Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (26)

Изгубеният лорд

„Не трябваше да продължи толкова дълго“, каза си Гриф, докато крачеше напред-назад по палубата на „Свенливата девица“. Бяха ли изгубили Халдон, както Тирион Ланистър? Възможно ли беше волантинците да са го пленили? „Трябваше да пратя Дъкфилд с него.“ Само на Халдон не можеше да се разчита, беше го доказал в Селхорис, когато допусна джуджето да избяга.

„Свенливата девица“ бе привързана в един от по-бедняшките участъци на дългото и хаотично речно пристанище, между килнала се на една страна лодка, която не беше напускала кея от години, и пъстро боядисана баржа на трупа глумци. Глумците бяха шумен и весел народ, вечно дърдореха и почти винаги бяха пияни.

Денят беше горещ и лепкав, като повечето дни, откакто напуснаха Скърбите. Свирепото южняшко слънце грееше над пълното с народ речно пристанище на Волон Терис, но горещината бе последната грижа на Гриф. Златната дружина беше вдигнала лагер на три мили южно от градчето, много на север от мястото, където ги бе очаквал, а триарх Малакво бе дошъл на север с пет хиляди души пехота и хиляда конници, за да ги отреже от пътя за делтата. Денерис Таргариен си оставаше на цял свят далече оттук, а Тирион Ланистър… е, той можеше да е навсякъде. Ако боговете бяха добри, отсечената глава на Ланистър щеше да е вече някъде на средата на пътя до Кралски чертог, но по-вероятно джуджето си беше здраво и невредимо, и някъде наблизо, вмирисано на пиене и кроящо някоя нова низост.

— Къде, в името на седемте ада, е Халдон? — оплака се той на лейди Лемор. — Колко време му трябва, за да купи три коня?

Тя сви рамене.

— Милорд, няма ли да е по-безопасно да оставим момчето тук на лодката?

— По-безопасно, да. По-разумно — не. Той вече е голям мъж и това е пътят, който е роден да извърви. — На Гриф му беше дошло до гуша от това шикалкавене. Омръзнало му беше криенето, чакането и предпазливостта. „Нямам достатъчно време за предпазливост.“

— Изминахме огромни разстояния, за да опазим принц Егон скрит през всички тези години — напомни му Лемор. — Ще дойде време, когато ще трябва да измие косата си и да се покаже, знам, но това време не е сега. Не и пред лагер наемници.

— Ако Хари Стрикланд му мисли злото, криенето му на „Свенливата девица“ няма да го опази. Стрикланд има десет хиляди меча под своя команда. Ние имаме Дък. Егон е всичко, което би могло да се иска у един принц. Те трябва да видят това, Стрикланд и останалите. Това са неговите хора.

— Негови, защото са купени и им е платено. Десет хиляди въоръжени непознати, плюс паразитите и вървящите с войската. Стига само един, за да ни докара до разруха. Ако главата на Хюгор струваше господарски хонори, колко ще плати Церсей Ланистър за законния наследник на Железния трон? Не познавате тези мъже, милорд. Дванайсет години минаха, откакто за последен път яздихте със Златната дружина, а старият ви приятел е мъртъв.

„Черното сърце.“ Майлс Тойн беше толкова жизнен последния път, когато Гриф го остави, че беше трудно да приеме, че си е отишъл. „Златен череп на кол и Хари Стрикланд Бездомника на негово място.“ Лемор не грешеше. Каквито и да са били бащите и дедите им във Вестерос преди изгнанието, мъжете от Златната дружина сега бяха наемници, а на никой наемник не можеше да се вярва. И все пак…

Предната нощ отново бе сънувал Каменна септа. Сам, с меч в ръка, тичаше от къща на къща, разбиваше врати, втурваше се нагоре по стъпала, скачаше от покрив на покрив, а ушите му кънтяха от звука на далечни камбани. Дълбоко бронзово кънтене и сребърен звън ехтяха в черепа му, влудяващо хаотичен шум, който ставаше все по-силен и главата му сякаш щеше да се пръсне.

Седемнайсет години бяха дошли и си отишли от Битката на камбаните, но звукът на кънтящи камбани все още стягаше червата му на възел. Други можеше да твърдят, че кралството било изгубено, когато принц Регар падна под бойния чук на Робърт на Тризъбеца, но Битката на Тризъбеца изобщо нямаше да се води, ако грифонът само бе убил елена в Каменна септа. „Камбаните звъняха за всички ни в онзи ден. За Ерис и кралицата му, за Елия Дорнска и малката й дъщеря, за всеки верен мъж и честна жена в Седемте кралства. И за моя сребърен принц.“

— Планът беше да разкрием принц Егон едва когато стигнем до кралица Денерис — каза Лемор.

