Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- And He Built a Crooked House, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Николай П. Тодоров, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- gogo_mir (2014)
Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 10 от 1977 г.
Илюстрации: Румен Скорчев
Издание:
Автор: Робърт Йънг; Александър Мирер; Робърт Хайнлайн
Заглавие: Фантастично читалище: Списание „Космос“, 1977 г.
Преводач: Цвета Пеева; Александър Димитров; Аглика Маркова; Николай П. Тодоров; Светла Денева; Маргарита Младенова
Година на превод: 1964; 1977
Език, от който е преведено: руски; английски; немски; чешки
Издател: Фантастично читалище
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: сборник разкази
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7048
История
- — Добавяне
Цял свят смята американците за смахнати.
Обикновено по принцип те се съгласяват с тази преценка, но за източник на информацията посочват Калифорния. А калифорнийците твърдят упорито, че лошата си репутация дължат изключително на жителите на Лос Анжелис. Последните на свой ред, когато трябва да се отбраняват от подобни нападки, бързат да обяснят: „Всичко това се дължи на Холивуд. Не сме ние виновни — не сме искали тук да се построи, той сам изникна“.
Пък обитателите на Холивуд пет пари не дават за тези обвинения: живеят си те безгрижно и се къпят в лъчите на неговата слава. Ако ви се прииска, ще ви откарат с автомобил в Лоръл Каньон („тук — казват те — живеят най-необузданите“). Жителите на каньона са жени с дълги, загорели от слънцето крака и мъже с къси гащи. Те непрекъснато са заети с пристрояване и преустрояване на своите вечно недовършени домове и се отнасят с известно презрение към онези скучни създания, които живеят в порядъчните квартали на градския център. Лукаут Маунтън авеню се нарича тясната странична уличка, излизаща от Лоръл каньон. В един от горните етажи на сградата под номер 8115 на Лукаут Маунтън авеню живееше архитект Квинтус Тил.
Тук е уместно да напомним, че дори и архитектурата на Южна Калифорния е по-различна от онази в другите щати.
Квинтус Тил смяташе архитектурната дейност на своите колеги за слаби, плахи, неумели и малодушни напъни.
— Какво нещо е домът! — запита веднъж той приятеля си Омир Бейли.
— Ами че общо взето, в широк смисъл на думата — започна запитаният предпазливо, — аз всякога съм смятал, че домът е едно приспособление, предназначено за защита от дъжд.
— Глупости!
— Аз не твърдя, че това е изчерпателно определение…
— Изчерпателно! Че то е просто в основата си погрешно. Ако застанем на това гледище, то в пещерите бихме си живели прекрасно. Но аз не те обвинявам — продължаваше Тил с въодушевление. — Твоите възгледи не са по-лоши от онези на професионалистите, които смятат, че архитектурата е рожба на живота им. Дори и модернистите — какви заслуги имат? Че са премахнали помпозността и са налепили някакви хромови пластинки — само това. А в душата си са също такива консерватори, като чиновниците от окръжния съд. Нойтър? Шиндлер? Франк Лойд Райт? — е, има ли у тези безделници нещо, което да го няма у мен?
— Хонорари — подхвърли приятелят му.
— А? Какво? Как го рече? — Тил не беше в състояние да спре потока от думи, задави се, опомни се и отговори: — Хонорари. Да, вярно е. А защо? Защото аз смятам, че домът не е някаква обвита в драперии пещера, а машина за живеене. Това е едно живо динамично нещо, това е пространство, в което се извършва жизнен процес, което се променя съобразно с настроенията на обитаващия го човек, а не някакъв голям статичен ковчег. И защо трябва да се придържаме към остарелите догми на нашите деди? Можем ли да пренебрегнем теориите на Пикар-Весиот? Ами модулните системи? Ами богатите възможности на стереохимията? Та нима в архитектурата няма вече място за трансформации, за хомоморфология, за действени структури?
— Боже мой! — отвърна Бейли. — Ами че със същия успех ти би могъл да говориш например и за четвъртото измерение в архитектурата.
— Защо пък не? Защо да си свързваме ръцете?… Слушай!… — архитектът млъкна и се загледа в пространството. — Омир, ти изрече сега една много ценна мисъл. Наистина защо да не го използуваме? Като си помислиш само за онова неизчерпаемо богатство от конструктивни изражения и взаимоотношения, които се крият в четирите измерения. Какъв дом, ка… къв… — Той замръзна на едно място, светлите му изпъкнали очи запримигваха замислено.
Бейли се приближи и докосна ръката му:
— Зарежи тази работа! Какви ги дрънкаш, какви ти четири измерения? Та четвъртото измерение е времето. В него гвоздей не можеш да зачукаш.
Тил отмахна ръката на приятеля си:
— Да, да, разбира се! Четвъртото измерение е времето. Аз обаче си мисля за четвъртото пространствено измерение — такова, каквото е дължината, ширината и височината. За пестене на материали и за удобство при разположението… Да не говорим за пестене на площ за основите: върху мястото на едностаен дом може да се построи такъв с осем стаи. Като например тесеракт…
— Какво е пък това тесеракт?
— Как, не си ли учил в училище? Тесеракт — това е хиперкуб, квадратно тяло в четири измерения. Е, както обикновеният куб има три измерения, а квадратът — две. Чакай, по-добре да ти покажа нагледно.
Тил изтича в кухнята и донесе оттам една кутийка с клечки за зъби, които разсипа върху масата, като отмести небрежно настрана чашите и почти празната бутилка с джин.
— Някъде съм турил пластилина, а той ще ми трябва.
Един от ъглите беше зает от писалище. Архитектът започна припряно да рови в едно чекмедже и накрая измъкна оттам къс пластилин.
— Какво ще правиш с това?
— Сега ще видиш.
Тил късаше мънички парченца пластилин, мачкаше ги и правеше от тях топченца колкото грахови зрънца. Сетне набучи в четири от тях четири клечки за зъби. Получи се квадрат.
— Виж — квадрат.
— Виждам. А после какво?
— Като направя още един квадрат, плюс още четири клечки, ще стане куб.
