Карлос Кастанеда
Вторият пръстен на силата (7)

6
ВТОРОТО ВНИМАНИЕ

ТРЯБВА ДА ТРЪГНЕШ по-късно днес — каза ми Ла Горда веднага след закуска. — Тъй като реши да вървиш с нас, ти пое задължението да ни помогнеш да изпълним новата си задача. Нагуалът ме остави като водач само докато ти дойдеш. Той ми повери, както вече знаеш, някои неща, които да ти кажа. Повечето от тях вече ти казах. Но останаха някои, за които не можех да ти говоря преди да си направил своя избор. Днес ще се погрижим за тях. Веднага след това трябва да тръгнеш, за да ни дадеш време да се приготвим. Трябват ни няколко дни, за да оправим всичко и да се подготвим да напуснем тези планини завинаги. Прекарахме тук доста дълго време. Трудно е човек да се откъсне. Но всичко внезапно свърши. Нагуалът ни предупреждаваше за тоталната промяна, която ще донесеш, независимо от сблъсъците, които ще имаш, но мисля че никой действително не му вярваше.

— Не успявам да разбера защо трябва да променяте каквото и да е — рекох аз.

— Вече ти го обясних — възрази тя. — Ние изгубихме старата си цел. Сега имаме нова цел и тя изисква да станем леки като бриза. Бризът е новото ни настроение. Преди беше горещият вятър. Ти промени посоката ни.

— Въртиш се в кръг, Горда.

— Така е, но това е защото ти си празен. Не мога да се изразя по-ясно. Когато се върнеш, Хенаросите ще ти покажат изкуството на прикривана и веднага след това ние всички ще заминем. Нагуалът ми каза, че ако решиш да останеш с нас, първото нещо, което трябва да ти кажа, е, че трябва да запомниш сблъсъците си със Соледад и сестричките и внимателно да проучиш всяко едно нещо, което ти се е случило с тях, защото всичко е знамение за това, какво ще ти се случи по твоя път. Ако си внимателен и безупречен, ще откриеш, че онези сблъсъци са били подаръци на силата.

— Какво ще прави доня Соледад сега?

— Тя заминава. Сестричките вече й помогнаха да разглоби пода си. Този под й помогна да достигне до своето внимание на нагуала. Линиите имаха силата да го направят. Всяка от тях й помогна да събере по частица от това внимание. За някои воини нецялостността не е пречка за достигане на това внимание. Соледад се превъплъти, защото тя достигна до това внимание по-бързо от всеки един от нас. Вече не й се налага да се втренчва в своя под, за да премине в онзи друг свят, и сега, след като подът вече не е нужен, тя го върна на земята, откъдето го бе взела.

— Ти май наистина си решена да заминеш, а, Горда?

— Всички сме решени. Затова те моля да заминеш за няколко дни, за да ни дадеш време да разрушим всичко, което имаме.

— Аз ли съм този, който трябва да намери място за всички вас, Горда?

— Ако беше безупречен воин, ти би сторил точно това. Но ти не си безупречен воин, а и ние не сме. Но въпреки това ще трябва да направим всичко възможно, за да посрещнем нашето ново предизвикателство.

Обзе ме потискащо чувство на обреченост. Никога не съм бил човек на отговорностите. Смятах, че призванието да ги водя е смазващ товар, който няма да мога да понеса.

— А може би не трябва да правим нищо — рекох аз.

— Да. Точно така — рече тя и се разсмя. — Защо не си го повториш няколко пъти, докато се почувстваш в безопасност? Нагуалът не веднъж ти е казвал, че единствената свобода, която воините имат, е да се държат безупречно.

Тя ми разказа как Нагуалът настоявал те всички да разберат, че безупречността е не само свобода, но и единственият начин да прогонят човешката форма.

Описах й начина, по който дон Хуан ме бе накарал да разбера какво се има предвид под безупречност. Веднъж с него се изкачвахме по една много стръмна клисура, когато един огромен молоз се откърти от мястото си на скалата и полетя надолу със страшна сила, като се приземи на дъното на каньона на около 20–30 метра от мястото, където стояхме. Поради размерите на молоза падането му бе много впечатляващо събитие. Дон Хуан се възползва от възможността за един драматичен урок. Той каза, че силата, която управлява съдбите ни, е извън нас и няма нищо общо с нашите волеви действия. Понякога тази сила ще ни накара да спрем и да се наведем, за да си завържем обувките, както аз току-що бях направил. Карайки ни да спрем, тази сила ни кара да спечелим един ценен миг. Ако бяхме продължили да вървим, онзи огромен молоз без съмнение щеше да се стовари върху нас и да ни смаже. Някой друг път, обаче, в някоя друга клисура, същата тази външно определяща сила отново ще ни накара да спрем и да се наведем, за да си завържем обувките, докато друг молоз се откъртва точно над мястото, където стоим. Карайки ни да спрем, тази сила ни кара да загубим един ценен миг. В този случай, ако бихме продължили да вървим, бихме се спасили. Дон Хуан каза, че предвид абсолютната липса на контрол от моя страна върху силите, които решават съдбата ми, единствената ми свобода в онази клисура се състояла в това безупречно да завържа обувките си.

Ла Горда изглеждаше развълнувана от разказа ми. Тя протегна ръцете си през масата и за момент задържа лицето ми в тях.

— Безупречността за мен е да ти кажа в най-подходящия момент това, което Нагуалът ми заръча да ти кажа — рече тя. — Но силата трябва да определи точно времето за това, което трябва да ти разкрия, иначе то няма да има никакъв ефект.

Тя направи театрална пауза. Това забавяне беше съвсем заучен жест, но страшно ефектен при мен.

— Изплюй камъчето — примолих се отчаяно аз.

Тя не отговори. Хвана ме за ръката и ме отведе до мястото точно пред входната врата. Накара ме да седна на твърдо утъпканата земя с гръб, опрян на един дебел кол, висок около петдесет сантиметра, забит в земята почти до стената на къщата. Имаше още четири такива кола, забити в редица на около шейсет сантиметра един от друг. Исках да попитам Ла Горда за какво служат. Първото ми впечатление беше, че някой предишен собственик на къщата е завързвал животни за тях. Предположението ми обаче изглеждаше абсурдно, защото мястото точно пред входната врата беше нещо като покрита веранда.

Изказах хипотезата си пред Ла Горда, когато тя седна до мен от лявата ми страна, с гръб, опрян на друг кол. Тя се разсмя и каза, че действително коловете се използвали за връзване на един вид животни, но не от бивш собственик, и че едва не се изгърбила, докато копала дупките за тях.

— За какво ги използвате — попитах аз.

— Да речем, че ние се завързваме за тях — отвърна тя. — А това ме подсеща за следващото нещо, което Нагуалът ми заръча да ти кажа. Той каза, че понеже си празен, му се наложило да събере твоето второ внимание, твоето внимание на нагуала, по начин, различен от нашия. Ние събрахме това внимание чрез сънуване, а ти си го събрал чрез неговите растения на силата. Нагуалът каза, че неговите растения на силата събрали застрашителната страна от твоето второ внимание в една буца, и това е образът, който излиза от главата ти. Той каза, че това е, което се случва с магьосниците, когато им се дават растения на силата. Ако не умрат, растенията на силата увъртат второто им внимание в онзи ужасен образ, който излиза от главите им.

— И сега идваме до това, което той искаше ти да направиш. Той каза, че сега трябва да смениш посоката си и да започнеш да събираш второто си внимание по друг начин, по-сходен на нашия. Не можеш да останеш на пътя на познанието, освен ако не уравновесиш второто си внимание. Досега това твое внимание се носеше на силата на Нагуала, но сега вече си сам. Това искаше той да ти кажа.

— Как да уравновеся второто си внимание?

— Трябва да сънуваш, както ние го правим. Сънуването е единственият начин да събереш второто си внимание без да го нараниш, без да го правиш заплашително или страховито. Твоето второ внимание е фиксирано върху ужасната страна от света; нашето е върху красотата му. Ти трябва да смениш страните и да дойдеш с нас. Това е, което избра снощи, когато реши да тръгнеш с нас.

— Може ли този образ да излиза от мен по всяко време?

— Не. Нагуалът каза, че той няма да излезе пак, докато не остарееш колкото него. Твоят нагуал вече е излизал колкото пъти е било необходимо. Нагуалът и Хенаро са се погрижили за това. Нагуалът ми каза, че на няколко пъти си бил на косъм да умреш, защото твоето второ внимание е много разглезено. Той каза, че веднъж дори си го уплашил; твоят нагуал го нападнал и той трябвало да му пее, за да го успокои. Но най-лошото ти се случило в Мексико сити; там един ден той те тласнал и ти си отишъл в едно бюро за самолетни билети, където си минал през процепа между световете. Намерението му било само да разсее твоето внимание на тонала; ти болезнено си се притеснявал за някаква глупост. Но когато те тласнал, целият ти тонал се свил и цялото ти същество минало през процепа. Било му адски трудно да те открие. Той ми каза, че за момент си помислил, че си отишъл по-далеч, отколкото той може да те достигне. Но след това те видял да се шляеш безцелно и те върнал обратно. Той ми каза, че си минал през процепа около десет часа сутринта. Така че в онзи ден, в десет часа сутринта, е станало твоето ново време.

— Новото ми време за какво?

— За всичко. Ако останеш човек, ще умреш долу-горе по това време. Ако станеш магьосник, ще напуснеш света долу-горе по това време.

— Елихио също тръгна по различен път — път, който никой от нас не познаваше. Ние го срещнахме тъкмо преди да замине. Елихио беше най-удивителният сънувач. Той бе толкова добър, че Нагуалът и Хенаро го вземаха със себе си през процепа, а той имаше силата да издържа на това, като че ли бе нищо и никаква работа. Дори не се задъхваше. Нагуалът и Хенаро му дадоха един последен тласък с растения на силата. Той имаше властта и силата да се справи с този тласък. И това е, което го изпрати там, където е сега.

— Хенаросите ми казаха, че Елихио е скочил с Бениньо. Вярно ли е това?

— Разбира се. До времето, когато Елихио трябваше да скочи, неговото второ внимание вече е било в онзи друг свят. Нагуалът каза, че твоето също е било там, но за теб това е било кошмар, защото си нямал никаква власт. Той каза, че неговите растения на силата са те направили неуравновесен; те са те накарали да пресечеш своето внимание на тонала и са те поставили директно в царството на твоето второ внимание, но без да имаш никаква власт над това внимание. Нагуалът не бе давал на Елихио растения на силата чак до последния момент.

— Мислиш ли, че второто ми внимание е било наранено, Горда?

— Нагуалът никога не е казвал това. Той смяташе, че ти си опасно луд, но това няма нищо общо с растенията на силата. Той каза, че и двете ти внимания трудно се поддават на контрол. Ако би могъл да ги овладееш, ще станеш велик воин.

