й бе саркастичен.

— Искам да те нарисувам заради себе си — каза той и лицето му се покри с червенина, а после едва не падна, когато тя каза:

— Добре.

— Искаш да кажеш, че ще ми позираш? — Вълнението му го накара да заекне.

— Да.

— О… добре… чудесно… — Беше толкова лесно, че не можеше да повярва.

— Кога? — попита тя.

— Да кажем… — Умът му работеше трескаво. — Трябва първо да приготвя някои неща — платно, бои.

— Добре — каза тя отново. — Уведоми ме, когато си готов.

Тя стана без усилие, взе роклята и сандалите и тръгна по брега с широка, лека крачка, оставяйки го да гледа след нея. Той се сепна, когато някой го попита:

— Какво направи? Уплаши ли я?

Дейвид премига срещу слънцето, докато разбере, че Дев и Нийвс бяха дошли, хванати за ръка. Подаде ръката си и Дев му помогна да стане.

— Попитах я дали ще ми позволи да я нарисувам и тя каза „да“ — просто така — отговори изумено той.

— О? — възкликна Дев и Нийвс бързо го погледна. — Значи не си загубил тръпката.

Дейвид нарочно отказа да погледне в сините му очи.

— Казах ти, когато ти писах — отвърна той разсеяно. След това смени темата. Това бе нещо, което поне засега не искаше да споделя с друг. Още повече с Дев. — Поправихте ли контакта?

— Не. Счупил се е напречно. Ще отида в доковете да го подменя.

 

 

Вечерта, преди вечеря, Кас преглеждаше „Кроникъл“, седмичния вестник на острова, когато възкликна:

— Отгатнете какво представят в „Бию“ тази вечер. — „Бию“ се казваше киното на острова.

— Изненадай ни — каза Дев.

— „Патешки сапун“ на Маркс Брадърс! О, бих прекарала един час с Гручо! Какво ще кажете всички да отидем? Да излезем?

— О, да — нека отидем! — запляска Мати.

— Кога започва? — попита Нийвс.

— Девет и петнайсет… Ще успеем, ако вечеряме по-рано.

— Разбира се — веднага се съгласи Хелън, протягайки ръка към звънеца.

 

 

Дев беше единственият, който не отиде. Той искаше да посети доковете и да смени контакта, за да могат да плават на следващия ден.

— Този път докъде? — попита Кас.

— До Кет Айлънд… на пикник.

— О, това е прекрасно! — възкликна радостно Нийвс.

— Искаш ли да дойдеш? — попита той. После се обърна към Елизабет. — А ти?

— От Кас не става моряк! — запротестира Дейвид. — Винаги я хваща морска болест!

— Не и когато морето е спокойно! — намеси се Кас.

— Утре трябва да е топло и спокойно — каза Дев! — Някога пътувала ли си с лодка? — попита той Елизабет.

— Не.

— Тогава защо не дойдеш? Петима ще се съберем на „Пинта“.

— Сигурна съм, че ще ти хареса — каза мило Хелън. — Плаването е чудесно нещо. Поне веднъж трябва да опиташ.

— Хваща ли те морска болест?

— Не.

— И аз също няма да хвана! — бързо отговори Кас, решена, че ако трябва, цял ден ще стои на макарата само да не я оставят.

— Ти ще хванеш! — промърмори Дейвид. — Винаги го правиш. И всеки път се оттегляш, когато има кавга в семейство Темпест.

— Ще пия хапчета! Идвам и толкоз. Ако ще ходим на кино, трябва да тръгваме.

Бяха осем, така че взеха големия ролс. Трима седнаха на задната седалка, трима — на допълнителните столчетата Нийвс седна до Дейвид, който шофираше. Дев ги последва с мерцедес, спортен модел. В селото зави по един път, а те продължиха по друг.

Беше почти единайсет, когато излязоха от киното с тълпата от жители, които усмихнати ги поздравяваха. Хелън се спря да поговори с няколко от тях.

— О, ето го Дев! — Нийвс се спусна към него. Той се бе облегнал на мерцедеса и разговаряше. — Трябваше да дойдеш, Дев. Беше невероятно!

— Радвам се, че ти е харесало. — Усмихна й се. А после Кас така и не разбра какво се случи.

Те се смесиха с групи от граждани, които разговаряха с един или друг от семейството, докато си проправяха път към паркинга, където бе ролсът. Тя се качи в колата, а след малко и Харви, Хелън и Мати, а Дейвид зае шофьорското място. Когато Кас погледна през тъмното стъкло на колата, за да потърси Елизабет, видя, че Дев я бе спрял с ръка и говореше нещо на Нийвс, която се обърна разстроено и дойде при другите с бавна крачка.

— Къде е Елизабет? — остро попита Кас.

— Дев ще я откара. Каза, че иска да говори нещо с нея.

