Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (20)

Тирион

„Свенливата девица“ се движеше през мъглата като слепец, опипващ пътя си по непознат коридор.

Септа Лемор се молеше. Пелените мъгла приглушаваха гласа й, правеха го тънък и тих. Гриф крачеше напред-назад до палубата и ризницата му тихо подрънкваше под наметалото му от вълча кожа. От време на време докосваше меча си сякаш за да се увери, че все още виси на кръста му. Роли Дъкфилд буташе с пръта на десния борд, Яндри при бакборда. Юсила държеше кормилото.

— Не ми харесва това място — измърмори Халдон Полумайстера.

— Малко мъглица ли те уплаши? — заяде се Тирион, макар че мъглата беше доста. При носа на „Свенливата девица“ Гриф Младия стоеше с третото весло, за да ги избутва от препятствията, щом изникнеха от бялата пелена. Фенерите бяха запалени отпред и отзад, но мъглата бе толкова гъста, че от средата на лодката джуджето можеше да види само светлина, зареяла се над водата пред него, и друга, подгонила го отзад. Собствената му задача бе да поддържа мангала.

— Това не е обикновена мъгла, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Намирисва на магия. Човек може да я разпознае, ако има нюх да я подуши. Много пътници са се губили тук, и малки лодки, и големи галери също. Скитат се сами из мъглите, дирят слънцето и не могат да го намерят, докато лудостта или гладът не им вземат живота. Неспокойни духове витаят във въздуха тук, и измъчени души под водата.

— Ето една — каза Тирион. Откъм десния борд една ръка, достатъчно голяма, за да строши лодката, се пресягаше нагоре от тъмните дълбини. Само върховете на два пръста се показваха от повърхността на водата, но когато „Свенливата девица“ леко се плъзна покрай нея, той успя да зърне останалото от ръката, потръпваща под водата, и зяпнало нагоре бледо лице. Макар тонът му да беше безгрижен, беше притеснен. Това място беше лошо, вонеше на отчаяние и смърт. „Юсила е права. Тази мъгла е неестествена.“ Нещо мръсно се въдеше в тези води и заразяваше въздуха. „Нищо чудно, че каменните хора полудяват.“

— Не бива да се подиграваш — предупреди го Юсила. — Шепнещите мъртъвци мразят топлото и бързото и винаги търсят да привлекат още прокълнати души към себе си.

— Едва ли имат саван за моя ръст. — Джуджето разбърка жарта с машите.

— Не толкова омразата движи каменните хора, колкото гладът. — Халдон Полумайстера беше увил около устата и носа си жълт шал и гласът му бе приглушен. — В тези мъгли не се въди нищо, което би могъл да яде човек със здрав разум. Три пъти всяка година триарсите на Волантис пращат нагоре по реката галера с провизии, но корабите с подаяния често закъсняват и понякога карат повече усти, отколкото храна.

— Все трябва да има риба в реката — каза Гриф Младия.

— Не бих куснала риба, извадена от тези води — рече Юсила. — Никога.

— Добре би било и мъглата да не вдишваме — рече Халдон. — Проклятието на Гарин е навсякъде около нас.

„Единственият начин да не вдишваш мъглата е да не дишаш.“

— Проклятието на Гарин е само сива люспа — каза Тирион. Проклятието често се виждаше по деца, особено в земи с влажен и студен климат. Заразената плът се втвърдяваше, калцирана и напукана, макар да беше чел, че развитието на сивата люспа може да се задържи с помощта на соли, лапа от синап и горещи бани (както твърдяха майстерите) или с молитва, жертвоприношение и постене (както настояваха септоните). След това болестта минаваше, като оставяше младите си жертви обезобразени, но живи. Майстерите и септоните бяха съгласни, че децата, белязани от сивата люспа, никога не могат да хванат по-смъртоносната форма на болестта, нито ужасната й бърза братовчедка, сивата чума. — Казват, че влагата е виновна. Мръсни изпарения във въздуха. Не проклятия.

