Конкордия Мерел
В плен на любовта (11)

Глава XI

На другата сутрин Кит заведе Джейн, за да я представи на персонала на заводите „Брент“. Тъй като не беше взел колата си, той нае един „Ролс“ стар модел от близкия до хотела гараж. Той караше сам, а Джейн седеше до него. По пътя той й даде някои обяснения за вълненията между работниците във фабриката. Младият мъж говореше свободно и поверително, което ги сближаваше още повече. Той я въвеждаше в своите грижи и по такъв начин показваше, че отсега нататък тя щеше да бъде част от самия него и ще взима участие в работата му. Като го слушаше, Джейн почувствува, че това беше много по-голяма привилегия, отколкото да споделя само часовете му на щастие и безделие. Тя имаше да научи толкова много работи, преди да го опознае добре!

След известно мълчание младата жена запита съвсем неочаквано:

— Кит, разправяли ли сте някога на Ванити това, което се случи вечерта на празненството по случай рождения ми ден?

— Не — отвърна той без колебание.

Сърцето на Джейн се сви изведнъж, защото щом като Кит не беше казвал нищо, то Едуард беше този, който е говорил…

Тази негова постъпка съвсем не беше красива! Нещо повече, той не е предал работите вярно, ако се съди по думите на Ванити. А снимките? Онази последната на Кит и Ванити? Защо Ванити ги беше поверила на Едуард? И защо той ги бе показал на нея?

Досега младата жена не си беше задавала тези въпроси… А ето, че сега откриваше грозни постъпки в поведението на Едуард. Едуард, в който тя не се бе усъмнявала никога, когото смяташе за честен и великодушен!

Младата жена погледна крадешком Кит, чийто правилен профил издаваше твърдост и прямота на характера. „Дивак“ може би… Но дивакът беше почтен човек, а „съвършеният джентълмен“ не беше друго, освен един…

Колата влезе в двора на обширната фабрика. Постройките бяха разположени като буквата „П“ и бяха от червени тухли. Чувствуваше се миризма на оцет и други кухненски подправки.

Кит спря колата пред една малка врата вляво. От другата страна излизаха работници, които говореха шумно.

Повечето от тях свалиха каскетите си, когато минаха покрай Брент. Един дребен човечец с искрящи очи, със заострен нос и щръкнали мустаци се приближи към Брент и му каза полупритеснено, полудръзко:

— Размислихте ли върху това, което ви казах вчера, господин Брент?

Понеже беше много по-висок от него, Кит трябваше да се приведе, за да го погледне в очите.

— Да, размислих… Откажете се от исканията си, Мърчисън. Иначе ще ми се наложи да ви оставя да си вървите. Разбрахте ли?

„Този е значи прочутият Мърчисън?“ — си каза Джейн.

Тя си го бе представяла като някакъв здравеняк, а не като аскет с искрящи очи на фанатик. „Навярно с този свой поглед влияе на другарите си… той го прави опасен…“ — заключи тя.

— Вие не сте вече младеж, Мърчисън — продължи Кит. — Вие сте служили на баща ми и добре сте му служили. Заради това правя усилия да не се разгневя, но не ме изкарвайте от търпение! Това е моето предупреждение, Мърчисън.

Работникът приближи лицето си до лицето на Брент със смелост, вдъхната от алкохола.

— Няма да можете да продължавате да ме залъгвате — чувате ли! Баща ви ми обеща, че ще бъда началник и аз ще стана началник, иначе ще бъде лошо за вас, господин Брент… Аз съм поддържан… имам пари… Освен това фабриката „Брент“ не е единствена на света…

Той се извърна, без да поздрави и се отдалечи. Брент го проследи с поглед, след това се обърна към директора, който бързаше към него:

— Клей, изпратете Мърчисън да си върви за днес: той е пиян.

След това нареждане младият мъж се приближи до колата и каза:

— Джейн, можете ли да откарате колата? Ще бъда принуден да остана тук днес.

— Разбира се, мога. Често съм карала стария сандък на татко.

— Добре. За предпочитане е да се върнете веднага. Моментът не е подходящ за вашето посещение.

Джейн хвана Кит за ревера, за да го приближи съвсем до себе си.