— Онова беше, когато вярвахме, че момичето идва на запад. Нашата драконова кралица е изгорила този план на пепел, а благодарение на онзи дебел глупак в Пентос хванахме драконката за опашката и изгорихме пръстите си до кокал.

— От Илирио не би могло да се очаква да е знаел, че момичето ще предпочете да остане в Робския залив.

— Не повече, отколкото да е знаел, че Кралят просяк ще умре млад или че хал Дрого ще го последва в гроба. Много малко от това, което дебелакът беше предвидил, се сбъдна. — Гриф плесна дръжката на дългия си меч с облечената си в ръкавица длан. — Играх по гайдата на дебелака години наред, Лемор. Какво ни донесе това? Принцът е пораснал мъж. Време му е да…

— Гриф! — извика Яндри, за да надмогне кънтежа на камбаната на глумците. — Ето го и Халдон. Идва най-после.

Наистина идваше — бързаше по крайречната улица към кея, целият потен и със същата кисела физиономия като в Селхорис, когато се върна на „Свенливата девица“, за да признае, че джуджето е изчезнало. Водеше три коня обаче, а само това беше важното.

— Доведи момчето — каза Гриф на Лемор. — И да е готов.

— Както кажеш — отвърна тя недоволно.

„Все едно.“ Беше се привързал към Лемор, но това не означаваше, че му трябва одобрението й. Нейната задача бе да обучи принца в доктрините на Вярата и тя го беше направила. Никакви молитви нямаше да го поставят на Железния трон обаче. Това беше задачата на Гриф. Беше провалил някога принц Регар. Нямаше да провали сина му. Не и докато в тялото му все още имаше живот.

Конете на Халдон не го задоволиха.

— Това ли бяха най-добрите, които можа да намериш? — измърмори той.

— Това бяха, да — отвърна раздразнено Халдон, — и по-добре да беше попитал колко ни струват. С онези дотраки отвъд реката половината жители на Волон Терис са решили, че е по-добре да са другаде, тъй че цената на конете расте не с дни, а с часове.

„Сам трябваше да отида.“ След Селхорис му беше по-трудно да разчита на Халдон, отколкото преди. „Позволил е на джуджето да го залъже със сладкодумния си език. Оставил го е да се напъха сам в курвенския дом, докато той се мотае като малоумен на площада.“ Съдържателят на бардака настояваше, че дребосъка го били отвлекли на върха на меча, но Гриф не вярваше много на това. Дяволчето беше достатъчно умно, за да е нагласило бягството си. Този пиян похитител, за когото говореха курвите, можеше да е бил нает от него помагач. „И аз имам вина. След като джуджето застана между Егон и каменния човек, станах непредпазлив. Трябваше да му прережа гърлото още когато го видях.“

— Е, все ще свършат работа — каза на Халдон. — Лагерът е само на три мили на юг. — „Свенливата девица“ щеше да ги закара по-бързо, но той предпочиташе да държи Хари Стрикланд в неведение къде са двамата с принца. Не му допадаше идеята да нагазят в плитчини и да се изкатерят на някой кален бряг. Такова пристигане можеше да е подходящо за един наемник и сина му, но не и за велик лорд и неговия принц.

Когато младежът излезе от кабината с Лемор до него, Гриф го огледа грижливо от глава до пети. Принцът носеше меч и кама, черни ботуши, лъснати до блясък, черно наметало с кървавочервена подплата. Измитата му й подрязана коса бе прясно боядисана в тъмносиньо и очите му също изглеждаха сини. На гърлото си носеше три огромни четвъртити рубина на верига от черно желязо, дар от магистър Илирио. „Червено и черно. Драконови цветове.“ Това беше добре.

— Приличаш на истински принц — каза му. — Баща ти щеше да се гордее, ако можеше да те види.

Гриф Младия прокара пръсти през косата си.

— Омръзна ми тази синя боя. Трябваше да я измием.

— Скоро. — Гриф също с радост щеше да се върне към естествения си цвят, въпреки че рижата му някога коса бе станала сива. Тупна момъка по рамото. — Е, да тръгваме ли? Армията ти те чака.

