Ендрю Мейсън
Може би съм чакала теб (4)

IV

Отключи тихо вратата на апартамента и заопипва за ключа на лампата. В жилището цареше пълен покой и за миг я обхвана разочарование.

„А ти какво очакваше? — ядосано скастри сама себе си. — Че мистър Бланчард те чака, засиял от радост?“

Докато се промъкваше на пръсти към банята, си призна, че е очаквала точно това.

След като свали грима и съблече роклята си, тя се загледа в отражението си в огромното огледало, заемащо едната цяла стена. Не отдаваше особено голямо значение на култа към тялото, но това по всяка вероятност се дължеше на безупречната й фигура, с която не бе имала никакви проблеми. Гърдите й бяха стегнати и закръглени, краката — дълги и прекрасно оформени.

Свали с бавно движение тънкия като паяжина корсаж и го остави да се свлече на пода. Местата, които Филип бе докосвал, още й пареха и тя положи ръце върху тях.

В този момент вратата се отвори и на прага застана той, облечен в белия си халат.

— О, извинете…

Гласът му прозвуча дрезгав, а изненадата, изписана на лицето му, бързо отстъпи място на безгранично възхищение. Филип я поглъщаше с очи, както бе застанала пред него само по символичните си бикини.

Рейчъл бавно се извърна към него и го загледа като хипнотизирана. Ръцете й безволно се отпуснаха. Неспособна да каже или да направи нещо, само стоеше и чакаше.

С една крачка Филип се озова плътно до нея. Вдигна ръка и нежно я прокара в косите й. Тя потръпна от наелектризащия допир. Въпреки високия си ръст трябваше да вдигне поглед нагоре, за да се вгледа в очите му. Неговото лице се приближаваше толкова бавно към нейното, та й се стори, че е минала цяла вечност, докато устните им се докоснаха.

— Какво ще стане сега? Какво ще правиш с мен? — едва чуто прошепна тя, макар че отговорът й беше добре известен.

— Не знам, ще видим — отвърна той, без да прекъсва интимното им единение, и Рейчъл по-скоро почувства думите по движението на устните му, отколкото ги чу.

Тя жадно разтвори устни за настойчивия му език, наслаждавайки се на съблазнителната му игра с нейния, Филип обходи бавно меката нежна вътрешност на устата й, после ласката му преля в целувка. Диво желание се надигна в нея — желание, което помете всички съмнения и колебания отпреди няколко минути. Цялото й тяло тръпнеше от копнеж за освобождение. Въздъхна задавено и обви ръце около шията му.

Той погали възбуждащо бавно голия й гръб, другата му ръка милваше твърдите налети гърди, които се напрегнаха под пръстите му. Потърка с палец нежните розови пъпки и Рейчъл отново простена, още по-силно и невъздържано. Притисна се силно към него, отслаби прегръдката на ръцете си и ги плъзна по широката му гръд към колана на халата. Отвори го със замах и отметна глава назад — предизвикателство, което Филип тутакси разбра. Устните му оставиха влажна следа по шията й, спряха се за миг в малката вдлъбнатина между нея и рамото й и тя изпита чувството, че пропада в томителна бездна. Плъзна и двете си ръце под хавлията и го помилва с пресекливо движение. Чувстваше колко много я желае той и чувствено раздвижи ханша си, плътно опрян в слабините му, като по този начин удвои неговата възбуда.

Филип се свлече на колене пред нея, проправяйки си с език път между гърдите й, надолу по плоския стегнат корем, докато плавно свали бикините й. С дрезгав вик тя се притисна към обиграния език, който се зарови в къдравия триъгълник с цвят като косите й. Удоволствието прониза цялото й същество и като обезумяла замилва тъмните му коси, широките мускулести рамене.

Внезапно той хвана ръцете й и я притегли към себе си, обхванал твърдите й полукълба, така че тя се намери в скута му и в следващия миг усети пулсиращият му член дълбоко в себе си.

Пред очите й затанцуваха огнени кръгове, от гърлото й се изтръгна протяжен дрезгав стон. Отметна глава назад и се изпъна в ръцете му. Филип я задържа здраво и двамата се задвижиха в бавен, всепроникващ ритъм. Само тежкото им дишане и стенанията на Рейчъл изпълваха тясното помещение.

Неговата сила и настойчивост я влудяваха; тласъците му ставаха все по-мощни и продължителни, все по-отсечени. И с нейното самообладание беше свършено, в нея като лава се надигна потребността да получи върховното удовлетворение, която разруши останките от всякакви прегради и задръжки. Замята се невъздържано в скута му, почувствала, че и той е готов. Изкрещя силно и се вкопчи в него.