След малко от клечките за зъби се образува скелет от една кутийка с равни страни — куб, чиито ъгли се държаха с помощта на топчиците пластилин.
— Сега ще направим още един куб, точно същия както първия. Тези кубове именно ще играят ролята на две страни на тесеракта. Внимавай добре! Разтваряме един от ъглите на първия куб, вмъкваме там един ъгъл от втория куб и по такъв начин затваряме ъгъла на първия куб. Сега взимаме още осем клечки и съединяваме долната стена на първия куб с долната стена на втория куб — наклонено. Разбра ли? Точно по същия начин ще съединим горната стена на първия с горната стена на втория куб.
Говорейки, Тил бърже манипулираше с клечките за зъби.
— И какво се получи? — запита Бейли със съмнение в гласа.
— Получи се именно тесеракт: осем куба, образуващи страните на хиперкуб в четири измерения.
— Откровено казано, твоето съоръжение ми напомня котешка колибка. И все пак то има само два куба. А къде са останалите шест?
— Ами къде е твоето въображение? Взимаме горната стена на първия куб по отношение на горната стена на втория куб — ето ти третият куб. Сетне: двете долни стени на двата куба по отношение на един спрямо друг; после двете предни, двете задни, двете странични — отляво и отдясно — ето ти ги осемте — Тил показа на модела.
— Добре де, виждам ги. Но все пак това не са кубове: колкото и да се напъваш да доказваш нещо друго, те си остават призми, а не кубове. Стените им не са квадратни, а наклонени.
— Ами че така се вижда в перспектива, от твоя ъгъл на зрение. Нали като рисуваш куб върху лист хартия, страничните му стени ще изглеждат наклонени? А когато гледаш някаква четириизмерна фигура в три измерения, нищо чудно, че ще ти се вижда крива. Но това не изменя въпроса — все едно това са си кубове!
— Няма да споря с теб. Може за тебе те да са такива, каквито казваш, че са, на мен обаче ми изглеждат криви.
Тил не обърна внимание на възраженията на приятеля си и продължи:
— Ще смятаме, че това е скелетът на един осмостаен дом. На партера ще се поместят сервизните помещения и гаражът. От партера тръгват другите стаи: приемната, столовата, спалните, банята и тъй нататък. А най-горе, на върха — съвсем изолиран от всички, ще бъде разположен работният кабинет с прозорци по четирите стени. Представяш ли си всичко това?
— Представям си как ваната ще виси от тавана на приемната. Всички стаи са се сплели като пипалата на октопод.
— Само в перспектива. Чакай, аз ще ти го поясня по друг начин.
Този път архитектът направи един куб от цели клечки за зъби и един друг — от половинки. Втория вмъкна в центъра на първия и го закрепи към горните стени с къси клечици от счупени зъбочистки.
— Виждаш ли? — разпалено говореше Тил. — Големият куб е цокълът, а малкият вътре — кабинетът на горния етаж; шестте прилежащи кубове са стаите. Ясно ли ти е?
Бейли най-внимателно разгледа фигурата и поклати глава:
— На парчета да ме нарежеш, ама аз виждам само два куба — голям и малък. Останалите шест парчета напомнят сега не призми, а пирамиди.
— Е, разбира се, виждаш ги в различни перспективи.
— Може и тъй да е. Но ето тази стая в средата е обкръжена от всички страни, а ти казваш, че щяла да има прозорци на четирите стени.
— Така само ти се струва. Тъкмо в това се състои особеното на дома-тесеракт, че всяка негова стая е съвсем изолирана от другите и че всяка стена е външна; същевременно всяка стена служи на две стаи, а на осемстайния дом му е достатъчно да има за основа само една стая. Ами че това е същинска революция!
— Ти си луд. Такава сграда не може да се построи.
Сдържайки негодуванието си, Тил изгледа Бейли:
— Ето такива като теб задържат архитектурата в зачатъчно състояние. Гледай внимателно! Сега ще разгъна нашия тесеракт и ще видиш и осемте му куба.
Тил бърже-бърже направи четири куба и ги постави един върху друг. Получи се една доста неустойчива куличка. Към страничните стени на втория куб на куличката той прикрепи още четири куба. Съоръжението се поклащаше — пластилиновите топчета не държаха много здраво, но все пак не падна. То представляваше нещо като преобърнат двоен кръст, от четирите стени на който стърчаха още четири кубчета.
— Е, виждаш ли? За основа тук служи стаята в партера; останалите шест кубчета са стаи за живеене, а на върха се намира кабинетът.
Бейли огледа макета с известно одобрение. В сравнение с другите той му се стори по-разбираем и заслужаващ внимание.
— Това е поне малко по-прегледно. Та казваш, че това е тесеракт, а?
— Да, това е именно тесеракт, само че разгънат в три измерения. За да го съберем пак, ще наместим горния куб в долния, ще поставим страничните кубове така, че да се срещнат с горния — и готово. Естествено тази операция ще се осъществява чрез четвъртото измерение, и при това формата на нито един от кубовете не се нарушава и нито един от тях не влиза в друг.
Бейли отново разгледа внимателно неустойчивата конструкция.
— Слушай — каза той накрая, — я зарежи цялата тази операция. Четвърто измерение не съществува. А що се отнася до такъв дом, може би той ще има някакви преимущества.
Архитектът, чието бурно разиграло се въображение изведнъж се натъкна на трезвите разсъждения на Бейли, започна критично да изучава модела си.
— Хм… Може би има неща вярно в това, което казваш, защото тук се спестява площта за основите. Например средният кръстообразен етаж може да се разположи на североизток, на югозапад и прочее. Във всяка стая ще има прозорци от пода до тавана и по цял ден ще грее слънце. В централната ос прекрасно ще се помести отоплението. О’кей, Омир, ще свършим тази работа! Къде искаш да построя твоя дом?
— Чакай, чакай? Аз не съм казвал, че искам да построиш такъв дом за мен…
— Нали жена ти искаше да има нов дом. Ето един прекрасен случай.
— Жена ми обаче иска дом в стил Георг III.
