Джордж Р. Р. Мартин
Танц с дракони (64)

Жертвоприношението

На зелената селска морава хората на кралицата вдигаха кладата си.

„Или трябва да е бялата селска морава?“ Снегът беше дълбок до колене, освен където мъжете го бяха изгребали, за да изкопаят дупки. Вятърът се вихреше от запад и навяваше още сняг по замръзналата повърхност на езерата.

— Не държиш да гледаш това — каза Али Мормон.

— Не, но ще гледам. — Аша Грейджой беше дъщерята на кракена, не някоя глезена девица, която не би могла да понесе грозна гледка.

Беше мрачен, студен, гладен ден. Като предния ден и деня преди него. Бяха прекарали повечето време вън на леда, треперейки до двете дупки, които бяха изсекли в по-малкото от замръзналите езера, с рибарски корди в изтръпналите ръце в безпръсти ръкавици. До неотдавна можеха да разчитат на по една-две риби, закачени на куките, а по-опитните в риболова на лед хора от вълчия лес вадеха по четири-пет. Днес Аша се беше върнала само с дълбок до костите студ. Али не се беше справила по-добре. Три дни бяха минали, откакто някоя от тях бе уловила риба.

Мечката опита отново.

— Аз не държа да гледам това.

„Не теб искат да изгорят хората на кралицата.“

— Иди си тогава. Имаш думата ми, няма да избягам. Къде бих могла да отида? В Зимен хребет ли? — Аша се изсмя. — Само три дни езда, както ми казват.

Шестима от хората на кралицата се бореха с два огромни окастрени бора, за да ги наместят в дупките, които други шестима хора на кралицата бяха изкопали. Не беше нужно Аша да ги пита за какво са. Знаеше. „Колове.“ Нощта скоро щеше да падне, а червеният бог трябваше да се храни. „Дар от кръв и огън — наричаха го хората на кралицата, — за да може Господарят на Светлината да извърне огненото си око към нас и да стопи тези трижди проклети снегове.“

— Дори в това място на страх и мрак Господарят на Светлината ни пази — каза сир Годри Фаринг на хората, събрани да гледат, докато набиваха дърветата в дупките.

— Какво общо има вашият южняшки бог със снега? — запита ядосано Артос Флинт. Черната му брада беше покрита с ледена кора. — Това, което ни сполетя тук, е гневът на старите богове. Тях трябва да умилостивим.

— Да — каза Вул Голямото ведро. — Червения Рахло нищо не значи тук. Само ще ядосате старите богове. Гледат от острова си.

Селцето се намираше между две езера, по-голямото осеяно с гористи островчета, щръкнали над леда като замръзнали юмруци на удавен великан. На едно такова островче се издигаше древно язово дърво със ствол и клони, бели като снеговете наоколо. Преди осем дни Аша бе отишла с Али Мормон да видят отблизо цепнатите му червени очи и кървавата уста. „Само мъзга е — беше си казала, — червената мъзга, която тече в язовите дървета.“ Но очите й не се убедиха. Човек вижда това, което вярва, тъй че виждаха замръзнала кръв.

— Вие северняците ни докарахте тези снегове — настоя Корлис Пени. — Вие и демонските ви дървета. Р’хлор ще ни спаси.

— Р’хлор ще ни обрече на смърт — отвърна му Артос Флинт.

„Чума да тръшне боговете и на двама ви“, помисли Аша Грейджой.

Сир Годри Великаноубиеца огледа пилоните и разклати единия, за да се увери, че е здраво набит.

— Добре. Добре. Ще свършат работа. Сир Клейтън, доведи жертвите.

Сир Клейтън Съгс беше силната дясна ръка на Годри. „Или трябва да е изсъхналата му ръка?“ Аша не харесваше сир Клейтън. Докато Фаринг изглеждаше страстен в предаността си към червения бог, Съгс беше просто жесток. Виждала го беше край нощните огньове, как гледа разтворил устни и с жадни очи. „Не бога обича, а пламъците.“ Когато попита сир Джъстин дали Съгс винаги е бил такъв, той й отвърна с гримаса:

— На Драконов камък играеше комар с палачите и им помагаше в разпита на затворници, особено ако затворникът беше млада жена.