Филип също не можеше да издържа повече. В бесните финални конвулсии на кипналата страст двамата достигнаха своята неистова кулминация.

С приглушен стон Рейчъл се отпусна и опря пламтящо лице в тръпнещата му, покрита с капчици пот бронзова гръд. Той нежно милваше гърба й, прокара ръка по раменете й, по бузите, махна от челото овлажнелите къдрици. Изправи се, без да я пуска, и тя сплете крака на гърба му. Когато го погледна в очите, се засмя щастливо. Прочете в тях желанието му по нея, което все още не беше уталожено, и лекичко го целуна по бузата.

Филип я понесе към спалнята и внимателно се отпусна заедно с нея на леглото. Хладната материя беше като балсам за разгорещените им тела и Рейчъл блажено се протегна в обятията му. Обгърна врата му и привлече лицето му към своето. Той веднага откликна на желанието й и устните им се сляха в целувка, този път спокойна и нежна.

Въпреки че току-що беше преживяла опияняващото удоволствие на оргазма, Рейчъл се възпламени отново. Заизвива сластно и възбуждащо тялото си под неговото и доволно установи, че Филип тутакси реагира. Ръцете му се плъзнаха надолу по шията й, обхванаха сочните й гърди, чиито чувствителни връхчета отново моментално се втвърдиха. Тя простена под тази ласка, толкова сладка, колкото и мъчителна.

— Скъпи, моля те, не…

Той прекъсна думите й с настойчива целувка и се спусна по-надолу. Рейчъл понечи да се възпротиви, осъзнала намерението му, но в следващия миг съпротивата й премина в безусловна всеотдайност, защото устните и езикът му вече бяха върху най-интимното й местенце и започнаха влудяващия си танц, изтръгвайки дълбоки гърлени стонове от благодарното й, разтопяващо се от блаженство същество.

Изкрещя силно, когато достигна върха на взривената си чувственост, после притихна, сгушена в обятията му. Здраво прегърнати, те лежаха един до друг и мълчаха. Думите бяха излишни и само биха разрушили магията, която още не ги напускаше.

Филип ласкаво прокара връхчетата на пръстите си по горещата й, мека като кадифе кожа, и Рейчъл доволно притвори очи. Минути по-късно вече спеше.

Събуди се от апетитния аромат на току-що сварено кафе и пържени яйца със сланина. Бавно отвори очи и те попаднаха на усмихнатото лице на Филип над нея.

— Добро утро, скъпа — поздрави я той и я целуна по връхчето на носа.

Рейчъл морно се протегна, от което тънката завивка се смъкна надолу и разголи тялото й. Филип сложи на пода таблата със закуската и с бързо движение свали халата си, после се плъзна до нея в леглото.

— Апетит ли нямаш? — Гласът й вибрираше.

— Напротив! — Неговият дойде дрезгав. — За нещо твърде вкусно.

Тя направи опит да възрази, понечи да се изправи, но той я натисна обратно сред завивките и се наведе над нея. Рейчъл и не помисли да се съпротивлява повече, когато я зацелува по цялото тяло, замилва я навсякъде; само затвори очи и се отдаде на прекрасното чувство, което неговата нежност пораждаше в душата.

Филип почувства тази готовност за пълно единение и възбудата му нарасна. „Каква прекрасна жена!“ — помисли си той. Никога през целия си живот не беше преживявал нещо толкова опияняващо, това неповторимо чувство на близост и доверие…

Претърколи се над нея, а тя го обгърна с дългите си изящни крака. Проникна бавно в олтара на любовта и двамата тутакси намериха прастария вечен ритъм, издигащ ги нагоре и все по-нагоре в селенията на плътската наслада, докато стаяваната с мъка страст избухна в неистовата омая на освобождението. Филип изтощен се отпусна върху задъханото й, все още потръпващо в затихващите спазми на оргазма тяло.

Тя извърна лице към него и лекичко го погали с длан. Изпълваше я чувство на неподозирано удоволствие. Възможно ли бе да се е влюбила в този мъж, когото изобщо не познаваше?

„А какво ще стане с Елза?“ — премина като светкавица през ума й. В края на краищата тя беше довела Филип в апартамента им и Рейчъл много добре можеше да си представи колко запленена е приятелката й от него.

