Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (74)

Епилог

— Не съм изменник — заяви рицарят на Грифонов полог. — Аз съм човек на крал Томен и ваш.

Отмерено кап-кап-кап накъса думите му, от стопения сняг, закапал от плаща му на локва по пода. Снегът беше валял над Кралски чертог почти цялата нощ. Сир Кеван Ланистър придърпа наметалото около себе си.

— Така твърдите вие, сир. Думите са вятър.

— Тогава позволете да защитя истинността им с меча си. — Светлината на факлите придаде огнен блясък на дългата червена коса и брада на Ронет Конингтън. — Пратете ме срещу чичо ми и ще ви донеса главата му, както и главата на този лъжедракон.

Копиеносците на Ланистър в алени плащове и полушлемове с лъвски гребени стояха пред западната стена на тронната зала. Гвардейците на Тирел бяха с лице към тях пред отсрещната стена. Студът в тронната зала бе осезаем. Макар кралица Церсей и кралица Марджери да не бяха сред тях, присъствието им се долавяше отровно във въздуха, като призраци на пир.

Зад масата, където седяха петимата членове на малкия кралски съвет, Железният трон стоеше като огромен, присвит за скок звяр, с шиповете, ноктите и остриетата му скрити в сянка. Кеван Ланистър го усещаше зад гърба си, като лек сърбеж между плешките. Лесно беше да си представи стария крал Ерис кацнал там, кървящ от някое ново порязване и загледан намръщен отгоре. Но днес тронът беше празен. Не беше видял причина Томен да е с тях. По-милостиво беше момчето да остане с майка си. Само Седемте знаеха колко дълго щяха да са заедно майка и син преди съда на Церсей… и вероятно екзекуцията й.

Говореше Мейс Тирел.

— Ще се справим с вашия чичо и неговото фалшиво момче, като му дойде времето. — Новата Ръка на краля седеше на дъбов трон, изваян във формата на ръка, нелепа суетност, извадена на показ от негово благородие в деня, в който сир Кеван се съгласи да му отстъпи поста, за който ламтеше.

— Ще стоите тук, докато се подготвим за поход. Тогава ще имате възможност да докажете верността си.

Сир Кеван не възрази.

— Придружете сир Ронет до покоите му — разпореди се той. „И се погрижете да остане там“ остана неизречено. Колкото и шумни да бяха протестите му, рицарят от Грифонов полог си оставаше заподозрян. Предполагаше се, че наемниците, слезли на брега на юг, се водят от негов родственик.

Щом ехото от стъпките на Конингтън заглъхна, Великият майстер Пицел поклати тежко глава.

— Чичо му някога стоеше точно където момчето стоеше сега и каза на крал Ерис как щял да му донесе главата на Робърт Баратеон.

„Така е, когато човек остарее като Пицел. Всичко, което видиш или чуеш, ти напомня за нещо, което си видял или чул на младини.“

— Колко войници придружиха сир Ронет до града? — попита сир Кеван.

— Двайсет — отвърна лорд Рандил Тарли, — и повечето от тях от сганта на Грегър Клегейн. Племенникът ви Джайм ги даде на Конингтън. За да се отърве от тях, обзалагам се. Бяха в Девичи извор няма и ден, когато един уби човек, а друг го обвиниха в изнасилване. Наложи се да обеся единия и да скопя другия. Ако зависеше от мен, щях да ги пратя всичките на Нощния страж, и Конингтън с тях. Мястото на такива отрепки е на Вала.

— Кучето се държи като господаря си — заяви Мейс Тирел. — Черни наметала щяха да им отиват, съгласен съм. Няма да търпя такива мъже в градската стража. — Сто от неговите мъже от Планински рай бяха добавени към златните плащове, но негово благородие явно бе решил да се противопоставя на всякакво вмъкване на западняци за равновесие.

„Колкото повече му давам, толкова повече иска.“ Кеван Ланистър започваше да разбира защо Церсей толкова негодуваше против Тирел. Но сега не беше моментът да се предизвиква открит спор. Рандил Тарли и Мейс Тирел бяха довели войски в Кралски чертог, докато най-добрата част от силата на дома Ланистър оставаше в Речните земи и бързо се стапяше.

— Хората на Планината винаги са били здрави бойци — каза той с помирителен тон, — а може да ни потрябва всеки меч срещу тези наемници. Ако това наистина е Златната дружина, както твърдят осведомителите на Кибърн…

— Наричайте ги както искате — каза Рандил Тарли. — Все пак не са нищо повече от авантюристи.

— Може би — каза сир Кеван. — Но колкото повече не обръщаме внимание на тези „авантюристи“, толкова по-силни стават. Поръчали сме да приготвят карта. Карта на нахлуванията. Велик майстер?

Картата беше красива, нарисувана на най-фин велен и голяма колкото цялата маса.

— Тук. — Пицел посочи с петнистата си ръка. Там, където ръкавът на халата му се повдигна, се показа бледа плът, провиснала от ръката под лакътя. — Тук и тук. По целия бряг и на островите. Тарт, Каменните стъпала, дори Естермонт. А вече имаме сведения и че Конингтън се придвижва към Бурен край.

— Стига да е Джон Конингтън — изтъкна Рандил Тарли.

