Джеймс Редфийлд
Селестинското пророчество (1)

Когато пристигнах пред ресторанта, паркирах колата и се облегнах на седалката, за да помисля. Знаех, че Чарлин е вече вътре и ме очаква да поговорим. Какво ли имаше да ми каже? Шест години не бяхме се виждали. И защо ли се появяваше тъкмо сега, когато бях решил за около седмица да се уединя?

Слязох от колата и се отправих към ресторанта. Зад мен на запад потъваха последните лъчи на слънцето и хвърляха златисти отблясъци по влажния паваж на паркинга. Едва преди час премина кратка буря, която всичко заля и сега лятната вечер бе прохладна и свежа, почни нереална в гаснещата светлина. Полумесецът вече се бе откроил на небето.

Вървях, споходен от някогашните си спомени за Чарлин. Дали бе все така красива, пламенна? Как ли се бе променила с времето? И какъв ли ще да е този ръкопис, за който спомена — този древен документ, открит в Южна Америка, за който така да няма търпение да ми разкаже?

— Самолетът ми има двучасов престой — обади ми по телефона тя. — Искаш ли да идем някъде на обяд? Този ръкопис ще те заинтересува — и ти имаш малко склонност към подобен род мистика.

Подобен род мистика? Какво ли имаше предвид!

Ресторантът беше претъпкан. Имаше двойки, които чакаха някоя маса да се освободи. Открих разпоредителката и тя ми каза, че Чарлин вече се е настанила. Поведе ме към един подиум над централната част на ресторанта. Когато изкачих стъпалата, видях група хора, стълпени край една от масите. В навалицата имаше и двама полицаи. Те най-внезапно се обърнаха и се втурнаха покрай мене надолу по стъпалата. Когато и останалите от тълпата се разпръснаха, видях, че в центъра на това всеобщо внимание бе една жена на масата… Чарлин!

Бързо се отправих към нея.

— Какво става, Чарлин? Какво се е случило?

Тя тръсна глава в привидно възмущение, изправи се и на лицето й се появи добре познатата ми лъчезарна усмивка. Косата й, както забелязах, бе малко попроменена, но лицето й си бе останало същото, каквото си го спомнях: дребни фини черти, широка уста, огромни сини очи.

— Направо да не повярваш — каза тя и приятелски ме прегърна. — Преди няколко минути станах за малко и през това време някой ми откраднал куфара.

— А в него какво имаше?

— Нищо особено — книги, списания. Бях си ги взела за из път. Пълна лудост. Хората от околните маси казват, че някакъв тип просто така си се приближил, взел си куфара и излязъл. Казаха на полицаите как изглеждал и те тръгнаха да претърсват наоколо.

— Не мога ли да им помогна с нещо?

— Не, не. Остави това. Нямам много време, а ми се иска да си поговорим.

Кимнах и Чарлин предложи да седнем. Приближи се сервитьор и ние прегледахме менюто и поръчахме. Поговорихме десетина-петнадесет минути за туй-онуй. Не исках да се впускам в приказки за себе си и защо съм се уединил, но Чарлин не се задоволи с такава една неопределеност. Облегна се назад и пак ме стрелна с познатата си усмивка.

— Добре, а сега кажи какво по-точно става с тебе? — постави въпроса направо тя.

Погледнах я в очите, които изпитателно ме наблюдаваха.

— Значи искаш веднага всичко да разбереш, а?

— Както винаги — отвърна тя.

— Ами в момента съм си дал малко почивка край езерото. Това е. Преуморен съм, а и ми се ще да помисля за някои неща.

— Споменавал си ми за това езеро. Но май си спомням, че имахте намерение със сестра ти да продавате мястото.

— Не сме го продали. Но наистина данъците са прекалено високи. Непрекъснато се увеличават, защото парцелът е близо до града.

Тя кимна.

— Ясно. И какви са ти плановете?

— Още не знам. Имам нужда от промяна.

Тя ме погледна заинтигувано.

— Да не би и ти да не можеш да си намериш място като всички напоследък?

— Вероятно е така — отвърнах аз. — Защо питаш?

— Пише го в Ръкописа.

Аз не отвърнах. Само я погледнах.

— Кажи ми нещо за този Ръкопис.

Тя се облегна на стола, сякаш да си събере мислите, после отново срещна погледа ми.

— Нали ти казах по телефона, че преди няколко години напуснах вестника и започнах работа към една фирма за изследване на културните и демографски промени към Обединените нации. Напоследък ходих по работа в Перу. Правих проучвания към университета в Лима и дочух, че бил открит някакъв си стар ръкопис, но никой нищо повече не можа да ми каже, дори и в катедрите по археология и антропология. Обърнах се към правителството, а те пък ми отказаха всякаква информация. Някой ми спомена, че правителството искало да скрие за съществуването на такъв ръкопис. Имало си съображения, но така и не разбрах какви.

— А ти нали си ме познаваш — продължи тя. — На любопитството ми не може да се устои. Свърших си работата и останах още няколко дни да видя какво мога да узная. В началото стигах все до задънена улица. Но веднъж в една закусвалня в покрайнините на Лима ми направи впечатление един свещеник, който ме наблюдаваше. Накрая дойде при мене и ми призна, че същия ден ме е чул да разпитвам за Ръкописа. Не си каза името, но беше готов да отговори на всичките ми въпроси.

Тя се позапъна, после отново настойчиво ме погледна.

— Той твърди, че Ръкописът датира от 600-та година пр.н.е. В него се говори за едни бъдещ коренен прелом в живота на човечеството.

— И кога ще започне този прелом? — попитах аз.

— През последните десетилетия на двадесети век.

— Искаш да кажеш, в наше време?!

— Да, в наше време.

— И в какво ще се състои този прелом? — попитах аз.

Въпросът ми като че ли малко я затрудни, но тя отвърна:

— Свещеникът твърдеше, че това ще бъде един бавен процес на пробуждане на съзнанието не в религиозен, а в духовен смисъл. На път сме да открием нещо ново за човешкия живот на тази планета, за това какъв е смисълът на нашето съществуване и това познание, по думите на свещеника, коренно ще промени човешката култура.

Тя замълча малко, след което добави:

— Свещеникът твърди, че Ръкописът е разделен на части или глави, всяка от които е посветена на отделно откровение. Там се казва, че в наше време хората ще започнат да осмислят тези откровения в хода на постепенното развитие към една напълно духовна култура на Земята.

Аз малко иронично вдигнах вежди и поклатих глава:

— И значи ти наистина вярваш на всичко това?

— Ами, според мен… — започна тя.

— Само се огледай наоколо — прекъснах я аз, сочейки към тълпата под нас. — Ето ти го реалния свят. Да забелязваш някаква промяна?

Едва бях изрекъл тези думи и от крайната маса долетя някаква ядна реплика. Не разбрах за какво се отнасяше, но бе изречена на такъв глас, че целият ресторант се смълча. Веднага ми мина през ума, че може да е станала нова кражба, но после стана ясно, че е кавга. Някаква жена на около 30 години се бе изправила на масата и гледаше с убийствен поглед мъжа насреща й.

— Не! — кресна тя. — Цялата работа е, че всичко между нас е свършено! Ясно ли ти е? Свършено е!

Тя се овладя, хвърли салфетката на масата и напусна.

И двамата с Чарлин се спогледахме. Бяхме шокирани, че това избухване бе станало тъкмо в момента, когато коментирахме хората наоколо. Чарлин посочи с глава към мъжа, който бе останал сам и каза:

— Ето, че светът се променя.

— Но как? — не отстъпвах аз.

— В Първото откровение се говори за тази промяна. Тя според свещеника в началото се усеща неосъзнато, като чувство на дълбока неудовлетвореност.

— Неудовлетвореност ли?

— Да.

— Неудовлетвореност от какво?

— Тъкмо в това е въпросът! Първоначално не си даваме сметка. Според Ръкописа в нас започва да се заражда един нов опит… В живота ни започва да се явява нещо особено, мигове на сила и вдъхновение. Първоначално ние не можем да ги определим, нито да ги задържимм и когато ни напуснат, оставаме с чувство на неудовлетвореност от живота, който отново става съвсем обикновен.

— И ти мислиш, че онази жена, която избухна, е обладана от такава именно неудовлетвореност?

— Да. И тя е като другите. Ние всички искаме да се реализираме, да имаме всичко в живота. Това вечно неудовлетворено търсене е в основата на егоцентризма, който през последните десетилетия е заразил всичко — от Уол Стрийт до уличните тайфи.

Тя ме погледна право в очите.

— А в отношенията помежду си проявяваме такава взискателност, че те стават направо невъзможни.

Забележката й ме накара да си спомня последните ми две връзки. И двете бяха много силно в началото, но се разрушиха за по-малко от година. Чарлин търпеливо почака да се обърна отново към нея.

