Клифърд Саймък
Кой си ти, там в скалите? (2)

2.

… Когато влезе в кабинета на палеонтолога, Даниълз не забеляза веднага човека, който седеше в дъното на стаята зад отрупаното с книжа бюро. По дългите лавици край стените имаше парчета минерали със сраснали в тях вкаменелости. Навсякъде имаше купища книжа. Голямата лошо осветена стая правеше неприятно, подтискащо впечатление.

— Вие ли сте доктор Торн?

Човекът стана и се запъти към госта, като тътреше краката си като мечка. Беше висок набит, с посивели коси, разрошени, лицето загоряло, цялото в бръчки.

— Вие трябва да сте Даниълз — рече той. — В календара съм си отбелязал, че ще дойдете в три.

Ръката на Даниълз изчезна в лапата му. Торн посочи креслото до себе си, седна там и взе да пълни лулата си с тютюн от голямата кутия, заемаща центъра на масичката.

— Писахте ми, че искате да ме видите по важна работа — продължи Торн. — Впрочем, всички пишат така. Но във вашето писмо имаше нещо особено — настойчивост, искреност. Нали разбирате, нямам време да приемам всекиго, който ми пише. И всички до един твърдят, че са открили нещо, Вие какво сте намерили мистър Даниълз?

— Да ви кажа, докторе, не знам отде да започна — отвърна Даниълз. — Най-добре ще е да ви разправя отначало какво странно нещо се случи с главата ми…

Торн разпалваше лулата си. Без да я изважда от устата си, измърмори:

— В такъв случай, не би трябвало да се обръщате към мен.

— Не, не ме разбрахте правилно — прекъсна го Даниълз. — Аз съм съвършено здрав и телом, и духом. Наистина, преди пет години бях тежко ранен при автомобилна катастрофа. Жена ми и дъщеря ми загинаха.

— Моите съболезнования, мистър Даниълз.

— Благодаря. Тежки дни изживях, но после се посъвзех. Да дойда при вас ме накара друго. Споменах вече, че бях тежко ранен…

— Мозъкът ли бе засегнат?

— Незначително. Поне така твърдяха лекарите. Дребните наранявания скоро минаха. По-зле беше с гърдите и пробитите бели дробове.

— А сега напълно ли сте здрав?

— Никога от нищо не съм се оплаквал. Но след катастрофата нещо стана с разума ми. Сякаш се появиха нови сетива. Сега виждам и възприемам неща, съвършено немислими…

— Халюцинации?

— Не. Уверен съм, че не са халюцинации. Аз виждам миналото.

— Как да го разбирам?

— Ще се опитам да ви обясня — каза Даниълз. — Преди три години си купих една изоставена ферма в югозападната част на щата Уисконсин. Избрах това затънтено място, за да се скрия от хората; след като загинаха жена ми и дъщеря ми, изпитвах отвращение към всичко на света. Първата остра болка от загубата преживях, но имах нужда от бърлога, където да лижа раните си. Не мислете, че се оправдавам, просто се старая обективно да ви обясня защо купих фермата.

— Да, разбирам ви — отвърна Торн. — Макар да не съм убеден, че усамотяването е най-добрият изход от положението.

— Може и да не е, но тогава ми се струваше, че това е единственият изход. И стана точно така, както се надявах — влюбих се в тоя край. Тази част на Уисконсин е древна суша. Морето се е оттеглило оттам преди четиристотин милиона години. И през плейстоцена ледниците, кой знае защо, не са стигнали дотам. Районът не познава нито разместване на пластовете, нито резки ерозийни процеси — никакви катаклизми…

— Мистър Даниълз — каза леко раздразнен Торн, — не разбирам какво отношение има това към…

— Моля за извинение. Исках да подхвана по-отдалеч разговора. Всичко започна не изведнъж, а постепенно и, да си призная, мислех, че съм се побъркал, че мозъкът ми е бил по-силно повреден, отколкото предполагаха лекарите, и че в края на краищата съм полудял. Разбирате ли, ходех много пеш по хълмовете. Местността е дива, пресечена и красива, създадена сякаш нарочно за това. Уморявах се от ходене и нощем по-лесно заспивах. Но от време на време хълмовете се променяха. Отначало съвсем слабо. После все повече и повече и най-после на тяхно място взеха да се появяват пейзажи, каквито никога не съм виждал.