— Добре звучи. Моята армия. — По лицето на младежа пробяга усмивка, но веднага се стопи. — Дали са мои обаче? Те са наемници. Йоло ме предупреди да не вярвам на никого.

— Има благоразумие в това — призна Гриф. Можеше да е по-другояче, ако Черното сърце все още командваше, но Майлс Тойн бе умрял преди четири години, а Хари Стрикланд Бездомника беше друг тип човек. Нямаше да го каже на момчето обаче. — Не всеки човек е това, което изглежда, а един принц има сериозно основание да е предпазлив… но прекалиш ли, недоверието може да те отрови, да вгорчи душата ти и да те направи плашлив. — „Крал Ерис беше такъв. Накрая дори Регар го видя съвсем ясно.“ — Най-добре е да държиш средния курс. Остави хората да печелят доверието ти с вярна служба… но щом го направят, бъди щедър и с открито сърце.

Момчето кимна.

— Ще го запомня.

Дадоха на принца най-добрия кон, голям сив скопец, толкова светъл, че изглеждаше почти бял. Гриф и Халдон поеха от двете му страни на по-малките коне. Пътят продължи половин миля на юг под високите бели стени на Волон Терис. После оставиха зад себе си града и продължиха покрай лъкатушещата Ройн през върбови горички и полета с мак, подминаха стара вятърна мелница — крилата й се въртяха и скърцаха като стари кости.

Стигнаха до Златната дружина, когато слънцето вече се снишаваше. Беше лагер, какъвто щеше да одобри дори Артур Дейн: стегнат, подреден, с добра защита, заобиколен от дълбок ров и насип с наострени колове. Между палатките имаше широки пътеки. Нужниците бяха до реката, та течението да отмива нечистотиите. Коневръзите бяха на север, а зад тях край водата пасяха двайсетина слона, късаха тръстики с хоботите си. Гриф ги огледа одобрително. „Няма боен кон в цял Вестерос, който да може да застане срещу тях.“

Бойни знамена от златоткан плат се вееха на високи пилони по обиколката на лагера. Под тях въоръжени стражи обикаляха с копия и арбалети и следяха зорко всеки подстъп. Гриф се бе опасявал, че дружината може да се разхайти под командването на Хари Стрикланд, който винаги изглеждаше по-заинтересован да си печели приятели, отколкото да налага дисциплина. Но притесненията му, изглежда, се оказваха напразни.

На портала Халдон каза нещо на сержанта на охраната и веднага пратиха бегач да намери капитана.

Франклин Цветята беше точно толкова грозен, колкото го помнеше Гриф от последното им виждане. Мъж като канара, тромав и с голям корем; лицето му бе нашарено от стари белези. Дясното му око изглеждаше така, все едно го е дъвкало псе, а лявото липсваше.

— Тебе ли направиха капитан, Цветя? — каза за поздрав Гриф. — Мислех, че Златната дружина има стандарти.

— Още по-лошо е, дърт негоднико — отвърна сърдечно Франклин Цветята. — И рицар ме направиха. — Плесна Гриф по ръката и го дръпна в кършеща кости прегръдка. — Изглеждаш ужасно, дори за умрял от дванайсет години. Синя коса, а? Когато Хари каза, че ще се появиш тук, едва не се насрах. Халдон, ледена путко такава, радвам се, че те виждам и теб. Още ли носиш онзи прът в задника, а? — Обърна се към Гриф Младия. — А това ще да е…

— Моят скуайър. Момче, това е Франклин Цветята.

Принцът го поздрави с кимване.

— Цветята е име за копеле. От Предела трябва да сте.

— Да. Майка ми била перачка в Сайдърхол и един от синовете на милорда я изнасилил. Прави ме нещо като гнила ябълка на Фосоуей, както го виждам аз. — Махна им с ръка да влизат през портата. — Хайде с мен. Стрикланд повика всички офицери в палатката си. Военен съвет. Проклетите волантинци дрънкат копията си и искат да разберат намеренията ни.

Мъжете на Златната дружина седяха пред палатките си, хвърляха зарове, пиеха и пъдеха мухите. Гриф се зачуди колко от тях знаят кой е. „Много малко. Дванайсет години е много време.“ Дори мъжете, с които беше яздил, можеше да не познаят лорда изгнаник Джон Конингтън с огненочервената брада в сбръчканото гладко обръснато лице и боядисаната в синьо коса на наемника Гриф. Доколкото знаеха повечето от тях, Конингтън се беше напил до смърт в Лис, след като го бяха изгонили позорно от дружината за кражба от военната хазна. Още не можеше да понесе срама от тази лъжа, но Варис бе настоял, че е необходима.

