Конкордия Мерел
В плен на любовта (4)

Глава IV

От своя страна и Кристоф Брент бе обзет от доста горчиви мисли. Приключението, на което беше герой преди малко, му оставяше един мъчителен спомен. Той си даваше сметка, че събуждайки у това младо и съвсем невинно момиче, сгодено за друг, едно силно душевно, смущение, той поемаше тежка отговорност. Младият, мъж се упрекваше най-много заради целувката, която й бе дал и на която в своята неопитност девойката неволно бе отговорила. Още в първия миг, в който се бяха срещнали по пътя от Молсбъри, Джейн бе имала едно неприязнено и предизвикателно държание към него, на което той не би могъл да не отговори по същия начин. Когато научи, че тя е сгодена, дяволчето, настанило се на рамото му, бе подшушнало: „Запази я за себе си!“. Следвайки пътеката, по която Джейн бе избягала, той се запита дали наистина желаеше да послуша този съвет. Той вървеше бавно, като размишляваше върху станалите същата вечер събития. Угризенията му се увеличаваха и за да се избави от тях, насочи лошото си настроение към непознатия годеник.

— Много бих искал да зная как изглежда този Едуард — промълви той, — този безупречен млад мъж!

До ушите му стигнаха ударите на селския часовник, които отмерваха полунощ. Когато се приближи до поляната, чу весели викове: „Свалете си маските! Свалете си маските!“. Брент отметна качулката си, извади една цигара и я запали с надеждата, че заедно с дима и угризенията му щяха да се разпръснат в нощния мрак! Внезапно една жена, облечена като вакханка, с разпилени по раменете й коси, го отмина тичешком… Миг след това се появи един мъж, който я преследваше. Неочаквано той се отказа да я настигне, спря се пред Брент и каза със смях:

— Щастлив смъртен, вие пушите… Ще бъдете ли така добър да ми дадете огън?

Брент се засмя също, извади кутийка кибрит от джоба си, запали една клечка кибрит и я поднесе към непознатия. Последният постави една цигара в устата си и се наведе към пламъка… Когато се изправи, лицето му се изравни с лицето на Брент. Замиращото пламъче на кибритената клечка освети и двамата.

— Я, гледай, Джилиан! — каза Брент почти без изненада.

В очите на човека, който стоеше пред него, се появи безпокойство, сякаш бе нападнат с изненада. В същото време внезапна бледност покри чертите му… С явно усилие да прикрие смущението си той отвърна с безизразен глас:

— Имате грешка, господине. Моето име е Едуард Джил.

Брент го изгледа внимателно и след това заключи с най-естествен тон:

— Нима съм бил заблуден от една изключителна прилика? В такъв случай ще трябва да ви поднеса извиненията си. Все пак, колебая се да го направя, понеже ми се стори, че в първия миг ме познахте и вие! Какво странно съвпадение!

Докато говореше, Брент си мислеше: „Значи пред мене стои съвършеният годеник на Джейн! Джилиан! Понякога животът ни поднася невероятни срещи“.

— Напразно напрягам паметта си, но никак не мога да си спомня за вас… A propos, кой сте вие — запита Едуард след известно време.

— Казвам се Кристоф Брент.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Брент. Вие ме убедихте, че паметта ми не ме е излъгала: наистина, допреди два дни дори името ви ми беше непознато.

Джил погледна Брент крадешком и забеляза, че събеседникът му не беше ни най-малко убеден в истинността на неговите думи.

Обзет от мъчителна тревога, той си помисли: „Значи това е Брент, грубиянът, който госпожа Андерсън и Джейн ми описаха толкова неласкаво. Ако можех да заподозра присъствието му тук, щях да взема мерки да не го срещна и то насаме!“.

— Да, и Джилиан не знаеше моето име — потвърди Брент невъзмутимо.

Тези му думи раздразниха Едуард.

— Аз нямам нищо общо с вашия приятел Джилиан — възрази той нервно.

— Вярно! Все пак, ще признаете, че тази случайност е необикновена: с Джилиан се намерих лице срещу лице точно посред нощ, както сега.

— Повтарям ви — отсече Едуард със заплашителен глас.

— Чух ви! — прекъсна го Брент, без да наруши спокойствието си. — Намекнах за това минало, защото тогавашните обстоятелства съвпадат напълно със сегашните: лицето на Джилиан зърнах внезапно при светлината на един фенер и преди малко вашето лице съживи изведнъж спомена за него. Все пак, в първия случай фенерът бе носен от един бирмански плантатор, чиято дъщеря Джилиан задиряше: туземецът бе изненадал предприемчивия млад англичанин в градината си заедно с невръстното момиче… A propos, били ли сте някога в Бирма? — запита той неочаквано.

