Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (14)

Смрад

Плъхът изписка, щом го захапа, загърчи се бясно да се отскубне. Коремчето беше най-меката част. Впи зъби в сладкото месо и топлата кръв потече по устните му. Беше толкова хубаво, че докара сълзи в очите му. Коремът му изръмжа и той преглътна. На третата захапка плъхът спря да се бори и той се почувства почти доволен.

После чу гласовете зад вратата на тъмницата.

Изведнъж застина, не смееше дори да сдъвче. Устата му беше пълна с кръв, месо и косми, но го беше страх да изплюе или да глътне. Заслуша се с ужас, вцепенен като камък, в стърженето на ботуши и дрънченето на железни ключове. „Не. Моля ви, богове, не сега, не сега.“ Толкова време му бе отнело, докато хване плъха. „Ако ме спипат с него, ще ми го вземат и после ще кажат, а лорд Рамзи ще ме накаже.“

Знаеше, че трябва да скрие плъха, но беше ужасно гладен. Два дни бяха минали, откакто беше ял. Или може би три. Тук в тъмното беше трудно да се разбере. Макар ръцете и краката му да бяха тънки като клечки, коремът му беше подут и празен, и толкова болеше, че не можеше да заспи. Щом затвореше очи, се улавяше, че си спомня за лейди Рогов лес. След сватбата им лорд Рамзи я беше затворил в една кула и я остави да умре от глад. Накрая беше изяла пръстите си.

Присви се в един ъгъл на килията, стиснал плячката си под брадичката. Кръв потече от ъгълчетата на устата му, докато разкъсваше плъха с колкото зъби му бяха останали и се мъчеше да изгълта колкото може повече от топлата плът, преди да отворят вратата. Месото беше жилаво, но толкова сочно, че чак му прилошаваше. Дъвчеше и гълташе, вадеше кокалчетата от дупките във венците си, където бяха изтръгнали зъбите му. Дъвченето болеше, но беше толкова гладен, че не можеше да спре.

Звуците отвън се усилваха. „Моля ви, богове, нека да не идва за мен“, замоли се той наум, докато откъсваше единия крак на плъха. Отдавна никой не беше идвал при него. Имаше други килии и други затворници. Понякога чуваше писъците им, дори през дебелите каменни стени. „Жените винаги пищят най-силно.“ Засмука суровото месо и се опита да изплюе кокала, но слюнката покапа и кокалчето се заплете в брадата му. „Иди си — замоли се той, — махни се оттук, подмини ме, моля те, моля те.“

Но стъпките спряха точно когато станаха най-шумни и ключовете издрънчаха точно зад вратата. Плъхът изпадна от пръстите му. Той избърса кръвта от тях в бричовете си.

— Не — изръмжа отчаяно. Петите му задраскаха в сламата, докато се мъчеше да се свре в ъгъла, в студените влажни каменни стени.

Щракването на завъртащата се ключалка бе най-ужасният звук от всички. Когато светлината го удари право в лицето, изкрещя. Трябваше да закрие очите си с ръце. Искаше му се да ги издере.

— Махни я, направи пак тъмно, моля те, о, моля те.

— Това не е той — каза момчешки глас. — Виж го. Сбъркали сме килията.

— Последната килия отляво — отвърна друго момче. — Това е последната килия отляво, нали?

— Да. — Мълчание. — Какво казва?

— Май светлината не му харесва.

— На теб щеше ли да ти хареса, ако изглеждаше така? — Момчето се изхрачи. — И вонята му. Ще повърна.

— Ял е плъхове — каза второто момче. — Виж.

Първото момче се изсмя.

— Да. Хе!

„Трябваше.“ Плъховете го хапеха, докато спеше, гризяха пръстите на ръцете и краката му, даже лицето, тъй че щом спипаше някой, не се колебаеше. Яж или ще те изядат — нямаше друг избор.

— Направих го — изломоти той. — Направих го, да, изядох го, те правят същото с мен, моля ви…

Момчетата се приближиха, сламата тихо зашушна под краката им.

— Говори ми — каза едното. Беше по-малкото от двете, хилаво момче, но умно. — Помниш ли кой си?

Страхът заклокочи в него и той простена.

— Говори ми. Кажи ми името си.

