Конкордия Мерел
В плен на любовта (3)

Глава III

Джейн хвърли последен поглед в огледалото и остана доволна: роклята й от брокат, макар и направена вкъщи, беше съвършено сполучлива. Бялата перука й стоеше чудесно и придаваше несравним блясък на очите й. През целия ден тя бе заета с приготовленията за празника, но сега през цялата вечер щеше да се весели. Нощта беше светла и топла, и в градината щеше да е приятно. Досега баща й не бе извикан за никакъв тежък случай. Една-единствена мисъл безпокоеше Джейн: какво щеше да е впечатлението на Едуард Джил от Брент… Във всеки случай госпожа Андерсън се бе постарала да подготви бъдещия си зет за тази среща, като описа твърде неласкаво натрапника. Едуард Джил прие спокойно неговото присъствие и заяви: „Струва ми се, че този господин трябва да бъде поставен на място“. Мисълта, че неговата Джейн може да се е заинтересувала от този чужд човек, дори не го осени.

Всъщност, Брент бе успял да събуди известен интерес у Джейн. Тя дори често се питаше дали той ще дойде или не… и предпочиташе да го види, но веднага след това пожелаваше това изпитание да я отмине.

След като постави кадифената маска, на чийто долен край беше пришита къса дантела, тя се запъти весело към хола.

Докторът и госпожа Андерсън, единствени без маски, бяха натоварени да посрещат гостите от името на дъщеря си, която не искаше да открие самоличността си и щеше да се смеси с шумната и радостна тълпа на гостите.

Едуард беше пристигнал с последния влак и бързаше да се облече, за да не закъснее. Той излезе от стаята си във фрак и сложи доминото, докато слизаше по стълбите. Джейн, която се намираше при входа на салона, забеляза младия мъж с открито лице и го позна. В миг щастливото й оживление изчезна: сега, когато знаеше какъв цвят е доминото на годеника й, щеше да го познава още от пръв поглед. Тя се отдалечи бързо.

Градината имаше приказен вид: луната я къпеше в сребърна светлина; пъстри японски фенери се люлеех под сенките на големите дървета; ниско, в дъното, се извиваше стоманената панделка на реката. Скрит сред храстите един оркестър свиреше леки мелодии. Скоро живописна тълпа изпълни алеите. Разговорите ставаха все по-шумни и оживяваха градината с младежка веселост.

Господа от времето на Стюартите водеха дъщери на квакери; арлекини придружаваха маркизи от времето на Луи XV; светли и тъмни домина се стараеха взаимно да открият тайните си. Джейн минаваше от един танцьор на друг и същевременно се оглеждаше на всички страни, за да открие Брент. За миг тя помисли, че го позна в лицето на един едър Мефистофел… Малко след това, когато от тъмнината се открои един висок черен силует, дъхът на Джейн спря и тя си помисли: „Той е, няма никакво съмнение“.

В действителност това беше Едуард. Той прокара ръка около кръста й и я поведе към ливадата, където танцуваха.

— Джейн, нали? — прошепна той. — Не ме оставяйте в неизвестност, моля ви!

Правилата на бала забраняваха на Джейн да разсее съмнението му. Въпреки настояването на кавалера си, тя не отговори на въпроса му и когато танцът свърши, девойката избяга, смеейки се.

Едуард се спусна по следите й заедно с други двама млади хора. Докато бягаше, на завоя на една алея Джейн забеляза баща си:

— Татко — извика тя, — защити ме! По петите ми тича цяла глутница! Едуард ме позна!

Доктор Том хвана Джейн за ръката, скри я в храстите и прошепна на ухото й:

— Тръгни по успоредната пътека. Когато те дойдат, ще ги заблудя!

