Карлос Кастанеда
Вторият пръстен на силата (3)

2
СЕСТРИЧКИТЕ

ДОНЯ СОЛЕДАД, изглежда, обясняваше нещо на четирите жени, които я бяха наобиколили. Тя размахваше ръце в драматични жестове и от време на време се хващаше за главата. Беше очевидно, че им разказва за мен. Върнах колата нагоре — там, където бях паркирал преди. Възнамерявах да ги изчакам там. Колебаех се дали да остана в колата, или просто да седна на левия калник. Реших да застана до вратата на колата, за да бъда готов във всеки момент да се метна вътре и да потегля, ако се повтори нещо подобно на случилото се през миналия ден.

Бях много уморен. Не бях мигнал повече от двайсет и четири часа. Планът ми бе да представя на младите жени, доколкото ми е възможно, развитието на инцидента с доня Соледад, та да могат да предприемат необходимите стъпки, за да й помогнат, и едва тогава щях да си замина. Тяхното присъствие носеше определена промяна. Сякаш всичко бе наситено с нова сила и енергия. Усетих промяната, когато видях доня Соледад, заобиколена от тях.

Разкритието на доня Соледад, че са чираци на дон Хуан, им придаваше такова тайнствено обаяние, че нямах търпение да се срещна с тях. Чудех се дали са като доня Соледад. Тя бе казала, че те са като мен и че вървим в една и съща посока. Това би трябвало да бъде разбирано в положителен смисъл. Искаше ми се да е така повече от всичко.

Дон Хуан ги наричаше „las hermanitas“, сестричките, твърде подходящо название поне за двете от тях, които познавах — Лидия и Роза — две слабички, подобни на феи, очарователни млади жени. Представях си, че са около двайсетгодишни, когато ги видях за първи път, въпреки че Паблито и Нестор винаги отказваха да говорят за възрастта им. Другите две, Жозефина и Елена, бяха пълна загадка за мен. Чувах имената им да се споменават от време на време, винаги в неблагоприятен смисъл. От изтърваните от дон Хуан думи бях заключил, че те са някак капризни: едната — луда, а другата — тлъста; така или иначе, държаха ги в изолация. Веднъж се сблъсках на вратата с Жозефина, като влизах в къщата на дон Хуан. Той ме представи, но тя закри лице и избяга, преди да успея да я поздравя. Друг път заварих Елена да пере дрехи. Беше огромна. Помислих, че сигурно страда от нарушени функции на щитовидната жлеза. Поздравих я, но тя не се обърна. Никога не видях лицето й.

След представянето им, което доня Соледад направи с разкритията си, чувствах желание да разговарям с мистериозните „hermanitas“ и в същото време почти изпитвах страх от тях.

Небрежно хвърлих поглед надолу към пътя, накланяйки се, за да ги видя всички наведнъж. Пътят беше пуст. Никой не идваше отдолу, а само преди минута бяха на не повече от трийсет метра от къщата. Покатерих се на покрива на колата, за да огледам. Нямаше никого, дори и кучето. Изпаднах в паника. Спуснах се на земята и вече бях готов да скоча в колата и да си тръгна, когато чух някой да казва: „Хей, виж кой е тук“.

Бързо се обърнах и видях две момичета, които току-що бяха излезли от къщата. Съобразих, че сигурно всички са ме изпреварили и са влезли в къщата през задната врата. Въздъхнах с облекчение.

Двете млади момичета приближиха към мен. Трябваше да си призная, че никога всъщност не ги бях забелязвал. Бяха красиви, мургави и извънредно слаби, без обаче да са кльощави. Дългите им черни коси бяха сплетени в плитки. Носеха едноцветни поли, сини джинсови якета и кафяви обувки с меки подметки без токове. Краката им бяха боси и се виждаха стройни и мускулести изпод полите. Трябва да бяха около метър и шейсет високи. Телата им бяха стегнати и се движеха с голяма пъргавина. Едната беше Лидия, а другата — Роза.

Поздравих ги, а те едновременно ми подадоха ръка. Застанаха от двете ми страни. Изглеждаха здрави и силни. Помолих ги да ми помогнат да взема пакетите от багажника. Докато ги носехме към къщата, чух приглушено ръмжене, толкова дълбоко и близко, че приличаше по-скоро на лъвски рев.

— Какво е това? — попитах Лидия.

— Не знаеш ли? — попита ме тя с недоверие.

— Трябва да е кучето — каза Роза, докато тичешком влизаха в къщата, направо повличайки ме със себе си.

Поставихме пакетите на масата и седнахме на двете пейки. И двете момичета ме наблюдаваха. Казах им, че доня Соледад е много болна и че почти бях решил да я откарам в болницата в града, понеже не знаех как мога да й помогна.

Докато говорех, забелязах, че навлизам в опасна територия. Нямаше как да преценя каква информация можех да им разкрия за истинската природа на схватката ми с доня Соледад. Започнах да дебна дали няма да се издадат. Помислих си, че ако ги следя внимателно, с гласа или израза на лицето си те биха издали колко знаят. Но те останаха безмълвни и ме оставиха да разказвам. Започнах да се съмнявам дали изобщо трябваше да им давам каквато и да е информация. В усилието си да измисля какво да направя и да не се объркам, започнах да говоря безсмислици. Лидия ме прекъсна. Много сухо тя каза, че не трябва да се интересувам от здравето на доня Соледад, защото те са предприели вече необходимите стъпки, за да й помогнат. Тези думи ме накараха да я попитам дали знае от какво точно страда доня Соледад.

— Ти си й взел душата — обвиняващо каза тя. Първата ми реакция беше да се защитя. Започнах да говоря буйно, но в края забелязах, че си противореча. Те ме гледаха. Явно говорех пълни безсмислици. Опитах отново да кажа същото нещо по друг начин. Изтощението ми бе толкова силно, че едва можех да подредя мислите си. Накрая се предадох.

— Къде са Паблито и Нестор? — попитах след дълга пауза.

— Ще дойдат скоро — каза живо Лидия.

— Бяхте ли с тях? — попитах аз.

— Не! — възкликна тя и ме погледна.

— Никога не ходим заедно — обясни Роза. — Тези нехранимайковци са различни от нас.

Лидия направи забраняващ жест с крака си, за да я накара да млъкне. Изглежда тя даваше разпорежданията. Движението на крака й ми припомни една специфична частица от общуването ми с дон Хуан. През време на безбройните ни пътувания заедно той бе успял да ме приучи, без да настоява на това, на една система от скрито общуване чрез няколко кодирани движения на крака. Забелязах Лидия да дава на Роза знака за отвращение — знак, даван, когато всичко, което става пред очите на другите, е неприятно и опасно. В случая това бях аз. Разсмях се. Спомних си, че дон Хуан ми даде този знак, когато видях за първи път дон Хенаро.

Не осъзнавах какво точно става, докато не открих, че мога да декодирам всичките им знаци.

Роза направи знак, че иска да ме разкара. Лидия отговори със заповедния знак „не“.

Според дон Хуан, Лидия беше много талантлива. Това, което той имаше предвид, бе, че тя е по-чувствителна и от Паблито, и от Нестор, и от мен. Никога не успях да се сприятеля с нея. Тя беше отчуждена и много язвителна. Имаше огромни черни игриви очи, които никога не гледаха право в някого, високи скули и изящен нос, малко чип и разширен в долния край. Помня я със зачервени, възпалени клепачи, за което всички й се подиграваха. Зачервяването на клепачите изчезна, но тя продължаваше да си търка очите и да мига непрекъснато. През годините на съжителството ми с дон Хуан и дон Хенаро бях срещал Лидия най-често, но въпреки това едва ли бяхме разменили повече от десетина думи. Паблито я възприемаше като много опасно създание. Аз винаги съм я мислил само за извънредно срамежлива.

Роза, напротив, беше много шумна. Мислех, че тя е най-младата. Очите й бяха много искрени и искрящи. Никога не хитруваше, но беше много раздразнителна. Бях говорил с Роза повече, отколкото с когото и да е другиго. Бе приятелски настроена, много дръзка и весела.

— Къде са другите? — попитах Роза. — Няма ли да се покажат?

— Ще се появят скоро — отговори Лидия.

От техните изражения можех да предположа, че отношението им към мен едва ли бе приятелско Съдейки по посланията, които си разменяха с крака, бяха токова опасни, колкото и доня Соледад, но все пак, като седях и ги гледах, ми дойде наум, че са невероятно красиви. Изпитвах най-топли чувства към тях. Всъщност, колкото повече те ме гледаха в очите, толкова по-силно ставаше това усещане. В един момент то прерасна в истинска страст. Бяха толкова изкусителни, че бих седял с часове само да ги гледам, но една трезва мисъл ме накара да се опомня. Нямах намерение да повтарям оплитането си от предишната нощ. Реших, че най-добрата защита е да поставя всичките си карти на масата. Открито им казах, че дон Хуан ме е подложил на някакво изпитание, противопоставяйки ни един срещу друг, мен и доня Соледад. Също така вероятно бе изпратил и тях по същия начин, за да се счепкаме в някакъв вид битка, в която може някой от нас да бъде наранен. Призовах чувството им на воини. Ако бяха истински наследници на дон Хуан, трябваше да бъдат безупречни с мен, да разкрият плановете си и да не се държат като обикновени алчни човешки същества.

Обърнах се към Роза и я попитах каква е причината да иска да ме нападне. Тя се стъписа за миг и след това се разсърди. Очите й пламнаха от ярост; малката й уста се сви.