— Кой ли изкуфял архитект й е набил това в главата? Тя нали кара най-нова марка автомобил? Нали се облича по последна дума на модата? А защо, питам аз, ще трябва да живее в дом, строен по образец от осемнайсети век? Този мой дом не е дори архитектура на утрешния ден. Той принадлежи на бъдещето. И за жена ти ще приказва целият град.
— Всичко това е… Само че аз трябва да поговоря с нея.
— Защо да не й поднесем една приятна изненада? Я да пийнем още по едно!
— Все пак тази работа ще трябва да я поотложим. Утре заминаваме с жената за Бекърсфилд. Там влизат в строя два нови мои петролни кладенеца.
— Отлично! Точно това ми е нужно. При завръщането й ще я сюрпризираме. Ти само ми подпиши сега един чек, а за другото не бери грижа.
— Не мога да направя такава важна стъпка, без да се посъветвам с жена си. Тя ще бъде много недоволна.
— В края на краищата, кой в твоето семейство е главата?
След изпиването на втората бутилка чекът беше подписан.
В Южна Калифорния работите бърже стават. Обикновените сгради се построяват за един месец. А домът-тесеракт под припряното ръководство на Квинтус Тил растеше не с дни, а с часове. Архитектът се перчеше, подтикваше строителите, даваше им указания, обсипваше ги с градушка от критични забележки и ето че накрая от извисилата се централна част към четирите страни на света увиснаха четири куба на кръстообразния втори етаж.
Тези висящи във въздуха четири стаи не внушаваха особено доверие на инспекторите, надзираващи строителството, но в края на краищата здравите трегери решиха въпроса, а парите го дорешиха. Инспекторите престанаха да се съмняват в издръжливостта на съоръжението, строено по проекта на архитект Квинтус Тил.
И ето че в една прекрасна утрин — семейство Бейли се бяха върнали предната вечер — Тил, договорил се с приятеля си, ги чакаше пред жилището им. Отвори му сам мистър Бейли.
— Готова ли е мисиз Бейли! А, ето ви и вас, мисиз Бейли. Добре дошли. Подготвили сме ви една приятна изненада!
— Мила, ти знаеш какъв е Тил — промърмори Бейли с извиняващ се тон.
— Да, познавам го. Но ние, Омир, ще отидем с нашата кола.
— Разбира се, разбира се, мила.
— Отлично — с готовност се съгласи Тил. — Моторът на вашата е по-мощен и по-скоро ще стигнем. Аз ще карам, защото познавам добре пътя.
Едва мисиз Бейли успя да седне и автомобилът се понесе с пълна скорост.
— Когато съм на волана, можете да бъдете спокойни — уверяваше Тил мисиз Бейли, учтиво обръщайки глава към нея, тъкмо когато завиваше по булевард „Сънсет“. — Това е въпрос на мощност и управление. Динамичният процес е моята стихия. Никога не съм изпадал в сериозна авария.
— Тя ще бъде вашата единствена и последна — язвително забеляза мисиз Бейли. — Бъдете така добър и гледайте пред себе си!
Тил се опита да обясни, че пътят се оценява от шофьора не с помощта на зрението, а чрез интуиция, но приятелят му го прекъсна:
— Къде е домът, Квинтус?
— Дом ли? — запита мисиз Бейли подозрително. — Какъв дом, Омир?
Архитектът пусна в ход цялото си дипломатическо красноречие:
— Е, да, мисиз Бейли, дом. И то какъв! Това е именно изненадата, която ви е приготвил вашият любящ съпруг. Ще го видите подир малко.
— Ще видим — отсече мисиз Бейли мрачно. — В какъв стил е?
— Този дом ще стане родоначалник на един нов стил. Впрочем — Тил бързо скочи на друга тема, за да избегне всякаква възможност за възражения — почувствувахте ли нощес земетресението?
— Земетресение ли? Какво земетресение? Омир, нима е имало земетресение?
— Не много силно — продължи Тил. — Около два часа след полунощ. Ако не бях буден, може би нямаше и да го усетя.
Мисиз Бейли потръпна.
— Ама че местност! Чуваш ли, Омир? Можехме да си загинем, както сме спали, и нищичко да не разберем. И защо ли склоних на твоите увещания да напуснем Айова?
— Но, мила — запротестира мъжът й, — ти беше, която искаше да се преселим в Калифорния!
— Ти си мъж и би трябвало всичко да предвидиш. Земетресение! — Само като си помисля…
— В новия си дом няма да се страхувате от никакво земетресение. Той е антисеизмичен. Всичките му части се намират в абсолютно динамическо равновесие една спрямо друга.
— Къде е този дом?
— Остана съвсем малко. Ей там, зад онзи завой, виждате ли знака?
Върху един огромен рекламен плакат (от онези, които толкова се харесват на агентите по продажба на недвижими имоти) с букви, които бяха премного едри и ярки, дори и за свикналата на всичко Южна Калифорния, беше написано:
ДОМ НА БЪДЕЩЕТО!!!
КОЛОСАЛНО! ПОРАЗИТЕЛНО! РЕВОЛЮЦИОННО! НЕ ОТМИНАВАЙ ТАЗИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТ — ТАКА ЩЕ ЖИВЕЯТ ВАШИТЕ ВНУЦИ!
— Щом се преселите, това, разбира се, ще го махнем — побърза да добави Тил, забелязвайки неодобрителния израз на лицето на мисиз Бейли.
Той рязко зави и удари спирачните пред Дома на бъдещето.
— Voilà! — Архитектът въпросително са втренчи в съпрузите: искаше веднага да разбере какво впечатление им е произвела неговата рожба. Върху лицето на мистър Бейли се беше изписало недоумение, върху лицето на мисиз Бейли той прочете неприкрито раздразнение. Пред тях се извисяваше едно примитивно геометрично тяло, в което имаше и прозорци, и врати, но нищо друго от архитектурата.
— Квинтус — бавно проточи Бейли, — какво значи всичко това?
Архитектът се обърна към дома. Неговата гордост — онази чудновата куличка със стърчащите стаи на втория етаж — беше изчезнала. От седемте стаи, лежащи над първия куб, нямаше никаква следа. Не беше останало нищо друго, освен една-единствена стая, разположена над основата.
