Джейн Кристофър
Летен сън (2)

Втора глава

Когато Керълайн пое дневната смяна в сряда и влезе в стаята на медицинските сестри, Луис скочи на крака, за да я посрещне.

— Имам невероятна новина за теб!

Керълайн заинтригувано я изгледа. Нямаше никаква представа каква би могла да бъде тази вест.

— Ще можем вече да работим и като болногледачки в частни домове!

— Това е чудесно! — възкликна радостно Керълайн и прегърна въодушевено колежката си.

— Престанете, момичета! — обади се Кати. — И аз се радвам на тази възможност, но Луис вече четвърт час ми играе по нервите с невъздържаните си викове. Не започвай и ти, Керълайн.

— Господи, колко си досадна! — нацупи се Луис. — Остави момичето да се порадва на тази фантастична новина.

Керълайн беше чувала вече за новата програма, касаеща грижите за болни в домашна обстановка. Най-напред я бе приела малко скептично, но след това Кати й бе разказала как това се практикува вече в много други градове и се посреща добре и от пациентите, и от медицинските сестри.

Керълайн бе възприела вече идеята. Перспективата да се откъсне за някой ден от болничното ежедневие и да работи в частен дом бе особено привлекателна.

— Момичета — прозвуча строго гласът на госпожа Шрайнър, старшата на дневната смяна, — таблото свети като коледна елха. Време е да се заемете с работата си.

Дежурните сестри забързаха към болничните стаи, откъдето бяха дошли светлинните сигнали. Всички до една изпитваха невероятен респект от госпожа Шрайнър. Често се отнасяше към тях като надзирател на роби, но пък за сметка на това си разбираше от работата. Това всеки й го признаваше безусловно.

Без да се замисли дори, Керълайн се отправи към стая 719. Някъде по средата на коридора си даде сметка, че там бе досадният Ерик Хюстън. Дойде й наум също, че снощи бе сънувала странен сън — лежеше в прегръдките на този необикновен мъж…

Когато влезе в стаята, видя Ерик Хюстън, изправен до прозореца. Кичур коса бе полепнал по челото му. Макар че изглеждаше прекалено изтощен, той я стрелна с ядовит поглед.

— Сама виждате, че не ми е добре, така че направете нещо, и то по възможност веднага! Климатикът, както виждам, не работи!

Керълайн закипя от гняв. С удоволствие би отвърнала на репликата му по подобаващ начин, но той бе пациент, болен с язва, към когото следваше да проявява снизхождение.

— Господин Хюстън — каза сдържано тя, — както знаете, в тази клиника има централна климатична инсталация. И както би могло да се очаква, понякога не функционира както трябва.

— Даже и на тропиците климатът е по-нормален — извика сърдито той.

— Съжалявам, господин Хюстън, но аз не съм техник, а медицинска сестра.

— Не се и съмнявам, че едно толкова младо момиче като вас не е достатъчно компетентно…

— Благодаря, господин Хюстън — остро го прекъсна Керълайн. — Прекрасен комплимент.

Усмивка се появи върху устните му, но после веднага изчезна.

— Знаете какво искам да кажа, госпожице Менсфийлд. Вие сигурно току-що сте приключили с образованието си…

— Луис Форестър и аз учихме заедно в колежа в Колумбия, господин Хюстън. И двете сме достатъчно компетентни, за да се справим със смехотворните дреболии, за които непрекъснато ни викате.

Изплашена от собствената си смелост, Керълайн прикри уста с ръка. Ето че отново започваше неизбежният конфликт.

— Дали са дреболии или не, но вие повече няма да стъпите в тази стая — пренебрежително подхвърли той.

Какво ли искаше да каже? Керълайн се опитваше да разчете отговора в очите му, но там съзираше само този смущаващ блясък. Не знаеше как би трябвало да се държи оттук нататък.

— Господин Хюстън — предпазливо подзе тя, — ако си спомням добре, вие позвънихте за сестра. Дали сте имали предвид само климатичната инсталация, или бих могла да ви бъда полезна с още нещо?

— Значи нямате повече желание да ми правите компания, така ли?

— Това не влиза в задълженията ми. Тук има още много други пациенти, освен вас, а на мен ми плащат да се грижа за всички. Искате да остана само заради това, че ви е скучно?

— Позвъних най-вече заради ужасната жега в стаята и е възможно още веднъж да го направя, госпожице Менсфийлд. Тук наистина е нетърпимо.

Керълайн трябваше да признае, че той има право. Въздухът в стаята сякаш не достигаше.

— Да не говорим повече по този въпрос. — Ерик Хюстън явно се опитваше да смени темата. — Предайте, моля ви, на доктор Шеридън, че искам да го видя.

