УСЕТИХ ВНЕЗАПНО ПРЕДЧУВСТВИЕ, че Паблито и Нестор не са вкъщи. Моята убеденост беше толкова дълбока, че спрях колата. Намирах се на мястото, където асфалтът внезапно свършваше, и исках да преценя дали да продължа този ден дългото и трудно шофиране по стръмния каменист път към тяхното градче в планините на Централно Мексико.

Спуснах прозореца на колата. Беше доста ветровито и студено. Излязох да се разтъпча. Гърбът и вратът ми се бяха схванали от напрежението на многочасовото шофиране. Отидох до края на каменистия път. Земята беше влажна от ранния порой. Дъжд продължаваше да се сипе по склоновете на планините на юг, недалеч от мястото, където бях. Но точно насреща ми, на изток, а също и на север, небето беше чисто. На отделни места по виещия се път забелязвах как проблясват на слънцето синеещите върхове на далечните планински вериги.

След кратко обмисляне реших да се върна обратно и да отида в града, защото имах странното усещане, че ще намеря дон Хуан на пазара. Освен това винаги ставаше така — откривах го на пазарния площад още от началото на моята връзка с него. По правило, ако не го намирах в Сонора, пропътувах до Централно Мексико и отивах на пазара на този град; рано или късно дон Хуан се появяваше. Никога не съм го чакал повече от два дни. Бях толкова свикнал да го виждам по този начин, че бях напълно убеден, че ще го намеря отново, както обикновено.

Чаках на пазара цял следобед. Разхождах се нагоре-надолу между сергиите, придавайки си вид, че търся да купя нещо. След това почаках около градината. По здрач разбрах, че той няма да дойде. После почувствах съвсем ясно, че е бил тук, но си е отишъл. Седнах на една пейка в градината, където обикновено седяхме с него, и се опитах да анализирам усещанията си. С пристигането си в града бях озарен от твърдата убеденост, че дон Хуан е някъде по улиците. Това, което чувствах, беше повече от спомена, че тук го бях намирал безброй пъти преди — тялото ми знаеше, че той ме търси. Но така, както седях на пейката, имах и друга странна увереност. Знаех, че той вече не е тук. Той беше заминал и аз го бях изпуснал.

След малко се отърсих от размишленията си. Реших, че започвам да се влияя от мястото. Започвах да мисля нелогично — и по-рано това ми се случваше винаги след няколко дни в тази местност.

Върнах се в хотелската стая да си почина няколко часа и след това отново излязох да бродя по улиците. Нямах вече същото предчувствие, че ще срещна дон Хуан, което имах следобеда. Отказах се. Върнах се в хотела, за да си отспя както трябва.

На сутринта, преди да се отправя към планините, обиколих надлъж и нашир по-големите улици с колата, но някак разбирах, че си губя времето. Дон Хуан не беше тук.

Отне ми цялата сутрин да пътувам до малкото градче, където живееха Паблито и Нестор. Пристигнах по пладне. Дон Хуан ме беше учил никога да не влизам с колата направо в градеца, за да не предизвиквам любопитството на зяпачите. Всеки път, когато идвах, отбивах от пътя малко преди да стигна града през едно равно поле, където хлапетата обикновено играеха футбол. Земята беше добре отъпкана до една пътека, която бе достатъчно широка, за да се промъкне кола, и която минаваше край къщите на Паблито и Нестор в подножието на хълмовете на юг от града. Когато стигнах края на полето, открих, че пътеката е превърната в чакълен път.

Поколебах се дали да отида в къщата на Нестор или на Паблито. Усещането, че те не са тук, оставаше. Избрах да отида у Паблито — прецених, че Нестор беше сам, докато Паблито живееше с майка си и четирите си сестри. Ако той не беше тук, жените щяха да ми помогнат да го открия. Приближавайки към къщата, забелязах, че пътеката, водеща от пътя нагоре към нея, е била разширена. Изглеждаше, че земята беше утъпкана, и тъй като имаше достатъчно място за колата ми, спрях почти до входната врата. Нова веранда с керемиден покрив беше пристроена към кирпичената къща. Никакви кучета не лаеха, но аз видях един огромен пес, който стоеше спокойно отвъд ниска ограда, бдително наблюдавайки ме. Кокошките, които кълвяха пред къщата, се разбягаха, кудкудякайки. Изключих двигателя и обгърнах главата си с ръце. Тялото ми беше сковано.

Къщата изглеждаше пуста. Мина ми мисълта, че може би Паблито и семейството му са се изнесли и някой друг живее тук. Изведнъж входната врата се отвори с трясък и майката на Паблито изхвърча отвътре, като че някой я бе изтласкал. Тя се втренчи за миг в мен с празен поглед. Когато излязох от колата, тя изглежда ме позна. Грациозна тръпка премина през тялото й и тя се втурна към мен. Помислих, че е била задрямала и шумът на колата я е събудил, та затова, когато е излязла, не ме е познала в първия момент. Неловката гледка, която представляваше тази стара жена, тичаща към мен, ме накара да се усмихна. Когато тя наближи, изпитах известно колебание. Тя се движеше някак прекалено пъргаво, което ни най-малко не подхождаше на майката на Паблито.

— Божичко, каква изненада! — възкликна тя.

— Доня Соледад? — недоверчиво попитах аз.

— Не ме ли позна? — отговори тя, смеейки се. Направих някаква глупава забележка относно нейната изненадваща подвижност.

— Защо винаги ме възприемаш като безпомощна стара жена? — попита тя, гледайки ме с насмешливо предизвикателство.

Тя рязко ме обвини, че съм й прикачил прякора „Госпожа Пирамида“. Спомних си, че веднъж бях казал на Нестор, че осанката й ми напомня на пирамида. Тя имаше широк и масивен задник и малка пипонеста глава. Дългите дрехи, които носеше обикновено, само засилваха този ефект.

— Погледни ме — каза тя. — Приличам ли още на пирамида?

Тя се усмихваше, но нещо в очите й ме караше да се чувствам неловко. Опитах се да се защитя с шега, но тя ме прекъсна и ме придума да призная, че аз съм отговорен за този прякор. Уверих я, че никога не съм имал намерение да й прикачвам прякор и че независимо от всичко в момента тя е толкова слаба, че последното нещо, на което напомня фигурата й, е пирамида.

— Какво е станало с вас, доня Соледад? — попитах аз. — Вие сте преобразена.

— Ти го каза — отвърна тя живо. — Бях преобразена!

Казах го образно. Но все пак, след по-близко наблюдение, трябваше да призная, че не можеше да става дума за метафора. Тя бе действително променен човек. Изведнъж усетих сух, металически вкус в устата си. Бях уплашен.

Тя сви юмруци на кръста и, стоейки с леко разкрачени крака, ме наблюдаваше. Носеше светлозелена плисирана пола и избеляла блуза. Полата й беше по-къса от тези, които обикновено носеше. Не можех да видя косата й — беше я вързала с плътна лента, парче плат, подобно на тюрбан. Беше боса и ритмично тактуваше с големия си крак, като се усмихваше с искреното изражение на младо момиче. Не бях виждал никой досега да излъчва толкова сила като нея. Забелязах особен блясък в очите й — обезпокояващ, но не плашещ блясък. Действително никога не бях се отнасял с внимание към нейното присъствие. Покрай всичко останало, бях си съставил непълна представа за много хора през всичките ми години с дон Хуан. Силата на неговата личност беше направила всички останали бледи и незначителни.

Казах й, че никога не съм си представял, че тя може да притежава такава изумителна жизненост, че моята небрежност е виновна за това, че не съм я познавал истински и че, без съмнение, ще трябва да опозная всички останали наново.

Тя приближи до мен. Усмихна се и хвана с дясната си ръка високо отзад моята лява ръка, стискайки внимателно.

— Това е сигурно — прошепна тя в ухото ми. Усмивката й застина и очите й станаха блестящи. Тя бе толкова близо до мен, че чувствах гърдите й да се трият в лявото ми рамо. Неудобството ми нарастваше, докато се опитвах да си внуша, че няма място за тревога. Повтарях си отново и отново, че наистина никога не съм познавал майката на Паблито и че независимо от странното си поведение, тя вероятно си е в нормалното си състояние. Но някаква уплашена част от мен знаеше, че това бяха само окуражаващи мисли без никакво покритие, защото колкото и да бе непълна представата ми за нея, не само че си я спомнях много добре, но даже отлично я познавах. За мен тя представляваше праобраза на майка — мислех, че е към края на петдесетте, че дори и по-възрастна. Слабите й мускули движеха масивното й туловище с изключителна трудност. Косата й беше много прошарена. Аз я помнех като тъжна, мрачна жена с добри и красиви черти, всеотдайна, страдаща майка, винаги в кухнята, винаги уморена. Помнех я още като много великодушна и безкористна жена, а също и много боязлива, до такава степен боязлива, че бе напълно раболепно отдадена на всеки, който се случеше наоколо. Това бе образът, който имах за нея, закрепил се в продължение на години на случайно общуване. Този ден обаче нещо беше ужасно различно. Жената, която виждах пред себе си, ни най-малко не изпълваше представата, която имах за майката на Паблито; и все пак тя беше същото лице, по-слаба и по-силна, изглеждаща двайсет години по-млада, отколкото последния път, когато я видях. Усетих тръпка да пробягва по тялото ми. Отдръпна се на две крачки и ме загледа.

— Нека те огледам — каза тя. — Нагуалът рече, че си дявол.

Тогава си спомних, че всички те — Паблито, майка му, сестрите му и Нестор, винаги избягваха да произнасят името на дон Хуан и го наричаха „Нагуала“, обръщение, което аз също приемах, когато разговарях с тях.

Тя дръзко постави ръце на раменете ми — нещо, което никога не бе правила преди. Тялото ми се напрегна. Наистина не знаех какво да кажа. Настъпи дълга пауза, която ми даде възможност да се окопитя. Нейният вид и поведение така ме бяха изплашили, че бях забравил да питам за Паблито и Нестор.

— Кажи ми, къде е Паблито? — попитах аз с внезапно нараснало мрачно опасение.

— О, той отиде към планините — отговори тя с уклончив тон и се отдръпна от мен.

— А къде е Нестор?

Тя завъртя очи, показвайки безразличие.

— Те са заедно в планините — каза тя със същия тон.

Почувствах искрено облекчение и й казах, че съм уверен без сянка на съмнение, че те са добре.

Стрелна ме с поглед и се усмихна. Вълна от щастие и радостна възбуда ме заля и аз я прегърнах. Тя дръзко отвърна на прегръдката и ме притисна — тази постъпка беше толкова удивителна, че дъхът ми спря. Тялото й бе вдървено. Почувствах необикновена сила в нея. Сърцето ми започна да блъска. Внимателно се опитах да я отблъсна, докато я питах дали Нестор продължава да се вижда е дон Хенаро и дон Хуан. При нашата прощална среща дон Хуан изрази съмнение, че Нестор е готов да завърши своето чиракуване.

— Хенаро замина завинаги — каза тя, пускайки ме. Тя се почеса нервно с края на блузата.

— А дон Хуан?

— Нагуалът също го няма — каза тя, свивайки устни.

— Къде отидоха?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Казах й, че двамата се бяха сбогували с мен преди две години и че всичко, което знаех, е, че се готвеха да заминават по това време. Не бях даже посмял да предположа накъде са отишли. Те никога не ми бяха казвали своето местонахождение преди и ми се беше наложило да приема факта, че ако искаха да изчезнат от живота ми, единственото, което трябваше да направят, бе да откажат да ме виждат.

— Не са наблизо, това е сигурно — каза тя намръщено. — И няма скоро да се върнат, това също е сигурно.

Гласът й беше изключително безчувствен. Започнах да се отегчавам от нея. Исках да си тръгна. — Но ти си тук — каза тя, сменяйки намръщения израз с усмивка. — Ти трябва да чакаш Паблито и Нестор. Те страшно ще се радват да те видят.

Тя стисна здраво ръката ми и ме дръпна встрани от колата. Сравнено с това, което тя беше преди, дързостта й беше удивителна.

— Но нека най-напред ти покажа моя приятел — каза тя и насила ме замъкна отстрани на къщата.

Там имаше оградено място като малка кошара. Вътре стоеше едно грамадно мъжко куче. То не беше вързано, а оградата не беше достатъчно висока, за да го задържи. Кучето изглеждаше безразлично към нас като го приближихме, дори не помръдна опашка. Доня Соледад посочи доста голяма клетка отзад. Един койот се беше свил вътре.

— Това е моят приятел — каза тя. — Не е кучето. То е на дъщерите ми.

Кучето ме погледна и се прозина. Явно ме хареса. Имах нелепото усещане за сродство с него.

— Ела да влезем в къщата — каза тя, дърпайки ме за ръката.

