Вера Коуи
Богати и могъщи (2)

Глава първа

Пръв пристигна Дан Годфрей. Бе рано сутринта. Кас бе седнала да закусва сама — щом нещо я тревожеше, тя винаги почваше да яде, когато чу свистене на самолет.

Самолетът прелетя ниско над къщата, изви към морето, снижи се и кацна на площадката. Кас погледна часовника си. Бе пет и петнайсет сутринта. Някой явно много е бързал.

Слънцето още не бе изгряло напълно и през отворените прозорци на южния салон лъхаше все още прохладен и свеж ветрец с приятен аромат — някаква смесица от мирис на море и благоуханието на цветята, които се намираха в изобилие на острова: червен ясмин, хибискус, тропически храсти и жасмин, посаден от Хелън в каменни саркофази покрай стените на къщата. Чуваха се и различни звуци. Кас долови звука от метла — ежедневното чистене на терасите, далечен лай на куче, приглушен човешки разговор. След това чу бръмчене на кола, което отначало бе слабо, а после, когато колата се изкачи на хълма, се превърна в силен рев. При внезапното удряне на спирачки изхвърча чакъл. Вратата силно се затръшна и бързи стъпки пробягаха по стълбите. Гласовете този път бяха съвсем близо, някой се отправи към нея и влезе през балконската врата. Щом човекът прекрачи прага, Кас вдигна поглед и извика с глас, от който можеше да ти настръхне косата:

— Кой е?

Мъжът не отговори. Бе облечен още във вечерен тоалет с палто от лек кашмирен плат, който падаше тежко и се люлееше небрежно под движенията на изправените му рамене.

— Дойдох веднага, след като получих телеграмата ти — каза той без предисловие. — Какво се е случило?

Кас мажеше дебел пласт масло върху един съвсем пресен кроасан.

— Той получи удар. Както слизаше за вечеря снощи, се повали като труп и се търколи по стълбите чак до долу. Когато Мозес стигна до него, бе вече мъртъв. Беше в седем и четирийсет.

Тя отхапа от кроасана.

Погледът на бляскащите морскосини очи на Дан я обля като хладен душ, тя изтръпна и стисна зъби враждебно, като си помисли, че нито една от онези картини в „Таун енд Кънтри“ не бе успяла да отрази красотата му. Нито елегантната му фигура, нито блясъка на сините му очи, нито лъскавата му гъста руса коса, нито Аполоновото му изражение и легендарния му чар и лукавост (той пронизваше от хиляда ярда разстояние), нито репутацията му на представителен светски джентълмен. Един-единствен път се бе почувствала сигурна до него — в една хубава кола, която той караше по лош път с бясна скорост.

Дан разбра по тона на гласа й, по блуждаещия израз на сините й като метличина очи, че тази сутрин Кас не беше на себе си.

Е, помисли си той великодушно, при известни обстоятелства човек трябва да проявява снизхождение… особено когато може да се възползва от тях.

— Бедната Кас… — Гласът му бе благ, а тя се сви като от ужилване. — Без работа сме сега, така ли? И какво ще прави нашата бедна Каси, миличката?

Тя вдигна чашката кафе и го погледна замислено над нея.

— О, не знам. Може би ще започна да си пиша мемоарите. Знам няколко страхотни истории. Мога да ги озаглавя „Тайните на една секретарка“ или „Моите трийсет години при Ричард Темпест“. Имам предвид, че бих могла да спечеля от слонската си памет.

Дан я измери с такъв поглед, че тя остро и яростно осъзна излишните си трийсет фунта.

— Наистина слонска…

Той съблече палтото си, сложи го на стола, взе друга чаша от масата и седна срещу нея.

— Е, хайде, кажи… — подкани я той. — Какво точно се случи? Другите къде са?

— Хелън лежи горе. Харви — както винаги — е при нея. Дейвид разговаря с добрия си приятел Джек Даниелс, докато аз, както винаги, съм на разположение на тялото си.

Усмивката на Дан я прониза до кокал.

— А, да… а другите?

— Още не са дошли. Марджъри е във Венеция, Мати — в Сидни, Нийвс е на училище, а Хари — у дома в Тъксани. Изпратих им телеграми.

— Мислех, че дясната ти ръка е създадена за телефона.

— Ти можеш ли да кажеш на Мати?

Дан потръпна от погнуса.

— Знам какво искаш да кажеш. А Хелън? Как го понесе?

— Както винаги — легна на легло.

— Съкрушена ли е?

Кас сви устни.

— Тя винаги е потисната.

Дан държеше чашата с кафе.

— А Ричард? Как го понесе той? Разтъжи ли се?

— Не. Той се държа както винаги.

Кас вдигна кафеника.

— Като кой път от многото?

Кас пренебрегна шегата.

— Долетяхме от Ню Йорк вчера сутринта. След обяда той изигра два гейма с Харви. Преди вечеря разчитахме някакво писмо. Нямаше никакви признаци. Всичко стана толкова внезапно.

Кас щракна с пръсти, а Дан подскочи и кафето от чашата се разля върху ръката му.

— Точно така.

Тя се усмихна невинно, докато Дан бършеше ръката си, после се облегна на стола и протегна ръка към първата от шейсетте цигари, които пушеше на ден. Ноктите й бяха изгризани, а по пръстите имаше тъмни, жълти петна, защото пушеше цигарите една след друга. Дан й подаде огън.

Тя сложи ръка върху неговата, за да закрепи пламъка, повдигна вежди и каза:

— М-м, хубава е. Подарък ли е?

— От един обожател.

— От кой от всичките?

Усмивката му ни най-малко не трепна, докато той слагаше запалката обратно в джоба си, и после каза любезно:

— Изглеждаш изморена, Кас.

Това означаваше, че изглежда стара. Бе загрубяла според него. Човек никога не би помислил, че Кас има възраст, но тази сутрин тя изглеждаше на петдесет и две, петдесет и три, а може би и на петдесет и шест. Бузите й, които обикновено бяха румени, сега бяха бледи и слаби, гъстата й снежнобяла коса, подстригана като дрипава хризантема, приличаше на оклюмала и повехнала маруля. Под сините като метличина очи имаше сенки и малки червени отпечатъци от очилата. Бе отново изправена на нокти. Домът, помисли той, е една искрица, създаваща наслада. Сладкият дом.

— А къде е той сега? — попита Дан.

— Горе. Искаш ли да видиш тялото? Уверявам те, че то е…

Дан потръпна.

— Не, благодаря. Предпочитам да си го спомням такъв, какъвто беше.

