Вера Коуи
Богати и могъщи (6)

Глава пета

Харви плати на таксито до ъгъла при игрището за крикет „Лорд“. Едно вътрешно чувство му подсказваше да измине останалите няколкостотин ярда до мястото, където отиваше въпреки проливния дъжд. Така, ако някой го видеше (което бе изключено по това време и в такава нощ, но все пак си заслужаваше да бъде предпазлив), със сигурност нямаше да може да каже къде отива или да разбере, че в куфарчето, което носеше, се намираше информацията, за която напоследък толкова много се спекулираше по вестниците. Вдигайки чадъра и куфарчето си, той изчака таксито да потегли, но отскочи назад с проклятие, тъй като колата го опръска с вода от преливащия отводнителен канал. Изтупа двата крачола на панталона си и се огледа, преди да пресече. „О, само да не си в Англия през април“ — помисли си мрачно той. Настроението му беше потиснато. Денят му бе досаден. Постоянно звъняха журналисти, които го молеха за интервюта или коментари без или с изявления. Дори Би Би Си бе поискало той да се яви на непринудена беседа по телевизията, за да разясни слуховете за покойния велик Ричард Темпест. Но той всички ги бе пратил по дяволите. Официалният повод за пребиваването му в Лондон бе оценката за легализиране на завещанието на европейското подразделение на организацията. Но безпокойството му нарасна от факта, че не можеше да открие по телефона истинската причина за посещението си. През изминалите три дена той й бе звънял на интервали от няколко часа. И тази вечер, най-накрая, тя отговори на повикването. Без всякаква очевидна причина всичко това го дразнеше. Дразнеше се от нейното безразличие, от времето, от това, че бе 11:30 вечерта, от това, че бе постоянно на тръни. Всички сякаш се бяха наговорили да го оставят да изтърпи всичко това, като че ли имаше някаква вина.

Той спря да провери името на улицата, която завиваше надясно. На половината път видя два бели глобуса да осветяват входа на един преден двор. Това трябваше да е мястото, където тя живееше. Изписаните с имена месингови табелки, които бяха прикрепени към стълбовете на лампите, потвърдиха предположението му. Уейвърли Корт. „Липсват само сенки от романите на сър Уолтър Скот, които да обикалят около дъждовна локва“ — помисли си той кисело. Държейки далече от себе си чадъра, от който се стичаше вода, той влезе в ярко осветено фоайе. Един униформен пазач стана от мястото си зад бюрото, като остави настрана вестника, който четеше.

— Добър вечер, господине, желаете ли нещо?

Той погледна към Харви с приятно, но в същото време провокиращо изражение. „По дяволите“ — помисли си Харви. Бе се надявал да се промъкне незабелязано, а сега и портиер…

— Добър вечер — отвърна той по начина, по който говореше във Върховния съд. — Търся госпожица Шеридън. Името ми е Греъм. Очакват ме.

— Веднага, господине. — Портиерът се обърна към малко табло с копчета и натисна едно.

— Госпожица Шеридън? Един господин на име Греъм желае да ви види.

— Да, веднага.

— Направо, господине. Петият етаж, стая осемнайсет. Асансьорът е зад вас.

— Благодаря.

Асансьорът беше целият в розови огледала и украсен с големи месингови поставки, пълни с изкуствени цветя. Харви направи презрителна гримаса, сравнявайки ги със свежите през деня цветя в Марлбъро. Цялата сграда му напомняше за предвоенните декори на мюзиклите на Астер Роджърс, чиито персонажи бяха мъже с лъскави от брилянтина коси и жени с букли.

Номер 18 бе обикновена, боядисана в бяло врата, с картонена табела, поставена в месингова рамка и с надпис върху нея „Шеридън“. Нищо не подсказваше дали този, който живееше там, бе мъж или жена. Това подразни Харви. Цялата тази проклета работа му напомняше за руските кукли, които Ричард бе донесъл от Москва за Нийвс. Всеки път, когато отвориш една, отвътре се показва друга. Споменът за непрестанното оплакване на Кас след прочитане на завещанието отново го споходи. Той отново имаше неясното усещане, че тя щеше да се окаже права.

— Какво, как, защо и кога, Харви? — бе казала тя, докосвайки го с пръст. — Цялата съм вече в синини от лутане в мрака. Открехни завесата колкото е възможно по-скоро, нека разберем дали трябва да сме благодарни за това, което стана, макар да се съмнявам. Знам, че ще направиш всичко възможно, но честно да ти кажа, очаквам най-лошото.

След което Дан Годфри му даде да разбере какво се очакваше от него.

— Все пак — бе казал той — ти си първият, Харви. Това е една непозната девствена територия или нещо такова. — Последва усмивка с ясен намек. — Разбира се, изразявам се метафорично, а доколкото всички те познаваме, ти си равен като градска улица — продължи той поучително. — Също така добре разбираме положителното ти отношение, напомнящо наклонената кула в Пиза… как да се изразя… за женската страна в това семейство. Помни, че ние трябва да положим големи усилия, за да приемем всичко това.

— Знам си задължението — му бе отвърнал Харви намусено.