Лидия съвсем свързано ми каза, че няма защо да се страхувам от тях и че Роза ми е сърдита, защото съм причинил болка на доня Соледад. Чувствата й били чисто лична реакция.

Казах, че в такъв случай е време да си вървя. Изправих се. Лидия понечи да ме спре с жест. Изглеждаше уплашена или дълбоко загрижена. Започна да протестира, когато някакъв шум навън отвлече вниманието ми. Двете момичета се прехвърлиха от моята страна. Нещо тежко се облягаше или буташе вратата. Тогава забелязах, че момичетата бяха пуснали тежкото желязно резе. Изпитах чувство на отвращение. Цялата история щеше да се повтори отново, а на мен ми бе дошло до гуша от всичко това.

Момичетата размениха бърз поглед, после погледнаха към мен и отново една към друга.

Чух скимтенето и дишането на голямо животно отвън. Сигурно беше кучето. Изтощението ме заслепи в този момент. Скочих към вратата, отместих тежкото резе и започнах да я отварям. Лидия се хвърли върху вратата и я затвори отново.

— Нагуалът беше прав — каза тя без дъх. — Ти все мислиш ли, мислиш. По-глупав си, отколкото те мислех.

Тя ме избута обратно до масата. Повтарях си на ум, търсейки най-подходящия начин да им кажа веднъж и завинаги, че не мога повече. Роза седна, като се прилепи до мен; усетих кракът й да се търка в моя. Лидия стоеше срещу мен и ме гледаше втренчено. Горящите й черни очи сякаш ми казваха нещо, което не разбирах.

Започнах да говоря, но се спрях. Почувствах внезапно и дълбоко прозрение. Тялото ми усещаше някаква зеленикава светлина, флуоресциране навън, пред къщата. Нито виждах, нито чувах нещо. Просто възприемах светлината, като да бях заспал изведнъж, и мислите ми се превръщаха в образи, които се наслагваха върху света на всекидневния живот. Светлината се движеше с огромна скорост. Усещах я със стомаха си. Проследих я, или по-скоро съсредоточих вниманието си върху нея, докато се движеше наоколо. Невероятно проясняване на мисълта ми последва това съсредоточаване на вниманието върху светлината. Разбрах, че в тази къща, в присъствието на тези хора, е погрешно и опасно да се държа като страничен наблюдател.

— Не те ли е страх? — попита Роза, сочейки към вратата.

Гласът й ме откъсна от съсредоточението ми.

Признах, че каквото и да е това там, то ме плашеше много силно, напълно достатъчно, за да умра от страх. Исках да кажа повече, но точно тогава бях обзет от гняв и пожелах да видя и да говоря с доня Соледад. Не й вярвах. Отидох направо в стаята й. Не беше там. Започнах да я викам, ревейки името й. Къщата имаше още една стая. Бутнах вратата и нахълтах вътре. И там нямаше никой. Гневът ми нарасна до величината на страха ми.

Излязох през задната врата и заобиколих до предната. Дори и кучето не се виждаше. Заблъсках бясно по входната врата. Отвори Лидия. Влязох. Развиках й се да ми каже къде са всички останали. Тя наведе очи и не отговори. Опита се да затвори вратата, но аз не й позволих. Тя се отдръпна бързо и влезе в другата стая.

Отново седнах до масата. Роза не беше помръднала. Сякаш бе замръзнала на мястото си.

— Ние сме еднакви — каза тя изведнъж. — Нагуалът ни каза това.

— Кажи ми тогава какво бе това, което обикаля около къщата? — попитах аз.

— Съюзникът — каза тя.

— Къде е той сега?

— Още е тук. Няма да си отиде, В момента, в който се окажеш слаб, ще те смачка. Но не сме ние тези, които могат да ти кажат каквото и да е.

— Кой може да ми каже тогава?

— Ла Горда! — възкликна Роза, разтваряйки очи толкова широко, колкото беше възможно. — Тя ще ти каже. Тя знае всичко.

Роза ме попита дали може да затвори вратата, просто за да бъде от безопасната страна. Без да дочака отговора, тя се промъкна до вратата и я затръшна.

— Нищо друго не можем да правим, освен да чакаме, докато всички дойдат — каза тя.

Лидия се върна от стаята с пакет, някакъв предмет, увит в парче тъмножълт плат. Изглеждаше много успокоена. Забелязах, че има много властно излъчване. Някак си тя го предаде на Роза и на мен.

— Знаеш ли какво има тук?

Нямах ни най-малка представа. Започна да го развива преднамерено бавно. После спря и ме погледна. Изглежда се колебаеше. Усмихна се притеснено, сякаш я беше срам да покаже това, което е във вързопа.

— Този пакет бе оставен от Нагуала за теб — промълви тя, — но мисля, че трябва да изчакаме Ла Горда.

Настоях да го отвори. Тя ми хвърли свиреп поглед и изнесе пакета от стаята, без повече да каже и дума.

Хареса ми играта на Лидия. Тя представяше нещо напълно в духа на учението на дон Хуан. Демонстрира ми как може да извлече максимална ефективност от една обичайна ситуация. Донасяйки ми вързопа и заявявайки, че ще го отвори, след като разкри, че дон Хуан го е оставил за мен, тя наистина създаде загадка, която бе почти непоносима. Тя знаеше, че ще трябва да остана, ако искам да узная съдържанието на пакета. Мислех за множество най-различни неща, които биха могли да бъдат във вързопа. Може би бе лулата на дон Хуан, използвана за общуване с психотропни гъби. Бе обявил, че лулата ще ми бъде дадена за съхранение. Или можеше да бъде ножът му, или кожената му кесия, или дори магьосническите му предмети на силата. От друга страна, можеше да е просто уловка от страна на Лидия; дон Хуан бе твърде изтънчен, твърде абстрактен, за да ми завещае предмет.

Казах на Роза, че едва се държа на крака и че умирам от глад. Имах намерение да отида до града, да си почина няколко дена и после да се върна да видя Паблито и Нестор. Казах, че тогава може би ще успея дори да се срещна и с другите две момичета.

Лидия се върна в този момент и Роза й каза за намерението ми да си тръгна.

— Нагуалът ни заповяда да се грижим за теб, като за него — каза Лидия. — Ние всички сме частици от Нагуала, но ти си дори повече от това, по причина, която никой не разбира.

И двете заговориха едновременно и ми гарантираха с различни аргументи, че никой няма да предприеме нищо срещу мен, така както бе направила доня Соледад. И двете имаха толкова самоотвержено честни погледи, че тялото ми бе поразено. Повярвах им.

— Трябва да останеш, докато Ла Горда се върне — каза Лидия.

— Нагуалът каза, че трябва да спиш в неговото легло — добави Роза.

Започнах да кръстосвам стаята напред-назад, измъчван от странна дилема. От една страна, исках да остана и да си почина; чувствах се физически спокоен и щастлив в тяхното присъствие — нещо, което не бях усетил предишния ден с доня Соледад. В същото време разумната ми страна никак не се беше отпуснала. Бях до такава степен уплашен, колкото и през цялото време. Бях имал моменти на сляпо отчаяние и бях предприел дръзки действия, но след извършването на тези действия се чувствах по-уязвим от всякога.

Потънах в нещо като душевен самоанализ, докато кръстосвах стаята почти безумно. Двете момичета седяха тихо и ме гледаха тревожно. После внезапно загадката се разреши; разбрах, че нещо в мен само се преструва на уплашено. Бях привикнал да реагирам по този начин в присъствието на дон Хуан. През годините на нашата връзка бях се осланял изцяло на него да ме снабдява с подходящи успокоители на страха ми. Зависимостта ми от него ми даваше утеха и сигурност. Но това вече не беше възможно. Дон Хуан си бе отишъл. Чираците му нямаха неговото търпение или неговата изисканост, или абсолютната му власт. Да търся утеха при тях бе пълна глупост.

Момичетата ме заведоха в другата стая. Прозорецът гледаше на югоизток, а в тази посока бе и леглото, което представляваше дебела рогозка, подобна на дюшек. Шейсетсантиметрово обемисто парче от стъбло на един вид столетник бе издялано така, че шуплестата му сърцевина служеше за възглавница или по-скоро за подложка. В средата му имаше лека падина. Повърхността на дървото беше много гладка. Изглежда бе специално лъскано до блясък. Изпробвах леглото и възглавницата. Удобството и удоволствието за тялото, което изпитах, беше необичайно. Легнал на леглото на дон Хуан, аз се чувствах сигурен и доволен. Несравним покой премина през тялото ми. Бях имал подобно усещане веднъж, когато дон Хуан ми бе направил легло на върха на един хълм в пустинята на Северно Мексико. Заспах.

Събудих се привечер. Лидия и Роза бяха почти върху мен, дълбоко заспали. Останах неподвижен за една или две секунди, после и двете се събудиха изведнъж.

Лидия се прозина и каза, че трябвало да спят до мен, за да ме предпазят и да ми помогнат да почивам. Умирах от глад. Лидия изпрати Роза в кухнята да ни приготви нещо за ядене. В това време тя запали всички лампи в къщата. Когато яденето беше готово, седнахме край масата. Чувствах се така, сякаш ги познавах или бях прекарал с тях целия си живот. Ядохме мълчаливо.

Когато Роза прибираше масата, попитах Лидия дали всички спят в леглото на Нагуала; то бе единственото друго легло в къщата освен това на доня Соледад. Лидия каза равнодушно, че са се изнесли от къщата преди години в тяхно собствено място в същата околност, а и Паблито се бе преместил по същото време при Нестор и Бениньо.

— Но какво е станало с вас? Мислех, че живеете всички заедно — казах аз.

