Клифърд Саймък
Преброяване

Ричард Грант почиваше край извора, бликащ от хълма и пресичащ в стремителен поток криволичещата пътека, когато катеричката профуча край него и се изкатери на една могъща хикория. Зад катерицата, сред вихрушка от есенни листа, изскочи малко черно кученце.

Когато видя Грант, то рязко спря, застана и се загледа в него, като размахваше опашка и се усмихваше закачливо.

Грант се ухили.

— Здравей — поздрави той.

— Привет — отвърна кучето.

Грант рязко се изправи и зяпна от учудване. Кучето му се усмихна в отговор, увесило червения си плосък език.

Грант посочи с пръст хикорията.

— Катерицата ти е там, на върха.

— Благодаря — отвърна кучето. — Знам това. Надушвам я.

Стреснат, Грант бързо се огледа, подозирайки, че някой си прави лоша шега. Вентрилоквизъм може би. Но не се виждаше никой. Гората беше пуста, ако не се смятаха самият той и кучето, ромолящият извор и възбудено цвърчащата катерица на дървото.

Кучето се приближи.

— Името ми — каза то — е Натаниел.

Думите произнесе то. Нямаше никакво съмнение. Почти като човешка реч, само дето бяха произнесени внимателно, както ги произнася някой, който учи езика. И някакъв необичаен акцент, известна ексцентричност в интонацията.

— Аз живея отвъд хълма — заяви Натаниел, — с Уебстърови.

Той седна и заудря с опашка по земята, като разпиляваше листата. Изглеждаше необикновено щастлив.

Грант внезапно щракна възбудено с пръсти.

— Брус Уебстър! Сега разбирам. Трябваше да се досетя по-рано. Радвам се да се запозная с теб, Натаниел.

— Кой сте вие? — попита Натаниел.

— Аз? Аз съм Ричард Грант, преброителят.

— Какво е пр… пребр…

— Преброител е този, който брои хората — обясни Грант. — Водя статистическите данни.

— Има толкова много думи — произнесе Натаниел, — които не мога да казвам.

Той стана, отиде до поточето и залочи шумно, а като свърши, се разположи на земята до човека.

— Искате ли да застреляте катерицата? — попита кучето.

— А ти искаш ли?

— Разбира се — отвърна Натаниел.

Но катерицата беше изчезнала. Двамата обиколиха дървото, огледаха внимателно почти голите му клони. Нямаше нито пухеста опашка, която да се подава иззад ствола, нито мънистени очички, които да се взират надолу към тях. Катерицата се беше изплъзнала, докато разговаряха.

Натаниел изглеждаше малко разочарован, но бързо се съвзе.

— Защо не прекарате нощта у нас? — предложи той. — А на сутринта ще отидем на лов. Цял ден ще ловуваме.

Грант се засмя.

— Не бих искал да ви безпокоя. Свикнал съм да спя на открито.

— Брус ще се радва да ви види — настоя Натаниел. — И Дядо няма да има нищо против. Все едно, той не разбира и половината от това, което става.

— Кой е този Дядо?

— Истинското му име е Томас — обясни Натаниел, — но всички го наричаме Дядо. Той е баща на Брус. Ужасно стар е. Само седи по цял ден и мисли за нещо, което се е случило много отдавна.

Грант кимна.

— Аз знам за това, Натаниел. Джуейн.

— Да, това е — потвърди Натаниел. — Какво означава то?

Грант поклати глава.

— Бих искал да мога да ти кажа, Натаниел. Бих искал да знам.

Той преметна торбата си през рамо, наведе се и почеса кучето зад ухото. Натаниел се ухили от удоволствие.

— Благодаря — промълви той и тръгна по пътеката.

Грант го последва.

 

 

Томас Уебстър седеше в инвалидната си количка сред ливадата и се взираше във вечерните хълмове.

Утре ще стана на осемдесет и шест години, мислеше си той. Осемдесет и шест… Това е ужасно дълго време за един човешки живот. Може би прекалено дълго. Особено когато този човек не може да върви повече и зрението му се влошава.

Елси ще ми приготви някоя глупава торта с много свещи по нея и всички роботи ще ми донесат подаръци, а кучетата на Брус ще дойдат да ме поздравят за рождения ми ден и ще размахват опашки към мен. Ще има и няколко обаждания по видеофона — при все че няма да са много може би. А аз ще се удрям в гърдите и ще казвам, че ще доживея до сто години, и всеки ще се подхилва скришом и ще казва: „Чуйте какво дрънка старият глупак.“

Осемдесет и шест години, през които имаше две неща, които възнамерявах да осъществя. Едното от тях свърших, а другото — не.

Над далечния хребет се показа с грачене врана и се спусна надолу към потъналата в сянка долина. Някъде далече надолу по реката се чу крякането на ято диви патици.

Скоро ще се появят звездите. По това време на годината те се появяваха рано. Уебстър обичаше да ги гледа. Звездите!… Той потупа облегалките на количката с пламенна гордост. Бог е свидетел, че звездите бяха неговата любов. Мания? Може би. Но поне средство, което да изтрие някогашното позорно петно; щит, който предпазва рода от сплетните на всякакви там псевдо-историци. И Брус също му помагаше за това. Тези негови кучета…

Зад него в тревата се чуха нечии стъпки.

— Уискито ви, сър — обади се Дженкинс.

Томас Уебстър се загледа в робота, а после взе чашата от подноса.

— Благодаря, Дженкинс — каза той.

Уебстър замислено повъртя чашата между пръстите си.

— Колко време, Дженкинс, подаваш питиетата на този род?

— От времето на баща ви, сър — отвърна Дженкинс. — И на неговия баща преди него.

— Някакви новини? — попита старецът.

Дженкинс поклати глава.

— Никакви.

Томас Уебстър отпи от питието.

— Тогава това означава, че доста са се отдалечили от Слънчевата система. Прекалено далече и от станцията на Плутон, за да може да ги ретранслира. На половината път до Алфа Центавър, ако не и повече. Само да доживея…

— Ще доживеете, сър — каза му Дженкинс. — Чувствувам го в дъното на душата си.

— Ти — заяви старецът — нямаш душа.

Той отпиваше от уискито бавно и го опитваше с език като експерт. Отново беше с прекалено много вода. Но нямаше да има полза да казва каквото и да било. Нямаше полза да губи самообладание по отношение на Дженкинс. Онзи проклет доктор го караше да го разрежда малко повече. Да лишава човека от истинско питие през последните години от живота му…

— Какво е това там, долу? — попита той и посочи пътеката, лъкатушеща нагоре по хълма.

Дженкинс се обърна да погледне.

— Изглежда, сър — обясни той, — че Натаниел води някого в къщи.

 

 

Кучетата се бяха събрали, за да пожелаят „лека нощ“, и отново излязоха.

Брус Уебстър се засмя след тях.

— Славна компания — каза той и се обърна към Грант. — Представям си как Натаниел ви е уплашил днес следобед.

Грант вдигна чашата с бренди и погледна през нея към светлината.

— Действително — потвърди той. — Но само в първия момент. Тогава си спомних, че съм чел нещо за това, което вършите тук. Естествено, не е по моята специалност, но работата ви се е популяризирала, написана е на повече или по-малко достъпен език.

— Вашата специалност?! — възкликна Уебстър. — Мислех…

Грант се засмя.

— Разбирам какво имате пред вид: преписвач… Преброител… Всичко това, гарантирам ви.

Уебстър беше объркан и до известна степен смутен.