— И ще го изпълниш — бе настоял Дан. — Това ще стане колкото по-скоро се откажеш от тази своя склонност да скърпваш нещата.

— Ти си този, който е вещ в тази област.

— Но аз не правя услуга на мис Хелън Темпест. Ще зарежеш всичко това нали, когато се обадиш на госпожица Несретничка.

— Аз работя с факти, не с измислици — отвърна Харви заплашително.

Последва лъчезарна усмивка.

— Чудесно. В такъв случай мога да имам собствена версия.

Дори Марджъри бе по-вежлива.

— Няма да ти коства нищо, ако прибавиш някоя и друга добра дума, Харви — му бе напомнила тя. — Господ разбира, че се нуждаем от тях…

Но Хелън бе тази, която наистина го изуми и го накара неохотно да прозре истината в напудрените думи на Дан.

— Зная, че ще направиш всичко за нас — бе промълвила тя, изгаряйки го с прекрасния си поглед, жигосващ го със скрит смисъл.

„Всеки един от тях бе наточил брадвата си“ — избухна вътрешно той, докато натискаше с пръст звънеца. Е, проклет да е, ако не им даде да се разберат… Вратата се отвори и образът на всеки един се разби на парчета.

Бе подготвен за модела, но не бе предполагал, че ще се изправи пред завършената статуя. Той загледа втренчено. Бе като запленен.

Смутено свали шапката си.

— Госпожица Елизабет Шеридън?

Тя го огледа бавно от горе до долу.

— Господин Харви Греъм?

Той се поклони почтително, старомодно. Това бе определено рефлексно движение, тъй като мозъкът му блуждаеше. Минаваше му през ум, че е сгрешил стаята.

— Влезте. — Тя отстъпи назад, за да го въведе в малкото квадратно антре, в което бе доминиращата фигура, а сякаш властваше и над самия него. „За бога — помисли си той отнесено. — Тя е великолепна!“ Нищо в нейното досие, нито дори снимката й, не го бе подготвило за нейната внушителност. Опита се да си спомни какво знаеше за нея. Височина — шест фута. Тегло, сто и петдесет либри. Коса — руса. Очи — зелени. Цвят на кожата — блед. Идеалът за жена на този и на миналите векове. Ако мерките й бяха старомодно големи за настоящето, в което се боготворяха слабите, нямаше спор, че лицето й бе истинско богатство. Но човек не обръщаше внимание на големината, а на великолепието. Тя приличаше на кралица. А дали не на Юнона? Имаше нещо повече от това, което бе присъщо на богините. То започваше от тежко падналата зелена коприна на дългата й туника, в която бе облечена, и свършваше с начина, по който гъстата й руса коса беше вдигната на изящната глава. Тя излъчваше страхопочитание, присъщо само на кралиците, и зашеметяващо физическо изящество. „Идваше сякаш направо от Олимп“ — объркано си мислеше Харви. Той не можеше да свали очите си от нея, само направи рязко движение, когато тя взе чадъра, от който капеше вода, от безчувствената му ръка и го сложи на поставката.

— Съжалявам… — започна смутено да се оправдава той. — Времето е доста студено. Винаги вали, когато дойда в Лондон.

Той опипа копчетата си и нервно опъна безупречната си вратовръзка, докато тя окачваше шапката и палтото му, след това я последва по късия коридор и влезе в дневната. Една обширна стая, изпълнена с тъмни сенки и призрачна бяла светлина, но затоплена от огъня в камината. Всичко в нея беше само бяло или в различните нюанси на зелено. Стените и таваните бяха бели, килимът, мебелите и безбройните цветя в саксии — зелени. Бели черги бяха разхвърляни върху дървения под, който имаше жълто-златистия цвят на медта, а завесите бяха в малко по-тъмен цвят от тези на очите й — истински смарагди. Сводести ниши от двете страни на камината бяха претъпкани с книги с меки подвързии, в единия ъгъл имаше стереоуредба, а в другия — цветен телевизор. Над камината висеше репродукция на Брюгел с всички нюанси на виолетово, златисто и кафяво, а пред камината имаше две еднакви двуместни канапета, тапицирани с тъмнозелено, почти черно кадифе. Тя се разположи в едното от тях. В същия момент той седна внимателно в края на другото, след като придържа безупречно изгладените си панталони. След това отчаяно се опита да събере разпилените си мисли.

— Извинявам се за късния час на посещение — започна той и бе принуден да открие, че не бе в необходимата форма — и за наложителната двузначност на обаждането си, но всичко това ще ви бъде обяснено, уверявам ви…

Това идваше от ефекта, който беше упражнила върху него. Точно този ефект го караше да бърза да се скрие зад единственото прикритие — собственото си обаждане.

— Преди да започнем — той опипа сакото си за джоба, с извадена златна верижка, от която висеше малко, розово прасенце, — мисля, че най-напред трябва да удостоверим самоличността си. Ето моята.