Аша не се изненада. Не се съмняваше, че Съгс щеше да гледа с особена наслада изгарянето й. „Освен ако бурите не спрат.“

От деветнайсет дни бяха на три дни път от Зимен хребет. „Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван.“ Но не бяха гарвани, а бурята беше неумолима. Всяка сутрин Аша се събуждаше с надеждата, че може би най-сетне ще види слънцето, но виждаше само поредния снежен ден. Бурята беше погребала всяка колиба и коптор под могила мръсен сняг, преспите скоро щяха да затрупат и дългата къща на селцето.

А нямаше никаква храна освен издъхващите им от глад и студ коне, рибата от езерата (все по-малко от ден на ден) и жалкия дивеч, който можеха да намерят в тези студени и мъртви гори. След като кралските рицари и лордове взимаха за себе си лъвския пай от конското месо, за простите войници оставаше от малко по-малко. Нищо чудно, че бяха започнали да ядат мъртвите.

Аша се беше ужасила като всички останали, когато Мечката й каза, че са хванали четирима от мъжете на Пийзбъри да секат един от войниците на покойния лорд Фел. Режели парчета плът от бедрата и задника му, докато едната му ръка се въртяла на шиш. Но не можеше да се преструва на изненадана. Четиримата не бяха единствените, вкусили човешка плът по време на този убийствен поход — бяха само първите разкрити.

Четиримата на Пийзбъри щяха да платят за този свой пир с живота си, по заповед на краля… а изгарянето им щяло да сложи край на бурята, твърдяха хората на кралицата. Аша Грейджой не вярваше в червения им бог, но все пак се молеше дано да са прави. Иначе щеше да има още клади и сърдечното желание на сир Клейтън Съгс можеше да се сбъдне.

Сир Клейтън изведе напред четиримата плътоядци — голи, с вързани отзад ръце. Най-младият плачеше, докато залиташе в снега. Други двама вървяха все едно, че вече са мъртви, забили погледи в земята. Аша се изненада, като видя колко обикновени изглеждат. „Никакви чудовища не са. Най-обикновени хора.“

Най-старият беше сержантът им. Само той бе непокорен и ръсеше отрова по хората на кралицата, докато го бутаха напред с копията си.

— Майната ви на всички, майната му на червения ви бог. Чуваш ли ме, Фаринг? Великаноубиец? Смях се, когато шибаният ти братовчед умря, Годри. Трябваше и него да изядем, толкова хубаво миришеше, когато го опекохме. Бас слагам, момчето беше сладко и крехко. Сочно. — Удар с тъпия край на копие го събори на колене, но не го усмири. Когато се вдигна, изплю кръв и счупени зъби и продължи: — Курът е най-вкусната част, с коричка от огъня. Тлъста наденичка. — Продължи да реве дори когато го овързаха с веригите. — Корлис Пени, ела тука бе. Що за име е това, Пени? Толкова ли взимаше майка ти? А ти, Съгс, проклето копеле, ти…

Сир Клейтън не каза нито дума. Бързо посичане разпра гърлото на сержанта и обля гърдите му с кръв.

Плачещият заплака още по-силно, тялото му се тресеше с всеки хлип. Беше толкова слаб, че Аша можеше да преброи всяко ребро.

— Не — замоли ги той, — моля ви, той беше умрял, беше умрял, а бяхме гладни, моля ви…

— Сержантът беше умният — каза Аша на Али Мормон. — Предизвика Съгс да го убие. — Зачуди се дали същата хитрост ще подейства отново, ако дойде нейният ред.

Четирите жертви бяха оковани гръб до гръб, по двама на кол. Увиснаха там, трима живи и един мъртъв, докато поклонниците на огнения бог струпат цепеници и съчки в краката им; след това поляха куповете с масло. Трябваше да побързат. Снегът както винаги валеше тежко и дървото скоро щеше да прогизне.

— Къде е кралят? — попита сир Корлис Пени.

Преди четири дни един от личните скуайъри на краля се беше предал на студа и глада, момче на име Браян Фаринг, близък на сир Годри. Станис Баратеон стоя с мрачно лице пред погребалната клада, когато предадоха тялото на момчето на пламъците. След това се беше оттеглил в наблюдателната си кула. Не беше излизал оттогава… макар да го зърваха от време на време на покрива на кулата, очертан на фона на сигналния огън, който гореше там ден и нощ. „Говори с червения бог“, казваха някои. „Вика лейди Мелисандра“, настояваха други. Тъй или иначе, според Аша Грейджой кралят беше отчаян и се молеше за помощ.

