Ендрю Мейсън
Може би съм чакала теб (3)

III

— Филип! Влизайте!

Джонатан Клъски протегна ръце към госта си и го поведе към едно от високите кожени кресла на кантората си в импозантния небостъргач на „Уол стрийт“. Измъкна тежка кристална гарафа от някакво стъклено съоръжение, което очевидно трябваше да бъде бар, и напълни две чаши с уиски.

— Все още ли го пиете без лед?

Филип кимна и пое чашата си. Докато отпиваха, огледа любопитно стените.

— През последните шест месеца тук доста се е променило, Джонатан. Този Дали и оня Пикасо са нови. Май сте минал на страната на конкуренцията. Да не се наложи да прехвърля сметката си във „Фърст нешънъл банк“? — подхвърли шеговито.

Клъски се изсмя късо.

— Веднага забелязвате всичко, Филип. Офертите бяха твърде изгодни и не можах да се въздържа.

Филип му отправи усмивка, пълна с разбиране. Джонатан беше един от най-старите му и добри клиенти. Малката галерия за съвременно модерно изкуство в Бостън нямаше да просперира толкова бързо, ако не беше помощта на могъщия банкер. Клъски беше страстен и компетентен колекционер, а при Филип за пръв път преди шест години се срещна с млади многообещаващи художници. Оттогава беше редовен клиент и чест гост в галерията, присъстваше на всяка изложба и винаги правеше щедри откупки. Съчетаваше посещенията си с внезапни визити в своите филиали в Бостън, за да следи как вървят нещата там.

— Много се радвам, че приехте поканата ми да участвате в журито — отбеляза банкерът. — Не беше лесно да се съберат достатъчно на брой компетентни хора, вярвайте ми.

— Вие също сте член на комисията, нали?

Клъски кимна и намигна дяволито.

— Освен това си присвоих правото на вето. В края на краищата аз ще съм този, който ще гледа картината всеки път, когато прекрача прага на филиала! А отначало ще ми се налага твърде често да го правя.

Филип отново се огледа в помещението. Внезапно погледът му се прикова в една картина до вратата. Стана и бавно тръгна към нея.

— Една, общо взето, неизвестна художничка — поясни Джонатан, като го последва. — Казва се Рейчъл Банкрофт. Една моя добра позната ми предложи картината, която купила на изложба при учителката на мис Банкрофт. Навярно я познавате — Фейт дел Анжело.

Филип сбърчи вежди замислено.

— Училището й е в Ню Джърси, нали?

— Точно така. — Клъски разклати празната си чаша. — Какво ще кажете да отидем да хапнем. Каня ви, но при условие, че вие изберете ресторанта. Последния път имахте много добро попадение.

Когато получи утвърдителен отговор, нареди на секретарката си да приготвят колата.

— Много бих искал да науча какво друго знаете за тази Рейчъл Банкрофт, Джонатан — каза Филип, докато се спускаха с асансьора към мецанина. — Имате ли и други нейни картини?

— Аха, надушихте ли вече миризмата на прясна кръв, момчето ми? Младата дама все още може да се купи твърде евтино. Още не е известна — нещо, което направо не мога да проумея! Наистина е много добра.

„А също и много красива“ — добави мислено Филип, но се въздържа да го изрече на глас. Нещо го накара да не споменава обстоятелството, че е отседнал при Рейчъл.

— Аз също съм много впечатлен от нея — каза вместо това. В края на краищата изявлението му напълно отговаряше на истината, без да я разкрива.

Рейчъл Банкрофт беше го запленила от първия миг, когато я видя, и това определено не се дължеше само на „голата“ им среща в банята. Запита се как е могла да попадне на глупак като Робърт Уинтър. Че приятелят й завижда на дарбата й, се забелязваше веднага.

— Имате ли нещо от Робърт Уинтър? — обърна се към Клъски, когато се качиха в ролс-ройса.

— Уинтър ли? Уинтър… — Потърка напрегнато челото си. — Един момент, името ми е някак познато… Ами да, спомних си! Дъщеря ми вземаше уроци при него. Има студио в Гринуич вилидж. — Той се разсмя. — Във всеки случай не продължи много дълго.

— Това със студиото ли?

— Не, уроците на дъщеря ми. В същата група имаше и един южноамерикански танцьор, който искал да се разтовари малко с рисуване. След като Сю — дъщеря ми — успя да му завърти главата, двамата отлетяха да рисуват по крайбрежието на Рио. Оттогава й изпращам чекове по цял свят, а тя не ми показа до този момент нито една картина.