Исках да ми каже още по въпроса. Тя сложи ръка върху бележника ми и каза, че ни предстои ужасно напрегнат ден и трябва да пазим енергията си, за да издържим. Следователно трябва да се заредим с енергия от слънчевата светлина. Тя каза, че обстоятелствата налагат да приемем слънчевата светлина с лявото си око. Тя започна бавно да движи главата си наляво-надясно, като гледаше право в слънцето с притворени очи.

Малко по-късно Лидия, Роза и Жозефина се присъединиха към нас. Лидия седна от дясната ми страна, Жозефина седна до нея, а Роза седна до Ла Горда. Те всички опряха гърбове на коловете. Аз бях в средата на редицата.

Беше ясен ден. Слънцето беше точно над далечната планинска верига. Те започнаха да движат главите си в идеален синхрон. Аз започнах да правя същото и имах усещането, че също съм синхронизирал движенията си с техните. Те продължиха така около минута и след това спряха.

Всички бяха с шапки и използваха перифериите им, за да предпазват лицата си от слънцето, когато не правеха слънчеви бани на очите си. Ла Горда ми беше дала да си сложа моята стара шапка.

Седяхме там около половин час. През това време повторихме упражнението безброй пъти. Възнамерявах да си отбелязвам в бележника всеки път, но Ла Горда доста безцеремонно го бутна настрана, далеч от обсега ми.

Изведнъж Лидия стана, мърморейки нещо неразбираемо. Ла Горда се наведе към мен и ми прошепна, че Хенаросите се задавали по пътя. Напрегнах погледа си, но не видях нищо. Роза и Жозефина също станаха и влязоха с Лидия в къщата.

Казах на Ла Горда, че не виждам никой да приближава. Тя отвърна, че Хенаросите се виждали по едно време на пътя, и добави, че се страхувала от момента, когато всички ние ще трябва да се съберем заедно, но че била убедена, че аз ще мога да се справя с положението. Тя ме посъветва да бъда изключително внимателен с Жозефина и Паблито, защото те нямали никакъв контрол над себе си. Тя каза, че най-разумно ще е да отведа Хенаросите след около час и нещо.

Продължих да наблюдавам пътя. Нямаше никакъв признак някой да приближава.

— Сигурна ли си, че идват? — попитах аз.

Тя каза, че не ги е видяла лично, но че Лидия ги е видяла. Хенаросите били видими само за Лидия, защото тя се била втренчвала, докато правела слънчеви бани на очите си. Не бях сигурен какво имаше предвид Ла Горда и я помолих да обясни.

— Ние сме втренчвачи — рече тя. — Точно като теб. Ние всички сме еднакви. Безполезно е да отричаш, че си втренчвач. Нагуалът ни е разказвал за твоето изключително майсторство да се втренчваш.

— Моето изключително майсторство да се втренчвам! Какви ги говориш, Горда?

Тя сви устни и изглеждаше на ръба да се ядоса от въпроса ми; но се овладя. Усмихна се и нежно ме бутна.

В този момент внезапна тръпка премина по тялото й. Празният й поглед се плъзна покрай мен, след което тя тръсна глава енергично. Каза, че току-що е „видяла“, че Хенаросите все пак не идват, било твърде рано за тях. Щели да изчакат малко, преди да се появят. Тя се усмихна, като чели беше доволна от това забавяне.

— И без това е твърде рано за нас те да са тук. — рече тя. — И те се чувстват по същия начин по отношение на нас.

— Къде са те сега? — попитах аз.

— Сигурно са седнали някъде покрай пътя — отвърна тя. — Бениньо без съмнение се е втренчил в къщата, докато вървят насам, и ни е видял да седим тук и затова са решили да изчакат. Идеално. Това ще ни даде време.

— Плашиш ме, Горда. Време за какво?

— Трябва да събереш второто си внимание днес, само за нас четирите.

— Как да го направя?

— Не знам. Ти си много загадъчен за нас. Нагуалът ти е направил десетки неща със своите растения на силата, но ти не можеш да си припишеш това като знание. Това е, което се опитвах да ти кажа. Само ако имаш власт над своето второ внимание, можеш да вършиш разни неща с него; в противен случай винаги ще оставаш закован между двете, както си сега. Всичко, което ти се случи откакто си пристигнал, бе насочено да накара това внимание да се задвижи. Давах ти указания малко по малко, точно както ми бе казал Нагуалът да направя. Тъй като си поел по друг път, ти не знаеш нещата, които знаем ние, също както ние не знаем нищо за растенията на силата. Соледад знае малко повече, защото Нагуалът я води в родината си. Нестор познава лечебните растения, но никой от нас не е бил обучаван по начина, по който си обучаван ти. Все още не се нуждаем от твоето знание. Но един ден, когато сме готови, ти си този, който ще знае какво да направи, за да ни даде тласък чрез растения на силата. Аз съм единствената, която знае къде е скрита лулата на Нагуала в очакване на този ден.

— Повелята на Нагуала е да промениш своя път и да тръгнеш с нас. Това означава, че трябва да практикуваш сънуването с нас, а прикриването — с Хенаросите. Не можеш да си позволиш повече да останеш там, където си — в страховитата половина на твоето второ внимание. Още едно разтърсване на твоя нагуал, излизащ от теб, би могло да те убие. Нагуалът ми каза, че човешките същества са крехки създания, съставени от много пластове сияйност. Когато ги видиш, те изглеждат като нишки, но тези нишки са всъщност пластове, като на лук. Всеки вид разтърсване разделя тези пластове един от друг и може дори да причини смъртта на човешкото същество.

Тя стана и ме отведе обратно в кухнята. Седнахме с лице един към друг. Лидия, Роза и Жозефина се занимаваха с нещо из двора. Не ги видях, но чувах как си приказват и се смеят.

— Нагуалът каза, че ние умираме, защото пластовете ни се разделят един от друг — рече Ла Горда. — Разтърсванията винаги ги разделят, но те все пак се събират. Понякога обаче разтърсването е толкова силно, че пластовете се разпадат и повече не могат да се съберат.

— Ти някога виждала ли си пластовете, Горда?

— Разбира се. Видях как един човек умря на улицата. Нагуалът ми каза, че ти също си наблюдавал умиращ човек, но не си видял смъртта му. Нагуалът ме накара да видя пластовете на умиращия човек. Те бяха като люспите на лук. Когато човешките същества са здрави, те приличат на сияйни яйца, но ако се наранят, започват да се белят като лук.

— Нагуалът ми каза, че твоето второ внимание понякога било толкова силно, че все напирало да излезе. Той и Хенаро трябвало да придържат пластовете ти един към друг; иначе си щял да умреш. Затова той смяташе, че вероятно ще имаш достатъчно енергия да изкараш своя нагуал от себе си два пъти. Но ти го направи повече пъти и сега си свършен; вече нямаш енергия, която да задържи пластовете ти един към друг в случай на още едно разтърсване. Нагуалът натовари мен да се грижа за всички; в твоя случай трябва да ти помогна да притегнеш пластовете си. Нагуалът каза, че смъртта разделя пластовете. Той ми обясни, че центърът на нашата сияйност, който е вниманието на нагуала, все напира навън и това е, което разхлабва пластовете. Така че за смъртта е лесно да се провре между тях и да ги раздели изцяло. Магьосниците трябва да направят всичко възможно, за да държат собствените си пластове плътно прилепнали. Затова Нагуалът ни обучава на сънуване. Сънуването сплотява пластовете. Когато магьосниците усвоят сънуването, те връзват едно за друго своите две внимания и вече няма нужда онзи център да напира навън.

— Да не би да искаш да кажеш, че магьосниците не умират?

— Точно така. Магьосниците не умират.

— Да не би да искаш да кажеш, че никой от нас няма да умре?

— Нямам предвид нас. Ние сме нищо. Ние сме едни особняци, независимо дали тук или там. Имах предвид магьосниците. Нагуалът и Хенаро са магьосници. Техните две внимания са толкова плътно прилепнали едно към друго, че вероятно никога няма да умрат.

— Това Нагуалът ли го каза, Горда?

— Да. И той, и Хенаро ми го казаха. Малко преди да заминат, Нагуалът ни обясни за силата на вниманието. Дотогава и понятие нямах за тонал и нагуал.

Ла Горда описа начина, по който Дон Хуан им бе разяснил тази основна дихотомия: тонал-нагуал. Тя каза, че един ден Нагуалът ги събрал всичките, за да ги заведе на една дълга разходка, до някаква усамотена скалиста долина в планините. Той направил един огромен тежък вързоп с всякакви неща вътре; сложил дори радиото на Паблито в него. След това дал вързопа на Жозефина да го носи, сложил една тежка маса върху раменете на Паблито и всички тръгнали. Той накарал всички да се сменят по ред да носят вързопа и масата, докато изминавали почти шейсетте километра до онова високо, усамотено място. Като пристигнали там, Нагуалът накарал Паблито да постави масата в самия център на долината. След това помолил Жозефина да подреди съдържанието на вързопа върху масата. Когато масата се отрупала, той им обяснил разликата между тонал и нагуал по същия начин, както я бе обяснил на мен в един ресторант в Мексико сити, с тази разлика, че в техния случай неговият пример беше безкрайно по-изобразителен.

Той им казал, че тоналът е редът, който ние познаваме в нашия ежедневен свят, а също така и личния ред, който носим през живота си на своите плещи, така както те били носили масата и вързопа. Личният тонал на всеки от нас бил като онази маса в долината — едно малко островче, отрупано с нещата, които са ни близки. От друга страна, нагуалът бил необяснимото начало, което поддържало онази маса да стои на мястото си, и бил като необятността на онази пуста долина.

Той им казал, че магьосниците били задължени да наблюдават своите тонали от разстояние, за да схванат по-добре онова, което действително ги заобикаля. Той ги накарал да отидат до един хребет, откъдето се виждала цялата местност. Оттам масата едва се забелязвала. След това ги накарал да се върнат до масата и да се изправят над нея, за да им покаже, че обикновеният човек няма схващането на магьосника, защото обикновеният човек е точно над своята маса, като се държи здраво за всяко нещо по нея.

След това ги накарал всички тях, един след друг, да хвърлят поглед върху предметите на масата и проверявал какво са запомнили, като вземал нещо и го скривал, за да види дали са били внимателни. Всичките изкарали теста блестящо. Той им изтъкнал, че способността им да запомнят толкова лесно нещата по масата се дължала на факта, че всички те са развили своето внимание на тонала, или с други думи — своето внимание за масата.

След това ги помолил да хвърлят поглед на всичко, което е по земята под масата и проверявал какво са запомнили, като премествал камъчета, клонки и всякакви други неща, които се намирали там. Никой от тях не могъл да си спомни това, което бил видял под масата.

След това Нагуалът помел с ръка всичко от повърхността на масата и ги накарал, един след друг, да легнат върху нея по корем и внимателно да разгледат земята под себе си. Той им обяснил, че за един магьосник нагуалът е областта точна под масата. Тъй като било немислимо да се обхване необятността на нагуала, както било илюстрирано от онази огромна пуста долина, магьосниците вземали за свое поле на действие областта точно под островчето на тонала, както нагледно било показано с това, което било под масата.