— Едва ли ще е възможно. Доколкото зная, този следобед той няма да идва повече в клиниката.

Ерик се взря в нея.

— Какво значи това?

— Доктор Шеридън минава на визитация само веднъж дневно, и то в шест сутринта.

— По дяволите! И все пак, ако го видите, кажете му, че искам да говоря с него.

— Не бих ли могла да ви помогна аз? — предложи Керълайн.

— Не, става въпрос за това, че напускам клиниката.

Керълайн тъкмо се канеше да отвърне, когато внезапен шум от гласове нахлу от коридора. Тя изтича навън, за да види какво става.

Една висока тъмнокоса дама едва не я повали на земята, докато нахлуваше в стаята на Хюстън. Втурна се към него и обви ръце около врата му.

— Скъпи! — предвзето извика тя. — Едва тази сутрин научих какво се е случило и веднага идвам тук. — Извърна се към Керълайн и сякаш едва сега забеляза присъствието й. Стрелна я със студените си сиви очи: — Ще бъдете ли така любезна да ни оставите за минутка насаме? И донесете след това, ако обичате, нещо разхладително.

Керълайн закипя от ярост. Често й се случваше посетителите в болницата да я вземат за прислужница или сервитьорка. Но с този нагъл маниер тя едва ли някога щеше да свикне!

Предизвикателно впи очи в тъмнокосата дама.

— Аз съм медицинска сестра, а не сервитьорка. Пациентът не бива да пие нищо студено заради състоянието си. А освен това нямаме навика да сервираме на посетителите каквото и да било. Впрочем посещенията в тази клиника не трябва да продължават повече от час. Моля ви да се съобразите с правилника. — След това се обърна и напусна стаята.

— Що за безочие! — дочу гласа на брюнетката зад гърба си. — Скъпи, как издържаш в тази отвратителна болница?

* * *

Когато се върна в дежурната стая, Керълайн запита госпожа Шрайнър дали очаква доктор Шеридън да се появи в клиниката следобеда.

— Не. Защо питате?

— Ами господин Хюстън иска да си тръгва.

— Ще напусне на куково лято — тихо рече тя.

Керълайн се засмя, но смехът й заглъхна в мига, в който забеляза Джон Уоткинс, новоизлюпен интернист. Той се държеше така, сякаш всички завоевания на съвременната медицина се дължаха на собствения му интелект.

— Госпожо Шрайнър — прозвуча надменно гласът му сред неусетно възцарилото се мълчание.

— Да, доктор Уоткинс?

— Коя от сестрите беше преди малко в стая 719?

— Аз — изрече Керълайн твърдо.

Той я изгледа с присвити очи.

— Е, какво е вашето извинение, госпожице Менсфийлд?

Керълайн устоя на предизвикателния му поглед.

— Ако знаех за какво би трябвало да се извинявам, може би щях да го направя.

Очите му потъмняха.

— Госпожице Менсфийлд, ще бъдете ли така добра да се отнасяте с по-голяма любезност към пациентите ни и техните посетители, особено що се отнася до влиятелни личности?

— Доколкото зная, Ерик Хюстън е най-обикновен архитект.

— Нямам предвид него, а госпожица Медълин Синклер, неговата посетителка.

— Оплакала ли се е? — изненада се Керълайн.

Доктор Уоткинс кимна.

— Тъкмо това направи преди няколко минути.

— Може би, за да се позабавлява!

— Керълайн! — извика строго госпожа Шрайнър.

— Вие не знаете как се държа тя — прекъсна я Керълайн, без да се смущава. — Издаваше заповеди, сякаш съм й подчинена. А аз й дадох да разбере, че не съм й прислужница.

— Какво искаше от вас? — попита доктор Уоткинс недоверчиво. — На мен ми каза, че е помолила само за чаша вода.

— Така ли? Задължена ли съм да обслужвам посетителите? Защо тогава е било необходимо да уча за медицинска сестра? Всъщност не става въпрос за това какво е казала тя, а как го е казала!

— Както и да е — отсече доктор Уоткинс скептично. — За в бъдеще обаче ще направите по-добре, ако се държите любезно с нея. Във всеки случай бащата на госпожица Синклер има намерение да дари една внушителна сума за новия ни изследователски център.

— Който несъмнено ще бъде проектиран от Ерик Хюстън — иронично вметна Керълайн.

— Внимавай, момиче! — предупреди отново госпожа Шрайнър.

— Не мога повече да търпя целия този театър около нашия пациент със стомашна язва. Ако не се дразнеше непрекъснато, язвата му от само себе си щеше да мине. Тук има толкова много пациенти, които търпеливо понасят болките си и ме безпокоят много по-малко от него.

Доктор Уоткинс отмести поглед към госпожа Шрайнър.

