Ендрю Мейсън
Може би съм чакала теб (7)

VII

Фоайето на хотел „Шератон“ в Мексико сити бе доста оживено и Елза отчаяно затърси с поглед мъжа, който й бе определил среща тук. Измъкна още веднъж малкото си огледалце и бързо се огледа. В тази жега никакъв грим не можеше да издържи повече от половин час и това я потискаше. Прехвърли мислено някои от въпросите, които смяташе да зададе на Джонатан Клъски.

„Не е ли комично, че една нюйоркска журналистка може да интервюира един нюйоркски банкер само в Мексико?“ — помисли си развеселено. Но беше изключително доволна, че успя да уреди тази среща. Клъски се обвиваше в загадъчност повече и от легендарния милиардер Хауърд Хюз. „Интересно, дали и той има някакъв тик?“ — запита се тя.

— Мис Лънд?

Елза рязко се извърна.

Мъжът, който стоеше пред нея, изобщо не отговаряше на представата й за недостъпния милионер, страстен почитател на съвременната живопис. Джонатан Клъски беше едър, но строен и със стегнато тяло. Макар и сивокос, не му личаха шестдесетте години.

— Мистър Клъски? Много се радвам, че се съгласихте да дадете интервю за списание „Арт“.

Подаде му ръка, която той неочаквано галантно целуна.

— Елате да отидем в бара, нека изпием по нещо освежаващо — предложи с енергичен младежки глас банкерът.

В малкото помещение работеше климатична инсталация и температурата беше по-поносима. Седнаха на една свободна маса и докато Клъски поръчваше шампанско, Елза измъкна диктофона и бележника си.

— Нали пиете шампанско?

— От това живея — през смях отвърна тя.

Той въздъхна, после сърдечно се засмя.

— Моята дъщеря непрекъснато повтаря същото. Но ако съдя по сметките, които ми изпращат всеки месец, вероятно се и къпе с него.

Елза включи диктофона и отвори бележника.

— Откога се интересувате от живопис, мистър Клъски? — започна делово, но Джонатан не отговори, а взе бележника й и прокара поглед по изписаните редове. После го върна на мястото му и развеселен се облегна назад.

— Предлагам ви следното, мис Лънд: ще отговоря писмено на тези въпроси, което, надявам се, ще удовлетвори изискванията на вашето списание. Но ако искаме да прекараме по-полезно и приятно времето си, имам нещо по-добро наум. — Спря за миг и погледна часовника си.

Тя го изгледа смаяно. Да не би да искаше да я покани в стаята си?!

— След половин час се открива изложбата на неизвестен млад мексикански художник. Разбира се, не е събитие от мащаба на изложбата на Пабло Ариба, заради която съм тук, но любопитството ми се разбуди. Какво ще кажете да отидем заедно?

Елза веднага се съгласи.

— Само един въпрос преди това, мистър Клъски — кой ви посъветва да видите тази изложба?

— Един мой добър познат, изкуствовед и търговец на картини от Бостън. Казва се Филип Бланчард. Радвам се, че успях да го привлека в журито на конкурса си.

— Филип? — зяпна изумено тя.

Банкерът я изгледа навъсено.

— Не знаех, че се познавате толкова добре.

— Аз… — заекна Елза — запознах се с него преди няколко седмици в галерията му…

Мислите й трескаво запрескачаха една през друга. И това ако не беше знак от съдбата! Рейчъл й бе забранила да споменава дори за конкурса, а ето че сега живееше в един апартамент с член на журито — при това сама! Интересно, дали вече го знаеше? Непременно трябваше да й се обади и да разбере. Но това можеше да почака до вечерта, понеже Клъски вече стоеше на вратата. А в никакъв случай не правеше впечатление на човек, когото можеш да накараш дълго да чака!

 

 

— Филип! Радвам се да ви видя! Влизайте. — Сюзън Клъски го целуна по бузата и задържа ръката му в своята.

