Вера Коуи
Богати и могъщи (12)

Глава единадесета

Лиза Шеридън бягаше от Дев Лафлин, уплашена като никога досега. Чак в стаята си, при заключена врата, сякаш това щеше да я защити, премисли казаното от него и изследва подробно всяка дума, за да открие грешките му. Не успя. Думите бяха изпълнени със здрав разум — нещо, към което винаги се бе придържала. Рационалността й я накара да приеме казаното. Отчаяна, опита да отхвърли тъмнината, която стоеше зад първия й съзнателен спомен: лежеше в чуждо легло, в чужда стая, в чужда къща, миришеща на лак и варено зеле. Страхуваше се, чувстваше се изоставена и самотна. Празнота. Той не знаеше за единствената диря, към която тя можеше да го насочи: страха й от гробища. Може би страхът идваше от онези загубени години. Чак когато асимилира това, зашеметена от изненада, разбра защо не приближаваше на повече от сто ярда старите гробища и не бе посетила гроба на баща си, макар че беше вече повече от месец в Темпест Кей и доста често се разхождаше по острова. Причината не бе, че не мислеше за него като за свой баща — не се интересуваше дали е бил, или не. Причината бе, че се страхуваше от гробища.

Това я накара да настръхне от ужас. Дев е прав! Тя е измамник. Управляваха я рационалност и логичност не защото съзнателно презираше объркани емоции, а защото ги приемаше като защита срещу самите емоции. Над нея имаше власт спомен, към който нарочно се връщаше.

Безкрайно потресена седеше и се взираше в едно свое „аз“, което цял живот се опитваше да подчини. Него Дев Лафлин освободи миналата нощ. От него тя бягаше ужасена. То изпитваше чувства — дълбоки, страстни, мъчителни. Не, тя не бе това, което си мислеше. Онази жена не би извършила подобно нещо, не би тържествувала заради това, което считаше надценено. Ненужно. Опасно.

Ето защо избяга от това свое „аз“. Бе я завладял старият подсъзнателен страх. Оттеглянето е по-добрата проява на храбростта. А тя е страхливка, нали? Предпочиташе да бъде мъртва и да не чувства, отколкото жива и да има чувства. О, господи, мислеше, обгръщайки с ръце тялото си, тъй като не можеше да спре конвулсивните потръпвания. О, господи…

Седеше прегърбена и свита сред руините на своя живот и премигваше, докато отломките я удряха. Продължаваше да седи така, когато осъзна, че някой тропа на вратата.

— Елизабет! Ще отвориш ли, за бога, тази врата!

Беше Кас.

— Трябва да ти кажа нещо. — Тя натискаше дръжката. — Зная, че си вътре.

— Върви си — каза Елизабет глухо.

— Много е важно… моля те, отвори вратата. Елизабет?

Гласът на Кас беше силен, остър, не търпеше възражение. По вратата се тропна още веднъж, дръжката се завъртя ядосано.

— Важно е! — извика Кас умоляващо. — Дан се върна… от Лондон.

Елизабет вдигна глава. Лондон?

Когато отвори вратата, Кас почти падна вътре.

— Крайно време беше!

— Какво има? Защо е важно?

— Защото той казва така. Надушил е нещо… Изглежда така, сякаш е погълнал цяла клетка канарчета! Казва, че има да разкаже нещо жизненоважно — особено на теб.

— Какво е то? — намръщи се Елизабет.

— Не иска да каже, докато не слезем всички долу… да, всички! Толкова е погълнат от себе си, че прелива — това означава, че той възнамерява да разкрие и на нас! — Кас замълча драматично. — Мисля, че се е ровил в боклуците! В Лондон — шумно заяви тя.

Но Елизабет все още стоеше на мястото си. Изглеждаше ужасно. Какво беше се случило в крайбрежната вила? Е, това ще почака. Точно сега инстинктите й подсказваха, че историята на Дан не може да чака.

— Хайде!

Всички се събраха в салона. Хелън, сред облак от морскозелени волани, изглеждаше изненадана и не много доволна, Харви, както винаги, бе до нея. Мати се мръщеше на образа си, докато оправяше косата си. Дейвид гледаше навъсено Дан, който стоеше с гръб към наново стъкнатия огън и изглеждаше щастлив, че се е върнал. Само Нийвс я нямаше.

— А… лейди пристигна. — Дан се усмихна, като посочи Елизабет. — Сега можем да преминем към същината на въпроса.

Кас гледаше съсредоточено в краката му, обути в ръчно изработени обувки. Той се засмя:

— Седнете. Смятам, че всички трябва да седнете.

Той тържествено подаде стол на Хелън, която каза колебливо:

— Не мога да разбера защо трябваше да ни измъкнеш от леглата.

— Ето, това имам намерение да ви кажа.

— За какво става въпрос? — попита Кас.

— За миналото, разбира се.

— Чие минало?

Дан се обърна към Елизабет — очите му блестяха. Той ликуваше.

— Чие друго?

— Ето защо тръгна така бързо! — възкликна Кас. Най-сетне се появи светлина в този особено тъмен ъгъл. — А Марджъри?

— О, тя отдавна се върна във Венеция… Не можеше да остане далеч от онзи неин венецианец, особено щом чу, че той е готов да се продаде на Барбара — как се казваше… знаете я, кралицата на козметиката. Марджъри излетя като стрела. Както и да е, тя не ми помагаше много. Както Ричард винаги ни е учил, не оставяйте друг да ви върши работата, винаги я вършете сами.

— И така, ти какво си направил? — попита Харви подозрително.

— Разреших загадката, разбира се!

Изразът на лицата им показваше, че те все още не разбират.

Той се засмя:

— О, толкова е хубаво… поставил съм ви да седите на най-острите тръни. — Той погледна към Елизабет, което направи нейните тръни още по-остри.

— Е, как е? — попита той меко.

— За бога, ти изчерпа търпението на всички ни! Говори най-сетне! — търпението на Кас се изчерпваше.

— Спокойно, спокойно.

Той дръпна своя стол, разположи се удобно, кръстоса крака, като първо педантично подръпна нагоре панталоните си.

— Ами, както казах, бях в Лондон. Отидох там, за да направя едно разследване. Всички знаете, че завещанието на Ричард не ми хареса. Колкото повече мислех за него, толкова, повече то не ми харесваше. Събуждаше много въпроси. Така че аз реших да видя дали мога да им дам отговор.

— Какви въпроси? — попита Кас.

Дан не й обърна внимание.

— Докато бях там, имах много добър шанс и случайно срещнах Фреди Темпест. Спомняш ли си Фреди, Хелън? Момчето на Лайънъл Темпест?

Хелън покорно кимна.

— Да, разбира се, но какво?

— Ще ви кажа. Дайте ми само време. Това беше всичко, което имах. — Той хвърли още един остър като бръснач поглед към Елизабет, която седеше с изправен гръб и строго лице и се взираше в пустотата. — Той ме покани в Темпест Тауърс за уикенда. Беше възхитително. Всъщност тъжно — в известен смисъл. Нямаш представа колко затруднени са английските ни роднини, скъпа моя Хелън. Два пъти трябвало да платят данък наследство. Трябва да разпродадат много неща. Но докато аз бях там, дойде един мъж от Содби, за да оцени някои картини… един особено пленителен Corot, между другото. Но сред тях — той стана от стола си, отиде до едно от канапетата и се върна с плосък пакет, увит в кафява хартия — беше това малко съкровище.

Много внимателно и със затормозяваща предпазливост той развърза възлите, сгъна връзката, разви хартията и показа портрет със златна рамка, голям около двайсет и четири квадратни инча. Подпря го на долната част на една лампа върху малка масичка, която придърпа напред и направи нещо като сцена. Светлината осветяваше портрета пред погледите на всички.

— Ето… — Отдръпна се, като му се възхищаваше. — Не е ли хубав?

Всеки от тях проточи врат, когато се скупчиха, за да го видят. Дейвид, в качеството си на експерт по изкуствата, отиде напред и авторитетно се наведе с ръце върху коленете.

— Но… това е Хелън! — възкликна той.

— Вземи го — окуражително каза Дан. — Погледни го внимателно.

Дейвид го взе, държеше го под лампата.

— Не е лошо… добър стил на рисуване… много детайли, харесва ми и темпера… хубава техника. — Той се вгледа от по-близо и каза втрещен: — Р. Т. Не е Ричард Темпест!

— Не. Не е Ричард Темпест — съгласи се самодоволно Дан, — а Рупърт Темпест… английският братовчед.

Той се обърна към Хелън, която несръчно си слагаше очилата.

— Хелън, спомняш си Рупърт, нали? Ти го познаваше много, много добре, нали?

Дейвид й подаде картината. Хелън я взе, погледна я. Изражението на лицето й беше объркано, очите — широко отворени, докато гледаше вторачено себе си на младини. Седеше на люлка, окачена на един клон на голям бряст, слънцето я обливаше, тя летеше напред, косата и роклята й се развяваха, бе отметнала глава назад, очите й бяха разширени от възбуда, устата — отворена. Тя се смееше, ръцете й държаха здраво дебелото въже. Облечена с красива копринена рокля, изглеждаше като жива. Толкова жива никой от тях не я беше виждал никога. И толкова щастлива.

— Нарисувана е у семейство Темпест през пролетта на 1946 — април 1946, да бъда по-точен. От тогавашния син, наследник на Темпест Тауърс и всичките му дългове: Рупърт Дизарт Инес Темпест, виконт Дизарт… твоя Рупърт, Хелън… Рупърт, за когото си искала да се омъжиш.

Харви, наведен над рамото на Хелън, се отдръпна инстинктивно, когато тя се изправи рязко. Взря се загрижено в лицето й и видя, че е мъртвешки бледо.

