Конкордия Мерел
В плен на любовта (8)

Глава VIII

Като прочете писмото на баща си, Джейн остана с впечатление, че той не беше на себе си. Но какво му беше? Каква беше причината за това състояние? Тя си припомни за човека с неприятното лице, когото бе заварила в кабинета на доктора, а откъслечните думи, които бе дочула, увеличиха тревогата й. Младата жена реши да отиде още на другия ден в Силвърхук, за да види със собствените си очи какво ставаше там.

Наближаваше седем часът, когато Джейн престана да препрочита писмото на баща си. Тя измъчваше ума си с най-различни предположения, които можеха да й помогнат да проумее загадката. Най-после се реши да свали шапката и палтото си и започна да се облича за вечерята.

Младата жена чу как Брент влезе в съседната тоалетна стая. Тя остана известно време задъхана и неподвижна, питайки се дали той щеше да влезе… Почти веднага след това се разнесе шум от течаща вода, който показваше, че се пълнеше ваната. Явно беше, че съпругът й пристъпваше към вечерния си тоалет. Тя не го беше виждала от сутринта, а тогава той се бе държал намръщено и враждебно. Сянката на снощното им недоразумение се носеше все още помежду им. При това Джейн бе готова да сключи мир, но държанието на Брент не я бе окуражило. Тя реши, че е грозно от негова страна да поддържа раздразнението си срещу нея, още повече, че не можеше да разбере истинската причина за него.

Джейн се бе облякла и приглаждаше хубавите си коси пред огледалото, когато Брент отвори вратата и каза рязко:

— Ще вечерям у Ванити! Току-що ме повика по телефона и ме покани да бъда четвърти гостенин в ложата й за „Арлекин“.

Джейн се извърна, погледна го и подхвърли:

— Много добре, Кит!

— А вие ще отидете ли някъде?

Тя поклати отрицателно глава.

— Нямам навик да излизам вечер без вас…

— Упрек ли е това, понеже аз се готвя да изляза сам? — запита той заядливо.

— Не, Кит, нямах желание да се оплаквам.

Той не отвърна нищо. Но въпреки мълчанието, бурята, която бушуваше в него, потискаше Джейн.

— Достатъчно дълго играхме на неразделни, за да задоволим хората — заяви той грубо.

Тя го погледна с почуда.

— Нима ние сме играли комедия, Кит? Значи нашето разбирателство не е било истинско?

— По този въпрос вие знаете дори повече от мене… — Младият мъж се отправи към вратата. От устата на Джейн се изтръгна уплашен вик и тя го повика по име. Той се спря и отвърна през рамо:

— Какво има?

Изражението на очите и думите му не бяха в унисон.

Джейн се облегна на тоалетната си маса почти прималяла. Тя се уплаши внезапно да му поиска обяснение, понеже се страхуваше, че то можеше да доведе до ужасни разкрития. Младият мъж очакваше да чуе това, което имаше да му каже. Тя преглътна с мъка слюнката си и запита със сподавен глас:

— Мога ли да взема утре колата?

Разбира се, тя не го бе повикала с такова отчаяние, за да му отправи тази жалка молба.

— Искам… да отида в Силвърхук…

При тези думи тя видя как лицето на съпруга й стана още по-мрачно.

— Имате ли някаква специална причина за това пътуване?

— Да… баща ми.

— О — изненада се той с най-подигравателен глас, — баща ви?

— Татко заминава: иска да си почине… Той изглежда страшно изморен, Кит…

Тези думи просеха съчувствие. Но когато се касаеше за доктор Том, Брент не можеше да прояви симпатия.

— Добре… вашият проект не ми пречи.

Той изрече това грубо и излезе, без да дочака отговор.

Тази суровост, тази рязкост у съпруга й бяха познати. Но под грубото държание тя бе различавала винаги и проблясъци на нарочно скривани нежни чувства. Но тази студена суровост, която проявяваше сега, беше нещо съвсем ново и в нея не прозираше никаква сърдечност. Поради някаква причина, която младата жена не знаеше, той изпитваше неприязън към нея. Но каква беше тази причина?