— Не искаме никакви песни за галантния изгнаник — беше се изкискал евнухът и бе продължил с превзетия си глас: — Геройски загиналите се помнят дълго, крадците, пияниците и страхливците се забравят бързо.

„Какво ли разбират евнусите от мъжка чест?“ Гриф се беше заел с плана на Паяка заради момчето, но от това не следваше, че му харесва. „Само да доживея да видя момчето седнало на Железния трон и Варис ще си плати за онази обида, и то скъпо. Ще видим тогава кого забравят бързо.“

Палатката на капитан-генерала бе направена от златоткан плат, пилоните около нея бяха увенчани с позлатени черепи, един по-голям от останалите и нелепо деформиран. Под него имаше втори, не по-голям от детски юмрук. „Мелис Чудовищния и безименния му брат.“ Другите си приличаха, макар че някои бяха напукани и разцепени от ударите, които ги бяха убили, а един беше с дълги остри зъби.

— Кой е на Майлс? — попита неволно Гриф.

— Онзи там. В края. — Цветята посочи. — Изчакай. Ще ида да съобщя за вас. — Пъхна се в палатката и остави Гриф да гледа умислено позлатения череп на стария си приятел. Приживе сир Майлс Тойн беше грозен като грях. Прочутият му предтеча, мрачният и буен Терънс Тойн, когото певците възпяваха, бил толкова красив, че дори любовницата на краля не могла да му устои, но природата бе надарила Майлс с уши като дръжки на делва, крива челюст и най-големия нос, който Джон Конингтън бе виждал. Усмихнеше ли се обаче всичко това нямаше значение. Черното сърце го бяха нарекли хората му, заради герба на щита му. Майлс бе харесал името с всичко, за което намекваше то.

— Един капитан-генерал трябва да вдъхва страх и на приятел, и на враг — беше споделил веднъж. — Ако хората ме смятат за жесток, толкова по-добре. — Истината беше друга. Войник до мозъка на костите, Тойн беше свиреп, но винаги честен, баща на хората си и винаги щедър към лорда изгнаник Джон Конингтън.

Смъртта го бе лишила от ушите, носа и от цялата му топлота. Усмивката си оставаше, преобразена в лъскаво златно хилене. Всички черепи се хилеха, дори на Горчивата стомана на високия пилон в центъра. „Защо ли трябва да се хили? Умря победен и сам, сломен мъж в чужда земя.“ На смъртното си ложе сир Егор Реките бе заповядал на мъжете си да сварят плътта от черепа му, да го натопят в злато и да го носят пред себе си, когато прехвърлят морето, за да си върнат Вестерос. Капитан-генералите след него бяха последвали примера му.

Джон Конингтън можеше да е един от тях, ако изгнанието му не бе тръгнало в друга посока. Беше прекарал пет години с дружината, издигайки се от редовите войници до почетното място на дясна ръка на Тойн. Ако беше останал, мъжете като нищо щяха да се обърнат към него след смъртта на Майлс вместо към Хари Стрикланд. Но Гриф не съжаляваше за пътя, който бе избрал. „Когато се върна във Вестерос, няма да съм череп на кол.“

Цветята излезе от палатката.

— Влизайте.

Щом влязоха, старшите офицери на Златната дружина станаха от столчетата и походните столове. Стари приятели поздравиха Гриф с усмивки и прегръдки, новите мъже — по-официално. „Не всички се радват, че ни виждат, толкова, колкото биха искали да повярвам.“ Усети ножове зад някои от усмивките. Съвсем доскоро повечето от тях бяха вярвали, че лорд Джон Конингтън си лежи кротко в гроба, и несъмнено повечето от тях смятаха, че това е чудесно място за него — мъж, дръзнал да открадне от братята си по оръжие. Гриф би изпитвал същото на тяхно място.

Сир Франклин ги представи. Някои от наемниците капитани носеха имена на копелета, като Цветята, Реките, Хълма, Камъка. Други парадираха с имена велики и прославени в историята на Седемте кралства: Гриф преброи двама Стронг, трима Пийки, Мъд, Мандрейк, Лотстон, двама Коул. Не всички бяха истински, разбира се. Независимо от имената обаче наемниците парадираха с просташки разкош. Като почти всички от занаята им, носеха по себе си светското си богатство: обсипани с драгоценни камъни ножници, инкрустирана броня, тежки торкви и тънки коприни, и всеки носеше златни военни пръстени, струващи колкото господарски откуп. Всеки пръстен означаваше година служба със Златната дружина. Марк Мандрейк, чието пъпчиво лице имаше дупка на едната буза от изгорената робска дамга, носеше и верижка със златни черепи.