— Надявам се, мистър Грант, че не съм ви…

— Съвсем не — побърза да го успокои Грант. — Свикнал съм да гледат на мен като на някой, който записва имена и възрасти, а после се отправя нататък към следващата група от хора. Разбира се, това беше старото тълкуване на професията на преброителя. С нос забит в елементарните сметки и нищо повече. Въпрос на статистика. В края на краищата последните данни бяха взети преди повече от триста години. А времената се промениха.

— Вие ме заинтригувате — обади се Уебстър. — Правите ровенето си в книжата да звучи почти зловещо.

— Няма нищо зловещо — възрази Грант. — Логично е. Това е преценка на населението. Не просто колко са хората, а какви са в същност, какво мислят и правят.

Уебстър се настани по-удобно в креслото и опъна краката си към пламтящата камина.

— Искате да кажете, мистър Грант, че ще ме подложите на психоанализ.

Грант пресуши чашата с бренди и я постави на масата.

— Не е нужно — отвърна той. — Световният комитет знае всичко, което трябва да знае за хора като вас. Става въпрос за другите, тук ги наричате горяни, на север — дивите ловци, а на юг — нещо друго. Едно потайно, почти забравено племе. Онези, които са хванали гората. Онези, дето офейкали, когато Световният комитет отпуснал конците на управлението.

— Конците на управлението трябваше да бъдат отпуснати — изсумтя Уебстър. — Историята ще докаже това пред всеки. Още преди появата на Световния комитет държавната структура беше обременена с отживелици. Както преди триста години е нямало смисъл от градските власти, така сега няма нужда от национално правителство.

— Вие сте абсолютно прав — съгласи се Грант. — И все пак, когато властта на правителството беше отслабена, отслабна и влиянието му върху живота на всеки отделен човек. Онзи, който искаше да се измъкне и да живее далеч от своето правителство, като се отрече от неговите облаги и избегне задълженията си към него, намери това за много лесно. Световният комитет нямаше нищо против. Не му беше до това да се занимава с безотговорните и недоволните елементи. А те бяха много. Например фермерите, на които с появата си хидропониката отне прехраната. За много от тях беше твърде трудно да се приспособят към индустриалния живот. И как постъпиха те? Напуснаха. Върнаха се към примитивния живот. Отглеждаха растения, слагаха капани и ловяха дивеч, режеха дърва, от време на време крадяха… Лишени от прехрана, те се върнаха отново към земята и тя се погрижи за тях.

— Това е било преди триста години — обади се Уебстър. — Световният комитет не се е интересувал от тях тогава. Естествено, направил е каквото могъл, но както казвате, в същност не го е интересувало, че няколко души са се изплъзнали от контрола му. Тогава защо е този внезапен интерес сега?

— Предполагам — каза му Грант, — че просто се е разчуло.

Той изгледа проницателно отпусналия се пред огъня Уебстър. Лицето му излъчваше сила, а сенките на играещите пламъци гравираха по него причудливи форми, превръщайки чертите му почти в сюрреалистични.

Грант затършува в джоба си, намери лулата и я натъпка с тютюн. — Има и нещо друго — добави той.

— Какво? — попита Уебстър.

— Има нещо друго около тази статистика. Във всеки случай така или иначе щяха да я започнат, защото е голямо предимство да имаш подръка такова сведение за населението на Земята. Но това не е всичко.

— Мутантите — досети се Уебстър.

Грант кимна.

— Точно така. Не съм се надявал, че някой ще се досети за това.

— Аз работя с мутанти — посочи навън с ръка Уебстър. — Целият ми живот е свързан с мутациите.

— Появиха се странни образци на културата — произнесе Грант. — Материя, която няма предшествуваща. Литературни форми, които носят непогрешимия печат на новаторство. Музика, която е скъсала с традиционните изразни средства. Изкуство, което не прилича на нищо видяно досега. И по-голямата част от него е анонимна или поне прикрита под псевдоними.

Уебстър се засмя.

— Такова нещо, разбира се, е пълна загадка за Световния комитет.

— Не толкова това, колкото нещо друго — обясни Грант. — Комитетът не е дотолкова свързан с изкуството и литературата, колкото с други, не съвсем очевидни неща. Ако някъде потайно в горските пущинаци е възникнал ренесанс, той, естествено, ще бъде забелязан най-напред в новото изкуство и литературните форми. Но ренесансът не е изцяло свързан с литературата и изкуството.

Уебстър се излегна още повече в креслото си и сключи ръце под брадата си.

— Мисля, че разбирам — промълви той — накъде биете.

Те дълго седяха в мълчание, което се нарушаваше само от пращенето на съчките и от потайния шепот на пролетния вятър в дърветата отвън.

— Някога имаше възможност — започна Уебстър, като че ли говореше сам със себе си. — Възможност да се даде път на нови възгледи, на нещо, което можеше да заличи четири хиляди годишния безпорядък в човешката мисъл. Един човек проигра тази възможност.

Грант се размърда смутено, после застина от страх, че Уебстър може да забележи това.

— Този човек — продължи Уебстър — беше моят дядо.

Грант знаеше, че трябва да каже нещо, че не можеше да продължава да седи там и да мълчи.

— Джуейн може да е сбъркал — промълви той. — Може да не е открил нова философия.

— Това е предположение — заяви Уебстър, — с което сме свикнали да се утешаваме. И все пак звучи неправдоподобно. Джуейн е бил велик марсиански философ, може би най-великият, когото Марс е познавал. Ако е могъл да оживее, не се и съмнявам, че щеше да развие тази нова философия. Но той не оживя. Не оживя, защото моят дядо не могъл да излети за Марс.

— Вината не е във вашия дядо — каза Грант. — Той се е опитал. Агорафобията е нещо, с което човекът не може да се бори.

Уебстър махна с ръка при тези думи.

— Каквото било, било. То е нещо, което не може да се върне. Ние трябва да го приемем и от него да продължим нататък. И тъй като това е бил моят род, тъй като това е бил моят дядо…

Грант се опули, разтърсен от мисълта, която блесна в съзнанието му.

— Кучетата! Ето защо…

— Да, кучетата — потвърди Уебстър.

Някъде отдалече от водните дълбини долетя жален звук, долетя с вятъра, който шепнеше в дърветата отвън.

— Енот^[1] — каза Уебстър. — Кучетата ще го чуят и ще поискат да излязат навън.

Звукът се повтори, изглежда, по-близо, при все че това вероятно беше илюзия.

Уебстър се беше поизправил в креслото, беше се наклонил напред и се взираше в пламъците.

— В края на краищата защо не — попита той. — Кучето има своя индивидуалност. Може да почувствувате това у всяко срещнато. Няма две еднакви по нрав и темперамент. Всяко от тях е интелигентно в различна степен. А повече не е и необходимо. Само съзнателна личност с известно количество разум.

Природата ги е лишила от съвършенство, това е всичко. Те имаха два недостатъка: не можеха да говорят, не можеха да вървят изправени и поради това нямаха възможност да развият ръцете си. Но ако разменим говора и ръцете си с тях, ние ще станем кучета, а кучетата — хора.

— Никога не съм си представял вашите кучета като мислещи създания — отбеляза Грант.