Девойката събра широката си пола, вдигна я и изчезни в мрака. Тя се ориентира и успя да излезе на една пътека, заобиколена от тополи. Джейн спря, за да си поеме дъх и се огледа наоколо, за да види дали опасността беше отминала и дали вече можеше да се върне към къщата. Когато отново се спусна да тича, тя чу шум зад себе си и обърна бързо глава… Недалеч едно тъмно домино излезе от храстите и се отправи към нея… Нима Едуард бе успял да открие следите й? Значи баща й я беше издал? Тя продължи да тича още по-бързо, като се надяваше, че ще бъде на поляната, преди да бъде настигната, но малко по малко черното домино намаляваше разстоянието… Той беше вече само на няколко стъпки… Миг след това Джейн почувствува, че улавят ръката й… После тя бе принудена насила да се обърне и да се озове лице срещу лице със своя преследвач.

— Кой ви каза в коя посока тръгнах? — възпротиви се тя.

Доминото отговори с глух, беззвучен глас:

— Чух ви да казвате на доктора „татко“.

— Не съм била предпазлива! Вие ме изиграхте. Все пак не сте постъпили съвсем честно.

— Тази вечер всички хитрости са позволени — отвърна шепнешком мъжът.

После, като прегърна младото момиче, доминото я поведе, танцувайки по пътеката. Прегръдката му беше толкова силна, че краката на Джейн едва докосваха земята… Никога Едуард не я бе прегръщал така и никога не бе улавял тъй властно лявата й ръка. Това ново държание съвсем не й беше неприятно и послушна, тя остави кавалера й да я води. Джейн трябваше да признае пред себе си, че никога, откакто се бе сгодила, не бе изпитвала такова неудържимо влечение към Едуард. Тя вече започваше да желае техният танц да няма край!

Тайнственото домино, сякаш отгатнало бурните чувства на партньорката си, прошепна на ухото й:

— Да ви взема ли в прегръдките си, за да ви отведа накрая на света?

Джейн беше толкова развълнувана, че не можа да произнесе нито дума. Тя вдигна глава и се опита да долови изражението на очите, които блестяха през тесните отвори на качулката. Музиката, шумът на разговорите и смеховете, примесени с трептенето на листата на тополите, звучаха в ушите на Джейн. Но постепенно една нова песен зазвуча ясно в сърцето й и тази песен беше отговорът, който устните й не можеха да произнесат: „Да, отведете ме накрая на света!“. Лунната светлина придаваше приказен блясък на обстановката, лекият нощен вятър разпръскваше своите милувки… Джейн мислеше за Едуард, който бе породил у нея това чудно вълнение. За първи път тя чуваше своя годеник да говори тъй влюбено и тъй разпалено:

— Занапред нищо няма да има значение, освен вашето присъствие за мене и моето за вас, нали?

Отново устните на Джейн останаха затворени, но от дъното на душата й преля безрезервно съгласие и намери израз в очите й.

Внезапно пред тях се откри една малка поляна, заляна от лунната светлина. Джейн забеляза розовите и сребристи отблясъци на широките си ръкави. После лунните лъчи докоснаха гърдите и рамото на доминото… Едва сега тя видя ясно цвета му: „Тъмносиньо!“.

Как, нали доминото на Едуард беше черно! Тръпки разтърсиха девойката, но тя осъзна сериозността на положението малко по малко. О, защо кавалерът й не забавеше за малко бързото въртене, за да й даде възможност да събере мислите си и да преодолее смущението си? Но наистина ли този, който я държеше в прегръдките си, не беше Едуард? Никой друг мъж не би могъл да събуди у нея такива чудни чувства, но те биха били престъпни, ако този човек не беше Едуард. Тя беше негова годеница… Всеки би я осъдил, ако тя бе преминала границите на благоразумието заедно с един друг мъж! Но не, това беше невъзможно! Положително това е Едуард, той трябва да е сменил доминото си.

На края на пътеката мъжът се спря рязко и двамата останаха изправени един срещу друг. На Джейн й се стори, че земята престана да се върти.