Тази област била полето на това, което той наричал второто внимание, или вниманието на нагуала, или вниманието под масата. Това внимание се достигало само след като магьосникът е разчистил повърхността на своята маса. Той казал, че достигането на второто внимание сливало двете внимания в едно единно цяло и това цяло било тоталността на човека.

Ла Горда каза, че неговият нагледен пример бил толкова ясен за нея, че тя веднага разбрала защо Нагуалът я бил накарал да разчисти своя живот, да помете своя остров на тонала, както го бил нарекъл той. Тя почувствала, че действително е постъпила правилно, като е последвала всеки съвет, който той й бил дал. Тя все още била твърде далеко от момента на сливане на двете внимания, но нейното старание довело до един безупречен живот, който бил, както я уверявал той, единственият начин за нея да се освободи от човешката си форма. Освобождаването от човешката форма било основното изискване за сливането на двете внимания.

— Вниманието под масата е ключът към всичко, което вършат магьосниците — продължи тя. — За да достигнем това внимание, Нагуалът и Хенаро ни обучаваха в сънуване, а теб са те обучавали за растенията на силата. Не знам как са постъпвали с теб, за да те научат да улавяш второто си внимание посредством растенията на силата, но за да ни научи нас как да сънуваме, Нагуалът ни научи да се втренчваме. Той никога не ни казваше какво действително ни правеше. Той просто ни учеше да се втренчваме. Никога не знаехме, че втренчването е начинът да улавяме нашето второ внимание. Смятахме, че втренчването е само за развлечение. Но не било така. Сънувачите трябва да бъдат втренчвачи, преди да могат да уловят своето второ внимание.

— Първото нещо, което Нагуалът направи, бе да постави едно сухо листо на земята и да ме накара да го гледам с часове. Всеки ден носеше по едно листо и го поставяше пред мен. Отначало мислех, че листото е едно и също и той го пази от единия ден за другия, но след това забелязах, че листата са различни. Нагуалът каза, че когато разберем това, вече не гледаме, а се втренчваме.

След това слагаше купчини сухи листа пред мен. Караше ме да ги разбърквам с лявата си ръка и да ги опипвам, докато се втренчвам в тях. Сънувачът разбърква листата спираловидно, втренчва се в тях и после сънува фигурите, които листата образуват. Нагуалът каза, че сънувачите могат да смятат, че са овладели втренчването в листа, когато първо сънуват фигурите от листа, а после, на следващия ден, открият същите фигури в своята купичка от листа.

— Нагуалът каза, че втренчването в листа укрепва второто внимание. Ако се втренчваш в купчина листа с часове, както той ме караше да правя, мислите ти стихват. Без мисли вниманието на тонала запада и изведнъж твоето второ внимание се залавя за листата и те стават нещо друго. Нагуалът наричаше момента, когато второто внимание се залавя за нещо, „спиране на света“. И това е точно — светът спира. Поради тази причина винаги трябва да има някой при теб, когато се втренчваш. Никога не можем да знаем прищевките на нашето второ внимание. Тъй като никога не сме го използвали, трябва да го опознаем, преди да се осмелим да се втренчваме сами.

— Трудността при втренчването е да се научим да стихваме мислите си. Нагуалът каза, че предпочита да ни учи как да правим това с купчина листа, защото лесно можем да си набавим всички листа, от които се нуждаем, винаги, когато искаме да се втренчваме. Но и всичко друго би свършило същата работа.

— Спреш ли веднъж света, значи си втренчвач. И тъй като единственият начин да спреш света е като се опитваш, Нагуалът караше всички ни да се втренчваме в сухи листа години наред. Смятам, че това е най-добрият начин да достигнем нашето второ внимание.

— Той комбинираше втренчването в сухи листа с това да търсим ръцете в сънуването. Трябваше ми около година, за да намеря ръцете си, и четири години, за да спра света. Нагуалът каза, че щом веднъж си уловил второто си внимание чрез сухи листа, упражняваш втренчването и сънуването, за да го развиеш. И това е всичко за втренчването.

— Разказваш го така, сякаш е съвсем просто, Горда.

— Всичко, което вършат Толтеките, е много просто. Нагуалът каза, че всичко, което трябва да направим, за да уловим второто си внимание, е непрестанно да се опитваме. Всеки от нас спря света чрез втренчване в сухи листа. Ти и Елихио сте различни. Що се отнася до теб, ти си го направил чрез растенията на силата, но не знам какъв път е следвал Нагуалът с Елихио. Той никога не пожела да ми каже. Той ми разказа за теб, защото ние имаме една и съща задача.

Споменах й, че съм записал в бележника си, че за пръв път съм имал пълното усещане за спиране на света едва преди няколко дни. Тя се разсмя.

— Ти си спрял света преди всеки един от нас — рече тя. — Какво мислиш, че си правил, когато си вземал онези растения на силата? Просто никога не си го правил чрез втренчване като нас, това е всичко.

— Купчината сухи листа единственото нещо ли беше, в което Нагуалът ви е карал да се втренчвате!

— Щом веднъж сънувачите се научат как да спират света, те могат да се втренчват и в други неща; а накрая, когато сънувачите се освободят изцяло от формата си, могат да се втренчват във всичко. Аз го правя. Мога да прозра във всичко. Той ни караше да следваме все пак определен ред при втренчването.

— Първо се втренчвахме в малки растения. Нагуалът ни предупреди, че малките растения са много опасни. Тяхната сила е концентрирана; те имат много наситена светлина и усещат, когато сънувачите се втренчват в тях; те веднага преместват светлината си и я насочват право срещу сънувача. Сънувачите трябва да си изберат един вид растение, в което да се втренчват.

— След това се втренчвахме в дървета. И при тях сънувачите имат определен вид дърво, в което се втренчват. В това отношение ние с теб сме еднакви; и двамата се втренчваме в евкалиптови дървета.

От изражението на лицето ми тя вероятно отгатна следващия ми въпрос.

— Нагуалът каза, че посредством неговия дим ти много лесно си можел да задействаш своето второ внимание — продължи тя. — Ти много пъти си съсредоточавал вниманието си върху пристрастието на Нагуала — враните. Той каза, че веднъж твоето второ внимание така съвършено се фокусирало върху една врана, че отлетяло, както лети враната, до единственото евкалиптово дърво, което било наблизо.

Аз от години размишлявах върху това преживяване. Не можех да го окачествя като нищо друго, освен като едно невъобразимо сложно хипнотично състояние, предизвикано от психотропните гъби, съдържащи се в сместа за пушене на дон Хуан, съчетани с неговото изключително умение да манипулира поведението ми. Той ми бе предложил един възприятиен катарзис, а именно — да се превърна във врана и да възприемам света като врана. Резултатът беше, че аз възприемах света по начин, който не би могъл да бъде част от запасите ми от минали преживявания. Обяснението на Ла Горда някакси опрости всичко.

Тя каза, че след това Нагуалът ги накарал да се втренчват в движещи се, живи същества. Той им казал, че дребните насекоми са възможно най-добрия обект. Тяхната подвижност ги правела безвредни за втренчвача, за разлика от растенията, които извличали своята светлина директно от земята.

Следващата стъпка била да се втренчват в скали. Тя каза, че скалите били много стари и мощни и имали особена светлина, която била по-скоро зеленикава, за разлика от бялата светлина на растенията и жълтеникавата светлина на движещите се, живите същества. Скалите не се разтваряли лесно пред втренчвачите, но си заслужавало втренчвачите да упорстват и да не се отказват, защото скалите криели особени тайни в своята сърцевина — тайни, които можели да помогнат на магьосниците в тяхното „сънуване“.

— Какви неща ти разказват скалите? — попитах аз.

— Когато се втренчвам в самата сърцевина на някоя скала — рече тя, — винаги долавям един полъх със специфичното ухание на тази скала. Когато бродя из моето сънуване, знам къде съм, защото се ориентирам по тези ухания.

Тя каза, че времето от деня е важен фактор при втренчването в дървета и скали. Рано сутрин дърветата и скалите били корави и светлината им била слаба. Около обяд били в най-доброто си състояние и тогава втренчването се правело, за да се вземе от светлината и силата им. В късния следобед и привечер дърветата и скалите били тихи и тъжни, особено дърветата. Ла Горда каза, че тогава дърветата създавали усещането, че и те се втренчват във втренчвача.

Втората серия в поредицата на втренчването било да се втренчваш в периодични явления: дъжда и мъглата. Тя каза, че втренчвачите могат да фокусират своето второ внимание върху самия дъжд и да се движат с него или пък да го фокусират зад него и да използват дъжда като един вид лупа, за да видят скрити неща. Места на силата или места, които трябва да се избягват, се откривали чрез втренчване в дъжда. Местата на силата били в жълтеникава светлина, а местата, които трябва да се избягват, били в наситено зелено.

Ла Горда каза, че мъглата безспорно е най-загадъчното нещо на света за един втренчвач и че тя може да бъде използвана по същите два начина, както и дъжда. Само че не се поддавала лесно на жените и дори след като тя самата се освободила от човешката си форма, мъглата останала недостижима за нея. Тя каза, че Нагуалът веднъж я накарал да „види“ някаква зелена мъглявина над един облак мъгла и й казал, че това е второто внимание на един втренчвач в мъгли, който живеел в планините, където били тя и Нагуалът, и че той се движел с мъглата. Тя добави, че мъглата се използвала, за да разкрие духовете на неща, които вече не съществуват, и че истинското майсторство на втренчвачите в мъгли било да остават своето второ внимание да проникне в онова, което тяхното втренчване им разкрива.

Разказах й как веднъж, докато бях с дон Хуан, бях видял мост, направен от облак мъгла. Бях поразен от яснотата и точните детайли на този мост. За мен той беше повече от реален. Гледката беше така истинска и жива, че не можех да я забравя. Коментарът на дон Хуан беше, че някой ден ще трябва да мина по този мост.

— Знам за това — рече тя. — Нагуалът ми каза, че един ден, когато си в състояние да владееш второто си внимание, ти ще минеш по този мост чрез това внимание, също както си летял като врана чрез това внимание. Той каза, че ако станеш магьосник, от мъглата ще се оформи един мост за теб и ти ще преминеш по него и ще изчезнеш от този свят завинаги. Точно както направи и той самият.

— Той така ли изчезна, по мост?

— Не по мост. Но ти си видял как той и Хенаро пристъпиха през процепа между световете пред очите ти. Нестор каза, че само Хенаро е помахал с ръка за сбогом последния път, когато сте ги видели; Нагуалът не е махнал с ръка, защото е отварял процепа. Нагуалът ми каза, че когато се наложи второто внимание да се събере, всичко, което трябва да се направи, е движението при отварянето на онази врата. Това е тайната на толтеките-сьнувачи, щом веднъж са се освободили от формата си.

Исках да я попитам за това как дон Хуан и дон Хенаро са пристъпили през този процеп. Тя ме накара да спра, докосвайки леко устата ми с ръка.