— Мога ли да ви представя мис Банкрофт — Филип леко се извъртя и умело се освободи от нея.

Домакинята хвърли къс пренебрежителен поглед към Рейчъл.

— Вие сте приятелката на Робърт Уинтър, нали? Баща ми харесва работите ви. За съжаление той не е тук и не мога да ви представя. Но къде е мистър Уинтър?

Рейчъл прехапа език, за да не й отговори както подобава. Беше доволна, че Джонатан Клъски отсъства, защото нямаше ни най-малко желание да му бъде представена. Никак не й се понрави интимният жест на Сю към Филип. Хвърли кратък поглед към него и установи, че той едва забележимо се усмихва. Явно се забавляваше от раздразнението й.

— Нямам представа, нито пък знам кога ще дойде — отвърна троснато и пристъпи напред, така че се озова между двамата. — Той ми е само приятел, нищо повече.

После, сякаш по невнимание, стъпи с острото си високо токче върху обувката на Филип и злобничко се завъртя. Усмихна се със задоволство, когато чу болезнения му стон, и последва Сю към вътрешността на жилището. Той тръгна след тях.

В хола имаше вече доста хора, Рейчъл разпозна повечето от тях — нейни бивши състуденти, художници и галеристи — и скоро я разделиха от Филип. Внезапно почувства една тежка длан върху рамото си. Бързо се обърна и се озова лице в лице с Робърт.

— Интересни личности са се събрали тук, нали? Изглеждаш фантастично — огледа я с възхищение той.

Беше облечена в прилепнала вечерна рокля без гръб от бляскава сребриста материя, откриваща безукорните й рамене, а дългите странични цепки излагаха почти изцяло бедрата й на показ. Деколтето също беше твърде смело, но при изящната си фигура спокойно можеше да си го позволи. Той преглътна.

— С кого дойде?

— С Филип — честно си призна Рейчъл.

От неделя насам не бяха се виждали с Робърт, той дори не я безпокоеше с непрекъснати телефонни обаждания както обикновено. В продължение на два дни никой не смущаваше щастието им с Филип. Разхождаха се из Ню Йорк и Рейчъл откри, че той познава града дори много по-добре от нея.

— Твоят Филип в момента е като петел сред кокошки — отбеляза Робърт и посочи с глава към една групичка млади жени, в центъра, на които се намираше очарователният й съквартирант.

— Той не е моят Филип — отвърна му натъртено и му подаде празната си чаша. — Ще ми донесеш ли още малко шампанско?

— Разбира се, но да не избягаш някъде? — И без да изчака отговора й, се отдалечи по посока на бара.

Рейчъл се облегна на една колона и раздразнено се огледа наоколо. Да избяга — ето една наистина добра идея. Така поне нямаше да гледа как всички присъстващи жени се надпреварват да флиртуват с Филип, като че ли той беше единственият красив мъж на партито!

Обходи с поглед помещението и трябваше да признае, че той наистина е най-атрактивният от всички. „Моят Филип“ — помисли си със замечтана усмивка. Колко по-различно звучеше това от устата на Робърт!

— Ето, шампанското ти.

Рейчъл се сепна и пое чашата. Тъкмо се канеше да отпие, когато забеляза, че Филип е изчезнал. Трескаво затърси с очи Сю Клъски, но тя също не се виждаше никъде наоколо.

Изпи на един дъх шампанското и подаде с отсъстващо изражение чашата си на Робърт.

— Това се казва скорост! — констатира изненадано той. — Да не би да се страхуваш, че шампанското на Клъски ще свърши преждевременно?

Тя не му обърна внимание и премина в съседната стая. Там също нямаше и следа от двамата. Бавно, но сигурно я обхващаше паника. „Сигурно обяснението е напълно безобидно — внушаваше си упорито. — Но, по дяволите, трябва да го знам!“

— Защо търчиш нагоре-надолу като…

— Ако искаш да ми бъдеш полезен, Робърт, не задавай тъпи въпроси, а ми донеси нещо за пиене — прекъсна го властно и продължи обиколката из помещенията. Всички те бяха пълни с хора, но онези, които търсеше, все ги нямаше и нямаше.