Джил не посмя да отрече направо и трябваше да признае, макар и против волята си:

— Да, имах случай да прекарам няколко седмици в тази страна, където дружеството, на което съм директор, притежава плантации… Извинете ме, но съм принуден да прекратя разговора ни: дамата ми ме чака за вечерята — обясни той, преди да се отдалечи.

— В такъв случай сигурно сте имали случай да оцените нежната хубост на дъщерите на бирманските плантатори. Споделяте ли моето мнение?

Джил нямаше желание да се спре, но Брент зададе този въпрос така настоятелно, че не посмя да го остави без отговор.

— Наистина, когато са още съвсем млади, малките бирманки имат известен чар… Откровено казано, аз нямах време да им отделя повече внимание.

— О, наистина ли? В замяна на това Джилиан им посвещаваше по-голямата част от свободното си време.

Джил се спря повторно, за да подхвърли:

— Казах ви вече, че приятелят ви Джилиан не ме интересува никак.

— Вие грешите: Джилиан не ми е приятел — поправи го Брент. — По една случайност се намерих на местопроизшествието точно в момента, в който плантаторът освети лицето на Джилиан, като го ругаеше с цветисти изрази. Джилиан забеляза моето присъствие и погледите ни се срещнаха… Тази сцена изникна неволно в ума ми, когато запалихте цигарата си.

— Значи вие упорствувате да ме взимате за този Джилиан? — запита Джил с глас, който издаваше смущението му. — Вие мислите…

— Не мисля… Зная, че Джилиан и вие сте едно и също лице!

— Вие ме оскърбявате! Вървете по дяволите! Наричам се Джил.

— Да, но сте имали предпазливостта да прибавите една малка частица към името си, за да си осигурите алибито, преди да се впуснете в една не особено препоръчителна авантюра.

Джил изруга глухо и се отдалечи бързо.

Този път Брент не направи нищо, за да го задържи.

 

 

Джил навлезе в една странична алея и се замисли върху последствията, които би имало за него разкриването на тази жалка история. По време на последното му пътуване в Бирма той се бе оставил да бъде увлечен от смущаващите миражи на ориенталските нощи. Когато се разхождаше из пазара, той бе срещнал една млада туземка, чиято ослепителна усмивка го бе подлудила… За нещастие, още при третата им среща бащата ги бе изненадал заедно и бе направил скандал, който го бе заставил да напусне страната незабавно. Все пак Джил смяташе, че тази неприятна работа е отдавна погребана и почти я беше забравил. А ето, че сега по една нечувана фаталност един случаен свидетел изникваше в парка на обитаваната от годеницата му къща! Брент го бе познал веднага! Но с какво право си позволяваше този човек да играе ролята на съдия? Какво искаше да постигне? Какво значеха неговите заплахи? Дали възнамеряваше да открие всичко на Джейн? Тази мисъл изпълни Едуард с безкрайна тревога. Би ли му простила тя, която имаше такова високо мнение за него и го считаше за човек с изключителен морал? Щеше ли да му прости Джейн, в която беше така лудо влюбен!

Джил се отпусна отчаян на една пейка, скрита сред храстите… Какво да прави? Очевидно той можеше да отрича, но дали тази лъжа би убедила годеницата му? От друга страна, ако признаеше, щеше ли да бъде тя снизходителна! Всъщност приключението не беше толкова непростително, колкото това, че бе извършено, тогава, когато беше вече сгоден за Джейн! Девойката не би могла да не се възмути, че точно в същото време й изпращаше писма, пълни с уверения за абсолютна вярност и безпределна любов.

Това минало, което до преди малко бе напълно забравено, сега изглеждаше готово да се изпречи пред него като змия, заплашваща го с отровното си жило.

Тези мрачни разсъждения възпряха Едуард да се присъедини към младежите, които танцуваха на поляната. Поради това Джейн търси напразно годеника си из градината. Подтиквана от угризенията си, тя изгаряше от желание да засвидетелствува на Едуард чувствата си на пълна преданост, като се надяваше, че с това ще успее да приспи съвестта си.

Тя бе решила да запази в тайна разменената с Брент целувка, но смяташе да я изкупи с нежните чувства, с които щеше да обгражда Едуард до края на живота му. За нещастие, имаше една сянка в тази идилична картина: дали Агата би се въздържала да изпълни заплахата си? Може би, въпреки лошотията си, тя ще се откаже, за да пощади чувствителността на брат си. А колкото се отнася до Агата, Джейн бе решила твърдо да не й обръща повече никакво внимание и да ограничи отношенията им само в рамките на най-неизбежната учтивост.