Тя каза, че друга серия било втренчването в далечни обекти и в облаците. И при двата случая усилията на втренчвачите се състояли в това да оставят своето второ внимание да отиде до мястото, в което се втренчват. Така те покривали огромни разстояния или се носели по облаците. Що се отнася до втренчването в облаци, Нагуалът никога не им позволявал да се втренчват в кълбести буреносни облаци. Той им казал, че трябва да са се освободили от формата си, преди да опитат това умение, и че тогава ще могат да се носят не само по кълбестите буреносни облаци, но и по самите мълнии.

Ла Горда се разсмя и ми предложи да отгатна кой е бил достатъчно дързък и луд действително да опита втренчването в кълбести буреносни облаци. Не можах да се сетя за друг, освен за Жозефина. Ла Горда каза, че Жозефина упражнявала втренчването в кълбести буреносни облаци всеки път, когато Нагуалът го нямало, докато един ден една мълния едва не я убила.

— Хенаро беше магьосник на мълниите — продължи тя. — Неговите първи двама чирака — Бениньо и Нестор — му били посочени от неговата приятелка мълнията. Той каза, че търсел разни треви в някакъв много отдалечен край, където индианците са много затворени и не обичат никакви посетители. На Хенаро били дали разрешение да посещава техните земи, защото говорел езика им.

— Хенаро берял някакви растения, когато заваляло. Имало няколко къщи наоколо, но хората били недружелюбни и той не искал да ги притеснява; тъкмо щял да припълзи в една хралупа, когато видял по пътя да се задава някакъв младеж, който карал отрупано със стоки колело. Това бил Бениньо, градско момче, което търгувало с тези индианци. Колелото му затънало в калта и точно там го поразила мълния. Хенаро помислил, че го е убила. Хората от къщите били видели случилото се и наизлезли. Бениньо бил повече уплашен, отколкото наранен, но колелото му и всичките му стоки били съсипани. Хенаро останал при него седмица и го излекувал.

— Почти същото се случило и с Нестор. Той купувал лечебни растения от Хенаро и един ден го проследил до планините да види къде ги бере, за да не плаща повече за тях. Хенаро нарочно навлязъл дълбоко в планините; намерението му било Нестор да се загуби. Не валяло, но имало мълнии и изведнъж една мълния паднала и пробягала над сухата земя като змия. Минала точно между краката на Нестор и ударила една скала на около десетина метра разстояние.

— Хенаро каза, че мълнията обгорила краката на Нестор от вътрешната страна. Тестисите му се подули и състоянието му сериозно се влошило. Хенаро трябвало да го лекува цяла седмица там в планините. — До оздравяването си Бениньо и Нестор вече били хванати на въдицата. При мъжете се налага да бъдат хващани на въдицата. При жените — не. Жените се впускат свободно във всичко. Това е тяхната сила и в същото време техният недостатък. Мъжете трябва да се водят, а жените да се удържат.

Тя се закикоти и каза, че без съмнение тя имала доста мъжки съставки у себе си, защото трябвало да бъде водена, и че аз сигурно имам доста женски съставки у себе си, защото трябвало да бъда удържан.

Последната серия била втренчването в огън, дим и сенки. Тя каза, че за втренчвача огънят не е ярък, а черен, също както и димът. Сенките пък са блестящи, имат цвят и движение у себе си.

Имало още две неща, които били отделно — втренчването в звезди и във вода. Втренчването в звезди се упражнявало от магьосници, които са се освободили от човешката си форма. Тя каза, че доста добре се справяла с втренчването в звезди, но не можела да борави с втренчването във вода, особено течаща вода, което се използвало от безформените магьосници да съберат своето второ внимание и да го изпратят до всяко място, където имат нужда да отидат.

— Всички ние се ужасяваме от водата — продължи тя. — Реката събира второто внимание и го отнася и няма начин да я спреш. Нагуалът ми разказа за твоите успехи с втренчването във вода. Но той ми каза също, че веднъж едва не си се разпаднал във водите на една плитка река и че сега не можеш дори да се изкъпеш в река.

Дон Хуан ме бе карал да се взирам във водата на един напоителен канал зад къщата му много пъти, докато ме упояваше със своята смес за пушене. Бях имал удивителни усещания. Веднъж се видях целия зелен, като чели бях покрит с морски водорасли. След този случай той ми препоръча да избягвам водата.

— Да не би второто ми внимание да е било наранено от водата? — попитах аз.

— Да, било е — отвърна тя. — Ти много си угаждаш. Нагуалът те е предупредил да бъдеш предпазлив, но ти си отишъл отвъд своите граници с течащата вода. Нагуалът каза, че ти би могъл да използваш водата като никой друг, но не ти било писано да бъдеш умерен.

Тя придърпа пейката си по-близо до моята.

— Това е всичко за втренчването — рече тя. — Но има някои други неща, които трябва да ти кажа преди да тръгнеш.

— Какви неща, Горда?

— Първо, преди да кажа каквото и да е, ти трябва да събереш второто си внимание заради сестричките и мен.

— Не мисля, че мога да го направя.

Ла Горда стана и влезе в къщата. След малко се върна с една дебела кръгла възглавница, изработена от същите естествени влакна, които се използват за направата на мрежи. Без да каже нито дума, тя отново ме заведе на верандата отпред. Каза, че сама е изработила тази възглавничка, за да й е по-удобно, когато се учела да се втренчва, защото положението на тялото било от голямо значение при втренчването. Човек трябвало да седи на земята върху мек килим от листа или върху възглавничка, направена от естествени влакна. Гърбът трябвало да е опрян o дърво, дънер или гладка скала. Тялото трябвало да е напълно отпуснато. Очите никога не бивало да се фиксират върху обекта, за да не се изморяват. Втренчването представлявало много бавно сканиране на обекта, в който си се втренчил, обратно на часовниковата стрелка, но без да движиш главата си. Тя добави, че Нагуалът ги накарал да забият онези колове, за да подпират на тях гърбовете си.

Тя ме накара да седна върху възглавничката й и да опра гърба си на един от коловете. Каза ми, че ще ме напътства при втренчването в едно място на силата, което Нагуалът имал в заоблените хълмове отвъд долината. Тя се надявала, че като се втренчвам в него, аз ще получа необходимата енергия, за да събера второто си внимание.

Тя седна много близо до мен, от лявата ми страна, и започна да ми дава указания.

Почти шепнейки, тя ми каза да държа клепачите си притворени и да се взирам в място, където се събират два огромни обли хълма. Там имало тесен, стръмен каньон с река. Тя каза, че точно това втренчване се състояло от четири отделни действия. Първото беше да използвам периферията на шапката си като козирка, за да се предпазя от прекомерния блясък на слънцето и да позволя само минимално количество светлина да влиза в очите ми; след това да притворя клепачите си; третата стъпка беше да задържа стабилно полуотворените си клепачи, за да поддържам постоянен поток светлина; и четвъртата стъпка беше да различа в заден план водния каньон през мрежата от светлинни нишки по ресниците ми.

Отначало не можех да следвам указанията й. Слънцето беше точно над хоризонта и аз трябваше да килна глава назад. Накланях шапката си насам-натам, докато успея да закрия по-голямата част от слънчевия блясък с периферията й. Това като че ли бе всичко необходимо. Веднага щом притворих очите си, една частица светлина, която се появи сякаш от върха на шапката ми, буквално експлодира по ресниците ми, които бяха като филтър, който създаваше паяжина от светлина. Задържах клепачите си притворени и си поиграх малко със светлинната паяжина, докато успея да различа в заден план тъмните вертикални очертания на водния каньон.

Тогава Ла Горда ми каза да се втренча в средата на каньона, докато открия едно много тъмно кафяво петно. Тя каза, че това било една дупка в каньона, която не била там за окото, което гледа, а само за окото, което „вижда“. Тя ме предупреди да упражня своя контрол веднага щом забележа това петно, така че то да не ме притегли към себе си. Или по-точно, трябваше да се стрелна към него и да се втренча в него. Тя предложи в момента, в който открия петното, да я натисна с рамене, за да й съобщя. Тя се плъзна, отстрани, докато се облегна на мен.

Помъчих се за момент да задържа четирите действия координирани и стабилни и изведнъж едно тъмно петно се оформи в средата на каньона. Веднага забелязах, че не го виждам по начина, по който обикновено виждам. Тъмното петно беше по-скоро впечатление, нещо като зрителна измама. В момента, в който контролът ми отслабваше, то изчезваше. То беше в моето поле на възприятие само ако държах четирите действия под контрол. Тогава си спомних, че дон Хуан ме бе въвличал безброй пъти в подобна дейност. Той закачаше парченце плат на нисък клон на някой храст, който стратегически биваше разположен така, чеда е на една линия с определено геоложко образувание от планините в далечината, като например воден каньон или склон. Като ме караше да седя на около 15 метра от парцалчето и да се взирам през ниските клони на храста, на който то висеше, дон Хуан създаваше особен перцептуален ефект у мен. Парцалчето, което винаги биваше един нюанс по-тъмно от геоложкото образуване, в което се взирах, отначало изглеждаше като част от това образувание. Идеята беше да оставя възприятието си да играе на воля без да го анализирам. Аз се провалях всеки път, защото бях абсолютно неспособен да се въздържам от преценка и разумът ми винаги се впускаше в разни логични размишления за техниката на моето илюзорно възприятие.

Този път не чувствах никаква необходимост да размишлявам. Ла Горда не беше властна фигура, с която аз несъзнателно да имах нужда да се боря, каквато дон Хуан очевидно е бил за мен.

Тъмното петно в моето поле на възприятие стана почти черно. Облегнах се на раменете на Ла Горда, за да й съобщя. Тя ми прошепна в ухото, че трябва да се помъча да задържа клепачите си в положението, в което са, и да дишам тихо с корема си. Не бивало да оставя петното да ме притегли, а трябвало постепенно да проникна в него. Това, което трябвало да направя, било да не позволя на петното да се разрасне и изведнъж да ме погълне. В случай, че това стане, трябвало веднага да отворя очите си.

Започнах да дишам, както ме бе посъветвала, и така можех да държа клепачите си заковани безкрайно дълго на подходящия отвор.

Останах в това положение доста време. После забелязах, че бях започнал да дишам нормално и това не беше нарушило възприятието ми на тъмното петно. Но изведнъж тъмното петно започна да мърда, да пулсира и преди да успея отново да задишам тихо, чернотата тръгна напред и ме обгърна. Обезумях и отворих очи.

Ла Горда каза, че съм извършвал втренчване в далечината, а за това било необходимо да дишам така, както ми била препоръчала. Тя ме насърчи да започна всичко от начало. Каза, че Нагуалът ги карал да седят по цели дни, събирайки второто си внимание, като се втренчват в онова място. Той многократно ги предупреждавал за опасността да бъдат погълнати поради разтърсването, което тялото претърпява.

Трябваше ми да се втренчвам около час, за да направя това, което тя бе обрисувала. Да се стрелна в кафявото петно и да се втренча в него означаваше, че кафявото петно в моето поле на възприятие съвсем внезапно изсветля. Докато го виждах, все по-ясно осъзнах, че нещо в мен извършваше едно невъзможно действие. Почувствах, че действително напредвам към това място; оттук и усещането, което имах, че то изсветлява. След това бях толкова близо до него, че можех да различа отделни неща в него, като например скали и растения. Отидох дори още по-близо и можах да видя някакво особено образувание на една от скалите. Приличаше на грубо издялан стол. Много ми хареса; в сравнение с него останалите скали изглеждаха избледнели и неинтересни.