— Канти, иди намери краля и му кажи, че всичко е готово — каза сир Годри на един войник.

— Кралят е тук — чу се гласът на Ричард Хорп.

Над бронята сир Ричард носеше ватирания си жакет, извезан с трите пеперуди „мъртвешка глава“ на поле от пепел и кост. Крал Станис вървеше до него. Зад тях, мъчейки се да не изостане, куцукаше Арнолф Карстарк с тоягата си от черен трън. Лорд Арнолф ги беше намерил преди осем дни. Беше довел със себе си син, трима внуци, четиристотин копия, четирийсет стрелци, дузина конници с пики, майстер и кафез с гарвани… но с провизии едва колкото да изхранят хората му.

Карстарк не беше истински лорд, както бяха обяснили на Аша, а само кастелан на Кархолд, докато истинският лорд оставаше в плен на Ланистърите. Мършав и изгърбен, с лявото рамо с една педя по-високо от дясното, той имаше хилав врат, присвити сиви очи и пожълтели зъби. Само няколко бели косъма по главата го деляха от пълната плешивина; раздвоената му брада беше колкото бяла, толкова и сива, но винаги чорлава. Според Аша в усмивките му имаше нещо кисело. Но ако приказките бяха верни, тъкмо Карстарк щяха да държат Зимен хребет, стига да го вземеха. Някъде в далечното минало домът Карстарк беше изникнал от дома Старк, а лорд Арнолф бе един от първите знаменосци на Едард Старк, взели страната на Станис.

Доколкото Аша знаеше, боговете на Карстарк бяха старите богове на Севера, богове общи за тях и Вул, Норей, Флинт и другите планински кланове. Зачуди се дали лорд Арнолф е дошъл да гледа изгарянето по покана на краля, за да види лично могъществото на червения бог.

При появата на Станис двама от вързаните на пилоните започнаха да молят за милост. Кралят ги изслуша мълчаливо, стиснал зъби. След това каза на Годри Фаринг:

— Може да започнете.

Великаноубиеца вдигна високо ръце.

— Господарю на Светлината, чуй ни.

— Господарю на Светлината, защити ни — запяха хората на кралицата, — че нощта е тъмна и пълна с ужаси.

Сир Годри вдигна глава към помръкващото небе.

— Благодарим ти за слънцето, което ни топли, и те молим да ни го върнеш, о, господи, та да огрее пътя ни към твоите врагове. — Снежинките се топяха по лицето му. — Благодарим ти за звездите, що ни гледат нощем отгоре, и те молим да разкъсаш това було, що ги скрива, та да ликуваме отново под техния взор.

— Господарю на Светлината, защити ни — молеха се хората на кралицата — и прогони надалече този жесток мрак.

Сир Корлис Пени пристъпи напред, стиснал запалена факла с две ръце. Разлюля я в кръг над главата си, та пламъците да се разгорят. Един от пленниците започна да хленчи.

— Р’хлор — зареди с напевен глас сир Годри, — даваме ти сега четирима зли мъже. С радостни и верни сърца, отдаваме ги на твоите пречистващи огньове, за да бъде изгорен мракът от душите им. Нека изсъхне и почернее омърсената им плът, та дано духовете им се издигнат свободни и чисти, и се възнесат в светлината. Приеми тяхната кръв, о, господи, и стопи ледените вериги, оковали слугите ти. Чуй болката им и дай сила на мечовете ни, за да могат да пролеят кръвта на враговете ти. Приеми това жертвоприношение и ни покажи пътя към Зимен хребет, за да можем да унищожим неверниците.

— Господарю на Светлината, приеми тази жертва — отекнаха сто гласа. Сир Корлис запали първата клада с факлата, а след това я натика в дървата в основата на втората. Вдигнаха се струйки дим. Пленниците закашляха. Появиха се първите пламъци, свенливи като девици, заподскачаха и затанцуваха от цепеница към крак. След няколко мига двата пилона бяха погълнати от огъня.

— Беше умрял! — закрещя плачещото момче, докато пламъците ближеха краката му. — Намерихме го мъртъв… моля ви… бяхме гладни… — Огънят стигна до топките му. Когато пламнаха космите около члена му, молбите му се сляха в един дълъг безсловесен писък.