— Завоевателите и на това не вярвали, Хюгор Хълма — каза Юсила. — Мъжете на Волантис и Валирия окачили Гарин в златна клетка и му се подигравали, докато зовял своята Майка да ги унищожи. Но през нощта водите се вдигнали и ги издавили и оттогава до ден-днешен нямат покой. Все още са долу под водата, някогашните господари на огъня. Студеният им дъх се вдига от тъмното и прави тези мъгли, а плътта им е станала каменна като сърцата им.

„Старата може и да е права. Това място не е добро. Чувствам се все едно, че отново съм в нужника и гледам как баща ми умира.“ И той щеше да полудее, ако му се наложеше да прекара живота си в тази сива супа, докато плътта и костите му стават на камък.

Гриф Младия, изглежда, не споделяше опасенията му.

— Само да се опитат да ни безпокоят, ще им покажем от какво сме направени.

— Направени сме от кръв и кост, по образ и подобие на Отеца и Майката — каза септа Лемор. — Избягвайте тщеславните хвалби, умолявам ви. Гордостта е тежък грях. Каменните хора също са били горди, а Лордът в плащаницата — най-гордият от всички тях.

Лицето на Тирион се бе зачервило от топлината на жаравата.

— Има ли наистина лорд в плащаница? Или е просто някоя приказка?

— Лордът в плащаницата е властвал над тези мъгли още от времето на Гарин — каза Яндри. — Според някои той е самият Гарин, станал от водния си гроб.

— Мъртвите не стават от гробовете си — настоя Халдон Полумайстера.

— И никой не живее хиляда години. Има лорд в плащаница, да. Имало е десетки такива. Когато един умре, друг заема мястото му. Сегашният е корсар от Островите на Базилиска, повярвал, че Ройн ще му предложи по-богата плячка от Лятното море.

— Да, и аз го чух това — рече Дък, — но има друга приказка, която по̀ ми харесва. Според нея той не е като другите каменни хора, а е бил отначало статуя, докато една сива жена не дошла от мъглата и не го целунала с устни, студени като лед.

— Стига! — извика Гриф. — Тихо, всички.

Септа Лемор ахна.

— Какво беше това?

— Къде? — Тирион не виждаше нищо в мъглата. Топлината от греещите въглени бе зачервила лицето му.

— Нещо се движеше. Видях как водата се накъдри.

— Костенурка — заяви бодро принцът. — Голям кокалотрошач, нищо повече. — Заби пръта си пред тях и ги избута от извисил се над водата зелен обелиск.

Мъглата ги беше загърнала плътно, влажна и мразовита. От сивите дълбини изникна потънал храм. Минаха покрай мраморно стълбище, което се виеше на спирала от тинята и свършваше нащърбено във въздуха. Отвъд него едва се виждаха други очертания: порутени шпилове, обезглавени статуи, дървета с корени по-големи от лодката им.

— Това е бил най-красивият град на реката, и най-богатият — каза Яндри. — Кройан, градът на празненствата.

„Твърде богат — помисли Тирион. — Твърде красив. Никак не е разумно да изкушаваш драконите.“ Потъналият град беше навсякъде около тях. Едва видима фигура прелетя над тях, бели ципести криле изплющяха в мъглата. Джуджето изви врат, за да види по-добре, но съществото се скри толкова бързо, колкото се бе появило.

Скоро пред тях изплува друга светлина.

— Лодка — извика смътен глас над водата. — Кои сте вие?

— „Свенливата девица“ — извика в отговор Яндри.

— „Кралският рибар“. Нагоре или надолу?

— Надолу. Кожи и мед, ейл и лой.

— Нагоре. Ножове и игли, дантела и лен, сладко вино.

— Какво ново от Стар Волантис? — извика Яндри.

— Война.

— Къде? — подвикна Гриф. — Кога?

— Когато се обърне годината — дойде отговорът. — Ниесос и Малакво са се хванали за ръчица, а слоновете са се нашарили. — Гласът заглъхна, щом другата лодка се отдалечи от тях. Светлината й се смали и изчезна.

— Разумно ли е да се вика през мъглата по лодки, които не можем да видим? — попита Тирион. — Ами ако бяха пирати?