Аз се колебаех, изпитвах раздвоение. Една част от мен беше крайно разтревожена и настояваше да се махна веднага оттук, а друга част от мен не искаше да се върна, а да остана.

— Нали не си уплашен от мен? — попита тя с обвиняващ тон.

— Разбира се, че съм! — възкликнах.

Тя се закикоти и с най-утешителен тон заяви, че е неловка примитивна жена, която трудно се справя с думите, но наистина знае как да се отнася с хората. Погледна ме право в очите и ми каза, че дон Хуан я е натоварил да ми помогне, защото се безпокоял за мен.

— Той ни каза, че не си сериозен и причиняваш доста неприятности на невинни хора — рече тя.

До този момент твърденията й ми бяха ясни, но не можех да си представя как дон Хуан би могъл да каже такова нещо за мен.

Влязохме в къщата. Поисках да седна на пейката, където обикновено сядахме с Паблито. Тя ме спря.

— Това не е мястото за теб и мен — каза тя. — Нека отидем в моята стая.

— Предпочитам да седна тук — казах аз настойчиво. — Познавам това петно и се чувствам удобно на него.

Тя цъкна с език неодобрително. Държеше се като разочаровано дете. Сви горната си устна, така че тя заприлича на плоската човка на патица.

— Има нещо ужасно объркано тук — казах аз. — Мисля, че веднага ще си тръгна, ако не ми кажеш какво става.

Тя се разтрепери и започна да ме убеждава, че се измъчва, защото не знае как да ми говори. Противопоставих й очевидното й преобразяване и поисках да ми каже какво е станало. Трябваше да узная как е станала такава промяна.

— Ако ти кажа, ще останеш ли? — попита тя с детински глас.

— Ще трябва.

— В такъв случай ще ти кажа всичко. Но трябва да бъде в моята стая.

За момент изпаднах в паника. Направих изключително усилие да се успокоя и влязох в стаята й. Тя живееше в задната част на къщата, където Паблито беше пристроил спалня за нея. Бях влизал в стаята веднъж — докато се строеше, а също и след като вече беше готова, точно преди тя да се настани. Стаята изглеждаше толкова празна, колкото когато я бях виждал преди, с изключение на това, че имаше легло в самия център и две скромни ракли до вратата. Варосаните стени бяха потъмнели в съвсем меко жълтеникавобяло. Дъските на тавана също бяха овехтели. Гледайки гладките чисти стени, имах чувството, че всеки ден се търкат с гъба. Стаята приличаше повече на монашеска килия, много оскъдна и аскетична. Нямаше никаква украса. Прозорците имаха плътни, свалящи се дървени капаци, подсилени с желязна решетка. Нямаше никакви столове или каквото и да е за сядане.

Доня Соледад взе бележника ми, притисна го към пазвата си и след това седна на леглото, което беше направено от два дебели дюшека без пружина. Тя ми посочи да седна до нея.

— Ти и аз сме еднакви — каза тя, като ми подаваше обратно бележника.

— Моля?

— Ти и аз сме еднакви — повтори, без да ме поглежда. Не можех да проумея какво има предвид. Тя ме гледаше, като да очаква отговор.

— Какво искате да кажете, доня Соледад? — попитах. Въпросът ми я обърка. Очевидно очакваше, че зная какво има предвид. Отначало се засмя, но после, когато настоях, че не разбирам, се разсърди. Тя се поизправи и ме обвини, че съм нечестен с нея. Очите й пламнаха с ярост, устата й се сви в много грозна гримаса на гняв, което я направи да изглежда извънредно стара. Честно казано, бях в недоумение и чувствах, че каквото и да кажа, ще бъде грешно. Тя изглежда също беше в подобно затруднение. Устата й се отваряше да каже нещо, но устните й само потръпваха. Най-после тя промълви, че не е безупречно да се държа така, както се държах в такъв сериозен момент. Обърна ми гръб.

— Погледнете ме, доня Соледад! — казах настоятелно. — Не ви заблуждавам ни най-малко. Вие вероятно знаете нещо, за което аз не съм чувал дори.

— Говориш твърде много — прекъсна ме сърдито. — Нагуалът ми каза да не ти позволявам никога да говориш. Ти изопачаваш всичко.

Скочи права и започна да тупа с крак като глезено хлапе. В този момент осъзнах, че стаята има различен под. Помнех го пръстен, направен от тъмната пръст в околността. Новият под беше червеникаворозов. Моментално се изправих и обходих стаята. Не можех да си представя как съм пропуснал да забележа пода, когато влязох. Беше великолепен. Най-напред помислих, че е от червена глина, която е била измазана като цимент, докато е била мека и влажна, но после видях, че няма никакви пукнатини. Глината щеше да изсъхне, да се спече, да се напука и да стане на парчета. Наведох се и внимателно прокарах пръсти по пода. Беше твърд като тухла. Глината е била изпечена. Започнах да проумявам, че подът е бил направен от много големи равни плочи от глина, наредени една до друга върху легло от мека глина, послужило за спойка. Плочите образуваха сложна и очарователна рисунка, напълно незабележима, докато не й се обърне внимание. Майсторството, с което плочите са били поставени в ред, издаваше добре обмислен план. Исках да разбера как такива големи плочи са били изпечени, без да бъдат изкривени. Обърнах се, за да попитам доня Соледад, но бързо се отказах — тя явно не беше разбрала за какво си мислех. Обходих пода още веднъж. Глината беше леко грапава, на вид почти като пясъчник. Затова такава повърхност не можеше да бъде хлъзгава.

— Паблито ли направи този под? — попитах аз. Тя не отговори.

— Страхотно изпипана работа — казах аз. — Трябва — да си много горда с него.

Не се съмнявах, че Паблито го е направил. Никой друг не би могъл да има въображението и способността да го замисли. Помислих, че трябва да го е направил през времето, когато не съм бил тук. Но, от друга страна, осъзнах, че никога не бях влизал в стаята на доня Соледад, откакто бе пристроена преди шест или седем години.

— Паблито! Паблито! Пфу! — възкликна тя със сърдит дрезгав глас. — Какво те кара да мислиш, че той е единствения, който може да направи нещо?

Разменихме дълги изпитателни погледи и сякаш изведнъж разбрах, че тя е тази, която е направила пода, и че дон Хуан я е подучил да го направи.

Стояхме тихо, гледайки се един друг известно време. Почувствах, че е напълно излишно да я питам дали съм прав.

— Направих го сама — най-после каза тя със сух тон. — Нагуалът ми каза как.

Това заявление ми подейства еуфорично. Направо я вдигнах в прегръдка. Завъртях я. Всичко, което можех да си помисля да направя, бе да я засипя с въпроси. Исках да зная как е направила плочите, какво представлява рисунката, откъде е взела глината. Но тя не споделяше моето оживление. Изглеждаше спокойна и безстрастна, поглеждайки ме с подозрение от време на време.

Обходих пода още веднъж. Леглото беше поставено на точката, където се събираха няколко линии. Глинените плочи бяха изрязани с остри ъгли, образуващи кръстосващи се мотиви, които, изглежда, тръгваха от центъра изпод леглото.

— Нямам думи да кажа колко съм впечатлен — казах аз.

— Думи! Кой има нужда от думи? — каза тя язвително.

Най-после ми проблесна. Моят разум ми изневеряваше. Имаше един единствен начин да бъде обяснено нейното невероятно преобразяване; дон Хуан сигурно я беше направил свой чирак. Как иначе можеше стара жена като доня Соледад да се превърне в такова странно, могъщо същество? Това трябваше да ми стане ясно още от мига, в който я погледнах, но нагласата ми за нея не включваше подобна възможност.

Прецених, че каквото и да е правил дон Хуан с нея, то трябва да е станало през тези две години, през които не я бях виждал, въпреки че две години ми се струваха крайно недостатъчни за такава изключителна промяна.

— Мисля, че знам какво се е случило с теб — казах аз с нехаен и ведър тон. — Нещо се проясни в мисълта ми току-що.

— О, така ли? — каза тя, напълно незаинтересовано.

— Нагуалът те учи за магьосница, нали?

Очите й ме пронизаха с предизвикателен блясък. Почувствах, че казах възможно най-погрешното нещо. На лицето й беше изписан израз на искрено презрение. Ясно беше, че няма да ми каже нищо.

— Ама че копеле си! — възкликна тя изведнъж, треперейки от ярост.

Помислих, че гневът й е несправедлив. Седнах на единия край на леглото, докато тя нервно тропна с пета. После тя седна на другия край, като не ме гледаше.

— Какво точно искаш да направя — попитах аз с твърд и заплашителен тон.

— Вече ти казах! — викна тя. — Ти и аз сме еднакви. Помолих я да ми обясни какво иска да каже, без нито за миг да допуска, че аз зная каквото и да било. Тези ми думи я ядосаха още повече. Тя стана внезапно и смъкна полата си на земята.

— Това е, което искам да кажа! — викна, поглаждайки се около слабините.

Зяпнах от изненада. Осъзнах, че я гледам като пълен идиот.

— Ти и аз сме еднакви тук! — каза тя.

Бях зашеметен. Доня Соледад, старата индианка, майката на моя приятел Паблито, в действителност беше полугола на няколко крачки от мен, показвайки ми гениталиите си. Гледах я, неспособен да формулирам никаква мисъл. Единственото нещо, което разбирах, бе, че тялото й не беше като на стара жена. Имаше красиви стегнати бедра, мургави и гладки. Костите на краката й бяха едри, но нямаше никаква тлъстина.

Тя, изглежда, забеляза, че я разглеждам съсредоточено и се хвърли на леглото.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза тя, сочейки слабините си. — Ние сме едно тук.

Тя разкри здравите си гърди.

— Доня Соледад, умолявам ви! — възкликнах аз. — Какво ви прихваща? Вие сте майката на Паблито.

— Аз съм точно като теб, част от Нагуала — отвърна тя. Създадени сме, за да се слеем.

Тя разтвори краката си и аз отскочих встрани.

— Чакайте, доня Соледад — казах аз. — Нека поговорим.

За миг изпитах див страх и една внезапна луда мисъл ми мина наум. Възможно ли беше, питах се, дон Хуан да се крие някъде наоколо, превивайки се от смях.

— Дон Хуан! — изревах аз.

Викът ми бе толкова силен и дълбок, че доня Соледад скочи от леглото и набързо се закри с полата си. Видях, че я облича, докато се провиквах отново.

— Дон Хуан!

Хукнах през къщата, викайки името на дон Хуан, докато ме заболя гърлото. В това време доня Соледад беше изскочила вън от къщата и стоеше край колата ми, гледайки ме объркана.

Приближих я и я попитах дали дон Хуан й е казал да направи всичко това. Тя кимна утвърдително. Попитах я дали той е наоколо. Каза, че не е.

— Кажи ми всичко — настоях аз.

Тя каза, че само следвала заповедите на дон Хуан. Той я принудил да се промени във воин, с цел да ми помогне. Тя заяви, че е чакала години, за да изпълни това обещание.

— Аз съм много силна сега — каза тя нежно. — Само заради теб. Но ти не ме хареса там, в стаята, нали?

Взех да й обяснявам, че не защото не съм я харесал, а съм се съобразил с чувствата си към Паблито; и изведнъж осъзнах, че нямам ни най-малката представа за това, което бях казал.

Доня Соледад изглежда беше разбрала моето объркване и каза, че това недоразумение трябва да бъде забравено.

— Сигурно си примрял от глад — каза тя оживено. — Ще ти направя нещо за ядене.

— Много неща не си ми обяснила — казах аз. — Ще бъда прям с теб — няма да остана тук за нищо на света. Ти ме плашиш.

— Задължен си да уважиш моето гостоприемство, ако ще само с чаша кафе — каза тя примирено. — Ела, да забравим случилото се.

Направи жест да влезем в къщата. В този момент чух дълбоко ръмжене. Кучето стоеше, гледайки ни, като да разбираше какво беше казано.

Доня Соледад изплашено впери поглед в мен. После погледът й омекна и тя се усмихна.

— Не се безпокой от очите ми — каза тя. — Истината е, че съм стара. Зави ми се свят. Май имам нужда от очила.

Избухна в смях и направи гримаса, гледайки през свити пръсти, сякаш бяха очила.

— Стара индианка с очила! Ама че смях — каза тя, кикотейки се.