Сините очи на Кас го погледнаха невинно.

— Е, бог знае какво имаш предвид…

Тя го изгледа продължително с леден поглед.

— Как разбра къде съм? — попита той небрежно.

Кас изпусна дим срещу него.

— Е, хайде сега… много добре знаеш, че Ричард винаги знаеше къде си… и какво вършиш, най-вече в къщата ти във Върджинс, и, между другото, не си мисли, че бях против да те следя, да следя всички — бе част от задълженията ми.

Усмивката й сякаш му одираше кожата.

— Ето защо си се посветила на задълженията си толкова много.

Той се разсмя, като видя изражението на лицето й, и пропя с приятен мек баритон:

— О, времената, времената се менят.

— Точно това ме тревожи — каза Кас кисело.

„Но не и мен“ — помисли си Дан, като отпи доволно от отличното кафе „Марлбъро“. Когато му връчиха телеграмата, помисли, че е нещо незначително. След като я прочете, я напъха в джоба си под други по-важни неща. В гостната тъкмо се прожектираше един стар черно-бял порнографски филм, който представяше обезчестяването на десетгодишно момче от един чудовищно огромен мъж. Преди края на филма се чу смях и аплодисменти от група голи хора. Партньорът му, седнал до него, бе видял изражението на лицето му и го бе попитал:

— Лоша новина ли?

— Моят втори баща е умрял.

Завистливият поглед се бе заменил със състрадателен.

— Крал Темпест? Ей… много лошо… такъв човек беше… последната жива легенда.

„Вече е мъртва легенда“ — помисли порочно Дан. Той бе смачкал телеграмата в изблик на радост. Ликуваше! Мъртъв!

— Трябва да тръгвам.

— Господи, Дан! — викна панически партньорът му. — Не можеш да ме оставиш да хващам топките на всички.

Хората се бяха обърнали от любопитство. Те бяха голи срещу стена от прозорци, от които се откриваше великолепна гледка — сребърен бряг, сребърно като ламе море и безоблачно сребристо небе. Нямаше нужда от пердета. Неговата къща бе единствена на острова, затова я бе купил.

— Това е тридневно чукане! — простена лудо партньорът му.

— Е, остави ги да се чукат. Ще се справиш. Знаеш как, виждал си ме достатъчно пъти.

— Но теб те слушат. Ти си от тяхната класа, а аз не съм.

— Когато са без дрехи, те нямат класа. Имат само пол. Дошли са тук да излагат на показ голотата си.

— Но аз не съм близък с нито един от тях.

— Това няма значение. Сега е твоят ред. Ще започнеш. Всеки, който не играе по нашите правила, напуска играта, всички те знаят това. И ако ги нарушат…

— Но, Дан…

— С твърда ръка, това е всичко, но никога не я вади от копринено кадифената ръкавица.

Но, както обикновено, Дан трябваше да се увери, че всичко ще бъде наред. За първи път в къщата щеше да се организира оргия без него — господарят на оргиите. Къщата се свързваше точно с неговото име и репутация и желаещите трябваше да чакат по списък с години, тъй като той подбираше строго участниците. Настървените гуляйджии трябваше да бъдат както богати, така и красиви, най-вече с подходящо тяло. Така хората знаеха какво точно очакват и никога не оставаха разочаровани. Положението му на доведен син на Ричард Темпест и достъпът му (както те си мислеха, а и той ги караше да вярват) до неограничено количество пари му носеха тази слава.

Познаваше всеки един и знаеше кой колко струва. Бе ходил навсякъде. Говореше перфектно френски, отлично италиански и много добре испански и немски, така че имаше възможност да привлича международна клиентела. Този уикенд сред гостите имаше един френски филмов режисьор, една италианска кинозвезда, немски писател и един от театралните рицари на Англия. Ако нещо лошо се случеше, уикендът можеше да се превърне в истински Армагедон. Беше се случвало преди и затова сега той имаше дългове. Но сега Ричард бе мъртъв, а той, Дан, бе станал богат. Никой не можеше да го притежава… никой.

Но той можеше да притежава другите. Освен това островът бе частен, никой не можеше да дойде там без покана, брегът се охраняваше от кучета.

Гостите идваха тук да свалят дрехите си и заедно с тях и задръжките си. Щом прекрачеха солидната махагонова врата, дебела два фута, те се събличаха и заедно с това сваляха своята самоличност, а истинските им имена знаеше само Дан. После цели три дни се отдаваха на разюздан и неспирен секс. От всякакъв вид, форма и перверзност. Всичко, което правеха — всяка поза, всяка група, всяка поредица, всяко трио във всяко едно от дузината луксозни легла в спалните се записваше с камера. След това филмите се прожектираха само пред прецизно подбраните, които винаги си плащаха. И си държаха устата затворена. Това му носеше един допълнителен солиден доход към онова, което наричаше „мизерната дажба на Ричард“. Но сега то бе нищо в сравнение с онова, което очакваше да получи.

Той системно проверяваше скритите камери, магнетофоните, запасите от алкохол и храна. Имаше огромно количество от порнографски филми. Вече разполагаше с много великолепни жени, включително и едно изящно японско момиче, което участваше за първи път, седемнайсетгодишни близнаци, за които се знаеше, че могат да правят всичко с всеки независимо дали е от мъжки или женски пол, един величествен мулат, който притежаваше изумителна сексуална ненаситност и виртуозност, и една съпружеска двойка холивудски звезди — мъжът бе расов тип с огромни размери, а жената — бисексуална нимфа. Общо взето се очертаваше един много интересен уикенд.

Бе успял да открие дори Тоби Естес в едно джакузи с близнаците: изцъклен, отпуснат и задоволен. Той се съгласи веднага да даде на Дан назаем своя Лиър Джет, при условие че му го върне в понеделник сутринта.

 

 

Дан рязко стана от стола.

— Мисля, че трябва да се кача горе, за да отдам своята почит.

Кас му се усмихна, като показа зъбите си.

— Е, сега вече можеш да си го позволиш.

 

 

Харви се дръпна от прозореца, до който бе отишъл, за да погледне, когато чу, че колата дойде, и се наведе грижливо над Хелън, която седеше неподвижна на шезлонга. Крехкото й тяло бе обвито с халат, който, казано поетично, приличаше на синя морска вълна и бе украсен с дантела и сатен.

— Дан се върна — каза той нежно.

Очите й го погледнаха с празен и мътен поглед, без да могат да го видят. Устните й леко помръднаха в нещо като усмивка, която, както обикновено, бе граница между усмивка и плач.