— Чакали! — виеше Тил. — Ограбили са ме посред бял ден!
Той изтича към постройката. Но и да тичаше, и да не тичаше — нищо не можеше да промени: другите седем стаи бяха изчезнали. Бейли настигна приятеля си и го хвана за ръката.
— Обясни ни какво значи всичко това. Кой те е ограбил? Как стана така, че си построил съвсем не онова, за което бяхме говорили?
— Всичко беше построено съобразно проекта: осемстаен дом във вид на разгънат тесеракт. Това е саботаж, явен саботаж! Ах, тази завист човешка! Нима архитектите в този загубен град можеха да ме оставят да завърша моята революционна творба? Ами че тогава на всички щеше да стане ясно, какви бездарници са те.
— Кога за последен път беше тук?
— Вчера след обяд.
— И всичко си беше както се следваше?
— Да. Градинарите завършиха работата си около дома.
Бейли се озърна: наистина мястото около постройката беше в безукорно състояние.
— Не зная — промърмори той като на себе си, — как може да се изхитрят така, че за една нощ да разглобят и отнесат оттук седем стаи, и то без да повредят градината.
Тил също се огледа наоколо:
— Наистина много странно. Нищо не разбирам.
Сега към тях се присъедини и мисиз Бейли, която веднага заяви недоволно:
— Тъй, значи! Оставихте ме самичка да се забавлявам! Я по-добре да разгледаме какво има в тази бетонна кутия. Само че, Омир, аз още отсега ти заявявам, че този дом никак не ми харесва!
— Да, да, права сте — съгласи се веднага Тил и извади от джоба си връзка ключове, с един от които отключи входната врата. — Влезте, може би вътре ще намерим разгадката на тази тайна.
Холът беше в пълен порядък: движещите се преградни стени, отделящи хола от гаража, бяха отворени така, че можеше да се огледа цялото помещение.
— Тук като че ли всичко е съвсем нормално — забеляза Бейли. — Хайде да са изкачим на покрива и да се опитаме да изясним, какво все пак се е случило. Ами къде е стълбището? Или, може би, и него са откраднали?
— Не — възрази Тил, — вижте…
Той натисна едно копче и подвижната стена, монтирана в тавана, се отмести; безшумно отгоре се спусна едно леко изящно стълбище. Неговите носещи елементи бяха направени от преливащ със сребрист отблясък дуралуминий, а стъпалата — от прозрачна пластмаса. Архитектът затанцува на място, като хлапе, което е успяло да направи някакъв чуден фокус: по лицето на мисиз Бейли той разбра, че стълбището й е направило впечатление.
Всъщност то наистина беше много красиво.
— Добре замислено — съгласи се и приятелят му. — Струва ми се, като че ли то не отвежда наникъде.
— Така ли мислиш? — Тил проследи погледа на Бейли. — Като се изкачим по него, площадката сама ще се отвори. Откритите стълбищни площадки са анахронизъм. Е, да се качваме?
Действително, щом се изкачиха горе, стълбищната клетка изчезна. Те смятаха, че тя ще ги отведе на покрива на стаята, намираща се на горния етаж, но нищо подобно. Констатираха, че са застанали в средната от петте изчезнали стаи, които първоначално съставляваха втория етаж на сградата.
В момента Тил не знаеше какво да каже. Приятелят му също мълчеше, дъвчейки пурата си. Всичко наоколо беше в идеален порядък. Пред тях през отворената врата и прозрачната преграда се виждаше кухнята — мечта на всяка домакиня, обзаведена по последна дума на кулинарната техника: въртящ се никелиран тезгях, скрито осветление, функционално разположена кухненска уредба. Вляво имаше подредена строго, но изящно трапезария, сякаш приветливо очакваща гости: мебелите бяха разположени като в изложба.
Архитектът вече се досети, че вдясно ще види приемната и дневната. Стаите, които отвън не се виждаха и той ги беше помислил за изчезнали, по някакъв необясним начин си бяха останали вътре в постройката цели и невредими.
— Е, няма какво да се каже; трябва да признаем, че наистина всичко е просто прелестно — заяви мисиз Бейли одобрително. — А за кухнята — нямам думи. Никога не бих допуснала, че такъв непредставителен отвън дом може да се окаже толкова просторен. Разбира се, в него все пак може нещичко да се пооправи. Бюрото трябва да се премести ей там, а пък канапето да дойде тук…
— Млъкни, Матилда! — прекъсна я съпругът й безцеремонно. — Ние още не сме си изяснили какво се е случило тук, Квинтус?
Архитектът изрече неопределено:
— Страхувам се да кажа. Я по-добре да се изкачим горе.
Той натисна едно копче. Към блестящото стълбище, по което отдолу бяха попаднали в тази част на дома, се присъедини точно същото стълбище, само че в по-тъмен тон. Достъпът за следващия етаж беше открит. Те се изкачиха по стълбата — мисиз Бейли вървеше последна, обсипвайки мъжа си с упреци — и се озоваха в спалнята. Както в разположените по-долу стаи и тук прозорците бяха закрити със завеси, но неизвестно откъде мека светлина обливаше спалнята. Без да се бави, Тил включи регулатора, контролиращ функционирането на още един стълбищен отвор, и те побързаха да се изкачат горе, в кабинета, който според плана се намираше на най-последния етаж.
— Слушай, Квинтус — продължи Бейли, като си поемаше дъх, — а може ли да отидем на покрива? Ще погледнем какво става наоколо.
— Разбира се, покривът представлява площадка, откъдето всичко се вижда.
Те се изкачиха по четвъртия стълбищен отвор. Но когато капакът на горния етаж се отдръпна, пропускайки ги на следващото равнище, те се озоваха не на покрива, не — те стояха на първия етаж, в стаята, откъдето бяха започнали да разглеждат дома.
Лицето на мистър Бейли посивя:
— Боже мой! — развика се той — в дома има призраци! По-скоро да се махаме оттук!
И хващайки жена си за ръка, Бейли разтвори входната врата и се втурна навън.