— Бурен край. — Лорд Мейс Тирел изсумтя. — Не може да вземе Бурен край. Освен ако не е Егон Завоевателя. А и да го вземе, какво толкова? Сега го държи Станис. Да минава замъкът от един претендент на друг, защо трябва да ни притеснява това? Ще го завладея отново, след като се докаже невинността на дъщеря ми.

„Как можеш да го завладееш отново, като изобщо не си го завладявал?“

— Разбирам, милорд, но…

Тирел не го остави да довърши.

— Тези обвинения срещу дъщеря ми са мръсни лъжи. Питам отново, защо трябва да играем този шутовски фарс? Накарайте крал Томен да заяви, че дъщеря ми е невинна, сир, и да сложим край на тази глупост тук и веднага.

„Направи го, и клюките ще преследват Марджери до края на живота й.“

— Никой не се съмнява в невинността на дъщеря ви, милорд — излъга сир Кеван, — но негова висша святост настоява за съд.

Лорд Рандил изсумтя.

— В какво сме се превърнали, щом крале и висши лордове трябва да танцуват на цвърченето на врабци?

— Имаме врагове отвсякъде, лорд Тарли — напомни му сир Кеван. — Станис е на север, железните на запад, наемните на юг. Опълчим ли се на Върховния септон, ще потече кръв и в канавките на Кралски чертог. Ако ни видят като опълчили се на боговете, това само ще привлече благочестивите в прегръдката на един или друг от тези кандидат-узурпатори.

Мейс Тирел остана непреклонен.

— Щом Пакстър Редвин измете железните от морето, синовете ни ще върнат Щитовете. Снеговете ще го направят за Станис или Болтън. Колкото до Конингтън…

— Ако е той — каза лорд Рандил.

— … колкото до Конингтън — повтори Тирел, — какви битки е печелил досега, че да се страхуваме от него? Можеше да сложи край на бунта на Робърт при Каменните стъпала. Не успя. Златната дружина също винаги се е проваляла. Някои може да се втурнат да се съюзят с тях, да. Толкова по-добре за кралството, че ще се отърве от такива глупаци.

За жалост сир Кеван не споделяше неговата увереност. Беше познавал бегло Джон Конингтън — горд младеж, най-упоритият от шумната компания млади лордчета, които се бяха събрали около принц Регар Таргариен и се надпреварваха да спечелят височайшето му благоволение. „Нагъл, но способен и енергичен.“ Това, както и уменията му във военното изкуство, бе причината лудият крал Ерис да го назначи за своя Ръка. Бездействието на стария лорд Мериуедър бе позволило бунтът да пусне корен и да се разпространи и Ерис искаше някой млад и деен, който да не отстъпва на младостта и енергията на Робърт.

— Много рано е — бе заявил лорд Тивин Ланистър, когато вестта за избора на краля бе стигнала до Скалата на Кастърли. — Конингтън е твърде млад, твърде дързък, твърде жаден за слава.

Битката на Камбаните бе потвърдила истинността на думите му. Сир Кеван беше очаквал след това, че Ерис няма да има друг избор, освен да призове Тивин отново… но лудият крал се беше обърнал към лорд Честелд и Росарт и плати за това с живота и короната си. „Но всичко това бе толкова отдавна. Ако това наистина е Джон Конингтън, той ще е друг човек. По-стар, по-твърд, по-опитен… по-опасен.“

— Конингтън може да разполага с нещо повече от Златната дружина. Казват, че има претендент Таргариен.

— Фалшиво момче, това има — отвърна Рандил Тарли.

— Може и така да е. Или не. — Кеван Ланистър беше тук, в същата тази зала, когато Тивин бе положил телата на децата на принц Регар в подножието на Железния трон, увити в червени плащове. Момичето бе разпознато като принцеса Ренис, но момчето… „обезобразена ужасия от кости, мозък и кръв, няколко кичура светла коса. Никой от нас не гледа дълго. Тивин заяви, че е принц Егон, и го приехме на честна дума.“ — А и тези приказки, които идат от изток. Втора Таргариен, чиято кръв е неоспорима. Денерис Родената в буря.

— Луда като баща си — заяви лорд Мейс Тирел.

„Това май беше същият баща, когото Планински рай и домът Тирел подкрепяше до самия горчив край и много след това.“

— Може и да е луда — каза сир Кеван, — но при толкова много дим, носещ се на запад, със сигурност на изток трябва да гори някакъв пожар.

Великият майстер Пицел кимна.

— Дракони. Същите приказки са стигнали и до Староград. Твърде много са, за да се пренебрегнат. Среброкоса кралица с три дракона.

— В другия край на света — каза Мейс Тирел. — Кралица на Робския залив, да. Да си го държи.

— По това може да се съгласим — отвърна сир Кеван, — но момичето е от рода на Егон Завоевателя и не мисля, че ще се примири да остане завинаги в Мийрийн. Ако стигне до тези брегове и съедини силата си с лорд Конингтън и този негов принц, фалшив или не… трябва да унищожим Конингтън и претендента му сега, преди Денерис Родената в буря да е успяла да дойде на запад.

Мейс Тирел скръсти ръце.

— Смятам да направя точно това, сир. След съдебните процеси.