Тогава взех решение да бъда твърд и да си тръгна веднага без никакви обяснения. Но преди да си замина, исках да оставя някои неща за Паблито и сестрите му. Отворих багажника на колата, за да извадя подаръците, които им бях донесъл. Наведох се навътре, за да взема най-напред двата пакета, които бяха в дъното, подпрени на облегалката на задната седалка, зад резервната гума. Държах вече единия и почти бях докопал другия, когато усетих мека космата ръка върху тила си. Изпищях неволно и ударих главата си в отворения капак. Обърнах се да видя. Натискът на косматата ръка не ми позволяваше да се извърна напълно, но успях да зърна сребриста ръка или лапа, увиваща се около врата ми. Изскубнах се панически и отскочих от колата, падайки на задника си все още с пакета в ръка. Цялото ми тяло се тресеше, мускулите на краката ми се свиха, скочих и побягнах.

— Не исках да те изплаша — каза доня Соледад, оправдавайки се, щом я погледнах, отдалечен на десетина крачки.

Вдигна обърнати длани към мен, показвайки ми, че се предава, за да ме убеди, че това, което бях усетил, не е било нейната ръка.

— Какво ми направи? — попитах аз, опитвайки се да звуча спокоен и безпристрастен.

Тя беше искрено затруднена или объркана. Промърмори нещо и поклати глава, като да покаже, че не може да го изрече на глас или че не знае за какво говоря.

— Хайде, доня Соледад — казах аз, приближавайки се към нея, — стига номера.

Изглеждаше, че всеки момент ще се разплаче. Исках да я успокоя, но една част от мен отказа. След моментна пауза й казах какво бях почувствал и видял.

— Това е ужасно! — каза тя с пищящ глас.

С напълно детински жест закри лицето си с дясната си ръка. Помислих, че плаче. Приближих и опитах да сложа ръка на рамото й. Не можех да си наложа да го направя докрай.

— Стига вече, доня Соледад — казах аз, — хайде да забравим всичко това и нека да ви оставя тези пакети преди да си замина.

Застанах пред нея, за да я погледна в очите. Успях да видя черните й блестящи очи и част от лицето изпод лакътя й. Не плачеше. Усмихваше се.

Отскочих назад. Усмивката ме ужаси. И двамата останахме неподвижни за дълго време. Тя оставаше със закрито лице, но аз можех да видя очите й да ме наблюдават.

Както стоях там почти парализиран от страх, почувствах се крайно потиснат. Бях попаднал във вълчи капан. Доня Соледад беше вещица. Тялото ми го знаеше, но въпреки това не можех още да го повярвам. Това, в което исках да вярвам, бе, че доня Соледад беше полудяла, и я държаха в къщата вместо в лудница.

Не смеех да помръдна или да отделя очи от нея. Трябва да сме стояли в това положение пет или шест минути. Тя държеше ръката си вдигната и все така неподвижна. Стоеше до задната страна на колата, почти облягайки се на левия калник. Капакът на багажника беше все още отворен. Помислих да се хвърля към дясната врата. Ключовете бяха на стартера.

Отпуснах се за малко, за да уцеля момента, в който да побягна. Тя, изглежда, забеляза промяната в положението ми незабавно. Ръката й се спусна надолу, разкривайки цялото лице. Зъбите й бяха стиснати. Очите й бяха вперени в мен. Гледаха ме тежко и недоброжелателно. Изведнъж тя се понесе към мен. Затича се, изтласквайки се с левия крак, подобно на фехтувач, и се опита с протегнати напред ръце да ме сграбчи през кръста, издавайки смразяващ писък.

Тялото ми отскочи назад от ръцете й. Затичах се към колата, но тя с невъобразима пъргавина се хвърли в краката ми и ме препъна. Паднах по лице и тя ме сграбчи здраво за левия крак. Свих десния си крак и щях да я изритам в лицето с тока на обувката, ако не беше ме пуснала и претърколила назад. Скочих на крака и опитах да отворя вратата на колата. Беше заключена. Прехвърлих се през предния капак, за да стигна до другата, но доня Соледад стигна до нея преди мен. Опитах да се претърколя обратно, но докато се обръщах, усетих остра болка в десния прасец. Беше ме сграбчила за крака. Не можех да я ритна с левия: беше успяла да притисне и двата ми крака към капака на колата. Издърпа ме към себе си и паднах отгоре й. Сборичкахме се на земята. Силата й беше невероятна, а писъците й — ужасяващи. Почти не можех да помръдна под грамадната й тежест. Това не беше толкова от теглото, а от напрежението на тялото й. Изведнъж чух ръмжене и огромното куче скочи върху гърба й и я избута от мен. Станах. Исках да вляза в колата, но жената и кучето се бореха пред вратата. Единственият път за отстъпление беше да се върна обратно в къщата. Направих го за две секунди. Не се обърнах да ги погледна, а се втурнах вътре и затворих вратата зад себе си, пускайки желязното резе отвътре. Изтичах отзад и направих същото и с другата врата.

Отвътре чувах бясното ръмжене на кучето и нечовешките писъци на жената. После изведнъж ръмженето и лаенето на кучето премина в квичене и вой, като да изпитваше болка или пък бе изплашено от нещо. Стомахът ми се сви. Ушите ми започнаха да бучат. Получих пристъп на истински ужас. Сам си бях виновен с глупостта си, че попаднах в този капан вътре в къщата. Нападението на жената ме бе стреснало толкова много, че бях загубил способността си за преценка и се бях държал така, сякаш бягам от обикновен противник, който би могъл да бъде спрян само като му затворя вратата. Чух някой да приближава до вратата и да се обляга на нея, опитвайки се да я насили да се отвори. Последва силно чукане и блъскане.

— Отвори вратата — викна доня Соледад с твърд глас. — Това проклето куче ме обезобрази.

Обмислих дали да я пусна вътре или не. Това, което ми дойде наум, беше сблъсъкът, който имах преди години с една магьосница, която, според дон Хуан, бе придобила неговия образ, за да ме заблуди и да ми нанесе смъртоносен удар. Очевидно доня Соледад не беше такава, каквато я познавах, но имах основания да се съмнявам, че е станала магьосница. Елементът време изигра решаваща роля в убеждението ми. Паблито, Нестор и аз бяхме свързани с дон Хуан и дон Хенаро от години и въобще не бяхме магьосници; как можеше доня Соледад да бъде? Независимо от това колко се беше променила, не можеше да е придобила нещо, което се учи и натрупва в течение на цял един живот.

— Защо ме нападна? — попитах аз, говорейки достатъчно високо, за да може да ме чуе през плътната врата.

Тя отговори, че Нагуалът й бил казал да не ме пуска па си отида. Попитах я защо.

Не отговори; вместо това блъсна по вратата бясно, а в отговор и аз блъснах, дори по-силно. Продължихме па удряме по вратата в продължение на няколко минути. Тя спря и започна да ме моли да отворя. Заля ме вълна от нервно напрежение. Знаех, че ако отворя вратата, бих имал шанс да избягам. Дръпнах желязното резе. Тя влезе, куцайки. Блузата й беше разкъсана. Лентата, която държеше косата й, бе паднала и дългата й коса се спускаше върху лицето.

— Виж на какво ме направи това гадно куче! — викна тя. — Виж! Виж!

Поех дълбоко въздух. Изглеждаше някак зашеметена. Седна на една пейка и започна да сваля разпарцалената си блуза. Използвах този момент, за да изскоча от къщата и да се хвърля към колата. Със скорост, каквато може да породи само страхът, аз влязох, хлопнах вратата, моментално включих двигателя и потеглих назад. Натискайки газта, се обърнах, за да погледна през задното стъкло. Още с обръщането усетих топъл дъх в лицето си; чух заплашително ръмжене и видях в миг демоничните очи на кучето: то седеше на задната седалка. Видях ужасните му зъби почти пред очите си. Наведох глава. Зъбите му закачиха косата ми. Навярно бях свил цялото си тяло на седалката, защото заедно с това кракът ми се изплъзна от съединителя. Колата се разтресе и това накара кучето да загуби равновесие. Отворих вратата и пролазих навън. Главата на кучето се подаде през вратата. Чух как огромните му зъби хлопнаха, когато челюстите му се затвориха на няколко сантиметра от петите ми. Колата започна да се спуска назад и аз отново се втурнах към къщата.

Доня Соледад стоеше там. Беше вързала косата си отново. Бе метнала шал на раменете си. Погледна ме за миг и след това започна да се смее, отначало много леко, а после по-силно. Сочеше ме с пръст и се държеше за корема, докато се тресеше от смях. Превиваше се и се изправяше, като да не можеше да си поеме дъх. Бе гола от кръста нагоре. Виждах гърдите й да се тресат, докато се смееше.

Почувствах, че всичко е загубено. Погледнах назад към колата. Беше спряла, след като бе продължила да се движи още два-три метра; вратата беше затворена отново, задържайки кучето вътре. Виждах огромния звяр да хапе предната седалка и да блъска с лапи по стъклата.

В този момент ми хрумна странно решение. Не знаех от кого се бях уплашил повече — от доня Соледад или от кучето. Размислих за момент и прецених, че кучето е само едно глупаво животно.

Изтичах обратно до колата и се покатерих на покрива й. Шумът вбеси кучето. Чух как дере тапицерията. Легнал на покрива, се опитах да отворя шофьорската врата. Идеята ми беше да отворя двете предни врати и после да се вмъкна през едната, след като кучето излезе през другата. Наведох се да отворя дясната врата. Бях забравил, че тя е заключена. В този момент главата на кучето се подаде през отворената врата. Изпаднах в ужас при мисълта, че кучето ще изскочи отвътре и ще се хвърли на покрива.

За по-малко от секунда скочих на земята и се намерих пред вратата на къщата.

Доня Соледад се беше подпряла на рамката на вратата. Смехът й затихваше на пристъпи, което изглеждаше почти болезнено.

Кучето беше останало в колата, продължавайки да ме гледа с ярост. Явно беше твърде голямо и не можеше да свие огромното си туловище и да се върне обратно на задната седалка. Отидох до колата и внимателно затворих вратата. Започнах да се оглеждам за достатъчно дълга пръчка, за да вдигна ключалката на дясната врата.

Потърсих пред къщата. Нямаше нито едно парче дърво наоколо. През това време доня Соледад беше влязла вътре. Прецених положението си. Нямах никаква друга възможност, освен да я помоля за помощ. С тревога прекрачих прага, оглеждайки се във всички посоки, в случай че се беше скрила зад вратата, чакайки ме.

— Доня Соледад! — викнах.

— Какво, по дяволите, искаш? — отвърна тя от своята стая.

— Бихте ли излезли да махнете кучето си от колата ми? — казах аз.

— Шегуваш ли се? — отвърна тя. — Това не е мое куче. Вече ти казах, че то принадлежи на моите момичета.

— Къде са вашите момичета? — попитах аз.

— В планините — отвърна тя.

Излезе от стаята и застана срещу мен.

— Искаш ли да видиш какво ми направи това проклето куче? — попита сухо. — Виж!

Разгърна шала си и обърна към мен голия си гръб.

Нямаше никакви видими белези от зъби на гърба й; имаше само няколко дълги, повърхностни одрасквания, които може да беше получила от търкалянето по твърдата земя. А може да беше се одрала и докато ме бе нападала.

— Няма нищо тук — казах аз.

— Ела да видиш на светло — каза тя и се обърна към вратата.

Настоя да разгледам внимателно раните от зъбите на кучето. Почувствах се глупаво. Усетих тежест около очите, особено във веждите. Излязох навън, вместо да обръщам внимание на жената. Кучето не беше помръднало и започна да лае веднага, щом се появих на вратата.

Наругах се. Сам си бях виновен. Бях се набутал в този капан като пълен глупак. Реших веднага да тръгна към града пеша. Но портфейлът, документите ми, всичко беше в чантата на пода на колата, точно под краката на кучето. Отчаях се. Беше безполезно да отивам в града. Нямах в джоба си достатъчно пари даже за чаша кафе. Освен това, не познавах жива душа в града. Нямах друг избор, освен да измъкна кучето от колата.

— Каква храна яде това куче? — викнах пред вратата.

— Защо не опиташ с твоя крак? — викна от стаята си доня Соледад и се разхили.

Огледах за нещо сготвено в къщата. Тенджерите бяха празни. Не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна към нея отново. Отчаянието ми се превърна в ярост. Нахълтах в стаята й, готов на всичко. Лежеше на леглото, покрита с шала.

— Моля те, прости ми за всичко, което ти причиних — каза тя откровено, гледайки към тавана.

Откровеността й спря моята ярост.

— Трябва да разбереш моето положение — продължи тя. — Не мога да те пусна да си отидеш.

Засмя се меко и с ясен, спокоен и много приятен глас каза, че е виновна, задето е алчна и несръчна, че почти е успяла да ме изплаши със своите палячовщини, но че положението рязко се е променило. Замълча и седна в леглото, покривайки гърдите си с шала, после добави, че особена увереност е изпълнила тялото й. Вдигна поглед към тавана и започна да размахва ръце в тайнствени ритмични вълни, подобно на вятърна мелница.