Не всеки капитан беше с вестероска кръв. Балак Черния, белокос мъж от Летните острови, с черна като сажди кожа, командваше стрелците на дружината, както по времето на Черното сърце. Носеше наметало с пера в зелено и оранжево, величествена гледка. Мъртвешки бледният волантинец Горис Едориен бе заместил Стрикланд като ковчежник. Едното му рамо бе заметнато с леопардова кожа и червена като кръв коса се спускаше до раменете му на мазни къдрици, макар острата му брада да беше черна. Началникът на шпионите беше нов за Гриф: лисенец, казваше се Лисоно Маар, с виолетови очи, златистобяла коса и устни, за които щеше да му завиди и курва. От пръв поглед Гриф за малко да го вземе за жена. Ноктите му бяха боядисани в пурпур, а меката част на ушите му бе обсипана с перли и аметисти.

„Призраци и лъжци“, помисли Гриф, докато оглеждаше мълчаливо лицата им. „Привидения от забравени войни, изгубени каузи, пропаднали бунтове, братство на провалените и пропадналите, на опозорените и обезнаследените. Това е моята армия. Това е най-доброто, на което можем да се надяваме.“

Обърна се към Хари Стрикланд.

Хари Бездомника малко приличаше на воин. Пълен, с кръгла глава, с кротки сиви очи и оредяла коса, която беше вчесал настрани, за да скрие плешиво петно. Седеше на походен стол и киснеше краката си в корито със солена вода.

— Ще ме прощаваш, че не ставам — каза за поздрав. — Походът ни беше уморителен, а краката ми хващат мехури. Проклятие е.

„Белег за слабост е. Говориш като бабичка.“ Мъжете Стрикланд бяха в Златната дружина от основаването й, след като прадядото на Хари бе загубил земите си, когато се вдигнал с Черния дракон по време на първия Бунт на Блекфир. „Злато за четири поколения“, често се хвалеше Хари, сякаш четири поколения изгнаничество и поражения бяха нещо, с което може да се гордее човек.

— Мога да ви направя мехлем за това — каза Халдон. — Има и някои минерални соли, които ще заздравят кожата ви.

— Много мило от твоя страна. — Стрикланд махна на скуайъра си. — Ваткин, вино за приятелите ни.

— Благодаря, но не — заяви Гриф. — Ще пием вода.

— Както предпочитате. — Капитан-генералът се усмихна на принца. — А това трябва да е синът ти.

„Знае ли? — зачуди се Гриф. — Колко му е казал Майлс?“ Варис беше изричен за необходимостта да се пази тайна. Плановете, които двамата с Илирио бяха кроили с Черната вода, бяха известни само на тях. Останалите от дружината бяха оставени в неведение. Каквото не знаеха, не можеха да изтърват пред чужди уши.

Това време обаче беше отминало.

— Никой мъж не би могъл да моли за по-достоен син — отвърна Гриф. — Но младежът не е от моята кръв и името му не е Гриф. Милорди, представям ви Егон Таргариен, първороден син на Регар, принц на Драконов камък, от принцеса Елия Дорнска… скоро, с ваша помощ, бъдещият Егон, Шести с това име, крал на андалите, на ройнарите и на Първите хора, и Господар на Седемте кралства.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание. Някой се покашля. Един от двамата Коул напълни чашата си с вино. Горис Едориен завъртя между пръстите си къдрица от косата си и измърмори нещо на непозната за Гриф реч. Ласуел Пийки се закашля, Мандрейк и Лотстон се спогледаха. „Знаят — осъзна Гриф. — Знаели са през цялото време.“ Обърна се и погледна Хари Стрикланд.

— Кога им го каза?

Капитан-генералът размърда отеклите си пръсти в солената баня.

— Когато стигнахме реката. Дружината беше изнервена, и то с основание. Отказахме се от лека кампания в Спорните земи, и за какво? За да се пържим в този проклет от боговете пек и да гледаме как парите ни се топят, а мечовете ни ръждясват, докато отхвърлям щедри договори?

Гриф потръпна от новината.

— Кой?