— Как по-точно се обясняват нашите лични връзки? — попитах аз.

— Дълго разговарях със свещеника по този въпрос — отвърна тя. — Според него, когато двамата партньори в една връзка имат прекалени изисквания, когато всеки очаква другият да живее в нейния или неговия свят, да участва във всичко, което той или тя прави, неизбежно започва борба на междуличностни интереси.

В думите й имаше основание. Последните ми две връзки се бяха изродили в междуличностната борба. И в двата случая се стигна до конфликти, защото всеки се чувстваше пренебрегнат. Времето сякаш не стигаше. Все не бяхме съгласни какво да направим, къде да отидем, чии интереси да предпочетем. Не можехме да решим какво ще правим през деня, защото искахме различни неща.

— Именно този сблъсък на интереси — продължи Чарлин — според Ръкописа ще направи невъзможно за хората да живеят по-дълго заедно.

— Не е особено духовно твърдение — забелязах аз.

— Същото казах и аз на свещеника — отвърна Чарлин. — Той ми напомни, че доколкото болестта, обхванала обществото напоследък, води до чувство за неудовлетвореност и неспокойствие, проблемът е временен и ще намери своето решение. Ние вече започваме да осъзнаваме към какво се стремим, каква е същността на онази друга опитност, до която започваме да се докосваме. Когато се проникнем напълно от това съзнание, ще разберем и Първото откровение.

Обядът пристигна и ние млъкнахме за няколко минути, докато сервитьорът ни долее вино и опитаме взаимно ястията си. Когато се протегна през масата да вземе хапка от моята сьомга, Чарлин сбърчи нос и се разсмя. С нея се чувствах особено леко и свободно.

— Добре тогава, каква е тази опитност, която трябва да постигнем? — попитах аз. — Какво се казва в Първото откровение?

Тя се позапъна, не знаеше как да започне.

— Случвало ли ти се е да чувстваш, че ти се иска да направиш нещо, да осъществиш някои неща в живота си, а да не знаеш как. И тъкмо вече си забравил и си се заел с друго, ненадейно срещнеш някого, прочетеш нещо или отидеш някъде и получаваш възможност да осъществиш онова, което си си представял?

— Според свещеника — продължи тя — подобни случайности стават все по-често и по поразителен начин надхвърлят онова, което би могло да се нарече чиста случайност. Изглеждат предопределени, сякаш животът ни се ръководи от някаква необяснима сила. Такова преживяване внушава мистично усещане, вълнение, което кара човека да се чувства истински жив. Свещеникът говореше, че такива преживявания ни карат сами да ги търсим и да се стремим към тях. Все повече хора ежедневно се убеждават, че тези мистични събития са реални и изпълнени със смисъл, че зад нашия всекидневен живот се крие нещо друго. С това съзнание е свързано и Първото откровение.

Тя ме погледна, очаквайки нещо да кажа, но аз замълчах.

— Нима не разбираш? Първото откровение преосмисля тайната, която обгръща нашия живот на земята. Макар и да не разбираме тези мистични случайности, които преживяваме, все пак знаем, че са реални. Отново, както през детството усещаме, че животът има една скрита страна, която трябва да открием, че зад всичко видимо действа един невидим закон.

Чарлин се бе привела още по-близо до мен и жестикулираше убедително.

— Значи ти наистина вярваш във всичко това, така ли? — попитах аз.

— На времето си спомням, че и ти говореше за подобни преживявания — отвърна сериозно тя.

Стъписах се от тази забележка. Та тя наистина беше права. По едно време непрестанно ме връхлитаха подобни случайности и аз даже се опитвах да им намеря психологическо обяснение. Но възгледите ми оттогава се бяха променили. Подобни схващания вече ми се струваха незрели и нереалистични. Дори бях престанал да им обръщам внимание.

Обърнах се към Чарлин и казах за свое оправдание:

— Сигурно по онова време съм чел източна философия или християнси мистицизъм. Както и да е. Та според теб излиза, че това Първо откровение е писано много отдавна, така ли е, Чарлин? Но сега нещата са се променили. Как едно толкова старо схващане за някакви си мистични случайности би могло да доведе до промяна в културата?

Чарлин се загледа в масата, после отново вдигна поглед към мене.

— Не искам да ме разбираш неправилно — каза тя. — И по-рано са били преживявани и описвани подобни състояния. Всъщност и свещеникът спомена, че Първото откровение не е ново. В хода на човешката история отделни индивиди са се домогвали до съзнанието за тези случайности и тъкмо това съзнание стои зад много от големите постижения на философията и религията. Новото сега е в нарасналото количество на хората, които са готови да стигнат до това познание. Според свещеника настоящата промяна ще се осъществи, поради нарасналия брой на индивидите, достигнали до такова съзнание едновременно.

— И какво по-точно има предвид?

— В Ръкописа се твърди, че броят на хората, които осмислят тези случайности, рязко ще се увеличи през шестото десетиление на двадесети век. Този брой ще продължи да нараства някъде докъм началото на идния век, когато тези индивиди ще достигнат определено количество — количество, което аз наричам критична маса. Ръкописът предрича, че когато се достигне тази критична маса, цялата култура ще започне да приема тези случайности сериозно. Всички ще започнат да си задават въпроса какъв е този мистичен процес, който стои в основата на човешкия живот на земята. И именно поставянето на този въпрос в широк мащаб ще направи възможно осъзнаването и на останалите откровения.

— Той каза ли колко са тези откровения?

— Не, но спомена за Второто откровение. Според него то дава възможност за една по-правилно тълкуване на събитията от новата история, което изяснява настъпващата промяна.

— Спря ли се по-подробно на това?

— Нямаше време. Имал някаква работа. Уговорихме се да се видим в дома му днес следобед, но не го намерих там. Три часа го чаках, но не дойде. Тай че ми се наложи да тръгвам, за да си хвана самолета за дома.

— Значи не сте говорили повече.

— Не. Не съм го виждала оттогава.

— А и правителството е отрекло съществуването на такъв Ръкопис?

— Да.

— А кога стана всичко това?

— Преди около месец и половина.

Няколко минути се хранихме мълчаливо. Накрая Чарлин вдигна очи и попита:

— И така, какво мислиш?

— Не зная — казах аз.

Донякъде приемах скептично идеята, че хората подлежат на промяна. Но в същото време ме привличаше мисълта, че Ръкопис с подобно съдържание би могъл наистина да съществува.

— Поне някакво копие не ти ли показа? — попитах аз.

— Не. Разполагам само с бележките си.

Замълчахме отново.

— Разбираш ли — наруши мълчанието тя. — Наистина мисля, че тези идеи ще ти се сторят интересни.

Погледнах я.

— Имам нужда от доказателство за верността на този Ръкопис.

Тя отново широко се усмихна.

— Какво има? — попитах я.

— Точно същото казах и аз.

— На кого, на свещеника ли?

— Да.

— А той какво ти отвърна?

— Каза, че доказетелството е самият опит.

— И какво има предвид?

— Че Ръкописът се потвърждава от опита. Ако честно анализираме живота и преживяванията си до този исторически момент, ще установим, че идеите на Ръкописа са верни, че звучат провдоподобно.

След като се подвоуми, тя попита:

— А ти как ги намираш?

Замислих се. Дали имаше нещо вярно във всичко това? Дали всички изпитваха това неудовлетворение, което чувствах аз, и дали то бе предизвикано от усещането през последните тридесет години, че в този живот има нещо, което не познаваме, което не се съдържа в опита?

— Не мога да кажа със сигурност. Нужно ми е време да помисля.

Излязох в градинката зад ресторанта и застанах зад една кедрова пейка с лице към фонтана. От дясната ми страна се виждаха примигащите светлини на летището и се чуваше шума на самолет, готвещ се за отлитане.

— Какви красиви цветя — обади се Чарлин зад мене. Аз се обърнах и я видях да приближава по алеята, загледана с възхита в лехите петунии и бегонии, които обграждаха редицата от пейки. Тя застана до мен и ме накара да я прегърна. В мен нахлуха спомени. Преди години, когато и двамата живеехме в Чарлотсвил, щата Вирджиния, редовно прекарвахме вечерите си заедно в разговори. Повечето от разговорите ни се въртяха около разни научни теории и психология. И двамата се чувствахме очаровани от тези разговори и един от друг. Поразителното беше, че въпреки това отношенията ни си оставаха платонични.

— Страхотно се радвам да те видя отново — каза тя.

— Зная — отвърнах аз. — Срещата ни извиква много спомени.

— Чудно защо прекъснахме връзките си? — попита тя.