— Вече не можеш да си тръгнеш — каза тя.

Оглеждаше ме внимателно, без да се смее. Първоначалната ми ярост бе затихнала, но отчаянието ми беше по-силно от когато и да е. Признавах си честно, че що се отнася до чиста сила, не можех Да се сравнявам нито с нея, нито с кучето.

Тя каза, че нашата среща е била уредена години назад и че никой от двама ни няма достатъчно мощ па я отбегне или да я прекрати.

— Не си губи времето, опитвайки се да избягаш — каза тя. — Би било точно толкова безсмислено, колкото опитите ми да те задържа. Нещо извън твоята воля ще те тегли от това място и нещо извън моята воля ще те задържа тук.

Нейната увереност не само я правеше някак спокойна/ но й даваше особена власт над думите. Речта й беше заставяща и кристално ясна. Дон Хуан винаги беше казвал, че съм доверчива душа, когато се дойде до думите. Докато говореше, аз се улових, че смятам, че тя всъщност не е толкова заплашителна, колкото си мислех. Вече не излъчваше усещането, че е наежена за бой. Разсъдъкът ми беше почти спокоен, но една друга част от мен не беше. Всички мускули на тялото ми бяха като опънати струни и при все, че ме беше изплашила до обезумяване, трябваше да призная, че я намирах по-приветлива. Тя ме гледаше.

— Ще ти покажа колко безсмислено е да се опитваш да си отидеш — каза тя, скачайки от леглото. — Ще ти помогна. Какво ти трябва?

Наблюдаваше ме с блеснали очи. Малките й бели зъби придаваха на усмивката й дяволит вид. Нейното пълно лице беше необичайно гладко и почти лишено от бръчки. Две дълбоки линии се спускаха от двете страни на носа й до краищата на устата, придавайки на лицето й по-скоро вид на зрелост, отколкото на възраст. Стоейки изправена до леглото, тя съвсем непринудено беше оставила шалът да се спусне на земята, разкривайки пълните й гърди. Не си направи труда да се покрие. Вместо това тя се изпъчи и повдигна гърдите си.

— О, ти си забелязал, а? — каза тя и се завъртя наляво-надясно, сякаш се наслаждаваше на тялото си. — Винаги връзвам косата си, дръпната назад. Нагуалът ми каза да правя така. Дърпането прави лицето ми по-младо.

Бях сигурен, че ще заговори за гърдите си. Промяната й беше изненада за мен.

— Нямам предвид, че дърпането на косата прави лицето ми да изглежда по-младо — продължи тя с очарователна усмивка. — Дърпането на косата ме прави по-млада.

— Как е възможно това? — попитах аз.

Отговори ми с въпрос. Искаше да знае дали правилно съм разбрал дон Хуан, когато той казваше, че всичко е възможно, когато го пожелаеш с непреклонен стремеж. Търсех по подробно обяснение. Исках да разбера какво друго прави тя, освен че връзва косата си, за да изглежда толкова млада. Тя каза, че лягала на леглото и се изпразвала от всякакви мисли и чувства и оставяла линиите на пода да издърпат бръчките й. Настоях за повече подробности: всичките чувства, усещания, възприятия, които е имала, докато е лежала така на леглото. Тя твърдеше, че не е почувствала нищо, че не знае как линиите на пода действат и че знаела само да не допуска мислите й да се намесват.

Постави ръцете си на гърдите ми и ме бутна съвсем леко. Изглежда това беше жест, с който показваше, че й е омръзнало от моите въпроси. Излязохме навън през задната врата. Казах й, че имам нужда от дълга пръчка. Отиде направо при една купчина дърва за огрев, но нямаше нито една дълга цепеница. Попитах я дали не може да намери няколко пирона, за да съединя две парчета. Претърсихме цялата къща в търсене на пирони, но безуспешно. В крайна сметка се наложи да откъртя от курника най-дългата летва, която намерих. Летвата, макар и да беше малко крехка, изглеждаше напълно подходяща за работата, за която ми трябваше.

Доня Соледад не се усмихна или пошегува по време на търсенето. Изглеждаше напълно погълната от задачата да ми помогне. Съсредоточението й беше толкова пълно, че имах усещането, че тя иска аз да успея.

Отидох до колата, въоръжен с дългата летва и едно по-късо парче от дървата за горене. Доня Соледад ме чакаше до предната врата.

Започнах да дразня кучето с късата пръчка в дясната ръка и в същото време опитвах да издърпам ключалката с дългата в другата ми ръка. Кучето едва не ухапа дясната ми ръка и това ме накара да изпусна късото дърво. Яростта и мощта на огромния звяр бяха толкова големи, че за малко щях да изпусна и дългата пръчка. Кучето за малко щеше да я прекърши със зъби. Тогава доня Соледад ми се притече на помощ; като чукаше по задното стъкло, тя успя да отвлече вниманието на кучето.

Окуражен от нейните отвличащи маневри, аз се гмурнах с главата напред, плъзнах се по дължината на предната седалка и успях да освободя ключалката. Опитах се да се дръпна веднага назад, но кучето се стовари върху мен с цялата си мощ като спусна предните си лапи на седалката, преди да успея да се измъкна. Почувствах лапите му върху раменете си. Свих се. Мислех, че ще ме разкъса. Кучето наведе глава, но не успя да ме захапе и се удари във волана. Изхвърчах навън и с едно движение се покатерих на предния капак и след това на покрива. Цялото ми тяло беше настръхнало.

Отворих дясната врата. Помолих доня Соледад да ми подаде дългата летва и с нея натиснах лоста, за да спусна облегалката назад. Прецених, че ако дразня кучето, то ще се плъзне напред, като по този начин ще може да се измъкне навън. Но то не помръдна. Вместо това яростно захапа летвата.

В този момент доня Соледад скочи на покрива и легна до мен. Искаше да ми помогне да дразня кучето. Казах й, че не може да остане на покрива, защото когато кучето излезе, аз ще се вмъкна в колата и веднага ще потегля. Благодарих й за помощта и й казах, че трябва да се прибира в къщата. Тя сви рамене, скочи долу и отиде при вратата на къщата. Натиснах отново ръчката на седалката и се опитах с шапката си да раздразня кучето. Цапнах го около очите, точно по муцуната. Яростта на кучето беше неизмерима, но то не пожела да мръдне от седалката. Най-накрая масивните му челюсти изтръгнаха летвата от ръката ми. Спуснах се долу, за да я измъкна изпод колата. Изведнъж чух доня Соледад да вика.

— Пази се! Излиза!

Вдигнах поглед към колата. Кучето се плъзгаше през седалката. Задните му крака се бяха заклещили на кормилото; иначе то беше почти изцяло отвън.

Хвърлих се към къщата и успях точно навреме, преди да бъда достигнат от животното. Инерцията му беше толкова голяма, че се блъсна във вратата.

Залоствайки вратата с желязното резе, доня Соледад каза с кикот:

— Нали ти казах, че е напразно. Прокашля се и се обърна да ме погледне.

— Можеш ли да вържеш кучето с въже? — попитах аз.

Бях сигурен, че ще ми даде безсмислен отговор, но за моя изненада тя каза, че трябва да опитаме всичко, дори да примамим кучето в къщата и вътре да го заловим.

Идеята й ми допадна. Внимателно отворих входната врата. Кучето вече не беше там. Показах се още малко навън. Нямаше и следа от него. Надявах се кучето да се е прибрало зад своята ограда. Почаках още малко преди да се втурна към колата си, когато чух дълбоко ръмжене и забелязах едрата глава на животното в колата. Беше се промъкнало обратно на предната седалка.

Доня Соледад беше права; нямаше смисъл да опитвам. Обхвана ме вълна на отчаяние. По някакъв начин знаех, че краят ми е близък. В пристъп на пълно отчаяние казах на доня Соледад, че ще ида в кухнята да взема един нож и ще убия кучето, или ще бъда разкъсан от него; щях така и да постъпя, ако бях открил какъвто и да е метален предмет в цялата къща.

— Не те ли е учил Нагуалът да приемаш съдбата си? — попита доня Соледад, влачейки се след мен. — Това навън не е обикновено куче. Това куче има сила. То е воин. То ще направи това, което трябва да направи. Дори да те убие.

За момент изпаднах в неконтролирано отчаяние, сграбчих я за раменете и изръмжах. Не изглеждаше изненадана или притеснена от внезапното ми избухване. Обърна ми гръб и смъкна шала си на пода. Гърбът й беше много здрав и красив. Изпитах непреодолимо желание да я ударя, но вместо това прокарах ръце по раменете й. Кожата й беше гладка и мека. Ръцете и раменете й бяха мускулести, без да са едри. Имаше съвсем тънък слой тлъстина, която окръжаваше мускулите и придаваше на цялото й тяло вид на мекота; докато опипвах всяка част от него с върховете на пръстите си, усещах твърдостта на невидимите мускули под меката повърхност. Не исках да гледам гърдите й. Тя отиде до преграденото място в задната част на къщата, което служеше за кухня. Последвах я. Седна на една пейка и спокойно си изми краката в една кофа. — Докато си обуваше сандалите, аз отидох с голямо безпокойство до новата пристройка, която бе издигната зад къщата. Когато се върнах, тя стоеше край вратата.

— Щом искаш, да говорим — каза тя нехайно, водейки ме към стаята си, — за никъде не бързаме. Сега можем да разговаряме цяла вечност.

Взе бележника ми от раклата, върху която сигурно го беше оставила самата тя, и ми го подаде с прекомерно внимание. После вдигна покривката на леглото, сгъна я грижливо и я постави върху същата ракла. Тогава забелязах, че двете ракли са с цвета на стените, жълтеникавобяло, а леглото под покривката беше червеникаворозово, почти като цвета на пода. От друга страна, покривката на леглото беше тъмнокафява, подобно на дървото на тавана и на капаците на прозореца.

— Хайде да говорим — каза тя, сядайки удобно на леглото, след като свали сандалите си.

Събра колене към гърдите си. Изглеждаше като младо момиче. Нейното агресивно и заповедническо поведение бе утихнало и бе променено в очарование. В този момент тя беше пълната противоположност на това, което бе по-рано. Начинът, по който ме подканваше да пиша, беше смехотворен. Напомняше ми на дон Хуан.

— Сега имаме време — каза тя. — Вятърът се промени. Не забеляза ли?

Бях забелязал. Тя каза, че новата посока на вятъра е нейната собствена благодетелна посока и така вятърът се е обърнал в неин помагач.

— Какво знаете за вятъра, доня Соледад? — попитах, като сядах успокоен на ръба на леглото.

— Само това, което Нагуалът ми е казал — рече тя. — Всяка от нас, тоест жените, има собствена посока, личен вятър. Мъжете нямат. Аз съм северния вятър — когато духа, съм различна. Нагуалът каза, че жената-воин може да използва своя личен вятър за каквото си поиска. Аз го използвах да украся тялото си и да го преправя. Погледни ме! Аз съм северния вятър. Почувствай ме, когато идвам през прозореца.

Силен вятър повя през прозореца, който бе стратегически разположен към север.

— Защо мислиш, че мъжете нямат вятър? — попитах аз.

Тя се замисли за малко и после отговори, че Нагуалът никога не бил споменавал защо.

— Искаш да знаеш кой направи този под — каза тя, увивайки рамене с одеалото си. — Аз сама го направих. Отне ми четири години да го нагодя. Сега този под е като мен.

Докато говореше, забелязах, че събиращите се — линии на пода бяха насочени така, че да започват от север. Стаята обаче не бе точно ориентирана по посоките на света; по този начин леглото й не беше съобразено с ъглите на стаята, както и линиите от плочите.

— Защо сте направила пода червен, доня Соледад?

— Това е моят цвят. Аз съм червена, подобно на червената пръст. Взех червената глина от планините наоколо. Нагуалът ми каза къде да търся и той самият ми помогна да я донеса, а и останалите ми помогнаха.

— Как изпекохте плочите?

— Нагуалът ме научи да изкопая дупка. Напълнихме я с дърва и после подредихме една върху друга глинените плочи с плоски камъни между тях. Запуших дупката с похлупак от кал и тел и запалих дървата. Горяха дни наред.

— Как запазихте плочите да не се изкривят?

— Не съм ги пазила. Вятърът го направи — северният вятър, който духаше, докато огънят горя. Нагуалът ми показа как да изкопая дупката, така че тя да е обърната към север и към северния вятър. Той ме научи също да оставя четири отвора, за да духа северният вятър в дупката. После ме научи да оставя още един отвор по средата на похлупака, за да излиза пушекът. Вятърът поддържаше огъня в продължение на дни; след като дупката изстина, аз я отворих и започнах да лъскам и даже да изглаждам плочите. Отне ми години да направя достатъчно плочи, за да завърша моя под.