Не знам колко дълго съм се втренчвал в него. Можех да се съсредоточа върху всеки от детайлите му. Чувствах, че мога да се изгубя завинаги сред детайлите му, защото те нямаха край. Но нещо разсея гледката ми; друг странен образ бе наложен върху този на скалата, а след това още един и после още един. Раздразних се от тази интерференция. В момента, в който се раздразних, осъзнах също, че Ла Горда мърдаше главата ми наляво-надясно изотзад. Само за няколко секунди концентрацията на моето втренчване беше изцяло разрушена.

Ла Горда се разсмя и каза, че разбирала защо съм карала Нагуала така да се притеснява за мен. Тя самата била видяла, че се впускам извън границите си. Тя седна до мен и каза, че тя и сестричките щели да се втренчат в мястото на силата на Нагуала. След това издаде един пронизителен птичи звук. Миг по-късно сестричките излязоха от къщата и седнаха да се втренчват с нея.

Тяхното майсторство да се втренчват беше очевидно. Телата им придобиха странна неподвижност. Те като че ли въобще не дишаха. Тяхното притихване беше така заразително, че се улових как притварям очи и се заглеждам в хълмовете.

Втренчването беше истинско откровение за мен. Извършвайки го, аз бях потвърдил някои важни въпроси от учението на дон Хуан. Ла Горда бе обрисувала задачата по определено неясен начин. „Да се стрелна към него“ беше по-скоро заповед, отколкото описание на някакъв процес. И все пак беше описание, при условие, че е изпълнено едно основно изискване; дон Хуан бе нарекъл това изискване „спиране на вътрешния диалог“. От изявленията на Ла Горда относно втренчването за мен бе очевидно, че ефектът, който дон Хуан е искал да постигне, карайки ги да се втренчват, е бил да ги научи да спират вътрешния диалог. Ла Горда го бе изразила като „стихване на мислите“. Дон Хуан ме бе учил да правя точно същото нещо, макар че ме бе карал да следвам противоположния път; вместо да ме учи да фокусирам погледа си, както правят втренчвачите, той ме учеше да го отварям, да раздвоявам своето осъзнаване, като не фокусирам погледа си върху нищо. Трябваше, така да се каже, да „опипвам“ с очи всичко в 180-градусовия обхват пред мен, докато държах очите си нефокусирани точно над линията на хоризонта.

За мен беше много трудно да се втренчвам, защото това изискваше да преобърна онова тренирано умение. Като се опитвах да се втренчвам, все бях склонен да се отварям. Усилието да възпирам тази склонност обаче ме караше, да спра мислите си. Щом веднъж бях изключил мислите си, вече не беше трудно да се втренчвам, както бе описала Ла Горда.

Дон Хуан бе изтъквал не веднъж, че основният елемент в неговото магьосничество е спирането на вътрешния диалог. От гледна точка на обяснението, което Ла Горда ми бе дала, относно двете области на внимание, спирането на вътрешния диалог беше оперативен начин да се опише акта на освобождаване вниманието на тонала.

Дон Хуан бе казал освен това, че щом веднъж спре нашият вътрешен диалог, ние „спираме“ също и света. Това беше оперативно описание на удивителния процес на фокусиране на нашето второ внимание. Той каза, че ние държим една част от нас постоянно под ключ, защото се страхуваме от нея, и че за нашия разум тази част от нас е като луд роднина, когото държим заключен в тъмница. Тази част е, по думите на Ла Горда, нашето второ внимание и когато то най-сетне успее да се фокусира върху нещо, светът спира. Понеже ние, като обикновени хора, познаваме само вниманието на тонала, няма да е твърде пресилено да се каже, че щом веднъж това внимание е отстранено, светът наистина трябва да спре. Следователно фокусирането на нашето диво, нетренирано второ внимание по необходимост е ужасяващо. Дон Хуан е бил прав като казваше, че единственият начин да попречим на този луд роднина да избухне върху нас, е като се предпазваме със своя безкраен вътрешен диалог.

Ла Горда и сестричките станаха след може би трийсет минутно втренчване. Ла Горда ми даде знак с глава да ги последвам. Те отидоха в кухнята. Ла Горда ми посочи една пейка да седна. Тя каза, че щяла да тръгне нагоре по пътя да посрещне Хенаросите и да ги доведе тук. Излезе през входната врата.

Сестричките насядаха около мен. Лидия ми предложи да отговори на всичко, което бих искал да я попитам. Помолих я да ми разкаже за своето втренчване в мястото на силата на дон Хуан, но тя не ме разбра.

— Аз се втренчвам в далечини и в сенки — рече тя. — След като станах втренчвач, Нагуалът ме накара да започна всичко отначало, като този път се втренчвам в сенките на листа, растения, дървета и скали. Сега вече никога не гледам нещата; просто гледам сенките им. Дори когато няма никаква светлина, пак има сенки; дори през нощта има сенки. И понеже съм втренчвач в сенки, аз съм също и втренчвач в далечини. Мога да се втренчвам в сенки дори в далечината.

— Сенките рано сутрин не казват много. Тогава сенките си почиват. Така че е безполезно да се втренчваш много рано сутрин. Около шест сутринта сенките се събуждат, но са в най-доброто си състояние около пет следобяд. Тогава са напълно будни.

— Какво ти казват сенките?

— Всичко, което искам да знам. Те ми казват разните неща с това, че са топли или студени, или като се движат, или пък с цветовете си. Още не зная всичко, което цветовете, топлината и студът означават. Нагуалът ме остави сама да го науча.

— Как го научаваш?

— В моето сънуване. Сънувачите трябва да се втренчват, за да извършват сънуване, а след това трябва да търсят сънищата си в своето втренчване. Например Нагуалът ме караше да се втренчвам в сенките на скали, а след това в моето сънуване аз открих, че тези сенки имат светлина; така че оттогава започнах да търся тази светлина у сенките, докато не я намерих. Втренчването и сънуването вървят заедно. Трябваше ми доста време да се втренчвам в сенки преди да успея да задействам своето сънуване на сенки. А след това трябваше да извърша доста сънуване и втренчване, за да успея да ги съчетая двете и действително да видя в сенките това, което виждах в моето сънуване. Разбираш ли какво искам да кажа? Всяка една от нас прави същото. Сънуването на Роза е за дърветата, защото тя е втренчвач в дървета, а на Жозефина е за облаците, защото тя е втренчвач в облаци. Те се втренчват в дървета и облаци, докато намерят съответствието на своето сънуване.

Роза и Жозефина поклатиха глави в съгласие с казаното.

— А Ла Горда? — попитах аз.

— Тя се втренчва в бълхи — каза Роза и те всички се разсмяха.

— Ла Горда не обича да я хапят бълхи — обясни Лидия. — Тя е безформена и може да се втренчва във всичко, но отначало беше втренчвач в дъжд.

— А Паблито?

— Той се втренчва под полите на жените — отвърна Роза с безизразно лице.

Те се разсмяха. Роза ме шляпна по гърба.

— Чувам, че понеже бил твой партньор, той приличал на теб — рече тя.

Те заудряха по масата и заклатиха пейките с крака, докато се смееха.

— Паблито е втренчвач в скали — каза Лидия. — Нестор е втренчвач в дъжд и растения, а Бениньо е втренчвач в далечини. Но не ме питай повече за втренчването, защото ще изгубя силата си, ако ти кажа още.

— А как Ла Горда може да ми казва всичко?

— Ла Горда се е освободила от формата си — отвърна Лидия. — Когато се освободя от моята, и аз ще ти казвам всичко. Но тогава ти няма да искаш да го чуеш. Сега искаш само защото си глупав като нас. В деня, в който се освободим от формата си, ние всички ще престанем да бъдем глупави.

— Защо задаваш толкова много въпроси, след като знаеш всичко това? — попита Роза.

— Защото е като нас — рече Лидия. — Той не е истински нагуал. Той все още е човек.

Тя се извърна с лице към мен. За момент лицето й беше сурово, а очите — пронизващи и студени, но изражението й поомекна, когато ми заговори:

— Ти и Паблито сте партньори — рече тя. — Ти действително го харесваш, нали?

Замислих се за момент, преди да отговоря. Отвърнах й, че някакси му вярвах безрезервно. Без никаква явна причина аз изпитвах чувство на родство с него.

— Ти толкова го харесваш, че чак си го объркал — рече тя с обвинителен тон. — На онзи връх, откъдето скочихте, той сам е достигнал до своето второ внимание, а ти си го насилил да скочи с теб.

— Аз само го хванах за ръката — възпротивих се аз.

— Магьосниците не се хващат един друг за ръцете — рече тя. — Всеки от нас е много способен. Ти нямаш нужда от никоя от нас трите да ти помага. Само магьосник, който вижда и е безформен, може да помага. На онзи планински връх, откъдето скочихте, ти трябваше да тръгнеш първи. А сега Паблито е вързан за теб. Предполагам, че възнамеряваш и на нас да помогнеш по същия начин. Господи, колкото повече си мисля за теб, толкова повече те намразвам.

Роза и Жозефина промърмориха нещо в съгласие. Роза стана и ме погледна с ярост в очите. Тя настоя да узнае какво възнамерявам да правя с тях. Казах, че възнамерявам да си тръгна съвсем скоро. Моето изявление, изглежда, ги шокира. И трите заговориха едновременно. Гласът на Лидия се извиси над останалите. Тя каза, че моментът да си тръгна бил снощи и че проклела мига, в който бях решил да остана. Жозефина започна да ми крещи разни мръсотии.

Усетих внезапно потръпване, станах и им закрещях да млъкнат с глас, който не беше моят. Те ме погледнаха ужасени. Опитах се да си придам нехаен вид, но бях изплашил себе си толкова, колкото и тях. В този момент Ла Горда влезе в кухнята, като че ли досега се беше крила в предната стая в очакване да се сбием. Тя каза, че ни била предупредила всички да внимаваме да не попадаме в мрежите си един на друг. Трябваше да се разсмея на начина, по който ни се караше, сякаш бяхме деца. Тя каза, че си дължим уважение един на друг и че уважението сред воините било най-деликатен въпрос. Сестричките знаели как да се държат като воини една с друга, а също и Хенаросите помежду си, но когато аз съм влизал в някоя от двете групи, или когато двете групи се съберат заедно, те всички пренебрегвали воинското си знание и се държели като простаци.

Седнахме. Ла Горда се настани до мен. След моментна пауза Лидия обясни, че се опасявала, че възнамерявам да сторя с тях същото, което съм направил с Паблито. Ла Горда се разсмя и каза, че никога нямало да ми позволи на помогна на коя да е от тях по този начин.