Въпросът й отново ме върна назад. Спомних си последния път, когато видях Чарлин. Тя ме изпрати до колата ми. По онова време аз се чувствах пълен с нови идеи и заминавах за моя роден град, за да работя с деца, преживели тежки травми. Струваше ми се, че зная как такива деца могат да преодолеят болезнените реакции и патологичните отклонения, които им пречеха да водят нормален живот. С течение на времето обаче установих, че методът ми се проваля. Наложи ми се да призная собственото си невежество. За мен си оставаше загадка по какъв начин хората биха могли да се освобождават от своето минало.

Когато сега се обръщам назад към изминалите шест години, струва ми се, че този опит не е бил напразен. И все пак имах потребност да стигна по-далеч в търсенията си. Но в каква посока? Как бих могъл да го постигна? Само веднаж-два пъти си бях спомнил за Чарлин, откакто тя ми бе помогнала да стигна до идеите си за детската травма, и ето че тя отново се бе върнала в живота ми — и разговорът ни бе все така вълнуващ, както в миналото.

— Вероятно защото работата ми напълно ме погълна — казах аз.

— И с мен стана така — отвърна тя. — Във вестника беше непрекъсната въртележка. Нямах време да вдигна очи. Забравих за всичко останало.

Аз я прегърнах през рамо.

— Знаеш ли, Чарлин, бях забравил колко е приятно да се говори с теб. Разговорите ни са толкова леки и непринудени.

Очите и усмивката й потвърждаваха усещането ми.

— Зная — каза тя. — Аз самата цялата се изпълвам с енергия от разговорите си с тебе.

Тъкмо се канех да кажа още нещо, когато Чарлин отправи поглед през рамото ми към входа на ресторанта. Лицето й пребледня и на него се изписа тревога.

— Какво има? — попитах аз и обърнах поглед нататък. Няколко души вървяха към паркинга и си говореха, но в това нямаше нищо необичайно. Отново се обърнах към Чарлин. Тя все още изглеждаше разтревожена и объркана.

— Какво стана? — повторих аз.

— Видя ли оня мъж до предната редица на колите — със сивата риза?

Отново се обърнах към паркинга. Още една група хора излизаше през вратата.

— Какъв мъж?

— Мисля, че вече не е там — взираше се тя.

Погледна ме в очите.

— Хората от околните маси казаха, че мъжът който откраднал куфара ми, имал проредяла коса и брада и носел сива риза. Струма ми се, че току-що го видях там при колите… Гледаше към нас.

Стомахът ми се сви от притеснение. Казах на Чарлин, че веднага се връщам и излязох на паркинга да се огледам, като внимавах да не се отдалечавам много. Не видях никой, който да отговаря на описанието.

Когато се върнах на мястото си, Чарлин пристъпи към мен и каза тихо:

— Дали пък онзи човек не е предположил, че разполагам с копие на Ръкописа и затова да ми е взел куфара? И сега се опитва да го върне?

— Не зная — казах аз. — Но ще се обадим пак в полицията и ще им кажем какво си видяла. Мисля, че трябва да проверят също и пътниците от твоя самолет.

Влязохме и се обадихме на полицията. Когато пристигнаха, информирахме ги за станалото. Те преглеждаха всяка кола в продължение на двайсетина минути, след което казаха, че нямат повече време. Наистина, съгласиха се да направят проверка на всички пътници от самолета на Чарлин.

Когато полицаите си тръгнаха, ние с Чарлин отново застанахме край фонтана.

— За какво говорехме, преди да зърна онзи човек? — попита тя.

— Говорехме за нас — отвърнах аз. — Чарлин, защо реши да ми кажеш за всичко това?

Тя озадачено ме изгледа.

— Когато бях в Перу и онзи свещеник ми разказваше за Ръкописа, мисълта за тебе непрекъснато ми се въртеше в главата.

— О, наистина ли?

— В началото не обърнах внимание на това — продължи тя, — но когато се върнах във Вирджиния, всеки път щом помислех за Ръкописа, се сещах и за тебе. Няколко пъти се канех да ти се обадя, но все нещо ме отклоняваше. После ми възложиха работа в Маями, където отивам сега. Щом кацнахме, веднага потърсих в тефтерчето си твоя номер. Телефонният ми автомат информира, че могат да те търсят край езерото само в краен случай, но аз все пак реших, че няма да е зле да ти се обадя.

Просто не знаех какво да мисля. Погледнах я и казах най-сетне:

— Да, разбира се. Толкова се радвам, че се обади.

Чарлин си погледна часовника.

— Закъснявам. Трябва да се връщам на летището.

— Ще те закарам — казах аз.

Спряхме пред главния вход и се отправихме към мястото за оставяне на багажа. Оглеждах се внимателно за нещо необичайно. Когато пристигнахме, самолетът вече се готвеше за отлитане и един от полицаите, с които се бяхме срещнали, правеше проверка на пътниците. Приближихме и той ни обясни, че е проверил всички, които се качват, но никой не отговарял на описанието на крадеца.

Благодарихме му и когато си отиде, Чарлин се обърна към мене и ми се усмихна.

— Трябва да тръгвам — каза тя и протегна ръце да ме прегърне. — Ето ти телефонните ми номера. И нека този път да поддържаме връзка.

— Чуй ме — казах аз, — искам да внимаваш и ако забележиш нещо необичайно, да се обадиш на полицията!

— Не се тревожи за мен — отвърна тя. — Всичко ще бъде наред.

Ние се погледнахме в очите, сякаш да си кажем много неща.

— Какво смяташ да правиш с този Ръкопис? — попитах аз.

— Не зная. Ще следя всяка информация, свързана с него.

— Ами ако бъде забранено да се разпространява информация?

Тя отново ме стрелна с обичайната си широка усмивка.

— Знаех си аз, че няма да останеш безразличен към този Ръкопис. Такава идея не може да не ти хареса. Ами ти какво смяташ да правиш?

Свих рамене.

— Вероятно ще се опитам да узная повече.

— Прекрасно. Кажи ми, ако разбереш нещо.

Ние отново се сбогувахме и тя се отдалечи. Видях я как се обърна и ми махна с ръка, след което изчезна в коридора. Върнах се при моя джип и потеглих обратно към езерото. Спрях само на едно място да налея бензин.

Щом пристигнах, излязох на закритата веранда и се отпуснах в един люлеещ се стол. Песни на щурци и квакане на жаби изпълваха нощта. Някъде в далечината долиташе печалния глас на козодой. Отвъд езерото луната се бе снижила на запад и хвърляше надипленото си отражение върху водната повърхност.

Тази вечер се бе случило нещо наистина любопитно, но аз си оставах скептично насторен по отношение на цялата тази идея за културна трансформация. Както повечето хора, и аз се увличах от социалния идеализъм на шестдесетте и седемдесетте години, че дори и от духовните интереси на осемдесетте. Въпреки това трудно можеше да се определи какво става всъщност. Що за нова информация би могла да се появи, та да промени целия човешки свят? Всичко това звучеше твърде идеалистично и отвлечено. Та нали хората са живели на тази планета от дълги векове? Защо се налага да проникнем в смисъла на своето съществуване с такова голямо закъснение? Стоях загледан във водата още няколко мига, след което угасих светлината и отидох в спалнята да почета.

На другата сутрин се събудих внезапно. Бях сънувал нещо, което се запечата в съзнанието ми. Няколко минути стоях вторачен в тавана на спалнята и ясно си припомних целия сън. Вървях през някаква гора и търсех нещо. Гората бе огромна и невероятно красива.

Озовавах се в редица ситуации, в които се чувствах напълно объркан и изгубен, не знаех какво да правя. И се появяваше някой, който ми посочваше накъде да тръгна. Така и не разбрах какво всъщност търсех, но след този сън се събудих и невероятно бодър и уверен в себе си.

Седнах в леглото. Един слънчев лъч проникваше през стъклото и озаряваше една просека от стаята, в която просветваха прашинки. Станах и отидох да дръпна пердетата. Денят бе лъчезарен: синьо небе, ярко слънце. Лек ветрец нежно полюшваше дърветата. Обикновено по това време на деня водната повърхност на езерото е надиплена и блестяща, а вятърът обгръща с хлад влажната кожа на плувеца.

Излязох и се гмурнах под водата. После изплувах на повърхността по средата на езерото и се обърнах по гръб, за да погледнем познатите си планини. Езерото се намираше в долина, обградена от три планински вериги и гледката, която се откриваше от него, беше изключителна. Беше я открил моят дядо, когато бил млад.

Преди сто години като момче той за първи път кръстосвал тези планини — едно любознателно, впечатлително дете сред този все още див свят, в който живеели пуми, глигани, а имало и някои индиански паланки по северния склон. Тогава дядо ми се заклел, че един ден ще живее в тази забележителна долина с огромни стари дървета и седем извора, и накрая бе успял да изпълни своята клетва. По-късно си бе направил изкуствено езеро и къщичка и често се разхождаше из околността с малкия си внук. Никога не успях да разбера от какво толкова бе запленен дядо ми в тази долина, но се постарах да запазя земята, дори когато тя бе застрашена от настъплението на цивилизацията.