— Как измислихте проекта?

— Вятърът ме научи на това. Когато направих пода, Нагуалът ми каза също да не се противопоставям на вятъра. Той ми бе показал как да се предавам на моя вятър и да го оставям да ме води. Отне му много време да постигне това, години наред. Бях много трудна, глупава и стара жена отначало — той самият ми го каза и беше прав. Но аз учех твърде бързо. Може би защото съм стара и нямам какво да губя. В началото това, което най-много ми пречеше, бе страхът, който изпитвах. Само присъствието на Нагуала ме караше да заеквам и да припадам. Нагуалът имаше същото въздействие върху всички останали. От съдбата му бе отредено да бъде толкова страховит. Тя спря да говори и ме погледна.

— Нагуалът не е човек — каза тя.

— Какво ви кара да говорите така?

— Нагуалът е дявол от незапомнено време. Изявлението й ме смрази. Усетих сърцето си да блъска. Едва ли би намерила по-подходяща публика. Бях безкрайно заинтригуван. Помолих я да ми обясни какво има предвид.

— Докосването му променяше хората — каза тя. — Ти го знаеш. Той е променил твоето тяло. В твоя случай ти дори не си знаел, че той го прави. Но той е влязъл в старото ти тяло. Сложил е нещо в него. Същото направи и с мен. Сложи нещо в мен и това нещо ме облада цялата. Само дявол може да го направи. Сега съм северния вятър и не се страхувам от нищо и от никого. Но преди да ме промени, аз бях слаба, грозна стара жена, която би изпаднала в несвяст само при споменаването на името му. Паблито, разбира се, не можеше да ми бъде от помощ, защото се страхуваше от Нагуала повече от смъртта.

— Един ден Нагуалът и Хенаро дойдоха в къщата, когато бях сама. Чух ги от вратата, подобно на прокрадващи се ягуари. Прекръстих се — за мен те бяха два демона, но излязох да видя какво мога да направя за тях. Бяха гладни и с удоволствие им сложих да ядат. Имах няколко дебели пръстени паници и напълних на всеки по една паница чорба. Нагуалът, изглежда, не хареса храната; сигурно не искаше да яде храна, приготвена от толкова слаба жена, направи се на несръчен и бутна паницата от масата, помитайки я с ръка. Но_ _паницата, вместо да се обърне и да се разлее на пода, се плъзна от силния тласък на Нагуала и падна върху краката ми, но без да се разлее и капка. Паницата всъщност се приземи върху краката ми и остана там, докато не се наведох да я вдигна. Сложих я обратно на масата пред него и му казах, че макар да съм слаба жена и винаги да съм изпитвала страх от него, храната ми е израз на доброжелателност.

— От този момент Нагуалът промени отношението си към мен. Фактът, че паницата със супа падна на крака ми и не се разля, му доказа, че силата ме е посочила. Тогава не го знаех и мислех, че промяната му е продиктувана от това, че се е засрамил, задето е отхвърлил храната ми. Не си помислих нищо за промяната му. Бях все още вкаменена и не можех да го погледна в очите. От този ден той започна да ми обръща все повече и повече внимание. Даже взе да ми носи подаръци: шал, рокля, гребен и разни други неща. Това ме накара да се чувствам ужасно. Бях засрамена, защото мислех, че си търси жена. Нагуалът можеше да има млади момичета; какво можеше да очаква от стара жена като мен? В началото не исках да нося или дори да погледна подаръците му, но Паблито ме убеди и аз започнах да ги нося. Но също започнах още повече да се страхувам от него и да не искам да оставам насаме с него. Знаех, че е дяволски човек. Знаех какво бе сторил на жената си.

Бях принуден да я прекъсна. Казах, че никога не съм знаел да е имало жена в живота на дон Хуан.

— Знаеш кого имам предвид — каза тя.

— Повярвайте ми доня Соледад, не знам.

— Не ме занасяй. Знаеш, че говоря за Ла Горда. Единствената „Ла Горда“, която знаех, бе сестрата на Паблито, невероятно дебело момиче с прякор Горда — Дебелана. Бях имал чувството, макар и никой да не бе споменавал такова нещо, че тя не е дъщеря на доня Соледад. Не исках да я насилвам за повече информация. Изведнъж си спомних, че дебелото момиче бе изчезнало от къщата и никой не можеше или не дръзваше да ми каже какво се е случило с нея.

— Един ден бях сама пред къщата — продължи доня Соледад. — Решех си косата на слънце с гребена, който Нагуалът ми подари; не бях забелязала, че той е дошъл и стои зад мен. Изведнъж усетих ръцете му да ме сграбчват за брадичката. Чух го да казва много нежно да не мърдам, защото вратът ми може да се счупи. Извъртя главата ми наляво. Не докрай, а съвсем малко. Уплаших се много, разписках се и се опитах да се измъкна от хватката му, но той задържа главата ми твърдо в продължение на много, много време.

— Когато пусна брадата ми, припаднах. Не помня какво се случи после. Когато се свестих, лежах на земята, точно тук, където стоя сега. Нагуалът си беше отишъл. Бях толкова засрамена, че не исках да виждам никого, особено Ла Горда. Задълго даже мислех, че Нагуалът никога не е извивал врата ми и че това е било кошмар.

Тя спря. Очаквах да ми обясни какво се е случило. Тя изглеждаше разстроена, печална може би.

— Какво точно се случи, доня Соледад? — попитах аз, неможейки да се сдържа. — Той направи ли ви нещо?

— Да. Изви ми врата, за да промени посоката на очите ми — каза тя и се разсмя силно при моя смаян вид.

— Искам да кажа, дали…?

— Да. Промени моята посока — продължи тя, без да обръща внимание на моите питания. — Той е направил същото и с теб, и с всички останали.

— Вярно е. Направи това и с мен. Но защо, мислите, че го е направил?

— Трябвало е. Това е най-важното нещо.

Тя имаше предвид един странен акт, който дон Хуан считаше за напълно необходим. Не бях говорил никога за това, с когото и да е. Всъщност почти бях забравил за това. В началото на моето чиракуване той веднъж запали два малки огъня в планините на Северно Мексико. Бяха на около шест метра един от друг. Той ме накара да застана и аз на шест метра от тях, като държа тялото си и по-специално главата във възможно най-спокойно и естествено положение. После ме накара да се обърна към единия от огньовете, като застана зад гърба ми, изви врата ми наляво и насочи очите ми, но не и раменете ми, към другия огън. Той държа главата ми в това положение с часове, докато огънят не замря. Новата посока бе югоизток или по-точно посоката на огъня бе югоизток. Бях възприел цялата история като една от неразгадаемите странности на дон Хуан, като един от неговите безсмислени обреди.

— Нагуалът каза, че всички ние през живота си развиваме една посока на гледане — продължи тя. — Това става посока на очите на духа. С годините тази посока се изхабява от употреба, става слаба и неприятна, а тъй като сме вързани към тази собствена посока, самите ние ставаме слаби и неприятни. Денят, в който Нагуалът изви врата ми и го държа така, докато припаднах от страх, той ми даде нова посока.

— Каква посока ви даде?

— Защо питаш за това? — каза тя ненужно силно. — Мислиш ли, че Нагуалът може да ми е дал различна посока?

— Мога да ви кажа посоката, която даде на мен — казах аз.

— Няма нужда — сряза ме тя. — Той сам ми я каза.

Изглеждаше развълнувана. Промени положението си и легна по корем. Гърбът ме заболя от писане. Попитах я дали мога да седна на нейния под и да използвам леглото като писалище. Тя стана и ми подаде сгънатата покривка за възглавница.

— Какво друго ви направи Нагуалът? — попитах аз.

— След като промени посоката ми, Нагуалът наистина започна да ми говори за сила — каза тя, лягайки отново. — Отначало той започна да говори разхвърляно, защото не знаеше какво точно да прави с мен. Един ден той ме взе на кратък поход в планините. После един друг ден ме заведе с автобус до родното си място. Малко по малко свиквах да бродя с него.

— Давал ли ви е някога силни треви?

— Даде ми Мескалито веднъж, когато бяхме в пустинята. Но тъй като бях празна жена, Мескалито ме отхвърли. Имах отвратителен сблъсък с него. Тогава точно Нагуалът разбра, че трябва вместо това да ме запознае с вятъра. Това разбира се стана след като получи знак. През този ден той непрекъснато казваше, че макар да е магьосник, който е научен да вижда, ако не получи знак, няма начин да разбере кой път да поеме. Той бе чакал вече с Дни за някакво указание относно мен. Но силата не пожела да му го даде. В отчаянието си, предполагам, той ме представи на своя гуахе, та така видях Мескалито.

Прекъснах я. Употребата на думата гуахе (guaje) — кратунка, ме притесняваше. Използвана в значението, в което тя говореше, думата нямаше никакъв смисъл. Помислих, че може би тя говори метафорично или че думата кратунка е евфемизъм.

— Какво е гуахе, доня Соледад?

В погледа й се появи огромна изненада. Тя замълча преди да продължи.

— Мескалито е гуахе на Нагуала — най-после каза тя.

Отговорът й беше още по-смущаващ. Почувствах се унижен, че тя наистина изглеждаше загрижена думите й да имат значение за мен. Когато я помолих да обясни по-нататък, тя настоя, че аз всичко знам. Това беше любимият подход на дон Хуан да осуетява моите проучвания. Казах й, че дон Хуан ми бе казал, че Мескалито е божество или сила, съдържаща се в пъпките на пейот. Да каже, че Мескалито е кратунката му, беше пълна безсмислица.

— Нагуалът може да те срещне с всичко чрез своята кратунка — каза тя след кратка пауза. — Това е ключът на силата му. Всеки може да ти даде пейот, но само магьосник, посредством кратунката си, може да те срещне с Мескалито.

Тя спря да говори и насочи очи към мен. Погледът й беше свиреп.

— Защо ме караш да повтарям това, което вече знаеш? — попита тя със сърдит тон.

Бях напълно объркан от внезапната й промяна. Само преди миг тя беше почти мила с мен.

— Не обръщай внимание на промените в настроението ми — каза тя, усмихвайки се наново. — Аз съм северния вятър. Много съм непостоянна. През целия си живот никога не се осмелявах да изрека какво мисля. Сега не се страхувам от никого. Казвам това, което чувствам. За да се срещнеш с мен, трябва да си силен.

Пропълзя по-близо до мен.

— И така, Нагуалът ме срещна с Мескалито, който излезе от кратунката му — продължи тя. — Но той не можеше да предположи какво ще се случи с мен. Той очакваше нещо подобно на твоята среща или на срещата на Елихио с Мескалито. И в двата случая той е бил в безизходица и е оставил кратунката да реши какво да прави по-нататък. И в двата случая кратунката му помогнала. С мен беше различно — Мескалито му каза никога да не ме води наоколо. Нагуалът и аз напуснахме това място много бързо. Отидохме на север, вместо да се приберем вкъщи. Взехме автобус, за да стигнем в Мексикали, но слязохме посред пустошта. Беше много късно. Слънцето залязваше зад планините. Нагуалът искаше да пресечем пътя и да продължим на юг пеша. Изчаквахме няколко коли да профучат, когато изведнъж той ме тупна по рамото и ми посочи по пътя напред. Видях спирала от прах. Един порив на вятъра бе завихрил прахта отстрани на пътя. Наблюдавахме как спиралата се движи към нас. Нагуалът притича през пътя, а вятърът ме обгърна. Всъщност ме завъртя много внимателно и после изчезна. Това беше знакът, който Нагуалът чакаше. От този момент нататък започнахме да ходим в планините или в пустинята, за да дирим вятъра. В началото вятърът не ме хареса, защото бях стара. Та затова Нагуалът се опита да ме промени. Първо ме накара да построя тази стая и този под. После ме накара да нося нови дрехи и да спя на дюшек вместо на сламеник. Накара ме да нося обувки и да напълня раклите с дрехи. Насили ме да ходя стотици километри и ме учеше да мълча. Усвоявах много бързо. Караше ме също да правя странни неща, без каквато и да е видима причина.

— Един ден, докато бяхме в планините около родното му място, чух вятъра за първи път. Дойде направо в утробата ми. Лежах на върха на плоска скала, а вятърът се виеше около мене. Вече бях го видяла същия ден да се върти около храстите, но този път дойде при мен и спря. Усещах го като птица, която се е приземила на корема ми. Нагуалът ме беше накарал да си сваля всичките дрехи; бях напълно гола, но не ми беше студено, защото вятърът ме топлеше.

— Беше ли ви страх, доня Соледад?