Картата му бе изработена от висококачествен трипластов картон със скъпи гравюри върху него, съответстваща на общественото му положение. От снимката гледаше мъж, чието облекло бе по поръчка, с лице на висшестоящ съдия и малка заострена глава, покрита с лъскава, черна коса, прилепнала по черепа, сякаш беше боядисана. Очите му бяха малки и черни, гледаха стреснато, устните — тънки. Това бе той. Видя я да прокарва пръст по красиво изписаните думи: „Харви В. Греъм, Харкорт, Греъм, Спенсър — адвокати“, и отдолу по адреса: „Бей стрийт, Насау“.

Елизабет премести поглед върху него и той се почувства като облян със студен душ.

— И така, какво иска един адвокат от Бахамите от мен?

Тонът й бе хладен като самата нея.

— Ще стигна и до това, ако ми позволите. Но, първо — Харви прочисти гърлото си, — ще мога ли да ви задам няколко въпроса относно вашата личност? Просто като потвърждение на информацията, която вече имам.

Почтителното й отношение към него бе загадъчно. Погледът й сякаш прихващаше с клещи. Той се застави все пак да я погледне в очите и да не се плаши от тях. Стори му се, че тя повдига рамене, макар да не бе помръднала.

— Питайте.

Той не забеляза никаква нервност. Също така и никакъв интерес. Само привидна нагласа. За нея нямаше значение, че бе късно вечерта и че той бе един непознат. Харви имаше усещането, че тя знаеше, че може да се справи с всичко. Бръкна в джоба за очилата си. През тях изглеждаше още по-великолепна. Какво присъствие! Истинска богиня! Дали все пак баща й не е бил някой гръцки бог? Отново прочисти гърлото си. Тя сигурно го мислеше за глупак, който се мотаеше като първолак, а не мъж, който наближава шестдесетте. Той се изправи, за да зададе въпросите си:

— Как е пълното ви име?

— Елизабет Шеридън.

— Къде и кога сте родена?

— Тук, в Лондон, на връх Нова година, 1947.

— Родителите ви живи ли са?

— Майка ми почина. Нищо не мога да кажа за баща си. Аз съм извънбрачно дете.

Дори не се притесняваше от това. У Харви не остана и капка съмнение за това, колко маловажен бе този факт за нея. Имаше значение само каква е тя, а не какви са били родителите й.

— Нямате ли представа кой би могъл да е той?

— Никаква.

Харви прибра синия лист хартия, който държеше, и се оттегли с думите:

— Именно това съм дошъл да ви кажа.

Последва тишина. След това тя промълви:

— Наистина ли? — и никаква друга реакция.

— Наистина е така — отвърна любезно Харви с официален тон.

Той вдигна и подпря куфарчето си, изработено от най-мека кожа, върху чиято лъскава повърхност тя можеше дори да се гримира, завъртя комбинацията на заключващото устройство, след това го наклони, за да може да отвори капака, извади оттам един сгънат вестник и й го подаде. Той беше издание на „Ню Йорк Таймс“ отпреди две седмици, с голямо заглавие над снимката на един красив усмихнат мъж: „Краля Темпест умря“. Тя го разгледа мълчаливо, но Харви почувства, че нещо се бе променило. Стори му се, а и усети, че бе застанала на тръни.

— Негово дете? — бе всичко, което тя каза, и той можеше да се закълне, че в гласа й имаше насмешливи нотки.

— Негово.

Сега неговият трепереше, но от яд.

Последва друга пауза. Тя си играеше с тях. Те се печаха на шиш, а тя те вдигаше като с кука и те оставяше да висиш.

— Кой твърди това? — попита тя по-меко.

— Той.

— Откога? Той е мъртъв.

— Точно така.

Той я погледна многозначително. И отново почувства с цялото си тяло студенината на погледа й. След това една едва забележима, язвителна и неблагочестива усмивка се появи на изрязаните й като с длето устни.

— Разбирам… Разбира се, вие сте неговият адвокат и сте дошли да ми кажете, че той ме е обявил за своята изгубена дъщеря и ме е определил за наследница.

— Точно това съм дошъл да ви кажа — съгласи се Харви, внимателно отбягвайки предизвикателството.

Този път мълчанието бе по-дълго.

— Тогава ми разкажете — заповяда тя.

Той се върна към куфарчето си. Ръцете му трепереха. Баща й се държеше по същия начин. Той притежаваше способността да доминира над всеки и да те хипнотизира със силата на великолепния си предизвикателен поглед, но докато той те караше да се разнежваш и те разтапяше, тя те смразяваше и караше да те побият тръпки.

— Това ще даде отговор на всичко — каза той.

Тя четеше със скоростта на светлината. Неволно погледът му попадна на пъстроцветната и плътно наредена колекция от разнородни книги, но веднага отново се насочи към нея. Не бе възможно да не й обръщаш внимание дълго време. Тя бе осветена от картината на Брюгел и тази бледа светлина правеше бялата й кожа прозрачна. Имаше дълъг врат, такива бяха ръцете и краката й, но въпреки размерите си бе изящна, без нарочно да се старае да го постигне. Бе млада на години, но незнайно колко зряла душевно. Именно това беше си помислил той. Тя беше млада. Най-после Елизабет вдигна поглед.

— Това е законно, нали?

— Но моля ви, разбира се! — Изминалите трийсет години на безупречна репутация изпълниха думите му с гняв, но за нея те нямаха стойност.

— Но аз съм незаконно дете.