Когато излезе на обляната от лунната светлина поляна, тя се постара да си възвърне оживлението и веселостта… Всичките и приятели я посрещнаха с радост и я поздравиха за изискания й и издържан костюм.

— Е, най-после, ето те и тебе, Джейн! Убедена бях, че се криеш под костюма на розовата Пиерета — се провикна една приятелка.

Другите млади момичета побързаха да добавят:

— Ние помислихме, напротив, че Джейн е вакханката!

— Но къде е Едуард, нима той няма да ти кавалерствува по време на вечерята? — запита друга.

— Не мога да открия къде е този непостоянен годеник — отвърна Джейн засмяно. — Започвам да се страхувам, че някоя от вас ми го е отвлякла!

— Много бихме искали да видим сирената, която ще бъде в състояние да отвлече Едуард далече от тебе! — заявиха единодушно повечето от мъжете.

Джейн се отдалечи, като се засмя гласно и махна с ръка. Тя се стараеше да си придава весел вид, за да избяга от мъчителните мисли, които я преследваха. Тя обходи всички пътеки, които извеждаха към къщата, с надежда да открие Едуард… Къде можеше да се крие той? Тъй като не можа да го намери, Джейн влезе в столовата под ръка с един блестящ трубадур. Това продължително отсъствие започваше да става необяснимо, дори обезпокоително… Нещастната девойка се запита със страх, дали Агата не е разкрила вече на брат си сцената, на която бе присъствувала? Дали той не си е отишъл в изблик на гняв?

Сърцето на Джейн биеше до пръсване. Влизането на Агата в столовата не успокои вълнението й… Тя беше под ръка с Брент! Точно в този миг трубадурът настройваше цигулката си, за да свири за дамата си.

Младежът вдигна очи към Джейн и каза с лек упрек:

— Вие не ме слушате! Какви мисли ви поглъщат? Имате такъв вид, сякаш сте срещнали привидение!

За да скрие вълнението си, девойката посрещна тази забележка със смях. Все пак тя не можеше да откъсне погледа си от крайно неподходящата двойка, която образуваха Агата и Брент. Дали лукавата сестра на Едуард подозираше, че кавалерът й е героят на сцената в алеята с тополите и сега искаше да го накара да се издаде? Брент се навеждаше някак доверително към нея, а Агата се опитваше явно да го накара да флиртуват! От време на време тя извръщаше глава към Джейн и й отправяше предизвикателен и тържествуващ поглед. Душевната тревога на Джейн ставаше почти непоносима. Явно окуражаващото държание на Брент я изпълни с ярост… Тя трябваше да положи истинско усилие, за да овладее порива си, който я подтикваше да прекоси стаята, за да раздели двамата млади, които в душата си окачествяваше вече като съучастници! Още от първия миг тя не си бе правила никакви илюзии за моралната стойност на Брент…

Плачливият глас на госпожа Андерсън, която се бе приближила до дъщеря си, възвърна Джейн към действителността.

— Мила, иди потърси баща си и го помоли от мое име да се присъедини към нас. Ето вече повече от един час, откакто някакъв случаен пациент го задържа в кабинета му. Каква неделикатност, да идва в разгара на едно семейно празненство!

Джейн се възползува с радост от този предлог, който й позволяваше да напусне стаята.

— Наистина, татко трябва да има нужда да хапне нещо… Ще отида веднага — отвърна тя.

Джейн се извини пред трубадура и излезе в хола… Тя се спря за миг и пред вратата на кабинета притисна сърцето си с ръце, като се опитваше да възвърне спокойствието си. До ушите й долетя неясен шум от гласовете на двамата мъже — глух и разгневен у посетителя, убеждаващ и почти умолителен у доктора. Джейн забеляза веднага, че тонът на баща й беше съвсем различен от топлия и успокояващ тон, с който говореше на болните си. Неочаквано непознатият посетител повиши гласа си и думите му достигнаха до ушите на Джейн:

— Аз не съм в състояние, доктор Андерсън, да изменя нарежданията на моите клиенти.

— Не мога да повярвам, че те ще откажат да ми дадат отсрочка… Това е едно жестоко принуждение! — промълви докторът.

— Бъдете убеден — подхвана неприятният глас, — че нашият директор не е склонен към никакви отстъпки.

Този път гласът му звучеше дори жлъчно… Джейн не можеше да се съмнява повече: този посетител не беше дошъл за лекарски съвет!