— Този пръстен, който носиш… виж го — Дан услужливо й посочи ръката, която се държеше за въжето на люлката, — това е пръстенът, който той ти е дал. Толкова красиво, сантиментално, малко нещо. Викториански, разбира се, те много обичат вещите с послания, а този има много специално послание. Вие не можете да видите всички камъни, но аз зная кои са те. Опал, бисер, изумруд, чароит, малахит, оникс, яспис. Всичките са с най-добро качество, разбира се. Сега вземете първата буква от всеки камък, съберете ги и… абракадабра — получавате думите „обич моя“. Не е ли прекрасно?

Усмивката му беше блестяща, ужасно широка, когато се обърна към Елизабет:

— Ти знаеш за това, нали? Ти имаш същия пръстен, нали? Съвсем същия, всъщност. Не е ли това съвпадение? — Той се усмихваше самодоволно пред изумените им лица. — Двама души живеят на хиляди мили един от друг, двамата са членове на едно и също семейство, двамата притежават еднакви пръстени… истинско съвпадение. Само дето Хелън не притежава вече своя, нали, Хелън? Загубила си го, а? Или може би си го дала на някого? Имам предвид, че дори в края на краищата да не си се омъжила, ти не си могла да му го върнеш, защото той е бил убит, нали така? Каква трагедия! Пръстенът е всичко, което си имала.

Предчувствието на Кас смрази кръвта в жилите й.

— За какво намекваш?

— Търпение, търпение… Оставете ми удоволствието да го разкажа, когато му дойде времето. Посветил съм вече достатъчно време на това малко издирване. Хелън знае за какво намеквам, нали, Хелън?

Думите му пронизваха като нож, но Хелън не чувстваше болка, не чувстваше нищо.

Ококорени, всички се обърнаха към нея, но с широко отворени, приковани очи, тя се взираше в картината.

— Виждате, че знае — промърмори Дан щастливо. — Тя разпознава тази врата към миналото. И ако вървите с мен, ще ви преведа през нея — ликуващ, той се засмя отново — като Алиса. Но първо…

Обърна се към Елизабет, която гледаше Хелън леко намръщено.

— Този твой пръстен… донеси го, моля те.

— Защо? — попита тя.

— Защото, уверявам те, това е важно, а може би най-важното, парченце от ребуса, на който Ричард се е постарал да загуби най-съществените, според него, части. Но аз ги открих. — Гласът му се изостри, превърна се във високомерна команда. — Пръстенът, ако обичаш!

Той я гледаше дръзко, усмихваше се леко, имаше нещо злобно в позата му.

— Какво общо има пръстенът на Елизабет с този, който носи Хелън? — попита тревожно Харви.

— Много — отвърна Дан кратко и с наслада.

Харви утихна. Тревогата му растеше, безпокоеше се за реакцията на Хелън и беше смутен от своята собствена. Хелън — сгодена! Не знаеше това. Защо никога не му бе казала? Защо никога не му бе обяснила? Зад загрижеността погледът му криеше обвинение, но тя не го видя. Не виждаше нищо, освен младото си, щастливо „аз“. Поведението й започна да го плаши. Погледът й беше прекалено втренчен, тялото й — прекалено сковано. И имаше нещо в очите й… Ако беше издала звук, той бе сигурен, че ще е писък.

— Откъде знаеш, че Елизабет има пръстен като този на картината? — попита Кас заплашително.

Дан посрещна смъртоносния й поглед с повдигане на раменете.

— Счетох за свой дълг да разбера — и последвах един от трудните уроци на Ричард: опознай врага си.

— Затова правиш всичко, нали? Защото от самото начало я считаш за свой враг.

— Отнасям се към нея така, както Ричард смяташе, че трябва да се отнасяме с хората — бързо отговори Дан. — Нямам за какво да пълзя…

Кас се изчерви, отвори уста, но Елизабет се върна от стаята, последвана от сънливата Нийвс.

— Какво става? — попита тя, веднага се огледа за Дев и се намръщи, като видя, че го няма.

— Забавления и игри — с усмивка отвърна Дан. — Присъедини се.

Той се обърна към Елизабет:

— Пръстенът.

Протегна ръка с дланта нагоре, но тя не му го подаде. Той отпусна ръката си.

— Добре, тогава покажи го на другите… но го покажи! — Той повиши глас отмъстително.

Кас протегна ръка:

— Да, нека да го погледнем. — Тя се усмихна, но Елизабет не отвърна на усмивката и пусна пръстена на дланта й, където той остана да блещука на светлината.

— Опиши камъните, ако обичаш — със заповеден тон каза Дан.

Кас бавно завъртя пръстена с камъни, монтирани в кръг от злато.

— Опал, бисер, изумруд, чароит, малахит, оникс, яспис. — Тя предизвикателно движеше рамене: — И какво от това? Ако е викториански, сигурно има много подобни… дават се за спомен вероятно.

— Виж вътрешната страна. Прочети какво е гравирано там.

Кас хвърли още един язвителен поглед към усмихнатото лице на Дан и погледна пръстена.

— Инициали: „Х“ и „Р“, свързани, а също и дата… 1946. — Гласът на Кас заглъхна. Бавно, като че ли се страхуваше, тя вдигна очи към лицето на Елизабет. Приличаше на издялано от мрамор.

— Откъде имаш този пръстен? — меко попита Дан.

— Мис Келър ми го даде. — Гласът й беше строг като лицето й.

— Кога?

— Когато напуснах „Хенриета Филдинг“.

— Защо?

Елизабет замълча. Всички чакаха напрегнато и потръпнаха, когато тя неохотно, безпомощно промълви:

— Каза, че е принадлежал на моята майка.

Напрежението, което витаеше във въздуха, изведнъж се сгъсти. Дан се спусна, грабна пръстена от отпуснатата ръка на Кас, хвана го с два пръста и се приближи към Хелън, която все още седеше вцепенена, за да го побутне към лицето й.

— Спомняш ли си този пръстен, Хелън? Годежният ти пръстен? Дали сте да гравират инициалите ви в злато…

Хелън се дръпна, очите й бяха разширени от уплаха, устните й трепереха. Вдигна ръка, сякаш за да прогони злото.

— Не — дрезгав, напрегнат глас. — Не…

— О, да! Това е твоят пръстен от Рупърт Темпест. Същият пръстен е получила Елизабет Шеридън от директорката на дома за сираци „Хенриета Филдинг“, казали са й, че е принадлежал на майка й!

— Не! — простена тя ужасено, мъчително. — Не… не може да бъде… те ми казаха, че всичко е било сън… казаха, че съм била полудяла. — Гласът й се извиси и тя затисна устата си с ръце, една върху друга, за да не позволи повече думи да се изплъзнат от нея.

Дан продължи безмилостно:

— Но аз не съм луд, нито Елизабет. Пръстенът е твой, а сега е… на Елизабет — гласът му се снижи, превърна се в тихо, злостно съскане — и ние знаем защо, нали?

— Не… не… — Гласът на Хелън изтъня, тя залитна. Харви протегна бързо ръка, но тя му махна да се отдръпне. Очите й бяха големи и ужасени, клатеше непрестанно глава. — Не е било истина… въобразила съм си всичко… няма бебе… всичко съм си измислила. — Ръцете й се отделиха от устата и обхванаха главата, стискаха я, сякаш се опитваха да отделят тези образи.

— Но бебе имаше. — Гласът на Дан я дебнеше, не искаше да я пусне. — Рупърт Темпест е бащата на твоето малко момиченце, спомняш ли си? Само че тя вече е голямо момиче, ето я тук, Хелън, бебето, което си загубила, е пораснало: Елизабет Шеридън.

Кас усети да я полазват мравки по врата. „Исусе Христе!“ — мислеше тя, докато се полюляваше на пети. Хелън стоеше вцепенена. Тя беше свалила ръце от главата си и ги държеше вкопчени на гърдите като за молитва. Огромните й очи бяха приковани върху Елизабет, която също се взираше в нея с разширени и невиждащи очи.

— Прилича не на Ричард, а на теб! — заяви Дан драматично, с рязък жест, изигравайки ролята си докрай. — Погледнете картината!

Всички покорно погледнаха, само Хелън и Елизабет не можеха да откъснат очи една от друга.

— Това би могло да е Елизабет! Но Ричард ни накара да насочим вниманието си към него… ти си негова сестра, а и всички от семейство Темпест имат ясно изразена физическа прилика. Той се е надявал, че това ще ни заблуди, не разбирате ли? Тя не е дъщеря на Ричард Темпест и той го е знаел! Тя е твоя дъщеря! Дъщерята, която си заченала от Рупърт Темпест! Твоето бебе, Хелън… това, за което са ти казали, че е само плод на въображението ти… тя е истинска, Хелън! Плът и кръв!

Той сграбчи Елизабет за ръката, задърпа я напред. Отпусната, тя не оказваше съпротива. Тогава Кас стана от стола си и й подаде ръка, но Елизабет мина покрай нея и стигна до Хелън, която не беше помръднала. Дан взе ръката на Хелън и я вдигна безжалостно до лицето на Елизабет.

— Пипни го, Хелън! Погледни го! Твоето лице! Твоето дете! Твоето бебе!

— За бога! — Харви скочи от стола си, но зловещият, подобен на банши вой на Хелън го спря и накара косата му да се изправи.

— Не… не…

Хелън млъкна внезапно, олюля се, лицето й се измени. Изглежда, че изпадаше в транс.

— Моето бебе! — Гласът й беше висок, тънък, монотонно напевен. — Загубих бебето си… Те я взеха и аз не можах да я открия. Търсих я навсякъде, но те казаха, че не е съществувала…

Харви пристъпи крачка напред, протегна ръка, лицето му беше пребледняло и сгърчено от мъка.

— Хелън… бедна моя любов — каза той с болка.

Тя бавно се обърна. Гледаше го с празен поглед. Очите й блестяха странно, докато се взираше в него, но не го виждаше, не виждаше нищо.