— Наемниците се бият за пари — заяви Великият майстер Пицел. — С достатъчно злато бихме могли да убедим Златната дружина да предадат лорд Конингтън и претендента.

— Да, ако имахме злато — отвърна сир Харис Суифт. — Уви, господа, в съкровищниците ни има само плъхове и хлебарки. Написах отново до мирските банкери. Ако се съгласят да уредят дълга на короната към браавосите и да ни отпуснат нов заем, може би няма да се наложи да вдигаме данъците. Иначе…

— Магистрите на Пентос също заемат пари — каза сир Кеван. — Опитайте с тях. — Пентошите щяха да са по-малко в помощ от мирските сарафи, но усилието трябваше да се положи. Ако не се намереше друг източник на пари и Желязната банка не се смилеше, нямаше да му остане избор, освен да изплати дълговете на короната с ланистърско злато. Не смееше да прибегне до нови данъци, не и след като в Седемте кралства кипеше бунт. Половината лордове във владението нямаше да различат облагането от тирания и щяха веднага да се присъединят към най-близкия узурпатор, стига това да им спести и един петак. — Ако и това се провали, може би ще се наложи да отидете до Браавос и лично да преговаряте с Желязната банка.

Сир Харис потръпна.

— Аз ли?

— Вие сте ковчежникът — заяви рязко лорд Рандил.

— Да. — Рехавите бели косми по брадичката на Суифт затрепериха от гняв. — Трябва ли да напомня на милорд, че тази неприятност не е по моя вина? И не всички имахме възможността да напълним ковчежетата си с плячката от Девичи извор и Драконов камък.

— Възмутен съм от намека ти, Суифт — заяви настръхнал Мейс Тирел. — Никакво богатство не бе намерено на Драконов камък, уверявам те. Хората на сина ми претърсиха всяка педя от онзи влажен пуст остров и не намериха и един скъпоценен камък или топче злато. И нито помен от прословутия куп драконови яйца.

Кеван Ланистър беше видял Драконов камък със собствените си очи. Много се съмняваше, че Лорас Тирел е претърсил всяка педя от онази древна крепост. Валирианците я бяха вдигнали, в края на краищата, а всички техни строежи воняха на магия. А сир Лорас беше млад, склонен към присъщите за младостта прибързани преценки, и освен това бе тежко ранен при щурма на замъка. Но нямаше да е от полза да напомня на Тирел, че любимият му син може да е сгрешил.

— Ако на Драконов камък имаше богатство, Станис щеше да го е намерил — заяви той. — Да продължим нататък, ваши благородия. Може би помните, че имаме две кралици, които ще бъдат изправени на съд за върховна измяна. Племенницата ми ме уведомява, че е избрала съд чрез двубой. Сир Робърт Силния ще бъде поборникът й.

— Мълчаливия великан. — Лорд Рандил направи гримаса.

— Кажете ми, сир, откъде дойде този човек? — настоя Мейс Тирел. — Защо никога преди не сме чували името му? Не говори, не показва лицето си, винаги е облечен в броня. Знаем ли със сигурност дали изобщо е рицар?

„Не знаем дори дали е жив.“ Според Мерин Трант Силния нито ядеше, нито пиеше, а Борос Блънт отиваше още по-далече с твърдението си, че не го бил виждал да използва нужник. „А и защо? Мъртвите не серат.“ Кеван Ланистър имаше силно подозрение кой точно е всъщност този сир Робърт под бляскавата бяла броня. Подозрение, което Мейс Тирел и Рандил Тарли несъмнено споделяха. Каквото и лице да се криеше под шлема на Силния, трябваше да остане скрито засега. Мълчаливия великан беше единствената надежда на племенницата му. „И дано да е толкова силен, колкото изглежда.“

Но Мейс Тирел, изглежда, не можеше да види по-далече от заплахата към дъщеря си.

— Негова милост назначи сир Робърт в Кралската гвардия — напомни му сир Кеван, — а Кибърн също гарантира за него. Все едно, победата на сир Робърт ни е нужна, господа. Ако се докаже виновността на племенницата ми в тези предателства, легитимността на децата й ще бъде оспорена. Ако Томен престане да бъде крал, Марджери ще престане да бъде кралица. — Помълча малко, за да може Тирел да смели това. — Каквото и да е направила Церсей, тя все пак е дъщеря на Скалата, от моята кръв. Няма да позволя да умре с изменническа смърт, но съм се погрижил да извадя ноктите й. Цялата й охрана беше освободена и сменена с мои хора. Вместо досегашните й придворни дами оттук насетне ще я придружават септа и три послушници, избрани от Върховния септон. Повече няма да има глас в управлението на кралството, нито в образованието на Томен. Решил съм след съда да я върна в Скалата на Кастърли и да се погрижа да остане там. Смятам, че това е достатъчно.

Останалото премълча. Церсей вече беше оцапана стока, властта й бе приключила. Всяко хлебарче и просяк в града бяха видели позора й и всяка пачавра и бояджия от Квартала на бълхите до Завоя Пиклива вода бяха зяпали голотата й, жадните им очи бяха пълзели по гърдите, корема и женските й части. Никоя кралица не можеше да очаква, че ще управлява след това. В злато, коприна и смарагди Церсей беше кралица, почти богиня. Гола беше само човешко същество, застаряваща жена с белези по корема и провисващи гърди… както злобно изтъкваха жените на съпрузите и любовниците си. „По-добре да живее в позор, отколкото да умре горда“, каза си сир Кеван.