От средата на езерото, близо до върха на северния склон, се издаваше една скала. Дядо ми често ходеше там. Вчера и аз се изкачих до нея. Исках да намеря успокоение в гледката, ароматите и воя на вятъра сред върхарите на дърветата. И докато седях така и разглеждах езерото и гъстата зеленина на долината под мене, постепенно се почувствах по-добре, сякаш енергията на мястото и перспективата премахнаха някакъв блокаж в съзнанието ми. Само няколко часа подир туй аз вече говорех с Чарлин и слушах нейния разказ за Ръкописа.

Заплувах обратно и излязох от водата, като се улових за дървения пилон пред бараката. Направо да не повярваш. Идвам аз да се скрия тук сред тези хълмове, напълно разочарован от живота, и изведнъж, като по поръчка, се появява Чарлин и ми обяснява причината, поради която се чувствам така неудовлетворен — опирайки се на някакъв стар ръкопис, който обещава да разкрие тайната на човешкото съществуване.

Но в същото време разбрах, че пристигането на Чарлин е тъкмо онзи вид случайност, за каквито се говореше в Ръкописа — то всъщност не можеше да бъде проста случайност. Дали пък този древен документ не бе верен? Дали наистина, въпреки целия ни негативизъм и цинизъм, постепенно не се изграждаше едно критично количество хора, които осъзнаха наличието на подобен вид случайности? Дали пък хората в настоящия момент наистина нямаше да проникнат в същността на това явление, с което да стане възможно да разберат и смисъла на самия живот?

Какво ли би означавало едно такова ново схващане? Дали останалите откровения в Ръкописа нямаше да ни разкрият това, както бе твърдял свещеникът?

Трябваше да взема решение. Ръкописът откриваше пред мен една нова цел, нова перспектива за живот. Въпросът беше — какво да правя оттук нататък? Дали да спра дотук, или да се опитам да узная нещо повече? Мина ми през ум, че това може би криеше опасност. Кой ли бе откраднал куфара на Чарлин? Дали някой от онези, които искаха да потулят следите на Ръкописа? И как можех да разбера това?

Премислях дълго всички възможни рискове, но най-сетне връх взе моят оптимизъм. Реших, че няма защо да се безпокоя. Ще бъда внимателен и предпазлив. Влязох и набрах телефона на най-пространно рекламираната във вестника пътна компания. Агентът, с когото разговарях, прие да ми уреди пътуването за Перу. Всъщност тъкмо се бе получил отказ за един резервиран билет, който можех да взема — при това с резервация също за хотел в Лима. Можех да получа всичко това с отстъпка от цената, каза агента — в случай че имам възможност да отпътувам подир три часа.

Три часа?

Събрах с шеметна скорост багажа си и препуснах с колата по магистралата, тъй че се озовах на летището в последния момент, колкото да си взема билета и да хвана самолета за Перу. Когато се добрах до мястото си до прозорчето в дъното, се отпуснах, оборен от умората.

Имах намерение да подремна, но когато затворих очи, се оказа, че не мога да се освободя от напрежението. Почувствах се разколебан и притеснен относно това пътуване. Дали пък не беше малко налудничаво да тръгнеш ей-така — без никаква подготовка. И къде щях да ходя в Перу? Към кого да се обърна?

Онази вътрешна увереност, която имах край езерото, започваше бързо да отстъпва пред скептицизма. И Първото откровение, и цялата тази идея за културен прелом започнаха да ми се струват фантастични и нереалистични. И колкото повече мислех, толкова повече хипотезата за Второ откровение започваше да ми се струва също така малко вероятна. Как би могла една историческа преоценка да обясни идеята за случайностите и да накара общественото съзнание да я възприеме?

Опитах се да релаксирам и си поех дълбоко дъх. Сигурно това пътуване ще се окаже напразно, реших аз. Нищо повече от едно кратко посещение до Перу и обратно. Малко прахосани пари без особени последствия.

Самолетът се разтърси и се отдели от пистата. Затворих очи и усетих как ми се завива свят, докато огромният аероплан набра скорост и се издигна, навлизайки сред гъстата облачна пелена. Когато достигнахме летателна височина, аз най-сетне се отпуснах и заспах. След трийсетина-четирийсет минути едно рязко движение ме събуди и аз реших да отида в кабината за почивка.

Когато минавах през коридора, направи ми впечатление един висок мъж с кръгли очила, който разговаряше със стюарда. Той ме стрелна мигновено с очи и продължи разговора си. Имаше тъмнокестенява коса и изглеждаше около четиридесет и пет годишен. В първия миг ми се стори, че го познавам, но после разбрах, че съм се припознал. На минаване долових реплика от разговора.

— Все пак ви благодаря — казваше мъжът. — Просто си помислих, че след като пътувате до Перу толкова често, може да сте чули нещо за Ръкописа.

Обърна се и се отправи към предната част на самолета.

Останах като поразен. Дали имаше предвид същия Ръкопис? Отидох в кабината за отдих и се опитах да обмисля какво да предприема. Искаше ми се да забравя за него. Той може би имаше предвид някакъв друг ръкопис.

Върнах се на мястото си и отново затворих очи, решен да залича случката от съзнанието си.

Добре че не ми се налагаше да питам този човек какво има предвид. Но докато седях, си спомних вълнението, което бях изпитал край езерото. Ами ако той наистина имаше информация за Ръкописа, тогава? Ако не разпитвам, не ще узная нищо.

Подвоумих се още известно време, после станах и се отправих към предната част на самолета. Той седеше някъде по средата на реда. Точно зад него имаше едно празно място. Върнах се и казах на стоюарда, че искам да се преместя, взех си нещата и заех мястото. Подир няколко мига го потупах по рамото.

— Извинете ме — казах аз. — Чух ви да споменавате някакъв ръкопис. Не говорехте ли за онзи, който е бил намерен в Перу?

Той ме погледна изненадано, после предпазливо.

— Да, за него — отвърна след известно колебание.

Аз се представих и обясних, че моя приятелка е била наскоро в Перу и е научила за съществуването на Ръкописа. Той видимо си отдъхна и се представи като Уейн Добсън, професор по история в Нюйоркския университет.

Докато говорех, усетих, че съседът ми ме стрелка раздразнено с очи. Беше се облегнал на мястото си и се опитваше да заспи.

— Вие виждали ли сте Ръкописа? — попитах професора.

— Части от него — отвърна той. — Ами вие?

— Не, но моята приятелка ми разказа за Първото откровение.

Мъжът до мен се размърда.

Добсън погледна към него.

— Извинете, господине. Разбирам, че ви притесняваме. Не предпочитате ли да си разменим местата?

— Да — отвърна онзи. — Така ще е най-добре.

И тримата се изправихме на пътеката, после аз се промъкнах на мястото до прозореца, а Добсън седна до мене.

— Кажете ми, какво знаете за Първото откровение — попита Добсън.

Известно време мълчах и се опитвах да подредя мислите си.

— Доколкото разбирам, Първото откровение се отнася до мистичните случайности, които могат да променят живота на човека, като го накарат да разбере, че зад тях се крие нещо друго.

Стори ми се, че думите ми звучат абсурдно.

Добсън долови моето притеснение.

— А какво е вашето мнение във връзка с това откровение? — попита той.

— Не зная какво да мисля — отвърнах.

— Не звучи кой знае колко съвременно, не е ли така? Май ви се ще да се откажете от всичко това и да се върнете към по-практичните си проблеми?

Разсмях се и кимнах утвърдително.

— Е, всеки има подобна склонност. Дори и когато наистина разберем, че има нещо отвъд видимостта на този живот, по навик приемаме, че то е непознаваемо, докато най-сетне напълно отхвърлим подобна мисъл. Затова се явява необходимостта от Второто откровение. В него това ново съзнание намира потвърждение в историческия развой на човечеството и така добива по-голяма валидност.

Кимнах с глава.

— Значи като историк вие сте на мнение, че е вярно предсказаното в Ръкописа за бъдеща глобална транформация на човечеството?

— Да.

— И то именно като историк?

— Да! Ако се гледа правилно на историята — той си пое дълбоко дъх. — Повярвайте ми. Казвам го като човек, който е прекарал множество години в неправилно изучаване и преподоване на история. През цялото време насочвах вниманието си само върху технологическите постижения на цивилизацията и онези велики хора, които ги бяха осъществили.

— И кое е неправилното в този подход?