— Кит, да не би да се страхувате от истински бунт… опасен бунт? — прошепна тя.

— О, не… Мърчисън е винаги неприятен, когато е пил… Не му се случва за първи път…

Джейн имаше силно желание да зададе и други въпроси, но реши, че е по-умно да замълчи. Тя се усмихна, махна с ръка и след една ловка маневра, автомобилът излезе от двора.

Брент се отправи към кабинета си, където смяташе да дочака Клей, след като последният предадеше нареждането му на Мърчисън.

На писалищната си маса той намери препратената сутринта поща от Лондон. Той седна и започна да я преглежда. Едно писмо привлече вниманието му, понеже беше „бързо и лично“. Младият мъж го отвори, погледна подписа „Едуард Джил“ и започна да чете.

Това писмо го изненада толкова повече сега, когато беше така щастлив от помирението си с Джейн. В него се казваше, че Джейн и Джил признали един на друг любовта си и след като разгледали и обсъдили спокойно положението, заключили, че единственото честно разрешение било да поискат от Брент да върне свободата на Джейн.

Страница след страница се повтаряше същото нещо с цветущия и натруфен стил на Едуард. Когато вдигна очи, Брент приличаше на човек, който е получил страшен удар право в лицето.

От датата на писмото се виждаше, че то бе писано на другия ден след заминаването му за Манчестър и бе адресирано до лондонското му бюро. Едуард пишеше: „Видях Джейн вчера“, което накара Брент да се запита: „Кога? Кога? Преди да замина? Или след като е видяла да тръгва влака, в който Ванити ме изненада?“.

Тези въпроси го измъчваха до момента, в който Клей влезе развълнувано в кабинета му и съобщи, че другарите на Мърчисън били решили да напуснат веднага работата си, ако Мърчисън бъде уволнен… макар и за един ден.

Брент смачка писмото на Джил в джоба си и каза:

— Добре… Ще им говоря.

И той го направи. Младият шеф успя да успокои най-непокорните. Въпреки протестите си, Мърчисън бе принуден да се подчини на заповедта на Брент и да се прибере вкъщи, за да изтрезнее.

След това Брент и Клей се оттеглиха в кабинета, за да се съвещават. Това съвещание стигна до следното предположение на Брент:

— Те имат пари… Трябва да са подбуждани от някого…

Но гласът му звучеше някак чужд и за самия него, понеже в ума му се въртяха непрекъснато следните редове от писмото:

„Те са признали взаимната си любов, Джейн и Джил. Единственото почтено разрешение… Небеса, ще го смачкам като червей!…“

— Клей — подхвана той отново, — в цялата работа се крие нещо много по-сериозно! Надзиравайте, наблюдавайте и ми докладвайте.

„Да върне свободата на Джейн? Наистина ли го желаеше тя? След вчера? След като му засвидетелствува по такъв начин предаността и любовта си? Но, ако се вярва на писмото на Джил, те са решили заедно…“

— Предвиждам големи неприятности — каза Клей. — Познавам признаците на тези работнически вълнения.

Брент преглътна с мъка и кимна с глава. Той си мислеше:

„Нима нейните кротки очи, нейните прекрасни очи можеха да лъжат?“ Все пак защо Джейн не му бе казала, че се е виждала с Джил? Тя не бе споменала нито дума…

За Брент денят беше безкрайно дълъг и мрачен. За пръв път в живота му една жена заставаше между него и работата му…

В същото време нищо не смущаваше спокойствието на Джейн — с изключение може би на едно бегло съмнение по отношение на Едуард. Но тази малка грижа беше пометена бързо от радостта, че си бе възвърнала отново Брент.

Младата жена остана през целия ден в хотела, с надеждата, че Кит ще й телефонира да закара колата, за да го вземе. Трябваше да намери някакъв начин да запълни времето си. Тя се тревожеше от последствията, които можеше да има непокорството на Мърчисън. Не си обясняваше защо, но той я бе изплашил. Очите му на алкохолик я преследваха… Дали Кит отдаваше достатъчно значение на заплахите на този човек? Дали не подценяваше силата му? Всичко е възможно за един тип като този Мърчисън!