Подтикната от желанието да я научи тя се спусна след него, изтича по стълбата, но стигна в хола точно когато той излизаше… Викът на Джейн се заглуши от шума на затварящата се входна врата.

Болна от тревога, Джейн се почувствува като смазана от никаква тъмна фаталност.

Тази нощ тя не видя Брент, въпреки че не можа да заспи. Тя го чу, че се върна към един часа след полунощ и се прибра направо в своята стая. Джейн не знаеше какво да направи. Как да си обясни внезапната промяна в настроението на Брент… До предишната вечер тя бе имала по пътя си само рози, а достатъчно беше да изрече думата „пари“ и всички тези рози повехнаха и се превърнаха в прах! Защо молбата й да се промени съществуващият досега ред бе станала причина за такава рязка промяна? Дали Кит беше скъперник, както се опитаха да намекнат довчерашните й „добри“ приятелки? Но скъперничеството не би могло да вирее у един човек с такава силна и пряма природа… Но каква друга можеше да бъде причината? Ванити бе казала, че някои мъже са готови да платят всичко, което им прави удоволствие, но почти полудяват от гняв, ако им се поискат няколко монети. Обаче Кит не можеше да бъде толкова неуравновесен! Тя се е ужасявала винаги от скъперниците, затова се упрекна, че му бе приписала това грозно качество!

По време на сутрешната закуска Брент беше все така намръщен. Той проговори само веднъж, за да каже, че колата му била нужна и че би било по-добре тя да отложи посещението си в Силвърхук за друг ден.

— Но аз трябва да отида непременно днес, Кит, татко се нуждае от мене.

— Е, добре, а аз се нуждая от колата.

Джейн не отговори, но стана и излезе, без да възрази.

Малко след това тя видя как Брент напусна дома си и се качи в колата си. Младата жена бе възмутена. „Той го направи нарочно, понеже знае, че нямам пари за влака! Но аз ще отида в Силвърхук, дори ако трябва да вървя пеш… А Кит е истински дивак, както мама с право го нарече.“.

Сълзи започнаха да се стичат по страните й. Тя ги изтри гневно… не искаше да плаче… Кит не заслужаваше да страда заради него! Тя не можеше да се упрекне в нищо, което би оправдало начина, по който той се държеше към нея… Какво имаше той против доктор Том? Невъзможно беше да е нещо сериозно! Но как да отиде в Силвърхук? Не можеше да продължава да заема от прислужника.

Една мисъл изникна в ума й. Какво да се прави? Чия беше вината? Нима Кит не го заслужаваше?

След като изсуши сълзите си, тя се приближи до телефона и изпълни плана си, като поръча една кола от близкия голям гараж. Докато чакаше колата, тя побърза да се облече, за да не губи време. По такъв начин можеше да отиде в Силвърхук и да се върне навреме, за да представят сметката на съпруга й.

Този начин на действие й беше неприятен, защото беше достоен за Кити Вой! Малко след това обаче тя си каза: „Сега разбирам, че за много работи има извинения…“.

Когато пристигна в Силвърхук, доктор Том отсъствуваше. Тя обядва с майка си, която започна да нарежда с плачевен глас:

— Баща ти прави последните визитации преди заминаването си, мила. Ти го познаваш! При последното ни пътуване се показа от прозореца на вагона, за да каже на един от пациентите, как да продължава да лекува болния си крак. Влакът беше вече под моста…

— Много съм доволна, че татко се е решил да си почине, мамо… Това е необходимо за него… Той е нервен, нали?

Джейн подбираше думите си, за да не разтревожи майка си.

— Нервен! Но той е човек, който няма никакви нерви… О, виж, аз мога да ти кажа какви са тези страдания.