— Вече не — отговори Лидия. — Откакто Нагуалът замина, ние имаме различни задачи. Нагуалът ни събра и той ни раздели.

— А къде е Нагуалът сега? — попитах аз с възможно най-непринудения тон, който можех да имитирам.

И двете се втренчиха в мен, а после се погледнаха една друга.

— О, не знаем — каза Лидия. — Те с Хенаро заминаха.

Изглежда казваше истината, но аз настоях още веднъж да ми кажат всичко, което знаят.

— Наистина нищо не знаем — заяде ме Лидия, очевидно развълнувана от моите въпроси. — Преместиха се в друга област. Трябва да зададеш този въпрос на Ла Горда. Тя има да ти казва нещо. Тя разбра вчера, че ти ще дойдеш и ние вървяхме бързо насам цяла нощ. Страхувахме се, че си мъртъв. Нагуалът ни каза, че ти си единственият, на когото трябва да вярваме и да помагаме. Той каза, че ти си самия той.

Тя покри лице и се захихика в ръцете си и после добави, като че току-що й беше хрумнало:

— Но е трудно за вярване.

— Ние не те познаваме — каза Роза. — Това е цялата трудност. И четирите се чувстваме по един и същ начин. Страхувахме се, че си мъртъв, а после, като те видяхме, се вбесихме, че не си. Соледад ни е като майка; може би даже повече.

Те размениха съзаклятнически погледи. Незабавно възприех това като знак за опасност. Не вещаеха нищо добро. Лидия забеляза моето внезапно обезверяване, което сигурно беше изписано на цялото ми лице. Тя реагира с поредица от уверения за тяхното желание да ми помогнат. Нямах наистина никакво основание да се усъмня в тяхната искреност. Ако бяха искали да ми навредят, можеха да го направят, докато спях. Думите й звучаха толкова сериозно, че се почувствах незначителен. Реших да раздам подаръците, които им бях донесъл. Казах им, че има дребни дрънкулки в пакетите и могат да си изберат каквото си харесат. Лидия каза, че те предпочитат аз сам да им връча подаръците. С много учтив тон тя добави, че биха били признателни, ако освен това излекувам и доня Соледад.

— Какво мислиш, че трябва да направя, за да я излекувам? — попитах я аз след продължително мълчание.

— Използвай двойника си — каза тя, сякаш това се разбираше от само себе си.

Внимателно обърнах внимание на факта, че доня Соледад за малко не ме уби и че оцелях благодарение на нещо в мен, което не бе плод нито на умението ми, нито на знанието ми. Доколкото разбирах, това необяснимо нещо, което, изглежда, й бе нанесло удар, бе реално, но недостижимо. Накратко, беше ми възможно да помогна на доня Соледад точно толкова, колкото и да се кача на Луната.

Слушаха ме внимателно, бяха тихи и смутени.

— Къде е доня Соледад сега? — попитах Лидия.

— Тя е с Ла Горда — каза тя унило. — Ла Горда я отведе със себе си и се опитва да я излекува, но ние изобщо не знаем къде са. Това е истината.

— А къде е Жозефина?

— Отиде да доведе Свидетеля. Той единствен може да излекува доня Соледад. Роза мисли, че ти знаеш повече от Свидетеля, но тъй като си сърдит на Соледад, искаш смъртта й. Не те виним.

Уверих ги, че не й се сърдя, а и поначало не искам смъртта й.

— Излекувай я тогава! — каза Роза с висок и гневен глас. — Свидетелят ни е казал, че ти винаги знаеш какво да правиш, а Свидетелят не може да греши.

— И кой, по дяволите, е този Свидетел?

— Нестор е Свидетелят — каза Лидия, сякаш неохотно произнасяйки името му. — Ти го знаеш. Трябва да го знаеш.

Спомних си, че през време на последната ни среща дон Хенаро нарече Нестор „Свидетеля“. Тогава бях помислил, че това име бе шега или уловка, която дон Хенаро използва, за да разсее тягостното напрежение и мъката на тези последни мигове заедно.

— Не е било шега — уверено каза Лидия. — Хенаро и Нагуалът прилагаха различен подход към Свидетеля. Те го водеха със себе си навсякъде, където ходеха. Действително навсякъде! Свидетелят е видял всичко, за което е трябвало да свидетелства.

Очевидно имаше огромно разминаване в разбиранията ни. Помъчих се да им обясня, че практически аз съм чужденец за тях. Дон Хуан ме бе държал настрана от всички, включително от Паблито и Нестор. Извън обикновените поздрави, които всички те разменяха с мен през годините, никога всъщност не сме разговаряли. Познавах ги всички по-скоро от описанията, които дон Хуан ми бе дал. Макар и да бях срещнал веднъж Жозефина, не можех да си спомня как изглежда, а всичко, което бях видял от Ла Горда, бе гигантският й задник. Казах им, че даже не ми беше известно до предишния ден, че те четирите са чираци на дон Хуан и че Бениньо е също част от групата.

Те размениха свенлив поглед. Роза отвори уста да каже нещо, но Лидия й даде заповед с крака си. Мислех си, че след моето дълго и задушевно обяснение те няма повече да си подават такива знаци една на друга. Нервите ми бяха толкова опънати, че техните скрити движения с краката бяха като капак на всичко и аз се вбесих. Развиках им се с пълна сила и ударих по масата с дясната си ръка. Роза се изправи с невероятна скорост и моето тяло, предполагам в отговор на внезапното й движение, от само себе си, без влияние на разума ми, се отдръпна крачка назад; точно навреме, за да избегне с няколко сантиметра удар с масивна пръчка или някакъв тежък предмет, който Роза стискаше в лявата си ръка. Стовари са на масата с трясък.

Чух отново, както бях чул предишната нощ, докато доня Соледад ме душеше, много странен и загадъчен звук, сух звук като от счупване на лула, точно зад гръкляна ми, в основата на шията ми. Ушите ми изпукаха и със светкавична скорост лявата ми ръка се стовари върху пръчката на Роза и я счупи. Сам наблюдавах цялата тази сцена, сякаш я гледах на кино.

Роза изпищя и тогава забелязах, че бях се наклонил с цялата си тежест и бях ударил задната част на ръката й с левия си юмрук. Бях ужасен. Каквото и да се случваше с мен, то не бе реално. Това беше кошмар. Роза продължи да пищи. Лидия я заведе в стаята на дон Хуан. Чувах още известно време нейните викове от болка и после спря. Седнах до масата. Мислите ми бяха разхвърляни и несвързани.

Странният звук в основата на шията ми беше нещо, което рязко започнах да проумявам. Дон Хуан го бе описал като звукът, който човек произвежда, когато променя скоростта си. Имах смътен спомен, че бях изпитвал подобно нещо в негово присъствие. Макар и да го бях осъзнал предишната нощ, не бях го опознал напълно, докато това не се случи с Роза. Установих тогава, че звукът бе предизвикал особено усещане за топлина на небцето и в ушите. Силата и сухотата на звука ми напомняха на звъна на голям пукнат хлопатар.

Лидия се върна след малко. Изглеждаше по-спокойна и овладяна. Даже се усмихваше. Помолих я да ми помогне да разгадая загадката и да ми каже какво се случи. След дълго колебание ми каза, че когато съм се развикал и съм ударил по масата, Роза се развълнувала и се нервирала, като сметнала, че ще им навредя, и се опитала да ме удари със своята „сънувана ръка“. Изплъзнал съм се от удара и съм я ударил в задната част на ръката по същия начин, както бях ударил доня Соледад. Лидия добави, че ръката на Роза няма да се оправи, докато не намеря начин да й помогна.

Тогава Роза влезе в стаята. Ръката й беше привързана с парче плат към гърдите. Гледаше ме. Очите й бяха като на дете. Чувствата ми бяха напълно объркани. Една част от мен се чувстваше отвратителна и виновна. Но отново друга част оставаше невъзмутима. Дали именно благодарение на тази част бях успял да оцелея както от нападението на доня Соледад, така и от сразяващия удар на Роза?

След дълго мълчание им казах, че е било много дребнаво от моя страна да се дразня от техните разменени послания с крака, но че не може да има никакво сравнение между викането и удрянето по масата и това, което направи Роза. С оглед на факта, че не съм запознат с техните обичаи, тя можеше да ми откъсне ръката с такъв удар.

Настоях с много застрашителен тон да видя ръката й. Тя неохотно я отвърза. Беше подута и зачервена. В мен не бе останала и капка съмнение, че тези хора ме подлагат на някакъв изпит, нагласен от дон Хуан за мен. Противопоставяйки им се, аз бях хвърлен в реалност, която не е възможно да бъде достигната или възприета по рационален път. Той ми бе казал безброй пъти отново и отново, че моята рационалност обхваща само съвсем малка част от това, което той наричаше тоталност на личността. Под въздействието на непознатата и напълно реална опасност за физическото ми унищожение, тялото ми трябваше да успее да използва скритите си ресурси, или да умре. Номерът, изглежда, беше в това наистина да приемеш възможността, че такива ресурси съществуват и че са достижими. Годините на обучение не бяха нищо друго освен стъпала към постигането на това приемане. Верен на безкомпромисните си принципи, дон Хуан се бе стремил или към пълна победа, или към пълен провал за мен. В случай, че обучението ми не беше достатъчно, за да достигна до скритите си ресурси, което щеше да стане очевидно при изпита, едва ли щеше да е възможно да направя кой знае какво. Дон Хуан бе казал на доня Соледад, че бих се самоубил. Като дълбок познавач на човешката природа, той вероятно бе прав.