— От тази гледна точка нищо. Но истински важното е мирогледът на всеки исторически период, онова, което хората чувстват и мислят. Дълго време ми трябваше, за да проумея това. Историята е предназначена да ни даде познание за онзи по-широк контекст, в който се вписва нашият живот. Историята не е просто технологическа еволюция; тя е еволюция и на мисленето. Ако разберем с какво светоусещане са живели хората преди нас, бихме разбрали по-добре собствените си възгледи и това какъв е нашият принос за бъдещия прогрес. Бихме могли да открием къде са нашите корени в дългия ход на Цивилизацията и така по-лесно да разберем накъде отиваме.

Той млъкна, но след малко добави:

— Второто откровение ни предоставя тъкмо тази историческа перспектива, поне що се отнася до западната мисъл. Това поставя предсказанията на Ръкописа в по-широк контекст и показва не само тяхната достоверност, но и неизбежността им.

Попитах Добсън кои от откровенията е виждал и той отвърна, че само първите две. Открил ги след кратко пътуване до Перу преди три седмици, което слуховете за Ръкописа го накарали да предприеме.

— Щом пристигнах в Перу — продължи той, — срещнах двама души, които потвърдиха съществуването на Ръкописа, но ужасно се страхуваха да говорят за него. Казаха, че правителството направо е обезумяло и е заплашен животът на всеки, който притежава копия на Ръкописа или разпространява информация за него.

Лицето му стана сериозно.

— Доста се обезкуражих. Но не след дълго разбрах от един сервитьор за някакъв свещеник, който често говорел за Ръкописа. Според сервитьора свещеникът се опитвал да се противопостави на усилията на правителството да укрие този исторически документ. Не устоях на изкушението да посетя свещеника в неговия дом.

На лицето ми сигурно се бе изписало удивление, защото Добсън попита:

— Какво има?

— Онази моя приятелка, която ми разказа за Ръкописа, също беше узнала за него от някакъв свещеник. Той не й казал името си, но разговарял с нея веднъж относно Първото откровение. Имали уговорена среща да се видят пак, но той не дошъл.

— Нищо чудно да е същият човек — каза Добсън, — защото аз също не можах да го намеря. Къщата беше заключена и изглеждаше безлюдна.

— И вие ли не го видяхте?

— Не, но реших да огледам къщата. В задната част имаше стар отворен килер и аз реших да видя какво има вътре. Зад купчина стари вещи под една паднала дъска открих преводи на Първото и Второто откровение.

Той ме погледна многозначително.

— Значи ги намерихте случайно?

— Да.

— А сега носите ли ги със себе си?

— Не. Реших да ги проуча внимателно, след което ги поверих на свои колеги.

— Можете ли да ми кажете по-подробно какво се съдържа във Второто откровение?

— След продължително мълчание Добсън се усмихна и кимна с глава.

— Струва ми се, че тъкмо за това ни е срещнала съдбата. Второто откровение дава една по-широка историческа перспектива на нашето преходно съзнание. В края на деветдесетте години завършва не само двадесети век, но и цяло едно хилядолетие от историята. Второто хилядолетие е към своя край. Ние, хората от Запада, няма да успеем да разберем какво ни предстои, преди да осъзнаем какво всъщност се е случило през този отминаващ хилядагодишен период.

— Какво по-точно се казва в Ръкописа по този въпрос? — попитах аз.

— Че в края на второто хилядолетие — тоест в наши дни — ще можем цялостно да осмислим този исторически период и онази главна доминанта, която се е развила през втората половина на хилядолетието, в периода на Новото време, както го наричаме. Осъзнаването на случайността като фактор в живота е един вид събуждане от тази основна доминанта на епохата.

— И каква е тази доминанта? — попитах аз.

Той се усмихна загадъчно.

— Готов ли си да преосмислиш хилядолетието?

— Да, разбира се, разкажи ми за това.

— Разказът в това отношение не е достатъчен. Спомни си какво ти казах преди: за да разбере историята, човек трябва да си даде сметка как се е развил неговията личен мироглед и какво влияние е оказал върху него мирогледът на хората, живели преди. Хиляда години са били необходими, за да се развие модерния възглед за света, тъй че за да разбереш какво представляваш днес, трябва да се върнеш назад към 1000-ната година и след това да извървиш целия път през хилядолетието, сякаш си го изживял лично.

— А как да стане това?

— Аз ще ти покажа.

Все още се колебаех. Плъзнах поглед надолу, към земната повърхност под нас. Имах чувството, че времето започва да протича различно.

— Ще се опитам — съгласих се накрая аз.

— Добре — каза той. — Представи си, че живееш в началото на хилядолетието, през така наречените Средни векове. Първото нещо, за което трябва да си дадеш сметка, е, че мирогледът по онова време е бил диктуван от мощните клерикали на Християнската църква. Поради своето положение в обществото, тези хора са имали огромно влияние върху съзнанието на народа. А светът според тях е духовен по своята същност. Те изграждат един мироглед, в основата на който стои тяхната собствена представа за Божия план.

— Представи си себе си в този момент — продължи той. — Ти се оказваш принадлежащ на една каста, унаследена от твоя баща — а това са били предимно селяни или аристократи — и знаеш, че си завинаги закрепостен към тази каста. Но при всички случаи, към която и каста да принадлежиш, с каквото и да се занимаваш, ти скоро разбираш, че всичко това е вторично по отношение на духовната реалност на живота, така както тя бива зададена от духовенството. Внушава ти се, че смисълът на живота е да преминеш през определено духовно изпитание. Духовниците ти обясняват, че Бог е поставил човечеството в центъра на своята вселена, в центъра на целия космос, и то с една-единствена цел: да постигне или да не постигне спасение. И в това изпитание трябва правилно да се избере между две противоположни сили: Божествената сила и скритите изкушения на дявола.

— Но трябва добре да знаеш, че в това двуборство ти не можеш да решаваш сам — продължи той. — Като отделна личност ти всъщност не си способен със собствени сили да определяш своето място в това отношение. Тази сфера на компетентност е предоставена на духовенството; на него е дадено да тълкува писанията и да ти казва на всяка крачка от твоя път дали си в съгласие с Бога или си попаднал под изкушенията на дявола. Ако следваш техните указания, чака те сигурна награда на небето. Но ако не успееш, тогава… биваш отлъчен и прокълнат.

Добсън ме гледаше съсредоточено.

— Според Ръкописа всеки аспект на Средновековния свят се определя според понятията на отвъдния свят. Всички явления на живота — от внезапната буря или земетресение до добрата реколта или смъртта на любим човек — се тълкуват като Божия воля или дяволско изпитание. Не съществуват такива понятия като атмосферни закономерности, геологиччески сили, култивиране на растенията или болести. Всичко това се появява едва по-късно.

Сега-засега ти напълно вярваш на духовенството; приемаш света за даденост, която действа единствено движена от свърхестествени сили.

Той спря да говори и ме погледна.

— Там ли си?

— Да, виждам този свят.

— Добре, представи си, че той започва да се разпада.

— Какво имаш предвид?

— Средновековният мироглед, твоят мироглед, започва да се разпада през четиринайсети-петнайсети век. Първо започваш да забелязваш известна непристойност от страна на самото духовенство: то тайно нарушава своите обети за целомъдрие например или си затваря очите, когато законите на писанието биват нарушавани от официалните власти. Тези непристойности те ужасяват, защото свещенослужителите се представят за единствената връзка между самия теб и Бога. Спомни си, че те са единствените, които могат да тълкуват писанията, единствените, които могат да съдят за твоето спасение. Ти си готов открито да им се противопоставиш. Група от хора, водени от Мартин Лутер, призовава за пълно скъсване с папското християнство. Духовенството е корумпирано, твърдят те и искат да се постави край на властта на свещенослужителите над умовете на хората. Трябва да се учредят нови църкви, основани на идеята, че писанията са достъпни за всеки човек и всеки може да ги тълкува свободно, без посредници. Докато ти гледаш недоверчиво, бунтът успява. Свещенослужителите започват да губят битката. Векове наред тези хора са диктували своето мнение на света и ето че пред очите ти започват да губят доверие. Вследствие на това всичко в света бива поставено под въпрос. Ясната представа относно същността на вселената и човешкото предназначение на земята, основана на описанието на клерикалите, започва да се разпада. Ти, както и всички хора от западната култура се озовавате в едно твърде неопределено положение. Та нали сте свикнали да имате над себе си един авторитет, който да определя реалността вместо вас, и без тази външна сила, която да ви насочва, вие се чувствате изгубени и объркани. Щом реалността и смисълът на човешкото съществуване не са такива, каквито ги определя духовенството, какви са тогава те?

Той мълча известно време.

— Представяш ли си въздействието на този момент върху хората от онова време?

— Да, мога да доловя тяхната обърканост.