— Ще ми помогнеш да намеря моето бебе, нали? — После тя се усмихна и сякаш се разпадна. — Ще ми помогнеш да намеря моето бебе, нали… защото ме обичаш — каза тя прочувствено невинно, безпомощно жестоко.

— Да — Харви опита да овладее гласа си. — Ще ти помогна.

— Знаех си… — Усмихна се, по-скоро отвори устата си — дълбока пукнатина — после подобно на сняг усмивката й се стопи и тя се строполи на пода.

Настъпи хаос. Кас се нахвърли върху Дан. Удряше го с юмруци, риташе го.

— Копеле такова! — крещеше тя. — Садистичен кучи син! Алчен, самовлюбен, пропаднал душегубец.

От ярост гласът й изтъня до скъсване, но тя продължи да го удря и рита, докато най-накрая Дан хвана китките й и я задържа — бясна и разярена — по-далеч от себе си.

С изтерзано лице Харви бързо коленичи, повдигна главата на Хелън, притисна я до себе си, а Мати изтича до Кас и я дръпна от Дан.

Дейвид си проби път с лакти, изблъска Харви настрана, взе Хелън на ръце, нежно я пренесе до дивана и я остави там.

Елизабет не се помръдваше. Другите минаваха покрай нея, блъскаха я, но тя само се поместваше неволно, когато я избутваха.

Нийвс, объркана и изплашена, изтича до телефона.

— Дев? О, Дев… моля те, ела… всичко е ужасно… леля Хелън… — Гласът й се задави. — Моля те, ела! — Тя изслуша какво й отговаря Дев, кимна, въздъхна пламенно „Благодаря“ и затвори телефона.

Все още всички се въртяха объркани наоколо, повечето там, където Хелън лежеше неподвижна и пребледняла. Само Мати забеляза Елизабет, която сякаш беше пуснала корени. Рязко дръпна стол и я бутна да седне. Елизабет се свлече като купчина дрехи. Седеше, без да помръдва. Мати се обърна към дивана, където Хелън лежеше и гледаше с широко отворен, втренчен поглед.

— Пречите й да диша — каза тя раздразнено, разблъска ги встрани, преди да се наведе над Хелън, която приличаше на восъчна мумия. — Господи, лежи като препарирана! Някой да извика Луиз Бастедо.

Този път Дейвид тръгна към телефона.

— Щастлив ли си сега? — каза остро Кас на Дан.

— Няма да се успокоя, докато не получа това, което ми се полага — то със сигурност не е нейно. — Той злъчно кимна към Елизабет и за първи път Кас осъзна сковаността й, вцепенената й уплаха. Изтича, наведе се и докосна ръцете на Елизабет, които лежаха отпуснато в скута й. Те бяха студени. Кас вдигна разяреното си лице към Дан:

— Копеле такова! — изсъска тя.

— Не аз! Тя е копеле — но не на Ричард Темпест! Тя е дъщеря на Хелън. Пръстенът го доказва! Завещанието е измама! Ако все още не си доволна, ще продължа.

Нещо в гласа му накара дори насъбралите се около дивана да обърнат глави.

— Нали чухте Елизабет да казва, че е получила пръстена от някоя си Марион Келър, директорка на дома? Е, дама с име Марион Келър е наета за компаньонка и болногледачка на Хелън Темпест през 1946 година. Има още нещо: тя придружава Хелън, която отива в Европа през същата година. Припомни си, Кас… Спомняш ли си я? Висока, пъргава, човек на разума?

Всички погледнаха към Кас, чието лице първо почервеня, а после побледня.

— О, господи! — прошепна тя.

— Вече си спомняш!

Харви гледаше втренчено Кас.

— Истина ли е? — недоверчиво попита той.

Кас прехапа устни, но кимна.

— Значи е истина… — каза Мати. Изглеждаше възхитена.

— Разбира се, че е истина — ядоса се Дан. — Може би е неприятна, но такива са многото истини — особено тези на Ричард Темпест! И аз поглъщах повече, отколкото трябваше, заедно с всеки мръсен урок, който той ми даваше! Например: никога не оставяйте човек да се изправи, щом веднъж е паднал. Трябва да продължите да го притискате. Лъжете всички, но никога себе си. Никога не показвайте съчувствие — то струва повече, отколкото можете да си позволите. Взимай сам, защото, ако чакаш, никога няма да получиш. Изпълнявах това, което той проповядваше, защото винаги ми обещаваше, че рано или късно ще вляза в неговото небесно царство — царство, в което пази всичките си пари. Но ме остави да стоя отвън. Тя — друго злобно кимване към Елизабет — беше единствената, допусната вътре. Е, аз взривих парите. Сега ще взема моята част, независимо от огорчението на някого.

— Току-що уби всякакви чувства, които бяхме имали към теб — изрече Кас ядно.

— Дрън-дрън… — каза Дан с безразличие. — Интересуват ме единствено парите.

— Как разбра за Марион Келър? — прекъсна ги Харви.

— Свидетел, разбира се, на който може да се разчита: дългогодишен прислужник в семейството. Знаете как се отнасят англичаните към тях — пенсионират ги с малка къщичка в парка. Е, долу в Темпест Тауърс живее дребна стара дама, която наричат Баба Бейнз. Осемдесет и седем годишна, но пъргава като елф и с удивителна памет! Била е бавачка на мистър Рупърт, а той — нейното ангелче. Тя беше много щастлива да говори за него, да разкаже как той и мис Хелън се влюбили безумно. Всички били възхитени, особено възрастната графиня, защото дори тогава на английския клон не му стигали парите. Само братът на мис Хелън не бил доволен. И абсолютно забранява женитбата. Мис Хелън не е, цитирам, „подходяща за женитба“. Той им дава да разберат, пак цитирам, че „не е съвсем нормална“. Всъщност Ричард е твърдял, че ако не е бил той, тя щяла да бъде затворена в лудница.

Изненадата затрептя във въздуха.

— Ето защо тя има болногледачка компаньон. Доста добро име за пазач. Но мистър Рупърт не искал да приеме това. Не и за своята сладка, красива Хелън. Няма какво друго да прави, освен да избяга с нея — подстрекаван и активно подпомаган, казва баба Бейнз, от същата мис Марион Келър. Измъкват се посред нощ. Мистър Ричард едва не умира! Той изпада в такъв пристъп на ярост пред възрастната графиня, че тя лежи болна, докато той преследва избягалата двойка. Една седмица по-късно мистър Рупърт се връща сам. Много унил. Много огорчен. Съобщава, че Хелън е отвлечена тайно и мистериозно от Ричард и че той се връща в своя полк.

И така Рупърт отива в Германия, където е убит в някакви военни маневри. Ужас! Всички надежди за тези хубави пари свършват! Графинята е съсипана, следва разрив в приятелските отношения между двата клона: син и наследник е мъртъв, ширят се меланхолия и безнадеждност. Това е „черният понеделник“ в Темпест Тауърс. Баба Бейнз си го спомня така добре!

— Откъде знаеш, че не са се оженили? — Харви продължаваше да опитва.

— Баба Бейнз ми каза, че мистър Рупърт й е казал. В Англия човек не може да избяга и да намери съдия, както в Щатите. Дори за специално разрешение е необходимо време, трябва да има документи и други такива. А когато сте виконт Дизарт и мис Хелън Темпест, трябва много да внимавате. Не, те никога не стигат до подписването на брак, а само до консумацията. — С широк замах Дан посочи към вкаменената Елизабет Шеридън. — Ето живото доказателство. Бяхме така заети да гледаме в дадената от Ричард посока, че не забелязахме, че е същински двойник на Хелън, която също е от фамилията Темпест.

— Ричард и Хелън са брат и сестра и много си приличат — каза бързо Кас.

— Няма смисъл, Кас. Пръстенът потвърждава всичко… този, който е на портрета, е същият, дето Марион Келър е дала на дъщерята на Хелън като единствената вещ, останала от майка й. За бога, те са прекарали цяла седмица заедно, преди Ричард да ги настигне. Марион Келър изпада в немилост и е изгонена, а Хелън е отвлечена мистериозно и до днес не се знае къде. Само че Ричард е дошъл прекалено късно. Тя вече е била бременна — с бебето, което чрез завещанието си те е помолил да намериш, Харви.

Бързият скок на Харви беше така нетипичен за характера му, че изненада всички и преди те да успеят да се приближат и да го издърпат, той вече стискаше Дан за гърлото. Двамата мъже се строполиха на земята. Дейвид се спусна напред, но Дев Лафлин с огромния си ръст вече се навеждаше, за да хване мъжете за яките, да ги вдигне и раздели, а доктор Бастедо, който го следваше, отиде право при Хелън.

— Добре, добре… — дрезгаво каза Дан, като пипаше гърлото си. — Не съм си мислил, че ще дойде ден, когато ще се радвам да те видя — каза той на Дев с тъничка, злобна усмивка. Бе вбесен.

— Какво, става тук, по дяволите? — попита Дев и ги погледна сурово.

Всички започнаха да говорят едновременно, а Нийвс се спусна напред, сграбчи ръката на Дев и каза:

— Дан казва, че дядо не е неин баща, а леля Хелън е майка й.

Дев веднага погледна Елизабет и с една голяма крачка стигна до стола й.

— Някой да се обади в болницата — нареди Луиз Бастедо, наведен над Хелън. — Кажете им, че искам линейка незабавно.

Харви стисна ръкава на Луиз.

— Болница? Защо в болница? Тя само припадна от шока.

— Тежък припадък. Искам само да й направя някои тестове — успокои го Луиз.

— Тестове? Какви тестове?

— Само проверка — излъга Луиз, за да го успокои.

— Тя е съвсем вдървена — с удоволствие се включи в разговора Мати. — Това не е обикновен припадък, ако питат мен.

— Никой не ви пита, мис Ардън — заяви Луиз учтиво, но тонът му я накара да се изчерви и да вдигне рамене мрачно.

— Линейката идва — каза Дейвид, като затвори телефона.

— Наистина не мога да разбера… — започна Харви.