Отпусна се изтощена на едно кресло, където дочака приближаването на Робърт, понесъл две пълни чаши в ръка.

— Обиколих половината дворец заради теб — измърмори недоволно той. — Да не мислиш, че е много лесно с препълнени чаши? И все пак не разлях нито капка.

— Браво — разсеяно отвърна Рейчъл, изпи на две глътки шампанското и отново се изправи.

— Кого търсиш всъщност? — загледа я подозрително Робърт.

— Искам да поговоря със Сю Клъски — бързо отвърна тя.

Не беше лъжа. С удоволствие би разменила две-три думи насаме с дамата!

Шампанското вече започваше да й действа. Стана й горещо и се почувства някак глупаво. Е, добре, щом Филип искаше да флиртува, тя също можеше да си го позволи!

Обърна се към Робърт.

— Искаш ли да танцуваме?

Той остави чашата си и замислено я изгледа.

— Ти си влюбена във Филип Бланчард, нали?

— Глупости! — откликна изчервена тя. — Как ти хрумна?

Но треперещият й глас ясно я издаваше.

— Съжалявам, Робърт. Имам нужда от чист въздух.

Обърна се и просто го остави да стои там. На една от стаите бе открила балкон и сега се отправи натам. Хладният въздух я обгърна и тя го пое с дълбоко чувство на задоволство. С въздишка затвори очи.

Мигом пред тях изплува лицето на Филип, толкова ясно различимо, че краката й се подкосиха. Никога досега не й се беше случвало подобно нещо заради някой мъж!

Но Филип Бланчард не беше обикновен мъж.

Облегна се на приятно студения парапет и се загледа към тъмната повърхност на Ийст ривър, в която се отразяваха светлините на Манхатън.

— Рейчъл, къде изчезна? Търсих те навсякъде!

Тя се сепна при звука на любимия глас и светкавично се извърна. Филип стоеше пред нея и загрижено я гледаше.

— Къде остави пленителната си приятелка? — попита го враждебно.

Той повдигна вежди неразбиращо.

— Кого имаш предвид?

— Сю Клъски, разбира се. Цяло чудо е, че изобщо те е пуснала за малко да се отдалечиш от нея.

Филип заплашително пристъпи напред и тя стреснато се отдръпна, но парапетът сложи край на паническото й отстъпление.

— Какво… какво си намислил?

— Имам чувството, че трябва тук, пред всичките тези хора, да ти докажа колко много те обичам — дрезгаво изрече той.

Стисна я здраво в прегръдката си и я притегли към себе си. Устните му спряха на милиметър пред нейните и Рейчъл несъзнателно затаи дъх. Очите му горяха, запалени сякаш от невидим огън дълбоко в него.

В следващия миг светът наоколо изгуби очертанията си. Целувката му беше властна, покоряваща и страстна и предизвика в нея истински фойерверк от емоции. Тя се притисна по-силно към гърдите му и жадно разтвори уста. Езикът му навлезе между зъбите й, заигра възбуждащо с нейния и Рейчъл изпита чувството, че се целуват така за пръв път. Измина цяла вечност, преди да се отделят един от друг.

— Сега вярваш ли ми? — тихо попита Филип.

Тя бавно кимна и прошепна едва доловимо:

— Обичам те, Филип Бланчард!

— Вече знам — отвърна ниско той. — Но има един малък проблем…

Рейчъл пребледня.

— Да не би да си…?!

Не, не можеше да бъде истина! Не можеше да бъде женен!

Отгатнал причината за ужасеното й изражение, Филип се засмя.