— Много добре…

Той придърпа отново стола си.

— Не мислиш ли, че трябва да се опиташ да поспиш малко? Не си спала цяла нощ.

— Не мога — каза тя.

Отмести поглед от него и се загледа в някакво празно пространство — единственото, което правеше, откакто брат й се бе повалил мъртъв почти в краката й. Изглеждаше толкова отнесена и тиха, а всъщност се чувстваше така, сякаш щеше да се пръсне на парчета. Намираше се в едно от своите така наречени „състояния“, където нищо не се виждаше, нищо не се случваше и тя общуваше само със себе си.

Харви бе седял до нея цяла нощ и бе държал ръката й, говореше утешителни думи, но нищо не помагаше. Както винаги, когато животът я притиснеше, тя се отдръпваше от него. Доктор Бастедо бе предупредил Харви да внимава да не я тласне към непоправимото. Той бе казал:

— Оставете я да се справя с шока по свой собствен начин и във времето, което тя си избере.

Добре де, мислеше си Харви, но колко ли дълъг ще е този период? Познаваше добре кризите й — та те можеха да продължат няколко дни. Хелън се затваряше в себе си, защото не можеше да се изправи лице в лице срещу това, което не можеше да понесе. Дадеше ли си вид, че не знае за нещо, то преставаше да съществува за нея. Просто го изключваше. Но как би могъл да се пренебрегне фактът, че Ричард Темпест бе мъртъв? Рано или късно, мислеше си Харви, тя ще трябва да го приеме независимо колко е жесток този факт. Отсега нататък ще трябва да живее с него.

Гледаше я с поглед, изпълнен с копнеж и безпомощно объркване. Лицето й бе пак красиво, но лишено от изражение. Кожата й изглеждаше блестяща, бледа, плътно обтегната по изпъкналите скули, като че ли се дърпаше назад с отвращение. Все пак тя продължаваше до води живот в съответствие с лигавите хвалебствени думи във Vogueo, който я описваше като: „Мис Хелън Темпест Марлбъро, изящно изваяна като китайска слонова кост, нежна като летен дъжд, забележителна, каквото е и самото й име…“.

Тя притежаваше онази крехка форма на женственост, която караше мъжете да отварят вратите и да издърпват стола за сядане, за да бъдат възнаградени от един изгарящ поглед, излъчен от прекрасни очи — тюркоазносини, огромни, дълбоки, с мигли като палмови клончета. Беше висока като брат си — като всички Темпестови, но костите й бяха дълги и изящни, покрити със слаба плът. Дори като момиче, тя бе изключително крехка, с тесни бедра и малки гърди. Днес, на петдесет и пет, косата й от зеленикаворуса бе станала оловносива. Бе късо подстригана, деликатно завита на тила над дългия и нежен врат. Ходеше изправена както винаги, както през онези години, когато младият Харви Греъм току-що се бе върнал след петгодишен престой в Щатите и се бе влюбил внезапно и безвъзвратно в нея.

Тя бе мис Темпест Марлбъро. Обожаваше я отстрани мълчаливо и предано, като си даваше сметка за своето положение, което баща му, шотландски калвинист, бе набил в главата му. Докато Хелън, имайки намерение просто да бъде любезна към срамежливия млад адвокат, който се навърташе из къщи, бе открила в негово лице свой приятел и той постепенно бе станал неин cavaliere serante, когото прислугата подиграваше, но само зад гърба му. Той имаше остър език и орлов поглед и се бе издигнал не само в обществото, но и в очите на мис Темпест и на нейния брат, господаря на острова, бе се издигнал властно и авторитетно и бе станал адвокат и довереник на Ричард Темпест, приет не само във вътрешния съвет, но също и в семейството.

Едва тогава той почувства достатъчно смелост да се доближи до нея и да я помоли за пръв път да се омъжи за него.

Хелън го бе погледнала със своите великолепни очи и на устните й се бе появила тъжна усмивка, която прободе сърцето му, и му бе отговорила:

— Женитбата не е за мен, Харви…

— Но аз те обичам, обичам те с цялото си сърце и душа. Искам да се грижа за теб…

От нея се изтръгна нежна, но горчива въздишка, погледът й бе замислен.

— Обич… — въздишката й приличаше на дъх на нежен призрак. — И с всичките пари, които имам, пак не бих могла да си позволя обич, Харви.

— Но ти обичаш Марлбъро — гласът му прозвуча завистливо и обвинително.

— Марлбъро ще бъде винаги тук. На него нищо няма да му се случи, ще бъде все така красив и спокоен и ще прилича на мен.

Той разбра, че всичко това пряко се отнасяше до нейните нервни кризи. За годините, които бе прекарала далеч от този остров в една частна болница. Години, които нямаха нищо общо с него и със света наоколо. За тях тя не споменаваше никога. И никой друг не смееше да спомене. Но се знаеше от само себе си. В Марлбъро тя бе намерила един дом — наистина красив, който винаги щеше да олицетворява радостта на света. Една великолепна къща, пълна с най-ценното от световното изкуство: мебели, килими, порцелан, кристал — като пещерата на Аладин, която си бе спечелила слава на най-красивата къща в целия свят. За да бъде посетена, се планираха покани, а като домакиня тя бе просто легендарна. Не можеха да й убегнат дори най-малките подробности — общото изящество, което омайваше, се създаваше от малки детайли, които така умело се съчетаваха, че просто се сливаха. Тя планираше всичко, преди да даде официална вечеря, дори дължината на покривката на масата, разстоянието между столовете, съдовете от китайски порцелан, които трябваше да се съчетават с дръжките на златните прибори за хранене. Всичко това вършеше сама. Всеки детайл бе записван на страниците на нейната домакинска книга (специално подвързана с мароканска кожа, боядисана в нейния любим зелен цвят) в продължение на години, така че всеки път тя можеше да отвори на името на даден гост и да направи справка какви са неговите предпочитания: любимото му кафе, цигари, цвят, ястие, дори каква паста за зъби използва.

Къде на друго място човек би могъл да се храни от чинии, декорирани с изящен емайл като златни листа, поставени върху толкова изящна покривка за маса, сякаш можеш да я прекараш през иглени уши, къде другаде гостът може просто да протегне ръка към дръжка на звънец, обвита в дантела, която Хелън сама бродираше, за да бъде изпълнен и най-малкият му каприз? Хората не спираха да се чудят как този безупречен лукс е дело на една жена, която винаги изглеждаше уморена, сякаш й тежеше и най-малкото усилие. Като вървеше, тя имаше такова изражение, сякаш на раменете си носеше влак. Разбира се, казваха хората, нали имаше многобройна прислуга. Съотношението между прислугата и гостите в Марлбъро бе едно към шест, но никой не се съмняваше в това върху кого всъщност падаше истинската отговорност. Марлбъро бе собственост на Ричард Темпест, но бе дом на Хелън Темпест.