Погледна през страничното стъкло и тихичко въздъхна. След малко прибави:

— Този Робърт Уинтър явно няма голям успех със своята школа, а че и сам той рисува — нямах представа.

Филип замислено се вгледа в колите пред тях. Сутринта не беше дочул много от разговора между Рейчъл и приятеля й, но Елза му беше говорила за нея, когато се запознаха по време на интервюто с младия мексикански художник, чиято изложба вървеше в галерията му. Тогава бе споменала и името на Робърт. „Наистина е много себичен, със силно развито чувство за собственост“ — помисли си недоволно.

— Къде сте отседнал, Филип? — прекъсна размишленията му Клъски.

— При една позната в Ийст вилидж. — Това беше истината. — В момента я няма, но ми е предоставила жилището си на разположение.

— Много практично — отсъди банкерът. — Тя има ли нещо общо с изкуството?

— Пише за него — поколеба се Филип, преди да отговори. Можеше само да се надява, че Джонатан не знае прекалено много за Елза, и особено с кого живее. — Казва се Елза Лънд и работи…

— Работи в „Арт“, знам — прекъсна го Клъски. — Това се казва изненада! Знаете ли, че другата седмица ми предстои интервю с нея по повод моя конкурс?

Не само че не го знаеше, ами веднага в ума му проблесна грозно подозрение. Непременно трябваше да поговори с нея по телефона, още днес! Проклинаше се, че прие поканата й.

— Пристигнахме — обяви в този момент Джонатан. — Откъде, впрочем, сте така добре осведомен за ресторантите в Ню Йорк, момчето ми?

— Е, нали пет години съм следвал тук — засмя се Филип.

Слязоха от колата и през малка врата от ковано желязо се отправиха по тесен коридор, който ги изведе в закътан вътрешен двор, потънал в цветя. Над застланите с чисти бели покривки маси висяха цветни лампиони, които се палеха вечер. Около стените растяха множество дървета и цъфнали храсти.

Седнаха на една ъглова маса и когато келнерът им сервира виното, Джонатан Клъски се обърна със сериозно изражение към младия си приятел:

— А сега бих искал да ви обясня как си представям картината за моя филиал.

Филип се облегна назад и внимателно заслуша. Но през цялото време красивото изразително лице на Рейчъл неотклонно стоеше пред очите му. „Търпение! — каза си развеселен. — Тази вечер ще имаш достатъчно време да й се любуваш.“

Учудено установи, че от дълго време насам не се бе радвал така на среща с жена.

 

 

Рейчъл отпусна листа с менюто малко надолу и скришом го загледа. „Изглежда блестящо!“ — помисли възхитена. Елегантният костюм от тъмносиня коприна подчертаваше стройната му фигура и правеше косата му още по-черна.

В същия миг Филип вдигна поглед, почувствал нейния. Тя се усети хваната на местопрестъплението и бързо се извърна към седящия до нея Робърт.

— Избра ли вече? — попита с надеждата, че никой не е забелязал изчервяването й в мекия полуздрач на ресторанта.

— Да, ще взема филе миньон — обяви той и остави листа на масата.

Рейчъл бързо премести поглед от единия към другия. До тук всичко протичаше нормално. Най-лошото беше, разбира се, че Робърт бе размислил и в последната минута реши да дойде с тях. Атмосферата беше доста напрегната, въпреки че Филип се стараеше да бъде любезен и не обръщаше внимание на враждебните му реакции, правещи невъзможна всякаква близост.

А толкова й се искаше да поговорят необезпокоявани с Филип! Той беше наистина очарователен събеседник и тя безкрайно се забавляваше от многобройните анекдоти и случки от света на изкуството, които сипеше неспирно.

Келнерът взе поръчката им и Робърт се извърна към Филип.

— Какво правите в Ню Йорк, след като вашата галерия е в Бостън?

— Ами, как да ви кажа — Ню Йорк е мястото, където се събират най-много бъдещи таланти — отвърна той и незабележимо вдигна чашата си като за тост по посока на Рейчъл.

Тя прие комплимента само с усмивка, Робърт въобще не го забеляза.

— И открихте ли вече някои от тях? — попита заядливо той.