Казах й, че не мога да разбера какво толкова съм направил на Паблито, което е толкова грешно. Тогава не съм осъзнавал какво върша, и ако Нестор не беше ми казал, аз така и никога нямаше да узная, че всъщност съм вдигнал Паблито. Дори се чудех дали Нестор не преувеличава малко, или пък дали не е сбъркал.

Ла Горда каза, че Свидетелят не може така глупаво да сбърка, още по-малко да преувеличава, и че Свидетелят бил най-съвършеният воин сред тях.

— Магьосниците не си помагат един на друг, както ти си помогнал на Паблито — продължи тя. — Ти си постъпил, както би постъпил един човек на улицата. Нагуалът ни е учил всички да бъдем воини. Той казваше, че воинът не изпитва състрадание към никого. За него, да изпитваш състрадание означаваше, че искаш другият човек да е като теб, да е в твоето положение, и му помагаш точно с тази цел. Ти постъпи така с Паблито. Най-трудното нещо на света е воинът да остави другите да бъдат самите себе си. Когато бях дебела, аз се тревожех, че Лидия и Жозефина не ядат достатъчно. Опасявах се, че ще се разболеят и ще умрат от недояждане. Правех всичко възможно да ги охраня и го правех от най-добри чувства. Безупречността на воина се състои в това да остави другите да бъдат себе си и да ги подкрепя в това, което са. Това означава, разбира се, че им вярва, че те самите могат да бъдат безупречни воини.

— А какво става, ако не са безупречни воини? — попитах аз.

— Тогава твой дълг е ти самият да си безупречен и да не казваш нито дума — отвърна тя. — Нагуалът каза, че само магьосник, който вижда и е безформен, може да си позволи да помогне на когото и да било. Затова той ни помогна и ни направи това, което сме. Ти не смяташ, че можеш да обикаляш насам-натам и да вдигаш хората от улицата, за да им помагаш, нали?

Дон Хуан вече ме беше изправял пред дилемата, че не мога да помогна на себеподобните си по никакъв начин. Всъщност, според неговите разбирания, всяко усилие от наша страна да помогнем е тиранично действие, продиктувано единствено от собствения ни егоизъм.

Един ден, когато бях с него в града, аз вдигнах един охлюв, който беше насред тротоара, и внимателно го пъхнах под някакво пълзящо растение. Бях сигурен, че ако го бях оставил насред тротоара, минаващите хора рано или късно щяха да го стъпчат. Смятах, че като съм го преместил на сигурно място, го бях спасил.

Дон Хуан изтъкна, че предположението ми е лекомислено, защото не съм взел под внимание две важни възможности. Едната беше, че охлювът може би е избягвал сигурна смърт чрез отравяне под листата на пълзящото растение, а другата възможност беше — охлювът да има достатъчно лична сила да прекоси тротоара. Чрез моята намеса аз не бях спасил охлюва, а само го бях накарал да загуби това, което с толкова усилия бе спечелил.

Поисках, разбира се, да върна охлюва обратно на мястото, където го бях намерил, но Дон Хуан не ми позволи. Той каза, че съдбата на охлюва била един идиот да пресече пътя му и да го накара да загуби инерцията си. Ако го оставя там, където съм го сложил, той може би ще е в състояние отново да събере достатъчно сила, за да отиде там, накъдето е бил тръгнал.

Смятах, че съм разбрал идеята му. Явно съм се съгласил с него само повърхностно. Най-трудното за мен бе да оставя другите да бъдат себе си.

Разказах им историята. Ла Горда ме потупа по гърба.

— Ние всички сме доста зле — рече тя. — И петимата сме едни ужасни хора, които не искат да разберат. Аз се отървах от по-голямата част от грозната си страна, но все още не от цялата. Ние сме твърде бавни и в сравнение с Хенаросите сме мрачни и високомерни. Хенаросите, от друга страна, са всичките като Хенаро; у тях има съвсем малко лошотия.

Сестричките поклатиха глави в съгласие.

— Ти си най-отвратителният сред нас — рече ми Лидия. — Не смятам, че сме чак толкова зле в сравнение с тебе.

Ла Горда се закикоти и ме потупа по крака, като че ли да ми каже да се съглася с Лидия. Направих го и те всички се разсмяха като деца.

Дълго време мълчахме.

— Сега идвам към края на това, което трябваше да ти кажа — рече Ла Горда съвсем неочаквано.

Тя ни накара да станем. Каза, че щели да ми покажат стойката на силата на воините-Толтеки. Лидия застана от дясната ми страна с лице към мен. Тя хвана ръката ми с дясната си ръка, като опря дланта си в моята без да сплитаме пръстите си. След това уви като кука лявата си ръка точно над лакътя ми и силно ме притисна към гърдите си. Жозефина стори абсолютно същото от лявата ми страна. Роза застана с лице пред мен, пъхна ръце под мишниците ми и, извивайки ги като куки, здраво хвана раменете ми. Ла Горда застана зад мен и ме прегърна през кръста, сплитайки пръсти на пъпа ми.

Всички бяхме долу-горе с еднакъв ръст и те можеха да притиснат главите си o моята. Ла Горда заговори съвсем тихо зад лявото ми ухо, но достатъчно високо, за да я чуваме всички. Тя каза, че ще се опитаме да поставим нашето второ внимание на мястото на силата на Нагуала без някой или нещо да ни подпомага. Този път нямаме учител, който да ни се притече на помощ, нито пък съюзници, които да ни пришпорват. Щяхме да стигнем там само със силата на нашето желание.

Не можах да устоя да не я попитам какво трябва да направя. Тя каза, че трябвало да оставя второто си внимание да се фокусира върху това, в което се бях втренчвал.

Тя обясни, че особената стойка, в която бяхме застанали, била толтекска композиция на силата. В този момент аз съм бил центърът и спояващата сила на четирите краища на света. Лидия беше изток — оръжието, което воините-толтеки носеха в дясната си ръка; Роза беше север — щитът, окачен на гърдите на воина; Жозефина беше запад — спасителят на духа, който воинът носи в лявата си ръка; а Ла Горда беше юг — кошницата, която воинът носи на гръб и в която държи своите предмети на силата. Тя каза, че естествената позиция на всеки воин е да бъде обърнат с лице на север, тъй като трябвало да държи оръжието (изток) в дясната си ръка. Но посоката, в която ние трябваше да се обърнем, била юг, съвсем леко на изток; следователно, действието на силата, което Нагуалът ни завещал да извършим, било да сменим посоката.

Тя ми припомни, че едно от първите неща, които Нагуалът е направил с нас, бе да извърти очите ни да гледат на югоизток. Това бил начинът, по който той бил примамил второто ни внимание да извърши подвига, който щяхме да се опитаме да извършим и ние. Имало две възможности за този подвиг. Едната била ние всички да се завъртим на 180°, за да се обърнем на юг, като използваме мен за ос на въртене, и по този начин да сменим основната стойност и функция на всяка от тях. Лидия ще стане запад, Жозефина — изток, Роза — юг, а тя самата — север. Другата възможност била да променим посоката си и да се обърнем на юг, но без да се завъртаме. Това било възможността на силата и тя изисквала да си сложим второто лице.

Казах на Ла Горда, че не разбирам какво означава второ лице. Тя каза, че била натоварена от Нагуала да се опита да събере второто внимание на всички ни в едно и че всеки воин-Толтек имал две лица и гледал в две противоположни посоки. Второто лице било второто внимание.

Ла Горда внезапно отслаби прегръдката си. Останалите направиха същото. Тя отново седна и ми направи знак да седна до нея. Сестричките останаха прави. Ла Горда ме попита дали всичко ми е ясно. Беше ми ясно и в същото време не беше. Преди да успея да формулирам някакъв въпрос, тя избърбори, че едно от последните неща, които Нагуалът й поверил да ми каже, било, че аз трябвало да променя своята посока, като събера моето второ внимание с техните и си сложа лицето на силата, за да видя какво има зад мен.

Ла Горда стана и ми направи знак да я последвам. Тя ме заведе до вратата на тяхната стая. Леко ме бутна вътре. Щом прекрачих прага, Лидия, Роза, Жозефина и тя се присъединиха към мен в същия ред, след което Ла Горда затвори вратата.

В стаята беше много тъмно. Изглежда, нямаше никакви прозорци. Ла Горда ме сграбчи за ръката и ме постави на мястото, което според мен бе центърът на стаята. Те ме наобиколиха. Въобще не ги виждах; само усещах, че ме заобикалят от четирите ми страни.

След известно време очите ми свикнаха с тъмнината. Можах да видя, че стаята имаше два прозореца, които бяха закрити с дъски. През тях се процеждаше малко светлина и аз можех да различа всяка. След това те ме хванаха, както преди няколко минути, и в съвършена хармония склониха глави до моята. Усещах топлите им дихания от всички страни. Затворих очи, за да възстановя образа от втренчването си. Не можах да го направя. Чувствах се много изморен и ми се спеше. Очите страшно ме сърбяха; исках да ги разтрия, но Лидия и Жозефина здраво държаха ръцете ми.

Останахме в това положение много дълго време. Умората ми беше непоносима и накрая пропаднах. Помислих, че коленете ми са се огънали. Имах чувството, че ще се строполя на пода и моментално ще заспя там. Но нямаше под. Всъщност нямаше нищо под мен. Уплахата ми при осъзнаването на това беше толкова силна, че само за миг бях напълно буден, обаче някаква сила, по-мощна от уплахата ми, ме върна обратно в онова сънено състояние. Предадох се. Носех се с тях като балон. Беше сякаш съм заспал и сънувам, и в този сън видях поредица от несвързани образи. Вече не бяхме в тъмнината на тяхната стая. Имаше толкова светлина, че ме заслепяваше. Понякога виждах лицето на Роза пред мен; с крайчеца на очите си виждах също и лицата на Лидия и Жозефина. Усещах челата им плътно притиснати до ушите ми. А после образът се сменяше и вместо това виждах лицето на Ла Горда пред себе си. Всеки път, когато се случеше това, тя долепяше устата си до моята и дишаше. Това изобщо не ми харесваше. Някаква сила в мен се опитваше да се освободи. Чувствах се ужасен. Опитах се да ги отблъсна всичките. Колкото по-силно се опитвах, толкова по-здраво ме държаха те. Това ме убеди, че Ла Горда ме е изхитрила и най-после ме е въвлякла в смъртна клопка. Но за разлика от другите Ла Горда беше безупречен играч. Мисълта, че тя бе изиграла ролята си безупречно, ме накара да се чувствам по-добре. В един момент вече не исках да се боря повече. Стана ми любопитно за мига на моята смърт, който вярвах, че е близо, и се отпуснах. Тогава почувствах несравнима радост, някакво въодушевление, за което бях сигурен, че е предвестник на смъртта ми, ако не и самата ми смърт. Придърпах Лидия и Жозефина още по-близо до мен. В този момент Ла Горда беше пред лицето ми. Нямах нищо против, че диша в устата ми; дори бях изненадан, че в същия момент спря. В мига, в който го направи, останалите също престанаха да притискат главите си ó моята. Те започнаха да се оглеждат и по този начин освободиха и главата ми. Можех да я движа. Лидия, Ла Горда и Жозефина бяха толкова близо до мен, че аз можех да виждам само през пролуките между главите им. Не можех да разбера къде сме. В едно бях сигурен обаче — не стояхме на земята. Бяхме във въздуха. Още едно нещо, което със сигурност знаех, беше, че бяхме сменили подредбата си. Лидия беше от лявата ми страна, а Жозефина — от дясната. Лицето на Ла Горда бе плувнало в пот, а също и лицата на Лидия и Жозефина. Роза само я усещах зад себе си. Виждах ръцете й, които излизаха изпод мишниците ми и обхващаха раменете ми.