Тил не забеляза бягството на съпрузите: той бе премного зает със собствените си мисли: „Ето, значи, къде се е крило обяснението на загадката, обяснение, в което човек трудно би могъл да повярва.“
Архитектът обаче беше принуден да прекъсне размишленията си, защото някъде отгоре над главата му до него достигнаха прегракнали викове. Тил спусна стълбището и се затича нагоре. В централната стая на втория етаж над лежащата в несвяст мисиз Бейли се беше навел съпругът й. Тил тозчас оцени обстановката, завтече се към бара, взидан в стената на приемната, наля тройна порция уиски и веднага се върна при Бейли, протягайки му чашата.
Приятелят му я изпразни на един дъх.
— Ами аз го донесох за мисиз Бейли — запротестира архитектът.
— Не ставай глупав! Донеси друга и за нея!
Този път Квинтус Тил се позабави, за да се погрижи и за себе си. Когато се приближи с чашата в ръка до мисиз Бейли, тя поотвори очи.
— Ето, мисиз Бейли — рече той успокояващо, — изпийте това и веднага ще ви мине.
— Аз не пия алкохол — запротестира тя и гаврътна чашата.
— А сега разкажете какво се е случило. Аз мислех, че сте излезли навън.
— Такова намерение имахме и ние — обясняваше мистър Бейли, без сам да разбира какво бе станало. — Излязохме през входната врата и се намерихме тук, в салона.
— Дявол да го вземе, това е невъзможно! Хм… чакайте.
Тил влезе в салона. Тук забеляза, че големият прозорец, заемащ почти цяла една стена от пода до тавана, е отворен. Предпазливо надзърна през него. Пред очите му лежеше не селски пейзаж на Южна Калифорния, а помещението от долния етаж, или точното му копие. Без да каже нещо, той отиде до отвора на стълбището и погледна надолу. Стаята на долния етаж си беше на мястото. Получаваше се така, че по някакъв необясним начин тя съществуваше едновременно на две различни места, и то на различни равнища.
Той се върна в централната стая, отпусна се в дълбокото кресло срещу Бейли и се загледа втренчено в него.
— Омир — многозначително започна Квинтус Тил — знаеш ли какво е станало?
— Не, засега не знам. Но ако не изясним каква е тази дяволска работа, ще се случи бог знае що. Да, да, нещо много по-лошо!
— Приятелю, та това е потвърждение на моите теории. Този дом наистина представлява един тесеракт.
— Това е глупост. Ти тук си понатрупал какво ли не, изплаши жена ми до смърт, че и моите нерви не издържат вече. Искам час по-скоро да се измъкнем от този твой капан.
— Мистър Тил — намеси се свестилата се мисиз Бейли, — за какъв тесе споменахте? Моля, обяснете и на мен!
Архитектът се постара да й обясни по най-достъпен начин своята концепция и накрая заяви:
— Сега разбрахте, че тази постройка, която е абсолютно устойчива в три измерения, се е оказала не достатъчно стабилна в четири измерения. Построих дома във вид на разгънат тесеракт, но нещо е станало с него, някакво сътресение. И той се е събрал, приел е обичайната си форма.
Внезапно в главата му проблесна. Той щракна с пръсти и извика:
— Разбрах! Снощното земетресение!
— Земетресение ли?!
— Да, приятелю, онзи тласък, който почувствувах снощи. От гледна точка на четири измерения този дом може да се сравни с една плоскост, пазеща равновесие върху тънък ръб. При един неголям тласък конструкцията е рухнала по своите естествени, тъй да се каже, съчленения, и се е превърнала в устойчива четириизмерна сграда.
— А ти май се хвалеше с антисеизмичността на дома.
— Разбира се, така е! В четири измерения той е напълно устойчив.
— Не бих рискувал да нарека устойчива една сграда, която при най-леко сътресение рухва.
— Не съм съгласен! — упорствуваше архитектът. — Я погледни наоколо. Помръднало ли се е нещо от мястото си? Нещо да се е счупило? Ти не би намерил и най-малка драскотина. Ротация, осъществила се посредством четвъртото измерение, не може да окаже никакво въздействие върху триизмерно тяло. Все едно да се мъчиш да изтръскаш буквите от една печатна страница. Вие дори и да се намирахте в този дом снощи, не бихте се събудили от земетресението.
— Тъкмо от това се опасявам най-вече! Ами я ни кажи измислила ли е твоята гениална главица по какъв начин да са измъкнем от този капан за мишки?
— А? Да, да, безспорно, разбирам. Вие с жена ти сте поискали да излезете навън и отново сте се озовали тука, нали? Но аз съм убеден, че това е дребна работа. Щом сме влезли, ще можем и да излезем. Ей сега ще опитам.
И Тил бърже слезе по стълбището; долу отвори входната врата, прекрачи прага и… отново са намери на втория етаж, в салона, лице с лице срещу спътниците си.
— Да-а. Изглежда, че действително е изникнал един малък проблем — призна си Тил вежливо. — Техническата страна на въпроса — и нищо друго. Изобщо бихме могли да излезем и през прозореца.
Той отдръпна встрани дългите завеси, които закриваха големия прозорец и замръзна на мястото си:
— Да-а-а… Интересно! Много интересно — замислено произнесе Тил.
— Какво има? — запита Бейли, приближавайки се към него.
— Виж сам.
Прозорецът гледаше не навън, а към приемната. Това беше толкова невероятно, че Бейли се насочи към онзи ъгъл, където под прав ъгъл салонът и приемната се съединяваха с централната стая.
— Каква е тази работа? — рече той. — Виж, прозорецът се намира на десетина метра от приемната.
— Само не и в тесеракта — уточни архитектът. — Погледни!
Той отвори прозореца и го прекрачи, като продължаваше да говори.
От гледна точка на съпрузите Бейли Тил просто изчезна. А от гледна точка на Тил стана нещо съвсем друго. Минаха няколко секунди, докато успее да си поеме дъх. Сетне започна да отмахва от дрехите си клонките на розовия храст, в който се беше заплел, като същевременно си каза, че никога вече не бива да сади близко до своите обекти бодливи растения. След като с известни усилия се освободи от бодливата прегръдка на розовия храст, той се огледа: намираше се в градината на новия дом. Пред него лежеше масивният корпус на долния етаж. По всичко изглеждаше, че беше паднал от покрива.