Време беше да възприема нов начин на поведение. Лидия бе казала, че мога да помогна на Роза и на доня Соледад със същата сила, с която им бях причинил нараняване; проблемът, обаче, бе да схвана вярната последователност на чувствата или мислите, или каквото и да е, което позволява на тялото ми да отприщи тази сила. Взех ръката на Роза и я разтрих. Пожелах си да бъде излекувана. Изпитвах само добри чувства към нея. Галих ръката й и я прегръщах дълго. Разтрих главата й и тя заспа на рамото ми, но нямаше никаква промяна в зачервяването или отока на ръката.

Лидия ме наблюдаваше, без да каже дума. Тя ми се усмихваше. Исках да й кажа, че напълно се провалих като лечител. Очите й, изглежда, хванаха настроението ми и го задържаха, докато изчезна.

Роза поиска да спи. Беше или смъртно уморена, или болна. Не исках да гадая кое от двете е вярно. Вдигнах я на ръце; беше по-лека, отколкото си я бях представял. Занесох я до леглото на дон Хуан и внимателно я поставих да легне. Лидия я покри. Стаята беше много тъмна. Погледнах през прозореца и видях безоблачното небе, обсипано със звезди. До този момент бях забравил, че сме на много голяма височина над морското равнище.

Докато гледах към небето, в мен се надигна вълна от оптимизъм. Звездите ми изглеждаха някак празнични. Югоизток беше действително чудесна посока за мен.

Изпитах внезапно желание, което се чувствах задължен да задоволя. Исках да знам колко различен е изгледът към небето от прозореца на доня Соледад, който е обърнат на север. Хванах Лидия за ръка с намерението да я заведа там, но едно гъделичкащо усещане във върха на главата ми ме спря. Спусна се като вълна по гърба ми до кръста и оттам премина в стомаха ми. Седнах на дюшека. Направих усилие да мисля за усещанията си. Изглежда от момента, в който бях почувствал това гъделичкане в главата си, мислите ми бяха намалели по сила и брой. Опитах, но не успях да се насоча в обичайния мисловен процес, който наричах мислене.

Потънал в размисли, бях забравил за Лидия. Тя беше клекнала на пода, срещу мен. Осъзнах, че огромните й очи ме изучават от няколко сантиметра разстояние. Автоматично я хванах отново за ръка и отидохме в стаята на доня Соледад. Когато стигнахме вратата, усетих как цялото й тяло се вдърви. Трябваше да я бутна. Точно преди да прекрача прага, забелязах едрото тъмно туловище на човешко тяло, сгушено до стената срещу вратата. Гледката беше толкова неочаквана, че ахнах и изпуснах ръката на Лидия. Тя отскочи няколко крачки назад. Понечих да прошепна, че доня Соледад се е върнала, но никакъв звук не се чу, въпреки че бях сигурен, че съм произнесъл думите. Щях да опитам да проговоря отново, ако не беше обзелото ме желание за действие. Сякаш думите биха отнели твърде много време, а аз разполагах със съвсем малко. Влязох в стаята и се отправих към доня Соледад. Тя, изглежда, изпитваше огромна болка. Приклекнах до нея и без да я питам нищо, повдигнах лицето й, за да я разгледам. Видях нещо на челото й; приличаше на компрес от листа, който си бе направила. Бе тъмно, лепкаво на пипане. Почувствах повелителна необходимост да го отлепя от челото й. Много рязко хванах главата й, наклоних я назад и отлепих компреса. Беше като отлепване на гума. Тя нито помръдна, нито издаде, че я е заболяло. Изпод компреса се видя жълтеникавозелено петно. То се движеше, като че беше живо или изпълнено с енергия. Гледах го известно време, неспособен да направя нищо. Натиснах го с пръст и то залепна за него като туткал. Не изпаднах в паника, както обикновено бих реагирал; по-скоро това вещество ми харесваше. Прокарах пръсти по петното и то цялото се махна от челото й. Изправих се. Лепкавото вещество беше топло. Остана като лепкава паста за момент, а после изсъхна между пръстите и на дланта ми. Тогава ме разтърси друго прозрение и изтичах в стаята на дон Хуан. Хванах ръката на Роза и изтрих същото флуоресцентно, жълтеникавозелено вещество от ръката й така, както го бях изтрил от челото на доня Соледад.

Сърцето ми биеше толкова силно, че едва стоях на краката си. Исках да легна, но нещо в мен ме тласна към прозореца и ме накара да подскачам на място.

Не мога да си спомня колко дълго съм скачал така. Изведнъж осъзнах, че някой бърше врата и раменете ми. Забелязах, че съм напълно гол, потейки се обилно. Лидия бе метнала кърпа на раменете ми и бършеше потта от лицето ми. Нормалният ми мисловен процес се възвърна изведнъж. Огледах стаята наоколо. Роза спеше дълбоко. Изтичах в стаята на доня Соледад. Очаквах да я намеря и нея заспала, но нямаше никого там. Лидия се влачеше след мен. Разказах й какво се бе случило. Хвърли се към Роза и започна да я буди, докато аз се обличах. Роза не искаше да се събужда. Лидия хвана наранената й ръка и я стисна. С едно единствено, пружиниращо движение Роза скочи, напълно будна.

Започнаха да се щурат из къщата и да гасят лампите. Изглежда се приготвяха да бягат от къщата. Понечих да ги попитам защо са се разбързали толкова, когато забелязах, че и аз самият се бях облякъл с огромна бързина. Ние заедно се приготвихме; и не само това, но, изглежда, те направо чакаха нареждания от мен.

Бягайки, изскочихме навън, понесли всички пакети, които бях донесъл. Лидия ме посъветва да не оставям нито един от тях в къщата; още не ги бях нарекъл и принадлежаха на мен. Хвърлих ги на задната седалка на колата, докато двете момичета се напъхаха отпред. Запалих двигателя и бавно потеглих назад, едва намирайки пътя в тъмнината.

Щом се озовахме на пътя, пред мен се изправи един извънредно потискащ въпрос. И двете едновременно рекоха, че аз съм водачът и че техните действия зависят от моето решение. Аз бях Нагуала. Не можеше току-така да избягаме от къщата и да отпътуваме безцелно. Трябваше да ги водя. Но истината бе, че нямах никаква представа къде да отида или какво да направя. Обърнах се уж нехайно да погледна към тях. Фаровете хвърляха отблясъци в купето и очите им бяха като огледала, които отразяваха светлината. Спомних си, че така блестяха и очите на дон Хуан; сякаш отразяваха повече светлина от очите на обикновен човек.

Знаех, че двете момичета бяха наясно с моята безизходица. Вместо да си направя някоя шега с това, за да прикрия своята неспособност да се справя с положението, аз най-безцеремонно оставих отговорността за решението в техни ръце. Казах, че ми липсва практика като Нагуал и бих предпочел те да ми услужат с предложение или намек за къде трябва да пътуваме. Те, изглежда, се възмутиха от мен. Цъкаха с език и клатеха глава. Прехвърлях през ума си най-различни посоки за действие, от които нито една не бе осъществима — нито да ги закарам в града, нито да ги заведа в къщата на Нестор, или дори да отидем до Мексико Сити.

Спрях колата. Бяхме поели към града. Исках повече от всичко на света да проведем чистосърдечен разговор с момичетата. Отворих уста да започна, но те се извърнаха от мен, лице срещу лице, поставили ръце на раменете си една на друга. Това, изглежда, показваше, че се бяха заключили и не ме чуват.

Разочарованието ми беше огромно. Това, за което жадувах в момента, беше способността на дон Хуан да овладее всяка ситуация, интелектуалното общуване с него, чувството му за хумор. Вместо това, бях в компанията на две глупачки.

Забелязах израз на обезсърчение на лицето на Лидия и това спря моята вълна на самосъжаление. Ясно осъзнах за първи път, че няма край взаимното ни разочарование. Очевидно и те бяха свикнали, макар и по различен начин, с господството на дон Хуан. За тях прехвърлянето на функцията на Нагуала върху мен трябва да е било опустошително.

Останахме дълго така, като двигателят работеше на място. После внезапно усетих отново тръпката по тялото си, която започваше от върха на главата ми като гъделичкане, и тогава разбрах какво се бе случило, когато бях влязъл в стаята на доня Соледад по-рано. Не я бях видял в обикновения смисъл на думата. Това, което бях видял като доня Соледад, сгушена до стената, беше всъщност споменът за нея, напускаща тялото си миг след като я бях ударил. Също разбрах, че, когато докоснах онова лепкаво, фосфоресциращо вещество, я бях излекувал и че това бе някакъв вид енергия, която бях оставил в главата й и в ръката на Роза посредством ударите си.

През съзнанието ми мина видението на една особена долчинка. Бях сигурен, че доня Соледад и Ла Горда са там. Това не бе просто предположение, а по-скоро истина, която не се нуждаеше от допълнителни потвърждения. Ла Горда бе завела доня Соледад до дъното на тази долчинка и точно сега, в момента, се опитваше да я излекува. Исках да й кажа, че е неправилно да се лекува отокът на челото на доня Соледад и че повече няма нужда двете да стоят там.

Описах видението си на момичетата. И двете ми казаха по начина, по който дон Хуан ми го казваше, да не се глезя. От него обаче тази реакция бе по-приемлива. Никога не бях имал нещо против неговата критичност или презрение, но двете момичета бяха нещо различно. Почувствах се оскърбен.

— Ще ви закарам вкъщи — казах аз. — Къде живеете?

Лидия се обърна към мен и вбесена ми каза, че те двете са ми поверени и че трябва да ги доведа до нещо сигурно, тъй като според желанието на Нагуала, те са се отказали от свободата си, за да ми помагат.