По този повод госпожа Андерсън подхвана едни нескончаеми описания на своите болести. Джейн я слушаше разсеяно, погълната от собствените си мисли. Тя се бе страхувала, да не би майка й да е забелязала грижите на доктора и да се е разтревожила, но сега се успокои. За пръв път в живота си Джейн разбра, че бедната й майка беше страшна егоистка.

— Ти знаеш, скъпа моя, че аз не се оплаквам никога… Понасям търпеливо страданията си.

Джейн се готвеше да отговори, но бе прекъсната от влизането на доктора. Старото му палто беше разкопчано, погледът му разсеян. Джейн се почувствува изведнъж възмутена от липсата на прозорливост у майка си. Когато забеляза дъщеря си, лицето на доктора просия и той я притисна трескаво към гърдите си. След това я отпусна и каза със съвсем естествен глас:

— Радвам се, че те виждам, мила! А ти как си? — Последните думи се отнасяха за госпожа Андерсън.

Той помилва косите й и я целуна по челото.

„Добрият, великодушен, прекрасен татко! — си помисли Джейн. — Измъчван от тревоги, той носи маска на безгрижие пред обожаваната си жена.“

Госпожа Андерсън стана и каза:

— Ние свършихме обеда, Том. Как бих искала пациентите ти да държат малко сметка за часовете ти на хранене, но… Поверявам те на Джейн, тя ще се погрижи за тебе, мили мой… А аз ще се кача да си почина. Главата ми…

Тя продължи да говори, напускайки стаята.

Докторът я дочака да излезе и каза следните учудващи думи:

— Скъпата ми женица, тя няма мозък дори колкото една птичка… Благодаря на Бога! Но аз я обичам така, както не обичам никого на земята… с изключение на тебе, може би…

Какъв трепет в гласа му! Очите на Джейн се изпълниха със сълзи.

— Джейн — прошепна доктор Том, — припомни си, че аз съм обичал и двете ви с неизказана нежност, когато научиш, когато ти кажа…

Той се отпусна на един стол до масата, но не помисли да яде. Джейн се приближи до него и погали сивата му глава.

— Скъпи татко, как мога да забравя? Какво може да ме накара да забравя, че през целия си живот вие сте работили упорито, че сте се съсипвали за нас…

— И то, за да предизвикам разорение… срам… накрая! — въздъхна той с разбит глас.

Той привлече отново Джейн към себе си.

— Доверете ми грижите си, татко. Отдавна отгатвам…

— Аз бях луд, Джейн! Касае се за пари, естествено… Винаги парите носят нещастията на този свят…

— Говорете, татко…

— Не можех да печеля достатъчно… Години наред се измъчвах да се боря, за да дам на скъпата си жена хубавите дреболии, с които тя обичаше да бъде заобиколена… Не можех да се примиря, че тя трябваше да понася лишения… До женитбата си тя бе живяла сред известен лукс й въпреки всичките ми усилия, не успях да й върна това, което й бях взел… Тогава взех назаем… от лихвари… Това е стара история… една много жалка история!

Той оброни глава и я притисна с ръцете си. Джейн гледаше баща си сломена.

— И сега те ви измъчват?

— Те ме тормозят… от три години! Вече не мога да им правя вноски.

Той се изправи и удари с юмрук по масата.

— Не мога… Казах им го… Но те са лишени от всякаква човещина, Джейн… Продължават да ме преследват… И можеш ли да си представиш, какво означава това за един лекар! Виновен ли съм аз, че повечето от пациентите ми са бедни… Нима трябва да оставя да умират мъже, жени и деца, защото нямат пари да ми платят?

— Не, разбира се, че не, скъпи ми татко… Но нямаше ли някакво друго разрешение, за да не се прибягва до лихварите?

— Аз съм невеж в паричните операции… Техните условия ми се струваха много нормални… дори изгодни… Майка ти имаше нужда от толкова работи! Аз гледах на тях като на спасители… Благославях ги, че ми даваха възможност да й осигуря по-охолен живот… Но днес проклинам деня, в който чух името им. От три години те ме притискат за гушата! От три години отлагам катастрофата по един или по друг начин… Дори ги залъгвах с преимуществата, които би ни донесла твоята женитба с Джил… Той беше богат… великодушен… Убеден бях, че когато станеше твой съпруг, той щеше да уреди работите ми… Това беше главното оръжие, с което си служех!