Така, както я гледаше безнадеждно, на Харви му проблесна една идея. Той хвана крехката й като на птиче ръка и я сви утешително в своята.

— Нали разбираш защо се е върнал Дан? За погребението на Ричард. То трябва да се организира, Хелън, а само ти можеш да го направиш.

Хелън обърна глава.

— Погребение?

— Да… на един известен и много обичан човек. Целият свят ще гледа, но още по-важно е, че островът го очаква.

Той продължи:

— Ричард беше знаменит човек. Той посвети живота си на хората и те не биха се отказали от възможността да почетат паметта му.

Хелън простря ръка почти механично към масата, където стояха очилата й. Тя носеше очила само когато работеше, въпреки че беше безнадеждно късогледа, но беше суетна и никога не ги слагаше пред хората. На това се дължеше и всеобхващащата й усмивка, тя просто недовиждаше и не разпознаваше с кого разговаря.

— Само ти можеш да го направиш, Хелън — настоя той. — С вкус и изисканост както подобава. Той беше мъжът на този остров, а ти си жената, Хелън.

— В стила на острова — гласът й се провлече, но в него се долавяше мисъл.

Харви се протегна да вземе тетрадката й с гъвкава и мека кожена подвързия. Страниците й бяха изтъкани от лен, а отстрани бе пъхнат малък позлатен молив.

— Защо не започнеш да планираш нещата? Ще е необходима голяма организация… погребение на острова, Хелън, такова, каквото само ти можеш да организираш… В края на краищата сега, когато си замина Ричард, ти си господарката.

— Господарката… — повтори тя и гласът й стана по-твърд. — Да, аз съм.

Тя приседна. За известно време гледаше замислено в пространството, но той разбра, че вниманието й беше вече ангажирано, че съзнанието й се бе хванало за тази мисъл като удавник за сламка. След това тя отвори своята тетрадка и записа с изискания си почерк (гувернантката й беше англичанка) най-отгоре на една празна страница: „Погребението на Ричард Темпест VI“.

От Харви се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Това щеше да отклони мисълта й от смъртта. По свой странен начин тя щеше да планира и организира погребението до най-малката подробност, като се почне от химните и украсата в църквата и се стигне до списъка на хората, които ще бъдат поканени. Цялото изобилие от сложно подредени детайли щеше да се слее в една церемония, която да заглуши непоносимата истина за смъртта на нейния брат.

Той я остави да обмисля всичко това и тя не забеляза кога бе излязъл. Серафин бе седнала на обичайното си място пред вратата на Хелън. Тя бе прислужница на Хелън, откакто Хелън бе още бебе, и никой не знаеше на колко години е, освен че винаги си е била тук на острова. Серафин представляваше властта на Марлбъро. Икономът Мозес бе привидно главен слуга, но дори при неговите трийсет години служба беше като момче, което се подчиняваше на Серафин.

Слугите казваха, че Серафин е вещица, защото тя бе африканка. Винаги носеше със себе си един гравиран идол. Нейните деди бяха дошли на острова заедно с Темпестови през XVIII век. Тя бе висока и слаба с бездънни и немигащи черни очи. Бе облечена неизменно в тънка памучна рокля в избеляло зелен цвят, полите й метяха пода, а косите й бяха завити в белоснежна кърпа. Движеше се безшумно и се появяваше пред хората, сякаш току-що бе материализирана. Сега се изправи безмълвно със скръстени ръце и погледна Харви безпристрастно.

— Оставих я да подготви погребението — каза Харви почтително. — Това ще й помогне да се съвземе. Може би и някоя от твоите билки също ще й помогне…

Серафин наклони глава.

— Е, ще видя. — Тя имаше глас, който приличаше на метален гонг. Харви бе сигурен, че тя ще го направи. Когато Хелън Темпест беше в депресия, Серафин се заемаше с нея, защото само тя знаеше как да й помага. Бе всеотдайна, но никой не знаеше какво точно се криеше зад нейната преданост.

 

 

Когато някой почука на вратата на спалнята й, Марджъри не отговори, защото устата й бе пълна с нейната любима храна — единствената, която си позволяваше да взима в неограничено количество и която не съдържаше калории.

— Signora la Contessa… — Тя пак не отговори. — Signora, mi displace…

Тя нетърпеливо освободи устата си и извика:

— Che c’e?

— Un telegramme per Lei dagli Stati Unita, Signora Contessa.

Андрея, който стенеше и се гърчеше под устните и езика на Марджъри, отвори очи за миг и отново ги затвори с въздишка, тъй като Марджъри се отлепи от него без желание. Очите му се въртяха напред-назад, тазът му се надигаше, ръцете му галеха и мачкаха гърдите й, главата му се извиваше, тялото му се изпъваше. Широките устни и бързият език на Марджъри бяха стари експерти на любовното изкуство, тя бе известна със своите качества. Когато усещаше, че изпълва устата й, цялото му тяло от основата на гръбнака се свиваше в чудовищно приятен оргазъм. Марджъри протегна неволно ръце и повали кристалния пепелник от нощното шкафче. Той падна на пода в спалнята и се пръсна на парчета, докато Андрея със задавен изблик се свиваше от спазъм в ненаситната й уста.

Чак след това, когато лежеше доволна и се възхищаваше на движенията на стегнатото твърдо дупе на Андрея и решеше с бавни внимателни движения потната му коса, тя се сети за телеграмата.

— Ще видиш ли какво е това, скъпи? — прошепна тя и изпъна голото си тяло като котка, току-що нахранена със сметана.

— Сигурно я е пуснал зад вратата.

Андрея се върна, като носеше плик със сини краища.

— Е, какво има сега? Ще го отвориш ли, скъпи?

Но Андрея упорито мълчеше и Марджъри отново отвори очи. Като видя вцепененото му лице, тя скочи веднага, грабна телеграмата и я прочете веднага:

„Ричард умря снощи. Ела си.

Кас“.

Марджъри изкрещя:

— Еврика! Алилуя! Най-после!

Лицето й светна от алчност, тя се изправи на колене в леглото, протегна ръце в ликуващ триумф и размаха телеграмата.