Точно към пет часа се случи нещо, което помогна на Джейн да се откъсне от тези тревожни мисли.

Спокойствието на хотела бе нарушено от шума на автомобилен клаксон. Джейн скочи живо от мястото си, защото тази свирка й се стори позната. Тя се спусна към вратата и пристигна точно когато доктор Том помагаше на госпожа Андерсън да слезе от колата. Младата жена се хвърли първо в обятията на баща си, после в тези на майка си и ги целуна нежно. Те се настаниха в салона и заприказваха оживено. Госпожа Андерсън заяви, че пътуването в тази невъзможна кола я съсипало, но Джейн реши, че видът й беше по-добър от всякога.

— Исках да видя съпруга ти, мила — каза докторът. — Понеже съм в отпуск, казах си: „Защо да не направим едно посещение в Лондон?“. Спрях пред дома ви, но прислужникът ни съобщи, че и двамата сте тук.

— О, скъпи татко, колко съжалявам! Вземете чаша уиски, за да се подкрепите.

— Твоят прислужник — заяви госпожа Андерсън — е много добре обучен, защото дори не се усмихна, когато видя колата ни… И все пак, погледни…

— Не се учудвам… Той е олицетворение на учтивост и тактичност.

Джейн подаде чашата на доктора и запита като дете, което слуша приказка:

— И после?

— Е, добре! Аз предложих: Защо да не отидем в Стонбридж? Майка ти има една леля в Брюкстън. Ще пристигнем там на два етапа.

— Не — се провикна Джейн. — Няма да ви пусна да отидете по-далече. Сега ще говоря с Кит.

Тя изтича към хола, но скоро след това се върна и каза:

— Не можах да вляза във връзка с Кит. Той е страшно зает, но казал да ми съобщят да ви задържа… Съжалява, че ще се прибере късно вечерта, затова да не го чакаме.

Джейн избра стаи за баща си и майка си и след това поръча да им донесат чай. Тя беше щастлива, че Кит бе проявил такова приятелско внимание към родителите й. Тя се настани между тях, горда да играе ролята на домакиня. Както обикновено госпожа Андерсън обсеби разговора.

— Смятаме да си дадем по-дълга почивка…(Сложи много масло на препеченото ми хлебче, мила)… докато боядисват къщата.

— Нима боядисват къщата? — запита Джейн изненадана.

— Нима не знаеш, мила? Един стар пациент на баща ти, или някой, който му дължал пари… няма значение, впрочем! Тази личност изникна изведнъж и настоя да се нагърби с всичко… Наистина, много сме му благодарни.

Джейн, която гледаше баща си крадешком, го видя как промени цвета си.

— Разбираш ли преди години баща ти му спасил живота… или може би крака… Няма значение! И сега този излекуван болен му изказва признателността си по най-великодушен начин… Наистина, това не можеше да се случи в по-подходящ момент… Таванът в кухнята заплашваше да падне всеки миг… Бедната Сюзи готвеше облечена в старата си мушама, с качулката на главата, когато валеше… За разходка в бурно море това облекло е добро, но съвсем не е подходящо за униформа на готвачка! Бъди добра да ми налееш още една чаша чай, мила… Най-после, този благодетел…

— Но кой е той? — прекъсна я Джейн.

Доктор Том се изкашля и госпожа Андерсън подхвана отново:

— Мила моя, излишно е да ме питаш. Баща ти ми каза, че не бива да открива името му в никакъв случай. Отначало помислих, че е някоя жена: някоя херцогиня или друга някоя жена, която е играла роля в миналото на баща ти. По този повод имахме дори една истинска сцена.

Госпожа Андерсън беше весела и в отлично настроение. Докторът се наведе усмихнат към нея и погали ръката й. Тя продължи:

— Мисля, че всеки мъж крие едно тъмно минало… Това поддържа и подсолява разговорите вечер, край камината…

— Но, Джейн — побърза да обясни доктор Том, когато госпожа Андерсън спря, за да пие чай, — разбираш, нали, че майка ти ме закача, като подмята за херцогините!

Джейн потвърди, като кимна с глава.

— Слушай, Том — каза госпожа Андерсън, като остави чашата си, — защо не ми кажеш името на тайнствената личност?