— Но аз мога — все още учтиво каза Луиз и този път Харви замълча покорно. Луиз продължи: — Все пак искам да зная причината за припадъка.

Дан се засмя. Тържествуваше.

— Видя призрак.

Луиз се обърна и го погледна. Дан се почувства принуден да обясни:

— Изправих я пред миналото й.

Луиз се обърна към Хелън със замислено изражение. Харви прочисти гърлото си.

— Изглежда, че — той преглътна — тя изгуби контакт с действителността — каза уклончиво. Все още искаше да я защитава. Хвана ръката на Луиз, дръпна го така, че другите да не чуват, и продължи тихо да разказва какво се беше случило, като поглеждаше Дан враждебно.

Наблизо Кас напрягаше острия си слух и го чу да мърмори настоятелно.

— … отвъд тези четири стени, разбирате ли? Това е въпрос… — Гласът му утихна и Кас не успя да чуе повече.

Дев клекна до Елизабет.

— Всичко е наред — каза той с тих, спокоен глас. После се обърна към другите. — Някой да й налее малко бренди.

Кас скочи за гарафата. Когато подаде чашата, Дев я взе. Вдигна я до устните на Елизабет и каза:

— Хайде, пий.

Тя покорно я изпи. Мати, която ги наблюдаваше с голям интерес, измърмори, soto vose, но достатъчно силно, за да чуе Кас.

— Какво ти казах…

Нийвс също чу и погледна бързо Мати. Тя изведнъж започна да проумява: Дев беше обвил раменете на Елизабет с една ръка, а с другата държеше чашата до устните й.

— Слушайте! — Дейвид наклони глава. — Линейката идва. — Чуваше се слаб вой, който приближаваше бързо. — Ще отида да отворя вратите.

Никой не проговори, докато бързо бутаха носилката. Сложиха Хелън на нея и я завиха с червено одеяло. Харви каза на Луиз с глас, нетърпящ възражение:

— Ще ви придружа.

— Както желаете — отговори учтиво той, после кимна на останалите и последва носилката.

На вратата Харви се спря, погледна към Кас и каза:

— Ще ти се обадя.

Кас безмълвно кимна и Харви затвори вратата след себе си. После тя се строполи на един стол.

— Исусе Христе! — почти изписка. — Някой да ми донесе едно питие.

— Нека всички пийнем — съгласи се Дейвид.

Дев стана и попита:

— Ще ми обясни ли някой какво става тук?

— Последното действие започва — язвително каза Дан.

— Кас? — Дев се обърна към нея, но тя първо пресуши голямата чаша бренди, която Дейвид й беше налял, и чак тогава се впусна в сбито изложение на случките от вечерта.

Дев я изслуша мълчаливо. Тя свърши разказа си, подаде чашата на Дейвид, за да й я напълни отново, и чак тогава Дев попита:

— Картината и пръстенът — мога ли да ги видя?

Мати ги грабна от масата, където те бяха оставени в суматохата, Дев ги занесе под лампата, разгледа ги внимателно на светлината. После попита:

— Пробвахте ли пръстена на Хелън?

Дан изглеждаше вбесен. Единствено за това не се беше сетил.

— О, хайде де! — подигра се той. — Той няма да промени нищо, толкова много неща вече се изясниха.

— Е, тя е в болницата — практично отбеляза Мати. — Все още може да бъде пробван.

— Добре, нека оставим това за малко — каза Дев. — Да се върнем към 1946 година — обърна се към Кас. — Ти тогава беше тук, нали?

— Тъкмо бях пристигнала.

— Значи можеш да ни кажеш.

— Беше много отдавна…

Дев я погледна.

— Всички знаем каква памет имаш, Кас.

Тя се чудеше дали да бъде поласкана, или разгневена.

— Да, хайде, Кас — настоя Мати. — Това пътуване до Европа… трябва да си била…

— Да, бях.

— Е, кажи тогава.

Кас се пресегна за цигарите.

— Не зная нищо нито за портрета, нито за пръстена. Видях ги за първи път тази вечер.

— Добре. Разкажи ни останалото.

Кас си пое дълбоко дъх.

— От три месеца бях с Ричард, когато той реши да отидем в Европа. Искаше да купи някои банкрутирали компании, за да ги включи при създаването на организацията. Взе и Хелън, защото смяташе, че за нея ще е добре. Възнамеряваше да я остави при английските роднини, докато ние — той и аз — отидем на континента. — Кас направи пауза. — Марион Келър дойде с нас като компаньонка на Хелън.

— Защо Хелън имаше компаньонка? — попита Дев.

Кас замълча, а после каза неохотно:

— Ричард обясни, че понякога у Хелън се забелязва липса на разум. Каза, че е епилептичка — petit mal^[1]. Тя изпада в нещо като транс… подобно на тази вечер. Каза, че докторът го е посъветвал да не я оставя сама.

— Кой беше нейният доктор?

— Старият доктор Уолтърс.

— Предшественикът на Луиз?

— Да — В какво се е изразявала липсата на разум? — попита Дев.

— Понякога беше разстроена. Имаше пристъпи, пищеше, хвърляше вещи, отказваше да яде, не искаше да говори…

— Често ли?

Кас се замисли.

— Ами… като се върна назад, ми се струва, че това ставаше веднъж на няколко седмици. Започна да ходи в съня си:

— Ти видя ли я?

— Да. Работех до късно. Веднъж, когато отивах да си легна, я видях, че обикаля коридорите… Това беше първият път.

— Какво направи?

— Заведох я обратно при Марион Келър.

— Значи тя е била тук, когато ти дойде?

— И какво каза тя?

— Не много. Само, че ще се грижи за Хелън. — Кас отново замълча. — Държаха Хелън доста изолирана.

— Какво представляваше Марион Келър?

— Жилав човек. Но беше чаровна точно с това. Човек на разума. И Хелън беше много привързана към нея. И тя към Хелън, като стана дума за това.

— Значи всички отидохте на пътешествието в Европа — прекъсна я Дан нетърпеливо.

— Да. Пътувахме с кораба „Куин Мери“ и при пристигането ни в Саутхемптън аз отидох в Лондон, а Ричард заведе Хелън и Марион в Кент, в Темпест Тауърс. Дойде при мен след няколко дни. После отидохме със самолет до Германия. Първо във Франкфурт, после в Мюнхен. Обадиха му се от Англия, докато бяхме в Мюнхен, и той каза, че трябва да се върне там. Хелън се държала много особено, каза той. Нямаше го три дни. Когато се върна, разбрах, че нещо не е наред. Знаете го какъв може да бъде. Всичко се обърква, нищо не върви както трябва… Както и да е, заминахме за Берлин, после за Виена. След около седмица отново му се обадиха от Англия. Този път отсъства една седмица. При завръщането си ми каза, че Хелън е имала пълно нервно разстройство. — Кас смачка угарката от цигарата си, като вдигна прах. — Не я видях през следващите пет години.

— Къде е била тя?

Кас се пресегна за още една цигара. Ръцете й трепереха.

— Предположих, че е в някоя лудница. Той никога не ми каза. Даде ясно да се разбере, че това не е въпрос за дискутиране. И аз не го повдигнах, бях неопитна тогава.

— Той срещаше ли се с нея?

— Твърдеше, че я вижда. Всеки път, когато бяхме в Европа, изчезваше за няколко дни и аз предполагах, че ходи при нея.

— Но ти никога не го придружаваше?

— Не.

— Говореше ли той за нея?

— Не. Имах чувство, че това го разстройва.

Дев гледаше Елизабет с твърд, зорък, покровителствен поглед, който накара Кас да се начумери, но тя скри изражението си, когато я попита:

— Кога се върна тя в Марлбъро?

Кас отново се замисли.

— Трябва да е било 1952… да. По времето, когато заболях лошо от херпес зостер. Тук нямаше болница и трябваше да ме откарат в Насау… При завръщането си заварих Хелън тук.

— Как изглеждаше?

— В началото не я виждах. Стоеше в стаите си. Най-накрая слезе долу, но Ричард ни предупреди да не се изненадваме от външността й.

— Зле ли изглеждаше?

Гласът на Кас беше напрегнат.

— Тя беше толкова слаба… ръцете и краката й бяха като върлини. И бяха отрязали красивата й коса…

Сълзи се стичаха по брадичката й, Мати бръкна в джоба на халата си и й подаде кърпичка, с която Кас силно си издуха носа.

— И толкова трогателна. Сепваше се само като я погледнеш. — Кас повиши гневно глас: — Един стар прилеп дойде за болногледачка вместо Марион. Истинска горгона! Серафин я мразеше. Но Ричард настояваше тя да бъде с Хелън през цялото време. Дори спяха в една стая. Каза ни, че са му разрешили да доведе Хелън у дома само ако й осигури… ъ-ъ… пазач.

Кас се пресегна за нова цигара.

— Каза, че тя се е опитвала да се самоубие.

— Какво каза доктор Уолтърс?

Кас сви устни.

— Каквото му нареди Ричард.

— Не повикахте ли психиатри?

— Не. Единственият доктор, който идваше при Хелън, беше старият доктор Уолтърс — докато умря и дойде Луиз Бастедо.

— Очевидно Хелън се е възстановявала.

— Постепенно — каза Кас. — Дълго време беше апатична, напускаше стаите си само за да седи или да се разхожда в градините — винаги със стария прилеп.

— Кога започна да се променя?

Кас отново обмисляше отговора си.

— Ами… по времето, когато Ричард се ожени за Анджела Данвърс през 1957. Отиваше на околосветска обиколка — съчетаване на меден месец и инспекция на организацията — и щеше да отсъства три месеца. Предложи на Хелън да направи нещо с Марлбъро. Даде й картбланш. Тя винаги се е интересувала от мебели, изобщо от красиви вещи.

— И Хелън се съгласи бързо?