Аша Грейджой усети вкуса на жлъчка в гърлото си. На Железните острови беше виждала как жреци от народа й прерязват гърлата на роби и дават телата им на морето в почит към Удавения бог. Колкото и жестоко да беше, това тук бе много по-жестоко.

„Затвори си очите — каза си. — Запуши си ушите. Обърни се. Не си длъжна да гледаш това.“ Хората на кралицата пееха пеан във възхвала на червения Р’хлор, но не можеше да чуе думите над писъците. Горещината на пламъците биеше в лицето й, но въпреки това тя трепереше. Въздухът се изпълни с пушек и воня на изгоряла плът; едно от телата все още се гърчеше в нажежените до червено вериги, стегнали го към пилона.

След малко и последният писък секна.

Безмълвен, крал Станис се обърна и тръгна към самотата на кулата си. „При сигналния си огън, да търси отговори в пламъците.“ Арнолф Карстарк закуца след него, но сир Ричард Хорп го хвана под мишницата и го поведе към дългата къща. Зрителите започнаха да се разпръскват, всеки към своя си огън и жалката си вечеря.

Клейтън Съгс се присламчи до нея.

— Хареса ли желязната путка зрелището?

Вонеше на ейл и лук. „Има свински очи“, помисли Аша. Отиваше му: гербът на щита и връхната му туника показваше прасе с крила. Съгс доближи лицето си до нейното толкова, че можеше да преброи черните пъпки на носа му, и рече:

— Тълпата ще е още по-голяма, когато ти се загърчиш на кола.

Беше прав. Вълците не я обичаха. Беше железнородена и трябваше да отговаря за престъпленията на своя народ, за Рова Кайлин, Дълбоки лес и Тореново тържище, за столетията грабежи по Каменния бряг, за всичко, което Теон беше направил в Зимен хребет.

— Пуснете ме, сир.

Всеки път, когато Съгс я заговореше, съжаляваше ужасно за брадвите си. Аша можеше да танцува с пръсти не по-зле от който и да е мъж на островите и имаше десет пръста, с които да го докаже. „Само да можех да потанцувам с този.“ Някои мъже имаха лица, които плачеха за брада. Лицето на сир Клейтън плачеше за брадва между очите. Но тя нямаше брадви, тъй че най-доброто, което можеше да направи, бе да се дръпне. Това само накара сир Клейтън да я стисне още по-силно, пръстите му в ръкавицата се впиха в ръката й като железни нокти.

— Милейди помоли да я пуснете — каза Али Мормон. — Няма да е зле да я послушате, сир. Лейди Аша не е за изгаряне.

— А, ще бъде — изсумтя Съгс. — Твърде дълго търпяхме тази поклонничка на демон между нас. — Все пак пусна ръката на Аша. Не държеше да предизвиква Мечката без нужда.

Джъстин Маси се появи точно в този момент и каза с усмивка:

— Кралят има други планове за скъпата си пленничка. — Страните му се бяха зачервили от студа.

— Кралят? Или ти? — Съгс изсумтя презрително. — Интригантствай колкото искаш, Маси. Тя все пак е за огъня, с кралската й кръв. Сила има в кралската кръв, така казва червената жена. Сила, която да удовлетвори нашия бог.

— На Р’хлор му стигат четиримата, които му пратихме току-що.

— Четирима прости селяци. Просешки дар. Такъв боклук никога няма да стопи снега. Виж, тя би могла.

Мечката се намеси:

— А ако я изгорите и снегът продължи да вали, тогава какво? Кого ще изгорите след това? Мен ли?

Аша не можеше да се сдържа повече.

— Защо не сир Клейтън? Може би на Р’хлор ще му хареса някой от неговите? Дълбоко вярващ, който ще пее „Слава тебе, боже“, докато пламъците му ближат патката.

Сир Джъстин се изсмя. На Съгс не му беше много до смях.

— Смей се колкото щеш, Маси. Ако снегът продължи да вали, ще видим кой ще се смее. — Хвърли поглед към мъртъвците на пилоните, подсмихна се и тръгна към сир Годри и другите хора на кралицата.

— Закрилникът ми — каза Аша на Джъстин Маси. Заслужаваше го, каквито и да бяха мотивите му. — Благодаря за избавлението, сир.

— Няма да ти спечели приятели сред хората на кралицата — каза Мечката на Маси. — Изгубил ли си вяра в червения Р’хлор?

