Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (31)

Давос

В сумрака на Вълчата бърлога Давос Държеливия усети, че тази сутрин нещо не е наред.

Събудиха го гласове. Той пристъпи до вратата на килията, но дървото беше много дебело и не можа да различи думите. Утрото бе дошло, но не и кашата, която Гарт му носеше всяка сутрин за закуска. Това го притесни. Всички дни бяха общо взето едни и същи във Вълчата бърлога, а всяка промяна обикновено беше към по-лошо. „Може това да е денят, в който ще умра. Гарт може би седи с бруса сега, за да наточи Лейди Лу.“ „Отведи това същество във Вълчата бърлога и му отсечи главата и ръцете — бе заповядал дебелият лорд. — Няма да мога да изям и една хапка, докато не видя главата на този контрабандист набучена на кол, с глава лук, натикана между лъжливите му зъби.“ Всяка нощ Давос заспиваше с тези думи в главата и всяка сутрин се будеше с тях. А за да не забрави, Гарт винаги с удоволствие му го напомняше. „Мъртвец“, беше името му за Давос. Когато дойдеше сутрин, винаги казваше: „Ето, каша за мъртвеца.“ А вечер: „Духни свещта, мъртвец.“

Веднъж Гарт донесе дамите си, за да ги представи на мъртвеца.

— Курвата не хваща много окото — рече той, като погали пръчка студено черно желязо, — но когато я нагрея до червено и я пусна да ти докосне патката, ще ревеш за майка си. А това е Лейди Лу. Тя ще ти вземе главата и ръцете, щом лорд Виман нареди.

Давос никога не беше виждал по-голяма брадва от Лейди Лу, нито с по-остър ръб. Според другите тъмничари Гарт прекарваше дните си, като я точеше. „Няма да моля за милост“, беше решил твърдо Давос. Щеше да отиде на смърт като рицар, като помоли само да вземат главата му преди ръцете. Дори Гарт не можеше да е толкова жесток, че да му откаже това, надяваше се.

Звуците зад вратата бяха смътни и приглушени. Давос отлепи ухо от нея и закрачи из килията. Като за килия беше голяма и странно удобна. Подозираше, че може да е била някога спалня за малко лордче. Беше три пъти по-широка от капитанската му каюта на „Черната Беса“ и дори по-голяма от каютата, на която се радваше Саладор Саан на своя „Валириан“. Макар единственият й прозорец да беше зазидан с тухли, в едната стена имаше взидано огнище, достатъчно голямо да побере котел, и имаше дори нужник в единия ъгъл. Подът беше от изкорубени дъски, а постелята миришеше на мухъл, но тези неудобства бяха нищожни в сравнение с онова, което бе очаквал.

Храната също бе изненада. Вместо овесената каша, мухлясалия хляб и гнилото месо, обичайното ядене в тъмница, пазачите му носеха прясно уловена риба, хляб, още топъл от пещта, овнешко с подправки, ряпа, моркови и дори раци. Гарт не беше много доволен от това.

— Мъртвите не трябва да ядат по-добре от живите — негодуваше той.

Давос имаше и кожи, за да се завива нощем, дърва за огъня, чисти дрехи, лоена свещ. Когато помоли за хартия, перо и мастило, Тери му ги донесе на другия ден. Когато помоли за книга, за да се разсейва, Тери се върна със „Седемлъчата звезда“.

Въпреки всичките удобства обаче килията си оставаше килия. Стените й бяха от здрав камък, толкова дебели, че нищо не можеше да чуе от външния свят. Вратата беше дъб и желязо и пазачите я държаха залостена. Тежки железни букаи висяха от тавана и чакаха деня, в който лорд Мандърли щеше да реши да го окове и да го даде на Курвата. „Днес може да е този ден. Следващия път, когато Гарт отвори вратата, може да не е за да ми донесе каша.“

Коремът му ръмжеше, сигурен знак, че утрото се е проточило, а все още — никаква храна. „Най-лошото не е умирането, а незнанието кога и как.“ Беше лежал в няколко затвора и тъмници през живота си на контрабандист, но тях бе споделял с други затворници, тъй че винаги имаше някой, с когото човек да сподели страхове и надежди. Не и тук. Вълчата бърлога бе само за Давос Държеливия.