Докато тя се стараеше да събере мислите си и да разреши внезапно изправилата се пред нея задача, мъжът свали бързо качулката си и повдигна маската на Джейн. Той се наведе и на девойката й се стори, че върховете на тополите се накланят към нея… Тя почувствува едни палещи устни да се докосват до нейните… Вече беше твърде късно, за да се размишлява. Младото момиче отвърна на целувката и за миг гласът на Брент, придобил своята звучност, запита победоносно:

— Започвам ли най-после да се издигам в очите ви и да ви правя известно впечатление?

Тя вдигна към него разширени от ужас очи. В този миг луната осветяваше напълно нейното лице, докато лицето на Брент оставаше в сянка и тя не можеше да го види. Девойката събра всичките си сили и се опита да се освободи от ръцете, които още я прегръщаха. Но усилията й останаха безплодни.

— Оставете ме! Оставете ме! — промълви тя. — Моля ви се! Подло е да ме задържате така… Значи вие сте! Вие! О, как можах?

— Вие не сте отговорна за нищо — увери я той. — Виновно за всичко е дяволчето, което е застанало на рамото ми. Не забелязахте ли, че цялата вечер ви гледаше с малките си кръгли очички.

— Не можах да ви позная. Защо не ме предупредихте, че се заблуждавам? Една дума щеше да е достатъчна, за да избегна това унижение.

— Държах да ви докажа, че не съм ви толкова безразличен, както вие твърдяхте.

— Значи, вие сте обмислили предварително този капан? Това е ужасно!

— Не се дърпайте така. Съвършено безполезно е — усмихна се невъзмутимо той.

Но най-лошото беше, че внезапно Джейн се почувствува съвсем объркана… Едновременно със страха и срама в сърцето й се промъкна някаква смътна и обяснима радост. Тя почувствува, че ако той не й върне свободата, няма да може да възвърне самообладанието си. Съзнанието за собственото й безсилие извика сълзи в очите й. Брент не обръщаше внимание на нищо и продължаваше да я държи в прегръдките си. Внезапно Джейн бе обзета от ужас като си помисли, че някой от гостите, а може би и самият Едуард, можеше да дойде и да я намери притисната до този мъж! Към угризението за станалото се прибави втора мъка — страхът от скандала.

— Знаех… о, да, предчувствувах, че вие сте много опасен човек — пошушна тя до лицето му.

— Нима ме чухте да се хваля, че притежавам всички добродетели?

— Не, но трябваше да се вслушам в инстинкта си. Моля ви, оставете ме да си вървя. Някой може да ни изненада.

— Например, младият мъж, за когото сте сгодена? — подчерта той със смях.

Тази възможност накара Джейн да потрепери от главата до петите!

— Би било ужасно! Пуснете ме, заклевам ви!

— Изложете ми причините, които са ви накарали да смятате, че не съм достоен за доверие?

— Още отначало моят инстинкт ме накара да бъда предпазлива… А сега вече имам доказателства, че не съм се лъгала.

— А дали вашият годеник е въплъщение на всички добродетели?

— Положително!

— Доказал ли го е с постъпките си?

— Всички хора са на моето мнение.

Джейн беше толкова развълнувана, че се задъхваше, когато говореше.

— Хм, за мене хорското мнение няма особена стойност, затова позволете ми да се съмнявам в него. И обикновено тези, които развяват високо знамето на добродетелта, трябва да бъдат смятани за най-подозрителни… Странно наистина, какъв обрат настъпи в събитията! Допускахте ли преди една седмица, когато се карахме на пътя, че скоро ще дойде момент, в който ще стоите спокойна в прегръдките ми…

— О, вие сте ужасен! Пуснете ме!

В същото време, като дете в изблик на гняв, тя заудря с юмруци широките гърди, до които се опираше. Брент прибави, без да обръща внимание на това смешно нападение и на напразното й възмущение:

— Да, да, в прегръдките ми… и при това, че ще ви бъде приятно!