— Изгубил съм вяра в много повече — отвърна Маси. Дъхът му излезе на облак пара. — Но все още вярвам в една добра вечеря. Ще дойдете ли с мен, дами?

Али Мормон поклати глава.

— Нямам никакъв апетит.

— Аз също. Все пак ще е добре да преглътнете малко конско, за да не съжалите скоро. Имахме осемстотин коня, когато тръгнахме от Дълбоки лес. Снощи преброиха шейсет и четири.

Думите му не я стъписаха. Почти всичките големи дестриери бяха измрели, жребецът на самия Маси също. Повечето обикновени коне също си бяха отишли. Дори издръжливите гарони на северняците измираха заради липсата на фураж. Но за какво им бяха коне? Станис вече не вървеше наникъде. Слънцето, луната и звездите бяха изчезнали толкова отдавна, че Аша започваше да се пита дали не ги е сънувала.

— Добре, ще ям — каза Аша.

Али поклати глава.

— Без мен.

— Позволете да се погрижа за лейди Аша тогава — каза й сир Джъстин. — Имате думата ми, няма да позволя да избяга.

Мечката се съгласи с неохота, глуха за шеговития му тон. Разделиха се. Али тръгна към палатката си, а Аша и Джъстин Маси към дългата къща. Не беше далече, но преспите бяха дълбоки, вятърът бе отривист, а стъпалата на Аша бяха станали на ледени блокове. Болката в глезена я пронизваше при всяка стъпка.

Колкото и малка и схлупена да беше, дългата къща бе най-голямата в селцето, тъй че лордовете и капитаните я бяха взели за себе си. Двама стражи пазеха на вратата, подпрени на дълги копия. Единият повдигна мазното платнище и сир Дъстин поведе Аша в благословената топлина вътре.

От двете страни на залата бяха разпънати пейки и маси, с място за петдесет души… макар че вътре се бяха сместили два пъти повече. По средата на пръстения под бяха изкопали ров за огън, с ред отвори за дима горе в покрива. Вълците бяха насядали от едната страна на рова, рицарите и южняшките лордове — от другата.

Южняците изглеждаха окаяно — измършавели и с изпити лица, някои пребледнели и болнави, други — със зачервени обрулени от вятъра лица. За разлика от тях, северняците изглеждаха в цветущо здраве, едри червендалести мъже с гъсти като храсти бради, облечени в тежки кожи и желязо. И те сигурно бяха измръзнали и гладни, но походът за тях бе минал по-леко с издръжливите им на студ гарони и мечите лапи.

Аша смъкна кожените си ръкавици и изохка, щом раздвижи пръстите си. Болка прониза краката й, докато замръзналите й ходила се стопляха. При бягството си селяните бяха оставили много сух торф и въздухът бе изпълнен със синкав дим и силна землиста миризма.

Сир Джъстин им намери места и донесе вечерята — ейл и конски мръвки, овъглени отвън и червени отвътре. Аша отпи глътка ейл и ги нападна. Порцията беше по-малка от последния път, когато бе хапвала, но стомахът й все пак изръмжа от миризмата.

— Благодаря, сир — каза възпитано; кръв и мазнина се стичаха по брадичката й.

— Джъстин. Настоявам. — Маси наряза месото си на късчета и набоде едно с камата си.

Уил Фоксглоув разправяше как Станис щял да поднови похода си към Зимен хребет след три дни. Чул го от устата на един от конярите, които се грижеха за конете на краля.

— Негово величество е видял победа в огньовете си — каза Фоксглоув, — победа, за която ще се пее хиляда години, в лордски замък и в селска колиба.

Джъстин Маси вдигна очи от конското си.

— Студеното броене нощес стигна осемдесет. — Измъкна хрущял от зъбите си и го хвърли на близкото псе. — Ако тръгнем, ще мрем със стотици.

— Ще умрем с хиляди, ако стоим тук — каза сир Хъмфри Клифтън. — Напираме или мрем, така казвам аз.

— Напираме и мрем, отговарям аз. А ако стигнем до Зимен хребет, какво? Как го взимаме? Половината ни мъже са толкова слаби, че едва могат да местят краката си. Да катерят стените ли ще ги пратиш? Да строят обсадни кули?