— Веднага. Направи Марлбъро на парчета и после го съгради отново. Тогава нямаше видът, в който го виждате днес. Днес Марлбъро е такъв само благодарение на Хелън. Господи, преди имаше доста грозни мебели. Тя изхвърли всички груби викториански вещи, а също и тези в стил Едуард, повика декоратори, специалисти почистиха картините и старите материи. Наистина се нахвърли на работата и си мисля, че тя й вдъхна нов живот.

— Разбира се! — засмя се Дан. — Ричард е хитър дявол! Той пренасочва майчинския й инстинкт. Колко пъти сме чували Хелън да казва: „Марлбъро е моето бебе!“.

Устата на Мати образува едно „О“.

— Обзалагам се, че той е искал да бъде сигурен, че тя няма да ходи наоколо и да пита къде е истинското й бебе.

Като гледаше лицето на Кас, Дев попита:

— Това ли правеше тя?

Кас кимна.

— Когато се върна. Все още ходеше в съня си, но не като преди. По-рано само се носеше наоколо като дух… само стоеше там понякога — мисля, че на това Ричард казваше petit mal, но след връщането си… — Кас дръпна свирепо от цигарата си. — Често плачеше и стенеше, кършейки ръце. Изплаши ме до смърт първия път, когато я видях. — Тя потръпна при спомена за шока. — Отидох при нея, попитах я какво има, а тя чупеше ръце и ме гледаше жално… — Кас преглътна с мъка. — Не мога да намеря моето бебе — каза тя. — Взели са бебето ми. Моля те, помогни ми да намеря бебето си. Тя ще бъде много разтревожена… Тогава дойде старият прилеп да я изтръгне от мен, попитах каква е тази история с бебе и тя ми заяви, че не е моя работа, но аз я заплаших, че ще кажа на Ричард за грубостта й, и тя отговори, че всичко е от болестта на Хелън. Склонна е към самоизмами, една от тях е, че има бебе.

— Виждате ли! — Дан шляпна бедрата си. — Всичко идва на мястото си.

Дев се замисли отново.

— Какво доказателство има, че Хелън е била в лудница? — попита рязко.

— Думите на Ричард.

— Ти се занимаваше с всичките му финанси. Плащала ли си някога сметки за частна клиника?

Кас поклати глава.

— Сметки за лекар?

Тя отново поклати глава.

— Ето на! — Дан пак тържествуваше. — Ако Кас не е плащала, значи не е имало какво да се плаща. Тя е управлявала всички пари на Ричард… дори сметките му за бижута за Мати!

— Предполагах, че ги плаща сам — почти извинително каза Кас. — Всичко за Хелън се държеше в тайна. Той не искаше никой да знае. На въпросите на хората отговаряше, че Хелън е в частен санаториум в Швейцария, че докторите са препоръчали да не живее в тропически климат.

— Обзалагам се, че така е казвал! — засмя се Дан подигравателно. — Сигурен съм, че не е знаел къде е сестра му, а времето за „посещения“ при нея е всъщност време за издирването й! Има прекалено много съвпадения. Двама души, които си приличат като две капки вода, и на двамата липсват пет години от живота — и то по едно и също време. От 1946 до 1952. При Хелън липсват шест години, но трябва да вземем предвид бременността й. Марион Келър присъства в живота на двете жени — това вече е повече от съвпадение. И още нещо — Дан говореше с въодушевление. — Кой е председател на Управителния съвет на дома „Хенриета Филдинг“? Същата графиня Темпест, скърбящата майка на нашия скъп Рупърт! Съвпадение ли е това?

— И тя оставя внучката си, която е и от семейство Темпест, да живее като подхвърлено дете в дома, субсидиран от семейството й! — изсумтя Кас.

— О, попитах баба Бейнз и за това. Не знаеше нищо за внуче. Кой би свързал детето Елизабет Шеридън с Хелън и Рупърт Темпест?

— Продължаваш да подчертаваш ужасната прилика! — бързо каза Кас.

— Но, разбира се. Тогава какво? Едно петгодишно дете? Като всички останали, едно лице сред много други — и вероятно не го виждат много често. Не, Марион Келър е пазила тази тайна. Тя е разумен човек, пак според баба Бейнз. Тя знае, че ако графинята разбере, Ричард Темпест също ще научи, а тя е решена той никога да не узнае.

Дан се обърна към Елизабет.

— Срещала ли си се лице в лице с графиня Темпест? — попита я настойчиво.

Елизабет погледна към него.

— Не.

— Това е то!

— Тя идваше в дома веднъж годишно — продължи Елизабет с безизразен глас. — Виждах я само тогава и в църквата.

— Има ли по-добро място да скриеш дете от това да го оставиш пред очите на всички! — извика победоносно Дан. — Трябва да е чела „Откраднатото писмо“… Баба Бейнз каза, че Марион Келър е била високо образована жена.

— Тя отиде в Гиртън — продължи Елизабет със същия безизразен глас.

— Предполагам, че вече е мъртва. — Дев гледаше Дан със замислени сини очи. — Иначе щеше да ни я представиш възторжено.

— Умряла е през 1968 — късо отвърна Дан.

— Октомври 1968 — допълни Елизабет с все същия механичен глас.

— Беше ли на погребението й? — бързо попита Дев.

Почувства как ръката й стисва неговата. Видя пронизващото я потръпване, но то не промени сковаността й.

— Не — отговори му тя.

— Виждаше ли я, след като напусна дома?

— Няколко пъти. Поддържаше връзка с мен.

— Но никога не ти каза нещо повече за майка ти?

— Не.

— Предполагам, че не си питала — нападателно каза Дан.

— Не — отвърна Елизабет. — Не питах.

Изглежда, че нещо от нейната отдалеченост ядосваше Дан. Дев беше оставил портрета на масата, под лампата. Дан го грабна и отиде да го тикне пред лицето й.

— Погледни тази картина! Хайде… погледни добре! Нищо ли не означава това лице за теб? За бога, това е майка ти! Твоята майка! Никой никога не забравя майка си!

Като чу свирепия глас на Дан, Дев протегна ръка и го отблъсна, но със свободната си ръка Елизабет вече беше сграбчила портрета и се взираше в него със съсредоточен, напрегнат поглед, сякаш се мъчеше да разбере нещо.

— Цветовете… — Гласът й беше особен, колеблив.

— Какво за тях?

Дев постави и другата си ръка на раменете й и я притисна окуражаващо.

— Те ми напомнят… други цветове. — Усети как тя търси изплъзващ й се спомен. — На пода… много цветове… играех си с тях.

— Кога? Къде? — попита Дан.

Изглежда, че тя отново се напрягаше до крайност, но после се отпусна.

— Не мога да си спомня.

— В дома ли? — попита Дев.

— Не — каза тя с по-категоричен глас. — В дома нямаше цветни стъкла. — Лицето на Елизабет се промени. — Прозорец, голям квадратен прозорец, кораб… галеон с вдигнати платна. — Видяха как тя стиска очи, за да си припомни всичко. Не успя и се отпусна. — Това е всичко, което помня.

— Защо не можеш да си спомниш? — яростно попита Дан. — Аз помня от времето, когато съм бил дяволски по-малък.

Гласът му звучеше като обвинение.

— Мисля, че е свързано със… смъртта на майката на Елизабет — тихо промълви Дев.

— Тя не е мъртва… — ядосано започна Дан.

— Сега го знаем. Но тогава Елизабет не го е знаела.

— Ти мислиш… Хелън е „умряла“, когато Ричард успява някак си да я сграбчи отново в лапите си? — бавно попита Кас.

— Вероятно. Не знаем какво точно се е случило, но явно Хелън е изчезнала внезапно. Как по друг начин може да се обясни на дете, освен със смърт?

Кас затаи дъх, а гласът на Елизабет не звучеше както обикновено, а напомняше напевната монотонност на Хелън.

— Може би затова не мога да понасям гробища… — Дев се наведе, за да погледне лицето й.

— Разкажи ни — каза той с тон, който накара Нийвс да прехапе устни, а Кас да стисне зъби.

— Те… разстройват ме, плашат ме… не мога дори да вървя по улица край гробище… изпадам в паника и сякаш не мога да дишам, а краката ми не искат да се движат…

Споменът за ужаса изпълваше гласа й, лицето, очите. Кас стоеше втрещена пред тази нова, страшно особена Елизабет. Искаше й се да я прегърне и да каже: „Спокойно, спокойно, всичко е наред. Кас е тук“. Но седеше напрегната, не каза нищо. Дев я владееше. Видя, че ръцете на Елизабет стискат здраво неговите. Пръстите й бяха побелели и се открояваха върху тъмната му кожа.

Кас гледаше като през микроскоп и забеляза окуражителното му притискане.

— Когато видя гробище, чувствам… нещо, което не мога да контролирам… и трябва да се махна, преди да започна да върша глупости.

От напрежение, прекалено голямо за нея, Елизабет загуби гласа си. Тя затвори очи, седеше с побледняло лице и трепереше.

Кас беше втрещена. Вероятността Елизабет Шеридън дори само да чувства, че не може да се овладее, й се струваше предателска, немислима. Но тя видя, че това й състояние не е новост за Дев. Усети как гневът й започва да бушува.

Досега Дейвид не беше промълвил дума, само седеше и слушаше, все по-изненадан и по-изненадан, а накрая каза плахо:

— Вероятно си отишла на погребението на майка си?

— Как, по дяволите, би могла, след като майка й не е мъртва — раздразнено попита Дан. — Хелън е нейната майка!

Дейвид се намръщи:

— Ще повярвам, когато Хелън потвърди.

— За бога, какво повече искаш? Намерих ти абсолютно точни сведения.

— Все още има много неизвестни — кротко каза Дев. — Например къде е живяла Хелън през тези пет години.

— В къщата с цветни стъкла, разбира се — отговори бързо Мати.

— Може би, но къде е това? И как Марион Келър разбира, че Хелън… не е при детето, та го завежда в дома? — Той поклати глава. — Все още имаме страшно много заплетени краища.