— Мога ли да говоря с вас на четири очи?

Двамата излязоха от стаята. Керълайн успя да долови само откъслечни реплики, между които „вироглава“, „своенравна“ и „прекалено чувствителна“. Не беше трудно да се досети за кого се отнасяха.

Когато госпожа Шрайнър се върна, изглеждаше прекалено спокойна.

— Трябва да бъдете по-внимателна, Керълайн. Не бих искала да повторя това, което каза доктор Уоткинс, но ако държите лекарите да ви уважават, длъжна сте да се съобразявате с някои обстоятелства.

— Госпожо Шрайнър, вие не знаете…

— Не бих искала и да зная. Аз се грижа единствено за образцовия ред в болницата, а когато възникнат проблеми, длъжна съм да ги разреша. Сигурна съм, че ще ме разберете.

Керълайн предпочете да не отговори. Но си помисли, че госпожица Синклер едва ли щеше да дочака някога да бъде обслужвана от нея. Ами да си вземе собствена прислужница, щом е толкова богата!

Малко след това бе разнесен и обядът по стаите. Керълайн се зае с обичайната си обиколка да раздаде медикаментите на пациентите. Стаята на Ерик Хюстън бе последна.

— Нося ви лекарствата — каза любезно тя още щом влезе.

Хюстън бе седнал на стола за посетители, таблата с обяда бе на масичката пред него. Медълин Синклер се бе разположила на леглото.

— На посетителите не се разрешава да сядат по леглата — каза Керълайн с категоричен тон.

— Това да не е пак някоя от разпоредбите? — попита Медълин Синклер, без да помръдне от мястото си.

— Да. А друга гласи, че посетителите, които не се съобразяват с правилника, трябва да напуснат клиниката. Сигурно сте наясно с това.

Госпожица Синклер неохотно се изправи, като не сваляше очи от Керълайн. Ерик Хюстън развеселен се подсмихваше.

— Яденето има същия вкус като вчера — иронично отбеляза той. — А и вие ми носите лекарствата със същото закъснение, както колежката ви.

Керълайн пресилено се усмихна.

— Не правете от мухата слон, господин Хюстън. Освен това не бива и да се вълнувате. Трябва да вземете таблетките едва след като се нахраните, а както виждам, все още не сте приключили с обяда.

Ерик Хюстън удари с юмрук по малката масичка.

— Отвратителен буламач! На човек му се повдига само като го гледа. Наистина ми е необходимо доста време, за да го изям, без да се задавя. Толкова много бих искал да получа един сочен стек, но за това не мога дори и да си помисля…

Керълайн едва прикри усмивката си. Той се държеше като капризно дете и тя усети непреодолимо желание да го сложи поне веднъж на място. Но бе принудена да се откаже от това намерение, защото така би усложнила още повече конфликта помежду им.

— Господин Хюстън, вие получавате същата храна като всички останали пациенти с язва, а сте единственият, който се оплаква. Сигурно знаете, че колкото по-малко се храните, толкова по-бавно ще оздравеете.

Той вдигна ръка, за да спре потока от думи.

— Моля ви! Последното нещо, за което бих искал да говорим сега, е моето храносмилане. Оставете таблетките на нощното шкафче. Обещавам ви, че ще ги взема, след като се нахраня.

— Е, добре — отвърна Керълайн. — Но на ваше място бих побързала с яденето. Иначе съвсем ще изстине и наистина няма да е вкусно.

— Какво си въобразявате всъщност, та коя сте вие? — извика изведнъж госпожица Синклер. — Как смеете да му казвате какво трябва да прави?

— Бих ви посъветвала да не поставяте под съмнение моите наставления, госпожице Синклер. Интересува ме единствено здравето на пациента.

Медълин Синклер безпомощно се обърна към Хюстън:

— Скъпи, трябва още сега да напуснеш това място!

Той сви рамене.

— Най-напред ще си доям послушно картофеното пюре.

И за безкрайно удивление на Керълайн, весело й намигна.

Тя остави таблетките върху нощното шкафче, а след това се върна в дежурната стая. Свлече се изтощена на един стол.

Малко по-късно съвсем неочаквано се появи доктор Шеридън и попита госпожа Шрайнър как се чувства пациентът с язва Ерик Хюстън.

Старшата сестра го информира най-подробно за състоянието на болния.

— Ще го изпиша — отсъди Шеридън накрая.

— Какво? — извика Керълайн изумена.

— Ще бъде достатъчно една медицинска сестра да се грижи за него вкъщи. Там той и бездруго ще има повече спокойствие. Днес следобед може да си тръгва.

Само няколко минути по-късно ръководителката на програмата за домашен патронаж уведоми Керълайн, че тъкмо тя е избрана за болногледачка в дома на Хюстън.