Вера Коуи
Богати и могъщи (15)

Глава четиринадесета

Елизабет възнамеряваше да приеме поканата на Луиз Бастедо да посети болницата. Това е нейният остров и тя трябва да го познава добре, но не бе очаквала да е по този начин: да обсъждат пациент, който всъщност е нейната майка…

Всичко бе бяло и имаше много стъкло. Разположени сред озеленени градини с пръскачки, хвърлящи прозрачни капчици вода над тучни поляни, чисти павирани пътеки пресичаха изрядно подредени лехи с цветя.

Когато спря пред портала, едно момче изтича, за да паркира колата й, и я погледна с радостна усмивка.

Преддверието бе квадратно и изпълнено със светлина. На паркета би могла да се пързаля, до белите стени имаше удобни кожени дивани. Сестра седеше в едно малко оградено място, а на комуникационното табло зад нея имаше едно момиче. Носеше се обичайната миризма на болница, антисептична и стерилна, но примесена със силното ухание на цветята от големите вази.

— Добър ден. Доктор Бастедо ме очаква. Мис Шеридън.

— Да, мадам. Заповядайте, седнете, а аз ще му съобщя, че сте тук. — Тя се пресегна за телефона.

Елизабет отиде към диваните, но спря, за да разгледа портрета над тях. Красива жена в официално вечерно облекло, с тиара и подходящи бижута от диаманти, рубини и перли, мило усмихната. Лейди Елинор Темпест, посочваше месинговата плочка. Дарителка и основателка на първата безплатна клиника на острова през 1926 година. На нейно име бе наречена болницата. Нейната баба. Лицето й бе познато, но за Елизабет то бе чуждо, както и обстановката наоколо.

Тя седна с кръстосани глезени и сплетени ръце. Цареше тишина. Чуваше се само лекото бръмчене на комуникационното табло, приглушеният шепот на телефонистката. Всичко беше тихо и спокойно. „Като Луиз Бастедо — помисли си тя. — Какъвто човекът, такава и болницата.“ Почувства се успокоена. Знаеше, че тук майка й е в безопасност.

Чу звука от отварящи се врати на асансьор, погледна по коридора и видя Луиз да излиза от асансьора и бързо да се приближава към нея. Бялата му престилка се развяваше, от джоба му се подаваше стетоскоп и тя откри, че става, отива да го посрещне с безпокойство и доста уплашена.

Но той се усмихна с обичайната си сънлива усмивка и каза със спокоен глас:

— Здравей. Добре дошла. — Ръката му бе топла като усмивката, той я хвана под ръка и продължи: — Пътуването беше успешно, а?

— Да… във всяко отношение.

— Добре. Ела и ми разкажи всичко.

Той се обърна към сестрата на рецепцията:

— Никакви обаждания. Освен крайно спешните.

— Да, сър.

— Не че имаме много — каза Луиз, докато вървяха към асансьорите.

— Пълна ли е болницата?

— Не, точно сега играя пред полупълна зала. — Той се засмя дръзко. — Но това представление ще се играе вечно, затова не се безпокоя…

Луиз говореше за дреболии, знаеше, че тя е нервна. Под пръстите му ръката беше напрегната, мускулите — стегнати.

— Ще те разведа наоколо след това, ако искаш. Да добиеш представа за какво харчиш парите си.

— Виждала съм разпределението на сумите. Харви ми обясни всичко.

— Да, той е един от членовете на Управителния съвет. Майка ти е другият… — Той се засмя отново. — Ето защо тя получава изключително специално, луксозно лечение.

Изкачиха се с асансьора до втория етаж. Кабинетът му се намираше в дъното, гледаше към задните градини.

Обливаше го слънчева светлина, но все пак бе хладен. Голямото му бюро стоеше под прозореца. На едната стена имаше наредени шкафове за папки, на другата редица — малки стъклени кутии, от тези, дето се използват за наблюдаване на рентгенови лъчи. Бюрото беше безупречно чисто — няколко листа хартия, голяма ваза с цветя. Той я настани в стола пред бюрото, преди да го заобиколи и да мине до своя голям кожен стол-люлка.

— Добре — каза той, — умирам да разбера… какво се случи до мисис Хокс. — Кафявите му като на шпаньол очи блестяха от удоволствие. — Трябва да се запозная с тази дама — каза той.

— Надявам се. Затова я доведох. Тя направи някакво чудо с мен. Била е там, разбирате ли… знае и си спомня. Откакто я срещнах, аз си спомних толкова много неща сама. През цялото време различни случки се връщаха пред мен… случки, напълно забравени, но щом веднъж си ги спомня, те ми стават невероятно познати.

— Казах ти — припомни й Луиз, — мозъкът никога нищо не забравя напълно.

Тя все още се колебаеше.

— Ето защо искам мисис Хокс да види майка ми. Тя е толкова естествена, толкова спонтанна… Ако е направила чудото за мен, защо да не го направи и за майка ми?

Луиз забеляза напълно естественото произнасяне на последната дума. Без да се напряга. Каза я, като че ли я е изричала хиляди пъти.

— Засега е рано да изправим мисис Хокс пред майка ти. Страхувам се, че не е готова за това, ето защо, след като твоята собствена картина е толкова по-ясна и ти очевидно се справяш добре със случилото се, ще искаш да знаеш какво точно е преживяла майка ти и защо.

— Да. Да, бих искала.

— Физически тя е добре. Направил съм задълбочена проверка. Теглото й е по-ниско от нормалното — той се усмихна за миг, — но на коя модерна жена не е. Не физическа е болката на майка ти. Шокът я е съсипал. Но да започна от началото. — Луиз извади лулата си и започна да я пълни от каменното гърне на бюрото си. — През последните седемнайсет години аз съм лекар на майка ти, приех я от доктор Уолтърс, който се е грижил за нея преди това. Той беше стар човек, добър доктор, но продукт на своето време и обучение. Завършил е през 1920 година. Той беше — и си остана — старомоден, провинциален доктор на съвсем отживяло равнище. Тук той е бил и изолиран. Не е могъл да се запознае с грамадните скокове, които прави медицината през последните четирийсет години. Имал е само малка клиника и е трябвало да се справя само с раждания, смърт, по-незначителни заболявания, случайни злополуки. Хората от острова са доста здрави. Чудесен климат, няма стрес, няма смог, няма изкуствено подправени храни. На стария доктор Уолтърс не се е налагало да се справя с нещо, което не е разбирал или с което да не е могъл да се справи. Докато не се появява майка ти.

Лулата на Луиз беше добре разпалена.