Нийвс седна до баща си, но очевидно не се радваше много.

— Ти си му казала, че тя вероятно ще го подкрепи финансово — напомни й Дейвид, което накара Кас да си помисли: „Така ти е казал той…“.

— Всички ли са тук? — попита Дейвид, като се огледа.

Кас изви глава назад. Когато ролсът зави на ъгъла, Дев и Елизабет все още стояха там. После се изгубиха от поглед.

„Пак този проклет кучи син! — Кас се ядоса. — Парите, по дяволите!“

Той няма да я покани в двуместна спортна кола, за да обсъжда някаква инвестиция. Това можеше да стане и утре, на „Пинта“. Намеренията му не бяха добри… Но не каза ли той, че все още може да се продаде? И не беше ли ти тази, която го наведе на тази мисъл? „Ти и твоята голяма уста!“ Тя продължи да поглежда през прозореца толкова често, че Харви каза нетърпеливо:

— Аз мисля, скъпа Кас, че можеш да се довериш на Дев да докара Елизабет здрава и читава.

„Да“ — помисли си Кас.

 

 

Нямаше и помен от мерцедеса. Когато излезе от ролса, тя се престори, че се наслаждава на ароматния нощен въздух, но очите й шареха по хълма и пътя като радар. Бе безлюден и се белееше на лунната светлина. Тя нямаше друга алтернатива, освен да последва останалите в къщата, където ги чакаха кафето и сандвичите. Изяде доста от тях, като с едно око гледаше към вратата, а с другото — към часовника. Но стана нетърпелива, като виждаше как времето минава. Когато накрая Дев влезе, бе сам. Тя го разкъса с поглед. Нямаше никаква промяна в него. Със себе си той отново донесе силното си присъствие, при което Мати се изправи и приглади с ръка косата си, Хелън се усмихна лъчезарно, а Нийвс изтича към него, нетърпелива.

— Къде е Елизабет? — попита остро Кас.

— Качи се в стаята си. Има ли още кафе?

— Студено е — отговори Хелън. — Нека поискаме топло.

— Ти къде изчезна със своята благочестивост? — отбеляза Мати невинно. В очите й проблясваше злоба.

— Трябваше да бъде възнаградена — каза сериозно Дев.

Нито в гласа му, нито в поведението му имаше нещо странно. „Може добре да се владее, когато се налага“ — помисли си Кас, побесняла от яд. Но тя бе следила времето — точно петдесет и две минути. Достатъчно, за да се случи нещо. И сега бе моментът да разбере.

— Не искам повече кафе — каза тя, като се престори, че й се е доспало. — Уморена съм, след целия този смях.

После се отправи към вратата. Не трябваше да бяга. Когато отваряше, се спря.

— Утре кога? — попита.

— Искам да тръгнем в седем — отговори Дев. — Доста път ни чака.

— Ще дойда! — обеща Кас, като добави: — Не бих пропуснала за нищо на света.

 

 

Спалнята на Елизабет бе заключена. Кас почука.

— Елизабет? Добре ли си?

— Да. — Но това сякаш не беше нейният глас.

— Исках само да ти кажа… Дев иска да тръгнем в седем часа.

Последва мълчание.

— Елизабет!

— Да. Чух те. Седем часът. — Този път гласът бе равен.

Кас доближи ухо до вратата.

— Все още ли искаш да ходиш?

Пак мълчание.

Кас завъртя топката на вратата.

— Елизабет! Сигурна ли си, че всичко е наред?

Този път мълчанието продължи толкова дълго, че тя отново завъртя топката на вратата, усещайки сърцето си да бие силно. Бе уплашена до смърт. Искаше й се да заплаче.

Внезапно вратата се отвори и тя се изправи срещу Елизабет, загърната в една хавлия, която внезапно се разтвори и Кас видя нещо, което се наби в очите й — нещо, което приличаше на одраскване. Видя тъмнокафявия цвят на лявата гърда, тъмночервените зърна, които изглеждаха наранени и отекли, а когато вдигна поглед към лицето й, забеляза подпухналата й уста.

Всичко това трая само част от секундата, докато Елизабет се загърне и каже ядосано:

— Не съм глуха. Каза седем и седем чух! Ще бъда готова. Сега ще ме оставиш ли да поспя?

Кас бе смаяна.

— О… да… извинявай… исках само да се убедя. — След това избяга.

В спалнята си тя се хвърли на леглото, скривайки лицето си във възглавницата, за да заглуши истеричния си плач.

— Кучка! Лъжец! Курва! Те са се чукали, без никой да разбере!

Тя плачеше от болка и яд върху пухената възглавница, чувствайки как гърлото я боли и я обзема отпуснатост, докато разбра със сигурност това, което повече не можеше да отрича — един факт, който от няколко дена отлагаше да признае. Най-лошото се бе случило. Тя се бе влюбила в Лиза Шеридън.