„Името ми.“ Писък заседна в гърлото му. Бяха го научили как се казва, бяха, бяха, но беше толкова отдавна, че бе забравил. „Ако го кажа грешно, ще ми вземе още един пръст, или по-лошо, ще ме… ще ме…“ Нямаше да мисли за това. Не можеше да мисли за това. В челюстите го боцкаха игли, в очите. Главата му пулсираше.

— Моля ви — изписука с тънък и немощен глас, все едно беше на сто години. Може би беше. „От колко време съм тук?“ — Махнете се — изломоти през счупени зъби и счупени пръсти, стиснал очи срещу ужасно ярката светлина. — Моля ви, можете да вземете плъха, не ме наранявайте…

— Смрад — каза по-голямото момче. — Името ти е Смрад. Помниш ли? — Беше момчето с факела. По-малкото държеше халката с железните ключове.

„Смрад?“ Сълзи потекоха по бузите му.

— Помня. Да. — Устата му се отвори и затвори. — Името ми е Смрад. Римува се с глад. — В тъмното нямаше нужда от име, тъй че беше лесно да се забрави. „Смрад, Смрад, името ми е Смрад.“ Не се беше родил с това име. В един друг живот беше някой друг, но тук и сега името му беше Смрад. Помнеше.

И момчетата помнеше. Бяха облечени с еднакви вълнени жакети и и двамата бяха на осем, и двамата бяха Уолдър Фрей. „Големия Уолдър и Малкия Уолдър, да.“ Само дето големият беше Малкия, а малкият беше Големия, което забавляваше момчетата и объркваше останалия свят.

— Познавам ви — прошепна с напуканите си устни. — Знам имената ви.

— Трябва да дойдеш с нас — каза Малкия Уолдър.

— Трябваш на негова светлост — каза Големия Уолдър.

Страхът го прониза като нож. „Те са само деца. Две момчета на осем.“ Можеше да надвие две момчета. Колкото и слаб да беше, можеше да вземе факела, да измъкна камата от канията на бедрото на Малкия Уолдър, да избяга. „Не. Не, твърде лесно е. Това е капан. Ако побягна, ще ми отреже още един пръст, ще ми изтръгне още зъби.“

Бягал беше преди. Преди години сякаш, когато все още имаше сили в себе си, когато все още не се беше примирил. Тогава с ключовете бе дошла Кира. Каза му, че ги е откраднала и че знае една задна врата, която никога не се пази.

— Върнете ме в Зимен хребет, милорд — беше го помолила, пребледняла и разтреперана. — Не знам пътя. Не мога да избягам сама. Елате с мен, моля ви.

И той го направи. Тъмничарят беше мъртвопиян, лежеше в локва вино със смъкнати около глезените бричове. Вратата на тъмницата бе отворена и задната вратичка не се пазеше, точно както беше казала тя. Изчакаха луната да се скрие зад облак, измъкнаха се от замъка и зашляпаха през Плачещата вода, залитаха по камъните и в ледената вода. На другия бряг я беше целунал.

— Ти ни спаси — беше й казал. Глупак. Глупак.

Всичко се беше оказало капан, игра, шега. Лорд Рамзи обичаше гонитбата, а най-много обичаше да гони двукрак дивеч. Цялата нощ бягаха през тъмнеещата гора, но щом слънцето изгря, през дърветата смътно се чу далечен рог и лай на хрътки.

— Трябва да се разделим — каза той на Кира, докато кучетата се приближаваха. — Не могат да ни проследят и двамата.

Но момичето беше полудяло от страх и не се откъсна от него, макар да й се закле, че ще събере войска железнородени и ще се върне да я спаси, ако тръгнат след нея.

След час ги хванаха. Едно куче го събори на земята, а друго захапа Кира за крака, докато тя се катереше по склона. Останалите ги обкръжиха с лай и ръмжене, щракаха им със зъби, щом помръднат, и ги задържаха така, докато не дойде Рамзи Сняг с ловците си. Все още беше копеле тогава, не носеше името Болтън.

— Ето ви и вас — рече той и им се усмихна от седлото. — Оскърбихте ме с това бягане. Толкова бързо ли ви омръзна гостоприемството ми? — Тогава Кира грабна камък и го замери по главата. Не го улучи, разбира се, а Рамзи се усмихна. — Трябва да бъдете наказани.