Личните грижи на младото момиче минаха на втори план сега, когато откри така внезапно тежките грижи, които бяха налегнали баща й. Гласът на баща й издаваше тревога, почти страх! Какво ставаше? Подчинявайки се на един неудържим подтик, Джейн пренебрегна строгото нареждане на баща си, отвори вратата и вмъкна глава през отвора.

Доктор Том седеше пред бюрото, отпуснал се съвсем съсипан в креслото ри. Близо до него стоеше прав един висок и слаб мъж с неприятно лице. Безпокойството, което Джейн бе изпитала, когато чу променения глас на баща си, се затвърди още от пръв поглед: изражението на очите му и гънката на устата му издаваха истински ужас.

— Татко — се провикна Джейн неволно. Докторът подскочи стреснат… След първия миг на изненада той погледна Джейн разярено и каза гневно:

— Джейн, как си позволяваш да ме безпокоиш, когато съм с… болен? Знаеш много добре, че никой не бива да влиза в кабинета ми, без да бъде повикан!

— Да, татко, разбира се… Но аз помислих…

— Моите нареждания не са, за да се разискват, а за да се изпълняват! Лекарският кабинет не е място за събиране на семейството!

Джейн почувствува, че баща й се възползува да прояви гнева си, за да прикрие вътрешното си безпокойство. Желанието на Джейн да му предложи услугите си бе така грубо отблъснато, че девойката се приготви да излезе от стаята. Тя бе виждала баща си нервен и раздразнителен вследствие на преумора, но тези му прояви не можеха да се сравняват със сегашното му състояние. Все пак Джейн реши да превъзмогне оскърблението, което чувствуваше, с надежда да открие причината за тревогата на доктора. Тя се опита да спечели време.

— Мама ме натовари да те помоля да отидеш при нея в столовата.

— Нито дума повече, Джейн — прекъсна я той. — Би трябвало и майка ти да се въздържа да ме преследва до тук със съобщенията си!

Внезапно бурята утихна: докторът прокара трепереща ръка по челото си и подхвана живо:

— Почакай за миг… Кажи на моята женица, че ще дойда да вечерям веднага, щом се освободя.

Отчаянието, което се долавяше в последните думи на доктора, накара да се надигнат глухи ридания в гърдите на Джейн: наистина, баща й трябва да се намира в много сериозно положение, за да изгуби до такава степен самообладанието си. Докторът посочи едва забележимо посетителя си и каза:

— Хайде, Джейн, излез… Имам да изследвам един сериозен случай и всяко прекъсване ми пречи.

След като хвърли един подозрителен поглед към лъжливия пациент, Джейн се подчини, излезе и затвори вратата след себе си. В хола тя се спря, за да размисли. Какво можеше да става в кабинета на баща й? Изведнъж девойката си спомни за вечерта, когато бе изненадала баща си да разпечатва някакво писмо в хола… Още тогава тя бе поразена от промяната на лицето му… По него се бе изписало същото изражение на ужас, както преди малко в кабинета… Дали това писмо се отнасяше до работата, във връзка, с която подозрителният посетител го задържаше в кабинета. Джейн не бе могла да долови ясно през вратата думите на посетителя, но по нахалното му държание и по начина, по който гледаше доктора, личеше ясно, че той го държеше под своя власт!

Джейн избегна да мине покрай столовата и излезе през една странична врата с намерение да заобиколи къщата… През отворените прозорци долиташе шум от весели гласове и смехове… Уви; това празненство, организирано в нейна чест, не й бе донесло очакваната радост!

Когато минаваше покрай високите храсти, един тъмен силует се изпречи пред нея… Девойката извика леко, защото помисли, че вижда доминото на Брент… Миг след това бледото лице на Едуард Джил й посочи грешката.

— О, Едуард — промълви тя, — изплашихте ме! Откъде излизате?

— Седях на тази скамейка — отвърна той. Особеният глас на годеника й порази веднага Джейн… Неспокойната й съвест я накара да се страхува, че Агата е открила всичко на брат си.

— Един час вече откакто ви търся — продължи тя. — Разчитах на вас за вечерята, а бях принудена да се задоволя с кавалерството на Белман…

Гласът й секна. Тогава Едуард подхвана бавно:

— Бях погълнат от много сериозни мисли. Елате, седнете на тази скамейка, Джейн! Имам да ви говоря.

Безпокойството на Джейн се увеличи, когато чу думите на Едуард, изказани по такъв тържествен начин… Агата трябва да бе изпълнила заплахата си!

При тази перспектива Джейн затвори за миг неволно очи… след това ги отвори и го последва.

Те се настаниха на скритата между храстите скамейка.

Неочаквано Едуард привлече девойката към себе си и прошепна:

— Джейн, горя от желание да се венчаем незабавно… Ето за какво размишлявах. Кажете ми, че сте съгласна — настоя той едва доловимо.