— О, татко — извика тя, като постави ръка пред устата си, за да спре упреците, които бяха готови да се изтръгнат.

— Зная!… Зная!… Но аз направих дори нещо по-лошо!

Бедният доктор Том бе толкова нещастен от своите унизителни признания.

— Когато ти развали годежа си с Джил, аз почти полудях.

— О, сега разбирам причината, поради която настоявахте така упорито да се сдобря с Едуард!

— Да, причината беше тази, Джейн. Това скарване отвори внезапно пред мене една пропаст… Тогава, Брент…

Той се поколеба.

— Да — каза Джейн съвсем тихо. Останалите думи се спряха на гърлото й.

— Е, добре! Брент също беше богат.

Гласът му секна и той продължи още по-смутено:

— Всъщност, аз не се съмнявах в думите му, Джейн, когато той ме уверяваше, че попречил на Джил да те отвлече, но се преструвах, че не вярвам, за да намеря предлог за това, което исках да опитам…

— Какво смятахте да правите, татко? — запита младата жена с трепет…

— Да си послужа с прекараната на острова нощ, за да го заставя… да го заставя да се ожени за тебе… О! Джейн, ти няма да ми простиш никога… И с право… Чувствувам се жалък, подъл, унизен…

— Мълчете, скъпи татко. Вие сте били твърде преследван и изплашен, затова не сте съзнавали какво сте вършели… Какво му казахте?

Джейн се страхуваше да го научи, но незнанието беше още по-непоносимо.

Заеквайки, доктор Том й предаде разговора, който бе водил в кабинета си с Брент, без да изпусне нито една дума, понеже тази сцена се бе запечатала в ума му с всичките си подробности.

— Не му оставих никаква врата, през която да може да се измъкне, Джейн. И понеже Брент беше почтен човек, той бе принуден да ти направи предложение.

Сърцето на Джейн се бе свило така, че тя почти не можеше да говори.

— Откъде знаехте, че щях да приема?

— Нещо в твоето държание, когато изтича към Брент, докато аз и Агата спорехме, ме караше да мисля, че може би нямаше да го отблъснеш… Каква радост изпитах, когато ми съобщи за годежа си и заяви, че си щастлива!

— Ах, ето защо… — промълви Джейн като на себе си.

— Да, ето защо, скъпо дете, презирай ме, ако трябва… Заслужавам го.

— Никога, татко… Никога… Колко трябва да сте страдали, за да стигнете дотук, вие така внимателен, така добър, така почтен… — каза тя със сподавен от сълзи глас.

— Не зная как да те гледам в лицето, Джейн, защото ти не знаеш още всичко…

— Кажете ми го, татко… Не скривайте нищо!

— Отново изтъкнах, за да спечеля време, блестящото материално състояние на зет ми. Но сега вече палачите ми не искат да чакат… Трябва да имам веднага триста лири стерлинги, иначе съм загубен!

— Но не, бедни ми татко… Как бих могла?

— Поискай от Брент… Помоли го… Обясни му мъките ми… Кажи му, че ако той не ни се притече на помощ, името на майка ти и моето ще бъдат опозорени.

Джейн почувствува как сърцето й се сви. Да поиска от Кит триста лири след това, което се бе случило, когато се касаеше за една много по-малка сума, след отказа на Кит да й отпусне една сума, с която да може да разполага свободно!

Младата жена замълча, защото не знаеше какво да каже. Ако не се съгласеше да говори с Кит, значеше да даде да се разбере, че молбата й щеше да бъде напразна и че съпругът й беше…

— Татко — каза тя бавно. — След… тази лоша шега, която вие сте му скроили… след като донякъде го хванахте в примка… мислите ли?