— Не — промълви Уебстър и в думите му се долавяше горчивина. — Не, разбира се, не сте. Вие сте мислили за тях както по-голямата част от хората все още продължават да мислят. Като любопитен факт, домашни животинки, забавни зверчета. Зверчета, които могат да разговарят с вас. Но това не изчерпва всичко, Грант. Кълна ви се. Досега човекът е вървял сам. Едно мислещо, разумно същество, съвсем само. Помислете само колко по-далече бихме отишли и колко по-бързо, ако съществуваха две раси, две сътрудничещи си мислещи, разумни раси. Защото, разбирате ли, те няма да мислят еднакво. Те ще сравняват мислите си един с друг. Това, за което едните не биха се сетили, другите щяха да се сетят. Както казва старата поговорка: „Две глави мислят по-добре.“

Помислете за това, Грант. Различен от мозъка на човека, но такъв, който ще сътрудничи на човешкия. Който ще долавя и разбира неща, които човешкият мозък не може. Който ще развие, ако щете, дори и философии, които човешкият мозък не е могъл да развие.

Той простря ръце към огъня — дълги, възлести пръсти, неумолими ръце.

— Те не можеха да говорят и аз им дадох тази възможност. Не беше лесно, защото езикът на кучето и гърлото му не са подходящи за членоразделна реч. Но хирургията го направи… целесъобразно, не изведнъж… хирургията и присаждането. Но сега… сега, надявам се, мисля… така да се каже, твърде скоро ще…

Грант развълнувано се наклони към него.

— Имате пред вид, че кучетата предават на поколенията промените, внесени от вас. Че има доказателства в гените за хирургическите поправки?

Уебстър поклати глава.

— Твърде рано е да се твърди. След още двадесет години може би ще мога да ви отговоря.

Той вдигна бутилката с бренди от масата и я подаде на Грант.

— Благодаря — каза му Грант.

— Лош домакин съм — извини се Уебстър. — Трябва да си взимате сам.

Той погледна през чашата към огъня.

— Имах добър материал за работа. Кучето е интелигентно същество. Повече, отколкото си мислите. Обикновеното, непородисто куче познава петдесет или повече думи. Нерядко и стотина. Прибавете още сто и то има разговорен речник. Вие вероятно забелязахте простите думи, употребявани от Натаниел. Почти основен английски.

Грант кимна.

— От една или две срички. Той ми каза, че има много думи, които не може да произнася.

— Има още много да се прави — продължи Уебстър. — Има толкова много да се прави. Например четенето. Кучето не вижда както ние с вас. Правих опити с лещи, които коригират зрението им така, че те да могат да виждат като нас. Ако това не успее, има още един начин. Човекът трябва ясно да си представи как кучетата виждат и да се научи да печата книги, които те да могат да четат.

— А кучетата? — попита Грант. — Какво мислят те за това?

— Кучетата ли? Ако искате, вярвайте, ако не искате, недейте, Грант, но те са във възторг.

Уебстър се загледа в огъня.

— И да им даде бог… — промълви той.

 

 

Като следваше Дженкинс, Грант изкачи стълбите към спалнята, но когато минаваха край една полуоткрехната врата, нечий глас ги повика.

— Вие ли сте, страннико?

Грант спря и се огледа.

— Това е старият господар, сър — прошепна му Дженкинс. — Той често не може да спи.

— Да — отзова се Грант.

— Спи ли ви се? — попита гласът.

— Не много — отвърна Грант.

— Влезте за малко — предложи му старецът.

Томас Уебстър седеше в леглото си, подпрян с възглавници, с раирана нощна шапчица на главата. Той забеляза, че Грант се взира в нея.

— Оплешивявам — изхриптя той. — Не се чувствувам удобно, ако нямам нещо на главата си, а не мога да нося каскета си в леглото.

После викна към Дженкинс:

— Защо стоиш тук? Не виждаш ли, че той се нуждае от нещо за пиене?

— Да, сър — подчини се Дженкинс и изчезна.

— Седнете — покани го Томас Уебстър. — Седнете и ме изслушайте. Разговорът ще ми помогне да заспя. А и освен това тук не виждаме нови лица всеки ден.

Грант седна.

— Какво мислите за моя син? — попита старецът.

При този необикновен въпрос Грант се сепне.

— Ами мисля, че е чудесен. Това, което прави с кучетата…

Старецът се изкиска.

— Той и неговите кучета! Казвал ли съм ви как Натаниел се сдави с един скункс? Разбира се, че не съм. Още не съм успял и две думи да ви кажа.

Той прокара пръстите си по чаршафа — дълги пръсти, впиващи се нервно в материята.

— Имам още един син, разбирате ли? Алън. Наричам го Ал. Сега той е толкова далеч, колкото никой досега не е бил. Лети към звездите.

Грант кимна.

— Знам. Четох за това. Експедицията към Алфа Центавър.

— Баща ми беше хирург — каза Томас Уебстър. — Искаше и аз да стана такъв. Предполагам, че едва не си разби сърцето, когато се захванах с друго. Но ако можеше да научи, щеше да се гордее сега с нас.

— Не трябва да се тревожите за сина си — промълви Грант. — Той…

Гневният поглед на стареца го накара да замълчи.

— Аз сам построих този кораб. Конструирах го и наблюдавах как го правят. Ако всичко се свежда до това да прекоси пространството, то корабът ще пристигне там, закъдето е тръгнал. И момчето е добро. То може да премине с тази щайга и през самия ад.

Поизправи се в леглото и натрупаните възглавници накривиха нощната му шапка.

— Имам и друга причина да вярвам, че той ще стигне дотам и ще се върне обратно. По-рано не се замислях много за нея, но после си спомних, премислях, чудех се дали не означава… ами… дали не може да е…

Той си пое дъх.

— Не мислете, че съм суеверен.

— Разбира се, че не сте — съгласи се Грант.

— Готов съм да се закълна, че не съм.

— Някакво знамение може би — предположи Грант. — Предчувствие. Подозрение.

— Нито едно от тях — заяви старецът. — Една почти пълна увереност, че съдбата трябва да е с мен. Че на мен именно бе предначертано да построя кораба, който ще направи пътуването. Че някой или нещо е решил, че вече е време човекът да тръгне към звездите, и е подал ръка, за да му помогне в известна степен.

— Говорите, като че ли става въпрос за действителен случай — каза Грант. — Като че ли е имало някакво реално събитие, което ви кара да мислите, че експедицията ще успее.

— Кълна се — потвърди Уебстър, — че именно това имам пред вид. То се случи преди двадесет години, вън на ливадата, пред същата тази къща.

Той се изправи още повече, пое си дъх и изхриптя:

— Бях объркан, разбирате ли? Мечтата ми рухна. Години, пропилени напразно. Основният принцип, който бях извлякъл, за да получа скоростта, необходима за междузвезден полет, просто не вършеше работа. А най-лошото беше, че знаех, че той е почти правилен. Знаех, че има нещо мъничко, някаква теоретична промяна, която трябваше да се направи. Но не можех да я открия.

И така, аз седях вън на ливадата със скицата на плана и изпитвах съжаление към самия себе си. Аз живеех с плана, разбирате ли? Носех го навсякъде, където отивах, защото си въобразявах, че просто като го погледна, онова, което беше погрешно, ще осени мисълта ми. Знаете как се случва понякога.

Грант кимна.

— Докато седях там, дойде един човек. Един от горяните. Знаете какво е горянин, нали?

— Разбира се — увери го Грант.

— Е, този човек дойде с поклащаща се походка, държеше се като че ли не познаваше никакви грижи на света. Той се спря, погледна през рамото ми и ме попита какво държа. „Космически двигател“ — отвърнах му аз. Той се наведе и взе чертежа, а аз му позволих да го вземе. В края на краищата каква полза имаше. Той не можеше да разбере нищо от него и нямаше никакъв смисъл, както и да е.

И тогава той ми го подаде обратно и посочи с пръст на едно място. „Ето я вашата грешка“ — промълви той, обърна се и бързо изчезна, а аз стоях и гледах след него, прекалено слисан, за да промълвя и дума, камо ли да го извикам.