— Племенницата ми няма да прави повече пакости — увери той Мейс Тирел. — Имате думата ми за това, милорд.

Тирел кимна с неохота.

— Както кажете. Моята Марджери предпочита да бъде съдена от Вярата, за да стане цялото владение свидетел на невинността й.

„Щом дъщеря ти е толкова невинна, колкото искаш да повярваме, защо трябва да държиш армията си тук, когато се изправи пред обвинителите си?“, можеше да попита сир Кеван.

— Скоро, надявам се — отвърна и се обърна към Великия майстер Пицел. — Нещо друго има ли?

Великият майстер погледна бележките си.

— Трябва да решим въпроса с наследството на Росби. Шест претенции са представени…

— Росби можем да уредим на по-късна дата. Нещо друго?

— Трябва да се направят приготовления за принцеса Мирцела.

— Това получаваш, когато си имаш работа с дорнците — каза Мейс Тирел. — Вярвам, че може да се намери по-добър брак за момичето?

„Например твоят син Уилас, може би? Тя обезобразена от един дорнец, той осакатен от друг?“

— Несъмнено — отвърна сир Кеван, — но имаме достатъчно врагове, без да оскърбяваме Дорн. Ако Доран Мартел обедини силата си с Конингтън в подкрепа на този лъжедракон, нещата биха могли да тръгнат много зле за всички ни.

— Сигурно можем да убедим дорнските ни приятели да се справят с лорд Конингтън — каза сир Харис Суифт с дразнещ кикот. — Това би ни спестило много кръв и грижи.

— Би могло — отвърна отегчено сир Кеван. Време беше да приключи с това. — Благодаря ви, ваши благородия. Нека се съберем отново след пет дни. След процеса на Церсей.

— Както кажете. Дано Воинът влее сила в мишците на сир Робърт. — Думите бяха изречени с неохота и Мейс Тирел кимна много сдържано с брадичка на лорд-регента. Но все пак беше нещо и сир Кеван Ланистър беше благодарен и на толкова.

Рандил Тарли напусна залата със своя лорд сюзерен и копиеносците им в зелените плащове тръгнаха след тях. „Тарли е същинската опасност — помисли сир Кеван, загледан след тях. — Ограничен, но с желязна воля и проницателен, и най-добрият воин, с когото Предела би могъл да се похвали. Но как да го спечеля на наша страна?“

— Лорд Тирел не ме обича — отрони с мрачен тон Великият майстер Пицел, след като Ръката напусна. — Онази история с лунния чай… Изобщо нямаше да проговоря за това, но вдовстващата кралица ми заповяда! Ако благоволи лорд-регентът, ще спя по-спокойно, ако ми заемете няколко души от вашата охрана.

— Лорд Тирел може да го изтълкува погрешно.

Сир Харис Суифт подръпна рехавата си брада.

— Аз също имам нужда от охрана. Времената са опасни.

„Да — помисли Кеван Ланистър. — А Пицел не е единственият член на съвета, когото нашата Ръка би искал да подмени.“ Мейс Тирел имаше свой кандидат за лорд-ковчежник: своя чичо, сенешал на Планински рай, когото наричаха Гарт Грамадния. „Само това ми липсва, още един Тирел в малкия съвет.“ Вече го надвишаваха числено. Сир Харис беше баща на жена му, а на Пицел също можеше да се разчита. Но Тарли се беше заклел на Планински рай, както и Пакстър Редвин, лорд-адмирал и началник на корабите, понастоящем плаващ с флотата си покрай Дорн, за да се справи с железните на Юрон Грейджой. Щом Редвин се върнеше в Кралски чертог, съветът щеше да е трима на трима, Ланистър и Тирел.

Седмият глас щеше да е на жената от Дорн, която сега придружаваше Мирцела на път към дома. „Лейди Ним. Но не е лейди, ако половината в донесенията на Кибърн е истина.“ Незаконна дъщеря на Червената пепелянка, прочута почти колкото баща си и решена да заеме мястото в съвета, което за толкова кратко беше заел принц Оберин. Сир Кеван все още не беше намерил за подходящо да уведоми Мейс Тирел за идването й. Ръката нямаше да е доволен, знаеше го. „Човекът, който ни трябва, е Кутрето. Петир Белиш има дарба да сътворява дракони от въздуха.“

— Наемете мъжете на Планината — посъветва сир Кеван. — На Ронет Червения няма да му трябват повече. — Не мислеше, че Мейс Тирел ще е толкова недодялан да се опита да убие Пицел или Суифт, но щом с охрана щяха да се чувстват по-безопасно, да си вземат охрана.

Излязоха заедно от тронната зала. Снегът се вихреше из двора като виещ за свобода окован звяр.

— Изпитвали ли сте някога такъв студ? — попита сир Харис.

— Не е време да говорим за студ, когато стоим в него — каза Великият майстер Пицел и тръгна бавно към покоите си.

