Клифърд Саймък
Кой си ти, там в скалите? (7)

7

И неочаквано видя, че вече не рисува на калта, а подритва с върха на обувката си окапали, посипани със сняг листа.

Нямаше го слънцето. Всичко наоколо тънеше в мрак, само между дърветата по-надолу по склона мъждукаше някаква слаба светлина. Снежната вихрушка брулеше лицето му, и Даниълз потрепери, вдигна бързо яката на куртката си, взе да закопчава копчетата. Мина му през ума, че нищо чудно да се вкочаняса така и да умре: прекалено рязък бе преходът от влажната задуха на тинестото крайбрежие към пронизващия леден вятър.

Жълтеникавата светлина зад дърветата като че ли се приближи, после се чуха гласове. Какво ли става там? Разбрал бе къде се намира — на около сто фута над горния край на скалата: но там, на скалата сега не можеше да има никаква жива душа, не можеше да има и светлина.

Направи нерешително крачка и спря. Нима имаше смисъл да слиза надолу? Трябваше незабавно да се връща вкъщи. Добитъкът, скупчен пред портата, чака да го пуснат в обора, на топло. Свинете не са хранени, кокошките също не са хранени. Човек няма право да забравя тези, които живеят благодарение на неговите грижи.

Но там долу има хора. Вярно, те имат фенер, но са на самия край на пропастта. Ако тия будали не внимават, лесно могат да се подхлъзнат и да полетят надолу от сто фута височина. Навярно са ловци на еноти, макар че какъв лов в такава нощ! Енотите отдавна са се скрили в дупките си. Но, които и да са, трябва да слезе и да ги предупреди.

Измина половината път, когато някой взе фенера, дотогава явно оставен на земята, и го вдигна над главата си. Даниълз видя лицето на човека и затича към него.

— Шерифе, какво правите тук?

Но още преди да довърши въпроса си, почувствува, че знае отговора, знае едва ли не от секундата, когато видя светлината при пропастта.

— Кой е там? — запита шерифът, като рязко се обърна и наведе фенера, за да насочи лъча в нужната посока. — Даниълз!… Боже мой, къде бяхте, приятелю!

— Ами реших да се поразходя малко — промълви Даниълз. Сам разбираше, че обяснението му не е задоволително, но нима можеше да каже на шерифа, че той, Уолъс Даниълз преди малко се е върнал от пътешествието си във времето?

— Дявол да ви вземе — възмути се шерифът. — А ние ви търсим! Бен Адамз вдигна такава паника: отбил се във фермата ви, вас ви нямало вкъщи. За него не е тайна, че вечно скитате из гората, и се изплашил да не се е случило нещо с вас. Позвъни ми, а сам със синовете хукна да ви търси. Страхувахме се да не сте паднали в някоя пропаст, да не сте си счупили я крак, я ръка. В такава нощ без помощ човек дълго не може да издържи.

— А къде е Бен? — осведоми се Даниълз.

Шерифът махна с ръка, като посочи по-надолу към склона и Даниълз забеляза две момчета, вероятно синовете на Адамз: те бяха завързали въже за едно дърво и сега го издърпваха през козирката на скалата.

— Той е там, на въжето — отвърна шерифът. — Оглежда пещерата. Кой знае защо реши, че вие сте влезли в пещерата.

— Наистина, имал е основание… — започна Даниълз, но не успя да се доизкаже: в нощта проеча вик на ужас. Викът продължаваше половин минута и шерифът, подавайки фенера на Даниълз, забърза надолу.

„Страхливец — помисли си Даниълз. — Подла твар — обрече другиго на смърт, заточавайки го в пещерата, а после напълнил гащите и изтичал да звъни на шерифа, за да засвидетелствува доброжелателността си. Ама че негодник и страхливец…“

Викът заглъхна, спадна до стон. Шерифът хвана въжето, помагаше му един от синовете. Над пропастта се показаха главата и раменете на Адамз, шерифът протегна ръка и го издърпа на безопасно място. Бен Адамз рухна на земята, без да престава да стене. Шерифът го изправи на крака.

— Какво има, Бен?

— Там има някой — изхленчи Адамз. — В пещерата има някой…

— Какво, дявол да те вземе? Какво може да има там? Животно ли? Рис? Пантера?

— Не можах да видя. Просто разбрах. Почувствувах. То се е скрило навътре в пещерата.

— Че отде ще се вземе там? Нали някой е отсякъл дървото?

— Нищо не знам — хлипаше Адамз. — Трябва да се е вмъкнало в пещерата, преди да отсекат дървото. И е попаднало в капан.

Единият от синовете подхвана баща си и даде на шерифа възможност да се оттегли. Другият издърпваше въжето и го навиваше.

— Още един въпрос — каза шерифът. — Отде накъде ти хрумна, че Даниълз се е вмъкнал в пещерата? Нали дървото е отсечено, а ако се е спуснал с помощта на въже като теб, то щеше да си виси там. Да пукна, ако разбирам нещо. Кой знае защо се катериш в пещерата, а Даниълз излезе от гората. Бих искал един от двамата да ми обясни.

Едва сега Адамз видя Даниълз и замръзна на мястото си.

— Вие тук ли сте? Откъде дойдохте? — смутено запита той. — Ние се съсипахме да ви търсим навсякъде, а вие…

— Слушай, Бен, я си върви вкъщи — прекъсна го шерифът, без да крие досадата си. — Много подозрително ми се вижда. Няма да се успокоя, докато не разбера каква е работата.