Ла Горда казваше нещо, което не можех да чуя. Тя изговаряше думите бавно, като че ли за да ми даде време да чета по устните й, но аз се захласнах по детайлите на устата й. В един момент усетих, че четирите ме движат; те съзнателно ме разтърсваха. Това ме накара да обърна внимание на безгласните думи на Ла Горда. Този път ясно разчетох по устните й. Казваше ми да се обърна. Опитах се, но главата ми сякаш беше застопорена. Усетих, че някой хапе устните ми. Наблюдавах Ла Горда. Тя не ме хапеше, а ме гледаше, докато изричаше с устни своята заповед да си обърна главата. Докато говореше, аз усещах, че тя всъщност ближеше цялото ми лице или хапеше устните и страните ми.

Лицето на Ла Горда беше някак изкривено. Изглеждаше голямо и жълтеникаво. Сметнах, че понеже цялата сцена беше жълтеникава, лицето й отразява това озарение. Почти я чувах да ми нарежда да обърна главата си. Накрая раздразнението, което ухапванията пораждаха у мен, ме накара да тръсна глава. И изведнъж звукът от гласа на Ла Горда стана ясно доловим. Тя беше зад мен и ми крещеше да обърна вниманието си. Роза беше тази, която ближеше лицето ми. Отблъснах я от лицето си с чело. Роза плачеше. Лицето й беше обляно в пот. Чувах гласа на Ла Горда зад себе си. Тя каза, че съм ги изтощил, борейки се с тях, и че не знае какво да направи, за да улови нашето първоначално внимание. Сестричките скимтяха.

Мислите ми бяха кристално ясни. Логическите ми процеси обаче не бяха дедуктивни. Узнавах нещата бързо и направо и в съзнанието ми нямаше ни капка каквото и да е съмнение. Например, веднага узнах, че трябва отново да заспя и че това ще ни приземи. Но знаех също, че трябва да ги оставя да ни отнесат до тяхната къща. Аз не ставах за това. Ако въобще можех да фокусирам второто си внимание, то трябваше да е върху едно място, което дон Хуан ми бе определил в Северно Мексико. Винаги бях успявал да си го представя в съзнанието си като нищо друго на света. Не смеех да извикам това видение. Знаех, че щяхме да свършим там.

Сметнах, че трябва да кажа на Ла Горда какво знаех, но не можех да говоря. И въпреки това една част от мен знаеше, че тя е разбрала. Доверих й се безрезервно и само за няколко секунди заспах. В съня си гледах кухнята в тяхната къща. Паблито, Нестор и Бениньо бяха там. Изглеждаха извънредно огромни и излъчваха мека светлина. Не можех да фокусирам погледа си върху тях, защото ни разделяше стена от нещо като прозрачна пластмаса. Тогава осъзнах, че това беше все едно, че ги гледам през прозорец, докато някой облива стъклото с вода. Накрая стъклото се разби и водата ме плисна в лицето.

Паблито ме обливаше с вода от една кофа. Нестор и Бениньо също стояха там. Ла Горда, сестричките и аз лежахме проснати на земята в двора зад къщата. Хенаросите ни обливаха с кофи вода.

Скочих. Или студената вода, или необикновеното изживяване, което току-що бях имал, ме бе оживило. Ла Горда и сестричките си облякоха сухи дрехи, които сигурно Хенаросите бяха изнесли на слънце. Моите дрехи също бяха внимателно подредени по земята. Преоблякох се без да кажа дума. Изживях онова особено чувство, което, изглежда, следва фокусирането на второто внимание; не можех да говоря или по-скоро можех да говоря, но не исках. Стомахът ми беше разстроен. Ла Горда, изглежда, усети това и нежно ме придърпа към мястото зад оградата. Прилоша ми. Ла Горда и сестричките се чувстваха по същия начин.

Върнах се при кухнята и си измих лицето. Студената вода като че ли възвърна остротата на сетивата ми. Паблито, Нестор и Бениньо бяха насядали около масата. Паблито бе донесъл своя стол. Той стана и се здрависа с мен. След това Нестор и Бениньо сториха същото. Ла Горда и сестричките се присъединиха към нас.

Изглежда ми имаше нещо. Ушите ми бучаха. Виеше ми се свят. Жозефина стана и се хвана за Роза, за да не падне. Извърнах се към Ла Горда да я попитам какво да правя. Лидия се свличаше назад от пейката. Подхванах я, но тежестта й ме повлече и аз паднах заедно с нея.

Сигурно съм припаднал. Събудих се внезапно. Лежах върху един сламеник в предната стая. Лидия, Роза и Жозефина лежаха до мен и спяха дълбоко. Трябваше да изпълзя по тях, за да стана. Побутнах ги, но те не се събудиха. Отидох в кухнята. Ла Горда седеше с Хенаросите на масата.

— Добре дошъл обратно — рече Паблито. Той добави, че Ла Горда се била събудила преди малко. Почувствах, че отново съм си същия. Бях гладен. Ла Горда ми даде една паница с храна. Тя каза, че те вече били яли. След като се нахраних, се почувствах идеално във всяко отношение, с изключение на това, че не можех да мисля по обичайния си начин. Мислите ми бяха ужасно стихнали. Не ми харесваше това състояние. Тогава забелязах, че бе късен следобед. Внезапно ми се прииска да тъпча на едно място с лице към слънцето, както дон Хуан често ме караше да правя. Станах и Ла Горда тръгна с мен. Очевидно и на нея й бе хрумнала същата идея. От разтъпкването се изпотих. Задъхах се много бързо и се върнах на масата. Ла Горда ме последва. Отново седнахме. Хенаросите ни гледаха. Ла Горда ми подаде бележника.

— Този Нагуал тук се обърка и се загубихме — рече Ла Горда.

В момента, в който тя проговори, усетих в себе си някакво извънредно странно избухване. Мислите ми се върнаха при мен като лавина. Сигурно е настъпила промяна в изражението на лицето ми, защото Паблито ме прегърна, а след това същото сториха и Нестор и Бениньо.

— Нагуалът ще живее! — рече Паблито високо. Ла Горда също изглеждаше доволна. Тя избърса челото си с жест на облекчение. Тя каза, че едва не съм ги убил, и себе си в това число, с моята ужасна склонност да се глезя.

— Фокусирането на второто внимание не е шега работа — каза Нестор.

— Какво се случи с нас, Горда? — попитах аз.

— Изгубихме се — рече тя. — Ти започна да се отдаваш на своя страх и ние се изгубихме в тази необятност. Вече не можехме да фокусираме нашето внимание на тонала. Но успяхме да свържем нашето второ внимание с твоето и сега ти имаш две лица.

В този момент Лидия, Роза и Жозефина влязоха в кухнята. Те се усмихваха и изглеждаха свежи и жизнени, както винаги. Сипаха си по малко храна. Седнаха и никой не продума, докато те ядяха. В момента, в който последната свърши с яденето, Ла Горда подхвана темата от там, където я бе прекъснала.

— Сега ти си воин с две лица — продължи тя. — Нагуалът каза, че всички ние трябва да имаме по две лица, за да се справяме добре и с двете внимания. Той и Хенаро ни помогнаха да съберем второто си внимание и ни обърнаха така, че да сме с лице към две посоки, но на теб не са ти помогнали, защото за да бъдеш истински нагуал ти трябва да заслужиш своята сила съвсем сам. Ти все още си далеко от това, но може да се каже, че сега вървиш изправен, вместо да пълзиш, а когато възвърнеш цялостността си и се освободиш от формата си, ще се плъзгаш.

Бениньо направи жест с ръка, наподобявайки самолет в полет, и имитира рева на двигателя с гърмящия си глас. Заукът беше наистина оглушителен.

Всички се разсмяха. Сестричките изглеждаха възхитени.

Дотогава не бях осъзнал напълно, че е късен следобед. Споделих с Ла Горда, че сигурно сме спали с часове, защото влязохме в стаята им преди обяд. Тя каза, че съвсем не сме спали дълго, а през по-голямата част от времето сме били изгубени в другия свят, и че Хенаросите истински се били уплашили и отчаяли, защото нищо не можели да направят, за да ни върнат обратно.

Извърнах се към Нестор и го попитах какво всъщност бяха направили или видели, докато нас ни нямаше. Той се вгледа в мен за момент преди да отговори.

— Донесохме доста вода на двора — рече той, посочвайки няколко празни варела. — След това вие всички се дотътрихте в двора и ние ви заляхме с вода, това е.

— От стаята ли дойдохме? — попитах го аз. Бениньо шумно се разсмя. Нестор погледна Ла Горда, като че ли искаше разрешение или съвет.

— От стаята ли дойдохме? — попита Горда.

— Не — отвърна Нестор.

Ла Горда, изглежда, беше също толкова нетърпелива да узнае, колкото и аз, и това ме обезпокои. Тя дори подкани Нестор да говори.

— Дойдохте отникъде — рече Нестор. — И трябва да ви кажа, беше страшно. Всичките бяхте като мъгла. Паблито пръв ви видя. Може и от доста време да сте били в двора, но не знаехме къде да гледаме за вас. След това Паблито извика и ние всички ви видяхме. Никога не бяхме виждали подобно нещо.

— Как изглеждахме? — попитах аз. Хенаросите се спогледаха. Настъпи непоносима продължителна тишина. Сестричките се бяха вторачили в Нестор с отворени усти.

— Бяхте като частици мъгла, уловени в паяжина — рече Нестор. — Когато ви заляхме с вода, отново станахте цели.

Исках той да продължи да говори, но Ла Горда каза, че ни оставало съвсем малко време, защото аз трябвало да тръгна в края на деня, а тя все още имала да ми казва някои неща. Хенаросите станаха и се ръкуваха със сестричките и Ла Горда. Те ме прегърнаха и ми казаха, че им трябвали само няколко дни, за да се приготвят да заминат. Паблито нарами стола си, обърнат наопаки. Жозефина изтича до печката, взе един вързоп, който бяха донесли от къщата на доня Соледад, и го сложи между краката на Паблитовия стол, от който ставаше идеално средство за пренасяне на вещи.

— Понеже си отиваш вкъщи, вземи и това — рече тя. — Това все пак си е твое.

Паблито сви рамена и понамести стола, за да балансира товара си. Нестор направи знак на Бениньо да вземе вързопа, но Паблито не му позволи.

— Всичко е наред — рече той. — С него или без него ще си остана същия глупак, докато нося този проклет стол.

— А защо го носиш, Паблито? — попитах аз.