— Не, не съм женен, ако това си мислиш. Имах предвид Робърт…

— Как да ти кажа… Той все пак ми е приятел…

— Въпреки това не възнамерявам да го взема с нас в Масачузетс! — отсече решително той.

— Как така „с нас“? — обърка се Рейчъл. — Та аз живея тук, в Ню Йорк, тук е домът ми, ателието ми…

— Нали не искаш да претоварим телефонните линии и летищните служби между Бостън и Ню Йорк, съкровище?

— Та ние се познаваме едва от три дни, Филип! — Залитането й сега определено не се дължеше на шампанското. — Трябва ми време, за да си изясня всичко…

— В края на седмицата отлитам за Бостън. Ще чакам дотогава. Ако не си решила, ще се наложи да те отвлека.

Протестът й беше заглушен с жарка целувка. Никой от двамата не забеляза фигурата, скрита зад завесата, която ги наблюдаваше от известно време. Предчувстваше го! От самото начало! Но нямаше да го допусне.

Робърт безмълвно се оттегли и без да обръща внимание на учудените физиономии около себе си, се втурна към изхода.

 

 

Филип подкрепяше Рейчъл през всекидневната по посока на нейната спалня. Вътре я сложи на леглото и усмихнато я загледа как се отпуска с лека въздишка на облекчение върху възглавницата.

— Шампанското е опасно питие — отбеляза развеселен. — Действието му се забелязва едва когато вече е твърде късно.

— Значи то много прилича на теб — върна си тя. Затвори очи, наслаждавайки се на възбуждащата му усмивка.

Филип внимателно събу обувките й, после плъзна ръка към ципа на роклята на гърба й. Рейчъл затаи дъх. Там, където се допираха пръстите му, оставаха огнени следи. В сладостно опиянение дочака смъкването на ефирната материя, след това и на прозрачните бледорозови бикини.

После в продължение на един дълъг миг не се случи нищо и тя отвори очи. Филип стоеше все още по слип и чорапи, но скоро и те паднаха на килима и той се плъзна до нея в леглото.

— Какво си намислил? — попита го любопитно.

— Просто те съблякох, нищо повече — отвърна той с безразличен тон и не помръдна повече.

Рейчъл прокара нежно връхчетата на пръстите си по корема му, но не последва никаква реакция от негова страна. Тогава внезапно тя скочи като изхвърлена от пружина, възседна го и го прикова с две ръце върху чаршафа. Зърна за част от секундата изумлението в погледа му, ала нямаше намерение да се остави да бъде забавена с нищо странично. Насочи треперещата си ръка към мястото, където се сливаха бедрата му, и очарована установи, че сдържаността му си е чиста преструвка.

Беше напълно готов за нея. Тя се привдигна малко, намести се припряно върху пулсиращото парче плът и с дълбок гърлен стон се отпусна надолу. Този път не искаше дълга прелюдия. С диви, невъздържани тласъци му наложи своя трескав ритъм и Филип остана зашеметен от изблика на една толкова вулканична страст. Рейчъл викаше, крещеше, стенеше, забиваше нокти в раменете му и се извиваше в безумно кресчендо, докато най-сетне експлозията на висшата наслада не я остави бездиханна.

Но не спря дотук. Искаше и той да достигне своя връх на неземно щастие, затова продължи с удвоена енергия да се движи, Филип обаче не можеше да дочака освобождението в тази поза, отхвърли я настрани и я притисна под тежестта на тялото си.

Рейчъл се вкопчи в него, обезумяла от блаженство. Сключи крака около ханша му, за да го допусне по-дълбоко в себе си. Струваше й се, че потъва бавно в някакво море от разтопена лава.

След разтърсващата кулминация, която тя преживя още веднъж заедно с него, останаха да лежат изтощени и доволни, вкопчени един в друг. Рейчъл сънено се питаше дали решението, което бе взела преди около час, беше най-правилното. „Ако наистина ме обича, ще ме разбере“ — беше последната й мисъл, преди да се унесе в дрямка.