Другите двама се задържаха за миг на стъпалата на тронната зала.

— Не вярвам много на тези мирски банкери — каза сир Кеван на тъст си. — Най-добре се подгответе да отидете в Браавос.

Перспективата не зарадва сир Харис.

— Щом трябва. Но пак казвам, тази неприятност не е по моя вина.

— Не е. Церсей реши, че Желязната банка ще изчака дължимото си. Нея ли да пратя в Браавос?

Сир Харис примига.

— Това… това…

— Това беше шега. Лоша. Идете си намерете топъл огън. Смятам да направя същото. — Надяна ръкавиците си и тръгна през двора, наведен срещу вятъра, наметалото му заплющя зад него.

Сухият ров около Стегата на Мегор бе затрупан с три стъпки сняг и железните шипове лъщяха, покрити със скреж. Единственият достъп до кулата беше по подвижния мост над рова. В другия край винаги стоеше на пост рицар от Кралската гвардия. Тази нощ дежурството се беше паднало на сир Мерин Трант. След като Бейлон Суан бе отишъл да издири подивелия рицар Тъмната звезда в Дорн, Лорас Тирел бе тежко ранен на Драконов камък, а Джайм беше изчезнал в Речните земи, само четирима от Белите мечове бяха останали в Кралски чертог, а сир Кеван беше хвърлил Озмунд Черното котле (и брат му Осфрид) в тъмницата няколко часа след признанието на Церсей, че е имала и двамата за любовници. Така оставаха само Трант, хилавият Борос Блънт и нямото чудовище на Кибърн Робърт Силния, които да пазят младия крал и кралската фамилия.

„Ще трябва да намеря нови мечове за Кралската гвардия.“ Томен трябваше да има седем добри рицари около себе си. В миналото Кралската гвардия служеше до живот, но това не беше спряло Джофри да освободи сир Баристан Селми, за да отвори място за кучето си Сандор Клегейн. Кеван можеше да се възползва от този прецедент. „Бих могъл да облека Лансел в белия плащ — прецени той. — В това има много повече чест, отколкото ще намери изобщо в Синовете на Воина.“

Окачи наметалото си в дневната, смъкна ботушите си и заповяда на слугата си да донесе още дърва за огъня.

— Чаша греяно вино също ще ми дойде добре — каза му, след като се настани до камината. — Погрижи се.

Скоро огънят го отпусна, а виното хубаво го стопли отвътре. Но освен това го приспиваше, тъй че не посмя да изпие втора чаша. Денят му съвсем не беше свършил. Имаше да чете доклади и да пише писма. „И вечеря с Церсей и краля.“ Племенницата му бе станала кротка и хрисима след изкупителното си минаване през града, слава на боговете. Послушниците, които я придружаваха, донасяха, че прекарва една трета от будното си време със сина си, една трета в молитва и една трета в къпалното корито. Къпеше се по пет пъти на ден, търкаше се с четки от конски косъм и силен сапун от луга все едно, че беше решила да си остърже кожата.

„Никога няма да измие петното, колкото и силно да се търка.“ Сир Кеван помнеше някогашното момиче, толкова жизнено и пакостливо. А когато бе разцъфтяла, аххх… имало ли беше изобщо някога на света такава сладка девица? „Ако Ерис се беше съгласил да я омъжи за Регар, колко смърт щеше да се избегне…“ Церсей можеше да е дала на принца синовете, които искаше, лъвове с виолетови очи и сребърни гриви… а с такава жена Регар може би нямаше и да погледне Лиана Старк. Северното момиче имаше дива красота, помнеше той, макар че колкото и ярко да гори една факла, не може да се сравни с изгряващото слънце.

Но нямаше полза да размишлява за изгубени битки и неизвървени пътища. Това беше порок на старци, чийто живот е свършил. Регар се беше оженил за Елия Дорнска, Лиана Старк беше умряла, Робърт Баратеон беше взел Церсей за невяста, и ето ги тук. А тази нощ пътят му щеше да го отведе до покоите на племенницата му и лице в лице с Церсей.

„Нямам причина да се чувствам виновен — каза си сир Кеван. — Тивин щеше да разбере това, със сигурност. Неговата дъщеря донесе срам за името му, не аз. Това, което направих, го направих за доброто на дома Ланистър.“

Не че брат му не беше правил същото. В последните си години баща им, след кончината на майка им, беше взел за любовница хубавата дъщеря на един свещар. Не беше нещо необичайно овдовял лорд да държи момиче от простолюдието да му топли леглото… Но лорд Титос скоро започна да я води със себе си в залата, да я отрупва с дарове и почести, дори да я пита за мнения по държавни въпроси. След година тя вече освобождаваше слуги, разпореждаше се с домашните му рицари, дори говореше от името на негово благородие, когато беше неразположен. Стана толкова влиятелна, че из Ланиспорт говореха, че всеки, който пожелае жалбата му да бъде чута, трябва да коленичи пред нея и да говори силно на скута й… защото ушите на лорд Титос били между краката на дамата му. Беше започнала дори да носи накитите на майка им.