— Забранено ми е да го откривам — отвърна докторът.

Джейн се намръщи, поразена от една внезапна мисъл.

— Впрочем, това мълчание не ме измъчва ни най-малко — продължи госпожа Андерсън. — Бях заета с избора на тапети. Трябваше да ги изпиша от Лондон. Местните бяха ужасни и старомодни: рози, карамфили и хризантеми, всички поставени на един и същ тапет! Обърнах внимание на продавача, че това е ботаническо недоразумение, но мозъците в Силвърхук не го схващат.

— Какъв цвят избрахте за кабинета на татко? — запита Джейн.

— Светлосив, убит — каза доктор Том с твърдост.

Джейн схвана, че той трябва да бе наложил вкуса си след дълъг спор.

— Да… убит — заяви госпожа Андерсън възмутено. — Прилича на затворническа килия… Но баща ти поддържа, че цветът на стените упражнявал влияние върху болните му. Молех го да бъде поне златен… убит… Баща ти твърди, че пациентите му щели да заболеят от жлъчка, ако видели жълт цвят на стената… Впрочем, когато идват на консултация, достатъчно е да им даде някакво лекарство и те си отиват доволни… Ако знаеха какво е да си наистина болен като мене, те…

— Но, мамо — прекъсна я Джейн, — вие изглеждате почти добре.

— О, не, не съм добре — провикна се госпожа Андерсън обидено. — По-добре, да, но, не добре… И дори не много по-добре… Все пак аз не се оплаквам никога.

След чая Джейн излезе с баща си под предлог да видят дали старата кола е добре гарирана, но всъщност, за да се опита да узнае дали подозрението, което премина през ума й, беше основателно, а в противен случай, за да си възвърне спокойствието. Въпреки ловките й опити, тя не можа да изтръгне нищо от баща си за „благодетеля“.

— Татко, уредиха ли се работите? Напълно? Няма вече лихвари?

— Никога вече, мое съкровище, заклевам се — заяви той със сдържана сила.

— Спокоен сте… това е важното! Значи моята скромна сума уреди всичко?

Той я погледна полувъпросително.

— Да, скъпо ми дете… Да…

Тези думи премахнаха една част от съжаленията на Джейн, предизвикани от непредпазливостта й да приеме пари от Едуард.

Доктор Том имаше особени причини да желае да види зет си, но когато стана единадесет часа и Брент го нямаше още, той реши да се качи в стаята си. Джейн го придружи и се прибра в своята. Госпожа Андерсън спеше отдавна.

Джейн засили огъня, приготви всичко, за да стопли млякото на Кит, свали роклята си и облече един топъл пеньоар. След това се настани в голямото кресло, сгуши се като щастлива котка и зачака. Младата жена искаше да остане будна, но сънят излезе по-силен. Тя разтвори внезапно очи и видя Кит, изправен до креслото й. Той изглеждаше изтощен. Лицето му беше мрачно и уморено.

Тя не подозираше, че ръката, която беше в джоба му, мачкаше нервно писмото на Джил и че той си казваше „По-полека, по-полека и обуздавай отвратителния си характер, глупако!“

От това можеше да се заключи каква промяна бе станала в него от няколко седмици.

Джейн стана живо, изплашена от вида на съпруга си.

— Мили, вие сте смъртно уморен. Трябва да сте прекарали ужасен ден?

Младата жена го накара да седне на мястото й. Той се настани и се облегна уморено, като забеляза, че ръцете му горяха и сърцето му биеше лудо.

— Наистина, денят не беше хубав — отвърна той.

Джейн не го отегчи с въпроси.

Тя стопли млякото и го сложи на близката до него масичка със сандвичи и бисквити. Младата жена вършеше всичко с мило усърдие, преди всичко щастлива, че го обслужваше. Докато пиеше млякото си, той я гледаше изпитателно. „Мило създание! Какво влияние има над мене! Да й върна свободата! Нейната свобода? За да отиде при онзи жалък тип, Джил? За бога, не…“

Брент пое жадно въздух, като се помъчи да се овладее.