— Но старият доктор грижливо си води бележки. Медицинската истории на майка ти е добре документирана, ето как научих, че той не е разбирал нищо. Майка ти е имала периоди на неуравновесено поведение. Била е и епилептичка. Докторът свързва двете и поставя диагноза: умствена недостатъчност. По негов съвет я държат далеч от света. Смятал е, че хората я възбуждат, и препоръчва уединение. Видите ли, свързва пристъпите й на неуравновесено поведение с луната. Но съвсем не вижда друга и много по-приемлива връзка… Поради тази причина са се грижили за майка ти прекалено много, увивали са я в памук, накарали са я да мисли, че не само трябва да се държат особено с нея, но в действителност тя е особена… не е нормална всъщност. Ето защо й дават болногледачка компаньон. Серафин е от острова. От бележките на доктор Уолтърс си мисля, че той се е страхувал от нея. Смятал е, че тя има голямо влияние над Хелън. До идването му семейството на Серафин били шаманите на острова. — Луиз се засмя. — Предполагам, че той всеки ден е очаквал тя да му направи магия, тъй като й е отнел работата… Както и да е, той съветва за Хелън да се грижи обучена болногледачка компаньон не само заради периодичните буйства, но и заради нейната petit mal. Знаеш ли какво е това?

— Някакъв вид епилепсия…

— Да, но от най-леките. Не е като grand mal, където се изпада в силни конвулсии. При petit mal пациентът е склонен да се изплъзва от времето. То е някакъв транс… Те не чуват, не виждат, понякога не чувстват. После откриват, че са на друго място, забравили напълно онова време. От това е страдала майка ти. Казвам страдала, защото с подходящото лекарство е под контрол от много години. Както и да е, но по онова време е имала своите истерични изблици. Като чета бележките на доктор Уолтърс, виждам, че това го е убедило, че тя е луда.

Луиз професионално погледна лицето на Елизабет и видя, че е вцепенено, но спокойно, само очите й издаваха вътрешно страдание. „Толкова различни очи — мислеше той, — като че ли годините на отрицание бяха изтрити и сега тя виждаше, за първи път наистина виждаше.“

— Родителите й били много отчаяни. Не можели да понесат мисълта да я затворят в клиника за душевноболни, особено баща й. Майка ти била момичето на татко. И така, доктор Уолтърс предлага вместо това да създадат своя собствена, частна лудница. Затворили част от къщата. Там живяла майка ти само с болногледачката компаньон и Серафин.

Луиз направи пауза.

— Не зная как или защо брат й я завежда в Европа. Зная, че старият доктор й дава морфин, което вероятно я превръща в едно покорно „същество“. Както и да е, мисля, че Марион Келър вижда възможност да я измъкне от влиянието на брат й.

Луиз отново замълча.

— А то било абсолютно… Във всеки случай по времето, когато встъпих в длъжност през 1957 година, майка ти беше като призрак. Годините на изолация почти бяха притъпили всеки неин отклик. Но брат й оставаше непреклонен: трябва да я държат настрана. Каза ми, че е наследила, чрез майка си, жилката лудост, която от време на време поразява английския клон. Вярвах, че настоящият граф е смахнат… но аз не бях убеден, че състоянието на майка ти е същото. И когато Ричард замина на шестседмичното си пътешествие, доведох майка ти в болницата и й направих всички тестове, които можех да измисля. Нейното ЕКГ ми показа, че е petit mal. Това добре, но аз открих също, че някога е имала фрактура на черепа, опасно близо до продълговатия мозък, което обясняваше амнезията й.

Луиз спря да говори, за да си дръпне от лулата.

— Открих също, че е раждала. Консултирах се със Серафин.

За известно време Луиз мълчаливо се унесе в мисли.

— Особена, силна жена е Серафин… проявява се като изкуфяла стара вдовица, когато не ти се доверява, но иначе… Бих предпочел да е мой приятел, отколкото враг. За щастие е така. Както и да е, нейните думи и бележките на стария доктор Уолтърс ми помогнаха да си направя изводи какво наистина не е наред с майка ти. Предписах й хапче. Пробваха го в този период и някои доста странни ефекти излязоха наяве. Например чудодейното облекчаване на менструалните болки, които според Серафин тормозели майка ти всеки месец. Освен това овладя се неуравновесеното й и необичайно поведение, което се е проявявало винаги през същото време.

Луиз отново мълчаливо дръпна от лулата, преди да продължи разказа си.

— В този период ние все още изучавахме смущенията при жлезите с вътрешна секреция и затова аз се свързах с един мъж, чиято специалност беше това. Той предложи хапчето, слава богу. Промяната беше чудотворна. Мъртвото цвете разцъфна. Разбираш ли? — Луиз се наведе напред настойчиво. — Майка ти никога не е била ни най-малко луда. Тя всъщност страдаше от класическия случай на предменструално напрежение, причинено от хормонална непропорционалност. — Луиз въздъхна. — Бог знае колко жени са затваряни в лудница заради това!

Елизабет се намръщи и той побърза да обясни:

— Жлезите с вътрешна секреция са жизненоважна серия от жлези — щитовидната, надбъбречните и други, които са свързани с яйчниците, тази най-важна част от женската полова система. Те отделят хормон в кръвния поток през определено време в месеца и ако по някакви причини тези секреции са нарушени… е, жената може да се превърне в мисис Хайд, това е направила и майка ти. — Луиз въздъхна отново. — Старият доктор Уолтърс не е имал ключ за разгадаването на проблема… Но Серафин, слава богу, събра две и две и ме остави да кажа, че е четири. Е, аз направих всички тестове, консултирах се с всички специалисти в тази област. Нямаше никакво съмнение. И промяната в майка ти, веднага щом започна да приема редовни дози прогестерон, доказа това. Разбираш ли, всичко, от което се е нуждаела, е било правилна диагноза.

Елизабет мълчеше, но беше явно, че дълбоко страда.

— Всички тези години е била затворена без причина — каза Луиз с ядно безсилие. — Обявили са я за умствено увредена, а тя е имала чисто физиологическа причина за състоянието си. — Той се успокои. — Но аз не трябва да обвинявам стария доктор Уолтърс. Направил е това, което е смятал за най-добре.

Елизабет скри лице в ръцете си. Сълзите се процеждаха през тях и падаха на кремавата ленена рокля, като оставяха тъмни петна. Плачеше тихо, скръбно. Луиз я остави. Той винаги бе смятал, че сълзите промиват душата.

— Бедната ми майка, моята бедна, безпомощна, нещастна майка!

Луиз отвори чекмеджето си, намери пакет с хартиени носни кърпички и се наведе да го подаде на Елизабет. Тя ги взе, изтри очите си.

— Нямало е никаква нужда — каза тя. — Цялото й страдание… всички тези години на ужасно мълчание… никаква нужда, абсолютно никаква нужда.

Луиз въздъхна:

— Старият доктор Уолтърс не е разбирал. Правил е добре това, което е знаел. — Той поклати глава. — Все пак трябва да кажа следното: според мен амнезията на майка ти е съзнателно утежнена. Аз вярвам, че са промили съзнателно мозъка й, накарали са я да вярва, че сънищата й са фантазии на безнадеждно разстроен ум, накарали са я да мисли, че е била съвсем луда през петте години, които не си е спомняла.