До деня, в който сърцето на баща им не се пръсна в гърдите му, при това докато се качваше по стръмното стълбище към ложето й. Всички кариеристи, които се бяха обявили за нейни приятели и се домогваха до благоволението й, я изоставиха много набързо, когато Тивин заповяда да я съблекат гола и да я преведат през цял Ланиспорт до пристанището като обикновена курва. Макар никой мъж да не й посегна, това преминаване сложи край на властта й. Разбира се, Тивин не беше и сънувал, че същата съдба очаква собствената му златна дъщеря.

— Трябваше да стане — промълви сир Кеван над остатъка от виното си. Негова върховна святост трябваше да бъде усмирен. Томен се нуждаеше от опората на Вярата в предстоящите битки. А Церсей… златното дете се бе превърнало в суетна, глупава, алчна жена. Оставена да управлява, щеше да унищожи Томен, както Джофри.

Вятърът навън се усилваше, дращеше с нокти по прозорците. Сир Кеван стана. Време беше да се изправи пред лъвицата в бърлогата й. „Изтръгнахме ноктите й. Джайм обаче…“ Но не, нямаше да мисли за това.

Облече стар изтъркан жакет в случай, че на племенницата му пак й хрумне да хвърли чаша вино в лицето му, но оръжейния си колан остави окачен на гърба на стола. Само на рицарите от Кралската гвардия бяха разрешени мечове в присъствието на Томен.

С момчето крал и майка му беше сир Борос Блънт. Носеше лъскава люспеста броня, бял плащ и полушлем. Не изглеждаше добре. Напоследък видимо бе натежал на лице и корем и цветът му не беше добър. И се подпираше на стената, сякаш самото стоене му струваше голямо усилие.

Храната бе поднесена от три послушници, хубаво излъскани момичета от добро потекло, на възраст между дванайсет и шестнайсет. В меките си бели вълнени халати всяко изглеждаше по-невинно и чисто от предишното, но Върховният септон бе настоял нито едно момиче да не прекарва повече от седем дни в служба на кралицата, за да не го поквари Церсей. Грижеха се за гардероба на кралицата, за банята й, наливаха й виното, сменяха сутрин завивките на ложето й. Една преспиваше в ложето на кралицата всяка нощ, за да е сигурно, че няма друга компания. Други две спяха в съседна стая със септата, която ги надзираваше.

Високо като щърк момиче с пъпчиво лице го придружи и го представи на кралските особи. Церсей стана, щом той влезе, и леко го целуна по бузата.

— Скъпи чичо. Толкова е хубаво, че ще вечеряш с нас. — Бе облечена скромно, като матрона, с тъмнокафява рокля, закопчана чак до гърлото, и със зелена пелерина с качулка, покриваща обръснатата й глава. „Преди разходката й щеше гордо да покаже плешивостта си под златна корона.“ — Заповядай, седни. Ще пийнеш ли вино?

— Една чаша — отвърна той, все още нащрек.

Послушница с лунички по лицето напълни чашите им с греяно вино с подправки.

— Томен каза, че лорд Тирел възнамерява да пресъгради Кулата на Ръката — каза Церсей.

Сир Кеван кимна.

— Да, щяла да е два пъти по-висока от тази, която ти изгори.

Церсей се изсмя гърлено.

— Дълги копия, високи кули… намеква ли за нещо лорд Тирел?

Това предизвика усмивката му. „Добре е, че все още не е забравила как да се смее.“ Когато я попита дали има всичко, което й е нужно, кралицата отвърна:

— Добре ме обслужват. Момичетата са мили, а добрите септи се грижат да казвам молитвите си. Но след като невинността ми бъде доказана, ще се радвам, ако Таена Мериуедър може да бъде отново с мен. Би могла да доведе сина си в двора. Томен се нуждае от други момчета, приятели от благородно потекло.

Беше скромна молба. Сир Кеван не виждаше причина да й откаже. Самият той можеше да осинови момчето на Мериуедър, докато лейди Таена придружи Церсей до Скалата на Кастърли.

— Ще пратя да я поканят след процеса — обеща той.

Вечерята започна с телешка супа с ечемик, последвана от пъдпъдъци и печена щука, близо три стъпки дълга, с ряпа, гъби и много горещ хляб и масло. Сир Борос опита от всяко блюдо, поднесено на краля. Унизително задължение за рицар от Кралската гвардия, но може би единственото, за което Блънт беше годен напоследък… и благоразумно, предвид това как беше умрял братът на Томен.

Кралят изглеждаше по-щастлив, отколкото Кеван Ланистър го беше виждал от дълго време. От супата до десерта Томен бъбреше за подвизите на котенцата си, докато ги хранеше с късчета от щуката от собственото си кралско блюдо.

— Лошият котарак беше вън на прозореца ми снощи — уведоми той Кеван по някое време, — но сир Нокътчо му изсъска и той избяга на покривите.

— Лошият котарак? — повтори сир Кеван развеселен. „Той е мило момче.“

— Стар черен котарак с откъснато ухо — каза Церсей. — Мръсно и зло същество. Веднъж одраска ръката на Джоф. — Направи физиономия. — Котките изтребват плъховете, знам, но онзи… знаеше се, че напада гарвани в гарванарника.