С пиратите бяха извадили късмет, като се промъкнаха нощем по Езерото на кинжала, невидими и невредими. Веднъж Дък зърна един корпус, за който настояваше, че е на Урхо Неумития. „Свенливата девица“ беше срещу вятъра обаче, а Урхо — ако наистина беше Урхо — не прояви интерес към тях.

— Пиратите няма да навлязат в Скърбите — отвърна Яндри.

— Слоновете са се нашарили? — промърмори Гриф. — Какво иска да каже? Ниесос и Малакво? Илирио е платил на триарх Ниесос достатъчно, за да му дължи осемкратно.

— В злато или в сирене? — заяде се Тирион.

Гриф се ядоса.

— Освен ако не можеш да разкараш тази мъгла със следващото си остроумие, задръж го за себе си.

„Да, тате — за малко да отвърне джуджето. — Ще си мълча. Благодаря ти.“ Не познаваше тези волантинци, но му се струваше, че слоновете и тигрите може да имат сериозно основание да се съюзят пред заплахата от дракони. „Може би търговецът на сирене не е преценил добре положението. Можеш да купиш човек със злато, но само кръв и стомана ще го задържи верен.“

Дребосъкът разбърка отново въглените и ги раздуха, за да се разгорят. „Мразя го това. Мразя я тази мъгла, мразя го това място и никак не си падам по Гриф.“ Тирион още си пазеше отровните гъби, които бе откъснал в имението на Илирио, и в някои дни ужасно се изкушаваше да ги пъхне във вечерята на Гриф. Бедата бе в това, че Гриф като че ли рядко ядеше.

Дък и Яндри натиснаха веслата. Юсила завъртя кормилото. Гриф Младия избута „Свенливата девица“ от една порутена кула, чиито прозорци зееха над тях като слепи черни очи. Платното увисна отпуснато и натежало. Водата под корпуса стана по-дълбока и прътовете вече не можеха да докоснат дъното, но течението продължаваше да ги тласка надолу, докато…

Тирион успя само да види нещо огромно, надигнало се от водата изгърбено и злокобно. Взе го за хълм, извисен над горист остров, или за гигантска скала, обрасла с мъх и папрат. Но когато „Свенливата девица“ се приближи, очертанията станаха по-ясни. До водата се виждаше дървена цитадела, изгнила и обрасла със зеленина. Нагоре се издигаха тънки шпилове, някои — прекършени като счупени копия. Пред очите им изникваха и се скриваха останали без покриви кули, протягащи се слепешком нагоре. Зали и галерии бавно се отнасяха назад, изящни контрафорси, деликатни сводове, колони с канелюри, тераси и беседки.

Всичко рухнало, запустяло, пропаднало.

Сивият мъх тук растеше гъст, покрил нападалите камъни и провиснал като брада от всички кули. Черни лози бяха изпълзели от прозорци, врати и над сводове, по високите каменни стени. Мъглата скриваше три четвърти от двореца, но това, което зърнаха, бе повече от достатъчно за Тирион, за да разбере, че тази островна крепост е била някога десет пъти по-голяма от Червената цитадела и сто пъти по-красива. Знаеше къде е.

— Дворецът на любовта — промълви той.

— Това е ройнарското име — каза Халдон Полумайстера. — Но хиляда години това е било Дворецът на скръбта.

Развалините бяха достатъчно тъжни, но това, че знаеше какво са били, ги правеше още по-тъжни. „Тук някога е имало смях — помисли Тирион. — Имало е разцъфтели градини и фонтани, искрящи златни на слънцето. Тези стъпала някога са кънтели от стъпките на влюбени, а под онзи рухнал купол безброй женитби са се скрепявали с целувка.“ Мислите му се върнаха към Тиша, която за толкова кратко бе неговата лейди съпруга. „Джайм — помисли той с отчаяние. — Моята кръв, моят голям и силен брат. Когато бях малък, той ми носеше играчки, обръчи от бъчви, блокчета и изваян от дърво лъв. Даде ми първото ми пони и ме научи как да го яздя. Когато каза, че те е купил за мен, изобщо не се усъмних. Защо да го правя? Той беше Джайм, а ти беше просто някакво момиче, което играеше роля. Страхувах се от това от самото начало, от мига, в който за първи път ми се усмихна и ми позволи да докосна ръката ти. Собственият ми баща не можеше да ме обича. Защо да ме обичаш ти, ако не за злато?“