Лицето на Харви се проясни.

— О, вие имате предвид реда за унаследяване, но няма никакви пречки незаконородени деца да бъдат сочени за наследници, както сте вие самата. И още нещо: тук не става и въпрос за ред на унаследяване. Това, което баща ви е оставил, е било негово и изцяло негово. И той е избрал да го остави на вас.

— Защо? — Тонът й бе равен и безразличен.

— Нямам представа. Аз работя с факти, а не със спекулации.

Този път усмивката й бе одобрителна.

— Същото правя и аз.

— И тези факти са достоверни.

— За кого?

— За вас, разбира се.

— Докажете го.

— Вие сте доказателството.

— Приликата не доказва нищо. Нали всеки има свой двойник някъде.

— Във вашия случай имаме нещо повече от прилика. Височината, косата, очите, лицето ви е като на баща ви. Но ако питате за истинското доказателство, то аз ще отбележа, че е левият ви крак.

Без да го поглежда, тя разгъна левия си крак, като го опъна така, че да се вижда под дългата туника. Той бе бос, дълъг, тесен, с висок свод. Имаше ципа между пръстите.

— Такива са краката на всички от семейство Темпест — обяви Харви от канапето. Такъв бе на баща ви, на неговата сестра, те са го наследили от майка си, тя пък от баща си и така нататък. Това е безпогрешният белег, по който могат да се познаят всички Темпест. — Той се усмихна по-широко. — Сега вярвате ли ми?

— Не, все още не. Казахте, че баща ми е наследил това от майка си… Как се получава, че това е белегът на всички Темпест?

Харви се усмихна още веднъж, но сега още по-широко:

— Защото и тя е била Темпест. От английски и по-стар род… лейди Елинор Темпест, единствената дъщеря на деветнайсетия пер Темпест. Така да се каже, вие произлизате от двама Темпест…

Тя отново прибра крака си и той наблюдаваше това нейно движение със съжаление. Туниката й минаваше плътно по врата и покриваше тялото й изцяло, но от самото начало той бе забелязал, че отдолу тя не носеше нищо.

Отклони погледа си от зърната на гърдите й, които се очертаваха под зелената коприна, прилепнала по тялото й заради начина, по който бе седнала. Стоеше съвършено безразлична. Но усмивката й бе загадъчна.

— Ставам все по-любопитна — каза тя. След това стана от мястото си така, че го накара да премигне. — Ще взема едно питие — обяви, без да го кани. — Уиски?

— Моля, но без лед. Както са го пили прадедите ми — обясни той.

— Вие не сте американец, нали? Имате лек акцент.

— Учил съм в университет там, но съм роден в Исландия.

Тя му донесе щедра доза от това, което се оказа превъзходно малцово уиски, и той отпи с благодарност, усещайки как течността го затопля и му връща куража. За себе си бе сипала същото.

— Така… — Тя седна отново на стола. — След като ме запознахте с истинските факти, предполагам, че сега ще ми разкажете малко приказки.

— Не ви разбрах?

— Причините, господин Греъм. Винаги има причини. Или Ричард Темпест не е имал такива?

— Напротив! Той ги е имал. И винаги ги е имал.

— Тогава какви бяха те? Защо аз? Защо сега? Защо е всичко това?

— Нямам представа. Никога не ми е доверявал такива неща.

— Но вие бяхте негов адвокат нали?

— Да, бях. Трийсет години. Но той пазеше тайните си.

Тя се наведе да вземе завещанието от стъклената масичка за чай, която ги разделяше.

— Тук е казано… — Очите й бързо се местеха по редовете. — „На моята… дъщеря Елизабет Шеридън, чиято история и подробностите поставям под формата на приложение.“ Къде е то?

Той го бе подготвил. И отново тя прочете текста дума по дума, като единственият коментар бе:

— Имал е угризения. — Тя го погледна замислено.

— Наистина е така.

— Но все още не разбирам защо.

— Аз не мога да ви отговоря. Не съм имал достъп до тази информация. Единственият, който я е притежавал, е вашият баща. Той също беше адвокат, въпреки че никога не бе практикувал. Членуваше в Адвокатското дружество и имаше право сам да направи завещанието си. Много адвокати постъпват така. А това тук е образец. Написано е много ясно и доста прецизно. Не се колебая да го представя за легализиране.

— Кога?

— Не може да се каже. Имуществото е много голямо и разнородно… оценката може да отнеме месеци, не седмици.

— Колко богат бе той?

Този път Харви се усмихна весело.

— Бихте ли повярвали?

— Щом казвате — отвърна тя съвсем безразлично.

Харви усети, че започва да се ядосва. Това бе същото като да искаш да пробиеш дебело стъкло с игла.

— Очевидно е играл със скрити карти — отбеляза тя.

— Но вие сте единствената посочена.

За пръв път тя се разсмя. Лицето й се промени.

— И аз спечелих джакпота.

„Изобщо не е учудена“ — помисли си Харви, като я наблюдаваше. Но всичко, което каза, бе доста уклончиво:

— Понякога животът е игра…

— И с какво играе той тук?

— Нямам представа.