— Страх ли? Бях вкаменена. Вятърът беше жив — облиза ме от главата до петите. И после влезе вътре в мен, издувайки цялото ми тяло. Бях като балон, а вятърът излизаше от ушите и устата ми и от други части на тялото, които не ми е удобно да нарека. Мислех, че ще умра и щях да избягам, ако не беше Нагуалът, който ме натискаше към скалата. Говореше ми в ушите и ме успокояваше. Отпуснах се и оставих вятъра да прави с мене каквото си иска. Точно тогава той ми каза какво да направя.

— Какво да направите, с какво?

— С живота си, с вещите си, със стаята, с чувствата си. Отначало не беше ясно. Рекох си, че това са моите мисли. Нагуалът каза, че при всички е така. Когато мълчим обаче, осъзнаваме, че всъщност нещо друго ни казва разните неща.

— Чухте ли глас?

— Не. Вятърът се движи вътре в тялото на жената. Нагуалът казва, че това е така, защото жените имат утроба. Веднъж като влезе в утробата, вятърът просто те изпълва и ти казва да правиш разни неща. Колкото по-спокойна и отпусната е жената, толкова по-добри са резултатите. Струва ти се, че жената сякаш изведнъж започва сама да върши неща, за които никога не е имала представа как се правят.

— От този ден вятърът идва при мен непрекъснато. Говори ми в утробата и ми казва всичко, каквото искам да знам. Нагуалът още от началото видя, че съм северния вятър. Другите ветрове никога не ми говорят така, макар и да научих как да ги различавам.

— Колко вида ветрове има?

— Има четири вятъра, както има и четири посоки. Това, разбира се, се отнася за магьосниците и за всичко, което правят те. Четири е силно число за тях. Първият вятър е бризът, сутринта. Той носи надежда и светлина — той е предвестник на деня. Той идва и си отива и влиза във всичко. Понякога е лек и незабележим, друг път е натрапчив и досаден.

— Друг вятър е твърдият вятър — или горещ, или студен, или и двете. Пладнешки вятър. Взривен и пълен с енергия, но също изпълнен със слепота. Той се промъква през врати и срутва стени. Магьосникът трябва да бъде страшно силен, за да борави с твърдия вятър.

— После идва студеният вятър на следобеда. Тъжен и мъчителен. Вятър, който никога няма да те остави на мира. Ще те смрази и ще те накара да плачеш. Нагуалът каза, че в него все пак има такава дълбочина, че си струва дълго да бъде търсен.

— И накрая е горещият вятър. Той стопля и предпазва, и обгръща всичко. Той е нощен вятър за магьосниците. Мощта му е свързана с тъмнината.

— Тези са четирите вятъра. Те са също свързани с четирите посоки. Бризът е изток. Студеният вятър е запад. Горещият е юг. Твърдият вятър е север.

— Четирите вятъра имат също и характер. Бризът е безгрижен, лукав и палав. Студеният вятър е мрачен, меланхоличен и винаги печален. Горещият вятър е весел, своенравен и скоклив. Твърдият вятър е енергичен, властен и нетърпелив.

— Нагуалът ми каза, че четирите вятъра са жени. Затова жените-воини ги дирят. Ветровете и жените са сходни. Това е и причината жените да са по-силни от мъжете. Искам да кажа, че жените учат по-бързо, щом са прикрепени към собствения си вятър.

— Как една жена може да разбере кой е собствения й вятър?

— Ако жената притихне и не говори със себе си, нейният вятър ще я грабне сам, ето така. Тя направи жест, сякаш сграбчва нещо.

— Трябва ли да ляга гола?

— Това помага. Особено ако е срамежлива. Аз бях дебела стара жена. Никога не си бях събличала дрехите през целия си живот. Спях с тях, а когато се къпех, никога не си свалях фустата. За мен да покажа дебелото си тяло на вятъра бе като да умра. Нагуалът знаеше това и ме изигра, че уж за всекиго това било много важно. Той разбираше от приятелството между жените и вятъра, но ме представи на Мескалито, защото бе объркан от мен.

— След като ми бе обърнал главата в онзи ужасен първи ден, Нагуалът бе открил, че съм в ръцете му. Каза ми, че не е имал никаква представа какво да прави с мен. Но едно беше сигурно — не искаше дебела стара жена да си пъха носа в неговия свят. Нагуалът каза, че изпитвал към мен същото, което изпитвал към теб: обърканост. И двамата не е трябвало да бъдем тук. Ти не си индианец, а пък аз съм стара крава. И двамата сме напълно ненужни, ако си говорим честно. Погледни ни. Нещо сигурно се е случило.

— Една жена, разбира се, е много по-гъвкава от мъжа. Жената се променя много бързо с помощта на силата на някой магьосник. Особено със силата на магьосник като Нагуала. Чиракът-мъж, според Нагуала, е извънредно труден. Например ти самият не си се променил толкова много, колкото Ла Горда, а тя започна чиракуването си много след теб. Жената е по-мека и по-нежна, но преди всичко жената е като кратунка: тя приема. Но някак си мъжът обладава повече сила. Нагуалът никога не се съгласяваше с това, все пак. Вярваше, че жените са несравними, върховни. Той също вярваше, че аз си мисля, че мъжете са по-силни само защото съм празна жена. Трябва да е бил прав. Била съм празна толкова дълго време, че не мога да си спомня какво е да си цялостен. Нагуалът каза, че ако изобщо някога стана цялостна, ще си променя усещането за това. Но ако е бил прав, неговата Горда трябваше да е напреднала толкова, колкото и Елихио, а, както знаеш, не е така.

Не можех да следя потока на нейната реч, поради твърдото й убеждение, че аз разбирам за какво става дума. В случая нямах никаква представа за това какво — Елихио или Ла Горда са направили.

— В какъв смисъл Ла Горда беше различна от Елихио—попитах аз.

Тя ме погледна за миг, сякаш преценяваше нещо в мен. После седна, като притисна колене към гърдите.

— Нагуалът ми каза всичко — каза тя живо. — Нагуалът нямаше тайни от мен. Елихио беше най-добрият, затова той не е в света сега. Той не се върна. Всъщност той бе толкова добър, че не му трябваше да скача в пропаст, когато чиракуването му свърши. Той бе като Хенаро — един ден, като работел в полето, нещо дошло и го отнесло. Той знаеше как да му се остави.

Понечих да я попитам дали наистина бях скочил в бездната. Поколебах се за момент, преди да продължа с въпроса си. В края на краищата, бях дошъл да видя Паблито и Нестор, за да изясня този въпрос. Всяка информация, която можех да получа във връзка с това от когото и да е, въвлечен в света на дон Хуан, бе наистина от полза за мен.

Тя се засмя на въпроса ми, както и бях очаквал.

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво ти самият си направил? — попита тя.

— Твърде е неестествено, за да бъде истина — казах аз.

— Такъв е светът на Нагуала, вярно. Нито едно нещо в него не е истинско. Той самият ми е казвал да не вярвам на нищо. Но все пак мъжете-чираци трябва да скачат. Освен ако не са толкова напреднали като Елихио.

— Нагуалът ни заведе, мен и Ла Горда, на това плато и ни накара да погледнем надолу към дъното на пропастта. Там ни показа, че е летящ Нагуал. Но само Ла Горда можа да го последва. Тя също пожела да скочи в бездната. Нагуалът й каза, че това не е нужно. Той каза, че жените-воини трябва да вършат много по-болезнени и по-трудни неща от това. Той също ни каза, че скокът е бил само за вас четиримата. Това и стана, четиримата скочихте.

Тя каза, че четиримата сме били скочили, но аз знаех, че само ние с Паблито бяхме го направили. Следвайки нейните думи, предположих, че дон Хуан и дон Хенаро навярно са ни последвали. Това не ми се стори необичайно — дори бе приятно и вълнуващо.

— Какво говориш? — попита тя, след като изрекох мислите си. — Имах предвид теб и тримата чираци на Хенаро. Ти, Паблито и Нестор скочихте в един и същи ден.

— Кой е другия чирак на дон Хенаро? Знам само Паблито и Нестор?

— Искаш да кажеш, че не знаеш, че Бениньо е чирак на Хенаро?

— Не, не знаех.

— Той беше най-стария чирак на Хенаро. Той е скочил преди теб и е скочил сам.

Бениньо беше един от петимата индианци, с които се бях срещнал, докато скитахме с дон Хуан из Сонорската пустиня. Търсеха предмети на силата. Дон Хуан беше ми казал, че всички са чираци в магьосничество. Завързах особено приятелство с Бениньо през няколкото срещи, които имах с него след този ден. Беше от Южно Мексико. Допадаше ми много. По някакви неизвестни причини той самият, изглежда, се наслаждаваше на създаването на някаква изкусителна загадка около своя личен живот. Никога не можах да разбера кой беше той или какво правеше. Всеки път, когато го заговарях, ме объркваше с обезоръжаващата откровеност, с която отклоняваше моите разпити. Веднъж дон Хуан сам ми даде малко сведения за Бениньо и каза, че той бил много щастлив да намери учител и благодетел. Приех думите на дон Хуан като случайна бележка, която не означава нищо. Сега доня Соледад ми изясни тази десетгодишна загадка.

— Как мислите — защо дон Хуан никога не ми е казвал нищо за Бениньо?

— Кой знае? Трябва да е имал причина. Нагуалът никога не прави нищо необмислено.

Трябваше да подпра изтръпналия си гръб на леглото, преди да продължа да пиша.

— Какво се случи с Бениньо?

— Добре е. Той сигурно е по-добре от всички останали. Ще го видиш. Той е с Паблито и Нестор. Точно сега са неразделни. Знакът на Хенаро е върху тях. Същото се случи с момичетата — те са неразделни, защото знакът на Нагуала е върху тях.

Трябваше да я прекъсна отново и да я помоля да обясни за какви момичета говори.

— Моите момичета — каза тя.

— Вашите дъщери? Искам да кажа, сестрите на Паблито?

— Те не са сестри на Паблито. Те са чираци на Нагуала.

Нейното разкритие ме шокира. Още когато срещнах Паблито преди години, ми беше внушено, че четирите момичета, които живеят в къщата, са негови сестри. Самият дон Хуан ми го беше казвал. Изведнъж се възвърна чувството на отчаяние, което бях изпитвал целия следобед. Доня Соледад ме мамеше, нещо си измисляше. Бях сигурен, че дон Хуан в никакъв случай не би ме подвел толкова грубо.

Доня Соледад ме наблюдаваше с нескрито любопитство.

— Вятърът току-що ми каза, че не вярваш на това, което ти казах — рече тя и се разсмя.

— Вятърът е прав — казах аз сухо.

— Момичетата, които си виждал през тия години, са на Нагуала. Те му бяха чираци. Сега, когато си отиде Нагуалът, те самите са Нагуала. Но те също са си моите момичета. Моите!

— Искате да кажете, че вие не сте майка на Паблито и че те наистина са ваши дъщери?

— Искам да кажа, че са мои. Нагуалът ми ги даде да ги пазя. Ти винаги грешиш, защото разчиташ на думите да обяснят всичко. След като съм майка на Паблито и си чул, че са също мои момичета, си си въобразил, че трябва да са брат и сестри. Момичетата са моите истински деца. Паблито, въпреки че именно той е излязъл от утробата ми, е мой смъртен враг.

Реакцията ми на нейните думи беше смесица от отвращение и гняв. Помислих, че е не само смахната, но и опасна жена. Някак си, част от мен бе разбрала това още в момента, в който бях пристигнал.

Тя ме загледа продължително. За да отбягна погледа й, се преместих и седнах отново на сгънатата покривка на леглото.

— Нагуалът ме предупреди за твоята чудатост — каза тя изведнъж, — но не разбирах какво има предвид. Сега знам. Той ми каза да бъда внимателна и да не те гневя, защото си опасен. Съжалявам, че не бях достатъчно предпазлива, колкото трябваше да бъда. Той каза също, че докато пишеш, можеш да минеш през пъкъла, без да усетиш. В това отношение не съм те притеснявала. Каза ми също, че си подозрителен, защото думите те заплитат. И за това също не съм те притеснявала. Скъсах се да говоря, опитвайки да не те оплета.

Имаше лек укор в гласа й. Почувствах се някак объркан, че й се ядосвам.

— Това, което ми казваш, е много трудно за вярване — рекох аз. — Или ти, или дон Хуан сте ме излъгали ужасно.

— Никой от нас не е излъгал. Разбираш само това, което искаш. Нагуалът каза, че това е проява на твоята празнота. Момичетата са деца на Нагуала, точно както ти и Елихио сте негови деца. Той създаде шест деца — четири жени и двама мъже. Хенаро създаде трима мъже. Всички заедно са девет. Един от тях, Елихио, вече успя, та сега е ред на останалите осем от вас да опитате.

— Къде е отишъл Елихио?

— Отиде при Нагуала и Хенаро.