Тичешком Квинтус Тил обиколи сградата, разтвори широко входната врата и се понесе нагоре по стълбището.
— Мисиз Бейли, Омир! — викна той. — Намерих изхода.
Върху лицето на приятеля му се изписа по-скоро раздразнение, отколкото радост.
— Каква стана с теб?
— Паднах. Бях навън. Всичко е много просто — трябва да се прекрачи през прозореца. Само че внимателно, защото долу има един розов храст. Гледайте да не паднете в него. Навярно ще трябва да се построи външно стълбище.
— А как попадна обратно тук?
— През входната врата.
— Е, и ние ще излезем през нея. Да вървим, мила.
С решителен жест Бейли нахлули шапката си на главата и, като взе жена си подръка, заслиза по стълбището.
Тил им препречи пътя:
— Би трябвало веднага да ви предупредя, че по този начин нищо няма да постигнете. Доколкото разбирам, в четириизмерното тяло триизмерният човек всякога, когато пресича линията на съединението — да речем стена или праг — ще има пред себе си две вероятности, два избора. Обикновено в четвъртото измерение той ще трябва да завие на 90 градуса, ала понеже е същество триизмерно, това не усеща. Ето гледайте.
Създателят на този чуден дом прекрачи през онзи прозорец, от който преди минута беше паднал. Сега излезе и, спокойно продължавайки да говори, се намери отново в приемната.
— Докато вървях, аз следях себе си и ето дойдох там, където исках — обясняваше той, връщайки се в салона. — Миналия път не следях за движението си, защото вървях в естествено пространство и… паднах. Целият въпрос се състои в подсъзнателна ориентация.
— Аз пък не желая да завися от никаква съзнателна или подсъзнателна ориентация, когато сутрин отивам да си прибера вестника от пощенската кутия.
— Не е необходимо. Като свикнеш, ще го правиш автоматично. А сега нека още веднъж се опитаме да излезем от дома. Мисиз Бейли, застанете, моля ви, с гръб към прозореца и в това положение скочете навън. Убеден съм — почти съм убеден, — че ще се приземите в градината.
Изразът на мисиз Бейли красноречиво свидетелствуваше за това, какво мисли за архитекта и за предложението му.
— Омир Бейли — гласът й премина в писък, — все така ли ще мълчите и ще позволявате на този ти…
— Но позволете, мисиз Бейли — Тил реши да внесе в предложението си известни корекции. — Ние ще ви вържем с едно въженце и вие ще се спуснете долу съвсем без…
— Достатъчно, Квинтус! — прекъсна го рязко приятелят му. — Да измислим някакъв по-приемлив начин. Нито аз, нито жена ми сме свикнали да скачаме през прозорец.
За минута Тил се пообърка; възцари се непродължително мълчание, което Бейли наруши:
— Чуваш ли, Квинтус?
— Какво да чувам?
— Някъде наблизо се говори. В дома има ли други хора, освен нас? Може би някой ни разиграва…
— Изключено! Единственият ключ от входната врата е у мен.
— Съвсем уверена съм, че дочух някакъв разговор — потвърди и мисиз Бейли. — Щом влязохме в тоя дом, раздадоха се някакви гласове. Омир, не мога да изтърпя повече всичко това, чуваш ли? Предприеми нещо!
— Не бива така да се вълнувате, мисиз Бейли — опита се да я успокои Тил. — В този дом не може да има никой друг. Но, за да не се съмнявате, аз ще огледам и разузная навсякъде. Омир, ти остани тук с мисиз Бейли и следи за стаите в този етаж.
От салона той мина в долния етаж, а оттам в кухнята и спалнята. Този маршрут по права линия го отведе обратно в салона; с други думи при своя оглед той беше вървял през цялото време все направо, без да завива никъде и без да слиза или се качва. И въпреки това Тил отново се върна в отправната си точка — сиреч в салона.
— Никого няма — заяви той. — През там, където минах, отварях всички врати и прозорци, освен ей онзи. — Архитектът отиде до прозореца, намиращ се срещу другия, от който преди малко беше паднал в градината, и отмахна завесата встрани.
През четирите стаи той видя някакъв човек, който стоеше с гръб към него. С поривисто движение Тил отвори прозореца и го прескочи, викайки:
— Ето го там! Дръжте крадеца!
Несъмнено непознатият го чу и хукна да бяга. Тил — подире му. Неговата неугледна фигура възбудено се раздвижи, дългите му крайници го понесоха от стая в стая през приемната, кухнята, трапезарията, салона… но въпреки всички усилия, не можа да намали разстоянието между себе си и нашественика — както и в началото, разделяха ги четири стаи.
Той забеляза, че преследваният несръчно, но енергично прескочи през ниския перваз и шапката му отхвръкна от главата. Тил изтича до мястото, където лежеше шапката, и я вдигна. Беше радостен, че е намерил повод малко да се пораздвижи. Връщайки се в салона, каза:
— Успя да се измъкне, негодникът. Нищо, у нас остана шапката му. Може би тя ще ни помогне да узнаем кой е притежателят й.
Бейли взе шапката, поогледа я, изсумтя и я сложи на главата на приятеля си. Тя му беше точно по мярка.
Тил се обърка, свали шапката и започна да я разглежда на свой ред. Отвътре върху кожената лента стояха инициалите „К.Т.“. Това бе неговата собствена шапка.
Лицето на архитекта отрази някаква смътна догадка: до мозъка му бавно започна да се промъква смисълът на станалото. Той отиде до прозореца, погледна поредицата стаи, по които беше гонил тайнствения непознат и заразмаха ръце, сякаш регулираше улично движение.
— Омир, ела да видиш нещо! — рече той.
Мистър и мисиз Бейли се приближиха и отправиха поглед натам, накъдето се беше вторачил напрегнато Тил. В дъното на четирите стаи те видяха три човешки фигури, застанали с гръб към тях — две мъжки и една женска. Онази, която беше по-висока, безсмислено махаше с ръце.