Смрад помнеше отчаяния, уплашен поглед на Кира. Никога не беше изглеждала толкова млада като тогава, все още почти момиче. Но нищо не можеше да направи. „Тя ги доведе до нас. Ако се бяхме разделили, както исках, един от нас можеше да се е измъкнал.“

Споменът стегна гърдите му. Смрад извърна насълзени очи от факела. „Какво иска от мен този път? — помисли отчаяно. — Защо не ме остави на мира? Нищо не съм сгрешил този път, защо просто не ме остави тук, в тъмното?“ Имаше си плъх, тлъст, топъл и мърдащ…

— Дали да не го умием? — попита Малкия Уолдър.

— Негова светлост го харесва вмирисан — отвърна Големия Уолдър. — Затова му викат Смрад.

„Смрад. Името ми е Смрад, римува се с ад.“ Трябваше да запомни това. „Служи, подчинявай се и помни кой си, и нищо лошо няма да те сполети. Той обеща, негова светлост обеща.“ И да искаше да окаже съпротива, не беше му останала сила. Остъргали я бяха от него, с глад я бяха умъртвили, с камшик я бяха одрали. Когато Малкия Уолдър го дръпна да се изправи, а Големия Уолдър размаха към него факела, за да го изкара от клетката, тръгна послушен като куче. Ако имаше опашка, щеше да я подвие между краката си.

„Ако имах опашка, Копелето щеше да я е отрязал.“ Мисълта го споходи неканена, злъчна, опасна мисъл. „Болтън, не Сняг.“ Момчето крал на Железния трон беше направило Рамзи законен лорд, като му беше дал правото да използва името на лорд баща си. Ако някой го наречеше „Сняг“, му напомняше, че е незаконороден, и това го вбесяваше. Трябваше да помни това. И името си, трябваше да помни името си. За миг се изплъзна от ума му и това толкова го изплаши, че се спъна по стръмните стъпала на тъмницата, бричът се съдра и му потече кръв. Малкия Уолдър трябваше да го сбута с факела, за да го накара да се изправи и да тръгне отново.

Изкараха го на двора. Нощта се спускаше над Дредфорт и над източните стени на замъка изгряваше пълна луна. Бледата й светлина хвърляше сенките на високите триъгълни зъбци по замръзналата земя, редица остри черни зъби. Въздухът бе студен, влажен и изпълнен с полузабравени миризми. „Светът — каза си Смрад. — Така мирише светът.“ Не знаеше колко дълго е стоял долу в тъмниците, но трябваше да е поне от половин година. „Поне толкова, или повече. А ако е било пет години, или десет, или двайсет? Дали изобщо ще го науча? А ако съм полудял там долу и половината ми живот си е отишъл?“ Но не, това беше глупост. Не можеше да е било толкова дълго. Момчетата все още бяха момчета. Ако бяха минали десет години, щяха да са вече мъже. Трябваше да помни това. „Не трябва да му позволя да ме побърка. Може да ми отреже пръстите на ръцете и краката, може да ми извади очите и да ми отреже ушите, но не може да ми вземе ума, освен ако не му позволя.“

Малкия Уолдър поведе с факела в ръка. Смрад тръгна покорно след него, с Големия Уолдър зад гърба си. Псетата в кучкарниците се разлаяха, щом минаха покрай тях. Вятър залудува из двора, прониза го през мръсните дрипи и кожата му настръхна. Нощният въздух беше студен и влажен, но не видя следи от сняг, макар зимата със сигурност да наближаваше. Смрад се зачуди дали ще е жив да види снеговете. „Колко ли пръста ще имам на ръцете? Колко на краката?“ Вдигна ръката си и се стъписа, като видя колко е бяла и безплътна. „Кожа и кости. Имам ръце на старец.“ Дали не грешеше за момчетата? Ами ако не бяха Малкия Уолдър и Големия Уолдър все пак, а синовете на момчетата, които бе познавал?

В голямата зала беше сумрачно и димно. Отляво и отдясно горяха факли, стиснати в костеливи човешки ръце, щръкнали от стените. Високо горе имаше почернели от пушек греди, а сводестият таван се губеше в сянка. Въздухът бе натежал от миризмите на вино, ейл и печено месо. Стомахът на Смрад шумно изръмжа и устата му се напълни със слюнка.