— Юнкайците. Посланикът, когото пратиха да ухажва Волантис, вече изпрати три свободни чети към Робския залив. Иска ние да сме четвъртата и предлага два пъти повече от това, което ни плащаше Мир, плюс един роб за всеки мъж в дружината, десет за всеки офицер и сто отбрани девици лично за мен.

„По дяволите.“

— Това прави хиляда роби. Къде очакват юнкайците да намерят толкова много?

— В Мийрийн. — Стрикланд махна на скуайъра си. — Ваткин, кърпа. Тази вода изстива, а пръстите ми са се сбръчкали като стафиди. Не тази кърпа, меката.

— Ти му отказа, нали? — каза Грифин.

— Казах му, че ще обмисля предложението. — Хари изохка, щом скуайърът започна да бърше краката му. — Леко с пръстите. Все едно са гроздови зърна с тънка кожичка, момче. Искаш да ги подсушиш, без да ги смачкаш. Галиш, не търкаш. Така, да. — Обърна се отново към Гриф. — Груб отказ щеше да е неразумно. Хората с право щяха да си помислят, че съм си изгубил ума.

— Много скоро ще имате работа за мечовете си.

— Нима? — попита Лисоно Маар. — Предполагам знаеш, че момичето Таргариен не е тръгнало за Запада?

— Чухме тази приказка в Селхорис.

— Не е приказка. Истина е. Защо е по-трудно да се разбере. Плячкосваш Мийрийн, да, защо не? И аз щях да направя същото на нейно място. Робските градове вонят на злато, а за едно завоевание трябват пари. Но защо се задържа? Страх? Лудост? Мързел?

— Защо в случая е без значение. — Хари Стрикланд взе от ръцете на скуайъра пъстри вълнени чорапи. — Тя е в Мийрийн, а ние сме тук, където волантинците от ден на ден все повече се дразнят от присъствието ни. Дойдохме, за да издигнем крал и кралица, които да ни върнат в родния Вестерос, но това момиче Таргариен изглежда повече склонно да сади маслини, отколкото да си върне бащиния трон. Междувременно враговете й се събират. Юнкай, Нови Гхиз, Толос. Кървавата брада и Дрипавия принц ще са на полето срещу нея… а много скоро ще й връхлетят и флотите на Стар Волантис. Какво има тя? Спални роби с пръчки?

— Неопетнени — отвърна Гриф. — И дракони.

— Дракони, да — рече капитанът. — Но млади, едва-що излюпили се. — Бавно издърпа единия чорап над мехурите си и нагоре до глезена. — Колко ще са й от полза, когато всички тези армии се стегнат около града й като юмрук?

Тристан Реките забарабани с пръсти по коляното си.

— Толкова по-важно е да стигнем бързо до нея според мен. Щом Денерис няма да дойде при нас, ние трябва да идем при Денерис.

— Можем ли да вървим по вълните, сир? — попита Лисоно Маар. — Пак ви казвам, не можем да стигнем до сребърната кралица по море. Лично се промъкнах във Волантис, като се престорих на търговец, за да разбера колко кораба може да са ни на разположение. Пристанището гъмжи от галери, когове и караки от всякакъв вид и големина и въпреки това скоро се усетих, че общувам с контрабандисти и пирати. Имаме десет хиляди мъже в дружината, както съм сигурен, че лорд Конингтън помни от годините си служба при нас. Петстотин рицари, всеки с по три коня. И слонове, да не забравяме слоновете. Пиратски кораб няма да стигне. Ще ни трябва пиратски флот… а дори да намерим такъв, от Робския залив дойде вестта, че Мийрийн бил затворен с блокада.

— Бихме могли да се престорим, че приемаме предложението на Юнкай — подхвърли Горис Едориен. — Оставяме на юнкайците да ни превозят на изток, после връщаме златото им под стените на Мийрийн.

— Един нарушен договор е достатъчно петно върху честта на дружината. — Хари Стрикланд Бездомника се намръщи, хванал изприщеното си стъпало. — Да ви напомня, Майлс Тойн сложи печата си на този таен договор, не аз. Бих искал да уважа съгласието му, но как? За мен изглежда ясно, че момичето Таргариен никога няма да дойде на запад. Вестерос беше кралството на баща й. Мийрийн е нейното. Ако може да разбие юнкайците, ще бъде кралица на Робския залив. Ако не, ще умре много преди да стигнем до нея.