Джейн се притисна към годеника си и отвърна също така тихо.

— Но, Едуард, нали е уредено всичко за скорошното ни венчаване?

— Да, мила, но аз не мога да чакам повече. Луд съм за вас, Джейн! Не мога да се помиря с мисълта да бъда разделен от вас дори за няколко минути… Страхувам се да не изчезнете внезапно… да не ви изгубя.

Той се спря, страхувайки се да не би тя да забележи непоследователността на думите му. Мисълта, че Брент можеше да я осведоми за случая „Джилиан“, го изпълваше с ужас… Понеже познаваше прямия характер на Джейн, той не се съмняваше, че тя щеше да развали годежа!

Джейн бе силно изненадана от този внезапен изблик на любовна тревога у Едуард.

Тя се освободи с мъка от прегръдките му и запита:

— Какво искате да кажете, Едуард?

— Страхувам се да не се случи нещо, което да унищожи щастието ни! Имам някакво лошо предчувствие! А моите предчувствия ме лъжат рядко! Няма да преживея това нещастие!

На свой ред Джейн почувствува да я обзема безпокойство, Едуард виждаше възможност да му бъде отнета! Значи някой щеше да се опита да я раздели от Едуард, единствения човек, който можеше да й осигури помощ и закрила. И сякаш уплашена от някаква близка опасност, тя се притисна още по-плътно към годеника си, обгърна го с ръце и се провикна:

— Не, не, Едуард! Не ме оставяйте да се изплъзна от ръцете ви! Направете всичко, което смятате за необходимо, за да не ме изгубите! Аз ще се подчиня на желанията ви!

Естествено, младият мъж приписа вълнението на Джейн на любовта, която тя хранеше към него. Той не подозираше, че и тя говореше, обхваната от истински ужас… Всъщност, не мисълта, че щеше да бъде разделена от Едуард я измъчваше, а чувството за собствената й слабост!

Споменът за странното вълнение, което Брент бе породил дълбоко в душата й, я преследваше и за да избяга от него, тя се вкопчи с всички сили в Едуард. Не беше ли той единственият човек на света, който беше в състояние да я изтръгне от омагьосания кръг, в който за малко не попадна?

— Едуард, скъпи Едуард, заклевам ви, запазете ме за себе си! — повтаряше тя несъзнателно.

— Успокойте се, обична моя — отвърна той уверено, зарадван от жарта, с която Джейн го прегръщаше.

Държанието на девойката го окуражи да изкаже по-ясно намеренията си:

— Бихте ли се съгласили, Джейн, да се омъжите за мене… веднага?

— О, да. Достатъчно ще е да съобщим на татко желанието си да ускорим датата на венчавката ни.

— Не, това не ще разреши въпроса. Всичко е уредено за месец ноември и баща ви няма да се съгласи лесно на тази неочаквана промяна… Скъпа моя, вие ме обичате, нали? — прибави той, като промени рязко тона си.

— Разбира се, Едуард… Обичам ви! Обичам ви! Нямам друго желание, освен да прекарам живота си с вас! Не държа на никой друг, освен на вас. Не желая да видя, нито да чуя за друг мъж!

На свой ред Едуард бе поразен от неестествено екзалтираното състояние на Джейн, която обикновено беше така тиха и уравновесена.

Очевидно, в годеницата му имаше някакъв неподозиран резерв от чувства, чиято сила не бе могъл да измери още… Поласкан от тази така пълна любовна победа, младият мъж подхвана живо:

— Заключавам, мила, че вие имате пълно доверие в мене?

— Разбира се, Едуард! Аз ви се доверявам напълно. Мога да ви уверя, че нямам доверие в никой друг мъж… Аз не съм сигурна дори в себе си!

— Обична моя — промълви той развълнувано.

— Да, Едуард, аз се нуждая от вас, за да ме закриляте!

Младият мъж беше наистина дълбоко трогнат от невинността на това създание, което бе готово да се подчини безропотно на неговите желания. Той реши, че е дошъл моментът да й открие проекта си и каза с твърд глас:

— След като размислях дълго, моя малка, реших, че най-умно ще е да минем без тържествена церемония: по такъв начин ще избегнем риска за някакво възможно усложнение… Моя скъпа. Ще трябва да опростим формалностите… Да избягаме и да се венчаем тайно. Никой няма право да се меси в работи, които се отнасят само до нас двамата!

Въпреки благоприятните изгледи, Едуард очакваше с трескаво безпокойство отговора на Джейн… Изненадана, девойката възкликна развълнувана:

— О!… Едуард! Но кога?