Малкия Уолдър го сбута покрай дългите маси, на които се хранеха мъжете от гарнизона. Усещаше погледите им, вперени в него. Най-добрите места близо до подиума бяха заети от фаворитите на Рамзи, Момчетата на копелето. Бен Кокалите, старецът, който се грижеше за любимите псета на негова светлост. Деймън, наричан Деймън Потанцувай за мен, светлокос и с буен момчешки нрав. Грънт, който беше загубил езика си заради лекомислено дърдорене в присъствието на лорд Рууз. Алин Киселия. Кожаря. Жълтия Дик. По-надолу от солта на гарнизона имаше други, които Смрад познаваше по външност, макар и не по име: заклети мечове и сержанти, войници, тъмничари и палачи. Но имаше и външни, непознати за него лица. Някои сбръчкваха носове, щом минеше покрай тях, а други се смееха, като го видеха. „Гости — помисли Смрад. — Приятели на негова светлост, а мен са ме довели, за да ги развеселя.“ Потръпна от страх.

На високата маса Копелето на Болтън седеше на стола на лорд баща си и пиеше от бащината си чаша. Двама стари мъже споделяха трапезата му и Смрад от един поглед разбра, че са лордове. Единият беше мършав, с кремъчни очи, дълга бяла брада и лице, студено като зимен скреж. Елекът му бе от дрипава меча кожа, протрит и мръсен. Под него носеше ризница, дори тук на трапезата. Вторият също беше слаб, но изкривен, докато първият седеше изправен. Едното му рамо бе много по-високо от първото и се беше изгърбил над яденето си като лешояд над леш. Очите му бяха сиви и алчни, зъбите му жълти, раздвоената му брада — валма от сняг и сребро. Само няколко косъма бяла коса бяха останали по петнистия му череп, но наметалото му беше меко и хубаво, сива вълна, обшита с черен самур, и стегнато на рамото с лъчиста звезда от ковано сребро.

Рамзи беше облечен в черно и розово: черни ботуши, черен колан и ножница, черно кожено яке над розов кадифен елек с ивици тъмночервен сатен. На дясното му ухо блестеше гранат, изсечен във формата на капка кръв. Но въпреки пищното облекло си оставаше грозен мъж, с едър кокал, отпуснати рамене и месест, което намекваше, че с годините ще надебелее. Кожата на лицето му беше розова и на петна, носът му широк, устата малка, косата — дълга, черна и суха. Устните му бяха широки и месести, но първото, което забелязваха хората у него, бяха очите му. Имаше очите на лорд баща си: малки, сближени, необичайно бледи. „Призрачно сив“, наричаха някои цвета, но всъщност очите му бяха почти безцветни, като две бучки мръсен лед.

Като видя Смрад, влажните му устни се изкривиха в усмивка.

— Ето го и него. Моят кисел приятел. — На мъжете до себе си рече: — Смрад е с мен още откакто бях момче. Даде ми го лорд баща ми, в знак на бащината си обич.

Двамата лордове се спогледаха.

— Чул бях, че слугата ви е мъртъв — каза изгърбеният. — Убит от Старките, разправяха.

Лорд Рамзи се изкиска.

— Железните ще ви кажат, че което е мъртво, никога не може да умре, а се вдига отново, по-крепко и по-силно. Като Смрад. Обаче мирише на гроб, признавам.

— Мирише на пикня и повръщано. — Старият лорд с изгърбените рамене хвърли кокала, който глозгаше, и избърса пръстите си в покривката на масата. — Има ли някаква причина на всяка цена да ни го натрапвате, докато ядем?

Вторият лорд, старецът с изправения гръб и с ризницата, изгледа Смрад с твърдите си като кремък очи.

— Погледни пак — подкани той другия лорд. — Косата му е побеляла и е загубил двайсет кила, но това не е слуга. Забравил ли си?

Изгърбеният лорд погледна отново и изведнъж изсумтя.

— Той? Не може да бъде! Повереникът на Старк. Такъв веселяк беше, вечно усмихнат.

— По-рядко се усмихва вече — призна лорд Рамзи. — Може да съм му счупил някой и друг от хубавите бели зъбки.

— По-добре да му беше прерязал гърлото — подхвърли лордът с ризницата. — Куче, което се обръща против господаря си, за нищо не става, освен да му се съдере кожата.