Даниълз протегна ръка към сина, който навиваше въжето.

— Според мен, то е мое.

Изумен Адамз-младши даде въжето, без да възрази.

— Ние ще минем направо през гората — заяви Бен. — Оттам е по-близо.

— Лека нощ — подхвърли шерифът. Двамата с Даниълз продължиха нагоре по хълма без да бързат. — Слушайте, Даниълз — сети се изведнъж шерифът, — вие не сте се разхождали из гората. В такава виелица по вас щеше да полепне много повече сняг. А видът ви е като че ли току-що сте излезли от къщи.

— Е, не мога да твърдя, че съм се разхождал…

— Тогава, по дяволите, обяснете ми къде сте били. Аз, както виждате изпълних дълга си, но никак не ми харесва да ме баламосвате…

— Нищо не мога да ви обясня, шерифе. Съжалявам много, но наистина не мога.

— Добре де. А каква беше тая работа с въжето?

— Това е моето въже — отвърна Даниълз. — Загубих го днес през деня.

— И навярно, пак не можете нищо да ми обясните?

— Да, така е, не мога.

— Вижте какво — рече шерифът. — Последните години имам доста неприятности с Бен Адамз. Не бих искал сега да имам неприятности и с вас.

Изкачиха се на хълма и наближиха къщата на Даниълз. Колата на шерифа стоеше пред портата.

— Ще влезете ли? — предложи Даниълз. — Все ще се намери нещо за пиене.

Шерифът поклати глава.

— Друг път — каза той. — Не е изключено и да е скоро. Как мислите, наистина ли е имало животно в пещерата? Или просто така се е сторило на Бен? Той е от страхливичките…

— Може нищо да не е имало там — отвърна Даниълз, — но щом Бен казва, по-добре да не спорим. Въображаемото понякога може да ти се стори толкова реално, сякаш си го видял наяве. Всеки от нас, шерифе, има в живота си спътници, които на никого другиго не е съдено да види.

Шерифът го изгледа озадачен.

— Даниълз, какъв бръмбар ви е влязъл в главата? За какви спътници говорите? Какво ви измъчва? Заради какво сте се погребали жив в тоя затънтен край. Има нещо…

Не дочака отговор. Седна в колата, запали мотора и потегли.

Даниълз постоя на пътя, наблюдавайки как изчезват в снежната вихрушка гневните светлинки на стоповете. Оставаше му само едно — смутено да свие рамене: шерифът бе задал сума ти въпроси и нито на един не настоя да получи отговор. Навярно, има въпроси, на които не ти се иска да узнаеш отговора.

После Даниълз се обърна и тръгна по заснежената пътечка към къщи. Да пийне сега чаша кафе и нещо да похапне — но най-напред трябва да се заеме със стопанството. Трябва да издои кравите, да нахрани свинете. Кокошките ще потърпят до утре — вече е късно да им дава храна. А кравите навярно мръзнат пред затворената врата на обора, мръзнат вече отдавна и просто нечестно е да ги кара да мръзнат още.

Отвори вратата и влезе в кухнята.

Чакаха го. Нещо седеше на масата, а може би бе увиснало така ниско над масата, та изглеждаше че седи. Огънят в огнището не гореше, в стаята бе тъмно, само съществото блещукаше.

— Видя ли? — осведоми се съществото.

— Да — отвърна Даниълз. — Видях и чух. И не знам какво да предприема. Кое е добро и кое е зло? Кому е дадено да съди кое е добро и кое е зло?

— Не на теб — рече съществото. — И не на мен. Мога само да чакам и да не губя надежда.

„А може би там, сред звездите — помисли Даниълз, — има същества, на които е дадено да съдят? Може би, ако опитам да се намеся в разговора на звездите, да се опитам да им поставя въпроса, ще получа отговор? Трябва да съществува във Вселената някаква единна етика. Например, нещо като галактични заповеди. Нека да не са десет, нека са само две или три — достатъчно ще са…“

— Извинявай, сега бързам и не мога да беседвам — каза той на глас. — Имам домашни животни и птици, длъжен съм да се погрижа за тях. Но ти не си отивай. По-късно ще имаме време да поприказваме.

Той опипа пейката до стената, намери фенера, напипа на полицата кибрита. Запали фенера — слабият пламък разля в центъра на тъмната стая светло петно.

— С теб живеят и други същества, за които ти си длъжен да се грижиш? — попита съществото. — Други, не съвсем като теб? Които ти се доверяват и не притежават твоя разум?

— Навярно, би могло и така да се каже — отвърна Даниълз. — Макар, да си призная, никога досега не съм мислил за това от такава гледна точка.

— А може ли да дойда с теб? — осведоми се съществото. — Току-що ми мина през ума, че в много отношения ние с теб си приличаме.

— Много си при… — Даниълз не довърши фразата.

„Ами ако това не е куче? — запита се Даниълз. — Не е предано куче пазач, а пастир? И онзи под скалния масив, не е Господарят, а отделила се от стадото овца? Нима е възможно да е така?…“

Той дори протегна ръка по посока на съществото с инстинктивния жест на пълно единомислие, но навреме се сети, че няма какво да пипне. Тогава просто вдигна фенера и тръгна към вратата.

— Да вървим — подхвърли той през рамо.

И те тръгнаха двамата през виелицата към обора, натам, където търпеливо чакаха кравите.