— Слабо е да се каже обърканост — отвърна той. — Осъществил се е огромен прелом. Старият мироглед е бил повсеместно променен. Фактически около 1600-та година астрономите потвърждават със сигурност, че слънцето и звездите не се въртят около земята, както е твърдяла църквата. Станало ясно, че земята е само малка планета, която се върти по своята орбита около едно малко слънце в една галактика, състояща се от билиони подобни звезди.

Той се приведе към мен.

— Това е от особено значение. Човечеството загубва своето централно място в Божията вселена. Разбираш ли какво въздействие е оказало това? Вече когато ставаш свидетел на климатичните условия или на развитието на растенията, или пък на това как някой умира, ти изпитваш единствено тревожна обърканост. В миналото би могъл да кажеш, че Бог е отговорен за всичко или пък дяволът. Но с разпадането на средновековния свят, тази увереност също се разпада. Всичко, което до този момент си приемал за даденост, се нуждае от преосмисляне — и най-вече природата на Бога и твоите взаимоотношения с Бога.

— С това съзнание — продължи той — започва Новото време. Развива се дух на демократизъм и растящо недоверие в папската и кралската власт. Определенията на вселената, основани на предположения и вяра в писанията, вече не се приемат автоматично.

Въпреки чувството за несигурност, ние не желаем повече някоя нова група от хора като духовенството да упражнява диктат над нашия свят. Ако си бил там, ти би участвал в установяването на нови пълномощия на науката.

— Какво?

Той се засмя.

— Щеше да се взреш в необятната, неизвестна вселена и щеше да си помислиш, че хората се нуждаят от една нова система за изследване на този свят. И щеше да назовеш този нов начин на преоткриване на света научен подход, който не е нищо друго освен подлагане на една идея за вселената на проверка, достигане до определено заключение и предоставяне правото на другите да съдят за неговата истинност.

— И тогава — продължи той — ти щеше да подготвиш изследователи, всеки от които въоръжен с определен научен метод, и щеше да им предоставиш историческата мисия: Изследвайте това място и как функционира то и какво означава това, че ние сме се озовали да живеем тук.

— Хората вече са с разклатено доверие в една вселена, управлявана от Бога, а оттам и в самия Бог. Но те остават с чувството, че разполагат с метод, с една основана на всеобщо съгласие процедура, посредством която може да се установи природата на всичко наоколо, включително и на Бога, както и смисъла на човешкото съществуване. Затова изследователите получават задачата да установяват в какво се състои човешкото предназначение на земята и да докладват за него.

Той млъкна и ме погледна.

— В Ръкописа се казва, че от този момент води началото си онази доминанта, от която трябва да се освободим сега. Изследователите си поставят задачата да дадат пълно обяснение на нашето съществуване, но поради сложния характер на вселената, те не успяват да се справят непосредствено с тази задача.

— Каква е тази доминанта?

— Върни се отново към онзи момент от историята — каза той. — Когато научният метод не успява веднага да предложи една нова картина за Бога и човешкото предназначение на земята, чувството за несигурност и липсата на смисъл заляга дълбоко в западната култура. Появява се потребност от друго занимание, докато бъде даден отговор на тези въпроси, и се стига до едно наглед логично разрешение. Хората се споглеждат и си казват: „Ами след като изследователите още не са стигнали до едно духовно решение, защо, докато чакаме, да не насочим вниманието си изцяло към света тук и сега? Ние знаем достатъчно, за да извлечем облагите на този свят, защо междувременно не поработим, за да подобрим своя жизнен стандарт и да осигурим живота си?“

Той ме погледна и ми се усмихна.

— И ето че точно това сме направили. Преди четири века! Отърсили сме се от чувството за несигурност, като сме взели нещата в свои ръце, насочили сме усилията си да овладеем Земята и да използваме нейните ресурси, за да подобрим своя жизнен стандарт, и едва сега, в края на хилядолетието, виждаме какво всъщност се е случило. Насочили сме временно вниманието си към нещо, което постепенно се е превърнало в доминанта на нашия живот. Оказали сме се изцяло погълнати от това да си създадем една светска, икономическа стабилност на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът на мястото на духовната, която сме изгубили. Въпросът — какъв е смисълът на нашия живот, какви са неговите духовни измерения — е бил изтласкан встрани и съвършено забравен.

Той се вгледа в мен и каза:

— Постепенно работата ни за подобряване условията на живот се е превърнала в смисъл на този живот и ние постепенно, методично сме започнали да забравяме нашия първоначален въпрос… Забравяме, че все още не знаем защо живеем.

През прозорчето долу се забелязваше голям град. Ако се съдеше по маршрута на полета, това сигурно беше Орландо, Флорида. Бях поразен от геометричните очертания на улиците и булевардите, от планираната и подредена конфигурация, построена от хората. Погледнах към Добсън. Той седеше със затворени очи и вероятно спеше. Преди това около час ми бе говорил още за Второто откровение, после обядвахме и аз му разказах за Чарлин и за причината, която ме бе накарала да тръгна за Перу. Подир туй единственото ми желание бе да съзерцавам облаците и да размисля над думите му.

— Е, как ти се струва Второто откровение? — попита ненадейно той. — Разбираш ли го?

— Не съм съвсем сигурен.

Той посочи с глава останалите пътници.

— Нямаш ли чувството, че си се сдобил с по-ясна перспектива за света? Не виждаш ли колко заслепени са всички? Тази перспектива обяснява много неща. Колко хора познаваш, които са маниаци на тема работа, които не могат да излязат от дълбокия си стрес, не могат да спрат и да се огледат? Ускореният ритъм на съществуване им помага да не мислят и свежда живота им само до практически съображения. Те вършат всичко това, за да не си поставят въпроса защо живеят.

— Второто откровение обогатява нашето съзнание за историческо време — добави той. — Показва ни как да гледаме на културата не само от гледна точка на нашия собствен живот, но и от гледна точка на цялото хилядолетие. То ни разкрива нашата доминанта и по този начин ни издига над нея. Ти току-що доби представа за този по-дълъг исторически период и сега живееш в едно разширено настояще. Вече когато се вгледаш в света на хората, ще можеш да забележиш тяхната маниакална ангажираност единствено с икономическия просперитет.

— Но какво лошо има в това? — запротестирах аз. — Та нали именно то е направило от Запада една велика цивилизация.

Той високо се изсмя.

— Ти, разбира се, си прав. Никой не твърди, че има нещо лошо. Всъщност в Ръкописа се казва, че тази доминанта е била необходим етап от развитието, една от степените на еволюцията. Сега обаче е крайно време да престанем да проектираме себе си единствено в този свят. Време е вече да се отърсим от тази доминанта и да преосмислим своя главен въпрос. Какъв е смисълът на живота ни на земята? Защо всъщност сме тук?

Аз дълго останах загледан в него и накрая попитах:

— Смяташ ли, че останалите откровения дават обяснение на този смисъл?

Добсън вирна глава.

— Мисля, че си струва да се види. Надявам се Ръкописът да не бъде унищожен, преди да имаме възможност да открием това.

— А как си мисли перуанското правителство, че може да унищожи важен исторически документ и това да му се размине? — попитах аз.

— Ще го направят тайно — отвърна той. — Официалното становище е, че такъв Ръкопис изобщо не съществува.

— Струва ми се, че научната общност ще надигне глас.

Той ме погледна с израз на решителност.

— Точно така е. Именно за това се връщам в Перу. Аз представлявам десет видни учени, които държат оригиналният ръкопис да получи публичност. Изпратих писмо до отговорни представители на перуанското правителство, в което ги информирам за своето пристигане и искам тяхното съдействие.

— Разбирам. Чудно как ли ще реагират.

— Вероятно ще се опитват да отричат. Но във всеки случай това като начало поставя въпроса официално.

Той извърна глава дълбоко замислен и отново се загледа през прозореца. Аз погледнах надолу и ми мина през ума, че самолетът, в който пътуваме, е въплъщение на четиривековен технически прогрес. Наистина доста се бяхме научили да използваме земните ресурси.

Колко ли хора, колко ли поколения наред са градили материалите и познанията, за да стане възможно изобретяването на този самолет? А колко други са прекарали целия си живот, съсредоточени върху някой дребен аспект, върху някой от етапите на създаването му, без дори да вдигнат глава от това занимание?

И внезапно целият този исторически момент, който обсъждахме с Добсън, стана сякаш интегрална част от моето съзнание. Ясно си представих хилядолетието, сякаш сам го бях преживял. Преди хиляди години бяхме живели в свят, в който Бог и духовността са имали ясни измерения. После сме загубили този свят или по-точно, решили сме, че съществува и нещо друго. Поставили сме на учените задачата да ни открият истината и да ни докладват за нея и когато това се е оказало прекалено дълъг процес, сме си поставили нова, светска задача — да овладеем земния свят и да си създадем по-добри условия на живот.