След като го остави да си почине малко, Джейн го запита за положението във фабриката. Кит й даде някои обяснения, като се опита да запази спокойствието си; на свой ред той я разпита за доктора и госпожа Андерсън. Те шепнеха, за да не смущават нощната тишина на хотела.

Кит се почувствува като люлян от добрината и трогателното внимание, с което го заобикаляше младата жена; те му действуваха чудно успокоително.

„Ето истината — си помисли той. — Джейн се показва такава, каквато е в действителност… По дяволите Джил!“

В същото време ръката му се сгърчваше над писмото на Джил, за да не забрави, че то съществуваше.

След като Кит свърши леката си вечеря, Джейн отмести масичката, потърси цигарите, приближи се до него и запали клечка кибрит. Той хвана китката й, за да приближи пламъчето на височината на цигарата и я погледна право в лицето… Тя се бе навела над него майчински… Като разтърси леко ръката й, той изпрати кибритената клечка в камината и миг след това захвърли цигарата си с такава сила, че Джейн отстъпи назад, без да се отдалечи, понеже той държеше китката й.

— Обичате ли ме, Джейн? — запита той сподавено.

Младата жена се засмя весело и той я привлече на коленете си.

Тя обгърна врата му с голата си ръка и устните им се сляха.

— Обожавам ви, скъпи мой.

Тези думи изпълниха цялата стая.

„Тези думи са истината! Ще счупя главата на Джил…“ — си помисли Брент, като притисна Джейн към себе си…

— Мислили ли сте някога да ме напуснете? — запита той.

При тази мисъл Джейн вдигна глава и очите й така се разшириха от ужас, че Кит бе осведомен преди тя да успее да изрече едно много енергично „не“.

„Да, това беше истината!… Какво значение имаше онова, което бе писал Джил! Джил е лъжец… Когато човек лъже за едно, той може да лъже и за друго… Всъщност, каква цел преследваше той? Може би Джейн знаеше повече от него?“

Кит имаше страшно желание да й поиска разяснение, но не го направи, за да не смути настоящия прекрасен миг. Освен това той беше много уморен.

— Изнемогвам от умора. Трябва да вървя да спя — каза той.

Джейн не очакваше тези думи. Тя се надяваше, че хубавото им усамотение щеше да продължи.

На другата сутрин младият мъж започна да се измъчва отново от спомена за писмото на Джил, но се въздържаше. Семейният обяд беше много тържествен. Бедният доктор Том не се чувствуваше свободен, а прекалената любезност на Брент правеше атмосферата още по-тежка. Опитвайки се да внесе известно веселие, госпожа Андерсън каза полугласно на дъщеря си:

— Мила, какво си му направила? Той е почти опитомен…

Брент извърна глава към нея и се засмя, което подействува съживително на всички.

Когато Джейн и съпругът й се намериха в колата, те останаха доста дълго време мълчаливи. После съвсем неочаквано Джейн запита:

— Нима не ме обичате вече, Кит?

Младият мъж я обгърна с очи.

— Обичам ви… Сега вече виждам, че няма да мога да се излекувам — отвърна той печално, сякаш желаеше да има някакво лекарство.

Джейн счете, че този отговор се дължеше на умората и грижите и затова не се отчая… Когато стигнаха в двора на фабриката, тя каза:

— Ще дойда да ви взема тази вечер с колата. И стачка или не, ще вечеряте с нас.

— Ще се опитам да се измъкна — отвърна той и влезе в централното здание.

Но когато вечерта младата жена дойде да го потърси, той изпрати един човек да й съобщи, че не знаел кога ще се освободи, затова да не го чака, тъй като щял да се върне с такси.

Джейн не обърна внимание на нарежданията му и спря мотора.

Когато Кит излезе след повече от час, той остана безкрайно изненадан, че я намира още там.

— Мисля, че казах да ви съобщят да се приберете — запита той загрижено.

— Исках да ви чакам…

— Малка глупачка, трябва да сте замръзнали.

— Завита съм в кожи до ушите.

Кит седна до нея и заяви:

— Вие сте по-приятна за окото, отколкото шофьора на таксито.

След като поразискваха за случилите се през деня събития, Брент седна пред кормилото и отправи колата не към хотел „Краунт“, а точно в противоположна посока.