— Богата съм! Богата! Ричард умря и аз съм богата!

— Колко богата? — попита Андрея.

— О, господи! Кой знае! Прекалено много, за да може да се преброи… милиарди… милиарди и милиарди… той бе по-богат от всеки друг.

Андрея каза замислено:

— И сега всичко това е за теб…

— Че за кого друг. Той няма кръвни роднини, освен сестра си, бедната кучка, но аз съм му доведена дъщеря… единствената дъщеря…

„Accidenti!“ — помисли си Андрея. Какво щастие, че се съгласи да бъде с нея този път — уж за да й каже, че е за последно. Но телеграмата променяше нещата. Сега отвратително богатият й баща бе умрял. Това възбуди почти религиозно чувство у него, толкова искрено бе благодарен, че късметът му работеше. Трябва да отиде на църква, за да изрази благодарността си. Марджъри бе изскочила от леглото и викаше и подскачаше из гравираната и позлатена стая с копринени завеси, която вонеше на секс.

— Богата съм! Богата! Мръсно, вонящо, неприлично богата!

Андрея започна да играе.

— Но ти сега ще ме изоставиш, за да се върнеш на острова. — Гласът му прозвуча отчаяно.

Марджъри спря да скача, изтича при него, обви страстно ръце около голото му тяло, потърка се в увисналия му в момента пенис и зарови глава в килимчето от черни косми на гърдите му.

— О, няма да е за дълго, дарлинг… обещавам ти… само за погребението… не бих оставила това за нищо на света! А и трябва да разбера колко ми е оставил, нали? Веднъж да се отърва и от Хари… — Лицето й се сви от ожесточение. — Още един негодник, който бих погребала с удоволствие. Това досадно, тъпо човече… и отвратителната му майчица, и двете му сестри, тези кучки!

После радостта й избухна отново с неудържима сила. Тя прилепи отворената си уста до неговата и притисна таза си в неговия, въртеше език, ръцете й се плъзгаха надолу по тялото да обхванат задните му части, като пъхаше пръстите си настойчиво между тях.

— Хайде, скъпи, да празнуваме! Както ние си знаем.

Марджъри знаеше само един начин.

Марджъри Боскоум, или контеса Ди Примачели, бе просто една четирийсет и четири годишна закачалка за дрехи. Нежно сладурче преди години, сега от многото съпрузи и още повече любовници, от нощния живот, пиенето, хероина и кокаина изглеждаше напълно съсипана. Копринената й кожа се бе превърнала в скалиста грапавина. Единственото, което й бе останало, бе една крещяща елегантност. Косата й (някога светлокестенява, сега изкуствено боядисана в слънчеворусо) бе внимателно разрошена като грива, в която незабележимо бяха вмъкнати фиби, а лицето й, надуто от силиконови инжекции, бе винаги напудрено, за да изглежда младо. Но ефектът от фигурата й идваше от верния усет, който притежаваше към дрехите. Това нейно безспорно качество караше много по-красиви жени от нея да й завиждат. Марджъри Боскоум можеше да облече и брашнен чувал и пак да накара другите жени да й завиждат. Но тя винаги носеше тоалети, чиито най-ниски цени бяха достатъчно високи, за да я накарат да ги облече. Контеса Ди Примачели в една специална рокля от известна модна къща караше всички жени, които разбираха от мода, да я гледат завистливо и те искаха да изглеждат точно като нея. Но не успяваха. Това даваше възможност на Марджъри да се отдава на другата си страст — хазарта. Секс, пари, мъже и тоалети — бяха четирите краища на нейния свят. Тя безспирно блуждаеше в него, като търсеше удовлетворение в един или друг край. Предпочиташе и четирите. Бе член-основател на „Джет Сет“ и за шести път най-добре облечената жена в света. Веднъж да се освободи от Хари, Conte di Primacelli, ще си вземе шести съпруг — Андрея — и титлата принцеса Фарезе. Но сега дълбоко я вълнуваше една друга титла, която не очакваше да получи така внезапно: най-богатата жена в света.

Тя обви ръце около тялото си с наслада. Нямаше по-удобен момент да се случи това. Бе усетила, че влечението на Андрея към нея отслабваше, а той беше най-добрият й любовник. Но трябваше да бъде спонсориран постоянно. Той непрекъснато говореше за пари. Но сега, като пусне достатъчно монети в неговата касичка…

Той й струваше повече, отколкото тя можеше да си позволи, и бе принудена да прибягва до средства, за които знаеше, че са опасни, за да задържи Андрея, станал й толкова необходим напоследък. Колкото повече получаваше от него, толкова повече искаше. Той я задоволяваше напълно. Само след като е била с него, можеше да спи, без да я измъчва някакво душевно разстройство.

Той я изпълваше до крайна степен. Една голяма прекрасна експлозия, която разтърсваше натрупаното напрежение в нея и я понасяше по онова безпаметно море на спокойствието, което не бе и помисляла, че може да достигне отново. Не можеше да се лиши от това.

Мисълта, че ще го загуби, я бе накарала безумно да се вкопчи в него. Беше въпрос само на седмици, даже може би на дни, преди тази кучка Дилън с нейните козметични милиони да го примами и добави към очарователната си гривна, удобно потапяйки го в злато. Сега вече Дилън може да се пръждоса. Тя, Марджъри ди Примачели, има достатъчно пари, за да каже на оная кучка да си омита задника. Андрея можеше да харчи по хиляда долара всяка минута от всеки час до края на живота си, а купчината злато на Марджъри нямаше да намалее видимо. Той щеше да е неин. И никога нямаше да бъде незадоволена. Като въздъхна блажено, тя обви плътно с ръка онази негова част, която струваше всеки неин цент, и доволно заспа.

Когато Андрея се събуди, мисълта му веднага се върна към неговото блестящо бъдеще. Той отмести главата на Марджъри от гърдите си.

— Трябва да изпратиш телеграма — каза той. — И се погрижи за самолет.

Марджъри се прозина. Бе така преситена, че се чувстваше сякаш е без кости. После се търколи през него и седна.

— Трябва да мина през Париж. Искам нещо за това погребение, което да отклонява погледите от трупа.