— Трябва да останем тук, докато се оправи времето — каза сир Ормънд Уайлд, стар рицар с мъртвешки бледо лице. Аша беше чула слухове, че някои войници залагат кой от големите рицари и велики лордове ще е следващият умрял. Сир Ормънд се бе очертал като явен фаворит. „А колко пари са заложени на мен, чудно? Може би все още има време да спечеля залог.“ — Тук поне имаме някакъв подслон — настоя Уайлд. — А и риба има в езерата.

— Много малко риба и прекалено много рибари — каза навъсено лорд Пийзбъри. Имаше причина да се въси. Сир Годри току-що бе изгорил негови хора, а някои в същата тази зала ги бяха чули да говорят, че самият Пийзбъри знаел какво правят и може би дори е споделял пировете им.

— Лордът е прав — избоботи Нед Горите, един от съгледвачите от Дълбоки лес. Безносия Нед го наричаха; беше загубил върха на носа си от замръзване преди две зими. Горите познаваше вълчия лес по-добре от всички. И най-гордите лордове на краля се бяха научили да слушат, когато заговореше. — Знам ги тия езера. Налазихте ги като личинки труп, със стотици. Толкова дупки насякохте, че е истинско чудо как не пропаднахте. Край острова някои места приличат на сирене, наядено от плъх. — Поклати глава. — Езерата свършиха. Изловихте им рибата.

— Още една причина да тръгнем — настоя Хъмфри Клифтън. — Ако ни е съдено да мрем, да умрем поне с меч в ръка.

Същият аргумент като предната нощ и нощта преди нея. „Настъпваме и мрем, оставаме тук и мрем, отстъпваме и мрем.“

— Мри, щом толкова искаш, Хъмфри — рече Джъстин Маси. — Колкото до мен, мисля да доживея да видя още една пролет.

— Някои биха могли да нарекат това страхливост — отвърна му лорд Пийзбъри.

— По-добре страхливец, отколкото човекоядец.

Лицето на Пийзбъри се изкриви от гняв.

— Ти…

— Смъртта е част от войната, Джъстин. — Сир Ричард Хорп беше застанал на входа, тъмната му коса бе мокра от топящия се сняг. — Които тръгнат с нас, ще имат дял от цялата плячка, която вземем от Болтън и копелето му, и още по-голям дял от вечната слава. Които са много слаби да тръгнат, ще трябва да се погрижат сами за себе си. Но имате думата ми, ще им пратим храна, щом вземем Зимен хребет.

— Няма да вземете Зимен хребет!

— Ще го вземем — чу се грак от високата маса, където Арнолф Карстарк седеше със сина си Артор и тримата си внуци. Лорд Арнолф се надигна като лешояд от плячката си. Вкопчи костеливата си ръка в рамото на сина си за опора. — Ще го вземем, заради Нед и дъщеря му. Да, и заради Младия вълк, дето го заклаха така жестоко. Аз и моите ще ви покажем пътя, ако трябва. Казах го на негово величество. „Само напред“, рекох му, и преди да се е обърнала луната, всички ще се къпем в кръвта на Фрей и Болтън.

Мъжки крака затупаха по пода и юмруци заудряха по масата. Почти всички бяха северняци, забеляза Аша. Южняците седяха на пейките си смълчани.

Джъстин Маси изчака шумът да стихне и каза:

— Куражът ви е достоен за възхищение, лорд Карстарк, но куражът няма да пробие стените на Зимен хребет. Как смятате да вземете замъка? Със снежни топки?

Отвърна му един от внуците на стария лорд Арнолф:

— Ще отсечем дървета за тарани и ще разбием вратите.

— И ще умрете.

Друг внук се обади:

— Ще направим стълби и ще изкатерим стените.

— И ще умрете.

Артор Карстарк, по-младият син на лорд Арнолф, извика:

— Ще вдигнем обсадни кули.

— И ще умрете, ще умрете, ще умрете. — Сир Джъстин завъртя очи с досада. — Богове мили, всички Карстарк ли сте луди?

— Богове? — намеси се Ричард Хорп. — Внимавай, Джъстин. Само един бог имаме тук. Не говори за демони в тази компания. Само Господарят на Светлината може да ни спаси вече. Не си ли съгласен? — Отпусна ръка на дръжката на меча си за повече тежест, а очите му не се откъсваха от лицето на Джъстин Маси.

Под този поглед сир Джъстин се оклюма.