Този път възмущението на Джейн достигна своя връх. Тя даде воля на гнева си, като изсипа куп груби, дори малко неприлични думи… Когато най-после спря, за да си поеме дъх, той се задоволи да забележи:

— Вие съзнавате, че ви е приятно… Има ли смисъл да лъжете сама себе си?

Джейн забеляза с яд, че Брент постъпваше, както и при първия им спор. Оставаше твърдо на своето мнение, без да обръща внимание на нейните опровержения. В отчаянието си тя намери още един довод:

— Говорите така, защото се основавате на удоволствието, което вие сам изпитвате.

— Е, да, приятно ми е да ви държа така притисната до гърдите си, иначе защо бих го правил?

За свой голям срам, когато чу това признание, Джейн изпита тържествуваща радост… Но това чувство трая само миг и тя се озова отново лице срещу лице със своето трагично положение.

След нови молби, които останаха без последствие, тя изкрещя в ушите му:

— Аз ви мразя! Мразя! Мразя!…

— Защо?

— Защото сте чудовище! Целунахте ме насила…

— Престъпление ли е да целунеш някого? Нима вашият годеник не ви целува?

— Той има право… Той ме обича.

— А вие обичате ли го?

— Какъв смешен въпрос! Ние сме годеници.

— Това не значи нищо.

— Ако не го обичах, никога нямаше да се сгодя.

— Не съм напълно сигурен дали сте разбрали добре собствените си чувства.

— О, мразя ви!

— Винаги, когато ви принуждавам да се взрете ясно в себе си, вие ми казвате, че ме мразите… В наше време никой не придава особено значение на една целувка!

— И все пак, няма нищо по-важно на този свят!

— Какво дете сте!

— Във всеки случай би трябвало да бъде така — протестира тя, докато сълзи се стичаха по страните й.

— За първи път ли ви се случва да ви целунат?

— Досега не ме е целувал никой друг, освен Едуард. Когато човек е сгоден не целува никой друг, освен този, с когото е обвързан.

— Ах, той се нарича Едуард! И все пак вашите строги възгледи не ви попречиха да ме целунете!

— Глупости! Вие ме целунахте.

— Аз говоря с основание.

Джейн знаеше, че той казва самата истина. Да, тя бе отвърнала на неговата целувка! Тя простена отчаяно:

— Не трябва да целуваш, ако… ако нямаш намерение да се ожениш!

— Е, добре, да приложим вашата теория: искате ли да се омъжите за мене?

Това ново предизвикателство събуди смелостта на Джейн. Тя се изправи, погледна го право в очите с неочаквана дързост и вместо да отговори на въпроса му, приложи неговата тактика и запита:

— А вие имате ли намерение да се ожените за мене?

Той остана за миг смутен, но веднага отговори:

— Справедливи Боже! Не!

— Не? Ще видим… — заплаши го тя.

При силната лунна светлина Брент видя как лицето на Джейн поруменя. Очите й, впити в неговите, сякаш изпускаха пламъци.

Той я пусна тъй внезапно, че Джейн едва не падна назад.

— Вие сте достоен за мене противник и затова крайно време е да ви върна свободата — каза той, като я гледаше с интерес и възмущение.

Джейн това и чакаше. Тя събра полата си, спусна се тичешком към къщи и изкачи стълбите по четири стъпала наведнъж, като че ли дяволчето на Брент беше по следите й. Девойката се прибра веднага в стаята си и се заключи. Там тя се спря, пое си дъх с мъка и се огледа с разширени от ужас очи, сякаш пред краката й се бе разтворила пропаст. Какво бе направила? От хаоса на мислите й не се открои никакъв отговор… После постепенно положението се очерта пред нея с ослепителна яснота.

Тя бе постъпила нечестно.

Цялото й поведение можеше да се окачестви с тези две думи.