— Разбирам мисълта ти… и Бог знае, че ако виждах възможност да се обърна към някой друг, нямаше да търся неговата помощ… Но към кого да прибегна?

— Дали ще успея да го накарам да забрави това, което сте му направили? Той ви се сърди много…

— Ако не успееш… значи, че ни очаква катастрофа — каза с отчаяние бедният доктор Том.

— Кит не е скъперник — заяви Джейн, като търсеше думите си. — Той е… трудността е там, че той ви се сърди… и не без причина.

Младата жена въздъхна тежко. Една мисъл я измъчваше: „Да, Кит не е и помислял да се ожени за мене… Татко го е принудил!“. Като си спомни обаче за страданията на баща си, тя се овладя, опита се да го успокои, обеща му, че ще се постарае по един или друг начин да намери нужната сума.

Той се вкопчи с жар в тази надежда.

— В края на краищата, скъпо дете, той е щастлив с тебе… Този факт би трябвало да го накара да бъде по-мил с мене…

Джейн се засмя пресилено. Тя не искаше да разруши илюзиите на доктора.

— Скъпи татко, надявам се да успея да го накарам да промени чувствата си към вас… Всичко ще се нареди…

Той й поблагодари горещо, облекчен от един голям товар.

Когато се отправи обратно към Лондон, Джейн се замисли по какъв начин да разреши трудната задача. Как да подхване този въпрос пред Кит? Според нея баща й имаше хиляди извинения, но Кит нямаше да бъде на това мнение. От друга страна, Кит беше прав да се сърди. Цялото й минало, свързано с Брент, изникна пред очите й: първата им среща, бала, нощта на острова, неочаквано бликналите й чувства, злобата на Агата, предложението на Кит, направено така внезапно, така хладно… сякаш му беше наложено.

И наистина, той не бе действувал свободно, понеже доктор Том го бе заставил, а тя, бедната глупачка, беше сляпо щастлива. Какво лъжливо щастие, какво бе останало от него днес? Все пак от време на време я бяха обземали съмнения по отношение на чувствата на Брент към нея. Един вътрешен глас я предупреждаваше, но тя се правеше на глуха и се бе хвърлила главоломно в тази женитба, понеже желаеше да се омъжи за Брент.

А ето, че за да си отмъсти, Брент затваряше кесията си. Ако доктор Том бе настоял за женитбата им, ръководен от някакъв интерес, Кит щеше да провали плана му. Той нямаше да иска да помогне.

Той отгатваше, че ако даде пари на жена си, значеше да й позволи да помогне на доктор Том, в случай, че последният имаше нужда… На нея нямаше да й липсва нищо, но тя не би била в състояние да подпомогне баща си… Джейн разбираше сега ясно причината за отказа на Брент.

„Навярно мисли, че аз съм действувала в съгласие с татко — си каза тя печално. — А когато му поисках пари, трябва да е решил, че това е част от плана, който споделям с татко.“

И все пак по време на прекрасното им пътуване из Шотландия Кит изглеждаше така щастлив! Но това малко утешение се помрачи веднага, защото Джейн си припомни следните думи, казани й от Ванити:

„По време на медения си месец всеки мъж дава вид, че е много влюбен…“

Когато Джейн слезе от колата пред къщата си, лицето й бе съвсем преобразено от тревога.

Когато влезе в хола, прислужницата й съобщи:

— Господин Джил е в салона, госпожо.

Едуард! Джейн с изненада констатира до каква степен споменът за Едуард Джил бе изчезнал от ума й. Откакто се бе омъжила, не бе помисляла нито веднъж за него. Тя се изкачи бързо горе и намери младият мъж, изправен до прозореца. Както винаги, така и сега той беше безупречно облечен, а страните му бяха розови и свежи. За да прикрие нервността си, Джейн побърза да заяви:

— Едуард, радвам се, че ви виждам отново! Колко мило е, че дойдохте! Аз мислех, че сте в Бирма или някъде… в Индия.

Тя му подаде ръка. Младият мъж я пое тържествено.