— Тази нощ! Още сега!

— О! Едуард… Не бих могла… Не бива да постъпим така…

— Джейн, значи нямате доверие в мене?

— Не ви ли го доказах?

— Решена ли сте да се омъжите за мене?

— Знаете, че да!

— В такъв случай не е ли по-добре венчавката да се извърши веднага?

Изгарящият спомен за разменената с Брент целувка прекоси като мълния ума на Джейн… Без съмнение, Брент беше опасен човек… На всяка цена трябваше да се изплъзне от неговия опасен чар!

Под влияние на неразумен ужас тя се притисна с още по-голяма сила към Едуард и каза.

— Да, да! Така ще е по-добре: веднага!

— Значи, няма повече колебания — промълви той на ухото й, за да запечата споразумението.

Във водовъртежа от престъпни мисли и чувства, в който Джейн се чувствуваше неудържимо увлечена, Едуард й се струваше като скала, която щеше да й помогне да устои срещу силата на вълните! „Да — повтаряше си тя вътрешно, — една незабавна венчавка би била за мене най-добрата, а може би и единствената гаранция!“

Какво лошо щеше да има, ако се венчаеха тайно? В такъв случай ще трябва, разбира се, да се откаже от тържествената церемония и от блестящия прием след нея, но при сегашните трагични обстоятелства Джейн нямаше да се спре пред тези подробности. След слабостта, която бе проявила, като бе дала мълчаливото си съгласие за целувката на Брент, едно-единствено нещо беше от значение за нея: да се чувствува закриляна срещу всяка нова слабост… При тази мисъл тя се притисна отново към гърдите на годеника си.

— Да — промълви тя, — съгласна съм с всичко, което решите… Не искам да се излагам на опасността да бъда разделена от вас. Тази мисъл ме ужасява!

— Успокойте се, любов моя — посъветва я Едуард. — Ще ви изложа плана си — каза той и се огледа подозрително наоколо. — Тази нощ към два часа ще има прилив. Ще взема моторната лодка на Белман и ще я спра безшумно до кея… Вие ще дойдете да ме потърсите при стълбата на изхода при Крикси и ще тръгнем веднага към пристанището на Колдън. Ще пристигнем навреме, за да вземем влака за Лондон. Щом стигнем веднъж в столицата, всичко ще се опрости: да се набави специално разрешение за бракосъчетание е работа за един час!

— Разбрахте ли това, което ви казах?

— Не много добре — призна Джейн.

Едуард й обясни отново това, което трябваше да направи:

Джейн кимна с глава и повтори:

— Към два часа след полунощ да бъда при стълбата на изхода при Крикси, където ще ме чакате с моторницата… Трябва ли да се преоблека, Едуард?

— Не, по-разумно ще бъде да запазим тези си дрехи: по този начин, ако ни забележат, хората ще помислят, че сме решили да завършим празненството с една разходка по море! Облечете си някакво топло палто и си вземете тоалетната чанта с всичко необходимо за път. Постарайте се да я прикриете под широката пола на роклята си. Аз също ще мога да скрия куфарчето си под наметалото. Разбрано ли е всичко?

— Да! Едуард, аз се решавам да извърша една много сериозна постъпка — промълви Джейн изплашено в момента, в който трябваше да направи решителната стъпка.

— Що за мисъл, любов моя!… Какво по-естествено от това да се венчаем? Всички ще се зарадват, когато се появим отново, ръка за ръка, като съпруг и съпруга.

Тази картина възвърна у Джейн чувството на сигурност и разпръсна колебанията й.

— Къде ще се настаним по време на престоя ни в Лондон?

— Аз ще отида при родителите си, а вас ще поверя на една много почтена дама, която се грижеше за нас и ни отгледа, докато бяхме малки… Една последна целувка, мила! След това ще се присъедините към гостите си и ще се постараете да изглеждате весела и безгрижна, като че ли между нас не е уговорено нищо. Аз ще се измъкна, за да подготвя бягството ни. В случай, че забележат отсъствието ми, ще ме извините, като кажете, че е трябвало да се върна незабавно в Лондон по една много бърза работа.

Преди да я отстрани от обятията си, Едуард целуна с жар годеницата си… В тази целувка той вложи цялата си радост от успеха на плана му, но Джейн не изпита никакво друго чувство, освен успокоение и доверие… Колко по-различна беше целувката на Брент, споменът дори, за която оставаше изгарящ! Тя прогони веднага тази престъпна мисъл… Нямаше ли личността на Брент да изгуби скоро своята реалност? След няколко часа тя щеше да стане госпожа Джил и щеше да бъде осигурена завинаги!