— Хелън ще ги разплете — подчерта Дан.

— Кога? — кисело попита Дейвид.

— Има още нещо — прекъсна ги Мати. — Защо Ричард ще твърди, че дъщерята на Хелън е негова дъщеря?

Никой не можеше да отговори на този въпрос.

— Трябва да има причина — настояваше Мати. — Ако откриете това, ще разберете всичко друго… запомнете думите ми.

Мати ги огледа предизвикателно.

— Е, ти пък! — каза Дан със съмнение. — Това е типично за Ричард! Сега сигурно се залива от смях. Първо подлудява сестра си, после изпраща детето й в дом за сираци, а след това прави същото това дете свой наследник — и никой не знае и не подозира истината. Завинаги той е жигосан с белега на злото. Знаете как обичаше да ви връзва.

— Да, но той знаеше също, че ти можеш да се измъкваш — сряза го Кас и замълча, като разбра докъде ще ги доведе това.

— И така? Може би това беше последната му, решаваща игра… В края на краищата, какво губи? Той е мъртъв.

— Стигнахме до заключена врата — мрачно заяви Дейвид. — Е, докато не дойде Хелън да я отключи — прибави бързо той.

— Това не беше припадък — много категорично каза Мати и поклати глава. — Тя беше съвсем вдървена. При припадък човек става отпуснат и натежава.

— Ето защо Луиз я взе в болницата — разсеяно каза Дев. — За всичко, което искаме да разберем, ще трябва да питаме него.

— По дяволите, него ще питаме! Та той е само платен слуга в това семейство — ядоса се Дан.

— Ръководи болницата — заяви Дев.

— А ние ръководим него!

Дан ядосано крачеше напред-назад пред камината.

— Хелън знае отговорите и ние трябва да ги измъкнем от нея.

— Ако си ги спомни — промърмори Мати.

— Ще я принудим да си ги спомни.

— Как?

— Има различни начини… — Той беше раздразнен. — Какво ще кажете за наркотика на истината, как му беше името…

— Натриев пентотал — отвърна Дев.

— Не, не това. — Той щракна с пръсти. — Скополамин. Ето, това е! Една инжекция от него и всичко се разкрива.

— Първо ще трябва да направиш инжекция на Харви — отбеляза мрачно Кас. — Да не говорим за Луиз Бастедо.

— Той ръководи болницата само защото го търпим — дръзко отвърна Дан. — Ние трябва да разберем по какъвто и да е начин… Трябва да докажем, че това завещание е измама…

— Още не сме сигурни — опроверга го Кас. — Харви трябва да проучи подробно.

— Харви! Той е само юрисконсулт! Трябва да се посъветваме с някой, който е специалист по легализиране на завещания.

Това ще стане само през трупа на Харви.

— През трупа на който и да е — каза Дан по такъв начин, че ги накара да го погледнат ужасени. — Да не мислите, че ще спра и ще замълча, след като съм стигнал чак дотук? — попита подигравателно. — Няма да стане!

— Единственият начин е чрез Хелън — приключи спора Дев.

— Това означава, че нищо повече не можем да направим тази вечер. Във всеки случай Елизабет вече преживя достатъчно.

— Ще я заведа горе… — каза Кас и стана.

— Не. Аз ще я заведа — обади се Дев.

Кас седна ядосано и с изгарящо безсилие гледаше как Дев изправя Елизабет, която се движеше така, сякаш пружинката й се е скъсала.

— И ти също — Дев кимна към Нийвс.

Лицето на Нийвс се оживи, защото Дев я забеляза, и тя бързо отиде до него.

— Вземи другата й ръка — нареди той.

Тъй като това беше желание на Дев, Нийвс покорно хвана вдървената ръка на Елизабет и те внимателно я изведоха, прикрепяйки я от двете страни.

— Бедната кучка! — каза Мати без всякакво съчувствие.

Дан се засмя:

— Кучка е правилната дума… те всички са кучки, щом той е замесен.

Кас скочи от стола си. Отворената й длан силно изплющя на лицето му.

— Затваряй си устата! — озъби се тя, червена като рак и настървена.

С ръка на бузата, която се изчервяваше бързо, Дан я зяпна и после се захили:

— Добре, добре… — каза меко. — Значи така е то… Трябваше да се сетя.

Мати ги наблюдаваше с блеснали очи, а Дейвид, който винаги научаваше последен, изглеждаше раздразнен:

Устните на Кас затрептяха.

— Ти не знаеш нищо — промълви тя, — абсолютно нищо…

После избяга.

Нийвс и Дев качиха по стълбите Елизабет, Която вървеше между тях като съживен с магия мъртвец. В спалнята на Елизабет Дев каза:

— Благодаря, скъпа. Вече мога да се справя, сам.

Хапейки устните си, Нийвс попита:

— Сигурен ли си?

— Да. Ти върви да спиш. Върви — повтори, понеже тя се колебаеше. Но като видя тъжното й лице, допълни: — Аз ще дойда след малко… щом я сложа в леглото.

— О… добре тогава.

Елизабет не реагира, докато Дев я събличаше. Шокът бе направил погледа й безжизнен. В него нямаше блясък, беше притъпен, подобно на движенията й, и когато най-сетне я постави в леглото, сред завивките, тя се вторачи нагоре с широко отворени, приковани очи.

— Бедна моя любов — каза нежно той. И отново. — Бедна моя любов.

Тя не го чу. За момент остана загледан в нея, после решително излезе и тръгна по коридора към стаите на Хелън.

Серафин отвори вратата.

— Мистър Дев. — Усмивката й беше сърдечна.

— Нужна ми е помощта ти, Серафин… Знаеш какво се случи тази вечер, нали?

Усмивката й се стопи.

— Да.

— Искам да си поговорим за това. Но първо би ли направила за мис Елизабет от твоя билков чай? Тя е в шок и вероятно той няма да е последен. Искам да поспи хубаво тази нощ.

Серафин кимна:

— Разбира се.

Тя гледаше внимателно лицето на мъжа пред себе си, изучаваше сините му очи и отбеляза напрегнатостта и тревогата в тях.

— Ще й го занеса.

Дев се усмихна широко, с облекчение:

— Благодаря.

След малко Серафин дойде. Повдигнаха Елизабет, Дев я прикрепяше, а Серафин приближи чашата до устните й.

— Пий — каза тя с напевен, успокоителен глас. — Пий…

Елизабет послушно изпи вдигащата пара ароматна течност. Не съзнаваше какво прави, но се подчиняваше на гласа и изпразни чашата.

— Ще спи най-малко дванайсет часа — доволна каза Серафин.

— Добре. Тъкмо това исках.

Дев нежно помогна на Елизабет да легне пак и я зави. Очите й бяха все още отворени, но той се загледа и видя, че примижаха веднъж и се затвориха.

Серафин стоеше с празната чаша в ръце. С озадачени, леко притворени очи, замислено гледаше лицето на Елизабет.

— Нали разбираш защо искам да говоря с теб? — попита Дев.

Тя кимна, отправила към него бездънните си очи.

— Разбира се. Ще те чакам — каза тя, поклони се и излезе мълчаливо, с плавна походка.

Дев се наведе и докосна устните на Елизабет със своите. Тя не помръдна. Той приглади назад кичур копринена коса и каза отчетливо:

— Ще бъда тук сутринта.

Сърцето му се сви. Тя бе изплашена, бе по-уязвима, отколкото му се искаше. Току-що целият й свят се бе срутил върху нея. Но не желаеше ли той точно това? Може би това бе шансът да й помогне да го изгради върху нови основи. Молеше се на Бога да не греши в детайлите.

Облечена в дълга до петите нощница, украсена с доста къдрички, Нийвс беше коленичила пред осветената от свещ статуйка на Дева Мария. Обърна се, усмихна се лъчезарно, като видя кой влиза, после отново застана с лице към статуята. Той наблюдаваше как прехвърля още веднъж молитвената броеница. Очите й бяха затворени, устните се движеха безмълвно. Дев почака, докато тя я целуна, прекръсти се и се изправи.

— О, Дев — простена тя с изплашен вопъл, — всичко е толкова ужасно! — Изтича, притисна лице в гърдите му, ръцете й го сграбчиха. — Какво ще стане с всички нас?

— Дан задвижи машинката — отвърна Дев. — Предприемаме пътуване, скъпа.

Очите й бяха широко отворени и тъмни.

— Как я мрази той! — каза Нийвс невярващо. След това продължи умоляващо. — Аз не я харесвах, но никога не съм я мразила така, наистина не съм.

— Разбира се, че не си, скъпа. Ти не можеш.

Той я заведе до леглото, покрито с швейцарски балдахин на точки и къдрички. Тя се мушна в него и го погледна сериозно.

— Ние всички трябва да помогнем на леля Хелън, нали?

— Да.

Тя навлажни устните си и каза:

— И… и на Елизабет също.

— Да, и на нея.

— Тя… добре ли е?

— Да. Спи.

Нийвс потрепери:

— Елизабет изглеждаше ужасно… цялата скована и… пребледняла.

— Получи тежък шок.

— Леля Хелън също.

Очите на Нийвс се напълниха със сълзи и тя каза яростно:

— Беше жестоко, ужасно… Мразя го! Той е отвратителен и злобен! — После продължи жалостиво: — Не е вярно, нали? Дядо не би направил такива ужасни неща.

— Ето, това трябва да открием — меко каза Дев.

— Той не би могъл, не и дядо.

Но отчаянието в очите й говореше, че знае — той би могъл. Направил го е.

— О, толкова се радвам, че си тук… Нямаше да го понеса, ако не присъстваше.

— Да, тук съм.

Нежно я накара да легне, зави я.

— Всичко ще е наред, нали, Дев? Накрая всичко ще се оправи, нали?

Нейните основи се клатеха.

— Ще направим всичко възможно — каза той успокоително.