Мисиз Бейли изкрещя и отново падна в несвяст.
След няколко минути тя дойде на себе си и се поуспокои. Двамата мъже коментираха положението.
— Квинтус — каза Бейли, — няма да си губя времето да те упреквам за станалото. Обвиненията са безполезни. Уверен съм, че ти си направил всичко това не със зла умисъл. Но виждаш в какво положение се оказахме и тримата. Как ще се измъкнем оттук? Изглежда, че ще бъдем заставени да останем в този проклет дом, докато умрем от глад: всички стаи водят една в друга, а изход навън няма.
— Моля, моля, не преувеличавай! Положението не е чак толкова трагично. Че нали аз успях да изляза?
— Да, но ти не можа да повториш това, въпреки всичките си усилия.
— Вярно, ала използвани бяха не всички стаи — остава още кабинетът. Можем да се опитаме оттам да излезем.
— Наистина, в началото на огледа ние просто минахме през него, без да се спираме. Мислиш ли, че ще можем да излезем през прозореца на кабинета?
— Не знам. Но не бива да храним големи надежди. От математическа позиция неговите четири прозореца би трябвало да гледат към тези четири стаи, където сме сега. Това обаче можем да проверим веднага.
— Да опитаме. По-лошо няма да стане. Матилда, струва ми се, че за тебе ще бъде по-добре да останеш тук, да си починеш…
— Да остана сама в това страшно място? Ах, не! — Казвайки това, мисиз Бейли веднага скочи от канапето, върху което лежеше.
Тримата се отправиха към горния етаж.
— Кабинетът е вътрешна стая, нали Квинтус? — запита Бейли, когато минаха през спалнята, за да се изкачат горе. — Спомням си, че на твоя модел това представляваше едно малко кубче, вмъкнато в един голям куб; то беше заобиколено от всички страни от пространството на големия куб.
— Точно така! — потвърди архитектът. — А сега да видим дали това е осъществено. Според моите пресмятания, този прозорец трябва да гледа към кухнята. — Той хвана шнура и дръпна завесата.
Но прозорецът не гледаше към кухнята. На тримата им се зави свят, и то толкова силно, че те изпопадаха на пода, като се заловиха безпомощно о килима, за да се задържат на едно място.
— Затвори! За бога, затвори по-скоро — простена мистър Бейли.
Преодолявайки някакъв животински атавистичен страх, Тил припълзя до прозореца и успя да го закрие със завесата. Прозорецът гледаше не навътре, а надолу, и то от една главозамайваща височина. Мисиз Бейли пак (за кой ли път!) припадна. Тил отново се затича да донесе коняк, а в това време мистър Бейли разтриваше слепоочията на жена си. Когато тя отвори очи, архитектът предпазливо се приближи до прозореца и приоткри завесата. Коленичил, той започна да изучава разкрилата се пред очите му гледка през една мъничка цепнатинка.
— Ела тук, Омир, и погледни — предложи Тил на приятеля си. — Интересно, дали ще узнаеш това, което лежи пред нас.
— Омир Бейли, не бива да отивате там! — заяви категорично мисиз Бейли.
— Не се вълнувай, Матилда, ще бъда съвсем предпазлив. — Бейли застана до приятеля си и надзърна през пролуката на завесата.
— Виждаш ли там небостъргача „Крайслер“? А ето и Ист-Ривър и Бруклин.
Те гледаха отгоре отвесната фасада на огромния небостъргач. Нейде там, на хиляди метра под тях се разстилаше Ню Йорк, приличен на детска играчка. Бейли добави:
— Доколкото мога да съдя оттук, ние виждаме и страничната фасада на „Емпайр стейт билдинг“, гледайки го от точка, намираща се над кулата му. Какво може да е това? Мираж?
— Не вярвам, премного релефна е гледката. Според мен пространството се е оформило чрез четвъртото измерение. Но хайде сега да отворим и другите прозорци!
Към следващия прозорец те пристъпиха съвсем предпазливо; и добре сториха, защото онова, което се откри пред погледа им, беше още по-невероятно за възприемане, отколкото онази спираща дъха шеметна височина. Сега пред тях се простираше най-обикновен морски пейзаж — безкрайно море и синьо небе. Само че морето се намираше на мястото на небето, а небето — на мястото на морето. И макар този път да бяха малко повече подготвени за всякакви изненади, двамата много скоро почувствуваха, че гледката на търкалящите се над главите им вълни а-ха ще предизвика у тях пристъп на морска болест. Те побързаха да спуснат завесата, за да не дадат възможност на мисиз Бейли да се разстрои и от това зрелище.
Архитектът хвърли поглед към третия прозорец и прошепна:
— Е, Омир, искаш ли да погледнем оттук?
— М-м-м… ще съжаляваме цял живот, ако не го сторим. Хайде!
Тил разтвори малко завесата — нищо не видя; дръпна шнура и погледна — пак нищо. Прозорецът гледаше към празно пространство, абсолютно празно пространство. Какъв цвят има празното пространство? — Глупав въпрос. Каква е формата му? — Форма ли? Но формата е съставна част на нещо, а тази празнина нямаше нито дълбочина, нито форма; нямаше дори и чернота. Това беше — нищото!
— Е, драги, какво ще кажеш за това? — подхвърли Бейли.
Ненарушимото спокойствие на архитекта този път се поразклати.
— Не знам, бога ми, не проумявам. Добре ще направим да закрием прозореца.
Известно време Квинтус Тил мълчаливо гледаше закрития прозорец, накрая заяви колебливо:
— Мисля, че може би гледахме едно място, където пространство не съществува. Надникнали сме зад четириизмерния ъгъл, а там нищо няма.