Торн се намръщи.

— Искате да ме уверите, че пейзажите са ставали такива, каквито са били в миналото?

Даниълз кимна.

— Необикновена растителност, дървета със странни форми. В по-ранните епохи, разбира се, никаква трева. Папрати и хвощове. Странни животни, странни твари в небето. Саблезъби тигри, мастодонти, птерозаври, пещерни носорози…

— Всичките едновременно? — не се стърпя и го прекъсна Торн…

— Нищо подобно. Всичко, което виждах, всеки път се отнасяше към строго определен период. Никакви несъответствия. Отначало не го знаех, но когато се убедих, че виденията ми не са бълнувания, изписах си необходимите книги и ги прочетох. Разбира се, никога няма да стана специалист — нито геолог, нито палеонтолог, но се натъпках с достатъчно знания, за да различавам един период от друг и до известна степен да разбирам това, което виждам.

— Невероятно — каза Торн, извади лулата от устата си и я остави в пепелника. — Такова нещо не е възможно. Казвате, че тези явления с вас започнаха постепенно?

— Отначало виждах всичко като през мъгла — миналото със смътни контури, наложено върху настоящето — после настоящето взе лекичко да избледнява, а миналото да става все по-ясно и отчетливо. Сега не е така. Понякога настоящето, преди да отстъпи място на миналото, сякаш мигне един-два пъти, но в повечето случаи промяната е внезапна, като мълния. Настоящето изведнъж изчезва и аз попадам в миналото. От настоящето не остава и следа.

— Но нали всъщност вие не можете да се пренесете в миналото? Подразбирам — физически…

— В отделни случаи усещам, че съм извън миналото. Намирам се в настоящето, а се променят само далечните хълмове или речната долина. Но обикновено се променя всичко около мен, макар че най-смешното е — вие сте напълно прав — аз наистина не се пренасям в миналото. Аз го виждам и то ми се струва достатъчно реално, че да се движа в него, без да напускам пределите му. Мога да отида до дървото, да протегна ръка, да опипам стъблото му. Но не мога да въздействувам на миналото — като че ли изобщо не съм там. Животните не ме забелязват. Минавал съм буквално на две крачки от динозаврите. Те не ме виждат, не ме чуват и не ме подушват. Иначе сто пъти да съм загинал. Аз съм сякаш на сеанс в стереокино. Отначало много се безпокоях за възможните несъвпадения на релефа. Нощем се събуждах, плувнал в студена пот: сънувах, че съм се пренесъл в миналото и съм затънал в почвата до раменете — през следващите векове пръстта е била издухана и размита. Но в действителност нищо подобно не става. Живея в настоящето, а след секунда се озовавам в миналото. Като че ли между тях има врата и аз прекрачвам прага й. Вече споменах, че физически не попадам в миналото — но и в настоящето не оставам! Опитвах се да събера доказателства. Взимах със себе си фотоапарат и правех снимки. А когато проявявах лентата, изваждах я от съда празна. Никакво минало — но което е по-важно, — няма и снимки от настоящето! Ако това бяха халюцинации, фотоапаратът би заснел кадри от днешния ден. Но очевидно, около мен просто не е имало нищо, което би могло да остане на лентата. Минавало ми е през ума, че апаратът не е изправен, или че лентата не е подходяща. Опитвах с други камери и различни филмови ленти — резултатът бе същият. Не се получаваха никакви снимки. Опитвах да пренеса нещо от миналото. Късах цветя, а цветя там колкото искаш. Набирах цели букети, а се връщах в настоящето с празни ръце. Правел съм и други опити. Реших, че не мога да пренеса само жива материя, например цветя, а неорганични вещества може. Събирах камъни, но в къщи се връщах пак с празни ръце…

— А не сте ли опитвали да вземете със себе си бележник и да нарисувате нещо?