— Трябва да съхранявам силите си — отвърна той. — Не мога да ходя насам-натам и да сядам върху всичко. Откъде да знам кое влечуго е седяло там преди мен.

Той се закиска и вързопът заподскача от тресенето на раменете му.

След като Хенаросите заминаха, Ла Горда ми обясни, че Паблито започнал налудничавата си връзка със стола, за да дразни Лидия. Не искал да сяда там, където тя е сядала, но се увлякъл и тъй като обичал да се отдава на прищевките си, вече не сядал никъде другаде, освен върху своя стол.

— В състояние е да го носи цял живот — каза ми Ла Горда много уверено. — Той е почти толкова твърдоглав, колкото и ти. Той е твоят партньор; ти ще носиш цял живот своя бележник, а той — своя стол. Каква е разликата? И двамата си угаждате повече от всички нас.

Сестричките ме наобиколиха и се разсмяха, потупвайки ме по гърба.

— Много е трудно да се проникне в нашето второ внимание — продължи Ла Горда, — а да го управляваш, когато си угаждаш, както ти правиш, е дори още по-трудно. Нагуалът каза, че ти би трябвало да знаеш по-добре от всяка от нас колко трудно е това управление. С неговите растения на силата ти си се научил да достигаш много далеч в онзи друг свят. Затова днес ни притегли така силно, че едва не умряхме. Ние искахме да съберем второто си внимание върху мястото на Нагуала, а ти ни потопи в нещо, което не познаваме. Ние сме готови за това, а ти не си. Но вината не е твоя; растенията на силата са те направили такъв. Нагуалът беше прав: ние всички трябва да ти помагаме да удържаш второто си внимание, а ти трябва да помагаш на всички ни да тласкаме нашето. Твоето второ внимание може да отива много далеч, но нямаш никакъв контрол над него; нашето може да отива на съвсем малки разстояния, но ние имаме пълен контрол над него.

Ла Горда и сестричките ми разказаха, една след друга, колко страшно било изживяването да си изгубен в другия свят.

— Нагуалът ми каза — продължи Ла Горда, — че когато той събирал второто ти внимание със своя дим, ти си го фокусирал върху един комар и след това комарчето станало за теб пазителят на другия свят.

Казах й, че това е вярно. По нейна молба им разказах преживяването, на което дон Хуан ме бе подложил. С помощта на неговата смес за пушене аз бях възприел един комар като 30-метрово, ужасяващо чудовище, което се движеше с невероятна скорост и пъргавина. Грозотата на тази твар беше отвратителна и въпреки това имаше някакво страховито величие в нея.

Това изживяване също по никакъв начин не се вместваше в моята схема за нещата. Единствената опорна точка за разума ми бе моята дълбоко вкоренена убеденост, че едно от въздействията на психотропната смес за пушене е да ме доведе до състояние да халюцинирам размерите на комарчето.

Представих им, особено на Ла Горда, моето логично причинно-следствено обяснение на случилото се. Те се разсмяха.

— Няма халюцинации — рече Ла Горда твърдо. — Ако човек изведнъж вижда нещо различно, нещо, което го е нямало преди, това е защото второто внимание на този човек се е събрало и той го фокусира върху нещо. А това второ внимание може да бъде събрано от различни неща — от алкохол или може би лудост, или пък от сместа за пушене на Нагуала.

— Ти си видял един комар и за теб той е станал пазителят на другия свят. А знаеш ли какво всъщност е този друг свят? Този друг свят е светът на нашето второ внимание: Нагуалът е сметнал, че може би твоето второ внимание е достатъчно силно да преодолее пазителя и да влезе в този свят. Но то не е било. Ако е било, ти си можел да отидеш в този друг свят и никога да не се върнеш. Нагуалът ми каза, че той бил готов да те последва, но пазителят не те пуснал да минеш и едва не те убил. Нагуалът трябвало да спре да те кара да фокусираш второто си внимание чрез неговите растения на силата, защото ти си можел да го фокусираш само върху страховитата страна на нещата. Вместо това те накарал да сънуваш, така че да го събираш по друг начин. Но той бил сигурен, че и сънуването ти ще е страховито. Нищо не можел да направи. Ти си вървял по собствените му стъпки, а той имаше страховита, ужасна страна.

Никоя не проговори. Като че ли те всички бяха погълнати от спомените си.

Ла Горда каза, че Нагуалът ми бил посочил веднъж една особена червена буболечка в планините на своята родина. Попита ме дали си спомням този случай.

Помнех го. Преди години дон Хуан ме бе завел в една непозната за мен област в планините на Северно Мексико. Изключително грижливо той ми бе показал някакви тумбести буболечки с размерите на божа кравичка. Гърбовете им бяха брилянтночервени. Поисках да залегна на земята и да ги разгледам отблизо, но той не ми позволи. Каза ми да ги наблюдавам, без да се взирам в тях, докато запомня формата им, защото трябвало да ги запомня завинаги. След това той обясни някои сложни подробности от поведението им, които прозвучаха като метафора. Той ми разказваше за произволното значение на най-ценните ни нрави и обичаи. Той изтъкна някои нрави, присъщи уж на тези буболечки, и ги противопостави на нашите. От сравнението значението на нашите убеждения изглеждаше смешно.

— Тъкмо преди той и Хенаро да заминат — продължи Ла Горда — Нагуалът ме заведе на това място в планините, където живеят тези малки буболечки. Аз вече бях ходила там веднъж, както и всички останали. Нагуалът се бе погрижил всеки от нас да опознае тези дребни твари, макар че никога не ни позволи да се втренчваме в тях.

— Докато бях там с него, той ми каза какво да правя с теб и какво трябва да ти кажа. Вече ти казах повече от това, което ми бе заръчал да ти кажа, с изключение на едно последно нещо. То е свързано с това, за което разпитваш всички: къде са Нагуалът и Хенаро? Сега ще ти кажа точно къде са. Нагуалът каза, че ти ще разбереш това по-добре от всеки от нас. Никой от нас не е виждал пазителя. Никой от нас не е бил в онзи жълтозелен свят, където живее той. Ти си единственият от нас, който е бил там. Нагуалът каза, че те е последвал в този свят, когато си фокусирал второто си внимание върху пазителя. Той възнамерявал да отиде там с теб, може би завинаги, ако си бил достатъчно силен, за да минеш. Това било когато за пръв път разбрал за света на онези малки червени буболечки. Той каза, че техният свят бил най-прекрасното и съвършено нещо, което човек може да си представи. Затова, когато настъпи часът той и Хенаро да напуснат този свят, те събраха цялото си второ внимание и го фокусираха върху онзи свят. След това Нагуалът отвори процепа, както сам си видял, и те се провряха през него в онзи свят, където ни очакват един ден да се присъединим към тях. Нагуалът и Хенаро обичаха красотата. Те отидоха там за свое собствено удоволствие.

Тя ме погледна. Нямах какво да кажа. Беше права като казваше, че силата трябва да определи точния момент на нейните разкрития, за да имат те ефект. Изпитвах мъка, която не можех да изразя. Сякаш исках да заплача, а не бях тъжен или в меланхолия. Копнеех за нещо неизразимо, но този копнеж не беше мой. Подобно на толкова много чувства и усещания, които бях имал, откакто пристигнах, той ми беше чужд.

Минаха ми през ума твърденията на Нестор за Елихио. Споделих с Ла Горда какво бе казал той и тя ме помоли да разкажа виденията си по време на моето пътуване между тонала и нагуала, което бях извършил при скачането в бездната. Когато свърших, те всички изглеждаха уплашени. Ла Горда веднага отдели моето видение на купола.

— Нагуалът ни каза, че един ден второто ни внимание ще се фокусира върху този купол — рече тя. — В този ден ние целите ще бъдем второ внимание, точно както са Нагуалът и Хенаро, и в този ден ще се присъединим към тях.

— Да не искаш да кажеш, Горда, че ще заминем така, както сме? — попитах аз.

— Да, ще заминем така, както сме. Тялото е първото внимание на тонала. Когато то стане второ внимание, то просто отива в другия свят. Скачането в бездната е събрало цялото ти второ внимание, обаче само за известно време. А Елихио е бил по-силен и второто му внимание е било фиксирано от този скок. Това е, което се е случило с него, а иначе беше като всички нас. Но няма начин да разберем къде е. Дори и Нагуалът не знае. И ако въобще е някъде, то е в този купол. Или пък прескача от едно видение в друго, може би завинаги.

Ла Горда каза, че в моето пътуване между тонала и нагуала аз съм потвърдил в голяма степен възможността цялото ни същество да става само второ внимание и в много по-малка степен — когато съм станал причина всички да се изгубим в света на това внимание по-рано този ден, а също и когато тя ни пренесе на около километър, за да избягаме от съюзниците. Тя добави, че проблемът, който Нагуалът ни оставил като предизвикателство, бил дали ще бъдем способни, или не, да развием нашата воля, или силата на нашето второ внимание да се съсредоточаваме върху всичко, което искаме.

Известно време мълчахме. Изглежда беше време да тръгвам, но не можех да помръдна. Мисълта за съдбата на Елихио ме беше парализирала. Независимо дали бе успял да стигне до купола на нашата среща, или бе останал да виси някъде из необятността, представата за неговото пътуване бе влудяваща. Не ми костваше никакви усилия да си го представя, защото имах опита от собственото си пътуване.

Другият свят, за който дон Хуан бе говорил практически от самото начало, винаги бе бил една метафора, някакъв неясен начин да се назове определено изкривяване на възприятието или в най-добрия случай начин да се обрисува някакво неопределимо състояние на съществуваме. И макар дон Хуан да ми бе представял неописуеми неща от света, не можех да смятам моето преживяване за нещо повече от игра на възприятието, от нещо като насочен мираж, който той успяваше да създаде у мен или посредством психотропни растения, или чрез средства, за които нямах логично обяснение. Всеки път, когато се случеше това, аз се бях защитавал с мисълта, че единството на моето „аз“, което знаех и познавах, бе само временно нарушено. Неминуемо, веднага щом това единство се възстановеше, светът отново ставаше светилището за моето неприкосновено логично „аз“. Обхватът, който Ла Горда отвори с разкритията си, беше ужасяващ.

Тя стана и ме издърпа от пейката. Каза, че трябва да тръгна преди да се е здрачило. Всички ме изпратиха до колата и се сбогуваха с мен.

Ла Горда ми даде една последна заповед. Тя ми каза, че като се върна, трябва да отида направо в къщата на Хенаросите.

— Не искаме да те видим преди да знаеш какво да правиш — рече тя с лъчезарна усмивка. — Но не се бави много.

Сестричките кимнаха.

— Тези планини няма да ни позволят да останем тук още дълго — рече тя и с леко движение на брадичката посочи зловещите ерозирали хълмове отвъд долината.

Зададох й един последен въпрос. Поисках да узная дали има някаква представа къде ще отидат Нагуалът и Хенаро, след като осъществим нашата среща. Тя погледна към небето, вдигна ръце и направи неописуем жест с тях, за да покаже, че няма граници тази необятност.