Знаеше, че в подземията на замъка има истински тъмници: тъмни килии и зали за изтезания, и влажни ями, където в тъмното щъкаха големи черни плъхове. Тъмничарите му твърдяха, че в момента всичките били празни.

— Само ние с тебе сме тука, Лучец — беше му казал сир Бартимъс, главният тъмничар, мършав еднокрак рицар с нашарено от белези лице и едно сляпо око. Когато си пийнеше добре (а си пийваше добре почти всеки ден), сир Бартимъс обичаше да се хвали как е спасил живота на лорд Виман в Битката на Тризъбеца. Вълчата бърлога му беше наградата.

Останалото от „ние с тебе“ включваше готвач, когото Давос никога не виждаше, шестима пазачи във войнишката спалня на наземния етаж, две перачки и двамата ключари, които наглеждаха затворника. Тери беше младият, синът на една от перачките, четиринайсетгодишно момче. Старият беше Гарт, грамаден, плешив и необщителен, винаги носеше един и същ мазен кожен елек и винаги гледаше кръвнишки.

Годините като контрабандист бяха дали на Давос Държеливия усет кога един човек е лош, а Гарт беше лош. Луковия рицар внимаваше да държи езика си зад зъбите пред него. С Тери и сир Бартимъс не беше толкова сдържан. Благодареше им за храната, окуражаваше ги да говорят за своите надежди и преживелици, отговаряше вежливо на въпросите им и никога не прекаляваше с молбите. Помолеше ли за нещо, беше дребно: леген вода и парче сапун, книга, още свещи. Повечето такива услуги получаваше и им беше дълбоко благодарен.

Никой от двамата не обелваше и дума за лорд Мандърли, крал Станис или Фрей, но говореха за други неща. Тери искаше да замине на война, като порасне достатъчно, да води битки и да стане рицар. Обичаше да се оплаква и от майка си. Призна, че спяла с двама от пазачите. Мъжете дежуреха на различни смени и никой не знаеше за другия, но един ден някой от двамата щеше да се досети и тогава щеше да се лее кръв. Някои нощи момчето дори носеше мях с вино в килията и разпитваше Давос за живота на контрабандистите, докато пиеха.

Сир Бартимъс не проявяваше никакъв интерес към външния свят или каквото и да било събитие, откакто бе изгубил крака си. Заобичал беше Вълчата бърлога обаче и най-много обичаше да говори за дългата й и кървава история. Бърлогата била много по-стара от Бял пристан, обясни рицарят на Давос. Вдигната била от крал Джон Старк, за да брани устието на Белия нож от морски разбойници. Много от по-младите кралски синове в Севера устройвали седалището си в нея, много кралски братя, чичовци и братовчеди. Някои предавали замъка на своите синове и внуци и така възникнали разклонения на дома Старк: Грейстарките продължили най-дълго, владели Вълчата бърлога пет столетия, докато не дръзнали да се обединят с Дредфорт в бунт срещу Старките на Зимен хребет.

След падането им замъкът минал през много други ръце. Домът Флинт го държал едно столетие, домът Локи — близо две. Слейт, Лонг, Холт, Ашууд също го владеели, назначени от Зимен хребет да пазят реката. Разбойници от Трите сестри го завзели веднъж и го направили база за набезите си на север. През войните между Зимен хребет и Долината бил обсаден от Осгуд Арин, Стария сокол, и опожарен от сина му, запомнен като Птичия нокът. Когато старият крал Едрик Старк отслабнал много и не можел да защити владението си, Вълчата бърлога била завзета от търговци на роби от Каменните стъпала. Те дамгосвали пленниците си с нажежени железа и ги прекършвали с бича, преди да ги натоварят на кораби през морето, и същите тези каменни стени били свидетели на това.