Луиз наблюдаваше побелялото лице, блесналите очи, но Елизабет приемаше думите му добре… особено осъзнаването, че няма да бъде толкова просто, колкото си мислеше. Ето защо той трябваше да каже на нея най-напред.

— Разбира се, нямам как да го докажа — продължи Луиз, — това е само картината, която получих, откакто съм лекар на майка ти.

— Как? — излезе през стиснатите устни на Елизабет.

— Заради непрекъснато насаждания страх — в чиито лапи е в момента майка ти, — че лудостта й е по рождение, вродена. Мисля, че ако майка ти е получила подходящите грижи и лечение, то времето и търпението са щели да излекуват увредената й памет. Но вместо това, докато страда от връщащи се спомени, които я ужасяват, този страх е утежнен и нарочно са я насочили да вярва, че тези спомени произтичат от лудост. Постоянно е била подхранвана от лъжи, приемани от нея като безспорна истина. Тя ми разказа какво са й говорили… Неща, причинили непоносимо умствено напрежение, което на свой ред води до ходенето на сън. Трябваше да работя дълго и упорито, за да унищожа всичко това. Бях успял да изведа майка ти напред, да я извадя от страховете й всъщност. А онази вечер Дан Годфри я бутна назад. Тя отново е ужасена, объркана жена, която вярва, че е неизлечимо луда.

Той видя, че Елизабет затваря очите си и стиска ръце в юмруци.

— Тя не е, разбира се, и моя работа е да я накарам да повярва. Това ще отнеме време. За щастие, Серафин ми помага. Въздействието й върху майка ти е огромно. Между нас казано, мисля, че ще възстановим здравето на майка ти.

Елизабет кимна.

— Но аз съм загрижен за теб… защото ти ще трябва да почакаш.

Елизабет пак кимна.

— Зная, че си се надявала мисис Хокс да оправи нещата тук, както ги е оправила в Лондон… но ти разбираш сега, нали, колко по-сложни са те, що се отнася до майка ти, колко заплетено и трудно е всичко.

— Да… — Гърлото й бе свито, затова тя го прочисти и каза отново: — Да.

Видя я да се колебае леко, като че ли съставяше отново и отново въпроса, който виждаше в очите й, преди да попита:

— Консултирал ли си се с психиатър?

— Да, повиках психоаналитик. Той прекара известно време с нея и под негово ръководство аз лекувам майка ти. Виждаш, че я познавам: историята й и от какво се страхува. Психоаналитикът искаше той да се грижи за нея, но това наистина щеше да ужаси майка ти. Страхът й от доктори и болници е дълбоко вкоренен заради това, на което е била подложена преди — неща, за които не трябва ти да се безпокоиш. А тя се нуждае от сигурността на острова и от мен. Тя ми се доверява.

— Както и аз — каза Елизабет.

— Доверието е много важно…

Луиз заобиколи бюрото си, отиде до нея, изправи я на крака, държейки ръцете й в своите.

— Можеш да ми се доверяваш, знаеш ли това?

— И трябва да се довериш на себе си, за да чакаш.

— Ще се опитам.

Той се усмихна:

— Смелост… вече показа, че притежаваш доста много. Бъди сигурна, че ще направя всичко, което мога.

— Зная.

— Веднага щом разбера, че е способна да понесе пълното разкритие на нещата, ще направя това. Тя също притежава огромна смелост. Само си помисли какво е направила за теб.

Забеляза, че очите на Елизабет отново се насълзяват.

— Постоянно си го мисля.

— И запомни, аз съм тук, за да помагам. — Замълча. — Също и Дев.

Очите й се притвориха.

— Зная.

— Той действително иска да ти помогне.

Мълчание.

— Позволи му — каза Луиз. — Той иска. Много иска.

Елизабет кимна. После вдигна очи, те бяха настоятелни:

— Може ли да я видя, само да я погледна, нищо повече?

Това бе молба.

— Не виждам защо не.

Той я преведе през залата, до асансьорите, до третия етаж, където я въведе в малка стая. Там, наредени в редица, стояха шкафове със стъклени витрини. На едната стена имаше завеса. Луиз я дръпна и побутна Елизабет напред. Зад завесата имаше прозорец, а зад прозореца, в стая с много цветя и изпълнена с късното вечерно слънце, спеше Хелън Темпест на високо бяло болнично легло. Лицето й бе обърнато към светлината. Изглеждаше спокойно.

— Дадено й е успокоително — каза Луиз. — Важно е да си почива.

Той остави Елизабет да я погледа. Когато чу слабата й въздишка, пусна завесата.

— По-добре ли си?

— Да — кимна тя.

— Ще направя всичко, което мога — повтори Луиз.

— Зная.

— Използвай тези дни да се примириш със себе си, с всичко, което се случи. Сложи собствения си живот в ред. Това ще ти бъде полезно, когато ще са необходими съгласувани усилия, за да върнем майка ти отново в релсите.

Тя кимна отново.

— И помни, че аз съм винаги тук.

— Да. Благодаря.

Той я изпрати до входа, изчака, докато се качи в колата си, помаха й, когато тръгна. Чак след като тя излезе през портала и се скри от погледа му, се върна в болницата си. „Ще се справи — мислеше той. — Тя е издръжлива. По-издръжлива от майка си. Умее да се грижи за себе си. Майка й в действителност никога не е могла и оттам започват проблемите…“

Върна се в офиса си, седна на бюрото и все още седеше там, унесен в мисли, когато една сестра дойде да му напомни, че е време за лечението на Хелън.

Елизабет шофираше автоматично. По-голямата част от ума й беше заета с разказаното от Луиз. Като наближи игрището за голф, тя импулсивно зави към алеята, която го обикаляше. По нея стигна до мястото, където дюните се спускаха до морето. Там спря колата и седна, загледа се в морето и мислеше, мислеше…

Здрачът се сгъстяваше. Слънцето беше ниско над морето, превръщайки го в разтопено стъкло. Прибоят, затихнал до отделни вълнички, украсяваше водната повърхност. Беше тихо и спокойно. Нямаше никой наоколо. Само ленивото поклащане на палмите от последния полъх на утихващия вятър и слабото потрепване на камъчетата, когато морето ги търкаляше по брега, нарушаваха тишината.

Настроението й отговаряше на околната обстановка. Чувстваше тъга, дълбока, болезнена тъга. Не към себе си, а към своята майка. Нейният живот беше излязъл от релсите, но на майка й съзнателно е бил почти разрушен. Съпостави разказаното от Луиз и всичко, което мъчително бе научила, и се получи грозна, потискаща картина. И все пак усещаше определена част от духа си странно приповдигната, усещаше топлина там, където дълго време беше усещала студ. Не беше изоставена. Майка й я беше обичала. О, да, как я е обичала майка й! Знаеше го, чувстваше го, спомняше си го. Вратите на ума й бяха отворени и тя не само си спомняше, но и разбираше.