Джейн се опита да намери някакво извинение. Първо се постара да се убеди, че се е заблудила, че под качулката се е криел Едуард, но напразно! Още от самото начало дълбоко в себе си тя бе отгатнала, че не беше Едуард! След един строг изпит на съвестта си тя бе принудена да си признае истината и пламна до корена на косите си. Да, някакъв смътен инстинкт я бе предупредил, но тя не бе обърнала внимание! Каква подбуда я бе подтикнала към тази двуличност? Още от първия досег тайнственият танцьор бе породил у нея някакво прекрасно вълнение; в обятията му тя изпитваше чувство на пълна сигурност; всяка дума, която шепнеше на ухото й, я очароваше като ласка. Тя нямаше смелостта да прекъсне тези вълшебни мигове… Нещо повече, искаше й се да продължават безкрайно!

Заключението се налагаше: сгодена за един човек с голяма морална стойност, тя се бе оставила да бъде целувана от друг, който още от първата им среща й бе вдъхнал едно оправдано недоверие! И не само, че бе понесла, но бе позволила и дори пожелала тази волност! При този спомен вълна алена кръв обагри страните й. Утежняващо вината обстоятелство беше, че се бе унижила дотолкова, че върна получената така внезапно целувка и бе признала отговорността си, като запита на свой ред Брент, дали беше готов да се ожени за нея! Как можа да извърши тази подлост към Едуард, който я обичаше и имаше доверие в нея!

От своя страна не го ли обичаше тя и нямаше ли доверие в него? Да, без съмнение тя го обичаше и се стараеше да си го повтаря. По най-подъл начин Брент бе предизвикал у нея една внезапна и преходна лудост… Отсега нататък не можеше да става и дума за това. Тя не би се изложила вече на подобен риск; урокът щеше да й бъде достатъчен. Дали трябва да предупреди Едуард? При мисълта само за това я обзе ужас… Без съмнение, това не беше наложително. Една мигновена слабост не налагаше да се направи признание. Какъв смисъл има да говори на Едуард за това забравено минало? Не беше ли открито пред нея бъдещето, за да му докаже любовта си? Тя ще му бъде съпруга, каквато се среща рядко днес; ще му посвети всеки миг от съществованието си! Борбата между съвестта й и старанието да извини постъпката си продължи дълго: ту решаваше да мълчи, ту пък не виждаше друг изход, освен да признае всичко на Едуард.

Неспособна да отгатне точната причина за смущението, което я бе обзело, тя хвърляше вината последователно върху себе си и върху Брент. В това колебание нещастната девойка се обръщаше към добродетелния Едуард като към фар, който щеше да я изведе на пристанището. За щастие тя щеше да се омъжи скоро за Едуард! Колкото по-скоро, толкова по-добре. В бурното море, каквото й се струваше сега животът, женитбата й с Едуард й се виждаше единствената спасителна сламка.

Едва постигнатото спокойствие не трая дълго: разяждащо угризение започна да я измъчва отново. Защо беше улеснила тази среща с Брент, като го бе поканила на бала по случай рождения й ден?

Тази мисъл й припомни, че празненството беше в разгара си и че сигурно я очакваха: трябваше да побърза, защото полунощ наближаваше… В този съдбоносен час, в който щяха да се свалят маските, отсъствието й щеше да бъде необяснимо.

Джейн се приближи живо до огледалото и се вгледа изпитателно в лицето си… Какво биха помислили, ако я видеха с поставена накриво маска, след като бе избягала от Брент… Тя бе решила твърдо да не мисли повече за него. Когато напудри лицето си и начерви устните си, нямаше да остане никаква следа от това нещастно приключение. Веднага след като поправи грима си и постави маската си, младото момиче напусна стаята и изтича по дългия коридор…

В подножието на стълбата тя почти се сблъска с една царствена Клеопатра, която изпъна високата си фигура, хвана я за ръкава и промълви тихо:

— Джейн, имам да ви кажа две думи.