— Ще кажа на ловците на плъхове да сложат капан. — Сир Кеван не помнеше да е виждал племенницата си толкова кротка, примирена и сдържана. Толкова по-добре, предполагаше. Но това го и натъжаваше. „Огънят й е потушен. Тя, която гореше толкова ярко.“ — Не ме попита за брат си — каза той, докато чакаха за сладкишите с крем. Сладкишите с крем бяха любимите на краля.

Церсей вдигна брадичка и зелените й очи блеснаха на светлината на свещите.

— Джайм? Имаш ли вест от него?

— Никаква. Церсей, може би ще трябва да се подготвиш за…

— Ако беше мъртъв, щях да знам. Дойдохме на този свят заедно, чичо. Той не би го напуснал без мен. — Отпи глътка вино. — Тирион може да напусне когато пожелае. И за него нямаш вест, предполагам.

— Никой не се е опитвал да ни продаде глава на джудже напоследък.

Тя кимна.

— Чичо, може ли да ти задам един въпрос?

— Какъвто пожелаеш.

— Жена ти… смяташ ли да я доведеш в двора?

— Не. — Дорна беше стеснителна душа, никога не се чувстваше свободно с приятели и роднини. Беше се справила добре с децата им, мечтаеше да има внуци, молеше се седем пъти на ден, обичаше везмото и цветята. В Кралски чертог щеше да се чувства щастлива колкото някое от котетата на Томен в гнездо на пепелянки. — Тя не обича пътуванията. Ланиспорт е мястото й.

— Една разумна жена си знае мястото.

Не му прозвуча добре.

— Кажи какво имаш предвид.

— Мисля, че го казах. — Церсей вдигна чашата. Момичето с луничките я напълни отново. Тогава се появиха сладкишите с крем и разговорът взе по-лек обрат. Едва след като Томен и котенцата му бяха придружени до кралската спалня от сир Борос, заговориха за процеса й.

— Братята Озни няма да стоят безразлично и да гледат как умира — предупреди го Церсей.

— Не го и очаквах. Заповядах да ги арестуват.

Това сякаш я стъписа.

— За какво престъпление?

— Разврат с кралица. Според негова върховна святост си изповядала, че си спала с двамата — забрави ли?

Тя се изчерви.

— Не. Какво ще направиш с тях?

— Ще идат на Вала, ако признаят вината си. Ако отрекат, могат да се изправят срещу сир Робърт. Такива мъже изобщо не трябваше да се издигат толкова високо.

Церсей наведе глава.

— Аз… погрешно ги прецених.

— Доста мъже прецени погрешно, изглежда.

Можеше да каже още, но тъмнокосата послушница със закръглените бузки влезе и съобщи:

— Милорд, милейди, съжалявам, че ви прекъсвам, но долу има едно момче. Великият майстер Пицел моли за присъствието на лорд-регента веднага.

„Черни криле, черни слова“, помисли сир Кеван. Възможно ли беше Бурен край да е паднал? Или може би беше вест от Болтън в Севера?

— Може да е вест за Джайм — каза кралицата.

Имаше само един начин да се разбере. Сир Кеван стана.

— Моля да ме извиниш.

Преди да напусне, се смъкна на коляно и целуна ръката на племенницата си. Ако Мълчаливия великан я провалеше, това можеше да е последната целувка, която щеше да е познала.

Пратеникът се оказа осем или деветгодишно момче, увито в толкова кожи, че приличаше на мече. Трант го бе задържал да чака на подвижния мост, вместо да го пусне в Стегата на Мегор.

— Иди намери огън, момко — каза му сир Кеван и лепна петак в ръката му. — Знам пътя до гарванарника достатъчно добре.

Снегът най-сетне беше спрял. Зад дрипавите облаци пълната луна се рееше тлъста и бяла като снежна топка. Звездите светеха студени и далечни. Когато сир Кеван тръгна през вътрешния двор, замъкът му се стори чуждо място — на всяка цитадела и кула бяха израснали ледени зъби и всички познати пътеки бяха изчезнали под бяла завивка. Висулка, дълга колкото копие, падна и се пръсна в краката му. „Есен в Кралски чертог — помисли той мрачно. — Какво ли трябва да е горе на Вала?“

Отвори му от слугинче, мършаво същество в обшит с кожа халат, твърде голям за нея. Сир Кеван изтупа снега от ботушите си, смъкна наметалото си и й го хвърли.

— Великият майстер ме очаква.

Момичето кимна, строго и мълчаливо, и посочи към стълбището.

Покоите на Пицел се намираха под гарванарника, няколко просторни стаи, пълни с рафтове с билки, мехлеми и отвари, и лавици, отрупани с книги и свитъци. Сир Кеван винаги ги беше намирал за неприятно затоплени. Не и тази нощ. След като мина през вратата, студът бе осезаем. Само черна пепел и гаснещи въглени бяха останали от огнището в камината. Няколко мъждукащи свещи хвърляха локви мътна светлина.

Останалото бе загърнато в сянка… освен под отворения прозорец, където на лунната светлина блещукаха ледени кристали, завихрени от вятъра. На стола до прозореца клечеше гарван: бял, огромен, с настръхнали пера. Най-големият гарван, който Кеван Ланистър бе виждал. По-голям от всеки ловен ястреб в Скалата на Кастърли, по-голям от най-големия бухал. Навяваният сняг танцуваше около него, а луната го багреше със сребро.