Тя отпи малко, без да каже нищо, и после попита внезапно:

— Предполагам, че е бил нормален, нали?

Тогава Харви процеди през зъби:

— Госпожице Шеридън, ако човек, който се труди непрестанно, е гений, то баща ви безспорно беше такъв. По времето, когато е направил завещанието си, той бе ангажиран с постигането на една много отговорна търговска сделка. Надпреварата бе на живот и смърт, а залогът беше голям. Той спечели битката и се оттегли, без да падне петънце върху репутацията му. За човек, който е в състояние да направи такова нещо, не може да се твърди нищо друго, освен че е в пълно съзнание.

— Разбирам — каза тя, без да се развълнува.

— Защо се противопоставяте? — попита той равнодушно. — Защо толкова упорито отказвате да разберете? Не желаете ли да приемете Ричард Темпест за свой баща? Не искате да приемете истината, която ви казвам? Така ли? — Той атакува направо: — Защото ви е изоставил като дете ли? Но сега ви дава повече, отколкото и да било преди. Той ви е признал публично, и то по най-щедрия начин. Възможно е, сама разбирате, да не е знаел досега за вас, но откакто ви е открил, е решил да разбере всичко за вас и е предприел най-недвусмисления начин да поправи миналото…

„Ричард — помисли си той, — сега трябва да ме чуеш.“

— Искате ли да бъдете богата? — продължи той. — Иска те ли да бъдете призната като единственото дете на Краля Ричард Темпест?

— Аз знам коя съм — каза тя. „Не искам да бъда друга“ — се подразбираше от думите й. — Но аз искам да знам кой е бил той.

— Един много забележителен човек. Но преди да ви разкажа, бихте ли ми казали какво вече ви е известно за него?

Тя отново се изправи и протегна ръка, за да вземе чашата му, която той изпразни, преди да й я подаде.

— Знам само, че беше много богат, много влиятелен, че беше легенда за своето време. Знам, че притежаваше половината свят, и живееше на малък остров на Бахамите, че имаше богат обществен живот, докато пазеше острова само за себе си, че имаше великолепна къща там, че беше единственият собственик на най-големия многонационален световен конгломерат, че е женен два пъти — и двата пъти за вдовици, че имаше доведени деца, но не и свое… Нищо повече от изписаното в колоните за светска хроника…

„Повече от достатъчно“ — помисли си Харви.

— Всичко това е вярно — съгласи се той, — въпреки че е повърхността на нещата, както казвате. За да разберете какъв е баща ви, първо трябва да опознаете семейството му. — Той отпи от новата чаша с уиски, която тя му подаде. — Произхождат от английски родове, далечни и същевременно много близки. Майката на вашия баща е била единствената дъщеря на двайсетия пер, който произхождал също като дядо ви от страна на баща ви от десетия пер, който е бил личен приятел на Джеймс I и от когото е получил в дар голяма площ земя, върху която сега се намира щатът Вирджиния. Неговото име също е било Ричард Темпест. И той е имал двама синове. По-малкият, Ричард, се заселва във Вирджиния и основава династия. В семейството той е известен като Основателя. Той станал голям колонизатор, построил си чудесна къща, която една легенда приписва на сър Кристофър Рен, и Темпест се превърнали в едни от най-големите колониални семейства, аристократи, които Американската революция хвърля в ужас. Те били тори роялисти. Не изпитвали никакви симпатии към пъстроцветната сбирщина от недоволни търговци и избухливи адвокати. За семейството Джордж Вашингтон не бил нещо повече от един земемер, когото някога били наемали. Те били лоялни към Англия. Томас Джеферсън бил техен заклет враг. Той ненавиждал и затова премахнал всичко, което те защитавали. И когато тогавашният глава на семейството, Джонатан Темпест, създал отряд от лека кавалерия, която да се бие заедно с лорд Корпуолис, това подготвило края му в Америка. Когато Британия загубила, животът за семейството в тази страна приключил. Заедно с останалите роялисти те поели към Бахамите, където благодарната кралска особа им направила друг дар: по-голямата част от това, което днес се знае като островите Аут. Един от островите, Фламенкос, те преименували на Темпест Кей и се заели с повторното създаване на династията. А също и с построяването на нова голяма къща. Легендата разказва, че Джонатан Темпест поставил фенер на къщата, която напуснали, и когато видял пламъка на фенера да гори, той вдигнал юмруците си и се заклел: „Ще оцелея!“. Това сега е мотото на семейството. — Харви навлажни гърлото си с глътка малцово уиски. — Те преуспели на Бахамите, като основали плантация и пренесли със себе си робите си, животните, семената и растенията. И по случайна ирония на съдбата именно Америка ги направила по-богати и по-могъщи, отколкото някога са били. По време на Гражданската война Югът се нуждаел от помощ за продажбите на памука си на Англия. С тази задача се заел Темпест, като в същото време давал съвети на Севера за нарушаващите блокадата и това вършел толкова успешно, че когато войната завършила, признателният президент Грант им възстановил гражданството. Добър обрат… И откакто Бахамските острови през 1875 г. били признати за британска колония, това означавало, че те имат двойно гражданство, от което не се отказват и до днес.

Той отново отпи.