Старецът седеше изправен в леглото си и се взираше в стената с налудничаво накривена шапка. Навън, под стряхата, вятърът виеше приглушено. В тази добре осветена стая, изглежда, имаше сенки, при все че Грант знаеше, че няма.

— А изобщо открихте ли го? — попита Грант.

Старецът поклати глава.

— Изчезна безследно — отвърна той.

Влезе Дженкинс с чаша в ръка и я постави на масата, до леглото.

— Ще се върна пак, сър — обърна се той към Грант, — за да ви заведа в спалнята ви.

— Няма нужда — възрази Грант. — Само ми кажи къде се намира тя.

— Както желаете, сър. Тя е третата врата надолу по коридора. Ще светна лампата и ще оставя вратата открехната.

Двамата мъже седяха и слушаха как се отдалечават стъпките на робота.

Старецът погледна чашата с уиски и се изкашля.

— Съжалявам сега, че не поръчах на Дженкинс да ми донесе една чаша и на мен — каза той.

— Нищо, вземете тази — отзова се Грант. — Аз наистина не се нуждая от нея.

— Наистина ли?

— Изобщо.

Старецът протегна ръка, взе чашата, отпи и въздъхна на пресекулки.

— Ето това наричам подходяща пропорция — рече той. — Докторът кара Дженкинс да разводнява моето уиски.

 

 

Имаше нещо в къщата, което действуваше на нервите. Нещо, което те караше да се чувствуваш чужд и да ти е неудобно и неуютно сред тихия шепот на стените й.

Седнал на ръба на леглото, Грант бавно развърза обувките си и ги пусна на килима.

Един робот, който бе служил на четири поколения от този род, който говореше за отдавна умрели хора, като че ли им беше донесъл чашата с уиски едва вчера. Един старец, който се тревожи за кораб, плъзгащ се през мрака на далечния Космос, отвъд Слънчевата система. Един друг човек, който мечтае за друга раса — раса, способна да върви по пътеките на съдбата лапа за ръка с човека.

И над всички тях неосезаемата и при все това непогрешима сянка на Джеръм А. Уебстър — човека, който предал приятеля си… Хирург, който не изпълнил своя дълг…

Джуейн, философът от Марс, беше умрял в навечерието на велико откритие, защото Джеръм А. Уебстър не е могъл да напусне тази къща, защото агорафобията го е приковала към едно парче земя от няколко квадратни мили.

Грант отиде по чорапи до масата, където Дженкинс беше поставил раницата му. Разхлаби връвта, отвори и извади една дебела папка. Върна се до леглото, седна, измъкна куп книжа и ги прелисти.

Анкети, стотици листи с анкети. Напечатаната върху хартия история на стотици човешки живота. Не само нещата, които му бяха казвали, и въпросите, на които бяха отговаряли, но и много други дреболии, записани в изследванията му, докато седеше и наблюдаваше, докато прекарваше с тях час или ден.

Защото хората, които издирваше по тези разпръснати хълмове, го приемаха за свой. Такава му беше работата — те трябваше да го приемат. Приемаха го, защото той пристигаше пеша, издраскан от тръните, уморен, с раница на рамото. Не му беше присъщ модернизмът, който би ги отдалечавал от него, би ги направил недоверчиви. Това беше твърде изморителен начин за водене на статистика, но беше единственият, за да успееш да направиш точно такава, каквато иска и от каквато се нуждае Световният комитет.

Защото някъде, някога, прелиствайки листи като тези, които лежаха на леглото, някой човек като него можеше да открие онова, което е търсил, да намери следа от живот, отклонил се от човешките канони. Някакъв издайнически поврат в поведението, който ще отличи този живот от всички останали.

Естествено, човешките мутации не бяха редки. Знаеше се, че много от мутантите заемат високи постове в обществото. Повечето от членовете на Световния комитет бяха мутанти, но също като при другите, и техните мутационни качества и способности са били променени и квалифицирани чрез несъзнателно от тяхна страна нагаждане към господствуващия уклон, който в същност е оформил техните мисли и реакции в съответствие с тези на другите хора.

Винаги е имало мутанти, иначе човешкият род нямаше да напредне. Но до преди сто години не са ги разпознавали като такива. Преди те просто са били велики бизнесмени, велики учени или гениални мошеници. Или може би ексцентрици, които не са спечелили нищо повече от презрението или съжалението на масите, които не търпели отклонения от нормата.

Онези, които са успели, са се адаптирали към света около тях, но са ограничили своите умствени възможности в рамките на общоприетото. Това обаче намалило ползата от тях, намалило възможностите им, ограничило способностите им до степен, подходяща за по-обикновените хора.

Дори днес познатите нам способности на мутантите са спъвани несъзнателно от общоприетия канон — шаблон за логиката, който в същност е нещо ужасно.

Но някъде по света имало десетки, може би стотици други, които се различавали в малка степен от останалите хора — личности, чийто живот не е бил докоснат от неумолимостта на сложния човешки живот. Техните способности няма да бъдат сковавани, те няма да познават шаблоните на логиката.

Грант извади от папката нищожно тъничко снопче листи, захванати заедно, и почти с благоговение прочете заглавието на ръкописа: „Незавършен философски труд и съответни бележки на Джуейн“.

Нужен е разум, който не познава ограничения на мисълта и не е сковаван от каноните на четири хиляди годишната човешка мисъл, за да понесе факела, който ръката на умрелия марсиански философ беше издигнала само за един кратък миг. Факел, който осветяваше пътя към едно ново схващане за живота и целта, който сочеше по-лесен и по-правилен път. Философия, която щеше само за няколко десетилетия да придвижи човечеството със стотици хиляди години напред.

Джуейн беше умрял и именно в тази къща, избягал от съда на измаменото човечество, беше изживял своите печални години един човек, слушал до последния си ден гласа на своя мъртъв приятел.

По вратата се чу предпазливо драскане. Сепнат, Грант настръхна и се ослуша. Драскането се повтори. После се чу леко, кадифено скимтене.

Грант бързо натъпка книжата обратно в папката и се запъти към вратата. Когато я отвори, вътре се вмъкна Натаниел — шмугна се като черна сянка.

— Оскар — каза той — не знае, че съм тук. Оскар ще ми даде да разбера, ако узнае, че съм бил тук.

— Кой е Оскар?

— Оскар е роботът, който се грижи за нас.

Грант се ухили на кучето.

— Какво искаш, Натаниел?

— Искам да говоря с теб — отвърна Натаниел. — Ти разговаря с всички останали. С Брус, с Дядо. Но не си разговарял с мен, а аз съм този, който те намери.

— Добре, хайде да поговорим — подкани го Грант.

— Ти си загрижен — забеляза Натаниел.

Грант смръщи чело.

— Това е истина. Сигурно съм загрижен. Хората винаги са загрижени за нещо. Трябваше да разбереш това досега, Натаниел.

— Ти си загрижен заради Джуейн. Също както Дядо.

— Не точно загрижен — възрази Грант. — Просто се чудя. И се надявам.

— А какво е станало с Джуейн? — попита Натаниел. — Кой е той и…

— В действителност той не е никой — заяви Грант. — Или по-точно, бил е някога, но е умрял преди години. Сега е просто една идея. Един проблем. Едно предизвикателство. Нещо, за което трябва да се мисли.

— Аз мога да мисля — съобщи победоносно Натаниел. — Понякога мисля дълго. Но не трябва да мисля като хората. Брус ми казва, че не трябва. Той казва, че трябва да имам кучешки мисли, а човешките да оставя настрана. Той казва, че кучешките мисли не са по-лоши от човешките, дори можело да са и по-добри.