В този момент получих пристъп на гняв. Исках да ударя плесници и на двете момичета, но тогава усетих странната тръпка да пробягва по тялото ми отново. Започна пак като гъделичкане от върха на главата ми, което слезе по гърба ми, докато стигна до пъпа, и тогава разбрах къде живеят. Гъделичкането беше като щит — меко, топло парче ципа. Усещах го физически да покрива областта между слабините и края на гръдния ми кош. Гневът ми изчезна и бе заменен от странна трезвост, равнодушие и, едновременно с това, желание да се смея. Разбрах нещо трансцендентално. Под натиска на действията на доня Соледад и на сестричките, на моето тяло му се размина; според термините на дон Хуан, бях „спрял света“. Бях смесил две отделни усещания. Гъделичкането на върха на главата ми и сухото изпукване в основата на шията: между тях се съдържаше средството за това разминаване с фаталния край.

Както стоях в колата с тези две момичета на банкета на пустия планински път, проумях със сигурност, че за първи път бях получил пълна представа за „спиране на света“. Това усещане върна в паметта ми спомена за едно друго подобно, първоначално телесно, осъзнаване, което бях имал преди години. То също бе свързано с гъделичкането на върха на главата. Дон Хуан каза, че магьосниците трябва да развиват такова усещане, и го описа надълго и нашироко. Според него, то бе нещо като сърбеж, който е повече приятен, отколкото болезнен, и който започва от самия връх на главата. За да ми помогне да го проумея на интелектуално равнище, той описа и анализира неговите отличителни особености и тогава, от практическа страна, той се опитваше да ме води в развиването на необходимото телесно съзнание и памет за това чувство, карайки ме да тичам под клони или скали, които стърчат само на няколко сантиметра над главата ми.

Години наред се опитвах да разбера на какво е искал да ми обърне внимание, но, от една страна, бях неспособен да разбера какво означаваше неговото описание, а, от друга страна, бях неспособен да изпълня тялото си с адекватен спомен, като следвах само прагматично стъпките на описанието. Никога не усетих нищо на върха на главата си, докато тичах под клоните и скалите, които той бе избрал за своите демонстрации. Но един ден тялото ми само откри усещането, когато вкарвах голям тир с ремарке в триетажен паркинг. Влязох през вратата на сградата със същата скорост, с която обикновено влизах с моя малък „седан“ с две врати; резултатът бе, че от високата седалка на камиона ми се стори, че напречната бетонна греда на тавана идва право към главата ми. Не можех да спра камиона навреме и усещането, което получих, бе, че напречната греда ме скалпира. Никога не бях карал кола, която да е толкова висока, колкото този тир, затова не ми беше възможно да направя необходимата преценка. Разстоянието между тавана на камиона и тавана на паркинга ми изглеждаше несъществуващо. Почувствах гредата със скалпа си.

Този ден карах часове по коридорите на паркинга, давайки на тялото си възможност да съхрани спомена за това гъделичкащо усещане.

Обърнах се към двете момичета и исках да им кажа, че току-що съм разбрал къде живеят. Въздържах се. Нямаше начин да им опиша, че гъделичкащото усещане ме накара да си припомня една случайна забележка, която дон Хуан веднъж направи, като минавахме край една къща на път към Паблито. Той обърна внимание на необичайна особеност в околността и каза, че тази къща е идеално място за уединение, но не и за почивка. Закарах ги там.

Къщата им бе твърде голяма. Беше също кирпичена с керемиден покрив, като къщата на доня Соледад. Имаше една дълга стая отпред, покрита лятна кухня в задната част на къщата, огромен вътрешен двор, откъм кухнята, и курник, отвъд двора. Най-важната част от къщата им, обаче, бе една затворена стая с две врати — едната към предната стая, другата към задната част. Лидия каза, че са я правили сами. Пожелах да я видя, но и двете рекоха, че не е подходящо времето, защото Жозефина и Ла Горда отсъстват и не могат да ми покажат частите от стаята, които им принадлежат.

В ъгъла на предната стая имаше обемиста вградена тухлена платформа. Беше около петдесет сантиметра висока и бе конструирана като легло, с едната страна опряно към стената. Лидия метна няколко дебели сламеника отгоре и настоя да легна да спя, а те ще бдят над мен.

Роза запали газена лампа и я закачи на един пирон над леглото. Имаше достатъчно светлина за писане. Обясних им, че писането ме успокоява, и ги попитах дали няма да им преча.

— Защо трябва да питаш? — рязко отвърна Лидия.

— Просто го направи!

В духа на едно повърхностно обяснение им казах, че винаги правя някои неща, като воденето на записки, които са учудвали даже дон Хуан и дон Хенаро и по всяка вероятност ще бъдат странни и за тях.

— Всички правим странни неща — каза сухо Лидия. Седнах на леглото под лампата, с гръб към стената.

Те легнаха от двете ми страни. Роза се зави с одеало и заспа веднага, сякаш й трябваше само да легне. Лидия каза, че сега е подходящото време и място, за да поговорим, макар че би предпочела да загася лампата, защото й действала приспиващо.

Разговорът ни в тъмнината се съсредоточи върху местонахожденията на другите две момичета. Тя каза, че няма дори представа къде може да се намира Ла Горда, но че Жозефина несъмнено е в планините, все още търсейки Нестор, при все че вече е тъмно. Тя каза, че Жозефина е най-способната да се грижи сама за себе си при обстоятелства като това — да се озове на пусто място в тъмното. Това била причината, поради която Ла Горда избрала нея за изпълнението на тази мисия.

Споменах, че, слушайки ги да говорят за Ла Горда, съм останал с впечатлението, че тя е началника. Лидия отговори, че Ла Горда наистина е старшата и че Нагуалът лично я е поставил начело. Тя добави, че дори той да не е направил това, Ла Горда би взела връх, рано или късно, защото е най-добра.

Бях принуден в този момент да запаля лампата, за да пиша. Лидия се оплака, че светлината й пречи да остане будна, но аз надделях.

— Какво прави Ла Горда най-добрата? — попитах аз.

— Тя има повече лична сила — каза тя. — Тя знае всичко. Освен това Нагуалът я научи как да управлява хората.

— Завиждаш ли на Ла Горда, че е най-добра?

— Преди да, но сега не.

— Защо се промени?

— Най-после приех съдбата си, както Нагуалът ме е учил.

— И каква е твоята съдба?

— Моята съдба… моята съдба е да съм бриз. Да бъда сънувач. Съдбата ми е да бъда воин.

— Завиждат ли Роза и Жозефина на Ла Горда?

— Не, не й завиждат. Всички ние сме приели съдбите си. Нагуалът каза, че силата идва само след като приемем съдбите си безпрекословно. Много се оплаквах и се чувствах ужасно, защото харесвах Нагуала. Мислех, че съм жена. Но той ми показа, че не съм. Той ми показа, че съм воин. Животът ми беше свършил, преди да го срещна. Това тяло, което виждаш тук, е ново. Същото нещо се случи с всички ни. Сигурно ти не си като нас, но за нас Нагуалът означаваше нов живот.

— Когато ни каза, че ще заминава, защото имал да върши други неща, помислихме, че ще умрем. А погледни ни сега. Живи сме и знаеш ли защо? Защото Нагуалът ни показа, че сме самия него. Той е тук с нас. Винаги ще бъде. Ние сме неговото тяло и дух.

— И четирите ли се чувствате по един и същ начин?

— Не сме четири. Ние сме едно. Това е нашата съдба. Трябва да се поддържаме взаимно. И ти си същия. Всички сме същите. Даже Соледад е същата, въпреки че върви в друга посока.

— А Паблито, Нестор и Бениньо? Те за къде са?

— Не знаем. Ние не ги харесваме. Особено Паблито. Той е малодушен. Не е приел съдбата си и иска да й се изплъзне. Той даже иска да зареже възможностите си като магьосник и да заживее обикновен живот. Това ще е страхотно за Соледад. Но Нагуалът ни даде заповеди да му помагаме. Ние обаче започваме да се уморяваме от това помагане. Може би тези дни Ла Горда ще го изхвърли от пътя завинаги.

— Може ли тя да го направи?

— Дали може да го направи! Разбира се, че може. Тя носи повече от всички нас от Нагуала. Може би даже повече и от теб.

— Защо мислиш, че Нагуалът никога не ми е казвал, че сте му чираци?

— Защото си празен.

— Той ли е казвал, че съм празен?

— Всички знаят, че си празен. Написано е на тялото ти.

— Как така?

— Има дупка в средата.

— В средата на тялото ми? Къде?

Тя много внимателно докосна една точка на дясната страна на корема ми. Описа кръг с пръста си, сякаш следваше ръба на невидима дупка с диаметър от десетина сантиметра.

— А ти празна ли си, Лидия?

— Шегуваш ли се? Аз съм пълна. Не виждаш ли? Отговорите й на моите въпроси взеха обрат, който не бях очаквал. Не исках да й се противопоставя с невежеството си. Поклатих утвърдително глава.

— Защо мислиш, че имам дупка, която ме прави празен? — попитах аз след известни размишления как най-невинно да задам този въпрос.

Не ми отговори. Обърна ми гръб и се оплака отново, че светлината на лампата дразни очите й. Настоях да получа отговор. Тя се обърна към мен предизвикателно.

— Не искам да говоря повече с теб — каза тя. — Ти си глупав. И Паблито даже не е толкова глупав, колкото тебе, а той е най-лошият.