— Гражданската война направи семейство Темпест много богати и това те използваха като основа за придобиване на повече богатства. Островът изобилства от дървен материал — махагон, бакаутово дърво, мадейра — и те построили от него кораби и ги използвали за търговия. Внесли чистокръвни животни за разплод, обработвали всеки инч земя, върху която може да зрее зърно, и инвестирали в компании по цял свят, докато имали интереси в тях. Именно тези далечни интереси вашият баща вложи в организацията „Темпест“, която сега излиза, че притежава мини във Венецуела и Южна Африка, гори в Орегон и Уисконсин, въглищни мини в Западна Вирджиния, както и в Англия, преди да бъдат национализирани корабостроителници в Англия и на Скандинавския полуостров, уранови мини в Австралия. Организацията служи като обединяващо звено на Бахамите, което, разбира се, означава, че освен скромната такса за собственост, не се плащат такси за доходи, данък наследство, нито пък такса за акционерно дружество, нито такса върху брутната печалба и такса върху недвижимото имущество… а това са и причините, поради които организацията построи и притежава големи индустриални имения на островите Ню Провидънс и Гранд Бахамас, както и навсякъде другаде. Островът е изключително на самоиздръжка. Той има собствена електрическа централа, своя телефонна централа, собствена канализация, болница, училище, кино, църква. Това, което няма там, са уличните нападения, изнасилванията, вандалщината и жестокостта. Безопасно е да отидеш където и да е, но въпреки това имаме един полицай за целия остров, бивше лондонско ченге. Около триста души живеят и работят там за семейството. Това са наследници на робите, които Джонатан Темпест докарал със себе си, въпреки че на всички роби беше дадена свобода през 1838 г. Хората, които живеят и работят за нас на острова, правят това по собствено желание. Имаме възможност да увеличим населението с десет пъти, тъй като желаещи от другите острови подават молби за разрешение да се заселят там. Темпест Кей е място, където всеки би искал да живее. Там е много хубаво — истински земен рай. Дълги ивици, покрити със ситен пясък, тропическа растителност, превъзходен климат… Островът е дълъг дванайсет мили и широк пет мили в най-издадения си край. Отдалечен е на петдесет и пет морски мили от Насау и на по-малко от час път със самолет от Маями. На острова има самостоятелна писта, която баща ви построи върху земя от залива, който разшири сам. — Харви отново спря, за да си поеме дъх, и навлажни устата си. — Също така има собствен клуб за игра на голф, тенис, езда, водни ски, ветроходство и гмуркане под вода.

— Значи това е един рай? — прекъсна го тя със студена усмивка.

— Мисля, че не преувеличавам, като ви казвам всичко това.

Последва мълчание. Още веднъж тя остана насаме с мислите си.

— Добре — каза най-накрая. — Все още не можете да ми отговорите защо е направил всичко това. Нека да попитам тогава защо е оставил без наследство семейството си?

Тя методично задаваше сякаш по списък въпроси, проверявайки всичко до най-малката подробност. Не искаше да приеме нещата повърхностно. От една страна, вътрешният му глас одобряваше това, но от друга — не му се нравеше да доказва каквото и да било. Но отговори на въпроса й правдиво.

— Това е привилегирована информация.

— Дори и тогава, когато не са посочени в завещанието ли?

— Дори тогава. — Той я изгледа. — Всъщност вас това не ви засяга, докато завещанието не се оспори.

— А ще бъде ли оспорено?

— Не разполагам с такава информация.

Впериха поглед един в друг. Бе ненадмината в противопоставянето очи в очи. През цялото време го гледаше заплашително. Този път видя в нея едно пълно, ужасяващо разбиране. Дори и за минута не искаше да се залъгва. Но всичко, което каза, бе:

— Така, и къде отиваме сега?

— В Темпест Кей. При вашето наследство.

— Но аз все още не съм го получила.

— Това е само въпрос на време, а дотогава ще е по-добре, а и по-сигурно, ако стоите в центъра на нещата.

— По-сигурно?

— Имам предвид пресата — кротко отвърна Харви. — Сензацията около завещанието ще предизвика бум, който ще трае най-малко девет дни. Дотогава аз мога само да настоявам за пълна дискретност и мълчание. Организацията е без ръководител, а вече се появяват и спекулации. Именно по тази причина ви се обадих от монетен автомат, потърсих ви късно вечерта и взех предпазни мерки, изминавайки пеша разстоянието до вашия апартамент в този проливен дъжд… — После добави тихо: — От три дни се опитвах да вляза във връзка с вас.

— Бях извън града. — Никакви обяснения и извинения. — Всичко изглежда толкова мелодраматично — каза тя.

— Необходимо е да е така — заяви той. — Сега бих искал да знам кога най-скоро може да заминете за острова.

Тя мислеше, а той чакаше.

— След десет дена? — попита тя, без да се съмнява или колебае. Той бе очаквал обичайните женски прищевки.

— А вашата работа?

— Приключила съм я. Затова отсъствах през изминалите три дена — за да завърша снимките за новата кампания. Тъй като бях подписала специален договор, сега съм свободна. Подготвям нов договор.

— Какво всъщност сте правили — престрували сте се на безупречно момиче ли?