Думите му не изненадаха Гриф. Хари Стрикланд винаги беше умерен, биваше го повече в изглаждането на договори, отколкото в избиването на врагове. Имаше нюх за злато, но доколко имаше стръв за бой беше друг въпрос.

— Има път и по суша — подхвърли Франклин Цветята.

— Демонският път е смърт. Половината дружина ще дезертира, ако опитаме поход по него, а половината от останалите ще погребем край пътя. Тъжно ми е да го кажа, но магистър Илирио и приятелите му бяха неразумни, като заложиха толкова много на това дете кралица.

„Не — помисли Гриф. — Крайно неразумни бяха, че заложиха на теб.“

И тогава заговори принц Егон:

— Тогава заложете на мен. Денерис е сестра на принц Регар, но аз съм синът на Регар. Аз съм единственият дракон, който ви трябва.

Ръката на Гриф в черната ръкавица се отпусна на рамото на принц Егон.

— Дръзки думи, но помисли какво казваш.

— Помислил съм — настоя младежът. — Защо трябва да тичам при леля си като просяк? Моето право на наследство е по-силно от нейното. Нека тя дойде при мен… във Вестерос.

Франклин Цветята се засмя.

— Това ми харесва. Плаваме на запад, не на изток. Оставяме малката кралица да сади маслините си и поставяме принц Егон на Железния трон. Момчето има кураж, признавам му го.

Капитан-генералът го изгледа все едно, че го бяха зашлевили през лицето.

— Слънцето ли ти е сварило мозъка, Цветя? Момичето ни трябва. Бракът ни трябва. Ако Денерис приеме младия ни принц и го вземе за свой консорт, Седемте кралства също ще го приемат. Без нея лордовете само ще се изсмеят на претенцията му и ще го дамгосат като мошеник и лъжепретендент. И как предлагаш да стигнем до Вестерос? Чу Лисоно. Нямаме никакви кораби.

„Този човек го е страх да се бие — осъзна Гриф. — Как са могли да го изберат на мястото на Черното сърце?“

— Няма кораби за Робския залив. Вестерос е друг въпрос. Триарсите ще се радват да ни видят гърба, не се съмнявам. Може дори да ни помогнат да уредим превоз до Седемте кралства. Никой град не иска армия на прага си.

— Прав е — каза Лисоно Маар.

— Лъвът вече със сигурност е надушил миризмата на дракона — заговори един от двамата Коул. — Но вниманието на Церсей ще е приковано в Мийрийн и кралицата му. Церсей не знае нищо за нашия принц. Щом слезем на брега и вдигнем знамената, много и много ще се притекат към нас.

— Някои — отстъпи Хари Бездомника. — Не много. Сестрата на Регар има дракони. Синът на Регар няма. Нямаме силата да вземем кралството без Денерис и армията й. Без нейните Неопетнени.

— Първият Егон е взел Вестерос без евнуси — отвърна Лисоно Маар. — Защо шестият Егон да не може да направи същото?

— Планът…

— Кой план? — прекъсна го Тристан Реките. — Планът на дебелия? Който се променя с всяко обръщане на луната? Първо Визерис щеше да се обедини с нас с петдесет хиляди дотракски вресльовци зад гърба. После Кралят просяк умря и щеше да е сестра му, послушно детенце кралица, тръгнала за Пентос с трите си новоизлюпени дракона. Вместо това момичето обръща към Робския залив и оставя по пътя си низ от опожарени градове, а дебелият решава, че трябва да се срещнем с нея край Волантис. Сега и този план рухна. Омръзнаха ми плановете на Илирио. Робърт Баратеон спечели Железния трон без помощта на дракони. И ние можем същото. А ако греша и кралството не се вдигне в наша подкрепа, винаги можем да се оттеглим обратно през Тясното море, както направи Горчива стомана някога, и други след него.

Стрикланд поклати упорито глава.

— Рискът…

— … не е какъвто беше, след като Тивин Ланистър е мъртъв. Седемте кралства никога няма да са по-узрели за завоюване. На Железния трон седи поредното момче крал, по-младо от предишното, а бунтовниците са като гъста есенна шума по земята.

— Все пак — възрази Стрикланд — сами не можем да се надяваме да…

На Гриф му беше дошло до гуша от страхливите приказки на капитан-генерала.

— Няма да сме сами. Дорн ще се присъедини към нас, трябва да се присъедини. Принц Егон е син на Елия, както и на Регар.

— Така е — заяви момчето. — А кой е останал във Вестерос да ни се противопостави? Една жена.