Девойката позна веднага Агата Джил, най-малката сестра на Едуард и сърцето й се сви. От петте сестри на годеника й Агата беше тази, която се държеше най-хладно, дори най-враждебно с нея. Джейн имаше чувството, че тя я дебнеше непрекъснато и се стараеше да я улови в слабост или грешка.

Неприятното чувство, което изпитваше в присъствието на Агата дори тогава, когато нямаше в какво да бъде упрекната, сега се бе увеличило, понеже на съвестта й тежеше едно морално прегрешение, една престъпна целувка.

Джейн направи усилие да отговори с естествен глас, но не сполучи особено и завърши с малко нервен смях:

— О, Агата, вие ли сте! Възхищавах се от костюма ви по време на танците, но не можах да открия, че вие се криехте под него.

Всъщност, Агата не би могла да избере по-неподходящо за външността й облекло: тя беше слаба и кокалеста, с безцветни руси коси, с бледосини очи, с малък, вирнат нос над тънкия изпити устни… Клеопатра! Семейството й се бе опитвало напразно да я отклони от този избор.

— Костюмът ви подхожда напълно, Агата. Веднага отгатвам вашия сигурен вкус — подхвана Джейн несъзнателно.

Тя търсеше някакъв предлог да се изплъзне, но Агата не пускаше ръката й.

— Имам да ви кажа две думи, Джейн — повтори тя с нападателен тон.

През отворите на червената й маска очите й гледаха обезпокоително.

Въпреки многозначителния предговор, Джейн се престори, че не е забелязала нищо.

— Не добивайте пасторския си вид, Агата! Той не е подходящ за бал с маски! — подхвърли тя с престорена веселост.

Гласът на Агата прозвуча с още по-голяма строгост.

— Наистина, това, което имам да ви кажа, Джейн, е доста сериозно.

Внезапно смътното безпокойство на Джейн се оформи… Тя се запита как можа да я познае Агата, когато не я бе чула да говори… Една страшна мисъл я накара да изтръпне. Дали Агата не я е видяла с открито лице?

Миг след това Агата даде отговор на този въпрос:

— Вървях край храстите, които заграждат главната алея и ви забелязах накрая на пътеката с тополите… в компанията на един мъж с черно домино.

Агата прекъсна, за да види ефекта от думите си. Джейн имаше желание да отговори, но сърцето й биеше до пръсване и се страхуваше, че гласът й може да я издаде. Агата побърза да поясни невъзмутимо:

— Вие бяхте в обятията на този мъж.

Девойката счете, че Агата е достатъчно осведомена вече за това, което можеше да се надява да скрие и затова се реши да отговори:

— Смятам, че това е положението, в което се намира всяка жена, когато танцува!

Под прикритието на маската тя можа да направи този опит да скрие истината, без да се излага на опасността изпитателните очи на сестрата на Едуард да я прочетат по лицето й.

— Също така естествено ли е за всяка жена да бъде целувана от кавалера си? — продължи Агата с леден тон.

Нападението беше така открито, че Джейн не можа да намери отговор.

Разпитът продължи още по-заплашително:

— Вие бяхте свалили маската си и луната осветяваше лицето ви… Не се опитвайте да отричате очевидното!

Джейн имаше чувството, че е повлечена към открито море от някакво силно течение… Несъзнателно тя направи едно последно усилие и запита след леко колебание:

— Можахте ли да определите и самоличността на кавалера?

Агата се обърка за миг и призна:

— Приблизително… Качулката скриваше отчасти лицето му.

Окуражена от този отговор, Джейн възвърна хладнокръвието си. По-късно тя се упрекваше, че бе прибягнала почти до лъжа, за да се изплъзне.

— Аз съм сгодена — промълви тя.

— Наистина, сгодена сте — съгласи се Агата намръщено.

След известно време тя подхвърли:

— Да, но годеникът ви ли беше този, който ви целуваше?