Тя вдигна рамене.

— За това се плаща добре.

Той се усмихна студено.

— Но не толкова, колкото да бъдеш дъщеря на Ричард Темпест. — След това продължи решително. — Оставете преговорите да продължат. Кажете, че вземате отпуска и отивате в Маями например.

Той сви устни. След това зарови в куфарчето си и извади издут плик, който постави на масичката за кафе пред нея.

— Това са хиляда лири в брой. Купете си с тях билет до Маями. Предлагам ви полет 294 на Бритиш Еъруейз. Самолетът излита в един часа и пристига на международното летище в Маями в пет и пет, местно време. Ще ви посрещнат. Една кола ще ви откара до друга част на летището, където ще чакам. След това ще отлетим до острова. Паспортът ви е валиден, нали?

— Да.

И той отново усети леката й усмивка. Нещо я забавляваше. Това го подразни.

— Съветвам ви да пътувате като турист — продължи той настойчиво. — Фотографите висят на международното летище в Маями, търсейки известни личности, а вашето лице е познато. Ако дойдат при вас, кажете само, че сте на почивка, но ще ви помоля да ги разкарате, преди да дойдете при мен. Не давайте вид, че сте напуснали този апартамент. Оставете всичко така, сякаш възнамерявате да се върнете. Не оставяйте нищо, никакви документи, никакви, дори и най-незначителни неща, от които пресата може да се възползва. Когато всичко излезе наяве, животът ви ще бъде подложен на подробно разглеждане. Любопитството около особата ви ще премине нормалните граници. Ще ви помоля да не улеснявате никого. — Той бръкна във вътрешния си джоб и извади бележник. — Десет дена… това означава двайсет и седми. Да, така ще е добре. Аз заминавам за Париж, Берлин и Рим, така че датата е удобна за мен. — Той си отбеляза нещо и прибра бележника с явно задоволство. — Сега… сигурен съм, че имате да ме питате за много неща.

— Наистина е така. Например какво да очаквам, като пристигна на острова?

Той знаеше, че ще е добре да не избягва отговора.

— Имате предвид посрещането? — Харви отпи от уискито, тактично забавяйки отговора, за да подреди мислите си. — Е, въпреки че всички са от рода Темпест, само със сестрата на баща ви имате кръвна връзка… останалите са доведени деца, има и една внучка.

— Но всички са издържани от него, нали?

Той продължи с благоразумна предпазливост:

— Докато беше жив, баща ви ги осигури щедро… Те ползваха намаления, не бяха ограничавани в това да се възползват от къщите, колите, самолетите, лодките му… дори името му върху паспортите си за целия свят. С годините те получиха астрономически суми пари, с изключение на госпожица Темпест, разбира се, която има свои пари от фонда на тръста, основан от покойната й майка. Нямаха причини да очакват, че баща ви ще ги издигне на пиедестал, при условие че са харчели изключително много пари. Докато той бе жив, не знаеха да си купят дори такова обикновено нещо като чадър. — Това му хареса. — Вие сте негова кръв. Не е странно един баща да обезпечи собственото си дете вместо доведените…

— В този случай това е станало, преди да умре, и след като е разбрал за мен.

Той не обърна внимание на иронията й.

— Разбира се, те знаят за мен.

— Да, така е.

— Е, и?

— Безкрайно са учудени.

Тези думи бяха едно премълчаване на истината. Харви си спомни писъците, виковете, плача и оплакванията им.

— Значи са очаквали да станат наследници?

— Разбира се. Съвсем естествено е.

— Но аз съм истинският наследник… — Гримасата й премина в подигравателен смях. — Но аз никога не съм очаквала да наследя такова богатство. Мислех, че това се дава на добрите…

Сега тя се смееше, но той разбра, че се смее не на него, а на себе си.

— Разкажи ми за тях — подкани го тя. — Нали те вече знаят за мен.

„Те само така си мислят“ — мина му през ум.

— Разкажи ми за сестра му например.

Лицето на Харви просветна.

— Госпожица Хелън Темпест — произнесе той — е една велика дама. Удостоен съм с честта да бъда неин приятел.

Каза го по начин, от който тя да разбере, че този факт е изключително отличие.

Харви Греъм, П. Х. Т, приятел на Хелън Темпест.

— Живее в Марлбъро. Има крехко здраве, затова и не предприема чести пътувания. Хората много обичат да я посещават.

— А другите? Те сигурно също живеят там?

— Само Дейвид Боскоум. Най-големият доведен син на баща ви от първия му брак. Сестра му, контеса Ди Примачели, и вторият доведен син от втория брак, Денвърс Годфри, постоянно са на път. Дейвид има дъщеря, Нийвс, която завършва образованието си в Швейцария. След това идва ред на Кас…

— Това трябва да е Касандра ван Дурен?

— Да, изпълнителният секретар на баща ви в продължение на трийсет години и мой помощник — изпълнител на завещанието.

„И то какъв“ — помисли си той.

— А какво ще кажете за госпожица Мати Ардън, Божествената Дива? Къде е нейното място?