Невиждаща, тя се взираше в пламтящата топка на слънцето, която съвсем скоро щеше да се потопи в бронзовата чернота на морето, и си мислеше как те и двете са били манипулирани, използвани… принудени да приемат състояния едновременно неестествени и болезнени. Бяха измамени емоционално, лишени от любов и сигурността, която тя дава. Желанията им бяха ощетени.

Спомни си думите на Дев: „За да обича някого, човек трябва да обича първо себе си“. Колко вярно. Тя не беше обичала себе си. Дори не се бе харесвала. Той безпогрешно бе поставил един от своите дълги, силни пръсти точно на дълбоката пукнатина в центъра й и всичко се бе срутило. Тя се беше пропукала. Сама бе създала себе си. Сама всичко… Въобще не беше това, което си мислеше. Шлифованото стъкло се бе разбило и тя се чувстваше цялата розова и нова, и развълнувана. Жива. Сега вече виждаше, чувстваше, разбираше толкова много. Луиз завърши картината, която Дев бе започнал. Картина, част от която бе тя самата, защото това бе нейният живот.

Странно. Сега се чувстваше по-уязвима откогато и да било и все пак никога не се бе чувствала по-силна. Знанието е сила. На кого го каза? Дан Годфри. Да, първата вечер. Още веднъж я завладя убеждението, че всичко е предопределено. От момента, в който бе чула камбаната да бие за Ричард Темпест, съдбата неумолимо я тласкаше към този миг, като не й позволяваше да спре и събере парчетата от личността си, които изпускаше по пътя. През цялото време се усещаше обвита в паяжина, но дори когато внимателно си проправяше път през нишките, други вече се увиваха около нея, лепкави и здрави. Сега, докато седеше тук, съзнаваше, че прилепващата миризма е изчезнала. Лекият бриз се носеше навсякъде около нея и тя се чувстваше чиста, цяла и обновена.

Почувства как се отпуска. Спусна се, после се потопи дълбоко в спомена. Вече не се страхуваше, че ще я изгори, напротив, знаеше, че може да я облекчи и излекува.

Да, ще чака. Сега може да чака. Това бе всичко, което можеше да направи, но тя го искаше. Да дава нещо, каквото и да е, всичко… И не само на майка си. Вече беше време да каже на Дев. През цялото време той чакаше, стоеше търпелив и разбиращ. Нито веднъж не се оплака, не й се натрапи. Когато дойде при нея и я попита дали може да помогне, след като мисис Хокс е настанена и проблемите в Лондон уредени, тя каза: „Да, остави ме сама!“.

Той така и направи. В самолета, на връщане, когато искаше да бъде сама, за да обмисли, да се задълбочи в случилото се, той я остави сама да се справи. Все пак тя съзнаваше, през цялото време, че той е там. Дори докато седеше сама с мислите си, усещаше присъствието му, силата му.

Дев я научи на толкова много неща! Най-напред за тялото й. Бурен, лаком живот закипя в него. Дори сега, докато седеше тук и мислеше за Дев, бурята отново започна. Но не само това. Дев я научи да обича физически и емоционално. Показа й, че да даваш, означава да получаваш. И той чакаше търпеливо (и разбиращо, напомни тя на себе си) Елизабет да му отвърне. Е, това време настъпи. В предстоящите дълги седмици на чакане тя ще се нуждае от неговата утеха, сила, непоклатима увереност.

Неочаквано закопня за топлия, звучен глас, за погледа на сините очи, които я обливаха с необятно спокойствие, за докосването на силните здрави ръце. Вече го беше накарала да чака прекалено дълго. И имаше толкова много неща, които искаше да му разкаже… Тя запали колата.

Вече беше тъмно. Небето бе обсипано със звезди. Светлините на колата бързо докосваха дървета и храсти, съживяваха групичките цветя, като преминаваха през тях. След един завой тя изведнъж удари спирачки. Право напред, мокро блестящи от предните фарове, се издигаха богато резбованите и позлатени двойни порти: „Старото гробище“.

Тя изключи двигателя. Поседя малко, после решително излезе от колата, измина няколко крачки, но се върна и изгаси фаровете. Този път постави ръце на главата на лъва, която служеше за дръжка, и отвори портите. Те се залюляха безшумно на смазаните панти. Пред нея, сива и нереална на звездната светлина, се виеше пътека и изчезваше сред призрачните дървета. Елизабет постоя още няколко мига, след това с големи, решителни крачки тръгна по нея.

Не чуваше никакъв шум, освен шума от собствените си стъпки. Пътеката се спускаше надолу, прекосяваше една падинка, излизаше от избуялите дървета и разкриваше чудесна гледка. Красива градина, мраморни паметници, гробници, статуи. Когато очите й свикнаха с мрака, успя да различи ангелчета, издълбани драперии в скулптурите, сантиментални изражения. Но това, което тя търсеше, нямаше подобни украси. Обикновена мраморна плоча, поставена на земята, но леко задигната. Думите на нея бяха дълбоко гравирани, за да издържат ерозията на времето:

„Ричард Темпест

1910-1974“.

Елизабет остана пред плочата дълго време. В началото откри, че стои в очакване, напрегната. Но нищо не се случи. Дишането й бе нормално, биенето на сърцето — равномерно, краката — устойчиви. Никакво страдание, никаква паника. Гледаше до насита.

„Е, трябваше ми известно време, но го направих — мислеше си тя. — Аз съм тук. А също и ти. Защото е свършено с твоята мощ, докато моята…“

Тя се усмихна на лъскавата плоча.

— Моята сега започва — каза на глас. Гласът й разтревожи птиците, които уплашено изцвърчаха, прошумоляха, после утихнаха.

— Не зная какво си преследвал — продължи тя замислено, тихо, — но каквото и да е то, няма да го получиш… не сега. Аз зная, виждаш ли? И ти, това нещо не ме плаши вече… Мис Келър беше права. Знанието е сила. — Тя протегна широко ръце, като че ли го викаше мълчаливо.

След това се засмя. Смехът й прозвъня тържествуващо в тишината. Последните парченца от мъртвото й същество се бяха откършили и тя бе свободна. Свободна… Човекът, който лежеше тук, представляваше мъртвото минало. Елизабет обърна гръб на гроба и без колебание закрачи към своето бъдеще.

 

 

Нийвс наблюдаваше потеглянето на Елизабет. Колата взе завоя със замах — високомерен като жената, която шофираше.

— Ужасна, ужасна жена! — Нийвс се тресеше от яд. — Как я мразя… Тя няма да ме види да я лаская, да поглъщам жадно всяка нейна дума… Доволна съм, че не е дъщеря на дядо. Доволна съм! Бих искала да вземе колата, да я откара в морето и да потъне. Тогава тя никога няма да се върне.

Нийвс се отпусна на мястото си до прозореца, където се бе сгушила с една от своите любовни историйки. Не е честно… вече нищо не беше честно. Тя получи всичко, а сега имаше и Дев.

Погледът й попадна на корицата на книгата, изобразяваща скромно младо момиче, излъчващо наивна невинност, облечено с тънка, бяла рокля, то стеснително избягваше страстния поглед на висок, тъмен, красив мъж. Дев… Затваряйки очи, Нийвс се пренесе в любимия си блян.