— Господарят на Светлината, да. Вярата ми е силна като твоята, Ричард, знаеш го.

— В куража ти се съмнявам, Джъстин, не във вярата ти. Проповядваш пораженчество на всяка стъпка по пътя, откакто тръгнахме от Дълбоки лес. Започвам да се чудя на чия страна си.

По врата на Маси полази червенина.

— Няма да седя тук и да търпя обиди.

Дръпна наметалото си от стената толкова силно, че Аша чу как се разпра, мина покрай Хорп и излезе. В залата лъхна студен въздух, вдигна пепел от огнения ров и пламъците се разгоряха малко по-ярко.

„Толкова бързо се прекърши — помисли Аша. — Моят закрилник е направен от лой.“ Все пак сир Джъстин беше един от малкото, които можеше да възразят, ако хората на кралицата поискат да я изгорят. Тъй че и тя стана, загърна се в наметалото си и го последва във виелицата.

Изгуби се, преди да се е отдалечила и на десет крачки. Можеше да види само сигналния огън, горящ на покрива на наблюдателната кула — смътно оранжево петно високо горе. Иначе селото бе изчезнало. Беше съвсем сама, в бял свят на сняг и безмълвие, и газеше през преспи, високи до бедрата й.

— Джъстин? — извика Аша.

Отговор не последва. Чу цвилене на кон някъде отляво. „Горкото същество, уплашено е. Сигурно разбира, че ще е утрешната вечеря.“ Придърпа наметалото по-плътно.

Озова се отново на селската морава. Пилоните още стояха, почернели и обгорени, но недогорели съвсем. Веригите около мъртъвците вече бяха изстинали, но още държаха телата в желязната си прегръдка. Гарван беше кацнал върху единия и късаше ивици изгоряла плът от почернелия череп. Навяваният сняг бе покрил пепелта в подножието на кладата и бе пропълзял нагоре до глезените на мъртвия. „Старите богове искат да го погребат — помисли Аша. — Това не беше тяхно дело.“

— Хубаво го погледай, путко — чу дълбокото ръмжене на сир Клейтън Съгс зад гърба си. — Ще изглеждаш също толкова хубава опечена. Кажи ми, могат ли сепиите да пищят?

„Боже на бащите ми, ако можеш да ме чуеш във водните си палати под вълните, дай ми само една малка метателна брадва.“ Удавения бог не се отзова. Рядко го правеше. Това беше проблемът с боговете.

— Виждал ли си сир Джъстин?

— Онзи надут глупак ли? Какво искаш от него, путко? Ако искаш чукане, аз съм повече мъж от Маси.

„Пак путка?“ Беше странно как мъже като Съгс използваха тази дума, за да унизят жени, след като това бе единствената женска част, която ценяха. А Съгс беше по-лош и от Лидъл Средния. „Когато казва думата, има предвид точно това.“

— Кралят ви скопява мъже за изнасилване — напомни му Аша.

Сир Клейтън се изсмя.

— Кралят е почти сляп от зяпането в огньове. Но не бой се, путко, няма да те изнасиля. После ще трябва да те убия, а предпочитам да те видя как гориш.

„Пак онзи кон.“

— Чу ли?

— Какво да чуя?

— Кон. Не, коне. Повече от един са.

Извърна глава и се вслуша. Снегът правеше странни неща със звуците. Трудно беше да се разбере от коя посока идва цвиленето.

— Това да не е някоя сепийска игра? Не чувам… — Съгс се намръщи. — Седем ада! Конници! — Заопипва непохватно с дебелите си кожени ръкавици и извади меча си.

Конниците вече бяха при тях.

Появиха се от виелицата като духове, едри мъже на дребни коне, изглеждаха още по-едри заради кожите, в които бяха загърнати. Мечовете на бедрата им пееха тихата си стоманена песен, подрънквайки в ножниците. Аша видя бойна брадва на седлото на един и боен чук на гърба на друг. Носеха и щитове, но толкова скрити под сняг и лед, че гербовете не можеше да се различат. Въпреки дебелите си дрехи Аша се почувства гола пред тях. „Рог — помисли в паника, — трябва ми рог, да вдигна лагера.“

— Бягай, тъпа путко — извика сир Клейтън. — Бягай да предупредиш краля. Лорд Болтън ни напада. — Можеше да е зло добиче, но не му липсваше кураж. Закрачи през снега с меч в ръката и застана между ездачите и кралската кула с огъня, проблясващ зад него като оранжевото око на някой неведом бог. — Кои сте вие? Спрете!