И наистина го бяхме овладели. Открили бяхме, че металните руди могат да се топят и превръщат във всякакви уреди. Бяхме изобретили различни източници на енергия — в началото парни, после — дизелови и накрая — електрически и ядрени. Бяхме развили селското стопанство и промишленото производство и сега разполагахме с огромни запаси от материални блага и широка система за разпространението им.

Тласък към всичко това бе повикът за прогрес, желанието на индивида да бъде материално осигурен, да запълни с нещо живота си, докато чака да узнае истината. Бяхме решили да си осигурим по-удобен и приятен живот за нас и нашите деца и само за около четиристотин години тази човешка дейност бе създала един свят, в който да могат да бъдат произведени всички житейски блага. Проблемът бе, че нашите целенасочени, маниакални усилия да победим природата и да живеем по-добре бяха отровили природата и я бяха довели до ръба на унищожението. Станало бе невъзможно да продължаваме по този начин.

Добсън беше прав. Второто откровение доказваше, че едно ново съзнание е просто неизбежно. Ние сме постигнали своята цел. Постигнали сме дотук своята колективна воля и оттук нататък тази доминанта търпи крах. Налага се да насочим вниманието си към нещо друго. Почти виждах как енергията на Новото време започва да намалява с наближаване края на хилядолетието. Една четиривековна мания стигаше до своя завършек. Ние бяхме създали средствата за материална осигуреност и вече бяхме готови — готови за старт — за да открием смисъла на всичко това.

По лицата на спътниците си забелязах следи от тази доминанта, но ми се струваше, че виждам и някои симптоми на пробуждане. Колко ли хора, питах се аз, са забелязали вече наличието на закономерни случайности?

Самолетът се наклони напред и започна да се спуска. Стюардът обяви, че скоро кацаме в Лима.

Казах на Добсън името на хотела, в който щях да отседна и го попитах за неговия. Оказа се, че той се намира на два-три километра от моя.

— Какво смяташ да правиш? — попитах аз.

— Тъкмо обмислям това — отвърна той. — Вероятно първо ще посетя Американското посолство и ще ги уведомя защо съм тук, просто от протоколни съображения.

— Добра идея.

— Подир туй ще проведа разговори с колкото се може повече перуански учени. Учените от университета в Лима вече ми заявиха, че не знаят нищо за Ръкописа, но има учени, които работят върху различни разкопки и може би те ще имат желание да говорят. Ами ти? Какви са твоите намерения?

— Нямам такива — отвърнах аз. — Имаш ли нещо против да те придружа?

— Ни най-малко. Смятах да ти го предложа.

Когато самолетът се приземи, ние си взехме багажа и се уговорихме да се срещнем по-късно в хотела на Добсън. Излязох и махнах на едно такси в спускащия се здрач. Въздухът беше сух, подухваше свеж ветрец.

Щом таксито потегли, едно друго такси веднага ни последва, после поизостана сред другите коли. Минахме няколко завоя, а то не се отклоняваше от нас и аз успях да различа на задната седалка един силует. Стомах ме присви от напрежение. Помолих шофьора, който говореше английски, да не кара право към хотела, а известно време да се върти наоколо. Той се съгласи без коментар. Таксито продължи да ни следва. Какво ли означаваше всичко това?

Когато стигнахме до хотела, казах на шофьора да ме почака в колата, след което отворих вратата и се направих, че плащам сметката. Таксито, което ни следваше, спря на известно разстояние от нас, мъжът излезе и се отправи към входа.

Тогава аз скочих обратно в колата, затръшнах вратата и казах на шофьора да тръгва. Когато се отдалечихме, мъжът излезе на улицата и ни проследи с поглед, докато се изгубихме. Виждах лицето на шофьора в задното огледалце. Той внимателно ме наблюдаваше и изразът му бе доста напрегнат.

— Извинете ме за тази случка — казах аз. — Наложи се да сменя хотела.

Опитах се да се усмихна и му подадох името на хотела на Добсън, макар че вече ми се искаше да тръгна направо за летището и да хвана първия самолет за Щатите.

На една сграда разстояние от хотела накарах шофьора отново да спре.

— Почакайте ме тук — казах му аз. — Веднага се връщам.

Улиците представляваха гъмжило от хора, главно местни перуанци. Но тук-таме се разминавах с някой и друг американец или европеец. Туристите, които виждах, донякъде ме успокояваха. Спрях на петдесетина метра от хотела. Нещо не беше наред. Както си гледах, внезапно се раздадоха изстрели и викове. Тълпата пред мен залегна на улицата и аз можах да видя какво става долу по алеята.

Добсън тичаше в моята посока с ококорени очи, обзет от страхотна паника. Някакви хора го преследваха. Един от тях стреля във въздуха и нареди на Добсън да спре.

Когато доближи, Добсън се напрегна да ме види и ме позна.

— Бягай! — извика той. — Бягай, за бога!

Обърнах се и се втурнах уплашен надолу по улицата. Пред мен се изпречи двуметрова дървена ограда. Когато стигнах до нея, скочих с всички сили и се вкопчих с ръце за върха, после прехвърлих десен крак от другата страна. След като прехвърлих и левия си крак и скочих долу, обърнах се назад да погледна към улицата. Добсън бягаше отчаяно. Раздадоха се още изстрели. Той се препъна и падна.

Продължих да тичам като слепец, прескачайки купища боклуци. По едно време зад гърба ми се причуха стъпки, но не посмях да погледна назад. Озовах се на друга улица, също претъкана, но хората изглеждаха напълно спокойни. Едва сега се осмелих да погледна назад. Сърцето ми силно биеше. Никой не ме следваше. Бързо свърнах по една странична уличка вдясно, опитвайки се да се скрия сред тълпата. Защо ли бягаше Добсън? — питах се аз. — Дали не са го убили?

— Почакай малко — прошепна някой зад дясното ми рамо. Затичах се, но той се протегна напред и сграбчи ръката ми. — Моля те, почакай — повтори той. — Видях какво се случи и искам да ти помогна.

— Ти кой си? — попитах разтреперан аз.

— Казвам се Уилсън Джеймс. После ще ти обясня. Сега трябва да се махаме оттук. Нещо в неговото поведение уталожи паниката ми и аз реших да го последвам. По улицата излязохме до един магазин за кожени изделия. Той само кимна на човека зад щанда и ме въведе в малка задна стаичка с олющена мазилка. Затвори вратата и спусна пердетата.

Беше около шейсетгодишен човек, макар и много по-млад на вид.

Вероятно това усещане идваше от блясъка в очите му. Беше мургав човек, с черна коса, вероятно перуанец, макар да говореше английски с лек американски акцент. Беше облечен в джинси със светлосиня фланелка.

— Тук в момента си в безопастност — каза той. — Защо те преследват?

Нищо не отговорих.

— Ръкописът те е довел тук, нали? — попита той.

— Откъде знаеш?

— Предположих, че и другият човек, който беше с теб, е тук по същата причина.

— Да. Казва се Добсън. Как разбра, че сме двама?

— Стаята ми е с изглед към улицата и се бях загледал през прозореца, когато видях да ви преследват.

— Дали не са убили Добсън? — попитах аз, обзет от ужас да не би да чуя утвърдителен отговор.

— Не зная — каза той. — Не мога да кажа, но когато те видях, че избяга, изтичах долу да те пресрещна. Надявах се да успея да ти помогна.

— Но защо?

Той остана загледан в мен известно време, сякаш не знаеше какво да ми отвърне. После лицето му се промени и той сърдечно се обърна към мен:

— Не зная дали ще ме разбереш, но докато гледах от прозореца, си спомних за един стар приятел. Той не е вече между живите. Загина, защото искаше хората да узнаят за Ръкописа. Когато видях какво става на улицата, почувствах, че трябва да ви помогна.

Той беше прав. Наистина не го разбирах, но чувствах, че е искрен с мен. Смятах да запитам още нещо, но той ме прекъсна:

— По-късно ще поговорим за това. Мисля, че трябва да потърсим по-сигурно място.

— Почакай, Уилсън — казах аз. — Как мога просто да се върна в Щатите?

— Наричай ме Уил — отвърна той. — Засега според мен, не бива да правиш опити да се връщаш на летището.

Ако все още те издирват, ще проверят и там. Имам приятели, които живеят извън града и биха могли да те скрият. Те ще ти кажат къде да отидеш, ако искаш да излезеш от страната.

Той отвори вратата на стаята, огледа магазина, след което излезе на улицата и огледа и нея. После се върна и ми даде знак да го последвам. Поехме по улицата и Уил посочи един син джип. Влязохме в колата. На задната седалка бяха оставени пакети с храна, консервни кутии и чанти като за дълго пътешествие.