— Не — каза той, — баща ми намери, че присъствието ми там не било необходимо и че тук работите се нуждаели от моя надзор.

— Радвам се, че ви виждам… Седнете и ми разкажете с какво се занимавате.

Джейн се опитваше да изглежда естествена, но гласът й звучеше престорено. Те седнаха.

— Пили ли сте чай? — запита тя разсеяно.

— О, да! Благодаря… Вече е шест часът… — отвърна той с почуда, сякаш му бе зададен някакъв много неуместен въпрос.

Младата жена си мислеше: „Колко е спокоен! Сякаш нищо не е в състояние да го разтревожи“. Тя се лъжеше, защото едва бяха говорили пет минути за най-безразлични неща, когато той стана рязко от стола си, наведе се над нея, хвана я за раменете и я погледна право в лицето.

— Джейн — каза той внезапно, — щастлива ли сте? Отговорете ми честно, щастлива ли сте? Носят се слухове… И аз… трябва на всяка цена да зная истината. Щастлива ли сте с Брент?

Този въпрос я изненада и тя не знаеше как да отговори. В желанието си да не остави Едуард да чете по лицето й, младата жена освободи раменете си, стана с един скок и се отдалечи от него.

— Слухове? — учуди се тя с престорено безразличие. — Вече? Учудва ме, че има хора, които са така зле настроени към младоженците.

— Значи — подхвана той, като наблягаше на думите — вие сте щастлива!?

— Разбира се, че съм! Безкрайно щастлива…

Това бе казано с предизвикателство, което Едуард забеляза. Той видя също, че тя пламна и поради това направи заключения, които разколебаваха твърдението й, но той се престори, че й вярва.

— Мила — започна да говори младият мъж със сдържан глас, — не мога ви изкажа колко ме зарадваха думите ви… Трябваше да ви видя непременно, за да узная истината. За мене е много важно да зная, че сте щастлива.

Скъпият, великодушен и състрадателен Едуард! Сърцето на Джейн се изпълни с благодарност. Като си спомни начина, по който се бяха отнесли към Едуард вечерта след опита за отвличането, тя реши, че от негова страна е нужно наистина голямо великодушие, за да се интересува още от нея.

— Мислех, че вие ме мразите сега — каза тя, като извърна лице.

— Да ви мразя! Достатъчно ме познавате, за да знаете, че не съм способен…

От думите му се разбираше много повече от това, което казваше. Джейн осъзна, че е тръгнала по опасен път, затова не отговори.

Тя не бе съблякла още палтото й шапката си, затова се възползува от настъпилото мълчание да се освободи от тях. Едуард пристъпи към нея, за да й помогне да свали тежкото си кожено палто. Той се държеше с предишната си коректност.

— Джейн…

Гласът му бе станал отново спокоен и почтителен.

— Дойдох също, за да ви се извиня…

— Да се извините? О! Едуард, за какво?

— Присъщо е за вашата добрина да се преструвате, че не знаете защо… Но вие знаете, Джейн, толкова добре, колкото и аз, причините, поради които трябва да ви се извиня.

Гласът му беше толкова сериозен, колкото и лицето му.

— Никой мъж… — и той продължи с тържествеността на римски оратор, който се обръща към Сената — никой мъж, Джейн, няма право да иска от едно младо момиче това, което аз ви поисках вечерта на бала. Повтарям го: никой мъж няма това право…

— Намеквате за предложението ви да ме отвлечете?

— Да, точно това искам да кажа, Джейн. Това беше една достойна за порицание дързост… Не мога да изтъкна нищо за свое оправдание…

— О, в края на краищата, Едуард, достатъчно беше аз да откажа, нали? И после, ние щяхме да се венчаем след пристигането ни в Лондон. Мисля, че вие преувеличавате вината си.

Това полуопрощение объркваше проектите на младия мъж. Той очакваше остри упреци, които щяха да му позволят да се впусне в една трогателна сцена на разкаяние, която би разнежила Джейн. Но тя се бе променила. Тя не беше вече някогашното наивно дете.