Острият поглед, който придружаваше думите й, проникна като стрела в съвестта на Джейн. Тя притвори очи, за да избегне този ням упрек. Отново я обзе отчаяние. Въпреки това, сега, когато за втори път бе притисната до стената, Джейн се опита за последен път да се изплъзне… Тя отвори очи и възрази предизвикателно:

— Дали е бил Едуард?… Казвате, че сте видели. Тогава трябва да знаете.

— Имам причини да считам, че не е бил той — заяви Агата, като наблягаше на всяка дума с надежда да си възвърне изгубената позиция.

Джейн побърза да се възползува от преимуществото си. На нападката тя отвърна с нападка:

— Много съм любопитна да узная причините ви?

За да не се признае за победена, Агата трябваше да признае, че се облягаше само на изводи:

— Когато вие побягнахте към къщи, аз тръгнах веднага по една паралелна алея и малко след това срещнах Едуард на поляната с открито лице… Ако вашият кавалер и моят брат бяха едно и също лице, той не би имал време да стигне до това място.

Погледите на двете жени се срещнаха сякаш си обявяваха война.

Досега неприязнените чувства, които изпитваха една към друга, не бяха имали случай, поради светските условности, да се проявят открито. Джейн тържествуваше вътрешно, като се увери, че Агата не беше сигурна, в твърденията си и запита с престорено спокойствие:

— В такъв случай защо не запитате направо Едуард?

— Не исках, ако подозренията ми са прави, да му открия така грубо мъчителната истина. От друга страна, исках да ви дам възможност да се оправдаете.

— Не се чувствувам длъжна да ви давам сметка за постъпките си — отвърна Джейн с презрение.

— Аз съм сестра на Едуард.

— Съгласна съм… Но аз съм сгодена за Едуард, а не за сестра му!

Тъй като не беше в състояние да даде едно съкрушително доказателство за това, което се опитваше да твърди, Агата се задоволи със следната заядлива забележка:

— Малко са младите момичета, които са достойни за Едуард.

— И според вас аз не фигурирам в тяхното число! — допълни Джейн. — Впрочем, самата аз съм била винаги със същото убеждение.

— Тъй като Едуард е безупречен във всяко отношение, смятам, че той няма да прости на годеницата си една престъпна слабост.

— Възможно е! Но вие не сте сигурна, че той има причина да се оплаква.

— Моето убеждение е затвърдено!

Джейн се постара да прикрие тревогата, която я разяждаше и отвърна спокойно.

— В такъв случай, защо се колебаете да осведомите Едуард.

— Не е изключено да се реша, сега или по-късно — отвърна Агата грубо. — Тъй като имах едно леко съмнение, дадох ви възможност да се оправдаете, но вместо да ми дадете задоволително обяснение, вие се, опитвахте да ме заблудите с двусмислени отговори. Няма да се оставя да ме измамите: ако видя, че е мой дълг да предупредя Едуард, ще се реша. — След тази заплаха Агата се обърна и се отдалечи.

Джейн остана известно време като закована. В края на краищата тя бе принудена да признае, че Агата държеше юздите в своите ръце. И така, тази жена, която я мразеше, имаше възможността да открие на Едуард непочтената постъпка на годеницата му… Младото момиче притисна отчаяно ръце към гърдите си и се замисли как би могла да избегне скандала… Точно в този миг се разнесоха тържествените и бавни удари на часовника в хола. Полунощ! На Джейн не й оставаше друго, освен да се присъедини към гостите си и да вземе участие във веселието… О, защо бе имала тази нещастна идея да организира костюмиран бал за рождения си ден? Каква ужасна фаталност, че мигновеното й прегрешение не бе убягнало от зложелателните очи на Агата! Последният удар на часовника отекна точно, когато Джейн стигна в хола.

Въпреки болката, която изпълваше душата й, героинята на празника трябваше да се преструва, че е весела и че посреща с радост поздравленията на приятелките си и на обожателите си!