Не исках отново да попадам в задънена улица, като се преструвам, че знам за какво говори, затова я попитах отново за моята празнота. Придумах я да говори, убеждавайки я искрено, че дон Хуан никога не е обсъждал с мен тази тема. Беше ми казвал безброй пъти, че съм празен, и аз винаги съм го разбирал по начина, по който всеки западен човек би възприел подобно твърдение. Мислех, че е искал да каже, че съм някак лишен от решителност, воля, целеустременост или дори интелигентност. Никога не ми бе говорил за дупка в тялото ми.

— Има дупка, там отдясно — каза убедително тя. — Дупка, която една жена е отворила, когато те е изпразнила.

— Можеш ли да кажеш, коя е била тази жена?

— Само ти можеш да кажеш това. Нагуалът каза, че мъжете в повечето случаи не могат да кажат кой ги е изпразнил. Жените са по-късметлии; те със сигурност знаят, кой ги е изпразнил.

— Твоите сестри и те ли са празни като мен?

— Не говори глупости. Как могат да са празни?

— Доня Соледад каза, че е празна. Тя като мен ли изглежда?

— Не. Дупката в корема й беше огромна. Беше от двете страни, което означаваше, че и мъж, и жена са я изпразнили.

— Какво е правила доня Соледад с тези хора?

— Дала им е целостта си.

Поколебах се за момент, преди да й задам следващия въпрос. Исках да преценя всички нюанси на изказването й.

— Ла Горда беше даже по-зле от Соледад — продължи Лидия. — Две жени я бяха изпразнили. Дупката в корема й беше като пещера. Но сега я е затворила. Сега тя отново е цялостна.

— Разкажи ми за тези две жени.

— Не мога да ти кажа нищо повече — каза тя с много повелителен тон. — Само Ла Горда може да ти говори за това. Почакай, докато тя се върне.

— Защо само Ла Горда?

— Защото тя знае всичко.

— Единствено тя ли знае всичко?

— Свидетелят знае толкова, че може и повече, но той е досущ като Хенаро и това прави общуването с него трудно. Ние не го харесваме.

— Защо не го харесвате?

— Тези трима мързеливци са ужасни. Те са си луди като Хенаро. И въобще са като Хенаро. Непрекъснато се сражават с нас, защото се страхуваха от Нагуала и сега ни отмъщават. Или поне така казва Ла Горда.

— Какво кара Ла Горда да говори така?

— Нагуалът й е казал неща, които не е казал на нас, останалите. Тя вижда. Нагуалът казва, че ти също виждаш. Жозефина, Роза и аз не виждаме и въпреки това всички ние, петимата, сме еднакви. Ние сме еднакви.

Изразът „ние сме еднакви“, който доня Соледад бе използвала предната вечер, предизвика лавина от мисли и страхове. Оставих бележника си настрана. Огледах се. Бях попаднал в странен свят, лежах на странно легло между две млади жени, които не познавах. И въпреки това се чувствах спокоен тук. Тялото ми изпитваше забрава и безразличие. Вярвах им.

— Тук ли ще спите? — попитах аз.

— Къде другаде?

— Ами собствената ви стая?

— Не можем да те оставим сам. Ние се чувстваме като теб; ти си чужденец, а освен това ни е заръчано да ти помогнем. Ла Горда каза, че все едно колко си глупав, ние трябва да се грижим за теб. Каза, че трябва да спим в едно и също легло с теб, все едно, че самият ти си Нагуалът.

Лидия загаси лампата. Останах така, седнал с гръб, опрян на стената. Притворих очи, за да помисля, и заспах моментално.

Лидия, Роза и аз бяхме седели на едно равно място точно пред входната врата вече около два часа, от осем часа сутринта. Бях опитал да завържа разговор, но те отказваха да говорят. Изглеждаха много отпуснати, почти задрямали. Отпуснатото им настроение обаче не ми подейства заразяващо. Седейки така в напрегнато мълчание, се отдадох на собствено настроение.

Къщата им бе кацнала на върха на малък хълм; входната врата бе обърната на изток. От мястото, където седях, виждах почти изцяло тясната долина, която се простираше от изток на запад. Не се виждаше градът, но можех да отлича зелените полета от обработваеми земи в дъното на долината. От другата страна, притискайки долината от всички страни, бяха разположени грамадни, обли, проядени от ерозията хълмове. Нямаше високи планини в околността, само тези огромни, ерозирали, обли хълмове, видът на които предизвикваше у мен изключително силно чувство на потиснатост. Имах усещането, че тези хълмове почти ме пренасяха в друго време.

Лидия ме заговори съвсем неочаквано и гласът й прекъсна моята замечтаност. Бутна ме по рамото.

— Ето я Жозефина — каза тя.

Погледнах към извиващата се пътека, която водеше от долината до къщата. Видях, може би на около петдесет метра, една жена бавно да се влачи нагоре по пътеката. Веднага ми направи впечатление забележителната разлика във възрастта между Лидия и Роза и приближаващата жена. Погледнах я отново. Никога не бих помислил, че Жозефина може да е толкова стара. Съдейки по бавната й походка и позата на тялото й, приличаше на към петдесет и пет годишна жена. Беше слаба, облечена в дълга тъмна пола и носеше наръч дърва за горене на гърба си. Един вързоп бе завързан през кръста й; сякаш носеше дете, висящо до лявото й бедро. Изглеждаше сякаш го кърмеше, докато вървеше. Стъпките й бяха почти немощни. С огромни усилия едва успя да преодолее последния стръмен наклон, преди да стигне къщата. Когато най-после застана пред нас, на няколко метра, тя дишаше толкова тежко, че аз понечих да й помогна да седне. Тя направи жест, който трябваше да означава, че няма нужда.

Чух Лидия и Роза да се кискат. Не ги погледнах, защото цялото ми внимание беше насочено другаде. Жената пред мен със сигурност бе най-отвратителното нечистоплътно същество, което бях виждал някога. Тя отвърза наръча дърва и ги свлече на земята с трясък. Подскочих неволно, отчасти поради силния шум и отчасти поради факта, че жената почти падна в скута ми, повалена от тежестта на дървата.

Погледна ме за миг и после сведе очи, вероятно засрамена заради своята несръчност. Изпъна гръб и се огледа с видимо облекчение. Очевидно товарът бе твърде голям за старото й тяло.

Докато кършеше ръце, косата й се разпусна и падна върху раменете й. Носеше зацапана лента, вързана през челото. Косата й беше дълга и прошарена и изглеждаше мръсна и повяхнала. Виждах белите коси, открояващи се на тъмнокафявия фон на лентата. Усмихна ми се и заедно с това поклати глава. Всичките й зъби, изглежда, бяха изпадали; можех да видя черната празнота на беззъбата й уста. Тя покри лицето си с ръце и се разсмя. Събу си сандалите и влезе в къщата, без да ми остави време да кажа каквото и да е. Роза я последва.

Бях зашеметен. Доня Соледад бе споменала, че Жозефина е на същата възраст като Лидия и Роза. Обърнах се към Лидия. Тя се бе втренчила в мен.

— Нямах представа, че е толкова стара — казах аз.

— Да, доста е стара — каза тя с тон, непозволяващ съмнение.

— Има ли дете? — попитах аз.

— Да, и го носи навсякъде. Никога не го оставя при нас. Страхува се, че ще го изядем.

— Момче ли е?

— Момче.

— Колко е голямо?

— Ами има го от известно време. Но не му знам възрастта. Мислехме, че не може вече да има дете на нейните години. Но тя не ни обръща внимание.

— Чие е това дете?

— На Жозефина, разбира се.

— Искам да кажа, кой е бащата?

— Нагуалът, кой друг?

Помислих, че това развитие на нещата е твърде екстравагантно и много обезкуражаващо.

— Предполагам, че всичко е възможно в света на Нагуала — казах аз.

Казах го по-скоро като мисъл за себе си, отколкото като думи, отправени към Лидия.

— И още как! — каза тя и се разсмя. Тягостното настроение, което създаваха тези проядени хълмове, стана непоносимо. Имаше нещо наистина потискащо в тази местност и Жозефина бе върхът на всичко това. Освен че имаше грозно, старо, смрадливо тяло и нямаше нито един зъб, тя, изглежда, имаше също някакъв вид лицева парализа. Мускулите на лявата страна на лицето й бяха обезобразени — нещо, което придаваше извънредно неприятно изкривяване на лявото й око и лявата страна на устата. Потиснатото ми състояние премина в силна тревога. Изведнъж ме обзе мисълта, напълно подходяща за момента, да изтичам до колата си и да замина.

Споделих с Лидия, че не се чувствам добре. Тя се изсмя и каза, че несъмнено Жозефина ме е уплашила.

— Тя така им действа на хората — каза тя. — Всички я мразят за навиците й. Тя е по-грозна и от хлебарка.

— Спомням си, че веднъж съм я виждал — казах аз, — но тогава бе млада.

— Всичко се променя — каза Лидия, — по един или друг начин. Вземи Соледад. Каква промяна, а? И ти самият също си се променил. Изглеждаш по-масивен, отколкото си те спомнях. Все повече и повече приличаш на Нагуала.

Исках да кажа, че промяната на Жозефина е отвратителна, но се опасявах, че тя може да ме чуе.

Погледнах към проядените хълмове оттатък долината. Искаше ми се да избягам от тях.

— Нагуалът ни даде тази къща — каза Лидия, — но това не е къща за отдих. Имахме друга къща преди, която беше наистина много хубава. Това място е за възстановяване. Тези планини оттатък ще те побъркат.

Дързостта, с която разкри мислите ми, ме замая. Не знаех какво да кажа.