— Не мисля, Джейн, че преувеличавам вината си… — настоя той. — За един мъж трябва да е гордост и радост да закриля жената, която обича… Ако е необходимо, той трябва да я закриля и от самата нея! Мъжете са по-силни, по-предвидливи, понеже познават по-добре живота.

— Във всеки случай аз не ви считах за виновен; по-скоро реших, че аз бях глупачка.

Младата жена се настани в близкото кресло, а Джил седна срещу нея. Ако някой го видеше в този миг, така спокоен и коректен, никога не би допуснал, че сърцето му бе преизпълнено с омраза, поради незадоволената му страст и че в главата му се тълпяха проекти за отмъщение. Той бе дошъл, за да започне да смущава покоя на младото семейство, да потърси средства, с които да успее да отдалечи Джейн от съпруга й. Брент бе ровил в неговото минало, за да му отнеме годеницата… Е, добре! Той щеше да види!

Дали похожденията на Едуард се ограничаваха само с приключението му с хубавата дъщеря на бирманския плантатор или пък той бе придобил опита си, прехвърчайки от цвят на цвят? Разбира се, в природата на Едуард имаше страни, които Джейн не бе заподозряла никога и които не подозираше още. Преди всичко тя би желала той да не бе идвал тази вечер, когато се чувствуваше толкова нещастна и толкова малко разположена да приеме, когото и да било. Но сега не й оставаше друго, освен да се надява, че той щеше да си отиде скоро. Джил, обаче, нямаше никакво намерение да си тръгне, без да е постигнал целта на посещението си: да влее отровата на съмнението в душата на Джейн и с това да засегна Брент.

Вдъхновителка на тази подлост беше прекрасната Ванити Арджънс.

Разбира се и Едуард щеше да се възползува, ако успееха да постигнат резултати… Той познаваше много бегло младата вдовица, но в упоритото си търсене на интересни и може би скандални подробности в миналото на Кристоф Брент, той откри, че госпожа Арджънс би могла да му бъде полезна. Още при първото си посещение в малкия й апартамент на Бакър Скуеър, Джил забеляза между многобройните снимки и една любителска снимка на Брент. След като говориха за него и за женитбата му с Джейн, той разбра, че госпожа Арджънс можеше да му послужи, за да постигне отмъщението си и дори може би щеше да му стане съучастница. Скоро те разкриха картите си един пред друг и решиха, че Едуард щеше да помогне на Ванити да отнеме Брент, а тя щеше да му помогне да си възвърне Джейн… Девизът на тяхното съдружие беше: „Взаимно подпомагане, без да се издават един друг…“.

Едуард се мъчеше да си намери извинение, като се убеждаваше, че трябва да накаже Брент за обидите, които му бе нанесъл.

Прекрасната Ванити не си правеше толкова труд. Тя бе желала да се омъжи за Кит и да се ползува от богатството му и не можеше да прости на Джейн, че бе провалила надеждите й. Какво щеше да стане с нея сега, когато бе отрупана с дългове? Този страх оправдаваше в собствените й очи жалките й сметки или по-скоро тя не се затрудняваше от никакви скрупули.

Едуард нямаше нейното безочие, понеже държеше да минава в обществото за почтен човек. Главното беше да успее да прикрие подлите си постъпки и да запази неопетнено доброто си име.

Така той се бе заел да влива отрова в душата на Джейн, бавно и на съвсем малки дози. За щастие, той бе дошъл в един момент, в който отровата можеше да подействува най-добре, поради душевното състояние на Джейн. Тя бе уморена душевно и се чувствуваше неспособна да се владее.

Едуард подхвърляше намеците си по най-невинен и приятелски начин и Джейн ставаше все по-печална и нещастна. Тя започна да си припомня дребни факти, на които не бе отдала никакво значение: красивата ръка на Ванити, поставена върху ръката на Кит; очите на Ванити, пресрещащи погледа на Кит, сякаш съживяваха тайнствени общи спомени; властният начин, по който Ванити посочваше вкусовете и малките слабости на Кит: той обича четири бучки захар в чая си, ужасява се от чорапи на райета, употребява само ленени носни кърпи… Откъде знаеше Ванити тези подробности?