През дългите сиви пръсти на мъглата чу отново дълбокото тръпнещо дрънн на тетивата, изпъшкването на лорд Тивин, когато металната пръчка го порази под корема, пляскането на бузите му на камъка, когато се смъкна, за да умре. „Накъдето заминават курвите“, беше казал. „А къде е това?“ искаше да го попита Тирион. „Къде замина Тиша, татко?“

— Колко още трябва да търпим тази мъгла?

— Още час и би трябвало да излезем от Скърбите — отвърна Халдон Полумайстера. — Оттам нататък ще е направо увеселителна разходка. На всеки завой по Долен Ройн има село. Овощни градини, лозя и ниви със зърно, зреещо на слънцето, рибари по реката, горещи бани и сладки вина. Селхорис, Валисар и Волон Терис са градчета с крепостни стени, толкова големи, че може да минат за градове в Седемте кралства. Вярвам, че ще…

— Светлина напред — предупреди Гриф Младия.

Тирион също я видя. „“Кралският рибар" или друга лодка", каза си, но някак си знаеше, че не е така. Носът го засърбя и той го зачеса яростно. Светлината стана по-ярка, щом „Свенливата девица“ се приближи. Смътна звезда в далечината, блещукаше едва-едва в мъглата и ги привличаше. Скоро станаха две светлини, после три: накъсана редица фарове, издигащи се от водата.

— Мостът на съня — каза Гриф. — На отсечката ще има каменни хора. Някои може да започнат да стенат, щом се приближим, но едва ли ще ни безпокоят. Повечето каменни хора са хилави същества, тромави, вдървени и малоумни. Към края всички полудяват, но тогава са най-опасни. Ако се наложи, гонете ги с факлите. В никакъв случай не им позволявайте да ви докоснат.

— Може да не ни видят дори — каза Халдон Полумайстера. — Мъглата ще ни скрие от тях, докато не стигнем почти до моста, а след това ще ги подминем, преди да са разбрали, че сме тук.

„Каменните очи са слепи очи“, помисли Тирион. Знаеше, че смъртоносната форма на сивата люспа започва в крайниците: щипане на върха на пръста, почерняване на нокът на крака, загуба на чувство. Щом изтръпването пропълзеше навътре в ръката или от стъпалото нагоре в крака, плътта се втвърдяваше и ставаше студена, а кожата на жертвата придобиваше сивкав оттенък, наподобяващ камък. Чувал беше да казват, че има само три добри цяра за сива люспа: брадва, меч и сатър. Отсичането на засегнатите части от тялото спираше понякога разпространението на болестта, но не винаги. Много хора бяха пожертвали ръка или крак само за да открият, че другият посивява. Станеше ли това, нямаше надежда. Слепотата беше обичайна, когато камъкът стигнеше до лицето. В последния стадий проклятието продължаваше навътре, към костите и вътрешните органи.

Мостът напред стана по-голям. „Мостът на съня“ го бе нарекъл Гриф, но този сън беше смачкан и разбит. Бледни каменни арки се нижеха в мъглата, протягаха се от Двореца на скръбта към западния бряг на реката. Половината бяха рухнали, затънали под тежестта на сивия мъх, който ги загръщаше, и гъстите черни лози, които се виеха като змии нагоре от водата. Широкото дървено платно на моста беше прогнило, но някои от лампите по протежението му все още светеха. Когато се приближиха, Тирион видя фигурите на каменни хора, които се движеха в светлината, кръжаха безцелно около лампите като бавни сиви мушици. Някои бяха голи, други — загърнати в плащаници.

Гриф извади дългия си меч.

— Йоло, запали факлите. Момче, прибери Лемор в каютата и стой с нея.

Гриф Младия изгледа възмутено баща си.

— Лемор знае къде е каютата й. Искам да остана.

— Заклехме се да те пазим — каза тихо Лемор.

— Нямам нужда да ме пазят. Мога да боравя с меч не по-зле от Дък. Половин рицар съм.