Грант кимна сериозно.

— Има нещо в това, Натаниел. В края на краищата си длъжен да мислиш различно от човека. Ти трябва…

— Има много неща, които кучетата знаят, а хората — не — похвали се Натаниел. — Ние можем да виждаме и чуваме неща, които хората нито могат да видят, нито да чуят. Понякога вием през нощта и хората ни гонят навън с ругатни. Но ако можеха да видят и чуят какво правим, те така щяха да се уплашат, че нямаше да могат да се помръднат от страх. Брус казва, че ние сме… че сме…

— Медиуми — подсети го Грант.

— Точно така — заяви Натаниел. — Не мога да запомня всички тези думи.

Грант взе пижамата си от масата.

— Какво ще кажеш, ако останеш при мен тази нощ, Натаниел? Можеш да легнеш в краката ми.

Натаниел опули срещу него кръглите си очи.

— Ах, искате да кажете, че вие искате?

— Разбира се. Щом ще бъдем съдружници, кучетата и хората, по-добре да започнем на равни начала още сега.

— Няма да измърся леглото — каза Натаниел. — Честна дума, няма. Оскар ме изкъпа тази вечер.

— Освен дето — допълни той, — мисля, че пропусна една-две бълхи.

 

 

Грант разглеждаше озадачено атомния пистолет. Удобно нещо, върши множество операции — от запалката до смъртоносното оръжие. Програмиран с трайност до хиляда години, съвсем прост и безопасен, така поне твърдеше рекламата. Никога не се разваля, а сега отказва.

Той насочи дулото към земята и силно го разтърси. Никакъв ефект. Удари го леко о един камък, но без резултат.

Над безпорядъчно разхвърляните хълмове се спускаше мрак. Някъде отдалеч, от другия край на речната долина се разнесе нелепият кикот на бухал. На изток незабелязано се появиха първите звезди, а на запад нощта поглъщаше прозрачната зеленина на залеза.

Пред заобления каменен блок беше поставен куп съчки, а наблизо, подръка, лежаха други дървета, за да се поддържа с тях огънят през нощта. Но ако пистолетът не проработи, нямаше да има и огън.

Грант тихо изруга при мисълта за студената нощувка и студената вечеря.

Той отново удари пистолета о камъка, този път по-силно. Отново нищо.

В тъмнината изпращя съчка и Грант рязко скочи на крака. Зад сенчестия дънер на един от гигантите в гората, които се издигаха в настъпващия мрак, стоеше висока дългуреста фигура.

— Здравейте — поздрави Грант.

— Нещо не е наред ли, приятелю?

— Пистолетът ми… — започна Грант, но замълча: няма смисъл тази тъмна личност да узнава, че той е невъоръжен.

Човекът пристъпи напред с протегната ръка.

— Не иска да работи ли?

Грант усети как му измъкнаха пистолета от ръката.

Посетителят приседна на земята, като се подсмихваше. Грант напрегна очите си да види какво правеше той, но пълзящият мрак размазваше контурите на ръцете на непознатия, които се извиваха около лъскавия метал на пистолета.

Металът щракна и изскърца. Човекът пое дъх и се засмя. Металът изскърца отново, човекът се изправи и му подаде пистолета.

— Всичко е наред — увери го той. — По-добре дори, отколкото беше.

Отново изпращя съчка.

— Ей, почакайте! — извика Грант, но човекът си беше отишъл, изчезнал сред призрачните стволове като черен призрак.

По тялото на Грант се просмука от земята бавно нагоре хлад, който не беше от нощния въздух. Хлад, от който зъбите му затракаха, късите коси на тила му се изправиха, а по ръцете му полазиха тръпки.

Не се чуваше никакъв друг звук освен ромона на водата в малкото поточе, което течеше точно под мястото на лагера му.

Треперещ, той коленичи край купа клони и натисна спусъка. Изскочи тънък син пламък и съчките пламнаха.

 

 

Грант завари стария Дейв Бакстър кацнал на върха на оградата, а от късичката му лула, почти скрита в мустаците му, се издигаше дим.

— Здравей, приятелю — поздрави Дейв. — Качи се и седни за малко.

Грант се изкатери и се загледа: поле, покрито с кукурузени снопи, а между тях пъстрееха златисти тикви.

— Просто така се мотаеш или душиш нещо? — попита старият Дейв.

— Душа — призна си Грант.

Дейв извади лулата от устата си, плю и я пъхна отново. Мустаците му нежно я обхванаха с опасност за самите тях.

— Разкопки? — предположи Дейв.

— Не — отвърна Грант.

— Преди четири-пет години имаше един човек — съобщи Дейв, — който риеше по-лошо и от къртица. Откри едно място, където е имало древен град, и чисто и просто го преобърна. Тровеше ми живота — да съм му разкажел за града, ала аз не си спомнях много точно. Чух веднъж дядо ми да споменава името на града, но да пукна, ако си спомням. Онзи там имаше много стари карти, които размахваше и изучаваше през цялото време, като се опитваше да разбере кое какво било, но мисля, че никога не разбра.

— На лов за антики — каза Грант.

— Може би — съгласи се старият Дейв. — Стараех се, доколкото беше възможно, да не попадам на пътя му. Но не беше по-лош от онзи, дето се опитваше да намери един стар път, който някога е минавал оттук. Той също имаше карти. Замина си, като си въобразяваше, че го е намерил, а на мен сърцето не ми даде да му кажа, че това, което е намерил, е пътека, направена от кравите.

Той хитро намигна на Грант.

— Ти не търсиш стари пътища, нали?

— Не — отвърна Грант. — Аз съм преброител.

— Какво?

— Водя статистика за населението — обясни Грант. — Записвам името, възрастта и къде живеете.

— Защо?

— Правителството иска да знае — подчерта Грант.

— Ние не безпокоим правителството — заяви старият Дейв. — Какво кара правителството да безпокои нас?

— Правителството няма да ви безпокои — каза му Грант. — Може дори да реши да ви заплати нещо някой ден. Никога не се знае.

— В такъв случай — каза старият Дейв — това е друга работа.

Те седяха на оградата и се взираха към полето. От един комин, скрит в сянката, на слънцето се виеше дим, позлатен от есенния пламък на брезите. Едно поточе криволичеше лениво през сивокафява есенна ливада, а отвъд нея се издигаха хълмовете, покрити с редове от златисти кленови дървета.

Превит на оградата, Грант почувствува как топлината на есенното слънце прониква в гърба му и усети миризмата на стърнището.

Благодат, помисли си той. Добра реколта, дърва за горене, много дивеч. Щастлив живот.

Той погледна стареца, свит до него, видя спокойните бръчки на тиха старост, покриващи лицето му, опита се за миг да си представи живот като този — обикновен селски живот, подобен на онова далечно време на завоюването на Америка с всичките й прелести и нито една от нейните опасности.

Старият Дейв измъкна лулата от устата си и я размаха над полето.

— Има още много работа — заяви той, — но няма кой да работи. От младите — никаква полза. Все на лов ходят. И риба ловят. Машините се разпадат. Джо отдавна не е идвал насам. Майстор е на машините.

— Джо син ли ви е?

— Не. Чудак някакъв. Живее някъде в гората. Идва, оправя всичко, после си заминава. Рядко говори. Не чака да му благодарят. Просто става и си тръгва. Така прави от много години. Дядо ми ми каза как за пръв път е дошъл, когато самият той бил млад. Все още продължава да идва.