Но за това щеше да се тревожи по-късно! Енергично отпъди невеселите мисли. Искаше да се наслаждава на времето, прекарано с Филип, все едно колко щеше да продължи то.

— Какво всъщност става със закуската? — попита и през смях отблъсна ръката му, която се опитваше да хване носа й.

— О, жени! — простена той. — Човек слага сърцето си в краката им, а те мислят за яйца със сланина!

— Сърцето си ли? — смаяно повтори Рейчъл и скочи от леглото. — Аз разбирам едно друго от анатомия, но онова, което почувствах между краката си, далеч не беше толкова меко.

Изплъзна се умело от протегнатата му ръка и отиде в банята, за да си облече халата. Хвърли поглед в огледалото — лицето й пламтеше.

„Всъщност, всичко това се развива някак прекалено бързо“ — помисли си мимоходом и седна на ръба на ваната. Загледа се замислено в шарките на теракотата под краката си.

Беше влюбена! Сигурността, с която го осъзна, накара дъха й да секне. Сърцето й направи малък неконтролиран подскок, тя скочи и хукна обратно към спалнята.

Филип все още беше в леглото, но закуската бе разпределена по равно на двете нощни шкафчета.

— Сервирано е! — оповести той и подканващо протегна ръка към нея.

Рейчъл я пое засмяна и дори успя да се покатери на мястото си, без да разлее кафето. Толкова отдавна не беше закусвала с мъж в леглото! Сега с особена наслада се отдаваше на това преживяване.

— Имаш ли нещо предвид за днес? — попита го между два залъка.

Филип кимна и остави чашата си.

— Да, и то неотложно — отвърна с неразгадаема физиономия. — Много е важно и не търпи отлагане.

Трябваха й няколко секунди, за да схване, че се шегува.

— Жалко, толкова по-зле за теб — включи се в играта. — Имах една фантастична идея, но щом като нямаш свободно време…

Той отмести таблата от скута й и смеейки се я повали на възглавницата.

— Ти си прекрасна, знаеш ли това? — прошепна в ухото й.

Гласът му излезе дрезгав и задавен от едва потисканото желание. Рейчъл се взря в зелените му очи, които блестяха в радостно предчувствие.

— Нека отгатна що за идея е това — притисна устни до шията й Филип и я погали по гърдите.

— Колко добре ме разбираш — отрони тя и престана да мисли за каквото и да било.

 

 

— Ти наистина рисуваш великолепно! Това е изключително добра работа!

Филип седеше на единствения стол в ателието и гледаше една от последните й картини. Тя се засмя малко смутено.

— Иска ми се повече хора да споделят възхищението ти — промълви тихо.

— Джонатан Клъски например?

Нейната реакция му даде да разбере, че е улучил в целта.

— Как ти хрумна? — възкликна изненадано тя.

Филип сви рамене.

— Аз съм търговец на картини, както знаеш, и работата ми ме среща с много такива като него, макар да не живея в Ню Йорк.

Рейчъл го изгледа недоверчиво. Отнасяше се с предубеждение към всичко, свързано с банкера и обявения от него конкурс. Не че не вярваше в способностите си, но не искаше непрекъснато да я убеждават какво трябва да прави и какво не бива. Освен това решението й да участва в конкурса все още подлежеше на ревизия.

— Би трябвало да се кандидатираш — обади се в този момент той. — Мисля, че имаш добри шансове.

— Така ли? И откъде си толкова сигурен, че Клъски ще хареса моя стил?

— Аз…

„Аз съм в журито“, искаше да каже Филип, но в последния момент се спря. Може би щеше да е по-добре да не й го казва още. Връзката им беше толкова хубава, че не биваше да я подлага на изпитание в самото начало. Ако Рейчъл научеше, че би могъл да окаже влияние върху решението на журито, нещата можеха да придобият коренно различен характер.

— Все пак разбирам нещичко от модерно изкуство — каза вместо това, обхващайки с широк жест подредените до стените на ателието картини. — И това, което виждам тук, определено ми харесва.

— Много благодаря.

Той не показа учудването си от хладния й тон. Изправи се и пристъпи към статива, върху който се намираше последната й поръчка.

— Хм… — изрече след дълго съзерцание. — Картината има ли заглавие?

Рейчъл се канеше да потвърди, но размисли и излъга:

— Не, все още не. Никое не ми харесва достатъчно. Ти как би я нарекъл?

Филип се замисли продължително.

— Ако не бях сигурен, че не рисуваш свинщини — засмя се, сочейки червеното петно, направено заради Елза, — бих казал: „Гол мъж през зимата“.