Този въпрос прибави нова мъка към тази, която й бе причинило признанието на баща й за проблемите му… Дали, когато Кит е бил, така да се каже, принуден да се ожени за нея, не е бил влюбен в госпожа Арджънс? Това предположение се оформяваше все по-ясно и по-ясно, поради намеците на Едуард.

Трябва да се признае, че Едуард не искаше да нарани Джейн, но той беше толкова заслепен от желанието си да отмъсти на Брент, че не забелязваше, че в същото време засягаше и младата жена. Той играеше ролята на промъкваща се из тревата змия, без да пресметне докъде щеше да стигне отровата му.

— Госпожа Арджънс — започна той — ми даде една много хубава колекция от любителски снимки. Те са били правени преди години в местности, които познавам и затова ме заинтересуваха.

Джейн ги пое разсеяно. Едуард стана й се наведе над нея, за да й дава обяснения. Тя започна да разглежда снимките, отначало небрежно, после по-внимателно. Ванити беше на всяка снимка: Ванити в костюм за езда; Ванити в лека лятна рокля; Ванити в строг английски костюм. Ванити… Ванити… Едуард даваше неуморно обяснения:

— Ето една лятна къща в Аморадан, където прекарах две седмици. Това е госпожа Арджънс… Тя се храни на верандата си. Не мога да позная с кого и все пак лицето не ми е чуждо. Момчето, което е в дъното, е прислужник… туземец.

Джейн не слушаше повече. Мъжът, който се хранеше с Ванити, беше Кит. Не можеше да има грешка, въпреки че хората на снимката бяха дребнички. Кит се хранеше с Ванити на верандата в една частна вила, сякаш…

Едуард продължаваше:

— Ето я на кон… до палмите… Не са ли прекрасни? Мисля, че е на пътя за Карачи…

Обясненията на Джил бяха еднообразни както тези на чичероне, който би представял в една изложба образа на госпожа Арджънс… и на Брент, като неин кавалер.

„На пътя за Карачи“! Джейн прехапа устни, за да не извика.

Гласът на Едуард продължаваше все така монотонно.

— Този път Ути беше прекрасен. Един ослепителен изгрев в Хималаите!…

Пак Ванити и Кит! Наистина, имаше и изгрев… Слънцето се появяваше! Джейн се засмя горчиво.

— Ето и Тадж Махал… О! Ето една нова серия… не зная как е попаднала тази снимка в купа…

Очите на Джейн се приковаха в тази снимка. Тя не представляваше нито палми, нито пътя за Карачи, нито Тадж Махал, нито слънцето в Ути, а Кит и Ванити в малкия салон на елегантния апартамент на Бакър Скуеър, който Джейн познаваше много добре. Те бяха във вечерни дрехи, прави, един до друг. Ванити бе облегната на ръката на Брент, а страната й почти докосваше рамото на младия мъж…

Това не бяха Кит и Ванити в миналото, а Кит и Ванити вчера или миналата седмица… Ванити беше облечена в рокля, която Джейн бе виждала наскоро. Една друга подробност привлече вниманието й: големият стенен часовник показваше два часът! Без съмнение два часът след полунощ! Кой се облича с деколтирана рокля по обед?

Младата жена стана внезапно, като разпръсна снимките, които се разпиляха като сухи листа, обрулени от есенен вятър. Тя не можеше да се владее повече. Вчера спречкването с Кит, днес мъчителното признание на баща й, сега отровните намеци на Едуард. Това натрупване на нещастия беше твърде голямо за Джейн. Без да каже нито дума, тя изскочи от салона и се приюти в стаята си, като остави Едуард да прибере снимките и да напусне къщата с убеждението, че първите му действия бяха плодотворни.