С решително изражение тя се измъкна от леглото и изтича в съседната стая — където и да отидеше, имаше такава стая, отредена специално за дрехите й. Стенните гардероби бяха препълнени със стотици рокли, поли, блузи, костюми, палта. Имаше една прислужница, чието единствено задължение беше да се грижи за тях. Имаше и една друга за личните й нужди. Поддържаше своя собствена масажистка, собствена шивачка и маникюристка. Марджъри ди Примачели бе известна с това, че вестта за самолетна катастрофа не би я развълнувала ни най-малко, но случеше ли се да си счупи нокът, настъпваше истинско бедствие. Когато ставаше въпрос за нейния външен вид, Марджъри бе абсолютен педант. Тя връщаше една рокля десетина пъти в шивашкия цех, докато ръкавът прилепнеше перфектно. Подгъвът на роклята биваше измерван до милиметри, а талията трябваше да прилепва точно. Кожените й палта можеха да облекат всички ескимоси по света и имаше поне половин дузина чифта обувки към всеки тоалет. Дори бельото й се кроеше, преди да се даде за изработка на монахините в един метох в Сиена.

Тя затвори огледалните врати и започна да премисля бързо. Не… нищо няма да направят Балмейн… прекалено екстравагантно ще бъде. Нито пък Ив Сен Лоран — много ще е непретенциозно. Нито Халстън, нито пък Карл Лагерфелд. Не, трябва да бъде нещо по-специално. Вбесяваше се да ходи на проби. А сега нямаше и време… Е, те имат размерите й. Тежко им, ако не й стои по мярка… не че щеше да има конкурентки. Кас, както винаги, щеше да изглежда като чувал, натъпкан е боклук, Нийвс бе прекалено млада, а Мати, както обикновено, ще изглежда презряла и прегоряла. Докато Хелън… Хелън ненавиждаше черния цвят.

— Скъпи — каза тя заповеднически на Андрея. — Като уредиш самолет, се обади на Диор… свържи се с Марк, с друг не искам да говориш… кажи му, че съм аз и че искам рокля за много специално погребение…

Андрея говореше с Алиталия.

— Да, Темпест Кей… На Бахамските острови е. Разбира се, има писта за кацане… да… остров е… Темпест Кей… островът на Ричард Темпест… Краля Темпест… чудесно… Контесата е негова доведена дъщеря… не… първо до Париж… един момент… Кога възнамеряваш да тръгнеш? — попита той Марджъри.

— Довечера — отвърна тя.

— Тази вечер… около осем часа. Чудесно… да, сметката до контесата от Темпест Кей…

Той изпрати телеграма, която накара Марджъри да избухне в смях, след като я прочете:

„Ужасно съм изненадана и опечалена. Отлитам колкото е възможно по-скоро за вкъщи.

Марджъри“.

— Трябваше да добавиш: „Проверете дали ковчегът е отворен. Искам да се уверя, че е умрял“ — изсмя се тя.

 

 

Светлините в залата, които бяха намалени преди началото на представлението, лумнаха отново. Бляскавата издокарана публика на Сидни Опера Хауз седеше като голяма птица, която след миг щеше да се спусне над пристанището, жужеше и чакаше с нетърпение. Хората бяха дошли да слушат Дивайн Дайва в нейната най-велика роля — Маршилин от Der Rosenkavalier. Но вдигането на завесата закъсняваше вече с дванайсет минути. В един момент тежките завеси се разделиха и мениджърът излезе отпред с вдигнати ръце.

— Дами и господа… — Той вдигна малко микрофона и шумът притихна. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че мис Мати Ардън е неразположена и няма да може да пее тази вечер. — Чуха се викове като: „О, не!“ и „Срамота!“ и хората се надигнаха да стават, за да си вървят. — Ролята й ще бъде изпълнена от нейната дубльорка мис Марта Ренсон. На тези, които решат да си тръгнат, ще им бъдат върнати парите за билетите.

Оттеглянето му бе съпроводено от дюдюкане и свиркане.

Камериерката на Мати отключи вратата и се огледа.

— Аз съм лекар — каза мъжът авторитетно.

Тя отвори вратата толкова, колкото да влезе той, и заключи пак. Бе полякиня на неопределена възраст, която придружаваше Мати от години насам. Злите езици говореха, че бе майка на Мати, но истината бе, че тя бе нейна втора братовчедка. Мати бе родена от Матилда Кройлаковска в Краков преди четирийсет години. Камериерката бе свалила перуката на Мати, както и дантелата от сценичния й костюм. Бе успяла да я повдигне и пренесе върху шезлонга, където тя лежеше сега като порцеланова кукла с лице, лишено от цвят и израз, с коса, напъхана под найлонова шапка, която носеше под перуката.

— Какво се е случило? — Лекарят се наведе над нея, повдигна клепачите й, хвана китките й.

— Пристигна телеграма.

— Лоша новина ли?

Камериерката стисна телеграмата, смачка я в ръка в джоба на престилката си.

— Много лоша…

— Какво направи тя?

— Гледаше вторачено дълго време в нея… не издаваше звук… после започна силно да пищи. — Старата жена се наведе напред и закри ушите си с ръце. — Никога не бях чувала такъв писък… като в ада… после падна… като мъртва.

— Е, не е умряла, но е получила силен шок. Кога се случи това?

Камериерката се замисли.

— Преди петнайсет минути… тъкмо щеше да излиза на сцената.

— Никъде няма да излиза. Къде е телефонът?

 

 

Когато Хари се върна вкъщи, майка му го чакаше. Също и телеграмата.

— Е? — попита тя. Погледът й бе остър, както и гласът. Той й подаде телеграмата. Тя знаеше английски достатъчно, за да разбере смисъла.

„Ричард умря тази вечер. Панихида.

Кас.“

— Какво е това панихида? — попита майка му навъсено.

Хари прикри усмивката си в гримаса.

— Нещо като софра след погребение.

— Barbaros! Очакваше се от такъв като него… един лицемер и в смъртта. Но ти ще отидеш на погребението, нали си част от семейството.

— Едва ли съм от семейството, мамо. Аз съм просто купен и продаден.

— Знаем кой ще намаже от тая работа. Но ще отидеш. Това е твое задължение и право — каза тя заплашително.

— Мамо… на мен той няма да остави нищо.

— Не съм и казала такова нещо. — Черните й очи светеха обидено. — Но ти си съпруг на доведената му дъщеря.

— Временният й съпруг, който подлежи на смяна.

— И така да е, още си женен за нея. Трябва да отидеш. Няма да е прилично, ако не отидеш.

Хари сви рамене.

— Това никой не би и забелязал.

— Аз ще забележа. Моите приятели ще узнаят. — Това бе заповед. — Те трябва да те видят там…

— За последен път.

— Но най-важният — каза тя злобно.

— Това, че той е умрял, няма да спре Марджъри да иска развод и да го получи. Тя отдавна го иска.