Пътувахме в мълчание. Облегнах се на седалката и се опитах да обмисля станалото. Стомах ме присвиваше от страх. Не бих могъл дори да допусна нещо подобно. Какво щеше да стане, ако ме бяха арестували и хвърлили в някой перуански затвор? А можеше и направо да ме застрелят. Налагаше се да обмисля ситуацията, в която бях изпаднал. Дрехи нямах, но разполагах с пари и една кредитна карта. А и можех да разчитам на Уил.

— Защо ви преследваха с онзи човек — как му беше името — Добсън? — ненадейно попита Уил.

— Не зная — отвърнах аз. — С Добсън се запознах в самолета. Той е историк и е дошъл тук официално да прави проучване на Ръкописа. Представител е на група учени.

Уил изглежда се изненада.

— Уведомено ли е било правителството за неговото пристигане?

— Да, писал е до съответните правителствени органи с молба за съдействие. Направо не мога да повярвам, че са се опитали да го арестуват. Той дори копия не носеше в себе си.

— А нима е имал копия на Ръкописа?

— Само на първите две откровения.

— Не знаех, че и в Щатите има копия. Как са попаднали в него?

— При предишно пътуване разбрал за един свещеник, който имал информация за Ръкописа.

Не успял да се срещне със свещеника, но намерил копията, скрити в задната пристройка на къщата му.

Уил се натъжи.

— Хосе.

— Кой? — попитах аз.

— Това е приятелят, за когото ти споменах. Убиха го. Той беше твърдо убеден в необходимостта колкото се може повече хора да узнаят за Ръкописа.

— И какво стана с него?

— Беше убит. Не се знае от кого. Тялото му бе намерено в гората на километри от дома му. Мисля, че са го направили враговете му.

— Правителството ли?

— Някои среди в правителството и църквата.

— Нима църквата може да стигне дотам?

— Може. Тя води негласна борба срещу този Ръкопис. Малцина свещеници познават документа и тайно проповядват неговото съдържание, но се налага да го правят много предпазливо. Хосе говореше открито на всеки, който искаше да узнае нещо. Месеци преди смъртта му го предупреждавах да бъде по-внимателен, да престане да дава копия на всеки, който идва при него. Но той ми отвръщаше, че счита това за свой дълг.

— Кога е открит Ръкописът? — попитах аз.

— Преведен е преди три години. Но никой не знае кога е открит за първи път. Оригиналът вероятно се е предавал сред индианците години наред, преди да попадне в ръцете на Хосе. Той го преведе сам. Естествено, щом църквата разбра за съдържанието му, опита се напълно да заличи следите му. Сега разполагаме само с копия. Вероятно оригиналът е бил унищожен.

Уил излезе от града и потегли на изток по тясна двупосочна улица сред едни обилно напоявани площи. Отминахме няколко дървени къщурки и огромно пасбище със скъпа ограда.

— Добсън разказа ли ти за първите две откровения? — попита Уил.

— Разказа ми за Второто откровение — отвърнах аз. — Една моя приятелка вече ми бе разкрила Първото. Тя също е разговаряла със свещеник, предполагам, че Хосе.

— Разбираш ли тези две откровения?

— Струва ми се, че да.

— Разбираш ли, че случайните срещи често имат по-дълбок смисъл?

— Така изглежда — отвърнах аз. — Цялото това пътуване е случайност след случайност.

— Това започва да става, когато човек се пробуди и се свърже с енергията.

— Как така да се свърже?

Уил се усмихна.

— За това се споменава по-нататък в Ръкописа.

— Много ми се иска да узная.

— Ще поговорим по-късно — отвърна той и посочи с глава към каменливия път, по който бяхме свърнали. На стотина метра пред нас се изправяше скромна къще с дървено покритие. Уил свърна под едно голямо дърво от дясната страна на къщата и спря.

— Приятелят ми работи при един едър земевладелец, който притежава голяма част от земите наоколо и стопанисва къщата. Той е доста влиятелен човек и таен подръжник на Ръкописа. Тук ще бъдеш на сигурно място.

Подаде се някакъв нисък, пълен човечец, изглежда, от местните перуанци. Спусна се към нас с широка усмивка и възбудено заговори нещо на испански. Когато стигна джипа, той потупа Уил по рамото през отворения прозорец и погледна сърдечно към мене. Уил го помоли да говори на английски и ни запозна.

— Този човек се нуждае от помощ — каза му Уил. — Иска да се върне в Щатите, но му се налага да бъде много предпазлив. Надявам се, че мога да го оставя при вас.

Мъжът гледаше отблизо Уил.

— Ти сигурно ще продължиш да търсиш Деветото откровение, така ли? — попита го той.

— Да — отвърна Уил, докато слизаше от джипа.

Аз отворих вратата и също излязох от колата. Уил и приятелят му крачеха към къщата и разговаряха за нещо, което не можах да чуя.

Когато ги настигнах, мъжът каза:

— Отивам да се приготвя — след което се отдалечи.

Уил се обърна към мене.

— Какво имаше предвид той, когато те попита за Деветото откровение?

— Част от Ръкописа още не е открита. Същестуват осемте откровения с техния оригинален текст, но там се споменава и за едно друго, Девето откровение. Много хора са се заели да го търсят.

— Знаеш ли къде може да е то?

— Всъщност не.

— Как тогава ще го откриеш?

Уил се усмихна.

— По същия начин, по който Хосе намери оригинала Осмото откровение. И както ти си открил първите две откровения, преди да попаднеш на мене. Ако човек може да осъществи връзка и да приеме в себе си достатъчно енергия, случайните събития започват да стават постоянно.

— Кажи ми как да постигна това — помолих аз. — В кое от откровенията се описва?

Уил ме изгледа, сякаш преценяваше доколко мога да разбера.

— Как да се осъществи връзка с енергията не е описано просто в някое от откровенията, то е във всички. Спомняш ли си как във Второто откровение се описва, че по света ще бъдат изпратени изследователи, за да открият с научни средства смисъла на човешкия живот на тази земя, но че те няма да се върнат веднага?

— Да.

— Е, останалата част от откровенията представляват отговорите, които най-сетне ни се дават. Но те не ни се дават от институционализираната наука.

Отговорите, за които става дума, идват от различни сфери на търсене. Откритията на физиката, психологията, мистиката и религията се съчетават в един нов синтез, основан на осмислянето на случайностите. Ние узнаваме подробности за онова, което означават случайностите, как функционират и си формираме цяла една нова гледна точка за живота, откровение подир откровение.

— Тогава аз искам да узная всяко едно от откровенията — казах аз. — Можеш ли да ми ги обясниш, преди да си замина?

— Установил съм, че те не могат да се предават по такъв начин. Човек открива сам по различен път всяко от откровенията.

— Как?

— Ами това просто става. Няма смисъл да ти казвам как. Ти можеш да имаш информация за всички откровения, но не и да ги разбереш. Трябва да ги откриеш в собствения си живот.

Известно време се гледахме мълчаливо. Уил се усмихна. Разговорът с него ме накара да почувствам невероятна жизненост.

— А ти сега защо си тръгнал да търсиш Деветото откровение? — попитах аз.

— Защото сега му е времето. Бил съм тук екскурзовод и познавам местата, а и разбирам осемте откровения. Когато стоях на прозореца и си мислех за Хосе, вече бях решил да замина на север още веднъж. Деветото откровение се намира там. Знам това. А вече не съм и млад. Освен това си представих как го откривам и узнавам онова, за което се говори в него. Зная, че това е най-важното откровение, то поставя всички останали в друга перспектива и осмисля живота ни по нов начин.

Той замълча и стана сериозен.

— Трябваше да тръгна преди тридесет минути, но все имах чувството, че съм забравил нещо. И тъкмо тогава се появи ти.

Ние дълго се гледахме в очите.

— Мислиш ли, че трябва да дойда с тебе? — попитах аз.

— А ти какво мислиш?

— Не зная — отвърнах аз доста неуверен. Бях объркан. Пред очите ми изпъкна цялата история на това перуанско пътешествие. — Чарлин, Добсън, а сега и Уил. Бях дошъл в Перу от обикновено любопитство и се бях оказал преследван — един неволен беглец, който дори не знае кои са неговите преследвачи. Но най-странното беше, че тъкмо в този момент вместо ужас и страх изпитвах невероятно вълнение. Вместо да впрегна всичките си сили и способности, за да се върна у дома, аз всъщност исках да тръгна с Уил — към нещо, което несъмнено криеше още по-големи опасности.

Премисляйки възможностите си, си дадох сметка, че всъщност нямам избор. Второто откровение бе направило за мен невъзможно връщането към старите ми занимания. Ако исках да живея съзнателно, трябваше да продължа по този път.

— Ще остана да нощувам тук — каза Уил. — Тъй че имаш време да решиш до сутринта.

— Аз вече съм решил — отвърнах. — Искам да дойда с теб.