— Искам да хвърля един поглед в селото Стонбридж — каза той. — Съобщиха ми, че щом напуснел фабриката, Мърчисън отивал там, за да подклажда бунта. Бих искал да зная на какво се основава.

Селото тънеше почти в мрак, защото осветлението му бе доста оскъдно. Колата вървеше по главната улица, а след това изви в една странична тясна уличка. Брент намали внезапно скоростта, понеже на близкия кръстопът цареше голямо оживление. Той спря в сянката и загаси фаровете. Малки групички хора спореха помежду си. Между тях, осветен от идващата през прозорците на кръчмата светлина, Мърчисън говореше разпалено и ръкомахаше, подстрекавайки слушателите си към размирици. Гласът му звучеше предизвикателно, озлобено:

— Той се страхува да не се издигна, това е истината… Шефът се страхува… Той знае, че аз съм опасна личност!

Тези думи звучаха смешно в устата на дребничкия човек, какъвто беше Мърчисън, но слушателите му ги посрещнаха с „ура“ и той продължи:

— Но зад себе си аз имам някой, който знае да ме цени, някой, който иска да ми се отдаде справедливост… Всъщност, не е само Брент! Можем всички да го напуснем, за да бъдем по-добре другаде.

Речта му бе внезапно прекъсната от един човек, който дойде тичешком, дръпна го за ръката и му каза:

— Мърчисън, не се дръжте като глупак. С каква цел правите това?

При звука на този нов глас Кит показа главата си навън от колата и наостри уши, като затаи дъха си… Вратата на кръчмата се отвори широко и силна светлина заля цялата тълпа.

Джейн се наведе на свой ред. Новодошлият подтикваше Мърчисън пред себе си и двамата влязоха в кръчмата.

— Кит — промълви Джейн, — аз познавам този човек.

— Спенсър — каза Брент със стиснати устни.

— А, да, не беше ли той постоянно с вас в бюрото ви в Лондон?

Кит закара колата в съседната тъмна уличка, спря я и слезе от нея, последван от Джейн.

Те тръгнаха по една тясна пътечка, която извеждаше зад кръчмата. Кит отвори безшумно задната врата и те се вмъкнаха вътре. Закрити зад високия тезгях, те чуваха откъслеци от това, което Спенсър говореше:

— Не ставайте смешен, Мърчисън… Овладейте се… Не прибързвайте… Ние знаем вашите справедливи искания… Ще ви помогнем, но трябва да се подчинявате… Иначе господин Джилман ще се оттегли.

Кит се отдръпна назад така рязко, че почти събори Джейн… Той процеди през зъби:

— Джилман! По дяволите! Започва да ми става ясно…

Младият мъж побърза да напусне кръчмата и се запъти към колата, сякаш бе забравил Джейн. Тя тръгна след него и се качи в колата. Брент запали мотора и след няколко маневри, които направи, за да излезе от тясната уличка, се отправи към хотела.

Кит беше толкова мълчалив и погълнат от мислите си, че Джейн се питаше дали съзнаваше, че кара кола.

— Като че ли Спенсър искаше да успокои Мърчисън, нали Кит? — реши се тя да попита.

— Да го успокои! Хубав начин за успокояване: кара го да пие като смок!

Джейн погледна съпруга си изплашено:

— Кара го да пие, когато той е вече пиян.

— Да, утре ще дойде във фабриката съвсем озверял… — Той се спря, въздъхна дълбоко и промълви: — Джилман!

От устните му се изтръгна сух смях. След това Кит се извърна към Джейн, а очите му бяха мрачни като пред буря.

— Чували ли сте да се говори за един човек на име Джилман?

Тонът му беше толкова суров, че Джейн изтръпна. Тя отговори веднага:

— Не, не познавам никакъв Джилман. Защо ми задавате този въпрос?

— Изглежда, че този Джилман подкупва и напива работниците ми, за да ги подтикне към стачка.

„Естествено е, си помисли Джейн, че е разгневен и че иска да си отмъсти на този непознат подстрекател… Но скоро ще се успокои и ще си припомни, че аз съм до него и ще разисква с мене кое ще е най-разумното разрешение на новоизникналото положение.“