— На какво основание? Не те ли изостави тя? Не ти ли слага рога из спалните в цяла Европа?

— Тя не се нуждае от основания, мамо — каза нетърпеливо Хари. — Парите й сега могат да купят милиони основания. Сега тя ще бъде безкрайно богата.

— Затова ти ще я накараш да плати — изсъска майка му злобно. — Както ти плати. Ако тя иска развод, трябва да си го плати. — Тя потрепери и отново се намуси. — Тази жена! Не потъвах ли аз в земята от срам пред своите приятели, които идваха и донасяха клюките… за всичко, което ставаше в оная къща във Венеция… и за онзи неин венецианец, който може да й бъде син. — Такава връзка за майката на Хари бе скандална. — Какво друго всъщност човек би могъл да очаква от един венецианец? — Цялото й презрение се бе съсредоточило в последната дума. — Ще изпратя цветя. Спомням си, когато той идваше тук, колко обичаше онези жълти рози… Ще се погрижа за това. А и ти ще тръгнеш колкото е възможно по-скоро. — Тя стана от стола. Бе дребна, набита, стегната в корсет. — Съпругата ти е във Венеция. Би било прилично да отидете заедно. Ще се обадя на Лора ди Винченцо. Тя е във Венеция и винаги знае всичко.

— Мамо!

Но тя се бе отдалечила, топуркайки с малките си крака да сложи нещата в ред. Хари въздъхна. Жени! Дори когато най-накрая щеше да се отърве от жена си, пак оставаше една — изглежда винаги щеше да я има — майка му, ако не се смятат двете му сестри вдовици. Все пак, помисли си той, кой би могъл да каже какво би направил Ричард Темпест с парите си. От него всичко можеше да се очаква. Освен ако не си е купил с тях смъртта. Хари се засмя. После, без да се подчинява на майчините напътствия, той излезе от къщата и се върна в лозята. Най-после щяха да берат гроздето.

 

 

Стаята на Хелън бе студена и мрачна, с транспаранти от кремав ирландски лен, украсени с дантела. Бяха спуснати, за да предпазват от безмилостното слънце. Чуваше се лекото бръмчене от климатичната инсталация.

Серафин преведе Дан през сенчестата пещера на дневната — един архипелаг от морскосиньо, осеян от позлатени мебели, но той като че ли не се нуждаеше от водач. Спряха пред масивната позлатена двойна врата на спалнята. Серафин почука, отвори я и извести с местния диалект на острова:

— Господин Дан…

Очите й се приковаха върху него и долната й устна се подви презрително:

— Не я обезпокоявайте! Много й дойде…

„Черна кучка! — помисли ядосано Дан. — Много си позволява…“

Хелън лежеше в леглото от дълго време. То бе върху подиум от гравиран и позлатен бук в шарки от акантусови и лозови листа, беше изработено във френски стил от XVIII век, но с ортопедичен матрак от XX век. На Дан то му приличаше на камелия: отвън — тъмнокремаво, вътре — нежнорозово, с плисиран копринен шифон, обшит с кадифе, за да изолира шума. Под неговата драперия, която се спускаше от прихваналите я ръце на четири пълнички ангелчета, Хелън се бе излегнала на дебели възглавници, украсени с дантела, и бе облякла един от своите прословути халати от тъмнокремав сатен, украсен с мишелинова дантела. Портативното си писалище бе поставила на коленете: радиото, вградено в леглото, както и телевизорът, бе пуснато тихо. Лампата, засенчвана от ангелите, хвърляше върху нея нежна розова светлина. Когато Дан приближи, тя свали очилата си, преди да повдигне глава за ритуална целувка. Очите й не виждаха, но изразяваха очакване. Той й целуна най-напред ръка, след това — двете бузи. Усмивката й бе любезна, но неспокойна.

— Скъпа Хелън, как си? — попита той с нежен съчувствен тон.

— Понасям…

„По твоя начин — помисли той. — С лежане.“ Само Хелън Темпест можеше да заглуши скръбта си от смъртта, като организира погребение.

— Харви ми каза, че планираш погребението на Ричард — измърмори той. — Какво имаш предвид? Предполагам нещо, което подобава на положението му приживе.

— Островно погребение — каза Хелън кротко.

Дан погледна втренчено. Господи, помисли той. Гениално хрумване.

— Островно погребение!

— Той бе човек от острова — каза Хелън. — Не можеш да бъдеш човек от острова, ако не си роден тук.

Дан не издаде, че е доловил скрит намек в думите й. Защото той бе роден в Париж, Франция.

— А хората извън острова? Той бе известен далеч… Знаеш, че ще трябва да ги поканиш.

Хелън се намръщи.

— Няма да правим цирк…

Сега принцесата усещаше граховото зърно.

— Разбира се, не! — Дан изглеждаше шокиран. Как може да бъде само островно погребение! Точно това щеше да бъде цирк. — Но някои хора трябва да се поканят… хората от организацията например, а тези, които не могат да дойдат, ще искат да го гледат по телевизията.

Дан знаеше, че Хелън се отвращаваше от него.

— Никой ли не се е обадил все още?

— Е, Кас… — промърмори Хелън.

— Остави на мен — каза той успокоително. — Аз ще погледна дали всичко е наред, иначе Кас ще го използва за безплатна реклама на организацията.

Той видя как мършавото тяло на Хелън потръпна от погнуса.

— Наистина не можем да погребем Ричард Темпест като обикновен човек, нали? Той бе толкова известен и велик, толкова…

— А английските родственици? Онези ваши роднини с титлите… Графът като представител на цялата фамилия трябва да присъства по право.

Би изглеждало добре името му да е начело на списъка, който пресата щеше да публикува. Още има хора, които се впечатляват от титли повече, отколкото от пари. Те правят Темпестови толкова очарователни за света. Не само са богати, но и аристократични. Живеят на свой собствен остров и царуват като феодални принцове. „Да — помисли си Дан, — за телевизията… бих могъл да измъкна за себе си доста тлъст процент.“

— Остави на мен — каза той пак замислено. — Всичко ще бъде наред, надявам се.

— Ако си сигурен. — Гласът на Хелън прозвуча едновременно нещастно и примирено.

— Имам право! Те никога не биха ти простили, ако не им позволиш да кажат последно сбогом на Ричард Темпест. — „Господи — помисли си той, — говоря като Луиза Мей Алкот.“

— Но аз искам обикновено островно погребение.