— Но как така?! — ахна Грант. — Не може да е бил същият човек.

— Ето какво — отбеляза старият Дейв, — точно там е работата. Няма да повярваш, приятелю, но той не е ни най-малко остарял, откакто за пръв път го видях. Странен човек. Разказват се невероятни истории за него. Дядо ми винаги разправяше как се занимавал с мравките.

— Мравките?!

— Да-да. Построил дом — стъклен дом, разбираш ли, върху един мравуняк и го отоплявал, когато дойдела зимата. Така ми разказваше дядо ми. Твърдеше, че го е видял. Но аз не вярвам нито дума. Дядо ми беше най-големият лъжец в цялата околия. Сам си го признаваше.

От сянката на димящия комин издрънча звънец с месингов език.

Старецът се смъкна от оградата и изтърси лулата си, като примигваше на слънцето.

Есенната тишина се наруши отново от дрънченето на звънеца.

— Това е мама — обясни старият Дейв. — Обядът е сервиран. По всяка вероятност катерици с кнедли. Вкусно нещо, ако изобщо някога си го опитвал. Хайде да побързаме.

 

 

Чудак някакъв, който идва, поправя всичко и не чака да му благодарят. Човек, който не се е изменил от сто години насам. Човек, който построил стъклен дом върху мравуняк и когато дойдела зимата, го отоплявал…

Безсмислица някаква, при все това старият Бакстър не лъжеше. Това не е просто поредната от онези небивалици, които се бяха родили и все още се разправяха тук, в горските пущинаци, и които сега се смятат за плод на народната фантазия.

Фолклорът веднага се разпознаваше, той има свое лице и свой отличителен белег — специфичен скрит хумор, който го издава. А в случая не се касаеше до това. В това да се покрие и отопли един мравуняк нямаше нищо смешно, дори за умовете на хората от горския пущинак. За да определим такава история като хумористична, в нея трябва да има нещо, макар и малко, което да подскаже, а нямаше.

Грант се размърда неспокойно върху сламения дюшек и придърпа тежкото одеяло към брадата си.

„Странно на какви места ми се налага да спя, помисли си той. Тази вечер — сламен дюшек, миналата нощ — край огъня на открито, а по-предната вечер — на мек дюшек и чисти чаршафи в дома на Уебстърови.“

Вятърът нахлу през пролуката в покрива, спря по пътя си, раздрънка една разхлабена шинда и се върна, за да издрънчи отново. Някъде в тъмното изтича мишка. От леглото отсреща, където спяха двама от младите Бакстърови, се дочу равномерно дишане.

„Човек, който идва, поправя всичко и не чака благодарност… Точно така се случи и с пистолета. Така се случва от години насам с машините на Бакстърови за привързване на бали. Някакъв чудак на име Джо, който не остарява и е майстор в поправките.“

В главата на Грант блесна мисъл, но той се опита да я пропъди. Нямаше смисъл да събужда надежда. „Ослушвай се, задавай предпазливи въпроси, отваряй си очите, Грант… Не задавай прекалено насочени въпроси или ще млъкнат като миди.“

Чуден народ са тези горяни. Хора, които нямат и частица напредък, които не искат нито частица от него. Хора, обърнали гръб на цивилизацията, върнали се към свободата на земята и гората, слънцето и дъжда.

Достатъчно място имаше за тях тук, на земята, за всички имаше място, защото населението на Земята беше намаляло през последните двеста години заради пионерите, отправили се към другите планети, за да организират и другите светове на Слънчевата система според човешките порядки.

Много място, земя и дивеч.

А може би в края на краищата това беше най-доброто. Грант си спомни, че често беше мислил за това през месеците, когато бродеше по тези хълмове. В такива моменти, при удобството на ръчно направения юрган, удобството на грубата сламена рогозка и шепота на вятъра под покрива. Или моменти като този, когато седеше отгоре на оградата и гледаше множеството златисти тикви да се припичат на слънце.

От тъмното до него долетя шумолене — рогозката, където спяха двете момчета. После шляпането на боси крака, които се приближаваха безшумно по дъските.

— Спите ли, господине? — чу се шепот.

— Не. Искаш ли да се мушнеш при мен?

Момчето се шмугна под завивката и опря студените си крака в стомаха на Грант.

— Дядо разказа ли ви за Джо?

Грант кимна в тъмното.

— Каза, че напоследък не е идвал.

— Каза ли ви за мравките?

— Разбира се. Ти какво знаеш за мравките?

— Бил и аз ги открихме неотдавна и запазихме това в тайна. Не сме казали на никого, вие сте първият. Но мисля, че трябва да ви кажем. Вие сте от правителството.

— Наистина ли имаше стъклен похлупак върху мравуняка?

— Да, и… и… — момчето се задъха от вълнение — и това не е всичко. Мравките имаха талиги и от мравуняка се подаваха комини, а от комините — дим. И… и…

— Да, и какво друго?

— Ние не чакахме да видим повече. Бил и аз се уплашихме. Избягахме.

Момчето се сгуши още повече в завивките.

— Чували ли сте някога нещо подобно? Мравки да теглят талиги!

 

 

Мравките действително теглеха талиги. И от мравуняка действително се подаваха комини, които изригваха мънички парливи облачета дим, напомнящи миризмата на разтопена руда.

С разтуптяно от вълнение сърце Грант клекна край мравуняка и се загледа в талигите, търкалящи се по пътечките, които се губеха в корените на тревата. Празните излизаха, а пълните се връщаха — натоварени със семе и тук-там осакатени трупове на насекоми. Мънички талиги, които се движат бързо, подскачат и се друскат зад впрегнатите мравки!

Стъкленият похлупак, който някога бе покривал мравуняка, все още беше там, но беше счупен и занемарен, като че ли вече нямаше нужда от него, като че ли бе служил на цел, която вече не съществува. Мравунякът се намираше на склон от дива, неравна земя, спускащ се надолу към скалите край реката — редици от заоблени речни камъни, редуващи се с ивици зелена ливада и групи от могъщи дъбове. Глухо място — човек би повярвал, че тук никога не е звучал човешки глас, а само шепотът на вятъра по върховете на дърветата и гласовете на дивите животни, движещи се по тайни пътечки.

Място, където мравките можеха да живеят необезпокоявани нито от ралото, нито от нозете на скитника и да продължат линията на живот без разум, която датира от милиони години преди появата на човека, от деня, когато на Земята се е родила първата самотна абстрактна мисъл. Ограничен, застоял живот, смисълът на който се свежда единствено до съществуването на мравките.

А сега някой беше завъртял стрелката на съдбата, беше я настроил в друга посока, беше открил на мравките тайната на колелетата, тайната на обработването на метала. Колко ли други пречки, спъващи прогреса и развитието на културата, са били премахнати от пътя на този мравуняк?

Заплахата от глад може би е една от пречките, която е трябвало да бъде премахната. Снабдяване с изобилие от храна, което им осигурявало свободно време и за други неща освен неизменното търсене на препитание.

Още едно племе по пътя на величието, развиващо се върху социалната база, изградена в отдавна отминали дни, преди онази твар, наречена човек, да е познала полъха на величието.

Докъде ще доведе това? Как ще изглеждат мравките след още един милион години? Ще намерят ли, ще могат ли мравката и човекът да намерят някакъв общ знаменател, за да си изградят обща съдба, каквато ще намерят кучето и човекът?

Грант поклати глава. Всички шансове бяха против това. Защото в жилите на кучето и човека тече една кръв, докато мравката и човекът са различни организми — живи организми, които никога не са били съобразени с това да се разбират един друг. Те нямат обща основа като тази, която свързала в палеолита кучето и човека, когато спели край един огън и заедно се пазели от очите на бродещите в нощта хищници.