— Мина ми през ума, но не съм опитвал. Не съм силен в рисуването и, освен това, разсъдих, че е безсмислено. Бележникът щеше да се върне чист.

— Но вие не сте опитвали!

— Не — призна Даниълз. — Понякога съм правел скици, но после, когато се връщах в настоящето. По памет. Но нали ви казах — не ме бива в рисуването.

— Не знам какво да ви отговоря — промълви Торн. — Наистина не знам. Това, което ми разправяте, звучи съвсем неправдоподобно. Но все пак има нещо… Слушайте, не се ли бояхте? Сега говорите за всичко това с най-спокоен, обикновен тон. Но отначало трябва да сте се изплашили!…

— Отначало — потвърди Даниълз — се вкаменявах от ужас. Не се страхувах за живота си, нито се плашех, че съм попаднал някъде, отдето няма връщане — ужасявах се, че съм полудял. А освен това и чувството за самотност…

— Самотност?

— Може би думата не е точна. Може би е по-правилно да кажа — съзнанието, че върша нещо неподобаващо. Намирах се там, където нямах никакво право да бъда. Там, където още не се бе появявал човекът и нямаше да се появи в течение на милиони години. Светът наоколо беше толкова чужд, неописуемо чужд, че ми се искаше да се свия в някое ъгълче. Всъщност не светът беше чужд — аз бях чуждият в този свят. И по-късно понякога ме обземаше това чувство. И макар за мен то вече да не е необичайно и аз уж се научих да го преодолявам, понякога ме обхваща такава тъга… В ония далечни времена самият въздух е бил друг, светлината — впрочем, това може да е игра на въображението.

— Защо, не е задължително.

— Но главният страх премина, напълно. Страхът, че съм се побъркал. Сега съм уверен, че не съм.

— Уверен? Как може човек да бъде уверен?

— Животните, съществата, които видях там, ме увериха.

— Е да, вие после сте ги познали на илюстрациите в книгите, които сте прочели.

— Разбира се, картинките ми помогнаха. Но в действителност всичко е точно обратното. Нито едно от тези животни не отговаряше напълно на изображението в книгите. А някои дори и не приличаха на рисунките, направени от палеонтолозите. Ако животните бяха точно такива като на рисунките, може би щях да смятам както преди, че това са халюцинации, повтарящи онова, което съм прочел или видял в книгите. Един вид въображението ми се захранва от предшествуващите знания. Но щом има различия, логично е да допусна, че виденията ми са реални. Отде иначе бих могъл да знам, че кожата на тиранозавъра отпред на шията му е оцветена във всички тонове на дъгата? Как бих се досетил, че някои видове саблезъби тигри имат пискюли на ушите си? Нима е способно въображението да ми подскаже, че гигантите, живели през еоцена, са имали по кожата си петна като жирафите?

— Мистър Даниълз — обърна се към него Торн, — трудно ми е безрезервно да повярвам в това, което ми разправихте. Всичко, на което някога са ме учили, въстава против вас. И не мога да се отърся от мисълта, че си губя времето за такива нелепици. Но несъмнено вие сам вярвате, убеден сте в истинността на това, което ми разправяте. Правите впечатление на честен човек. Кажете, приказвали ли сте на тази тема с някого другиго? С други палеонтолози? Или с геолози? Или, може би, с психиатър?

— Не — отвърна Даниълз. — Вие сте първият специалист, първият човек, на когото разправям. Всъщност, аз далеч не съм ви разказал всичко. Да си призная, това беше само встъпление.

— Боже мой, как да разбирам това?

— Да, встъпление. Разбирате ли, аз още слушам и какво си говорят звездите.

Торн скочи от креслото и взе да събира разпръснатите по бюрото книжа. Когато заговори отново, гласът му звучеше сухо и безучастно:

— Благодаря за визитата. Разговорът с вас беше много поучителен.