— Ще имаш точно островно погребение — увери я Дан. „И нещо отгоре — помисли си той. — Населението на острова е около триста души, като прибавим към тях хора от организацията, да кажем още двеста, и други канени гости — най-малко още сто… после екип оператори и репортерите от пресата… всичко на всичко около хиляда… Ето ти обикновено островно погребение!“

— Какво друго бих могъл да помогна? — запита той загрижено.

Хелън се намръщи и стисна писалката си.

— Е, Дейвид…

— А, искаш да го видиш трезвен. Поне дотолкова, че да може да стои на краката си.

— Заради Нийвс…

„Тя няма и да го забележи“ — помисли си Дан коравосърдечно. Между тях двамата имаше не бездна, а Гранд Каньон.

— Ще се погрижа да дойде толкова трезвен, колкото и Харви — каза той вдъхновено.

Дан видя как по лицето на Хелън се появи тъжна усмивка с малка трапчинка.

— Много мило… — промърмори тихо тя, въпреки че се боеше от Дан. Той бе толкова бърз, толкова остроумен, толкова любезен, толкова опасен. Ръката й посегна за очилата и той разбра намека. Бе свободен.

Веднага след като Серафин затвори вратата след него, той се сети, че не бе свършил онова, за което бе дошъл: да изкаже съболезнованията си, но същевременно осъзна, че тя въобще не бе очаквала.

 

 

Нийвс приглади косата си, опъна плисираната пола на униформата си, пое дълбоко дъх и почука на вратата.

— Entrez!

В училището на брега на Лейк Люцерн се говореше на френски. В него се учеха не повече от две дузини ученици, деца на големи богаташи: съвсем млади момичета, изпратени, за да станат образовани, изтънчени, с изгладени ръбове. Учеха ги с каква походка да вървят, как да разговарят, как да се хранят, да се усмихват, да ядат, да стоят и седят и как да харчат парите на семейството си. В кои магазини да пазаруват, в кои хотели да отсядат, на кои хора да кимат, на кои да се усмихват, на кои да подават ръка. Как да организират вечеря за шестима души или прием за шейсет. Как да ядат артишок и аспержи, как да разговарят с келнерите, как да обуздават прислугата. Когато постъпваха в училището, от тях се изискваше да се научат да четат и пишат — не че биха го използвали много, но им беше необходимо, за да четат менюто и да подписват сметките. Същевременно получаваха най-подробни инструкции коя е най-добрата химикалка, която трябва да използват.

Когато Нийвс влезе в широката и слънчева стая, обзаведена като дневна, мадам Лорент, основателка и собственичка, стана и излезе иззад бюрото.

— О, Нийвс, ma petite, ела и седни.

Сърцето на Нийвс се сви. Самият факт, че мадам Лорент стана и я покани да седне, означаваше, че ще й съобщи лоша новина. Но тя поне не бе направила нещо лошо. Иначе би я оставила да стои права. Нийвс седна в елегантно канапе, тапицирано в синьо и бяло „Уеджууд“, а мадам Лорент я хвана за ръката. Сърцето й се разтуптя.

— Страхувам се, че трябва да ти съобщя много лоша новина. — Гласът на мадам Лорент бе тих и нежен, но тя не бе многословна. — За твоя дядо. Той е починал снощи, внезапно. Казаха ми, че не е страдал… станало е много бързо.

Тя усети как ръката на Нийвс се разтрепери, кожата на лицето й бе станала тебеширенобяла и огромните й очи с цвят на разтопен шоколад гледаха втренчено, розовите й устни трепереха.

— Трябва веднага да се върнеш вкъщи… излетял е самолет за теб… но не бива да пътуваш сама, уредих Mademoiselle de Lucy да те придружи.

Тя се наведе напред и нежно целуна Нийвс по бузата. Толкова млада, помисли тя, толкова податлива, толкова богата… о, толкова богата. Жалко, въздъхна тя. Дядо й беше нещо изключително. Толкова хубав и мъжествен и невероятно богат. Това дете ще стане наследница на наследниците, всички ще тичат по нея. Бе почти на осемнайсет и красотата й разцъфтяваше. Една Mirillo Madonna, помисли си мадам Лорент нежно. Имаше гъста дълга чуплива тъмнокестенява коса, бяла кожа, кафяви очи и гъсти мигли. Тялото й също се наливаше, въпреки че бе още младежки слабо. По лицето й нямаше нито петна, нито младежки пъпки. Парите, въздъхна мадам Лорент весело, могат да направят всичко.

— Толкова съжалявам — каза тя нежно и откровено. „За себе си.“ В погледа на Темпест, когато дойде за последен път да види внучката си, имаше нещо, което тя не можеше да сбърка. — Е — въздъхна тя. — Извинена си от училище, разбира се, и багажът ще ти бъде събран, но ако мога да направя нещо за теб, ma petite…

Нийвс поклати глупаво глава.

— Може би искаш да си полегнеш. — Тя потупа Нийвс по ръката. Беше съвсем студена. — Ти беше привързана към своя grand pere, non?

— Той беше всичко, което имах. — Отговори Нийвс с лек шепот, като се задъхваше.

Мадам Лорент кимна. Бе чувала, че бащата на момичето е пияница. Само дядо й идваше да я вижда.

— Много ми е мъчно за теб — каза мадам Лорент съчувствено.

Нийвс кимна и леко се олюля.

— Благодаря — каза тихо. После тръгна да върви, направи една крачка и се свлече като падащо листче на сапфиреносиния килим.

 

 

На четири хиляди мили от тук в ателието в собствената си голяма къща, което бе направено така, че светлината нахлуваше през остъклена стена, бащата на Нийвс, Дейвид Боскоум, лежеше в пиян унес върху старо кожено канапе, което Хелън бе изхвърлила и той бе прибрал. Това бе единствената мебел, с изключение на един прекрасен фламандски вграден шкаф с рафтове, който той използваше, за да прибира панталоните си. Нямаше платна, нямаше триножник, само разлята боя по пода.

Той хъркаше с отворена уста, гръдният му кош се повдигаше. Както беше брадясал, приличаше на лъв. Ризата му бе разкопчана и се виждаха окосмените му гърди. Късо подстриганата му глава бе завряна в ъгъла на едната облегалка на масивна кушетка, краката му бяха преметнати през другата, а ръцете му висяха свободно. Една празна бутилка „Джек Даниелс“ лежеше до ръката му, остатъкът от съдържанието й се беше излял върху купчина вестници и бе напоил една снимка на красив усмихнат мъж на първата страница. Днес всички вестници съобщаваха на различни езици и по различен начин една и съща новина: „Краля Темпест умря“.