 

 

Грант по-скоро усети, отколкото чу шума от стъпките във високата трева зад себе си. Той скочи на крака, обърна се рязко и видя човека. Дълъг като върлина мъж, с приведени рамене и огромни ръчища с дълги, меки, бели, чувствителни пръсти.

— Вие сте Джо, нали? — попита Грант.

Мъжът кимна.

— А вие сте субектът, който ме преследва.

Грант си пое въздух.

— Е, може би е така. Не вас лично, но някой като вас.

— Някой различен — прибави Джо.

— Защо не останахте онази нощ? — попита Грант. — Защо избягахте? Исках да ви благодаря, че направихте пистолета.

Джо го гледаше, без да отговори, но зад немите устни Грант усети, че се забавлява — огромно, прикрито забавление.

— И как изобщо — продължи Грант — се досетихте, че пистолетът е счупен? Наблюдавахте ли ме?

— Чух ви да мислите, че е счупен.

— Чухте ме да мисля?

— Да — потвърди Джо. — Аз ви чувам как мислите и сега.

Грант нервно се изсмя. Това смущаваше, но беше и логично. Беше нещо, което трябваше да се очаква — и не само това.

Той посочи към мравуняка.

— Тези мравки ваши ли са?

Джо кимна, а смехът просто напираше на устните му.

— Защо се смеете? — разсърди се Грант.

— Аз не се смея — отвърна му Джо и Грант се почувствува порицан и жалък като малко дете, което са ударили за нещо, което е било длъжно да знае, че не трябва да прави.

— Трябва да отпечатате записките си — каза Грант. — Може да се съпоставят с това, което върши Уебстър.

Джо сви рамене.

— Аз нямам никакви записки — отбеляза той.

— Нямате записки!

Дългурестият мъж се приближи към мравуняка и се спря, загледан в него.

— Може би — заяви той — вие сте разбрали защо съм го направил.

Грант кимна мрачно.

— Поне се опитах. По всяка вероятност любопитство към експеримента. Вероятно съчувствие към по-низша форма на живот. Може би убеждението, че преимуществото на старта не дава на човека право на монопол върху напредъка.

Очите на Джо искряха на слънцето.

— Любопитство, може би. Не съм мислил за това.

Той седна край мравуняка.

— Никога ли не сте се чудили защо мравката е стигнала толкова далеч, а после внезапно е спряла на същото ниво? Защо е създала почти безупречна социална организация и я оставила така? Какво е било онова, което я е спряло?

— Гладът, от една страна…

— Да, и зимният сън — заяви дългурестият. — Зимният сън, разбирате ли, е заличил всичко, което се е натрупало в паметта от един сезон до друг. Всяка пролет те започвали наново, започвали от началото. Те никога не са могли да се възползват от минали грешки, да разчитат на натрупани знания.

— И вие ги хранехте…

— И отоплявах мравуняка — прибави Джо, — за да не се налага да спят. Така нямаше да бъде необходимо с настъпването на всяка пролет да започват от началото.

— А талигите?

— Направих две-три и им ги оставих. Отне им десет години, но на края проумяха за какво са те.

Грант въпросително кимна към тръбите.

— Те сами ги направиха — обясни му Джо.

— И какво още?

Джо с досада вдигна рамене.

— Откъде да знам?

— Но, човече, вие сте ги наблюдавали. Дори и да не сте водили записки, поне сте наблюдавали.

Джо поклати глава.

— Почти от петнадесет години не съм ги поглеждал. Днес дойдох само защото чух, че сте тук. Тези мравки, виждате ли, повече не ме забавляват.

Грант отвори уста, но отново я затвори. На края каза:

— Значи това било. Ето защо сте го правили. За забавление.

Върху лицето на Джо нямаше срам, нито обида, само болезнена досада, която издаваше желанието му да забравят всичко за мравките. А устата му произнесе:

— Разбира се. За какво друго?

— И моят пистолет — предполагам, че и той ви е забавлявал.

— Не, пистолетът — не — отвърна Джо.

„Пистолетът — не, каза си Грант мислено. Разбира се, че не пистолетът, глупако, а ти самият. Именно ти си го забавлявал. И сега го забавляваш.

Поправя машинариите на стария Дейв Бакстър, после си заминава, без да каже нито дума — без съмнение, това беше страшна шега. И как ли е ликувал и се е заливал от беззвучен смях, след като тогава там, пред къщата на Уебстър, е посочил грешката в космическия двигател на Томас Уебстър.

Като някой всезнайко, който демонстрира номера пред някоя непохватна кукла.“

Гласът на Джо наруши мислите му.

— Вие сте преброител, нали? Защо не ми задавате въпросите си? Сега, когато сте ме намерили, не можете да си заминете, без да ги запишете на хартия. Възрастта ми например. Аз съм на сто шестдесет и три години, а изглеждам почти юноша. Ще живея още поне хиляда години.

Той притисна възлестите си крака към гърдите си и се залюля бавно напред-назад.

— Още хиляда години, а ако се грижа добре за себе си…

— Но това не е всичко — прекъсна го Грант, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Има още нещо. Нещо, което трябва да направите за нас.

— За нас?

— За обществото — поясни Грант. — За човечеството.

— Защо?

Грант се опули.

— Искате да кажете, че не ви е грижа?

Джо поклати глава и в жеста му нямаше нито перчене, нито предизвикателство. Той просто отбелязваше факта.

— Пари — предположи Грант.

Джо размаха ръка над хълмовете наоколо и разпрострялата се речна долина.

— Аз имам това — каза той. — Нямам нужда от пари.

— Може би слава?

Джо не се изплю, но лицето му изглеждаше така, сякаш го бе направил.

— Благодарността на човечеството?

— Тя не е вечна — отвърна Джо и в думите му се усещаше предишната насмешка, а огромното забавление беше просто изписано на устните му.

— Вижте какво, Джо — каза Грант и при все че упорито се опитваше да прикрие молбата в гласа си, тя се усещаше. — Това, което имам за вас, е важно… важно за поколенията след нас, важно за човечеството, то е начало на нов етап в нашата съдба.

— А защо трябва аз — попита Джо — да правя нещо за някой, който още не е дори роден? Защо да гледам отвъд годините на моя собствен живот? Когато умра — умирам и за какво ми са тогава целият шум и слава, всичките знамена и фанфари. Няма да знам дали съм живял велик живот, или ненужен.

— Човечеството… — произнесе Грант.

Джо се засмя с глас.

— Съхранението на рода, прогреса на рода… Ето какво имате пред вид. Защо трябва да ви интересува това? Или пък мен?

Усмивката на лицето му се стопи и той размаха пръст с престорено предупреждение.

— Съхранението на рода е мит… мит, с който всички вие сте живели. Жалък плод на вашата социална структура. Родът свършва всеки ден. Когато човек умре, родът умира с него — дотолкова, доколкото го засяга, повече не съществува никакъв род.

— Вас просто не ви интересува — подчерта Грант.

— Именно това — заяви Джо — се опитвам да ви кажа.

Той погледна към раницата на земята и по устните му пробяга усмивка.

— Може би — предложи той, — ако ме заинтригува…

Грант отвори раницата и измъкна папката. Почти неохотно той извади тъничкия сноп листи и хвърли бегъл поглед на заглавието: „Незавършените философски…“. Той ги подаде на Джо и дълго наблюдава как очите му пробягват по страниците и както наблюдаваше, усети мъчителната болка от чудовищния провал да завладява мозъка му.