Тя е момичето с бяла рокля, а мъжът е Дев, но той не я гледа прав, а е коленичил с ръка на сърцето, сините очи са умоляващи и нещастни:

„Теб желая, моя най-мила, скъпа Нийвс… не нея, никога нея, защо не съм го разбрал преди. Ти си единствената, единствената… Аз съм те обичал през всичките тези години, но не съм го разбирал, докато не те погледнах точно сега, изглеждаш така красива… Любима моя, сладка Нийвс“. А Елизабет сграбчва ръката му, опитва се да го дръпне, но той я отблъсква толкова силно, че тя пада на пода. Дев не я вижда, не чува плача й, очите му са отворени единствено за неговата скъпа, сладка Нийвс…

И друга сцена: тя и Дев стоят прегърнати пред този прозорец, гледат как същата кола отпътува, но сега отрупана с багаж, отпътува завинаги, никога няма да се върне, а Дев казва: „Добре се отървахме“, обръща се към Нийвс и прошепва: „Прости ми, мила моя… че през цялото време не знаех, не виждах теб!“. Взема я в прегръдките си. Свири музика, той я целува…

Нийвс въздъхна и замечтано отвори очи. Така трябва да бъде. Но защо не е? Защо Дев не вижда!

Тя седна, устните й образуваха „О“, тъй като тя разбра.

— Защото той не знае — каза тя на глас. — Разбира се! Той не знае, че го обичам. Как може да предприеме нещо, ако не знае?

Във всички любовни истории, които четеше на дузини, се случваше същото. Героят и героинята винаги се обичаха, но никой от тях не знаеше… е, поне не до последните страници. Винаги героят казваше на героинята, като я държеше в ръцете си: „Защо не ми каза, мила моя?“. Причината винаги бе, че героинята е толкова млада… на нейната възраст… и свенлива.

Трябва да му каже! Нийвс се удиви, че всичко е така просто. Той не знае! Е, ще променим това скоро. Но първо трябва да се подготви за сцената.

Тя изтича горе до стаята си. Бързо се мушна под душа. Когато се подсуши, се поръси с пудра, облече си чисто бельо и най-хубавата рокля. Разреса косата си до блясък, ощипа бузите си, прехапа устните, за да ги направи червени и съблазнителни. Само ако леля Хелън й позволи да се гримира… Това беше част от курса в училище, но чак последния срок. А леля Марджъри имаше купища, купища гримове…

Ето ги: бурканчета, тубички, кутийки, четки, четчици, телове и всички други възможни неща.

Ръцете й трепереха толкова много, че в очите й влезе грим, те й залютяха и се насълзиха. Отиде и ги изми, но вторият й опит беше по-успешен. На увеличителното огледало миглите й изглеждаха наистина дълги… може би още малко сенки. И руж на бузите… Поколеба се пред дузината червила, най-накрая избра бледорозово, усещаше го лепкаво, но то придаваше на плътните й устни възбуждащ блясък. Ето! Тя е хубава. Все пак всички казваха така.

Най-накрая, след като помириса и провери доста шишенца, се напръска от едно с надпис: „L’air du Temps“. После, доволна от себе си, направи пирует пред големите огледала. Какво притежаваше Елизабет Шеридън, което тя нямаше — освен осем инча повече и най-малко още четирийсет фунта? Нямаше търпение да се покаже пред Дев. О, той ще бъде толкова изненадан!

Знаеше, че е в крайбрежната вила, защото бе споменал, че ще ходи там, за да работи. Ще го изненада. Ще отвори вратата, ще застане на прага, той ще погледне, ще я види и…

Затръшването на врата на кола я стресна, изтръгна я от мечтанието й и тя се спусна към прозореца. Той е! Изчезна от погледа й, когато влезе във входа на къщата. След последен лудешки поглед в огледалото тя изтича надолу. Понесе се бързо по стълбите и го видя да излиза от салона. Той вдигна поглед нагоре и я съзря. Спря стремителния си устрем, постави ръка на перилата и след сполучлива пауза слезе по останалите стъпала с доволна лека усмивка, очаквайки изненадата му.

— Здравей, скъпа — каза Дев. — Да си виждала Елизабет?

Нийвс замръзна на мястото си:

— Не.

Като чу гласа й, Дев спря и се обърна. Тогава той наистина я видя.

— Какво си направила със себе си? — попита с нескрита изненада в гласа си.

Нийвс отвърна с въпрос:

— Изглеждам ли различна?

— Винаги е така при разкрасената лилия.

Тя не беше сигурна какво означава това, но го прие като добър знак.

— Мислиш ли, че съм хубава?

— Не съм ли го казвал винаги?

— Да, но…

— Но какво?

— Ами… истински хубава.

— Много хубава. — Усмивката явно се долавяше в гласа му, както и в очите. Тя заблестя. Всичко се нареждаше чудесно… Но тогава той се обърна.

— Къде отиваш? — Не успя да прикрие паниката в гласа си.

— Искам да намеря Елизабет.

Той проверяваше всички стаи, отваряше врати и надзърташе.

— Защо?

— Отиде да посети Луиз Бастедо.

„И какво от това? — мрачно мислеше Нийвс. — Ами аз? Аз нямам ли значение?“

Изражението на лицето й се промени и Дев забеляза.

— Какво има, скъпа? — непринудено попита той. — Няма с кого да си играеш?

— Ще престанеш ли да се отнасяш към мен като към дете! — Лицето й запламтя така възбудено, така ядосано, че той се удиви. — Аз не съм малко момиченце, което да потупваш по главата и да му казваш да бяга да играе. Писнало ми е да се отнасяш към мен по този начин!

Ето защо бе така елегантна и… всичко това на лицето й. И роклята. Прекалено хлапашка за нея, той осъзна това, както и истината в думите й. Повече подхождаше на петнайсетгодишно момиче. Сърцевидно деколте и буфан ръкави, все пак… Опитните му очи доловиха чувство на отчаяние, а ноздрите му го потвърдиха.

— Никой не ме забелязва — продължи Нийвс с горчивина. — Всички са прекалено заети да се занимават с нея…

— Бедничката ми… Но аз мислех, че правиш компания на мисис Хокс…

— Серафин е с нея. Сега те са постоянно заедно. Дори нямат нужда от мен. — Дев видя, че шоколадовите очи се пълнят със сълзи. — Тук никой не се нуждае от мен…

„О, господи! — помисли Дев с въздишка. — Ревност и наранена гордост. Върви по дяволите, Дейвид.“

— Можеш да ми помогнеш да погледнем за Елизабет, ако искаш.