Младото момиче побърза да се върне при танцуващите двойки. Тя се закачаше с приятелките си и отвръщаше с духовити забележки на комплиментите на младежите. Човек трябваше да е надарен с необикновена прозорливост, за да открие под щастливата й и усмихната външност тревогата, която изпълваше душата й. Раздразнението й се увеличи още повече, когато забеляза, че Брент не беше вече между гостите. Дали той още продължаваше флирта си с Агата? Дали не я е отвел към алеята с тополите? Тя не се съмняваше, че той е способен на подобна постъпка. Но странно, тази мисъл й беше особено неприятна!

В един и половина танците бяха все още в разгара си и Джейн трябваше да употреби известни усилия, за да се отдалечи, без да я забележат. Тя се качи тихо в стаята си. Лицето й гореше, очите й блестяха от треска, а сърцето й биеше лудо.

Тя взе някои тоалетни принадлежности, бельо и една рокля и ги натъпка бързо в тоалетната си чанта. След това облече едно широко спортно палто и нахлузи върху бялата си перука дебелата качулка. След като скри чантата под палтото, тя се приближи до вратата, открехна я леко и погледна към коридора… Шум от гласове в хола, които изглежда се приближаваха, я накара да се дръпне бързо назад… В този миг през ума й мина мисълта, че родителите й ще се безпокоят ужасно, когато открият изчезването й. Тогава тя взе хартия и молив от бюрото си и надраска набързо следното съобщение:

„Скъпи мамо и татко,

Избягах, за да се венчая незабавно. Не се тревожете за мене. Така е най-разумно и най-сигурно. Ще се върна веднага, щом се изпълнят формалностите. Няма никаква причина да се безпокоите. Хиляди целувки от дъщеря ви.

Джейн.“

Девойката поиска да прочете това, което бе написала, но сълзи замъглиха очите й… Тя ги изтри с нетърпеливо движение, приближи се до вратата и я отвори отново. Този път можеше да се мине свободно. Джейн изтича по стълбите и прекоси хола, без да срещне никого. Когато излезе през входната врата, тя тръгна по една пътека покрай стената, която извеждаше на морския бряг. Въздухът беше влажен и когато повдигна очи към небето, тя видя, че от време на време луната се скриваше зад големи черни облаци. Малко преди да стигне до Крикси, където реката правеше остър завой и се вливаше в морето, Джейн се спря и се ослуша… От другата страна на стената се разнесе шум от плахи стъпки, който привлече вниманието й: тя се покачи върху ниската стена и забеляза Едуард, който се бе навел над една лодка и поставяше в нея куфара си. Джейн се спусна по стената и се намери в обятията на годеника си, който промълви с променен от вълнение глас:

— Ето ви най-после, моя мила! Всичко е готово. Пазете се от водата, нивото й се качва бързо.

Младият мъж я повдигна леко и я постави на задната седалка. Широката й пола едва не се потопи във водата и тя побърза да я прибере около коленете си. На свой ред и Едуард се качи вътре и с помощта на греблата отстрани лодката от брега. Миг след това, подпомагани от течението, те се понесоха бързо по устието на реката към открито море.

Скърцането на железните халки, в които бяха поставени греблата, се повтаряше при всяко усилие на Едуард. Ехото го преповтаряше по особено зловещ начин в тишината на нощта.

Пред свършения факт Джейн се почувствува изведнъж обхваната от вълна на ужас.

— О, Едуард — се провикна тя.

— Тихо, мила! Не забравяйте, че гласовете се чуват надалече върху водата. Стойте мирно. Аз трябва да внимавам за греблата.

— Добре — отвърна тя едва чуто.

Няколко минути след това яхтата на Белман „Стрела“ изникна така внезапно пред тях, че Джейн не можа да овладее изненадата си и извика леко. Едуард се прехвърли на палубата на „Стрела“ и се наведе към малката лодка, като подаде ръка на годеницата си… Младото момиче я пое и с един скок се намери на яхтата. Едуард прошепна почти на ухото й:

— Слезте в кабината, докато завържа лодката. Ето фенерчето ми, но не го палете, преди да влезете вътре.

Джейн се промъкна не без мъка през тесния отвор, който водеше в кабината… Тогава тя запали фенерчето и се огледа наоколо си: имаше четири легла, поставени по две едно над друго. В единия ъгъл бяха натрупани възглавниците и завивките от четирите легла в най-голям безпорядък. В средата имаше малка, прикрепена към пода маса, а на свободните стени се виждаха шкафове. Джейн, чието безпокойство нарастваше все повече й повече, седна на едното легло и постави чантата до себе си. През това време Едуард се движеше по палубата и привързваше малката лодка.