— И половин момче — каза Гриф. — Прави каквото ти се казва. Веднага.

Младежът изруга под нос и захвърли пръта си на палубата. Звукът отекна странно в мъглата и за миг сякаш още пръти западаха около тях.

— Защо трябва да бягам и да се крия? Халдон остава, Юсила също. Даже Хюгор.

— Да де, но аз съм достатъчно малък, за да се скрия зад една патка — отвърна Тирион. Тикна няколко факли в мангала и загледа как намаслените парцали пламнаха. „Не зяпай в огъня“, каза си. От пламъците после нямаше да може да вижда в тъмното.

— Ти си джудже — подхвърли пренебрежително Гриф Младия.

— Тайната ми е разкрита — съгласи се Тирион. — Да, аз съм на половината на Халдон и никой не дава и една глумска пръдня дали ще живея, или ще умра. — „Най-малко аз самият.“ — Ти обаче… ти си всичко.

— Джудже — намеси се Гриф. — Предупредих те…

В мъглата отекна плач, смътен и тънък.

Лемор се обърна рязко и потрепери.

— Седемте да ни спасят дано.

Разбитият мост беше само на пет разтега пред тях. Водата около стълбовете му кипеше бяла като пяна от устата на безумец. На четирийсет стъпки над нея каменните хора стенеха и мърмореха под мъждукаща лампа. Повечето от тях забелязваха „Свенливата девица“ толкова, колкото и стелещата се над водата мъгла. Тирион стисна високо факела си и усети, че е затаил дъх. А след това бяха под моста, с белите стени, натежали от пелени сив мъх, надвиснали от двете страни, и водата, кипнала яростно около тях. За миг сякаш щяха да се разбият в пилона отдясно, но Дък вдигна пръта си и ги изтласка обратно в средата на течението, и скоро вече го бяха подминали.

Гриф Младия сграбчи Тирион за ръката.

— Какво искаше да кажеш? Че аз съм всичко? Какво искаше да кажеш с това? Защо съм всичко?

— Ами, ако каменните хора бяха взели Яндри, Гриф или хубавата ни Лемор, щяхме да поскърбим за тях и да продължим. Загубим ли теб, цялото това начинание се проваля и всичките тези години кроежи на търговеца на сирене и евнуха щяха да са за нищо… не е ли така?

Момчето се обърна към Гриф.

— Той знае кой съм.

„И да не знаех преди, вече щях да го знам.“ „Свенливата девица“ вече се беше отнесла надолу по течението, далече от Моста на съня. Оставаше само гаснещата светлина зад кърмата, а и тя скоро щеше да се стопи.

— Ти си Гриф Младия, син на наемника Гриф — каза Тирион. — Или може би си Воинът, предрешен като смъртен. Я да погледна хубаво. — Вдигна факела си и светлината окъпа лицето на Гриф Младия.

— Престани, да не съжалиш после — заповяда Гриф.

Джуджето все едно не го чу.

— Синята коса придава син цвят на очите ти, това е добре. А приказката, че я боядисваш в памет на мъртвата си тирошка майка, беше толкова трогателна, че за малко да ме разплаче. Все пак някой по-любопитен човек би могъл да се запита защо на едно наемническо пале ще му трябва пиклива септа да го въвежда във Вярата или майстер без верига да го учи на история и езици. А някой умник би могъл да си зададе въпроса защо баща ти ще наема странстващ рицар да те обучава в оръжията, вместо просто да те прати да чиракуваш в някоя от свободните чети. Сякаш някой е поискал да те държи скрит, като в същото време те подготвя за… какво? Виж, тук има загадка, но съм сигурен, че с времето ще я разреша. Длъжен съм да призная, имаш доста благородни черти като за умряло момче.

Момчето се изчерви.

— Не съм умрял!

— Как да не си? Милорд баща ми уви трупа ти в пурпурно наметало и го положи до сестра ти в подножието на Железния трон, дарът му за новия крал. На които им стискаше да повдигнат наметалото, казаха, че половината ти глава я няма.

Момчето се дръпна и го изгледа объркано.

— Твоят…?