„Не сребро. Бяло. Птицата е бяла.“

Белите гарвани не носеха съобщения като черните си братовчеди. Когато тръгнеха от Староград, целта бе само една: да възвестят промяна на сезони.

— Зима — каза сир Кеван. Думата остави бяла мъгла във въздуха. Той се извърна от прозореца.

Нещо го блъсна в гърдите, твърдо като великански юмрук. Отне дъха му и го накара да залитне назад. Белият гарван хвръкна, белите криле изплющяха в главата му. Сир Кеван се смъкна на стола под прозореца. „Какво… кой…“ В гърдите му, почти до перата, се беше забила метална стрела. „Не. Не, така умря брат ми.“ Кръв се процеждаше около металната пръчка.

— Пицел — промълви той объркано. — Помогни ми… аз…

Великият майстер Пицел седеше на масата си, главата му бе отпусната на голям подвързан в кожа том. „Спи“, помисли Кеван… докато не примигна и не видя дълбоката червена рана в петнистия череп на стареца и кръвта, събрала се на локвичка под главата му, зацапала страниците на книгата. Около свещта имаше късчета кост и мозък, островчета сред езеро от стопен восък.

„Той поиска охрана — помисли сир Кеван. — Трябваше да му пратя охрана.“ Възможно ли беше Церсей да е била права през цялото време? Дело на племенника му ли беше това?

— Тирион? — извика той. — Къде…?

— Далече е — отвърна познат глас.

Стоеше в сянката до един книжен шкаф, пълничък, с бледо лице, с кръгли рамене, стиснал арбалет в меките си напудрени ръце. Копринени пантофи загръщаха ходилата му.

— Варис?

Евнухът остави арбалета на пода.

— Сир Кеван. Простете ми, ако можете. Не храня лоши чувства към вас. Не го направих със зъл умисъл. А заради кралството. Заради децата.

„Имам деца. Имам жена. О, Дорна.“ Заля го болка. Затвори очи, отново ги отвори.

— Има… има стотици гвардейци на Ланистър в този замък.

— Но нито един в тази стая, за щастие. Това ме наскърбява, милорд. Не заслужавате да умрете сам в такава студена и тъмна нощ. Има много като вас, добри мъже в служба на лоши каузи… но вие заплашвахте да развалите всичката добра работа на кралицата, да примирите Планински рай и Скалата на Кастърли, да обвържете Вярата към младия крал, да обедините Седемте кралства под властта на Томен. Така че…

Лъхна отривист вятър. Сир Кеван потрепери.

— Студено ли ви е, милорд? — попита Варис. — Наистина ми простете. Великият майстер се изпусна, преди да умре, и смрадта бе толкова непоносима, че се уплаших да не се задавя.

Сир Кеван понечи да стане, но силата го бе напуснала. Не можеше да усети краката си.

— Сметнах, че арбалетът ще е подходящ. Имахте толкова много общи неща с лорд Тивин, защо не и това? Племенницата ви ще помисли, че са ви убили Тирел, може би в съучастие с Дяволчето. Тирел ще подозират нея. Някой някъде ще намери начин да обвини дорнците. Съмнение, разделение и недоверие ще разяждат твърдта под вашето момче крал, а Егон ще вдигне знамето си над Бурен край и лордовете на кралството ще се съберат около него.

— Егон? — В първия миг не разбра. После си спомни. Бебе, загърнато в червено наметало, платът зацапан с кръвта и мозъка му. — Мъртъв. Той е мъртъв.

— Не е. — Гласът на евнуха стана сякаш по-дълбок. — И е подготвян да управлява още отпреди да проходи. Беше обучен в оръжия, както подобава на рицар, но с това образованието му не свършва. Чете и пише, говори няколко езика, изучил е история, закон и поезия. Септа го е въвела в мистериите на Вярата, откакто стана достатъчно голям, за да ги разбира. Живял е с прости рибари, работил е с ръцете си, плувал е в реки и е кърпил мрежи, и се е научил сам да си пере дрехите, щом се наложи. Може да лови риба и да готви, и да превърже рана, знае какво означава да си гладен, да си преследван, да си уплашен. Томен беше учен, че кралството е негово право. Егон знае, че кралството е негов дълг, че един крал трябва да поставя на първо място народа си и да живее и управлява заради поданиците си.

Кеван Ланистър понечи да извика… на стражите си, на жена си, на брат си… но думите не идваха. Кръв закапа от устата му. Потръпна неудържимо.

— Съжалявам. — Варис закърши ръце. — Страдате, знам, а аз стоя тук и бъбря като глупава старица. Време е да приключим.

Присви устни и тихо изсвири.

Сир Кеван беше студен като лед и болката, която го пронизваше с всеки измъчен дъх, бе разкъсваща. Зърна движение, чу тихо шумолене на обути в пантофи стъпала по камък. Дете се появи от локва мрак, бледо момче в опърпан халат, не повече от десетгодишно. Друго се надигна иззад стола на Великия майстер. Момичето, което му бе отворило вратата, също бе тук. Всички бяха около него, половин дузина, белолики деца с тъмни очи, момчета и момичета.

С ками в ръцете.