— Ние всички по природа сме лениви — продължи тя. — Не обичаме да се напрягаме много. Нагуалът го знаеше, та сигурно си е мислил, че от това място ще ни дойде акълът в главите.

Тя стана рязко и каза, че иска да хапне нещо. Отидохме в кухнята — полуоткрито място само с две стени. В отворения край, вдясно от вратата, имаше зидана печка; в другия край, където се събираха двете стени, имаше просторна столова с дълга маса и три пейки. Подът беше застлан с гладки речни камъни. Плоският покрив бе около три метра висок и се опираше на двете стени и на дебели подпорни греди към откритите страни на помещението.

Лидия ми сипа паница боб с месо от една тенджера, която се вареше на много слаб огън. Тя стопли няколко царевични питки над огъня. Роза влезе, седна до мен и помоли Лидия да й сипе малко храна.

Бях увлечен да наблюдавам как Лидия си служи с черпака, за да отмерва боба и месото. Тя, изглежда, премерваше на око точната доза. Сигурно бе забелязала, че наблюдавам действията й. Взе две или три бобови зърна от паницата на Роза и ги върна в тенджерата.

С периферното си зрение видях Жозефина да влиза в кухнята. Въпреки това не я погледнах. Тя седна от другата страна на масата, гледайки към мен. Повдигна ми се. Чувствах, че не мога да седна да ям, докато тази жена ме наблюдава. За да разсея напрежението си, се пошегувах с Лидия, че има още две зърна боб повече в паницата на Роза, които е пропуснала. Тя грабна две зърна с черпака и го направи с точност, от която ахнах. Засмях се нервно, давайки си сметка, че щом Лидия седне край масата, ще трябва да отместя очите си от печката и да забележа присъствието на Жозефина.

Най-после неохотно трябваше да погледна през масата към Жозефина. Настъпи мъртва тишина. Гледах и не вярвах на очите си. Зяпнах. Чух гръмкия смях на Лидия и Роза. Отне ми един безкраен миг, за да сложа мислите и чувствата си в някакъв що-годе порядък. Която и да бе тази, която ме гледаше сега, това не беше Жозефина, която бях видял преди малко, а едно много красиво момиче. Нямаше индиански черти като Лидия и Роза. Изглеждаше по-скоро европейка, отколкото индианка. Имаше светла златиста кожа, много малка уста и красиво очертан нос, дребни бели зъби и къса черна, къдрава коса. Имаше трапчинка на лявата буза, която придаваше определена дързост на усмивката й.

Това беше момичето, което за малко бях срещнал преди години. Тя забеляза, че я оглеждам. Очите й бяха приветливи. Бях обладан изведнъж от някаква неконтролируема нервност. Накрая отчаяно признах искреното си учудване.

Те се разсмяха като деца. След като смехът им утихна, поисках да узная защо Жозефина разигра това театрално представление.

— Тя практикува изкуството на прикриването — каза Лидия. — Нагуалът ни научи да объркваме хората, за да не ни забелязват. Жозефина е много красива и като ходи сама нощно време, никой няма да я безпокои, ако е грозна и смрадлива, но ако излезе такава, каквато действително е, ами, сещаш се какво може да се случи.

Жозефина кимна утвърдително и после сгърчи лицето си в най-отвратителната гримаса.

— Тя може да задържи това изражение цял ден — каза Лидия.

Потвърдих, че ако живеех в околността, щях да забележа Жозефина с нейната маска много по-сигурно, отколкото без нея.

— Тази маска беше само за теб — каза Лидия и трите се засмяха. — И само как те измами. Ти обърна повече внимание на детето й, отколкото на нея самата.

Лидия отиде в тяхната стая и изнесе вързоп с парцали, който изглеждаше като повито бебе, и го хвърли на масата пред мен. Разсмях се с цяло гърло заедно с тях.

— Има ли всяка от вас специални маски? — попитах аз.

— Не. Само Жозефина. Никой наоколо не я знае как изглежда в действителност — отговори Лидия.

Жозефина кимна и се усмихна, но остана безмълвна. Страшно ми харесваше. Имаше нещо толкова невинно и сладко в нея.

— Кажи нещо, Жозефина — казах аз, като я хванах за ръцете.

Тя ме погледна смутено и се отдръпна. Помислих, че съм се увлякъл в своя възторг и вероятно съм я стиснал твърде силно. Пуснах я. Тя се изпъна. Изкриви устата и тънките си устни и изпусна една гротескна смесица от грухтене и писъци.

Цялото й лице изведнъж се промени. Поредица от грозни, неволни спазми обезобразиха нейното спокойно изражение от преди малко.

Гледах я ужасен. Лидия ме дръпна за ръкава.

— Защо трябваше да я плашиш, глупако? — прошепна тя. — Не знаеш ли, че онемя и не може изобщо да говори?

Жозефина очевидно я разбра и, изглежда, се опита да протестира. Тя размаха юмрук към Лидия и изпусна още една серия от извънредно силни и ужасяващи писъци, после се задави и се закашля. Роза започна да я тупа по гърба. Лидия се опита да направи същото, но Жозефина едва не я удари в лицето.

Лидия седна до мен и направи жест на безпомощност. Сви рамене.

— Такава си е — въздъхна Лидия.

Жозефина се обърна към нея. Лицето й беше изкривено в отвратителна гримаса на гняв. Отвори уста и измуча, колкото сили имаше, някакви заплашителни, гърлени звуци.

Лидия се смъкна от пейката и съвсем примирено напусна кухнята.

Роза хвана Жозефина за ръката. Жозефина изглеждаше като въплъщение на гнева. Движеше уста и кривеше лице. За няколко минути тя изгуби цялата хубост и невинност, които ме бяха очаровали. Не знаех какво да направя. Опитах да се извиня, но нечовешките звуци на Жозефина заглушиха думите ми. Накрая Роза я отведе в къщата. Лидия се върна и седна срещу мен.

— Нещо не й е наред тук — каза тя, като сочеше главата си.

— Кога се случи това?

— Отдавна. Нагуалът сигурно й е направил нещо, защото съвсем внезапно тя загуби говор.

Лидия изглеждаше тъжна. Имах усещането, че тази тъга е демонстрирана против желанието й. Дори се изкушавах да й кажа да не се измъчва толкова, за да крие чувствата си.

— И как общува с другите Жозефина? — попитах аз. — Пише ли?

— Хайде, не бъди глупав. Тя не пише. Това не си ти. Използва ръцете и краката си, за да ни казва какво иска.

Жозефина и Роза се върнаха в кухнята. Застанаха до мен. Жозефина отново беше пример за невинност и откровеност, Блаженото й изражение не издаваше и най-малкия намек, че може да стане изведнъж толкова ужасна. Наблюдавайки я, внезапно разбрах, че нейната невероятна способност за правене на гримаси несъмнено е тясно свързана с онемяването й. Прецених, че само лице, което е загубило възможност за речево общуване, може да бъде толкова вещо в мимикрията.

Роза ми каза, че Жозефина й доверила, че би искала да може да говори, защото много ме харесвала.

— Преди ти да дойдеш, тя беше щастлива такава, каквато е — с твърд тон каза Лидия.

Жозефина поклати глава утвърдително, подкрепяйки думите на Лидия, и избухна в нова поредица от звуци.

— Да беше тук Ла Горда — каза Роза. — Лидия винаги вбесява Жозефина.

— Без да искам! — протестира Лидия. Жозефина й се усмихна и протегна ръка да я докосне. Изглеждаше сякаш се опитва да се извини. Лидия отблъсна ръката й.

— Остави ме, няма глупачко — промърмори тя.

Жозефина не се разсърди. Отмести поглед встрани. Имаше толкова много тъга в очите й, че не можех да гледам към нея. Почувствах се принуден да се застъпя за нея.

— Тя си мисли, че е единствената жена на света, която има проблеми — нападна ме Лидия. — Нагуалът ни заръча да се отнасяме с нея твърдо и без милост, докато престане да се самосъжалява.

Роза ме погледна и потвърди думите на Лидия с кимване.

Лидия се обърна към Роза и й нареди да се отмести от Жозефина. Роза се премести, подчинявайки се, и седна на пейката до мен.

— Нагуалът каза, че тези дни ще проговори отново — ми рече Лидия.

— Хей! — каза Роза, дърпайки ме за ръкава. — Може би ти си човекът, който ще я накара да проговори.

— Да! — възкликна Лидия, сякаш й бе хрумнала същата мисъл. — Може би точно за това е трябвало да те чакаме.

— Толкова е просто! — добави Роза с израз на човек, който е получил откровение.

И двете скочиха от местата си и прегърнаха Жозефина.

— Ще говориш отново! — възкликна Роза, като тръскаше Жозефина, хванала я за раменете.

Жозефина отвори очи и ги завъртя. Започна да издава слаби приглушени въздишки, подобни на хлипания, и приключи, тичайки нагоре-надолу, скимтейки като животно. Възбудата й беше толкова голяма, че отворените й челюсти, изглежда, се бяха схванали. Искрено помислих, че е на ръба на нервна криза. Лидия и Роза изтичаха до нея и й помогнаха да си затвори устата. Но те не се опитваха да я успокоят.

— Ще говориш отново! Ще говориш отново! — викаха те.

Жозефина скимтеше и виеше така, че тръпки преминаха по гърба ми.

Бях напълно слисан. Опитах да ги вразумя. Помолих ги да вложат повече разсъдък, но забелязах, че имат твърде малко от него, според моите представи. Започнах да се въртя напред-назад, опитвайки се да измисля какво да направя.

— Ти ще й помогнеш, нали? — настоя Лидия.

— Моля, сър, моля — умоляваше Роза.