— После паднала дълга и жестока зима — каза сир Бартимъс. — Белия нож замръзнал здраво и дори устието се заледило. Ветровете дошли с вой от север, търговците на роби се сврели вътре край огньовете си, а докато се топлели, новият крал ги връхлетял. Брандън Старк бил това, правнукът на Едрик Снежната брада, дето го нарекли Ледените очи. Превзел Вълчата бърлога, съблякъл търговците на роби голи и ги дал на робите, които намерил в оковани в тъмниците. Казват, че овесили червата им по клоните на дървото на сърцето, като дар на боговете. Старите богове, не тия новите от Юга. Вашите Седем не знаят зимата и зимата не ги знае тях.

Давос не можеше да оспори тази истина. От това, което бе видял на Източен крайморски страж, и той не държеше да знае зимата.

— Кои богове почитате? — попита той еднокракия рицар.

— Старите. — Сир Бартимъс се ухили и заприлича досущ на череп. — Аз и моите сме били тука преди Мандърли. Харесва ли ти, или не, моите предци са накачили онези черва по дървото.

— Не знаех, че северняците правят кръвни приношения на дърветата на сърцето.

— Много и много не знаете вие южняците за Севера — отвърна сир Бартимъс.

Не грешеше. Давос седеше до свещта и гледаше писмата, които бе надраскал дума по дума през дните си в затвора. „Бях по-добър контрабандист, отколкото рицар — беше написал на жена си, — по-добър рицар, отколкото кралска Ръка, по-добра кралска Ръка, отколкото съпруг. Съжалявам. Маря, обичах те. Моля те, прости ми за злините, които ти причиних. Ако Станис загуби тази война, земите ни също ще са изгубени. Отведи момчетата през Тясното море до Браавос и ги научи да мислят за мен с добро, ако може. Ако Станис спечели Железния трон, домът Държеливи ще оцелее и Деван ще остане в двора. Ще ти помогне да уредиш другите момчета при благородни лордове, където могат да служат като пажове и скуайъри и да спечелят рицарството си.“ Беше най-добрият съвет, който можеше да й даде, макар да му се щеше да звучи по-мъдро.

Беше написал също тъй на всеки от тримата си живи синове, да им помогне да запомнят бащата, който им бе купил имената с върховете на пръстите си. Писмата му до Стефон и младия Станис бяха къси, сковани и непохватни. Честно казано, не ги познаваше и наполовина колкото по-големите си момчета, които бяха изгорели или се удавиха на Черната вода. На Деван написа повече, писа му колко е горд, че вижда сина си като кралски скуайър, и му напомни, че като най-голям е негов дълг да защити лейди майка си и по-малките си братя. „Кажи на Негово величество, че направих всичко, което можах — завършваше писмото. — Съжалявам, че го провалих. Изгубих си късмета, когато загубих върховете на пръстите си, в деня, в който реката пламна под Кралски чертог.“

Пак зачете писмата, чудеше се дали да промени дума тук, или да добави някоя там. Човек би трябвало да има да каже повече, когато се е взрял в края на живота си, но думите идваха трудно. „Не се справих чак толкова зле — опита се да се увери. — Издигнах се от Квартала на бълхите, за да стана Ръка на краля, и се научих да чета и пиша.“

Все още седеше изгърбен над писмата, когато чу подрънкването на железни ключове на халка. Миг след това вратата на килията се отвори.

Мъжът, който пристъпи вътре, не беше от тъмничарите му. Беше висок и изпит, със силно набраздено лице и къса сиво-кафява коса. На кръста му висеше дълъг меч, тъмнопурпурното му наметало бе затегнато на рамото с тежка сребърна тока във формата на метален юмрук.

— Лорд Държеливи — каза мъжът, — нямаме много време. Моля, елате с мен.

Давос го изгледа предпазливо. Това „моля“ го обърка. Мъже, на които им предстои да загубят глава и ръце, не ги удостояват с подобни учтивости.

— Кой сте вие?

— Робет Гловър, ако благоволи милорд.

— Гловър. Седалището ви беше Дълбоки лес.

— Седалището на брат ми Галбарт. Беше и е, благодарение на вашия крал Станис. Той възвърна Дълбоки лес от желязната вещица, която го открадна, и предлага да го възстанови на законните му собственици. Много и много се случи, докато вие бяхте затворен между тези стени, лорд Давос. Ровът Кайлин е паднал, а Рууз Болтън се е върнал в Севера с по-малката дъщеря на Нед Старк. Множество Фрей са с него. Болтън е пратил гарвани, призовава всички лордове на Севера в Бароутън. Иска васална клетва и заложници… и свидетели на венчавката му за Аря Старк и неговото копеле Рамзи Сняг, с който брак Болтън смятат да предявят претенция за Зимен хребет. Ще дойдете ли с мен, или не?