Изоставена на мислите си, Джейн започна да се пита дали бе постъпила разумно, като се бе впуснала в една авантюра, чиято сериозност започваше да измерва по-добре едва сега. Защо не бе поискала съвет, преди да приеме предложението на Едуард? Но тя не закъсня да си признае, че щеше да бъде невъзможно да поиска съвет от когото и да било, без да разкаже за приключението си с Брент: това беше главната подбуда за решението, което току-що бе взела, а за нищо на света не би намекнала пред никого за разменената с Брент целувка!

Тя се питаше дали родителите й знаеха вече за бягството й. Като не са я видели никъде, сигурно са се качили в стаята й и са намерили писмото… Как не помисли за гибелния удар, който би причинило едно подобно вълнение върху чувствителната натура на майка й? Тя се упрекна също, че щеше да причини тревога и на баща си, който явно имаше много сериозни грижи! След тези мисли тя бе почти готова да се откаже да изпълни проекта на Едуард… Младото момиче се изправи живо с намерение да го помоли да я върне на брега… Но вместо да пристъпи напред тя се отпусна върху леглото, сякаш някаква непозната сила я приковаваше! В същото време мисълта й се върна назад: „Не, не, казваше съвестта й, трябва да изпълня решението си докрай! Не се ли налага да се посветя на Едуард, за да изкупя вината си към него? Нима ще се изложа на опасността да се поддам отново на една престъпна слабост?“.

Всъщност, изчезването й, за да се извърши желаната и от майка й женитба, нямаше да причини никаква нервна криза у госпожа Андерсън. От друга страна, ако както изглеждаше много вероятно, грижите на баща й бяха от парично естество, той би бил много облекчен да знае, че тя се е омъжила добре. Един заключителен довод премахна и последните й колебания: Едуард бе считан от домашните й за идеален съпруг. О, ако бе решила да избяга с друг мъж, щеше да е друг въпрос!

През ума й мина внезапно една мисъл… например с Брент! Какво ужасно предположение! И все пак при тази мисъл Джейн изтръпна от непозната радост… Но тя се овладя почти веднага и си наложи да изтръпне от ужас!

Внезапно вратата на кабината се отвори рязко и Едуард се изправи пред Джейн, която подскочи уплашено.

— Джейн — каза той с глух глас, в който се долавяше тревога, — към „Стрела“ е привързана още една лодка.

Неволно Джейн притисна ръце към гърдите си, за да овладее лудото биене на сърцето си. Тя едва можа да промълви:

— Въпреки това на борда няма никой друг, освен нас!

— В такъв случай бих искал да зная, кой е довел тази лодка дотук и как е постъпил след това, за да стигне до брега без нея?

— Може би Хюг Белман е идвал с някой приятел, оставил е своята лодка и си е отишъл с лодката на приятеля си.

— Това предположение можеше да бъде вярно, ако аз самият не бях взел лодката на Хюг!

— Тогава не мога да разбера нищо! Някой любопитен може да е искал да разгледа яхтата без разрешение, уплашил се е да не бъде изненадан и…

— И е стигнал до брега с плуване — прекъсна я Едуард с подигравателен смях.

Джейн беше готова да се разплаче. Загадката с втората лодка явно бе объркала съвсем младия мъж. Тя направи последен опит да го успокои.

— Но, Едуард, защо да се тревожите без причина? Освен нас на борда няма никой… Уверете се сам — прибави тя като повдигна лампата, за да освети всички ъгли.

Когато извърна глава към по-близкия до вратата ъгъл, тя извика и едва не изпусна електрическото фенерче… Натрупаните една върху друга завивки започнаха да се движат и скоро на върха им се появи главата на Брент.

— На борда нямало никой! — повтори той подигравателно. — Нима ме считате за нищо?

От устните на Джейн се изтръгна нов лек вик, когато позна мъжа, от когото бягаше.

— Вие — възкликна тя почти шепнешком.

— Да, аз съм — отвърна Брент, като отхвърли завивките, които скриваха краката му.

Неволно, сякаш, за да потърси опора, Джейн насочи светлината върху лицето на Едуард.

Тя бе безкрайно изненадана, когато видя, че по него се бе изписал истински ужас: разширените му очи и отпуснатите устни го правеха неузнаваем… Неочаквано, като обхванат от паника, Едуард се извърна и се спусна към полуотворената врата. Но по-бърза от мълния, една здрава ръка го сграбчи с все сила и го застави да седне на леглото.

— По-спокойно, млади момко — каза заповеднически Брент. — Няма да си отидете, преди да се обясните с мене.