Първият ездач дръпна юзди пред него. Отзад имаше още, може би двайсетина. Аша нямаше време да ги преброи. Можеше да са още стотици, прииждащи след тях в бурята. Цялата войска на Рууз Болтън можеше да се е изсипала върху тях, скрита от тъмното и вихрещия се сняг. Но тези…

„Твърде много са за съгледвачи и твърде малко за авангард.“ А двама бяха в черно. „Нощният страж“, осъзна тя изведнъж.

— Кои сте? — извика им.

— Приятели — отвърна й смътно познат глас. — Търсихме ви при Зимен хребет, но намерихме само Кроуфорд Ъмбър да бие барабани и да надува рогове. Отне ни доста време, докато ви намерим. — Ездачът скочи от седлото, смъкна качулката си и се поклони. В първия миг Аша не го позна. След това се сети.

— Трис?

— Милейди. — Тристифер Ботли се смъкна на коляно. — Девицата също е тук. Рогон, Пръстите, Руук… шестима от нас, всички още годни да яздят. Кром умря от раните си.

— Какво значи това? — попита намръщено сир Клейтън Съгс. — Нейни ли сте? Как се измъкнахте от тъмниците на Дълбоки лес?

Трис стана и изтупа снега от коленете си.

— На Сибел Гловър й предложиха щедър откуп за свободата ни и реши да го приеме в името на краля.

— Какъв откуп? Кой ще плати и петак за морски боклук?

— Аз, сир. — Заговорилият подкара коня си напред. Беше много висок, много тънък и толкова дългокрак, че беше чудо как краката му не се влачат по земята. — Трябваше ми надежден ескорт, за да ме доведе безопасно до краля, а лейди Сибел трябваше да се отърве от няколко гърла за хранене. — Шалът скриваше лицето на високия мъж, но на главата му бе кацнала най-странната шапка, която Аша бе виждала от последното си плаване до Тирош: висока кула от някаква тъкан, като три цилиндъра, сложени един върху друг. — Обясниха ми, че бих могъл да намеря крал Станис тук. Изключително спешно е да говоря с него веднага.

— И кой, в името на седемте вонящи ада, си ти?

Високият мъж се смъкна изящно от седлото, свали чудноватата си шапка и се поклони.

— Имам честта да бъда Тайко Несторис, смирен слуга на Желязна банка Браавос.

От всички странни неща, които можеше да дойдат на кон от тъмната нощ, последното, което Аша Грейджой изобщо можеше да очаква, беше браавоски банкер. Беше прекалено нелепо. Не можа да не се засмее.

— Крал Станис е отседнал в наблюдателната кула. Сир Клейтън с удоволствие ще ви заведе при него, сигурна съм.

— Би било изключително мило. Времето е от съдбовно значение. — Банкерът я изгледа с проницателни тъмни очи. — Вие сте лейди Аша от дома Грейджой, освен ако не греша.

— Аз съм Аша от дома Грейджой, да. Има различни мнения доколко съм лейди.

Браавосецът се усмихна.

— Носим ви дар. — Махна на мъжете зад себе си. — Очаквахме да намерим краля в Зимен хребет. Същата тази виелица е погребала замъка, уви. Под стените му намерихме Морс Ъмбър с отряд зелени момчета, чакаха краля да дойде. Дадоха ни това.

„Момиче и старец“, помисли Аша, когато избутаха грубо двамата в снега пред нея. Момичето трепереше ужасно. Ако не беше толкова уплашена, можеше да мине за хубава, макар върхът на носа й да бе почернял от замръзване. Старецът… на никого нямаше да му хрумне да го нарече хубав. Аша беше виждала градински плашила с повече плът. Лицето му беше череп, покрит с кожа, косата му — костенобяла и мръсна. И смърдеше. Дори само видът му я изпълни с погнуса.

А старецът вдигна очи и каза:

— Сестро. Виж. Този път те познах.

Сърцето на Аша подскочи.

— Теон?!

Устните му се изпънаха назад в нещо, което може би трябваше да е усмивка. Половината му зъби ги нямаше, а останалите бяха изпочупени.

— Теон — повтори той. — Името ми е Теон. Човек трябва да помни името си.