— Какъв избор имам, милорд? Идвам с вас, или оставам с Гарт и Лейди Лу?

— Коя е лейди Лу? Някоя от перачките? — Гловър ставаше нетърпелив. — Всичко ще ви бъде обяснено, ако дойдете.

Давос се изправи.

— Ако ще умирам, умолявам милорд да се погрижи писмата ми да бъдат доставени.

— Имате думата ми за това… макар че ако умрете, няма да е от ръцете на Гловър, нито на лорд Виман. Хайде бързо, с мен.

Гловър го поведе по тъмен коридор и надолу по изтъркани каменни стъпала. Прекосиха гората на боговете на замъка: дървото на сърцето бе израснало толкова огромно и оплетено, че бе задавило всички дъбове, брястове и брези, а дебелите му бели клони бяха пробили през стени и прозорци над него. Корените му бяха дебели колкото мъжки кръст, а стволът му — толкова широк, че лицето, изваяно на него, изглеждаше дебело и сърдито. Зад язовото дърво Гловър отвори ръждясала желязна врата и спря, за да запали факла. После поведе Давос надолу по още стъпала в мазе със сводест покрив, където влажните стени бяха покрити със солена кора, а морската вода плискаше под краката им. Минаха през няколко подземия и редове мокри малки вмирисани килии, съвсем различни от стаята, където бяха държали Давос. След това имаше гладка каменна стена, която се завъртя, щом Гловър я бутна. Зад нея се появи дълъг тесен тунел — и още стъпала. Тези водеха нагоре.

— Къде сме? — попита Давос, докато се изкачваха. Думите му отекнаха смътно в тъмното.

— Стъпалата под стъпалата. Проходът минава под Стълбищния замък и нагоре към Новия замък. Таен път. Няма да е добре за вас да ви видят, милорд. Смятат ви за мъртъв.

„Каша за мъртвеца.“ Давос продължи нагоре.

Излязоха през друга стена, но тази изглеждаше паянтова отвътре. Стаята зад нея беше уютна, топла и удобно обзаведена, с мирски килим на пода, на една маса горяха свещи от пчелен восък. Давос чу свирня на гайди и гусли някъде наблизо. На стената висеше овча кожа с карта на Севера, нарисувана с избелели цветове. Под картата седеше Виман Мандърли, величественият лорд на Бял пристан.

— Моля, седнете. — Лорд Мандърли беше облечен пищно. Кадифеният му жакет беше в нежен синьо-зелен цвят, извезан със златна нишка по пешовете, ръкавите и яката. Мантията му бе от хермелин, закопчана на рамото със златен тризъбец. — Гладен ли сте?

— Не, милорд. Тъмничарите ме хранеха добре.

— Има вино, ако сте жаден.

— Ще преговарям с вас, милорд. Моят крал ми заповяда това. Не съм длъжен да пия с вас.

Лорд Виман въздъхна.

— Отнесох се към вас възмутително, знам. Имах своите основания, но… моля, седнете и пийте, умолявам ви. Пийте за щастливото завръщане на момчето ми. Вилис, най-големият ми син и наследник. Той си е у дома. Това, което чувате, е пир за добре дошъл. В двора на Тритона ядат пай с минога и сърнешко с печени кестени. Винафрид танцува с Фрей, за когото ще се омъжи. Други Фрей вдигат чаши вино в тост за приятелството ни.

Зад звуците на музиката Давос долови бръмченето на много гласове и дрънченето на чаши и блюда. Не каза нищо.

— Току-що дойдох от високата трапеза — продължи лорд Виман. — Ядох твърде много, както винаги, а цял Бял пристан знае, че червата ми са зле. Приятелите ми Фрей няма да се чудят за дългото ми посещение в нужника, надяваме се. — Обърна чашата си. — Така. Ти ще пиеш, а аз — не. Сядай. Времето е кратко, а имаме да си кажем много неща. Робет, вино за Ръката, бъди така добър. Лорд Давос, няма да го знаете, но вие сте мъртъв.

