Ендрю Мейсън
Може би съм чакала теб (5)

V

В Сентръл парк беше пълно като всяка неделя по това време. Рейчъл се спря и избърса потта от челото си.

— Готова съм за една малка почивка — изрече задъхано и посочи към едно малко кафене наблизо. — Искаш ли и ти да пийнеш нещо?

— Не, аз все още се чувствам бодър — изгледа я изпитателно Робърт. — Какво ти е?

Но тя вече беше се затичала към заведението. Когато Робърт я настигна, вече държеше в ръка малка бутилка минерална вода, от която бе отпила няколко едри глътки. Той настоятелно повтори въпроса си.

— Нищо ми няма — отвърна му с досада. — Малко спах през нощта и съм леко замаяна.

Надяваше се изчервяването й да изглежда като резултат от кроса.

— Малко си спала ли? Нали снощи отиде да си легнеш рано?

— Не можах веднага да заспя, затова станах и поработих върху картината на Браунас — нали знаеш, онова семейство от Куийнз. Така че загубих представа за времето и си легнах чак на разсъмване.

Робърт, изглежда, преглътна това обяснение, защото знаеше, че Рейчъл много често рисува до късно през нощта, когато има вдъхновение.

Погледът му се плъзна по стройната й фигура. Тя носеше тънка тениска, под която ясно се очертаваха налетите й гърди, и къси шорти. Загорялата кожа на дългите й голи крака матова проблясваше и той за сетен път почувства неудържимо влечение към гъвкавото й тяло.

— Имам идея как да се отървеш от тези поръчки — започна колебливо.

— И каква е тя? — загледа го изненадана Рейчъл.

— Търся партньор в студиото — засмя се пресилено той. — И имах теб предвид.

Изминаха няколко секунди, преди тя да преодолее изумлението си.

— И откога си променил мнението си за качествата ми на художничка?

Робърт направи кисела гримаса.

— Хайде сега, не ставай мнителна. Това, което казах тогава, не беше сериозно. Бях огорчен, задето ме остави. Много добре знаеш, че те смятам за талантлива.

Рейчъл помълча известно време. Предложението му й дойде малко изненадващо. Неговото студио се ползваше с известност и доколкото можеше да прецени, носеше прилични доходи. Във всеки случай за кратко време Робърт успя да си купи къща в Гринуич вилидж, близо до ателието. „Би било чудесно да нямам повече финансови грижи“ — каза си замечтано. Тогава щеше да има достатъчно време да рисува това, което смяташе за ценно и стойностно, и нямаше да пилее дарбата си за скучни поръчки.

— Е, как намираш предложението ми? — попита той, като я наблюдаваше внимателно. — Ще можеш да правиш онова, което ти харесва — изрече на глас мислите и. — Естествено, без задължителните часове с учениците ми. Но и аз искам нещо в замяна.

— Да не би да искаш да давам и на теб уроци? — погледна го неразбиращо тя.

— Да, но не по рисуване — двусмислено произнесе Робърт, — а ето по това.

И преди още да разбере какво става, той грубо я притисна до себе си и стръвно впи устни в нейните. Езикът му срещна зъбите й, които не се разтвориха да го пропуснат. Рейчъл силно го оттласна от себе си и възмутено изкрещя:

— Не искам! Не си ли разбрал още, че не искам това?!

— По-рано не беше толкова дръпната — изръмжа Робърт. — Спомняш ли си миналата Коледа? Тогава ти беше най-очарователното и хрисимо ангелче, което съм имал някога под елхата си!

Тя потръпна от отвращение под похотливия му поглед.

— Оттогава измина много време, освен това бяхме пили доста — отбеляза с равен и безразличен тон.

— Искам да знам какво става между теб и този Филип Бланчард! — изкрещя той, пребледнял от гняв.

— Първо, това не те касае, и второ — няма нищо за разказване — ледено процеди Рейчъл.

Робърт продължаваше да я фиксира с яростно изражение, но гласът му прозвуча примирително.

— Добре, добре, да не се караме заради него. Имаме по-важни неща за обсъждане.

— Това е доста неочаквано — поклати бавно глава тя. — Трябва ми време да го обмисля. Освен това — стрелна го с остър поглед, — подобни изблици като онзи от преди малко няма да ти позволя, независимо дали ще станем партньори или не!

— Както кажеш — отвърна делово той. — Просто си помислих…

— Знам какво си си помислил! — прекъсна го Рейчъл. — Но се мамиш. Приятели сме, нищо повече! Недей застрашава отношенията ни с невъзможното си поведение.

Робърт кимна неохотно. Ясно му беше, че причината за промяната в поведението й през последните дни е Филип Бланчард. Когато говореше с него, очите й блестяха, на устните й трептеше странна, загадъчна усмивка. „Нещо става между двамата — мислеше трескаво той — и аз ще разбера какво е то, вярвай ми, хубавице моя! Робърт Уинтър няма да се остави да го правят на глупак.“

— Хайде да си продължим кроса — предложи тя.

— Толкова ли бързаш да се прибереш?

В отговор Рейчъл само се засмя.

— Който стигне пръв до изхода, черпи бутилка шампанско! — извика весело и хукна да бяга.

Робърт веднага я последва, загледан в лекия й грациозен бяг по асфалтираната алея. Изглеждаше, че младата жена почти не докосва земята под себе си.

Обля го гореща вълна, която в никакъв случай не се дължеше на напрежението от тичането. „Трябва да имам тази жена и ще я получа!“ — закле се той. Най-важното сега беше да я убеди да приеме предложението му. Всичко останало щеше да се нареди от само себе си.

Малко преди края я настигна и изпревари. Спря задъхан до оградата и я изчака да дойде.

— Спаси се от шампанското — протегна ръце към нея и я подхвана. — Аз дори вече измислих къде ще го изпием.

Рейчъл изтощена се облегна на него.

— Пфу — изпъшка и си пое дълбоко дъх. — Не е честно, ти си по-добре трениран.

— Никакви извинения! Загубата си е загуба. Сега отиваме да вземем по един душ, а после — в кафе „Ла фортуна“. Какво ще кажеш?

Рейчъл погледна часовника си. Не искаше да кара Филип да я чака дълго, но и не можеше току-така да отреже Робърт.

— Дадено, но за малко. Днес искам да поработя още няколко часа.

Той се усмихна триумфиращо, докато й помагаше да се качи в колата му. „Рибката се хвана на въдицата!“ Не се и съмняваше, че ако пипа предпазливо, за да не я уплаши, тя ще приеме предложението му. Усилието си струваше, защото с течение на времето щеше да я убеди, че именно той е мъжът, от когото има нужда. А онзи хубавец Филип само си хабеше патроните…