Погледна смаяно към Рейчъл, която се тресеше от смях.

— Какво толкова смешно казах? — попита несигурно. — Не намираш ли, че…

— Елза говорила ли ти е нещо за тази картина? — прекъсна го тя.

— Елза ли? Как ти хрумна? — Объркването му нарастваше, докато внезапно не проумя. — Да не би и тя също…?

— Нещо подобно — кимна Рейчъл. — Във всеки случай на нея моята „Композиция в червено и бяло“ й заприлича на гол мъж в снежна виелица.

Тя го погледна със сияещи очи и в същия момент я заля внезапна топлина. Тъкмо се канеше да отиде при него и да го прегърне, когато иззвъня телефонът. Вдигна слушалката — беше Робърт.

— Забрави ли, че днес е неделя? — попита я той с упрек в гласа.

Рейчъл хвърли бърз поглед към стенния часовник. Наближаваше един, а всяка неделя в дванадесет и половина двамата ходеха да бягат в Сентръл парк, като обикновено тя минаваше да го вземе от тях.

— Съжалявам, Робърт — отвърна искрено разкаяна. — Увлякохме се в разговор и съвсем забравих за кроса.

— Увлякохме се?

— Да, Филип и аз…

Филип направи знак с ръка, че ще излезе, но тя енергично поклати глава.

— Надявам се, че разговорът ви е бил приятен — каза Робърт след известна пауза. — За изкуство ли разговаряхте?

— Разбира се. Той тъкмо разглежда картините ми.

Отново мълчание, после обиденият му глас:

— Ако нямаш настроение, бихме могли да пропуснем днешния джогинг.

— Не, не, и дума да не става! Може би по изключение днес ти ще минеш да ме вземеш, за да имам време да се приготвя?

— След петнадесет минути съм при теб.

Едва затворила, Рейчъл се прокле за глупавата си слабохарактерност. Нямаше никакво, ама абсолютно никакво желание да търчи из парка редом до Робърт, който нямаше да спре да бърбори през цялото време. Без съмнение щеше да задава безконечни неудобни въпроси за Филип, а това беше последното нещо, което би си пожелала сега.

— Обади се Робърт — каза с тон, който би трябвало да обясни всичко. — Ще отидем да потичаме в Сентръл парк.

Филип я погледна с любов.

— И сам ще се оправя тук, докато се върнеш. Само дано не продължи прекалено дълго.

Приближи се до нея и нежно я целуна по челото. Рейчъл разтвори ръце за прегръдка, но той я хванат за лактите.

— По-добре недей — промълви предупредително. — И двамата знаем как ще свърши това, а Робърт ще пристигне всеки момент.

Тя го изгледа със сияещ поглед.

— Когато се върна, ще приготвя страхотна вечеря — обеща многозначително.

— Вече си представям какво ще има за десерт — присви закачливо очи Филип.

Рейчъл се засмя широко и отиде в спалнята, за да се преоблече.

Десет минути по-късно на вратата се позвъни трикратно — това беше сигналът на Робърт. Застанал до нея, докато тя завързваше маратонките си, Филип прошепна:

— Аз също трябва да изляза за малко, но довечера ще се върна рано.

Рейчъл му изпрати въздушна целувка и изчезна.

Той се върна в ателието и седна пред малкото, отрупано със скици писалище. Взе най-горния лист и внимателно го заразглежда. Вдясно долу със ситни букви пишеше: „Проект Клъски 1“.

— Виж ти, виж ти — промърмори под носа си. — Никак не е зле, мис Банкрофт, никак не е зле.

После решително се изправи и отиде до телефона с листа в ръка. Почувства се буквално задължен да даде начален тласък на успеха на Рейчъл, тази изумителна жена и рядко талантлива художничка. Набра номера и докато чакаше да вдигнат, премисли разговора си с нея за конкурса и нежеланието на Робърт тя да вземе участие в него. Глупаво щеше да бъде да проиграе най-големия си шанс заради болните амбиции на един самовлюбен пуяк като мистър Уинтър.

— Джонатан? Колко хубаво, че ви намирам. Много бих желал да се срещнем и да поговорим за една художничка, която и вие познавате — Рейчъл Банкрофт. Сетихте се, нали? Добре, след половин час ще бъда при вас.

Затвори и доволен се вгледа отново в листа пред себе си.

„И така, мис Банкрофт — каза си тържествуващ, — сега аз ще се превъплътя в ролята на съдбата!“