— А къде отидоха Нагуалът и Хенаро?

— Знаеш къде са отишли. Само ме будалкаш, нали?

— Точно там е работата, доня Соледад — не се шегувам.

— Тогава ще ти кажа. Нагуалът и Хенаро са се върнали на същото място, откъдето са дошли, в другия свят. Когато им дошло времето, те просто прекрачили в тъмнината навън и тъй като не желаят да се върнат, тъмнината на нощта ги е погълнала.

Почувствах, че е безсмислено да я разпитвам повече. Бях готов да сменя темата, но тя заговори първа.

— Ти си зърнал другия свят, когато си скочил — продължи тя, — но може би скокът те е объркал. Много лошо. Никой не може да ти помогне. Съдбата ти е да си мъж. Жените са по-съвършени от мъжете в този смисъл. Те не трябва да скачат в пропастта. Жените си имат свои начини. Те си имат своя пропаст. Жените менструират. Нагуалът ми каза, че това е вратата за тях. По време на неразположението те се превръщат в нещо друго. Знам, че това е времето, през което той учеше моите момичета. Беше много късно за мен — твърде съм стара, та наистина не знам как изглежда тази врата. Но Нагуалът настояваше момичетата да обръщат внимание на всичко, което им се случва през това време. Вземаше ги през тези дни в планините и оставаха там заедно, докато не видят процепа между световете.

— Нагуалът, понеже нямаше никакви угризения или страх да прави каквото и да е, ги натоварваше без милост, та да могат сами да открият, че жените имат процеп — процеп, който те много добре прикриват. По време на неразположението, без значение колко умело е това прикриване, маската пада и те са разголени. Нагуалът насилваше до изнемога моите момичета да отворят този процеп. И те го правеха. Той ги научи да го правят, но това им отне години.

— Как са станали чираци?

— Лидия бе първа. Намерил я една сутрин, когато бил спрял в една порутена хижа в планините. Нагуалът ми каза, че никой не се виждал, но все пак имало знаци, които го насочвали към тази къща още от сутринта. Бризът го дразнел ужасно. Каза, че не можел даже да си отвори очите всеки път, когато опитвал да се отдалечи от тази местност. Та когато открил къщата, знаел, че има нещо вътре. Погледнал под един куп слама и съчки и открил момичето. Била много болна. Едва говорела, но въпреки това му казала, че няма нужда никой да й помага. Щяла да заспи там и ако не се събудела, никой нямало да усети липсата й. Нагуалът харесал духа й и я заговорил на нейния език. Казал й, че ще я излекува и че ще се грижи за нея, докато не стане отново силна. Отказала. Тя беше индианка, която познаваше само трудности и болка. Казала на Нагуала, че била взимала вече всички лекарства, които родителите й давали, но нищо не помогнало.

— Колкото повече говорела, толкова повече Нагуалът проумявал, че съдбата му я била посочила по много особен начин. Това посочване било по-скоро като заповед.

— Нагуалът я изправил, взел я на раменете си като дете и я занесъл при Хенаро. Той й приготвил лек. Не можела повече да си отваря очите. Клепачите й били залепнали. Били подути и покрити с жълтеникав секрет. Започвали да гноясват. Нагуалът се грижил за нея, докато се оправила. Той ме нае да я гледам и да й готвя. С моята храна й помогнах да се вдигне. Тя е първото ми чедо. Когато се оправи, а това отне около година, Нагуалът поиска да я върне на родителите й, но момичето отказа да си отиде и вместо това замина с него.

— Скоро след като намери Лидия и докато тя беше болна под моите грижи, Нагуалът намери теб. Ти си му бил доведен от човек, когото не бил виждал никога в живота си. Нагуалът видял, че смъртта на този човек се била надвесила над главата му, и той сметнал, че е много странно, дето точно в такъв момент този човек те бил посочил. Накарал си Нагуала да се смее и той тутакси те подложил на изпит. Но не те взел, а казал ти да дойдеш и да го намериш. Той те изпитал така, както никого не бил изпитвал. Той каза, че това е твоя път.

— За три години имаше само двама чираци — Лидия и теб. После, един ден когато бил на гости при своя приятел Висенте, лечител от север, някакви хора довели лудо момиче, което не правело нищо друго, освен да плаче. Хората взели Нагуала за Висенте и оставили момичето в негови ръце. Нагуалът ми разказа, че момичето се затичало и се вкопчило в него, като да го познавало. Нагуалът казал на родителите й, че трябва да я оставят при него. Били притеснени, че нямат пари, но Нагуалът ги уверил, че ще бъде безплатно. Предполагам, че това момиче им е било като таралеж в гащите и не са имали нищо против да се избавят от нея.

— Нагуалът ми я доведе. Беше ад! Тя беше наистина смахната. Това беше Жозефина. На Нагуала му трябваха години да я излекува. Но и до ден-днешен тя си е по-луда и от прилеп. Разбира се беше луда по Нагуала и имаше ужасна борба между Лидия и Жозефина. Мразеха се. Но аз ги харесвах и двете. Но като видя, че не могат да се траят, Нагуалът стана много твърд с тях. Както знаеш, Нагуалът не може да се разгневи на никого. Затова взе, че ги наплаши до смърт. Един ден Лидия се разсърди и изчезна. Беше решила да си намери млад съпруг. На пътя намерила мъничко пиле. Било току-що излюпено и било се залутало посред шосето. Лидия го взела и тъй като била в пустинна местност, без къщи наоколо, въобразила си, че пилето не принадлежи на никого. Сложила го в пазвата си, под блузата, за да му е топло. Лидия ми разказа, че започнала да бяга и от това пилето започнало да се движи към гърба й. Опитала се да го върне отпред, но не могла да го хване. Пилето бягало много бързо между раменете и по гърба й, под блузата. Крачетата на пилето отначало я гъделичкали, но постепенно я подлудили. Когато разбрала, че не може да го измъкне навън, се върна при мен, пищейки като пощръкляла, и ми рече да извадя проклетото нещо от блузата й. Съблякох я, но нямаше никаква полза. Въобще нямаше никакво пиле, а тя все още усещаше краката му да лазят по тялото й.

— Тогава Нагуалът дойде и й каза, че само когато излезе от старата си същност, пилето ще спре да тича. Лидия беше като луда три дена и три нощи. Нагуалът ми рече да я вържа. Хранех я, миех я и й давах вода. На четвъртия ден стана много мирна и спокойна. Развързах я, облякох й дрехите и след като отново беше облечена, така както оня ден, в който избягала, пиленцето се появи. Тя го взе в ръка, погали го и му благодари, а после го върна на мястото, където го беше намерила. Вървях с нея част от пътя.

— Оттогава Лидия не е безпокоила никого. Прие съдбата си. Нагуалът е нейната съдба — без него щеше да е мъртва. Та какъв би бил смисълът да отказва или да преиначава неща, които могат само да бъдат приети?

— Жозефина беше следващата, която избяга. Беше много наплашена от това, което се случи на Лидия, но скоро го забрави. Една неделя следобед, когато си идваше към къщата, един сух лист се оплел в нишките на шала й. Шалът й беше рехаво плетен. Опита се да измъкне листчето, но я беше страх да не разплете шала си. Та щом влезе в къщата, веднага се опита да измъкне тоя лист, но нямаше никакъв начин, той беше просто като залепен. В пристъп на ярост Жозефина сграбчи шала заедно с листа и ги стисна в ръката си. Беше си въобразила, че ако е начупен на малки парчета, листът по-лесно ще се извади. Чух умопомрачителен писък и Жозефина падна на пода. Дотичах и видях, че не може да си отвори ръката. Листът беше нарязал ръката й, като да беше натрошено ножче за бръснене. Лидия и аз й помогнахме и се грижихме за нея седем дена. Жозефина беше по-упорита от когото и да е. Почти умря. Накрая успя да отвори ръката си, но само след като в себе си бе решена да отхвърли старите си представи. И досега от време на време усеща болки в тялото си, особено в ръката, поради грозния си нрав, който понякога се връща при нея. Нагуалът каза и на двете, че не трябва да разчитат на временната победа, защото това е битка, продължаваща цял живот, която всеки от нас води срещу старата си същност.

— Лидия и Жозефина никога повече не се спречкаха. Не мисля, че се харесват една друга, но все пак се понасят. Тях двете ги обичам най-много. Те бяха с мен през всичките години. Знам, че и те ме обичат.

— А другите две момичета? Откъде се появиха те?

— Година по-късно дойде Елена — тя е Ла Горда. Тя беше в много по-лошо състояние, отколкото можеш да си представиш. Тежеше над сто и двайсет килограма. Беше отчаяна жена. Паблито я беше подслонил в магазина си. Тя переше и гладеше, за да се издържа. Нагуалът дошъл една нощ да вземе Паблито и видял дебелото момиче, което работело, а рояк нощни пеперуди кръжали около главата й. Той каза, че пеперудите са направили съвършен кръг, за да може да го види. Той видял, че жената е към края на живота си, а нощните пеперуди сигурно са били твърдо убедени, за да му дадат този знак. Нагуалът действал бързо и я отвел със себе си.

— Известно време се справяла добре, но лошите навици, които била придобила, били толкова дълбоко вкоренени, че не можела да ги надвие. И тъй един ден Нагуалът повикал вятъра да й помогне. Въпросът бил или да й помогне, или да я убие. Вятърът задухал върху нея, докато я изхвърлил от къщата; този ден била сама и никой не видял какво се е случило. Вятърът я бутал през хълмове и дерета, докато паднала в един ров — някаква дупка в земята, подобна на гроб. Вятърът я държал там дни наред. Когато Нагуалът най-после я намерил, била успяла да спре вятъра, но била толкова слаба, че не можела да ходи.

— Как успяват момичетата да спрат това, което действа срещу тях?

— Ами, на първо място, това, което действа срещу тях, е кратунката, която Нагуалът си носи вързана на колана.

— А какво има в кратунката?

— Съюзниците, които Нагуалът носи със себе си. Той казваше, че съюзникът се извива през гърлото на кратунката. Не ме питай нищо повече, защото не знам нищо друго за съюзника. Всичко, което мога да ти кажа, е, че Нагуалът управлява двама съюзници и ги кара да му помагат. В случая с моите момичета съюзникът отстъпваше, щом бяха готови да се променят. За тях, разбира се, въпросът беше или да се променят, или да умрат. Но така е с всички ни, по един или друг начин. А Ла Горда се промени повече от всеки друг. Беше празна, всъщност много по-празна от мен, но разви духа си, докато не се превърна в самата сила. Не я харесвам. Страхувам се от нея. Тя ме познава. Тя влиза вътре в мен, и в чувствата ми, и това ме безпокои. Но никой не може нищо да й стори, защото никога не се отпуска. Тя не ме мрази, но мисли, че съм зла жена. Може би е права. Мисля, че ме познава твърде добре, а аз не съм толкова безпогрешна, колкото искам, но Нагуалът ми каза да не се безпокоя от чувствата си към нея. Тя е като Елихио — светът не я занимава повече.

— Какво толкова особено е направил Нагуалът с нея?

— Научи я неща, които не е казвал на никой друг. Никога не я е глезил или нещо подобно. Вярваше й. Тя знае всичко за всички. Нагуалът и на мен ми каза всичко, но не и каквото и да е за нея. Може би затова не я харесвам. Нагуалът й заръча да ми бъде надзирател. Където и да отида, все я намирам. Каквото и да правя, тя го знае. Точно сега, в момента, няма да се изненадам, ако се появи.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Съмнявам се. Тази нощ вятърът е с мен.

— Какви са нейните задължения? Има ли някаква специална задача?

— Казах ти достатъчно за нея. Страхувам се, че ако продължа да говоря за нея, ще ме забележи откъдето и да е, а аз не искам това да се случи.

— Разкажи ми тогава за другите.

— Няколко години, след като откри Ла Горда, Нагуалът намери Елихио. Каза ми, че бил отишъл заедно с теб в родното си място. Елихио дошъл да те види, защото му било любопитно. Дотогава Нагуалът не го забелязвал. Знаел го от дете. Но една сутрин, както отивал към къщата, където ти си го чакал, Нагуалът се сблъскал с Елихио на пътя. Вървели заедно малко и тогава едно парче изсъхнала „чола“ се залепило за върха на лявата обувка на Елихио. Опитал се да го изрита, но бодлите му били като гвоздеи; били влезли дълбоко в подметката на обувката. Нагуалът казал на Елихио да вдигне пръст към небето и да тръсне крака си — трънът изхвърчал като куршум право към небето. Елихио помислил, че това е някаква шега и се разсмял, но Нагуалът разбрал, че той има сила, въпреки че самият Елихио даже не подозирал. Затова, без никакви усилия, той стана съвършен, безупречен воин.