— Няма да спя — предупреди. На лицето й беше изписано отчаяние. — Как мога да заспя? Не мога да спра да мисля. — Ръката й се вкопчи в неговата. — Трябва ли да тръгваш? Чувствам се по-добре, когато си с мен.

— Да, трябва — отвърна Дев нежно, но безмилостно. — Имам да свърша някои неща. — После видя отчаянието й и продължи: — Но не преди да си заспала.

— Хвани ми ръката.

Това беше глас на дете, уплашено от тъмното. Тя усети как я хвана. Ръката й се сви в неговата, чувстваше топлината и уюта й.

— Така е по-добре.

Гласът й звучеше доволно. Той седя в тъмното, докато ръката й се отпусна и дишането й му подсказа, че е заспала. Предпазливо отдръпна ръката си и постави нейната под завивките. Тихо напусна стаята.

 

 

Серафин беше приготвила билков чай и за него. Ароматът бе на лимон, а вкусът — неописуем. Ръцете й го успокоиха, когато ги постави на тила му.

— Ти вълшебница ли си? — попита хитро.

Черните й очи блестяха:

— За мен говорят много неща.

— Но ти винаги знаеш какво става на този остров.

Тя каза загадъчно:

— Аз съм от острова.

— От колко време си в Марлбъро?

— Бях на четиринайсет години, когато ме доведоха да седя до креватчето на моята лейди и да се грижа за нея.

— И ти се грижиш постоянно за нея оттогава насам.

Чаят го освободи от напрежението, намали въздействието на събитията от тази нощ до разумни граници, в които бе по-лесно да се справи. Изпи още една чаша чай, преди да разкаже на Серафин за случилото се. Тя не го изпускаше от поглед, гледаше го зорко, закрилящо.

Чак когато свърши, тя каза:

— Портрета и пръстена. Бих искала да ги видя.

Той ги беше взел от салона и й ги подаде. Серафин извади очила без рамка от джоба на престилката си и най-подробно ги разгледа. Накрая въздъхна:

— Да… — кимна в знак на потвърждение и каза отново. — Да.

Дев чакаше.

— Тя беше различна, когато се върна при мен — започна Серафин точно откъдето Дев искаше. — Вече не момиче, а жена. Но тъничка, изплашена, с белези по шията. Забелязах веднага и промененото й тяло. Гърдите й бяха по-пълни, по-големи, вече нямаха розови връхчета и не бяха стегнати, а по-меки, с онази отпуснатост, която идва, след като са имали мляко. Менструацията й вече не беше болезнена. Преди тя винаги трябваше да прекарва няколко дни в леглото, тъй като имаше ужасни спазми. Старият доктор Уолтърс беше казвал, че ще се излекува след раждането на дете. Приготвих едно от моите билкови чайчета и докато спеше, я прегледах. Нямаше съмнение. Имала е дете. Аз съм акуширала, преди тук да дойде доктор. Знаех.

— А тя знаеше ли?

— Не. Нищо не знаеше. В началото дори не ме позна. Трябваше да й разкажа… толкова много неща. След като вече ги разбра, сънищата започнаха.

— Сънища?

— Всяка нощ, все един и същ. Тя ходеше в съня си и търсеше, като ридаеше и кършеше ръце, после стоеше, накланяше си главата, сякаш се ослушва. При приближаването ми поставяше пръст на устните и казваше: „Ш-ш-т-… не чуваш ли? Моето бебе плаче за мен… аз трябва да намеря бебето си…“. — Серафин продължи да разказва: — Тя не се успокояваше, докато не й помогнех в търсенето. Това се повтаряше всяка нощ. На сутринта не си спомняше нищо. Когато я попитах къде е била и какво е правила, не можеше да ми каже. Отговорът й винаги беше: „Не си спомням“, а въпросите я разстройваха. Успях да науча някои неща от съня й. Бебето е било момиче, имало е дълга руса коса, обичала го е отчаяно, било й е необходимо, но са й го отнели. Когато попитах кой го е взел, тя със страх се оглеждаше наоколо, приближаваше устни до ухото ми и прошепваше: „Те“, но никога не успях да измъкна от нея кои са „те“. А на въпроса ми кой е баща на бебето, отговаряше само: „Това е моето бебе“ и започваше отново да плаче. Аз трябваше да внимавам, защото онази жена винаги гледаше и слушаше. Знаех, че е тук, за да шпионира. Нямаше нужда от нея, аз се грижех за моята господарка. Тази жена нямаше друга работа, освен да слуша, да наблюдава и да му докладва. Така че аз гледах винаги да й приготвя от моя чай, преди да си легне. По този начин тя не чуваше, когато господарката ми се разхождаше нощем. Внимавах да заключвам вратите към стаите, за да няма опасност някой друг да разбере. Правех това, защото една нощ моята лейди слезе долу и мис Кас я видя. Но когато мис Кас дойде при мен и каза за думите на господарката ми, аз й обясних, че това е от заболяването… Че мистър Ричард ме е предупредил.

— Наистина ли те беше предупредил?

— Да. Каза, че докторите са й поставили диагноза „шизофреник“, че бебето е измислица, рожба на света, в който се бе оттеглила в лудостта си. Когато Ричард ме попита, казах, че е ходила един-два пъти в съня си, но моят чай винаги я приспива. Това го задоволи.

— Ти вярваше ли, че е луда?

Лицето на Серафин запламтя от презрение:

— Никога не е била луда! Накарали са я да вярва, че е луда! Това е съвсем различно.

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото единственият доктор, който я преглеждаше, беше старият доктор Уолтърс, а той говореше това, което му наредят. Страхуваше се за хубавия си, лек живот, а още повече се страхуваше да не загуби наркотиците си.

— Той е бил наркоман! — Дев беше потресен. Нещата се влошаваха.

— Морфин. Племенникът ми Соломон беше негов прислужник. Когато господарката ми беше разстроена и се държеше странно, доктор Уолтърс каза, че е луда. Каза, че трябва да я заключваме — нареждаха му да говори така.

— Какво беше обяснението на мистър Ричард за отсъствието й?

— За нейно добро трябвало да бъде отдалечена. На въпроса ми дали мога да отида и да я видя, отговори, че я държат в уединение, че посетителите я безпокоят… дори той.

— Как е успял да я върже?

— Твърдеше, че се е опитала да се самоубие. Хвърлила се надолу по стълбите, счупила си черепа. Каза, че случилото се я е направило покорна, но трябва да бъде постоянно наблюдавана. Ето защо онази жена беше с нея.

Серафин продължи презрително:

— Тя не беше болногледачка! Тя бе неговият шпионин — очите и ушите й ни следяха през цялото време… — Серафин се усмихна прикрито. — Но аз я поставих на мястото й. Тя обичаше моя билков чай и аз гледах той да я приспи дълбоко през нощта… и през по-голямата част от деня. Казах, че вместо нея аз ще давам лекарствата на моята господарка, но не го правех. Изхвърлях ги. Една нощ й дадох чай, след като го изпи, на другия ден тя изглеждаше като пияна… и той я видя в това състояние. — Серафин се усмихна леко, но с неприязън. — Ричард трябваше да я изгони.

— И ти пое изцяло грижата за господарката си?

— Да.

— Той… позволи… това? — деликатно попита Дев.

Усмивката на Серафин се изкриви презрително:

— О, да. Знаеше, че няма избор.

Нещо в невъзмутимото й лице спря Дев да попита „защо“, но мислеше, че знае отговора. Може Ричард Темпест да е бил „кралят“ на Темпест Кей, но Серафин бе върховната жрица.

— След смъртта на стария доктор Уолтърс построиха болница и дойде доктор Бастедо.

— Това трябва да е променило нещата — каза Дев.

— Той откри истинското заболяване на господарката. Много се изненада от лечението й и категорично го каза на господаря Ричард. Каза, че доктор Уолтърс е бил стар и не е следил съвременната медицина. Моята лейди беше първият пациент в новата болница и доктор Бастедо й направи най-различни тестове. Извика и доктор специалист от Ню Йорк, който каза, че ще й приложи ново, все още експериментално лечение — хормонални инжекции. — Серафин се усмихна отново. — Мистър Ричард не можеше да не се съгласи, тъй като специалистът беше много известен, много прочут. А пък и доктор Бастедо го извика, докато мистър Ричард бе на едно от пътешествията си… О, той беше толкова ядосан, но не можеше да направи нищо, защото истината щеше да се разкрие. Ричард заяви, че е шокиран, че винаги безрезервно се е доверявал на стария доктор Уолтърс, който от години бе семейният лекар. Но заяви, че доктор Бастедо би трябвало да изчака и да се консултира първо с него.

— И какво каза Луиз на това? — попита Дев. Очите му блестяха.

— Отговори, че когато някой е болен, докторът не чака да му кажат какво да прави — той го прави. На острова е, за да лекува хората. Действал е по този начин, за да има още едно мнение за господарката ми. Описал е случая за едно медицинско списание… без да споменава имена.

— Това ново лечение подейства ли?

— То беше чудо. Почти за една нощ господарката ми се промени. Нямаше вече гневни избухвания, не ходеше в съня си, не изпадаше в лоши настроения. Доктор Бастедо каза, че никога не е била луда. Никога. Беше физическа хормонална непропорционалност. Той ни го обясни. Докторите сега откривали тези неща и доктор Уолтърс не би могъл да ги знае.

— Все още ли я лекуват?

— Да. Но много по-рядко — заради възрастта. Сега само веднъж на шест месеца ходи в болницата за имплантиране на хормони — обясни Серафин.

— Ясно — каза Дев, който вече разбираше много неща. После попита: — Луиз Бастедо знае ли за детето?

— Да.

Дев тълкуваше гласа й и израза на лицето.

— Но мистър Ричард не знаеше, че той е разбрал?

— Никога не сме обсъждали този въпрос.