„Не, не искам! — мислеше си Нийвс разбунтувано. — Искам да погледнеш за мен, да ме видиш.“ Тя просто трябваше да го извади от заблуждението. Вече бе жена…

Дев усещаше всеки нюанс на чувство, който преминаваше през изразителното, доста емоционално лице, гримирано прекалено много и при това не добре. Но тялото, облечено в рокля за момиченце, беше тяло на жена. Проблемът бе, че емоционалното й развитие не вървеше в крак, не му позволяваха. Нийвс беше в опасна възраст, нуждаеше се от подкрепа и успокоение. Към кого друг да се обърне, ако не към него?

— Добре — каза Нийвс намусено. — Ще дойда.

Усмивката му се смекчи, а също и начинът, по който хвана ръката й.

— Защо искаш да я намериш? — запита тя наскърбено.

— Тя отиде да види Луиз Бастедо. Трябваше да й обясни някои… неприятни факти.

— За леля Хелън? — прозорливо попита Нийвс.

— За всичко. — Дев погледна към нея. — Скъпа, зная, че се чувстваш пренебрегната, но тези дни нещата тук не са съвсем… нормални.

Те спряха за момент на края на терасата и Дев погледна надолу към градините, където се простираше бялата ивица на шосето. Никой.

— Нищо не е нормално, откакто тя дойде — продължи негодуващо Нийвс. — Тя промени всичко…

„И самата тя се промени — мислеше Дев. — Надявам се.“ Но нямаше смисъл да се опитва да обясни на Нийвс. Всичко, което виждаше… и усещаше тя… е, че земята се клати под нея. Не се интересуваше от причината, а само от повода.

— Нека слезем долу, до пейката — предложи той. — Ще можем да видим, ако дойде кола оттам.

Нийвс мълчаливо вървеше до него, мозъкът й трескаво търсеше начини и средства, за да привлече вниманието му. Нямаше много време: трябваше да го направи, преди колата да се появи. Но как? Как? Умът й се върна към романчетата — нейното ръководство към света на емоциите на възрастните. В тях винаги имаше сцена, където героят успява да вземе героинята в ръцете си. Сцената все завършва със страстна целувка… Понякога героинята навяхваше глезена си, друг път те са в опасност и трябва да бъдат спасени. Е, тя не е в опасност, но ако успееше някак си да падне… Ето, това е! Ако по някакъв начин нагласи ситуация, в която той да я прегърне, да я почувства, да я усети. Знаеше, че ако може да постигне това, нататък всичко ще тръгне. Той ще я вземе в прегръдките си, тя ще го погледне, той ще я целуне, след това…

Тя беше взела решение. Това ще направи. Но как? Как?

Слязоха на долните стълби на терасата и Дев пое през поляните, отправяйки се към прекия път през градината с розите. Зад нея минаваше пътят, на завоя му имаше мраморна пейка, където човек можеше да седне и да усеща уханието на розите, както и да се любува на гледката. Нийвс си спомни, че розовата градина беше малко по-ниско, за да се предпазят отрупаните храсти от постоянното разрушително въздействие на ветровете. Ако успееше да се спъне… или може би да се хлъзне на няколкото тухлени стъпала? Смрачаваше се, здрачът беше пурпурен и мистериозен. Толкова е лесно тогава зле да прецени крачката си, да го сграбчи, да бъде подкрепена от ръцете му, повдигната от тях…

Точно в момента, когато стигнаха стълбите, като че ли нейното натрапчиво и напрегнато желание предизвика постъпката й и тя наистина се подхлъзна на изтрития гладък ръб на горното стъпало. Усети как кракът й се пързаля и тялото й полетя напред. Разпери ръце и издаде уплашен писък.

С бързите си рефлекси Дев спонтанно протегна ръце, като се обърна, за да предотврати падането. Устремът й го тласна надолу по стълбите, ръцете й го сграбчиха в инстинктивен страх и се прилепиха към врата му така, че и той трябваше да я обвие с ръце. Той възвърна равновесието си на предпоследното стъпало, помествайки я в ръцете си, за да получи по-добра опора.

Тогава, с лице на нивото на неговото, с ръце около врата му, тя бързо облиза устните си, за да придобият по-завладяващ блясък, и каза с дрезгав глас, който трябваше да звучи секси, но в действителност създаваше впечатлението за възпалено гърло: „Целуни ме, Дев. Целуни ме!“ и преди той да успее да отвори удивен устата си, за да се засмее, нейните устни, здраво стиснати, се притиснаха към неговите толкова силно, че зъбите му изтръпнаха. Тя се беше вкопчила в него, ръцете й така крепко обвиваха врата му, че той не можеше да се движи. Когато се отпусна, за да си поеме въздух, тя го погледна със задъхана усмивка — а там, на другата страна на пътя, стоеше Елизабет. Тя трябва да е превалила хълма в момента, в който Нийвс го бе целувала, и всичко се нареждаше чудесно!

— Не трябва да се въздържаш повече — каза ясно Нийвс с широко отворени очи. — Зная, че ме обичаш и сега можеш да ми го кажеш… Повече няма нужда да страдаш мълчаливо, наистина няма! — Дев отвори уста, за да й отговори, но тя постави пръст на устните му: — Нека първо да ти кажа… Обичам те — произнесе тя със звънлив глас. — Ето… сега знаеш — искам да знаеш… Обичам те! Вече не трябва да се преструваш, честно. Сега разбирам… не трябва да ме пазиш повече, наистина… Сега можеш да ми кажеш, че ме обичаш… Зная, че е така, но сега наистина можеш да ми кажеш.

Нийвс отново притисна устните си към неговите с такава сила, че той пак се олюля.

Този път Дев трябваше да я вдигне и да слезе от последното стъпало към сигурността на тревата долу, а тя се притискаше към него през цялото време. Когато Нийвс се отпусна, за да си поеме дъх, Елизабет си беше отишла.

Дев остави Нийвс на земята и когато заговори, гласът й се задушаваше:

— Казах ти! — Тя почти тропна с крак. — Обичам те!

— Зная, че е така. Както и аз те обичам.

— Не, не по този начин!

— О-о? По кой начин тогава? — Дев го каза по стария си начин, сякаш потупвайки я по главата, а не страстно и като изявление, както се очакваше от него.

— Ти знаеш… — каза Нийвс лудо. — Истинска любов! Като тази!

Още веднъж тя се надигна, дръпна главата му надолу и притисна плътно затворените си устни към неговите.

— О-о, тази любов… — каза Дев, след като Нийвс го пусна. Онзи особен трепет все още звучеше в гласа му.

Тя разпозна трепета. Той й се присмиваше и се опитваше да не го показва!

— Не ми се подигравай! — заяви с глас, който го накара да спре. — Не се очаква от теб да ми се подиграваш!

Дев попита тихо:

— Какво се очаква от мен?

— Очаква се да ми кажеш, че също ме обичаш.

— Току-що ти го казах!

— Не по този начин! — Тя почти скачаше от крак на крак. — Имам предвид наистина да ми кажеш… защото ти вече знаеш, че те обичам, така че можеш да го кажеш, а преди ти не беше сигурен, защото си мислеше, че съм прекалено млада, но аз не съм и…

Дев отдръпна назад глава и този път започна да се смее неудържимо:

— О, скъпа, ти пак си чела онези романчета… Казах на Хелън, че е време да ги надраснеш.