„В леглото на Ричард Темпест“ — помисли си Харви, но отговори:

— Това беше служебният член на семейството. Тя бе предана на баща ви и смъртта му дълбоко я разстрои. Толкова дълбоко, че сега е в болницата на острова, превъзмогвайки шока. — Той въздъхна. — Ние се притесняваме за гласа й. Тези емоционални травми могат да навредят много…

— Да, тя определено може да пее… Слушах я миналата година да пее в „Тоска“ в Гардън.

Значи Елизабет обича да слуша опера. Той вече бе видял купчината от дългосвирещи плочи в музикалния шкаф.

— Значи общо са осем.

Харви трябваше да ги преброи наум. Тя бе права, ако в това число се включеше и Хари, когото винаги изпускаха.

— И им е оставено не повече от едно сбогуване… а в същото време са предпазени и от това, което наричате „привилегирована информация“.

— Това наистина е така…

Тя го наблюдаваше.

— Вие на кого вярвате, господин Греъм — на Скот Фицджералд или на Ърнест Хемингуей?

Той знаеше какво имаше тя предвид.

— Те са толкова различни — отбеляза той. — Парите им ги правят такива. Парите са изолатор, който може да те откъсне от действителността. Ще откриете това, когато отидете на острова. Те те правят по-малко чувствителен, както дрогата, и също като нея се превръщат в навик. Когато се разделяш с едното или с другото, болката е много силна. — Погледите им се срещнаха и тя се усмихна по начин, който изразяваше съучастничество и разбиране.

— Ще запомня това — каза тя.

— Надявам се. Голямото богатство носи големи отговорности. Освен парите, на вас са оставени много други неща.

Още веднъж те изразиха мълчаливо своето разбиране. „Бързо схваща“ — помисли си Харви. — За такава отблъскваща личност — такава интуиция! А дали това не бе хитрост? Е, времето ще покаже, но тя със сигурност нямаше да го направи.

— Приехте всичко много спокойно — направи й комплимент той.

— Да, сега вече знам за моя баща — отговори тя с безразличие.

— О, да. А майка ви? Нищо ли не знаете за нея?

— Само името й.

— Но вие сте постъпили в дома, след като сте навършили пет години. А животът ви преди това? Разбира се, трябва да сте били при нея.

— Не знам. Нямам никакъв спомен от нея. Казаха ми, когато поотраснах, че съм била много болна доста време след като съм дошла в „Хенриета Филдинг“. Това също не помня.

— Но тя нямала ли е семейство? Никой ли не ви потърси след смъртта й?

— Никой.

Харви въздъхна. Беше разочарован. Бе се надявал, че все нещо ще научи.

— Е, вече поне знаете кой е бил баща ви.

— Очевидно е имало някакво обвързване между тях, но за това баща ми не споменава нищо.

Харви премигна.

— Баща ви беше човек, когото жените намираха за много привлекателен. Имал е много. Но именно на дъщерята на вашата майка той е оставил всичко. Все пак мисля да приемем, че тя е значела нещо за него.

— Или че не е имал деца от никоя от другите си жени.

Той намери логиката й смразяваща. Но това бе в тон с всичко останало. Все пак, трябваше да открие в нея поне едно дълбоко чувство: шок, учудване, дори отказ да повярва в нещо. Някакъв признак за нервност, знак, че контролираното от нея спокойствие се е пропукало, но всичко, което видя, бе това, че се забавлява… А също и безжизненост. Той събра мислите си.

— Това бе една много интересна и поучителна среща — призна той.

— Наистина — отвърна тя със същия тон. — Сега разбирам какво имахте предвид, когато ми казахте, че имате да ми съобщите нещо, от което мога да се възползвам.

— Искрено вярвам в това — отговори Харви неприветливо.

Спогледаха се още веднъж, след това Харви се изправи.

— Ако мислите, че няма повече какво да питате…

Странно, но на него не му се тръгваше. Тя го бе омагьосала.

— Вие ми казахте доста неща, върху които да размишлявам. Нищо чудно, когато отида в Марлбъро, всичко да е различно.

„Няма да е справедливо“ — мислеше си той, запазвайки самообладание. Тя донесе палтото и шапката му. Изчака, докато се облече. След това го придружи до вратата. Там той протегна ръка.

— За мен бе удоволствие да се срещнем, госпожице Шеридън.

„И да ви гледам“ — помисли си. Тя те принуждаваше да я гледаш. Всеки мъж би бил омаян. А също и изплашен до смърт. Страхотно. Наистина страхотно.

— До двайсет и седми, тогава… вие ще се справите, госпожице Шеридън. Трябва да призная, че малко се съмнявах… но вие ще успеете.

Произнесе думите с нехарактерна за него импулсивност.

Усмивката й проблясваше в края на устните, отново като „обкована“ със стомана.

— Да, знам… — съгласи се тя тихо.

И тогава той почувства погледът й да го пронизва отзад и се обърна.

— Моля…

Вратата се затвори.

Харви се усети като пуснат от лапите на голямо животно. Въздъхна, сложи на главата си меката шапка, взе куфарчето си в едната ръка, в другата — чадъра, но преди да се отправи към асансьора, се обърна бавно да погледне към дървената врата.

Зад нея се чуваше смях.