Робет Гловър наля чаша вино и я предложи на Давос. Той я взе, подуши я, отпи.

— Как умрях, ако може да попитам?

— От брадвата. Главата и ръцете ви бяха качени над Тюленовата порта, а лицето ви бе обърнато така, че очите ви да гледат над пристанището. Вече сте добре изгнил, въпреки че натопихме главата ви в катран, преди да я набучим горе на пръта. Казват, че врани и разни морски птици били изкълвали очите ви.

Давос помръдна неловко в стола си. Беше странно усещане, да си умрял.

— Ако благоволи милорд, кой умря вместо мен?

— Има ли значение? Имате обикновено лице, лорд Давос. Надявам се, че думите ми не ви обиждат. Мъжът имаше вашия цвят, нос със същата форма, две сходни уши, дълга брада, която можеше да се подкастри и оформи като вашата. Можете да сте сигурен, че го омазахме добре в катрана, а лукът, натикан между зъбите му, му разкривява лицето. Сир Бартимъс се погрижи пръстите му да се скъсят също като вашите. Мъжът беше престъпник, ако това ви носи някаква утеха. Смъртта му навярно ще донесе повече добро от всичко, което съм правил през живота си. Милорд, нищо лошо не ви желая. Злобата, която показах към вас, беше глумска игра, която да удовлетвори приятелите ми Фрей.

— Милорд е трябвало да посвети живота си на глумски игри — отвърна Давос. — Вие и близките ви изглеждахте съвсем убедително. Снаха ви като че ли искаше да ме види умрял съвсем искрено, а малката ви дъщеря…

— Вила. — Лорд Виман се усмихна. — Видяхте ли колко храбра беше? Дори когато я заплаших, че ще заповядам да й отрежа езика, ми напомни за дълга на Бял пристан към Старките на Зимен хребет, дълг, който никога няма да бъде изплатен. Вила говореше от сърце, както и лейди Леона. Простете й, ако можете, милорд. Тя е глупава, уплашена жена, а Вилис е нейният живот. Не всеки мъж носи в себе си принц Емон Драконовия рицар или Симиън Звездоокия, и не всяка жена може да бъде толкова храбра като моята Вила или сестра й Винафрид… която знаеше, но все пак изигра ролята си безстрашно.

— Когато преговаря с лъжци, дори един честен мъж трябва да лъже. Не смеех да се опълча на Кралски чертог, докато последният ми жив син оставаше пленник. Лорд Тивин Ланистър лично ми написа, че държи Вилис в ръцете си. Ако искам да го освободя невредим, каза ми, трябва да се разкая за измяната си, да предам града, да заявя своята вярност към момчето крал на Железния трон… и да превия коляно пред Рууз Болтън, Гаранта на Севера. Ако откажех, Вилис щеше да умре със смъртта на изменник, Бял пристан щеше да бъде щурмуван и плячкосан, а хората ми да понесат същата съдба като Рейните на Кастамир. — Той въздъхна. — Дебел съм и мнозина си мислят, че това ме прави слаб и глупав. Може би Тивин Ланистър беше един от тях. Върнах му гарван, за да му кажа, че бих превил коляно и отворил портите си след като синът ми бъде върнат, но не и преди това. Нещата останаха така, когато Тивин умря. След това Фрей се появиха с костите на Вендел… за да сключат мир и да го подпечатат с брачен договор, така твърдяха, но нямаше да им дам каквото искаха, докато не си върна Вилис здрав и невредим, а те нямаше да ми дадат Вилис, докато не докажа верността си. Вашето пристигане ми даде средството да го направя. Това беше причината за грубостта, която показах към вас в Двора на Тритона, и за главата и ръцете, които гният над Тюленовата порта.

— Поели сте голям риск, милорд — отвърна Давос. — Ако Фрей бяха разкрили измамата ви…

— Никакъв риск не поех. Ако някой Фрей си беше направил труда да се качи над портата ми, за да огледа отблизо мъжа с лука в устата, щях да обвиня тъмничарите си за грешката и да им поднеса вас, за да ги удовлетворя.