— Не се смей! — страстно възкликна Нийвс. — Не трябва да ми се присмиваш! Аз не съм дете, не съм! — Тя избухна в сълзи, които опровергаваха всяка нейна дума.

— Съжалявам, скъпа. — Гласът на Дев звучеше по-различно. Бе толкова сериозен, че тя свали ръцете си и все още подсмърчаща, се загледа в него. — Грешката е моя. Трябваше да разбера.

Лицето на Нийвс светна:

— Ти ме обичаш! Обичаш ме! О, знаех, че е така!

Тя се опита отново да се хвърли в обятията му, но той хвана китките й и я задържа настрана.

— Аз съм пораснала, нали — разпалено бъбреше тя. — Не можеш ли да видиш?

Дев въздъхна. Това беше последното нещо, което желаеше. А в това време… Вдигна глава, за да погледне шосето. Никой.

— Не се оглеждай за нея! — избухна Нийвс. — Погледни мен! Обичаш мен, не нея!

— Откога? — запита Дев.

Гласът му я накара да го погледне слисано. Познаваше този глас. Изплаши я. Главата й клюмна.

— Откакто умря дядо ти? Откакто дойде Елизабет? — попита Дев.

Той беше прав, но в ужаса си тя го атакува:

— Какво значение има откога? Аз го разбрах и това е важното.

Дев поклати глава и каза:

— Не. Не е.

Той я хвана за ръката, заведе я към пейката, за която бяха тръгнали. Тя видя как той още веднъж претърсва с поглед пътя. После я настани решително до себе си.

— Обичам те. — Думите й звучаха отчаяно. — Много момичета на моята възраст обичат по-стари мъже… Скоро ще стана на осемнайсет! Много момичета се омъжват на тия години!

— Все още си на седемнайсет и не си достатъчно голяма да знаеш нито какво говориш, нито какво искаш.

— Голяма съм! Голяма съм! Искам теб! Вярно е, теб!

— Не! — Дев не допускаше никакво възражение. — Това, което искаш, е да бъдеш обичана, зная, но ето така. — Той я обгърна, но по стария, спокоен начин. Не я сграбчи силно, както се очакваше. Прегръдката му беше по-скоро успокоителна, отколкото страстна. — Зная, че ме обичаш — нежно каза той, — но това не е същото, както да си влюбена в мен… И аз те обичам, но не съм влюбен в теб.

— Но аз съм влюбена, влюбена!

Сините очи задържаха погледа й. Тя се взираше в него като заек, уловен в капан.

— Добре, покажи ми — каза Дев.

— Да ти покажа? — със запъване попита Нийвс.

— Да. Целуни ме, както трябва, както влюбените се целуват.

— Ка-както тря-трябва? — Тя се смути — какво означаваше „както трябва“? Имаше само един начин за целувка. Поставяш устни до устните на друг и ги притискаш.

Цял живот, винаги внимателно охранявана и прекомерно защитавана, Нийвс въобще не беше посветена в целувките, давани и получавани със страст. Позволяваха й да чете единствено любовни романчета, но те не й бяха донесли никакви съществени знания. Дори филмите, които гледаше, бяха грижливо подбрани. Тя никога не беше излизала на среща с момче. Преведоха я със завързани очи по главните и странични пътища на сексуалността на Марджъри. Мати Ардън беше приятел на семейството. Монахините бяха бдителни, мадам Лоран също — момичетата напускаха грижите й девствени в мислите и думите, а що се отнася до действителността, за тях тя бе напълно обкръжена с тайнственост. На девствеността винаги се поставяше висока цена, а не се ли предлагаха на търг поверените й момичета? Родителите очакваха дъщерите им да отидат до леглата на съпрузите си недокоснати, да бъдат ученички, а не учителки в тях. Чак след като се роди наследник, за предпочитане няколко, те могат да си позволят любовници. До това време сексът не надигаше грозната си глава. Ако стореше това, нито едно момиче нямаше да го разпознае — мадам Лоран се бе постарала за това.

Сега Нийвс стоеше съвсем в недоумение, нямаше и най-малка представа за какво говори Дев.

— Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те… Обичам те!

— Тогава докажи го!

Паника обхвана Нийвс. Как! В романчетата целувките бяха описани като сладки, страстни, възхитителни, но никога не бяха обяснени по-точно.

С опитното си око Дев разгада лицето й, посрещна погледа й, когато тя намекна:

— Ти би могъл да ми покажеш…

— Но ако ме обичаш, ти би трябвало да знаеш как.

Нийвс почти се разплака отново.

— О, моля те, моля те, покажи ми… аз просто… — тя се изчерви ярко — никога не съм целувала никого.

— Зная.

Този път, като чу гласа му, тя наистина почувства иглички в очите си.

— Никога няма да се науча — зарида тя отчаяно.

— О, да, ще се научиш, но не от мен, скъпа.

— Но аз искам да се науча от теб… моля те, Дев… моля те!

Лицето на Дев изведнъж се превърна в лице на непознат мъж. Сякаш очите му не я гледаха по същия начин. Погледът му накара сърцето й да затрепти.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Сигурна съм! Моля те, моля те, Дев, покажи ми как се целуват влюбените.

Тя чу въздишката на Дев.

— Съжалявам, скъпа… но е време да порастеш.

Тогава той я хвана здраво и с ужас тя почувства как езикът му нахлува в устата й, а ръката му се озовава на гърдите й! Ужаси се! Бореше се, извиваше се, дърпаше главата си настрана, после го отблъсна и се отдръпна в другия край на пейката, яростно изтри устните си с опакото на ръката си.

— Отвратително е! Хората не се целуват така!

— Така се целуват влюбените — отговори Дев и тръпки побиха Нийвс, като осъзна истината в думите му. — Хора, които са достатъчно големи, за да знаят какво означава любов и да си влюбен. Да предложиш себе си на един мъж, означава да му дадеш не само сърцето си, а и своето тяло.

Нийвс ахна.

— Ако те помоля, ще ми позволиш ли да те любя? Ще съблечеш ли всичките си дрехи, ще легнеш ли гола в ръцете ми?

Нийвс изписка от страх и избяга от пейката. Това не беше Дев! Тези ужасни неща не изричаше нейният познат, хубав, мил, вдъхващ й увереност Дев!

— Любовта не е романче, мила. Тя е страшно много неща — и едно от тях е сексът!

Нийвс отново ахна.

Дев продължи меко:

— Наричаме го любов, но правим секс, когато обичаме и ни обичат… мъже и жени. Така ли ме обичаш? Готова ли си да правиш секс с мен?

Нийвс запуши ушите си с ръце.

— Ти постъпваш ужасно! Не трябва да говориш такива безобразни неща!

— Но ти каза, че ме обичаш — каза Дев внимателно, но безпощадно. — Истински ли ме обичаш?