— Баща, да. Тивин от дома Ланистър. Може би си чувал за него.

Гриф Младия се поколеба.

— Ланистър? Твой баща?

— Мъртъв е. От моята ръка. Ако на ваша милост е угодно да ме нарича Йоло или Хюгор, така да бъде, но знайте, че съм роден Тирион от дома Ланистър, законен син на Тивин и Джоана, и двамата убити от мен. Някои ще ви кажат, че съм кралеубиец и родоубиец, и лъжец, и всичко това е вярно… но пък тук сме компания от лъжци, нали? Да вземем фалшивия ти баща. Гриф, а? — Джуджето се изхили. — Би трябвало да благодарите на боговете, че Варис Паяка е част от този ваш заговор. Гриф е могъл да заблуди онова чудо с отрязаната патка толкова, колкото заблуди мен. Никакъв лорд, казва негово благородие, никакъв рицар. Аз пък не съм джудже. Да твърдиш нещо все още не значи, че е истина. Кой би могъл по-добре да отгледа сина инфант на принц Регар от скъпия приятел на принц Регар Джон Конингтън, бивш лорд на Грифонов полог и Ръка на краля?

— Млъкни. — Гласът на Гриф бе притеснен.

Откъм бакборда, малко под водата, се виждаше огромна каменна ръка. Два пръста щръкнаха над повърхността. „Колко още такива има тук?“, зачуди се Тирион. Мокра вадичка потече по гръбнака му и го накара да потръпне. Скърбите бавно се нижеха покрай тях. Присви очи в мъглата и зърна прекършена кула, обезглавена статуя на герой, старо дърво, изтръгнато от земята и преобърнато, огромните му корени се извиваха през покрива и прозорците на рухнал купол. „Защо всичко това ми изглежда така познато?“

Право напред от тъмната вода в изящна спирала се издигаше наклонено стълбище от бял мрамор и рязко прекъсваше на десет стъпки над главите им. „Не — помисли Тирион. — Това е невъзможно.“

— Напред. — Гласът на Лемор трепереше. — Светлина.

Всички погледнаха натам. Всички я видяха.

— „Кралският рибар“ — каза Гриф. — Или някоя друга лодка. — Но отново извади меча си.

Никой не каза и дума повече. „Свенливата девица“ се движеше с течението. Платното й не беше вдигано, откакто навлязоха в Скърбите. Движеха се само с реката. Дък стоеше присвил очи, стиснал пръта си с две ръце. След малко дори Яндри престана да бута. Очите на всички бяха приковани в далечната светлина. Щом се приближиха, тя се раздвои. После светлините станаха три.

— Мостът на съня — каза Тирион.

— Немислимо — рече Халдон Полумайстера. — Моста го оставихме зад себе си. Реките текат само в една посока.

— Майка Ройн тече както й хрумне — измърмори Яндри.

— Седемте да ни спасят дано — промълви Лемор.

Горе на моста каменните хора нададоха вопъл. Няколко засочиха надолу към тях.

— Халдон, заведи принца долу — заповяда Гриф.

Беше късно. Течението ги държеше в зъбите си. Носеха се неумолимо към моста. Яндри изпъна пръта си напред, за да не се блъснат в някой от пилоните. Ударът ги тласна настрани, през пелена от светлосив мъх. Пипала забърсаха лицето на Тирион, меки като пръсти на курва. След това чу зад себе си трясък и палубата се наклони така внезапно, че за малко да загуби опора и да изхвърчи през борда.

Каменен мъж се стовари отгоре в лодката.

Падна върху покрива на кабината толкова тежко, че „Свенливата девица“ се разтърси, и изрева някаква дума на непозната за Тирион реч. Последва го втори каменен мъж — падна до кормилото. Прогнилите дъски се пръснаха от удара и Юсила изпищя.

Дък беше най-близо до нея. Едрият мъж не загуби време да посяга за меча си. Развъртя пръта в ръцете си, шибна каменния човек в гърдите и го събори в реката; той потъна мигновено и без звук.