„Прекрасен е Луис Бастедо — мислеше Дев. — Човек, който винаги знае кога да си държи устата затворена.“

— Ти нямаш представа, дори сега, къде е била мис Хелън през годините, в които не е живяла тук.

Серафин поклати глава.

— Никаква. Не можеше да ми каже. Само детето остава в спомените й… винаги детето, защото го е обичала много.

Мълчаливо те се взираха един в друг и в жестокостта, причинена на жена, която и двамата обичаха.

— Все още ли ходи в съня си?

— Не. Не и откакто са я излекували. И не сънува. — Серафин въздъхна. — Убедена е, че всичко се е дължало на болестта й… Доктор Бастедо й обясни какво е било заболяването й, но аз мисля, че вътре в себе си тя е убедена, че е била луда. Тази нощ ще преживее най-страшния шок — паметта й ще върне всички забравени ужасни спомени.

— Промиване на мозъка — тихо каза Дев, но Серафин чу.

— И аз мисля така. Тя ми каза, че са поставяли нещо на главата й, нещо с жици.

— Шокова терапия.

— Сигурно… но не за да й помогнат да възвърне паметта си, а за да я заличат.

— Но защо? Защо ще направи това на сестра си?

— Защото я мразеше.

— Мразеше!

— Ревнуваше я.

Отново Дев само повтори:

— Ревнуваше?

Защо мъж като Ричард Темпест, който е притежавал всичко, ще ревнува стеснителна, затворена в себе си, нежна душица като сестра си.

— Заради детето — тихо каза Серафин.

Дев гледаше втренчено.

— Той нямаше свои деца — припомни му внимателно Серафин. Очите й, строги и блестящи, неумолимо гледаха Дев.

— Господи! — промълви той.

Дев трябваше да стане, да се движи.

— Ричард е искал детето? — Обърна се към нея. — Наследник… разбира се! Той има само доведени деца.

Дев крачеше напред-назад.

— Всичко съвпада! Господи, съвсем съвпада! Той винаги е знаел къде е детето, но нищо не е казал, защото винаги е съществувала възможност да има свои собствени. Завещанието му е направено само преди три години. Вероятно го е написал, когато е разбрал, че никога няма да има деца. — Дев си пое дълбоко дъх. — За да си присвои детето на Хелън, той е трябвало да бъде сигурен, че тя няма никакъв спомен за своето дете. — Дев поклати глава и продължи: — Това е вярно, но не напълно. Нещо липсва. — Той го търсеше. — Защо стига дотам, че да подготви присвояването на детето на сестра си, когато му е необходимо, когато иска…

Лицето му се промени. Когато задържа погледа му, Серафин кимна и каза:

— Бил е стерилен.

Дев престана да крачи нервно и отново седна.

— Лейди Елинор ми каза. Тя боледуваше за последен път и знаеше, че умира. Не можеше да си почива добре и аз я масажирах с масло, направено от самата мен. Един ден, когато я бях вече сложила в леглото, хвана ръцете ми и ме накара да се закълна тържествено, че ще гледам след смъртта й мис Хелън. „Обещай ми, Серафин — каза тя. — Закълни се на моята Библия.“ Толкова настояваше, че се заклех, макар да знаех, че ще продължа да правя това, което винаги съм правила. Тогава тя ми обясни защо. Преди години, мис Хелън била още малко момиченце, идва от Англия, за да прекарат заедно лятото, братовчедката на лейди Елинор с децата си. Те вече не били малки, но след пристигането, за седмица, едно по едно, се разболяват от заушка. Едва-що оздравяват и мис Хелън прихваща болестта. Всички я прекарват леко, но мистър Ричард боледува много тежко. Той е на четиринайсет години… тъкмо започва да възмъжава. Оздравява, но остава стерилен.

— Как разбират?

— Узнават чак след години. В Оксфорд, където мистър Ричард учеше, имал едно момиче. То забременява и го обвинява в бащинство. Той се заклева, че тя е имала и други мъже, освен него. Момичето било от богато и влиятелно семейство. Правили кръвни проби и други тестове. Тогава откриват, че е невъзможно той да е баща на детето — на което и да е дете. Разбира се, всичко се потулва… Все пак мистър Ричард, вместо да избегне отговорността, я приема, но момичето прави спонтанен аборт и дете няма. По-късно, след като посещава всички доктори, които знаят нещо по въпроса, и никой не успява да помогне, той се променя. Лейди Елинор ми каза. Разказа ми, че мистър Ричард обвинявал сестра си: той прихваща болестта от нея, така че вината е изцяло нейна. Унищожила го е като мъж. Не можел да има наследник никога. Ричард Темпест е последният мъж от рода. — Серафин замълча. — Според лейди Елинор това предизвиква у сина й особен вид лудост. Той никога не я обвинява открито, но лейди Елинор познава сина си… обича го много, но го познава добре. Ето защо ме закле да мълча и да защитавам Хелън. Каза ми: „Обещай ми тя никога да не разбере… не трябва да знае. Но ти… ще я пазиш, Серафин, защитавай я от него… Никога не я оставяй на милостта му, никога! Аз го познавам — той се е превърнал в чудовище“. Тя ридаеше, о, как горчиво ридаеше. Никога не съм чувала жена да ридае така.

Последва дълга пауза. Накрая Дев попита:

— Значи ти знаеше, когато мис Елизабет дойде, че тя не може да е дъщеря на мистър Ричард… Хрумна ли ти, че може да е на Хелън?

— Знаех, че е дъщеря на Хелън — спокойно каза Серафин. — Но как можех да кажа на господарката? След всичките ужасни години тя беше намерила покой… бе забравила, че е имала бебе. Така че не казах нищо. Реших да чакам. И да гледам.

Дев седеше смаян на стола си.

— Мистър Ричард досещаше ли се, че ти знаеш?

— Не. Само докторите, а те бяха в Европа. Никой не знаеше — повтори Серафин. — Това не е нещо, което той би искал да знае някой друг.

— Мис Кас?

— Не. Никой друг, освен родителите му. А след смъртта им — само той. — Серафин се усмихна. — И аз.

„И той не се е осмелил да те изгони“ — мислеше Дев. Ричард Темпест не се е страхувал от нито един мъж, но от тази жена… Беше слушал различни истории за нея, мислеха я за магьосница, за опитна в леченията, разказваха как много преди Ричард да построи болницата, хората ходели при Серафин, макар на острова да имало доктор. Говореха, че тя може да омагьосва, можела да помогне за възбуждане на полово желание, да приготвя всякакви лекарства. Каквото и да бе дала на Дев тази вечер, то напълно бе премахнало цялото му напрежение. Чувстваше се с бистър ум, спокоен. Каквото и да бе дала на Елизабет, то й бе донесло дълбок и целебен сън. Не, Ричард Темпест не би се осмелил да изгони тази жена.

— Сега господарката ми трябва да разбере — категорично каза Серафин. — Време е всичко да се изясни. — Властният поглед се смекчи. — Няма да бъде лесно.

Дев въздъхна.

— Зная… но не искам всички да разберат за стерилността, все още не. Особено Дан Годфри. Това наистина ще го постави на ръководното място. — Дев се размърда неспокойно. — Все още не разбирам. Ричард трябва да е знаел, че Дан няма да стои със скръстени ръце… Дан е такъв, какъвто Ричард го е направил.

— Всички те — каза Серафин. — Ако само можех да придружа господарката си до Европа! За пръв път тя отиваше някъде без мен. Кракът ми беше наранен… Знаех, че мога да го излекувам с моята билкова лапа, но трябваше време, а аз не можех да вървя. Сигурна съм, че затова мистър Ричард избра този момент, за да вземе мис Хелън със себе си на пътуване до Европа.

— Затова ли взема на работа Марион Келър?

Серафин се усмихна:

— Тя трябваше да отдели моята лейди от влиянието ми, но бе дама със здрав разум и щеше да постъпи най-добре. И тя не му се доверяваше. Не ми го каза, но аз усещах. Беше предана на господарката ми. Те се харесваха, имаха си доверие. Ето защо не се безпокоях, когато заминаха без мен. Знаех, че моята лейди е в добри ръце.

— Никога ли Марион Келър не ти е предала някакво съобщение, с което да ти разкрие какво се е случило, къде е Хелън?

— Не, мисля, че знаеше, че мистър Ричард ме държи под наблюдение. Беше прекалено опасно. И е била права. Най-важното бе безопасността на господарката ми.

— А по-късно, от дома?

— Не, не би посмяла. Аз не се осмелявах да отида в Европа, за да търся, защото знаех, че той ще изпрати преследвачи. Господарката ми трябваше да е в безопасност.

— Вярваше ли, че тя е в безопасност?

— Молех се да е така.

„На кои богове се молеше“ — помисли си Дев.

Той се намръщи.

— Не всичко е сглобено. Ние знаем, че Елизабет не си спомня първите пет години, но как е разбрал той? А той трябва да е знаел. Бил е достатъчно сигурен, за да я доведе тук… да я постави точно под носа на Хелън.

Серафин кимна.

— Той имаше начини да разбере всичко… Ето защо Марион Келър внимаваше много. — Тя замълча. — Мис Елизабет не си ли спомни нещо?

— Нищо, освен цветовете от картината.

— Това ще бъде шок — каза Серафин проницателно. — Най-добре е да проверим сега… когато вече е отворена вратичка.

— Да, но как да го направим? Тя има желязна воля.

— Тя имаше желязна воля — поправи го Серафин. — След тази вечер мис Елизабет не е същата мис Елизабет, която пристигна тук.

Дев въздъхна:

— Не… не е — замислено, той почесваше брадичката си. — Рисковано е, знаеш това.

— Няма друг начин.

— Ще направя, каквото мога, за да събера господарката си с нейното дете — каза Серафин. Очите й задържаха неговите хипнотично и тя повтори: — Каквото и да е.

Дев кимна.

— Благодаря, Серафин. — Той стана. — Много ми помогна. — Усмихна се. — Знаех, че ще го направиш.