Мравки полазиха по гърба на Давос.

— Разбирам.

— Надявам се. Казахте, че имате синове.

„Трима — помисли Давос. — Макар че създадох седем.“

— Скоро трябва да се върна на пира, за да вдигна тост за приятелите ми Фрей — продължи Мандърли. — Те ме наблюдават, сир. Ден и нощ очите им не се откъсват от мен, носовете им душат за полъх на измяна. Видяхте ги, наглия сир Джаред и брат му Регар, онзи самодоволно подсмихващ се червей, който носи драконово име. Зад тях двамата е Саймонд, който дрънка монети. Купил е няколко от слугите ми и двама от рицарите ми. Една от слугините на жена му се е добрала до леглото на собствения ми шут. Ако Станис се чуди защо писмата ми са толкова малко, то е защото не смея да се доверя дори на майстера си. Майстерите уж трябва да изоставят старата си вярност, когато сложат веригите си, но не мога да забравя, че Теомор е роден Ланистър от Ланиспорт и претендира за далечно родство с Ланистърите в Скалата на Кастърли. Обкръжен съм от врагове и лъжливи приятели, лорд Давос. Плъзнали са в града ми като хлебарки и нощем усещам как пълзят по мен. — Пръстите на дебелия мъж се свиха в юмрук и всичките му гуши потрепериха. — Синът ми Вендел отиде в Близнаците като гост. Яде хляба и солта на Уолдър и окачи меча си на стената, за да пирува с приятели. А те го убиха. Убиха го, казвам, и дано Фрей се задавят с лъжите си. Пия с Джаред, шегувам се със Саймонд, обещавам на Регар ръката на любимата си внучка… но не си и помисляйте, че съм забравил. Северът помни, лорд Давос. Северът помни и глумската игра е към края си. Синът ми си е у дома.

Нещо в думите на лорд Виман смрази Давос до костите.

— Ако търсите справедливост, милорд, обърнете се към крал Станис. Никой не е по-справедлив от него.

Робет Гловър се намеси:

— Вашата вярност ви прави чест, милорд, но Станис Баратеон си остава вашият крал, не нашият.

— Вашият крал е мъртъв — напомни им Давос, — убит на Червената сватба до сина на лорд Виман.

— Младият вълк е мъртъв — съгласи се Мандърли, — но онова храбро момче не беше единственият син на лорд Едард. Робет, доведи младежа.

— Веднага, милорд. — Гловър бързо излезе.

„Младежа?“ Възможно ли беше някой от братята на Роб Старк да е преживял погрома на Зимен хребет? „Намерено момче или фалшиво?“ Северът щеше да се вдигне и за едното, и за другото, подозираше Давос… но Станис Баратеон никога нямаше да се съюзи с лъжепретендент.

Младежът, който влезе след Робет Гловър, не беше Старк, нито можеше изобщо да се надява да мине за такъв. Беше по-голям от убитите братя на Младия вълк, петнайсетинагодишен на вид, а очите му бяха… стари. Лицето му под рошавата тъмнокафява коса беше почти варварско, с широка уста, дълъг нос и остра брадичка.

— Кой си ти? — попита Давос.

Момчето погледна към Робет Гловър.

— Той е ням, но го учихме да пише. Бързо се учи. — Гловър извади камата си и я подаде на момчето. — Напиши името си за лорд Държелйви.

В стаята нямаше пергамент. Момчето вряза буквите на дървена греда в стената. В… Е… К… С. Най се постара на последната. Щом приключи, метна камата във въздуха, улови я и загледа доволно работата си.

— Векс е железнороден. Беше скуайър на Теон Грейджой. Беше в Зимен хребет. — Гловър седна. — Колко знае лорд Станис за случилото се в Зимен хребет?

Давос си припомни набързо разказите, които беше чул.

— Зимен хребет беше завзет от Теон Грейджой, бивш повереник на лорд Старк. Уби двамата малки синове на Старк и набучи главите им над стените на замъка. Когато северняците дойдоха, за да го прогонят, подложи целия замък на меча до последното дете, преди самият той да бъде убит от копелето на лорд Болтън.