— О, дран е той тук-там — отвърна Рамзи.

— Да, милорд. Лош бях, милорд. Нагъл и… — Облиза устна, мъчеше се да си спомни какво още е направил. „Служи и се подчинявай и той ще те остави да живееш и да си запазиш каквото ти е останало. Служи и се подчинявай и помни името си. Смрад, римува се с гад. Вмирисан, римува се с хрисим.“ — Лош и…

— Има кръв на устата ти — посочи Рамзи. — Пак ли си дъвкал пръстите си, Смрад?

— Не. Не, милорд, кълна се.

Веднъж Смрад се беше опитал да отхапе безименния си пръст, за да спре да го боли, след като бяха одрали кожата му. Лорд Рамзи никога не отрязваше просто пръста на човек. Предпочиташе да го одере и да остави оголената плът да изсъхне, да се напука и да забере. Смрад го бяха били с камшик, бяха го разпъвали и рязали, но никоя болка не беше толкова мъчителна, колкото след одиране. Тази болка докарваше човек до лудост и не можеше да се изтърпи дълго. Рано или късно жертвата започваше да пищи: „Моля ви, стига, стига, нека да спре да ме боли, отрежете го.“ И лорд Рамзи се подчиняваше. Беше игра, която играеха. Смрад бе научил правилата и ръцете и ходилата му можеха да го докажат, но тогава ги беше забравил и се опита сам да прекрати болката със зъбите си. Рамзи не остана доволен и обидата струва на Смрад още един пръст.

— Ядох плъх — изломоти той.

— Плъх? — Светлите очи на Рамзи блеснаха на светлината на факлите. — Всички плъхове в Дредфорт са притежание на милорд баща ми. Как смееш да се угощаваш без мое разрешение?

Смрад не знаеше какво да отвърне, тъй че си замълча. Една погрешна дума можеше да му струва още един пръст от краката, даже и от ръцете. Дотук бе загубил два пръста на лявата си ръка и кутрето на дясната, но само малкия пръст на десния крак срещу три на левия. Понякога Рамзи си правеше шеги, че го „подравнява“. „Милорд само се шегува — опита се да се убеди. — Не иска да ме нарани.“ Милорд беше милостив и добър. Можеше да му е одрал лицето заради някои неща, които Смрад беше казвал, преди да научи истинското си име и къде му е мястото.

— Това става досадно — каза лордът с ризницата. — Убий го и да се свърши.

Лорд Рамзи напълни чашата си с ейл.

— Това би провалило празненството ми, милорд. Смрад, имам радостна новина за теб. Скоро ще се женя. Лорд баща ми води едно момиче от Старките. Дъщерята на лорд Едард, Аря. Помниш малката Аря, нали?

„Аря Препъвачката — за малко да се изтърве. — Аря Конското лице.“ По-малката сестра на Роб, с кафявата коса, с дългото лице, тънка като клечка, винаги мръсна. „Санса беше хубавата.“ Спомни си как си беше мислил някога, че лорд Старк може да го ожени за Санса и да го обяви за свой син, но онова бяха само детски мечти. Но Аря…

— Помня я. Аря.

— Тя ще е лейди на Зимен хребет, а аз — нейният лорд.

„Тя е още момиче.“

— Да, милорд. Поздравления.

— Ще ме придружиш ли на сватбата ми, Смрад?

Той се поколеба.

— Ако пожелаете, милорд.

— О, да.

Замълча отново, разколебан. Дали това не беше някакъв жесток капан?

— Да, милорд. Ако благоволите. Би било чест за мен.

— Трябва да те извадим от онази мръсна тъмница тогава. Да те изтъркаме, да ти стане пак кожата розовичка, чисти дрехи да ти намерим, да ти дадем храна. Малко хубава каша ще ти хареса ли? Може би и грахов пай, с малко бекон. Имам една малка задача за теб, и трябва да си върнеш силите, ако ще ми служиш. Искаш да ми служиш, знам.

— Да, милорд. Повече от всичко на света. — Потръпна. — Аз съм вашият Смрад. Моля ви, позволете ми да ви служа. Моля ви.

— След като ме молиш толкова мило, как мога да ти откажа? — Рамзи се усмихна. — Тръгвам на война, Смрад. А ти ще дойдеш с мен, за да ми помогнеш да си доведа девствената невяста.