Там, в дома на Уебстър, той беше мислил за разум, който не познава ограничения на мисълта, ум, неспъван от четири хиляди годишната остаряла човешка мисъл. Който, беше си казал той, би могъл да оправи нещата.

И ето го. Но той все още не е достатъчен. Нещо липсваше — нещо, за което нито той, нито пък онези в Женева някога бяха мислили. Нещо, черта от човешкия характер, която всеки до този момент беше приемал за задължителна.

Обществените отношения са тези, които са свързвали хората през хилядолетията, обуславяли са целостта на човечеството, точно както гладът подчинява мравките на един социален образец.

Присъщата на всяко човешко същество потребност от признанието на събратята му, необходимостта от известен култ на братство, психологическата, почти физиологическа необходимост от одобрението на мисълта и постъпките му. Сила, която предотвратява нарушенията на обществените устои, която довежда до социална сигурност и солидарност, до сближаването на човешкото семейство.

Хората умираха заради това одобрение, жертвуваха се заради това одобрение, водеха ненавистен за тях самите живот заради него. Защото без него човекът беше сам — прокуденик, животно, което е било прогонено от стадото.

Естествено, това одобрение беше довеждало и до ужасни неща — до психология на тълпата, до расова дискриминация, масови зверства в името на патриотизма или религията. Но в същото време общественото одобрение беше циментът, на който се крепеше единството на хората, онова, което от самото начало беше направило възможно съществуването на човешкото общество.

А Джо не го притежаваше. Джо не даваше и пет пари. Не го беше грижа какво мислят за него. Не го интересуваше дали някой одобрява или не.

Грант усети топлите лъчи на слънцето по гърба си, чу шепота на вятъра, който препускаше сред дърветата над него. Някъде в храсталака запя птичка.

Беше ли това характерна черта при мутацията? Тази промяна в основния инстинкт, който правеше човека член на рода?

Нима този човек пред него, който четеше завещанието на Джуейн, беше намерил в себе си, в резултат на мутацията, живот толкова пълен, че да мине без одобрението на събратята си? Нима на края, след всичките тези години, беше достигнал онзи стадий на цивилизацията, когато човек ставаше независим и можеше да пренебрегва всички обществени условности?

Джо вдигна очи.

— Много интересно — каза той. — Защо не е продължил и не го е завършил?

— Умрял е — отвърна Грант.

Джо цъкна с език.

— Сгрешил е на едно място… — Като намери нужната страница, той посочи с пръст. — Точно тук. Ето откъде е изникнала грешката. Ето кое го е объркало.

— Но… но не би трябвало да има грешка — заекна Грант. — Той умря, това е всичко. Той умря, преди да го завърши.

Джо внимателно сгъна ръкописа и го пъхна в джоба си.

— Толкова по-добре — отбеляза той. — Може би щеше да го оплеска.

— Тогава, значи, вие можете да завършите този труд? Вие можете…

Грант прочете отговора в очите на Джо и разбра, че нямаше смисъл да продължава.

— Наистина ли мислите — сухо и лаконично произнесе Джо, — че ще предам това на вас, скимтяща паплач?

Грант отчаяно сви рамене.

— Предполагам, че не. Предполагам, че трябваше да предвидя… Човек като вас…

— Аз — продължи Джо — мога да използвам това нещо за себе си.

Той се надигна бавно, разора с ленив размах на крака си мравуняка, срина димящите коминчета и затрупа натоварените каручки.

Обхванат от сляпа ярост, която го накара да посегне към пистолета, Грант с вик скочи на крака.

— Не мърдай — предупреди Джо.

Грант спря ръката си с пистолет, чието дуло все още бе насочено към земята.

— Успокой се, жалко човече — произнесе Джо. — Знам, че би желал да ме убиеш, но не мога да ти позволя да го направиш. Защото аз, виждаш ли, имам планове. В края на краищата ти няма да ме убиеш заради това, за което сега си мислиш.

— Какво значение има за какво ще ви убия? — прохриптя Грант. — Важното е, че ще умрете. Няма да си заминете с философията на Джуейн.

— Но — каза му Джо почти меко — не за това искаш да ме убиеш. Ще го направиш, понеже се озлоби заради това, че разорах мравуняка.

— Може това да е била първоначалната причина — каза Грант. — Но сега не е…

— Не се опитвай — предупреди Джо. — Преди да си натиснал спусъка, ще бъдеш труп.

Грант се поколеба.

— Ако си мислиш, че те баламосвам — присмя му се Джо, — давай, предизвикай ме.

Двамата дълго стояха лице с лице, а дулото на пистолета все така беше насочено към земята.

— Защо да не се свържете с нас? — попита Грант. — Ние имаме нужда от човек като вас. Вие бяхте този, който показа на стария Том Уебстър как да конструира космически двигател. Онова, което направихте с мравките…

Джо бързо пристъпи напред и Грант вдигна пистолета. Той видя юмрука да се насочва към него — могъщ и силен юмрук, който едва ли не със свистене разцепи въздуха.

Юмрук, който се оказа по-бърз от пръста върху спусъка.

 

 

Нещо влажно и горещо стържеше по лицето на Грант и той повдигна ръка, за да го отмести.

Но то продължи да пълзи по лицето му.

Той отвори очи и Натаниел радостно подскочи.

— Вие сте добре — възкликна той. — Толкова се страхувах…

— Натаниел — изхриптя Грант. — Какво правиш тук?

— Избягах — обясни му Натаниел. — Искам да дойда с вас.

Грант поклати глава.

— Не можеш да дойдеш с мен. Аз трябва да отида далеч. Трябва да свърша една работа.

Той се изправи на ръце и крака и заопипва по земята. Когато ръката му докосна студения метал, той го вдигна и пусна в кобура.

— Изпуснах го — обясни той, — но не мога да го оставя да изчезне. Дадох му нещо, което принадлежи на цялото човечество, и не мога да допусна да го използва.

— Аз мога да откривам следите — каза му Натаниел. — Откривам всичко, както откривам и катериците.

— Имаш по-важна работа от преследването — подчерта Грант. — Разбираш ли, днес открих нещо. Зърнах един път, по който може да тръгне цялото човечество. Не днес и не утре, не дори и след хиляда години. Може би никога, но това е нещо, което не можем да отминем. Джо може да е малко по-напред по този път, отколкото ние, но ние може би го следваме по-бързо, отколкото предполагаме. Ние всички можем да станем като Джо. И ако отиваме натам, ако всичко свършва с това, вас кучетата ви очаква огромна работа.

Натаниел тревожно се взираше в него.

— Не разбирам — виновно произнесе той. — Употребявате думи, които не мога да проумея.

— Виж какво, Натаниел. Хората може би не винаги ще бъдат такива, каквито са днес. Те могат да се променят. И ако се променят, ще се наложи вие да заемете тяхното място, ще трябва да поемете мечтата и да я продължите. Вие ще трябва да си давате вид, че сте хора.

— Ние кучетата — тържествено обеща Натаниел — ще го направим.

— То няма да настъпи още хиляди и хиляди години — продължи Грант. — Вие ще имате време да се подготвите. Но трябва да помните. Вие трябва да предавате думите на поколенията. Не трябва да забравяте.

Разбирам — отвърна Натаниел. — Ние кучетата ще кажем на малките си, а те на своите малки.

— Именно — потвърди Грант.

Той се наведе, почеса ухото на Натаниел и тръгна, а кучето стоеше, размахваше опашка и го гледаше как се изкачва по хълма.

Бележки

[1] Енот — миеща мечка. Б.пр. ↑