— Не убит — поправи го Гловър. — Пленен и откаран в Дредфорт. Копелето му дра кожата.

Лорд Виман кимна.

— Историята, която разказвате, е тази, която сме чули всички, пълна с лъжи като пудинг пълен със стафиди. Всъщност копелето на Болтън подложи Зимен хребет на меча… Рамзи Сняг се наричаше тогава, преди момчето крал да го направи Болтън. Сняг не уби всички. Пощади жените, върза ги и ги прати в Дредфорт за забавлението си.

— Забавлението си?

— Той е голям ловец — поясни Виман Мандърли. — А жените са любимият му дивеч. Съблича ги голи и ги пуска в горите. Имат половин ден преднина, преди да тръгне подир тях с хрътки и рогове. От време на време някоя слугиня оцелява, за да разкаже. Повечето нямат този късмет. Когато ги хване, Рамзи ги изнасилва, одира им кожите, дава труповете им за храна на кучетата си и връща кожите им в Дредфорт като ловни трофеи. Ако са го забавлявали добре, им прерязва гърлата, преди да ги одере. Иначе е обратното.

Давос пребледня.

— Богове милостиви. Как е възможно човек да…

— Злото е в кръвта му — каза Робет Гловър. — Той е копеле, родено от насилие. Сняг, каквото и да казва момчето крал.

— Имало ли е някога толкова черен сняг? — попита лорд Виман. — Рамзи заграби земите на лорд Рогов лес, като насила се ожени за вдовицата му, след което я заключи в кула и я забрави. Казват, че изяла пръстите си, преди да издъхне… а представата на Ланистър за кралско правосъдие е да възнаградят убиеца й с малкото момиче на Нед Старк.

— Болтън винаги са били колкото коварни, толкова и жестоки, но този е направо звяр в човешка кожа — каза Гловър.

Владетелят на Бял пристан се наведе над масата.

— Фрей не са по-добри. Говорят за варги и превъплъщенци и твърдят, че Роб Старк е убил моя Вендел. Каква наглост! Не очакват Северът да повярва на лъжите им, но смятат, че трябва да се преструваме, че вярваме, или да умрем. Рууз Болтън лъже за ролята си в Червената сватба, а копелето му лъже за падането на Зимен хребет. Но все пак, докато държаха Вилис, нямах друг избор, освен да ям всичките тези говна и да хваля вкуса им.

— А сега, милорд? — попита Давос.

Беше се надявал лорд Виман да каже: „А сега ще се обявя на страната на крал Станис.“ Но на устните на дебелия мъж пробяга странна усмивка и той отвърна:

— А сега трябва да присъствам на сватба. Прекалено дебел съм, за да възседна кон, както ясно може да види всеки, който има очи. Като момче обичах ездата, а като млад се справях с кон достатъчно добре, за да печеля малко одобрение на турнирите, но онова време си отиде. Тялото ми се е превърнало в затвор, по-ужасен от Вълчата бърлога. Въпреки това трябва да отида в Зимен хребет. Рууз Болтън иска да му падна на колене, а под кадифената си вежливост показва желязна ризница. Ще отида с баржа и на носилка, придружен от сто рицари и добрите ми приятели от Близнаците. Фрей дойдоха по море. Нямат коне, тъй че ще даря всеки с ездитен кон като подарък за гост. В Юга домакините все още ли даряват гостите си?

— Някои, милорд. В деня, в който гостът си тръгне.

— Може би разбирате тогава. — Виман Мандърли се надигна тежко. — Строих бойни кораби повече от година. Някои видяхте, но много повече са скрити нагоре по Белия нож. Дори при загубите, които понесох, все пак командвам повече тежка конница от всеки друг лорд на север от Шийката. Стените ми са здрави, а съкровищниците — пълни със сребро. Стар замък и Вдовишки страж ще вземат пример от мен. Знаменосците ми включват дузина дребни лордове и сто оземлени рицари. Мога да осигуря на крал Станис васалството на всички земи източно от Белия нож, от Вдовишкия страж и Овнешката порта до хълмовете Овча глава и изворите на Счупения клон. Давам обет да направя всичко това, ако вие приемете цената ми.