— Може би. Но човек трябва да внимава в тия неща, за да не се натъкне на измамници, които използват чужди идеи. Пълно е с такива.

Рейчъл затаи дъх, почувствала едва прикритата неприязън в гласа му. Преди Робърт да успее да каже нещо, се намеси в разговора:

— Самият вие рисувате ли?

— Не, подобно на вашия приятел аз предоставям това на хората, притежаващи действителен талант.

— Какво искате да кажете? — изсумтя силно Робърт.

Филип го загледа невинно.

— Не споменахте ли, че имате студио, в което давате частни уроци? Предположих, че не намирате време за рисуване.

В този момент дойде келнерът с вечерята и тримата смениха темата. Рейчъл протегна крака под масата и се сепна, когато докосна нещо топло и меко отдолу. Бързо вдигна поглед — изражението на Филип оставаше непроменено, само зелените му очи подозрително блестяха.

Тя внимателно се опита да промени позата си, но за нейна изненада другият крак последва движението на нейните. Странно, дори и през ум не й мина да му направи забележка. Просто се наслаждаваше на малкия невинен флирт. „А може и да е чиста случайност“ — внуши си настойчиво, но само един поглед към лицето отсреща я убеди в противното. На него беше изписано неприкрито предизвикателство.

Робърт също усети, че нещо става. Тъкмо приключваха с ордьовъра, а оркестърът изпълняваше някаква протяжна мелодия.

— Искаш ли да танцуваме? — попита я с тон, който изключваше всякакво противоречие.

Рейчъл предпочете да се съгласи, за да не стане причина за неприятна разправия. Последва го към дансинга, усмихвайки се извинително на Филип.

Робърт я стисна здраво в ръцете си и я завъртя в ритъма на танца. Тя имаше чувството, че се задушава.

— Причиняваш ми болка — изсъска тихичко, а той само злобно се засмя.

— По-рано това ти харесваше, не си ли спомняш?

— Държиш се отвратително! Сякаш си ми съпруг, а Филип е мой таен любовник!

— А не е ли такъв? — Робърт повдигна брадичката й, принуждавайки я да го погледне в очите. — Начинът, по който флиртуваш с него, е направо безсрамен! Държиш се като евтина проститутка.

Рейчъл отметна ядосано глава и го изгледа отстрани.

— Внимавай какво говориш! И се осъзнай навреме. Филип е приятел на Елза и ти не можеш сериозно да вярваш, че…

— Толкова ли си сигурна в това? — спокойно я контрира той. — Съвсем не ми изглежда особено запленен от твоята приятелка. Дори смея да твърдя, че двамата почти не се познават.

Тя притвори клепачи, за да не забележи Робърт внезапно проблесналия тревожен израз в очите й. Беше си помислила същото и трябваше да си признае, че тази мисъл не й беше неприятна.

— Ще разрешите ли — смяна на партньорите!

Музиката се беше сменила, оркестърът свиреше танго, а Филип стоеше до тях и се усмихваше любезно на кавалера й. Робърт гневно стисна устни, но не му оставаше нищо друго, освен да пусне Рейчъл.

Филип късо кимна и я взе в обятията си. Тя потръпна, почувствала близостта му, и в съзнанието й отново изплува сцената в кухнята. Как само я прегръщаше тогава! Фактът, че знае какво точно се крие под елегантния му костюм, я възбуждаше и объркваше.

Той долови отклика на тялото й и я притисна още по-плътно до себе си. Рейчъл доброволно последва нежната заповед. Движенията им се извършваха в чуден синхрон, тя се плъзгаше по паркета, сякаш плуваше. Уханието на неговия одеколон изпълваше ноздрите й, опияняваше я, замайваше сетивата й. Склони глава на рамото му.

Под тънката копринена материя на роклята Филип усещаше тялото й, топлото му чувствено послание, и си наложи да се овладее, за да не я сграбчи необуздано и да я целуне още тук, на това място. Ръката му бавно се плъзна по гърба й; той изчакваше реакцията й.

Тя отметна мъничко глава и го погледна. Очите й бяха по-тъмни от обикновено и блестяха влажни. Цялото й тяло сигнализираше съгласие и Филип властно я притегли към гърдите си.

Музиката спря, а те двамата замряха неподвижни, плътно прегърнати. Най-сетне той свали ръката си.

— Мисля, че приятелят ви проявява признаци на нетърпение — промълви дрезгаво.