— Жена Ланистър — настоя капитан-генералът. — Кралеубиеца ще е на нейна страна, бъдете сигурни в това, и ще разполагат с цялото богатство на Скалата на Кастърли. А Илирио казва, че това момче крал е сгодено за момиче на Тирел, което означава, че ще трябва да се изправим и срещу цялата мощ на Планински рай.

Ласуел Пийки забарабани с пръсти по масата.

— Макар и след сто години, някои от нас все още имат приятели в Предела. Силата на Планински рай може и да не е такава, каквато си я въобразява Мейс Тирел.

— Принц Егон — каза Тристан Реките, — ние сме ваши хора. Това ли е желанието ви, да отплаваме на запад вместо на изток?

— Да — отвърна нетърпеливо Егон. — Щом леля ми иска Мийрийн, нека си го държи. Сам ще взема Железния трон, с вашите мечове и вярност. Придвижваме се бързо, удряме здраво и можем да спечелим няколко лесни победи, преди Ланистърите изобщо да са разбрали, че сме слезли на брега. Това ще привлече други към каузата ни.

Реките се усмихваше одобрително. Други се спогледаха замислено. След това Пийки заяви:

— Предпочитам да умра във Вестерос вместо на демонския път.

Марк Мандрейк се изкиска.

— А аз предпочитам да живея, да спечеля земи и някой голям замък.

А Франклин Цветята потупа дръжката на меча си и рече:

— Стига да мога да убия няколко Фосоуей, аз съм за.

Всички заговориха наведнъж и Гриф разбра, че вълната се е обърнала. „Тази страна на Егон никога не бях виждал досега.“ Не беше благоразумен курс, но благоразумието му беше омръзнало, призляваше му от тайни, писнало му беше от чакане. Спечелил или загубил, щеше да види отново Грифонов полог, преди да умре, и да бъде погребан в гробницата до баща си.

Един по един мъжете на Златната дружина коленичеха и полагаха мечовете си в нозете на неговия млад принц. Последният, който го направи, беше Хари Стрикланд Бездомника, с изприщените му крака и всичко.

Когато излязоха от палатката на капитан-генерала, слънцето багреше в червено небето на запад и мяташе алени сенки по златните черепи на пилоните. Франклин Цветята предложи да разведе принца из лагера и да го запознае с някои от тъй наречените от него „момчета“. Гриф, разбира се, се съгласи веднага.

— Но помнете, за дружината той трябва да си остане Гриф Младия, докато не прехвърлим Тясното море. Във Вестерос ще измием косата му и ще го оставим да облече бронята си.

— Да, разбрано. — Цветята плесна Гриф Младия по гърба. — С мен. Ще започнем с готвачите. Добре е да ги познава човек.

Щом се отдалечиха, Гриф се обърна към Полумайстера.

— Доведи лейди Лемор и сир Роли. Ще ни трябват и сандъците на Илирио. Всичките пари и бронята. Предай на Яндри и Юсила благодарностите ни. Тяхната роля в това приключи. Няма да бъдат забравени, когато негово величество поеме кралството си.

— Както заповядате, милорд.

Гриф го остави и се прибра в палатката, предоставена му от Хари Бездомника.

Знаеше, че пътят напред е пълен с опасности, но какво от това? Всички хора трябва да умрат. Молеше се само за време. Толкова дълго беше чакал, боговете със сигурност щяха да му дадат още няколко години, достатъчно, за да види момчето, което бе наричал свой син, на Железния трон. Да върне земите си, името си, честта си. Да заглуши камбаните, които толкова силно кънтяха в сънищата му всеки път, щом затвореше очи, за да заспи.

Сам в палатката, със златните и алени лъчи на гаснещото слънце, грейнали през процепа, Джон Конингтън смъкна наметалото си от вълча кожа, издърпа над главата си ризницата, седна на походното столче и смъкна ръкавицата от дясната си ръка. Нокътят на средния му пръст бе почернял като гагат, а сивото бе пропълзяло почти до първата става. Върхът на безименния му пръст също бе започнал да потъмнява, а когато го бодна с върха на камата, не почувства нищо.

„Смърт — знаеше той. — Но бавна. Все още имам време. Година. Две. Пет. Някои каменни хора живеят до десет. Достатъчно време да прехвърля морето, да видя отново Грифонов полог. Да сложа край на родословието на Узурпатора завинаги и да поставя сина на Регар на Железния трон.“

Тогава лорд Джон Конингтън можеше да умре доволен.