Двамата приятели поседяха така известно време, преди да се решат да отворят четвъртия прозорец. Нали в неразпечатаното писмо няма непременно лоши вести? Така и в случая. Съмнението раждаше надежда, а мъчителната неизвестност стана много тягостна. Бейли не издържа и сам дръпна шнура, въпреки протестите на съпругата си. На пръв поглед нямаше нищо страшно. Пейзажът, който се откри пред тях лежеше на равнището на долния етаж. Но от него лъхаше враждебност. От едно лимоненожълто небе слънцето безмилостно сипеше палещи лъчи. Плоската местност беше опожарена до стерилно-посърнал безжизнен кафяв цвят; тук не можеше човек да допусне съществуването на нещо живо. И все пак в нея имаше живот: странни хилави дървета издигаха към негостоприемното небе своите възлести, сгърчени ръце. По тези безформени растения стърчаха снопчета бодливи листа.
— Боже праведни! — въздъхна Бейли. — Къде попаднахме?
Тил поклати глава, очите му излъчваха безпокойство:
— И аз нищо ме разбирам.
— Не прилича на земен пейзаж. Може би сме на друга планета.
— Трудно е да се каже. Но знаеш ли, Омир, това е може би нещо още по-лошо, отколкото предполагаш. Искам да кажа — по-лошо, отколкото на друга планета. Възможно е тази гледка да е отнякъде извън нашата Слънчева система. Това не е нашето слънце — премного ярко е.
Архитектът поразмърда дръжката на прозореца.
— Какво си намислил? — запита Бейли.
— Дали да не си подам главата навън, да поогледам околността. Все нещо ще узная.
Към тях се присъедини и мисиз Бейли:
— Омир, какви са тези грозни дървета? Омир, страх ме е.
В това време Тил открехна малко прозореца и подаде носа си навън, като душеше:
— Нормален въздух — това е добре. — И той разтвори широко прозореца.
Ала архитектът не можа да приведе в изпълнение намерението си. Вниманието му беше отвлечено от едно необяснимо явление: цялото здание се разтърси от някакъв тласък, неприятен като първите признаци на приближаващ пристъп на повръщане. Измина една дълга-дълга секунда и домът престана да се тресе.
— Земетресение! — Реакцията и на тримата беше еднаква и едновременна. Мисиз Бейли сграбчи мъжа си за врата. След като подтисна обхваналото го вълнение, Тил се опита да успокои жената:
— Не се страхувайте, мисиз Бейли. Този дом ще издържи и най-силното земетресение.
Едва беше успял да придаде на лицето си изражение на спокойствие и увереност, когато нов по-силен тласък разтърси постройката. Този път това не беше някакво ъглово отклонение, а същински подземен удар. Всеки жител на Калифорния, бил той кореняк или приспособил се към тамошния живот пришълец, притежава дълбоко вкоренен първичен рефлекс. Земетресението предизвиква у него парализиращ волята страх от затворено пространство. Тази клаустрофобия го подбужда да изскочи слепешката навън от помещението, в което го е заварило земетресението.
Със сигурност можем да потвърдим, че двамата мъже се изсипаха върху мисиз Бейли. А от това следва да се заключи, че тя първа бе скочила през прозореца, а Тил и Бейли — подир нея.
След като се посъвзеха и приведоха в ред мислите си, първото им усещане беше чувството на облекчение, че имат под нозете си твърда земя. Сетне и мистър Бейли забеляза онова, което беше попречило на съпругата му да излее речта, напираща на езика й.
— Къде е домът?!
Домът го нямаше. От него не беше останала никаква следа. Те се валяха в пясъка на безлюдната пустиня, която преди малко бяха видели през прозореца. Освен измъчените, изпочупени дървета, виждаше се само жълтото небе и неизвестното светило по него. Обгарящият му блясък нетърпимо заслепяваше очите.
Бейли бавно се озърна околовръст, после се обърна към приятеля си:
— Какво ще кажеш, Квинтус? — гласът му не предвещаваше нищо добро.
Тил безпомощно вдигна рамене:
— Отгде да знам? Аз дори не съм уверен, че сме на нашата Земя.
— Във всеки случай не можем да останем тука. Това значи сигурна смърт. Накъде да вървим?
— Все едно накъде. Ще се ориентиране по слънцето.
Тръгнаха и с мъка преодоляха известно разстояние. Когато мисиз Бейли поиска да починат, спряха. Тил извика мистър Бейли настрана и запита:
— Омир, какво намисли?
— Нямам никаква идея. Но я се ослушай — не чуваш ли нещо?
— Може би — Тил нададе ухо — … ако на е плод на нашето въображение.
— Звукът прилича на шум от автомобил.
Подир някакви си стотина метра те излязоха на едно шосе. Когато автомобилът наближи, оказа се, че това е пуфтящо камионче, карано от един фермер. Като дочу виковете им, той удари спирачките и спря.
— Объркахме пътя. Можете ли да ни помогнете да се измъкнем оттук?
— Качвайте се!
— За къде отивате?
— В Лос Анджелис.
— В Лос Анджелис ли? Ами къде сме сега?
— Че точно, насред Националния парк „Джошуа-Три“.
Завръщането им беше толкова съкрушаващо духа, колкото е било бягството на французите от Москва. Мистър и мисиз Бейли седяха в кабината до шофьора, а Квинтус Тил подскачаше отзад в празната каросерия, стараейки се да защити главата си от безмилостните лъчи на слънцето. Бейли плати на любезния фермер, за да ги закара до дома-тесеракт, не толкова, че жадуваха отново да го видят, а само защото там си беше оставил колата.
Накрая камиончето зави зад ъгъла и ги докара до онова място, откъдето беше започнала тяхната одисея. Но на това място нямаше вече никаква постройка. Не беше останал дори долният етаж. Съпрузите Бейли се заинтересуваха от този случай мимо волята си и заедно с архитекта започнаха да дирят някакви следи поне от основите.
— Какво мислиш по всичко това, Квинтус? — запита Бейли.
— Сигурно след втория трус домът просто е попаднал в друго сечение на космическото пространство. Сега разбирам, че е трябвало да го закрепя по-здраво за основите.
— Още много нещо трябваше да направиш:
— Общо взето смятам, че нямаме никакви основания да се ядосваме. Домът е застрахован, пък и ние научихме много удивителни неща. Да, сега ми хрумна една нова велика революционна идея, относно бъдещия дом…
Тил овреме се отдръпна и избягна удара.