Очите му сякаш пламтяха със зелено сияние, погледът му съвсем красноречиво издаваше какво мисли в момента. С нея не беше по-различно. Пое си дълбоко дъх и преглътна, защото се страхуваше, че гласът ще й изневери.

— Сигурно вече са сервирали вечерята — пророни накрая.

Коленете й бяха омекнали и тя се радваше, че Филип я подкрепя по пътя към масата им. Там ги очакваше един напълно озверял Робърт, който едва запазваше външно самообладание.

— Извинете, че ви оставихме сам — обърна се към него Филип, гласът му обаче не издаваше съжаление. — Но просто не мога да пропусна танго.

Рейчъл не каза нищо, а подчертано съсредоточено се зае с вечерята си. Мълчанието започна да тежи нетърпимо над тях.

След десерта Филип тикна чинията си настрани и махна на келнера.

— Разрешете ми аз да платя сметката, след което ще ви оставя. Чувствам се уморен.

— Но вечерта едва сега започва! — възкликна разочаровано Рейчъл. — Нали щяхме да ходим в нощния клуб?

Тя забеляза как изражението на Робърт, което се бе прояснило при думите на Филип, отново се стегна, но й беше все едно. Нямаше желание да остане сама с него.

Филип хвърли бърз поглед към Робърт, после отново към нея.

— Е, ако настоявате… — започна той, но Робърт го прекъсна:

— Аз изобщо не настоявам! Аз също съм уморен и бих искал да си тръгваме!

Рейчъл стисна зъби.

— Както искаш, Робърт. Тогава ще те оставим у вас, на път ни е.

Двамата я изгледаха смаяно. Тя безгрижно издържа погледите им.

— Това е най-простото разрешение, не намирате ли?

Сърцето й лудо биеше, но все още успяваше да се владее. Вече нямаше желание непрекъснато да се подчинява на Робърт и да го остави да й развали вечерта.

След като Филип плати сметката, излязоха да потърсят такси. Робърт очаквателно я погледна.

— Това преди малко сериозно ли беше казано? — попита я тихо.

— Разбира се — отвърна тя спокойно. — Хиляди пъти съм ти казвала, че не се нуждая от гувернантка и всеки път съм го мислела сериозно.

В този момент пред тях спря такси и Рейчъл понечи да се качи, но Робърт я задържа.

— Искам да говоря с теб! — яростно настоя той.

— Сега?

Филип се обърна към нея.

— Съжалявам, ако съм ви причинил неприятности. А сега си тръгвам.

Хвана ръката й, наведе се и нежно я докосна с устни.

— Беше прекрасна вечер — добави усмихнато и се изправи. — Мистър Уинтър — поклони се леко към него и се качи в таксито, което веднага потегли.

— Е, фантастично! — Рейчъл се обърна към Робърт с ръце на кръста. — Великолепно го направи, наистина великолепно!

— Рейчъл, разбери ме…

— Разбирам те много по-добре, отколкото предполагаш! — изгледа го ядосано тя. — Дори знам какво ще кажеш сега: „Ела у дома и там ще поговорим за всичко спокойно“. Нямам желание да идвам у вас! Имах желание да танцувам, но ти абсолютно ми го отрови.

Махна на таксито, което тъкмо се задаваше, и подхвърли през рамо, докато се качваше в него:

— Прави каквото щеш, аз отивам да си лягам. Сама, в случай че това те интересува.

Тръшна гневно вратата и каза адреса на шофьора. Ядът й към Робърт не се уталожи по време на цялото пътуване. Той много добре знаеше, че тя не го обича, и въпреки това не преставаше да й прави предложения за женитба на определени интервали от време. Въздъхна тихичко. „Все трябва да има някакъв начин да го убедя, че искам да бъдем само приятели!“ В този миг си спомни за Филип. Ето един мъж, който направо я побъркваше. Да бъде в неговите обятия — господи, каква наслада!

„Сякаш си нямам достатъчно проблеми с Робърт!“ — възропта вътрешно. Още един обожател едва ли би могла да понесе. Освен това изобщо не знаеше какви са отношенията им с Елза. Бяха ли любовници? И ако да, как трябваше да се държи тя с него? Тангото беше неприкрита покана за нещо повече, а Филип в никакъв случай не приличаше на човек, който ще се спре пред набелязаната цел.

Рейчъл определено предчувстваше, че сега тя е една такава цел.