Гриф се нахвърли върху втория в мига, в който той се измъкна от разбития покрив на кабината. С меч в дясната си ръка и факел в лявата изтласка съществото назад. Докато течението отнасяше „Свенливата девица“ под моста, сенките им заиграха по обраслите с мъх стени. Когато каменният мъж тръгна назад, Дък прегради пътя му с пръта в ръка. Когато тръгна напред, Халдон Полумайстера размаха към него втори факел и го подкара назад. Не му остана друг избор освен да налети право към Гриф. Капитанът се плъзна настрана и мечът му изсвистя. Изхвърчаха искри, щом стоманата се заби в калцираната сива плът на каменния човек, но ръката му все пак тупна на палубата. Гриф изрита крайника настрана. Яндри и Дък настъпваха с прътите. Заедно избутаха съществото през борда и в черните води на Ройн.

Междувременно „Свенливата девица“ беше минала под моста.

— Всички ли оправихме? — попита Дък. — Колко скочиха?

— Двама — отвърна Тирион разтреперан.

— Трима — каза Халдон. — Зад теб.

Джуджето се обърна рязко. И го видя.

Скокът беше откършил единия му крак и нащърбено парче бяла кост стърчеше през изгнилия плат на бричовете му и сивото месо под него. Счупената кост беше напръскана с кафява кръв, но съществото все пак се хвърли напред и посегна към Гриф Младия. Ръката му беше сива и вкочанена, но между пръстите му се процеждаше кръв, докато се мъчеше да ги стисне, за да го хване. Момчето стоеше облещено и вцепенено все едно и то бе от камък. Ръката му беше на дръжката на меча, но сякаш бе забравил защо.

Тирион го изрита в краката и скочи над него, щом падна, заби факела си в лицето на каменния мъж и го принуди да залитне назад на счупения си крак и да замаха отчаяно към пламъците с втвърдените си сиви ръце. Джуджето настъпи напред, сечеше с факела във въздуха, тикаше го в очите на каменното същество. „Още малко. Назад, още една стъпка, още.“ Бяха на ръба на палубата, когато съществото му налетя, сграбчи факела и го изтръгна от ръцете му. „Мамка му“, помисли Тирион.

Каменният мъж запокити факела настрана и той изсъска, щом падна в черните води. Каменният мъж нададе вой. Беше пришълец от Летните острови: челюстта и половината му брадичка бяха станали на камък, но кожата му бе черна като катран там, където още не бе посивяла. Беше се напукала и нацепила там, където бе сграбчил факела. Кръв капеше между пръстите му, но той явно не го усещаше. Малка милост, поне според Тирион. Макар и смъртоносна, казваха, че сивата люспа не е болезнена.

— Стой настрана! — извика някой, отдалече, а друг глас се отзова:

— Принцът! Пазете момчето!

Каменният мъж се люшна напред, протегнал ръце да го докопа.

Тирион заби рамото си в него.

Все едно се удари в стена на замък — но този замък се крепеше на счупен крак. Каменният мъж залитна назад, но се вкопчи в Тирион, докато падаше. Рухнаха във водата с оглушителен плясък и Майка Ройн погълна и двамата.

Внезапният студ удари Тирион като чук. Докато потъваше, усети опипваща към лицето му каменна ръка. Другата се вкопчи в ръката му и го повлече надолу в тъмното. Заслепен, с пълен с вода нос и задавен, той риташе и се извиваше, мъчеше се да се отскубне, но каменните пръсти бяха неподатливи. Въздухът заизлиза на мехурчета от дробовете му. Светът бе черен и ставаше все по-черен. Не можеше да вдиша.

„Има и по-лоши начини да се умре от удавяне.“ А и честно казано, беше умрял отдавна, още в Кралски чертог. Само духът му бе останал, малкият отмъстителен призрак, който удуши Шае и прониза с метална стрела търбуха на великия лорд Тивин. Никой нямаше да скърби за съществото, в което се бе превърнал. „Ще терзая Седемте кралства — помисли си той, докато потъваше все по-дълбоко. — Не искаха да ме обичат жив. Нека се ужасяват от мен мъртъв.“

Когато отвори уста, за да ги прокълне всички, черна вода напълни устата му и мракът се сгъсти.