Казах им, че са луди и че не знам какво да направя. Но въпреки това, докато говорех, в дъното на съзнанието ми имаше някакво странно чувство на оптимизъм и увереност. Отначало исках да го пренебрегна, но то ме овладя.

Веднъж, преди време, бях имал подобно усещане, свързано с много близка моя приятелка, която бе Неизлечимо болна. Мислех, че мога да й помогна да се оправи и да напусне болницата, където чакаше смъртта си. Дори се посъветвах с Дон Хуан за това.

— Разбира се. Можеш да я излекуваш и да я изведеш от капана на смъртта — каза той.

— Как? — попитах аз.

— Това е много проста процедура — каза той. — Всичко, което трябва да направиш, е да й напомниш, че е неизлечим пациент. Щом като е безнадежден случай, значи има сила. Вече няма какво да губи. Каквото е можело, вече е загубила. Когато няма какво повече да губиш, ставаш смел. Ние сме плахи само когато все още ни е останало нещо, в което да се вкопчим.

— Но достатъчно ли е само да й напомня за това?

— Не. Това ще й даде тласъка, от който има нужда. После трябва да отблъсне болестта с лявата си ръка. Трябва да изпъне ръка напред, стисната, все едно, че държи брава на вратата. Трябва да блъска непрекъснато и да повтаря „вън, вън, вън“. Кажи й, след като не й остава нищо друго, че трябва да посвети всяка секунда от оставащия й живот на повтарянето на това движение. Уверявам те, че ще се вдигне на крака и ще се оправи, ако поиска.

— Звучи толкова лесно — казах аз. Дон Хуан се засмя тихо.

— Изглежда лесно — каза той, — но не е. За да направи това, твоята приятелка има нужда от безупречен дух.

Той се загледа в мен задълго. Изглежда, преценяваше загрижеността и мъката, която изпитвах за приятелката си.

— Разбира се — добави той, — ако твоята приятелка имаше безупречен дух, преди всичко не би била там.

Разказах на приятелката си какво бе казал дон Хуан. Но тя бе вече твърде слаба, дори да опита да помръдне ръка.

В случая на Жозефина смисълът на тайната ми увереност беше фактът, че тя е воин с безупречен дух. Дали нямаше да е възможно, запитах се безмълвно, да се приложи същото движение с ръката и при нея?

Казах на Жозефина, че неспособността й да говори се дължи на някакво блокиране.

— Да, да, това е блокиране — повториха след мен Лидия и Роза.

Обясних на Жозефина движението и й казах, че трябва да изблъска това блокиране с лявата ръка, както й бях обяснил.

Очите на Жозефина бяха фиксирани в една точка. Изглежда беше в транс. Размърда уста, издавайки едва доловими звуци. Опита се да помръдне ръка, но възбудата й беше толкова голяма, че ръката й се отметна без никаква координация. Опитах се да насоча движенията й, но тя изглеждаше толкова дълбоко вцепенена, че дори не чуваше думите ми. Очите й се обърнаха и разбрах, че ще припадне. Роза очевидно разбра какво се случва; изтича, донесе чаша вода и я плисна в лицето на Жозефина. Очите на Жозефина се завъртяха с бялото навън. Премигна няколко пъти, докато фокусира отново погледа си. Раздвижи уста, но не издаде никакъв звук.

— Докосни гърлото й! — извика ми Роза.

— Не! Не! — изкрещя пък Лидия. — Докосни главата й. В главата й, глупчо!

Грабна ръката ми и насила я сложи върху главата на Жозефина.

Жозефина изпищя и малко по малко издаде серия от глъхнещи звуци. Като че ли те звучаха някак по-мелодично от нечовешките звуци, които изтръгваше преди малко.

Роза, изглежда, също бе доловила разликата.

— Чу ли? Чу ли? — прошепна ми тя.

Но каквато и да беше тази разлика, Жозефина завърши, издавайки поредица от звуци, по-гротескни от всички досега. Когато притихна, тя изхлипа за миг и изпадна в ново състояние на еуфория. Постепенно Лидия и Роза я успокоиха. Тя се свлече на пейката, видимо изтощена. Едва имаше сили да вдигне клепачите на очите си, за да ме погледне. Усмихна се кротко.

— Много, много съжалявам — казах аз и я хванах за ръка.

Цялото й тяло се тресеше. Склони глава и започна отново да плаче. Заля ме вълна на дълбоко съчувствие към нея. В този момент бях готов да дам живота си, за да й помогна.

Задави се в неовладяни ридания, опитвайки се да ми каже нещо. Лидия и Роза изглеждаха толкова съпричастни към драмата й, че неволно повтаряха същите движения на устата.

— За бога, направи нещо! — с умоляващ глас възкликна Роза.

Изпитах непоносимо безпокойство. Жозефина стана и ме прегърна или по-скоро бясно се вкопчи в мен и ме изблъска от масата. В същия миг Лидия и Роза с поразителна ловкост, бързо и уверено ме сграбчиха за раменете с двете ръце и в същото време заклещиха петите ми със своите крака. Тежестта на тялото на Жозефина и нейната прегръдка, плюс скоростта на движението на Лидия и Роза, ме направиха безпомощен. Всички те едновременно ме натиснаха и преди да разбера какво става, ме бяха съборили на пода, като Жозефина беше върху мен. Усетих как бие сърцето й. Тя се вкопчи в мен с огромна сила; ударите на сърцето й отекваха в ушите ми. Чувствах го да бие в собствените ми гърди. Опитах се да я изблъскам, но тя се задържа. Роза и Лидия ме бяха приковали на пода със своята тежест върху ръцете и краката ми. Роза изкряска обезумяла и започна да ме хапе. Малките й остри зъби чаткаха, когато челюстите й се отваряха и затваряха в нервни спазми.

Изведнъж изпитах чудовищно усещане за болка, физическа отпадналост и ужас. Дъхът ми спря. Очите ми се замъглиха. Разбрах, че губя съзнание. Тогава чух сухия, пукащ звук като от счупване на лула в основата на врата и усетих гъделичкането във върха на главата, преминаващо като тръпка през цялото ми тяло. Следващото нещо, което видях, беше как ги гледам от другия край на кухнята. Трите момичета бяха вперили погледи в мен, легнали на пода.

— Какво правите бе, хора? — чух някой да казва със силен, груб, заповеден тон.

Изпитах невероятно чувство. Усетих как Жозефина ме пуска и се изправя. Лежах на пода и в същото време стоях на известно разстояние от тях, гледайки към една жена, която не бях виждал преди. Тя стоеше до вратата. Тръгна към мен и спря на около два метра разстояние. Загледа се в мен за момент. Разбрах веднага, че това е Ла Горда. Настоя да разбере какво става.

— Само му разигравахме една малка шега — каза Жозефина, прочиствайки гърлото си. — Преструвах се на няма.

Трите момичета се притиснаха една в друга и започнаха да се смеят. Ла Горда остана невъзмутима, наблюдавайки ме в същото време.

Бяха ме изиграли! Моята глупост и доверчивост ми се сториха толкова оскърбителни, че изпаднах в пристъп на истеричен смях, едва владеейки се. Тялото ми трепереше.

Разбрах, че поведението на Жозефина не е било само игра, както бе заявила. Те трите бяха вършили работа. В действителност бях почувствал тялото на Жозефина като сила, която на практика влизаше в собственото ми тяло. Хапането на Роза, което несъмнено бе хитрина за отвличане на вниманието ми, беше съвпаднало с усещането ми, че сърцето на Жозефина бие вътре в моите гърди.

Чух Ла Горда да ми нарежда да се успокоя.

Нервен спазъм премина през тялото ми и после ме овладя тих, сдържан гняв. Отвращаваха ме. Беше ми писнало от тях. Ако бях на себе си, щях да си грабна якето и бележника и щях да изляза от къщата. Бях някак замаян и усещанията ми бяха напълно притъпени. Бях останал с впечатлението, че когато най-напред бях погледнал към момичетата от другия край на кухнята, всъщност ги наблюдавах от положение много над нивото на очите ми, от място, близо до тавана. Но още по-смущаващото бе, че наистина бях осъзнал, че именно гъделичкането на върха на главата ми е това, което ме бе изтръгнало от прегръдката на Жозефина. Не беше само сякаш нещо излиза от върха на главата ми, а нещо действително излезе от върха на главата ми.

Няколко години по-рано дон Хуан и дон Хенаро бяха объркали моите възприятия и бях получил някакво невъзможно двойствено усещане: чувствах, че дон Хуан ме е повалил и притиснал на земята и в същото време чувствах, че все още съм прав. Действително бях на двете места едновременно. От магьосническа гледна точка можеше да се каже, че тялото ми бе съхранило спомена за това двойствено възприемане и, изглежда, го беше повторило. Имаше обаче две нови неща, които допълниха този път телесната ми памет. Едното беше, че гъделичкането, което различавах вече отчетливо по време на сблъсъците ми с тези жени, е средството за постигане на това двойствено възприятие; а другото — че звукът в основата на врата ми освобождава нещо в мен, което е способно да излезе през върха на главата ми.

След минута-две окончателно почувствах, че слизам отнякъде около тавана, докато си стоях на пода. Отне ми известно време, за да привикнат очите ми да гледат от нормалното си ниво.

Гледайки четирите жени, се почувствах разголен и уязвим. За миг получих раздвоение на съзнанието или загуба на способността за възприятия. Беше сякаш съм със затворени очи и някаква сила ме бе накарала да се завъртя няколко пъти. Когато отворих очи, момичетата ме гледаха с отворени уста. Но някак си се чувствах отново самия себе си.