— Мога да представя условията ви на краля, но…

Лорд Виман го прекъсна.

— Ако вие приемете цената ми, казах. Не Станис. Не ми трябва крал, а контрабандист.

Робет Гловър продължи вместо него:

— Може никога да не научим всичко, което се случи в Зимен хребет, когато сир Родрик Касел се опита да върне замъка от железните на Теон Грейджой. Копелето на Болтън твърди, че Грейджой е убил сир Родрик по време на преговорите. Векс го отрича. Докато не научи повече букви, няма да знаем и половината истина… но той дойде при нас, знаейки „да“ и „не“, а те може да те отведат далече, ако задаваш правилните въпроси.

— Всъщност Копелето е убил сир Родрик и хората на Зимен хребет — каза лорд Виман. — Той е убил и железните хора на Грейджой. Векс е видял мъже, които били изклани при опита им да се предадат. Когато го попитахме как се е спасил, взе парче креда и нарисува дърво с лице.

Давос помисли, после попита:

— Старите богове са го спасили?

— В известен смисъл. Покатерил се на дървото на сърцето и се скрил сред листата. Хората на Болтън претърсили два пъти гората на боговете и избили тези, които намерили там, но никой не се сетил да се качи по дърветата. Така ли стана, Векс?

Момчето метна във въздуха камата на Гловър, улови я и кимна.

— Стоял е на дървото дълго — каза Гловър. — Спал сред клоните, без да смее да слезе. Накрая чул под себе си гласове.

— Гласовете на мъртвите — каза Виман Мандърли.

Векс вдигна пет пръста, потупа всеки с камата, след това сгъна четири и потупа отново последния.

— Шестима ли? — попита Давос. — Били са шестима.

— Двама от тях — убитите синове на Нед Старк.

— Как би могъл ням да ви каже това?

— С креда. Нарисува две момчета… и два вълка.

— Младежът е железнороден, затова е помислил, че ще е най-добре да не се показва — каза Гловър. — Слушал е. Шестимата не се задържали дълго сред руините на Зимен хребет. Четирима тръгнали в една посока, двама — в друга. Векс се прокраднал след двамата, жена и момче. Стоял срещу вятъра, та вълкът да не улови миризмата му.

— Знае къде са отишли — каза лорд Виман.

Давос разбра.

— Искате момчето.

— Рууз Болтън има дъщерята на лорд Едард. За да му попречи, Бял пристан трябва да разполага със сина на Нед… и вълчището. Вълкът ще докаже, че момчето е този, който твърди, че е, ако Дредфорт се опитат да го отрекат. Това е цената ми, лорд Давос. Доведете ми момчето на лорда, комуто съм васал, и ще приема Станис Баратеон за свой крал.

По стар инстинкт Давос посегна към гърдите си. Кокалчетата от пръстите му бяха неговият късмет, а някак си чувстваше, че ще му трябва късмет, за да направи каквото иска от него Виман Мандърли. Но кокалчетата ги нямаше, тъй че каза:

— Имате по-добри мъже от мен на служба. Рицари, лордове и майстери. Защо ще ви трябва контрабандист? Имате кораби.

— Кораби — съгласи се лорд Виман, — но екипажите ми са речни моряци или рибари, които никога не са плавали отвъд Захапката. Така че ми трябва човек, който е плавал в по-тъмни води и знае как да се промъкне покрай опасности невидим и невредим.

— Къде е момчето? — Давос някак си знаеше, че отговорът няма да му хареса. — Къде искате да отида, милорд?

— Векс. Покажи му — каза Робет Гловър.

Немият метна камата, улови я, а след това я хвърли и тя се завъртя във въздуха към картата от овча кожа, украсила стената на лорд Виман. Заби се и затрептя. Момчето се ухили.

За един кратък миг Давос помисли дали да не помоли Виман Мандърли да го върне във Вълчата бърлога при сир Бартимъс с неговите ужасни приказки и Гарт с неговите убийствени дами. В Бърлогата дори затворниците ядяха каша сутрин. Но в този свят имаше други места, където хора закусваха с човешка плът.