Нийвс избухна в сълзи. После усети, че седи на старото, познато коляно. Старите, познати, действащи й успокоително ръце я обгръщаха различно, не по онзи друг, ужасен начин. Почувства, че Дев пъхва кърпата си в ръцете й.

— Обичам те — промълви сред воплите тя, — но не по онзи начин…

— Зная, скъпа. Това трябваше да ти покажа.

Нийвс вдигна потъналите си в сълзи очи:

— Затова ли го направи?

— Да. Защото, когато си готова за това, когато срещнеш мъжа, в който ще се влюбиш, тогава ще бъде различно… най-прекрасното нещо, което някога си познавала.

С широко отворени очи и с надежда в гласа, но все още съмнявайки се, тя попита:

— Така ли?

Не знаеше. Романчетата никога не бяха разказвали колко физически е всичко. Колко страшно! Но очите, които й се усмихваха сега, вече не бяха страшни, ръцете му не я държаха впримчена, скутът му беше удобен и той ухаеше на свежия, прелестен, испански одеколон, който използваше. Въздъхна с облекчение. Той пак беше хубавият, познатият, вдъхващият й увереност, милият Дев.

— Шегуваше се с мен, нали? — каза тя с усмивка на облекчение.

Но със сериозен глас той отвърна:

— Не. Ако ме обичаше, както ти казваш, щеше да искаш да направиш тези неща… и да ги очакваш от мен.

Неловко, смутено, тя се загледа в неподвижните сини очи.

— Наистина ли?

— Да. Наистина.

Прекалено късно Нийвс разбра, че беше дръзнала да влезе в една непозната страна. Прекалено късно разбра, с неочаквана, шокираща яснота, че романчетата са едно, а любовта — друго.

— Но ти не искаш аз да направя това, нали? Не това искаш от мен, нали?

Нийвс безмълвно поклати глава.

— Ето, това искаш ти от мен. — Той пак я постави удобно в скута си, ръцете му я обгърнаха по стария, познат начин. — Искаше да ти вдъхна увереност, скъпа, защото изведнъж почувства, че никой вече няма време за теб. Затова аз наистина съжалявам. Но теб те обичат, мила. Обичам те аз, леля Хелън, Кас, всички — включително и баща ти.

— Не, той не! — горчиво промълви Нийвс.

— Да, той също.

Но Нийвс го притисна по-силно:

— Обичам те толкова отдавна, колкото и ти.

— Аз те обичам и винаги ще те обичам. Нищо няма да промени това, никога. — Той се усмихна отново. — Приятели?

Нийвс го прегърна здраво:

— О, да, да… най-добрите верни приятели.

— Да, ето, това сме ние, ти и аз. Верни приятели.

Той приглади косата й назад с внимателно, нежно докосване. Лицето му имаше замислено изражение.

— Никога не е съществувала много любов на това място, нали? И ти почувства, че губиш малкото, което имаш. — Отново усмивката му я обля с топлината си. — Е, не си го загубила. Нищо не се е променило, мила.

Нийвс въздъхна и каза стеснително:

— Само това исках да зная. Да разбера, че… — момичето продължи много внимателно — тя не е променила всичко.

— Най-вече себе си — тихо прошепна Дев. — Ето защо исках да я открия. Твърдиш, че си се чувствала самотна. А помислила ли си колко самотна се чувства тя? Представи си, че ти си научила сега, че не си нито това, което си мислила, нито което са ти казали, че си… баща ти не е твой баща и не знаеш коя всъщност е майка ти.

Нийвс потръпна. Тя въобще не беше помислила за това.

— Ти се нуждаеше от утеха. Не смяташ ли, че тя също? Ето какво искам да направиш, скъпа. Помогни й.

Нийвс бавно кимна, нежното й сърце се изпълваше със съчувствие и тя все повече осъзнаваше колко мил е Дев.

— Хайде да отидем и да видим дали можем да я открием, искаш ли? Ще повървим надолу по шосето!

Нийвс тъкмо си отвори устата да каже: „О, но аз току-що я видях“, но я затвори, преглъщайки смущението си. Ако кажеше на Дев какво бе направила ей сега, той ще бъде много ядосан. Сърцето й уплашено подскачаше. О, не можеше да понесе това, не и сега, когато бяха постигнали това ново разбирателство. „О, господи… — мислеше тя, обзета от страх. — Какво направих?“ Трябваше да му каже, но самата мисъл я накара да изпита срам. Може би по-късно, след като не я откриеха… или след като я откриеха. Да, така ще е… ще обясни на Елизабет, че всичко е било една глупава лудория. Но мисълта да се изповяда пред тези студени зелени очи я изплаши още повече. Лицето, което ги гледаше от другата страна на пътя, беше безизразно. Изглеждаше замръзнало, каменно. Тя просто си тръгна. Разбира се, ако обичаше Дев, нямаше да направи това. Трябваше да дойде яростна, искайки да разбере какво става. Но тогава Нийвс си спомни своите романчета. Толкова често героинята виждаше героя да целува друга жена и получаваше съвсем погрешна представа… но не каза ли Дев току-що, че истинската любов не е като в тези романчета? „О, господи“ — мислеше си тя, напълно уплашена и объркана. Просто не знаеше какво да мисли, какво да прави…

Нийвс нервно плъзна поглед към лицето на Дев. То бе намръщено. „О — ридаеше тя вътре в себе си. — Той ще бъде толкова ядосан…“

После видяха далеч надолу по пътя светлините на кола.

— Това трябва да е тя — каза Дев и лицето му грейна. Нийвс никога не го бе виждала такова. „Е — помисли си тя, неспособна да овладее болката, която я прониза. — Той я обича.“

Дев отиде на средата на шосето и вдигна ръце. Но не беше Елизабет. Дан Годфри седеше на кормилото на своя „Астън Мартин“.

— Господи! — възкликна той развеселен. — Какво искате? Парите или живота ми?

— Мислех, че е Елизабет. Не я ли видя по пътя?

— Никъде не съм я виждал. Защо? Изчезнала е или какво? — каза го с надежда.

— Не. Но отиде да се види с Луиз Бастедо. Заради Хелън.

Дан се усмихна:

— А-а… Хайде, не мислиш, че всичко й се е сторило прекалено много и е решила да приключи, нали?

Докато слушаше, Нийвс се почувства по-зле отвсякога. Но не можеше да каже нищо пред Дан Годфри.

— Може би е решила да се върне пеша — говореше Дан. — Знаеш колко обича да върви. Скачайте, ще ви закарам обратно и вероятно ще откриете, че тя ви чака. Ще трябва да седнеш в скута на Дев — каза той на Нийвс, когато тя се наведе да влезе през отворената врата. — Но ти нямаш нищо против нали? — Нийвс отказа да срещне погледа му, а когато в колата седна на коленете на Дев, се държеше сковано. Почувства се предателка, глупачка и — най-лошото от всичко — виновна. „Какво направих? — беше единственото, за което можеше да си мисли натъжена. — Какво направих?“