— Голям късмет е, че опознах Елихио. Нагуалът смяташе, че и двамата си приличаме по едно: когато се вкопчим в нещо — не го изпускаме. Аз единствена имах щастието да познавам Елихио; на този късмет не се радваше дори Ла Горда. Тя се запозна с Елихио, но не можа наистина да го опознае, така както и ти. Нагуалът знаеше от самото начало, че Елихио е изключителен, и го изолира. Той знаеше, че ти и момичетата сте от едната страна на монетата, а Елихио е сам от другата. Нагуалът и Хенаро имаха наистина голям късмет, че го намериха.

— Аз го видях за първи път, когато Нагуалът го доведе в моята къща. Елихио не се разбираше с момичетата. Те го намразиха и се страхуваха от него. Но той беше напълно безразличен. Светът не го интересуваше. Нагуалът не искаше ти специално да имаш много взимане-даване с Елихио. Казваше, че ти си от този вид магьосници, от които човек трябва да стои настрана. Той каза, че твоето докосване не успокоява, а напротив — вреди. Каза ми, че твоят дух взима затворници. Беше някак отвратен от теб и в същото време те харесваше. Той каза, че си бил по-луд от Жозефина, когато те е срещнал, и че все още си луд. Чувствата ми се объркваха, когато чуех някой друг да ми разказва какво дон Хуан е мислел за мен. Първоначално се опитах да пренебрегна думите на доня Соледад, но после се почувствах крайно глупаво и не на място с опитите си да защитя егото си.

— Беше обезпокоен от теб — продължи тя, — защото силата му заповядваше. И той, макар и да бе съвършен воин, отстъпи на своя господар и охотно вършеше това, което силата му кажеше да прави с теб.

Настъпи пауза. Жадувах да узная повече за чувствата на дон Хуан към мен. Вместо това я помолих да ми разкаже за другото си момиче.

— Месец след като откри Елихио, нагуалът откри Роза — каза тя. — Роза беше последната. Щом я намери, той разбра, че цифрата е пълна.

— Как я е намерил?

— Беше отишъл да види Бениньо в родното му място. Приближавал къщата, когато Роза изскочила от гъстите храсталаци встрани от пътя, гонейки едно избягало прасе. Прасето бягало твърде бързо според силите на Роза. Тя се блъснала в Нагуала и не могла да настигне прасето. Тогава се нахвърлила върху Нагуала и започнала да му крещи. Той понечил да я сграбчи, а тя вече била готова за бой. Тя го наругала и го предизвикала да я удари. Нагуалът веднага харесал нейния дух, но нямало знак. Нагуалът каза, че изчакал малко, преди да продължи пътя си, и тогава прасето дотичало и застанало до него. Това бил знакът. Роза вързала прасето. Нагуалът я попитал направо дали е доволна от работата си. Тя казала, че не е. Била слугиня. Нагуалът я попитал дали иска да дойде с него и тя му отговорила, че ако е за това, за което си мисли, отговорът е „не“. Нагуалът казал, че е за работа, и тя поискала да знае колко ще й плаща. Дал й някаква представа и после тя попитала каква е тази работа. Нагуалът отвърнал, че иска тя да работи с него в тютюневите полета на Веракрус. Тогава тя му рекла, че го била изпитвала — ако я искал да работи като домашна прислужница, тя щяла да разбере, че е лъжец, защото имал вид на човек, който никога в живота си не е имал къща.

— Нагуалът бил очарован от нея и й казал, че ако иска да се измъкне от капана, в който е, да дойде в къщата на Бениньо преди пладне. Той й казал също, че ще я чака до дванайсет и ако дойдела, трябвало да бъде готова за тежък живот и много работа. Тя го попитала колко далеч било мястото с тютюневите полета. Нагуалът отвърнал, че било на три дена път с автобус. Роза казала, че щом е толкова далеч, трябвало да тръгне веднага, след като вкара прасето в кошарата. Така и направила. Тя дойде тук и всички я харесаха. Никога не е била свадлива или досадна. Не се налагаше Нагуалът да я насилва или да я подмамва да изпълнява каквото и да е. Тя хич не ме харесваше и все пак се грижи за мен по-добре от всеки друг. Вярвам й и макар че никак не я харесвам, когато си отида, тя ще ми липсва най-много. Можеш ли да си представиш?

Забелязах оттенък на тъга в очите й. Недоверието ми се разколеба. Тя нехайно изтри очите си с ръка.

Разговорът ни се прекъсна от само себе си. Започваше да се здрачава и беше мъчително да се пише; освен това ми се ходеше по малка нужда. Тя настоя да го направя извън къщата преди нея, както би направил и Нагуалът.

След това донесе два кръгли съда с големината на детско корито, напълни ги до половина с топла вода и прибави някакви зелени листа, които преди това внимателно стри с ръце. Каза ми със заповеднически тон да се измия в един от съдовете, докато тя направи същото в другия. Водата ухаеше почти като парфюмирана. Усещаше се леко щипене. Имаше лек ментов аромат.

Върнахме се обратно в нейната стая. Взе нещата ми за писане, които бях оставил на леглото, и ги сложи върху една от раклите. Прозорците бяха отворени и все още влизаше някаква светлина. Сигурно беше към седем часа.

Доня Соледад легна по гръб. Усмихваше ми се. Помислих си, че е въплъщение на топлота. Но в същото време, противоположно на усмивката, очите й излъчваха усещане за безмилостност и непреклонна сила.

Попитах я колко дълго е била с дон Хуан като негова жена или чирак. Присмя се на плахостта ми при титулуването й. Отговорът гласеше: седем години. Тогава ми припомни, че не я бях виждал през последните пет. Бях твърдо убеден до този момент, че я бях виждал преди две години. Опитах се да си припомня последната ни среща, но не можах.

Каза ми да легна до нея. Коленичих на леглото встрани от нея. С много нежен глас ме попита дали ме е страх. Казах „не“, което беше истина. Там, в нейната стая, в този момент изпаднах в едно странно мое състояние, което се бе проявявало безброй пъти — смесица от любопитство и самоубийствено безразличие.

Почти шепнейки, тя каза, че трябва да бъде безупречна с мен, и добави, че нашата среща е решаваща и за двама ни. Каза, че Нагуалът й дал точни и подробни указания какво да прави. Докато говореше, не можех да не се разсмея на огромното й усилие, което полагаше, за да звучи като дон Хуан. Слушах я и можех Да предскажа какво ще каже в следващия момент.

Изведнъж тя седна. Лицето й беше на няколко сантиметра от моето. Виждах как белите й зъби блестят в полумрака на стаята. Обви ме с ръце в прегръдка и ме повали върху себе си.

Мисълта ми течеше много ясно, но въпреки това нещо ме теглеше все по-дълбоко и по-дълбоко като в тресавище. Наблюдавах себе си като нещо, за което нямам никаква представа. Изведнъж разбрах по някакъв начин, че през цялото време съм чувствал нейните чувства. Тя бе толкова особена. Беше ме хипнотизирала с думи. Бе студена, стара жена. И чертите й не излъчваха младост и свежест, противно на нейната жизненост и сила. Разбрах тогава, че дон Хуан не е обърнал главата й в същата посока, в която бе обърнал моята. Тази мисъл би била смешна във всеки друг контекст; въпреки това в този момент я приемах като истинско прозрение. Чувство на тревога премина през тялото ми. Исках да се махна от нейното легло. Но около мен, изглежда, имаше някаква необикновена сила, която ме задържаше, беше ме лишила от възможност да помръдна. Бях като парализиран.

Тя, изглежда, почувства това, което бях осъзнал. В миг тя дръпна лентата, която стягаше косата й, и с внезапно движение я уви около врата ми. Усетих как лентата стяга кожата ми, но това ми изглеждаше някак нереално.

Дон Хуан винаги ми бе казвал, че най-големият враг е фактът, че никога не вярваме на това, което ни се случва. В момента, в който доня Соледад увиваше плата като примка около врата ми, разбрах какво става. Дори и след като бях реагирал мисловно, тялото ми не помръдна. Останах размекнат, почти безразличен към това как ще умра.

Усещах напрягането на ръцете и раменете й, докато увързваше лентата около врата ми. Душеше ме с огромна сила и умелост. Започнах да се давя. Очите й ме гледаха с лудешки блясък. Тогава разбрах, че е решена да ме убие.

Дон Хуан беше казал, че когато най-после разберем какво става, обикновено е твърде късно за връщане назад. Той твърдеше, че винаги интелектът е този, който ни заблуждава, защото пръв получава съобщението, но вместо да му се довери и да действа незабавно, кокетничи с него.

Тогава чух, или по-скоро усетих, пукане в основата на врата си, точно зад гръкляна. Разбрах, че ми е счупила врата. Ушите ми започнаха да бучат, а после да пищят. Придобих изключително ясен слух. Помислих, че сигурно умирам. Отвращавах се от неспособността си да направя каквото и да е, за да се защитя. Не можех да помръдна нито един мускул, за да я ударя. Беше ми невъзможно да си поема дъх. Тялото ми се гърчеше; изведнъж станах и се освободих от смъртоносната й хватка. Погледнах надолу към леглото; имах чувството, че гледам от тавана. Видях своето тяло, неподвижно и отпуснато върху нея. Видях ужас в очите й. Исках тя да разхлаби примката. Обзе ме гняв, че съм бил толкова глупав и я ударих право в челото с юмрук. Тя изпищя, хвана се за главата и примря, но още преди да направи това, аз зърнах за миг фантасмагорична сцена. Видях доня Соледад, пометена от леглото от силата на моя удар. Видях я да бяга към стената и да се сгушва към нея, подобно на уплашено дете.

Следващото нещо, което усетих, бе, че ми е ужасно трудно да си поема дъх. Вратът ме болеше. Гърлото ми беше толкова пресъхнало, че не можех да преглътна. Отне ми твърде много време, за да събера достатъчно сили и да се вдигна. Тогава погледнах към доня Соледад. Беше просната в безсъзнание на леглото. Имаше огромна червена подутина на челото. Донесох малко вода и я плиснах на лицето й, така както дон Хуан винаги бе правил с мен. Когато дойде в съзнание, я накарах да ходи, като я държах под мишниците. Беше вир вода. Сложих й влажна кърпа на челото. Тя повърна и аз бях почти сигурен, че е получила мозъчно сътресение. Трепереше. Опитах да струпам дрехи и одеала върху нея, за да я стопля, но тя свали всичките си дрехи и обърна тялото си към вятъра. Помоли ме да я оставя сама и каза, че ако вятърът промени посоката си, ще бъде признак, че ще се оправи. Хвана ръката ми като за кратко здрависване и ми каза, че съдбата ни е изправила един срещу друг.

— Мисля, че на един от нас му бе писано да умре тази нощ — рече тя.

— Не бъди глупава. С тебе още не е свършено — казах аз и искрено го вярвах.

Нещо ме караше да бъда уверен, че тя ще се оправи. Излязох навън, взех един прът и отидох към колата. Кучето изръмжа. Все още беше там, свито на седалката. Казах му да излезе. То изскочи кротко навън. Имаше нещо различно в поведението му. Проследих огромното му туловище, което се отдалечаваше в полумрака. То се прибра в колибката си.

Бях свободен. Седнах в колата за момент да подредя мислите си. Не, не бях свободен. Нещо ме теглеше обратно в къщата. Имах още недовършени дела там. Вече не ме беше страх от доня Соледад. Всъщност беше ме завладяло невероятно безразличие. Разбрах, че тя ми бе дала, умишлено или несъзнателно, извънредно важен урок. Под ужасяващия натиск на нейния опит да ме убие, фактически бях действал срещу нея на ниво, което би било немислимо при нормални обстоятелства. Бях почти удушен; нещо в тази нейна проклета стая ме правеше безпомощен и все пак се бях измъкнал. Не можех да си представя какво се бе случило. Може би бе това, за което дон Хуан винаги напомняше — всички имаме извънредни способности, нещо, което е в нас, но рядко може да бъде използвано. Всъщност аз бях ударил доня Соледад в положението на призрак.

Взех фенерчето си от колата, върнах се в къщата, запалих всички газени лампи, които можах да намеря, й седнах на масата в предната стая, за да пиша. Работата ме успокои.

Към зазоряване доня Соледад излезе, препъвайки се, от стаята. Едва се държеше на крака. Беше напълно гола. Стана й лошо и се свлече до вратата. Дадох й малко вода и се опитах да я завия с одеало. Тя отказа. Бях загрижен, че може да настине. Промърмори, че трябва да бъде гола, ако иска вятърът да я излекува. Направи компрес от стрити листа, наложи го върху челото си и го прикрепи с тюрбана си. Наметна се с едно одеало, дойде до масата, където пишех, и седна, наблюдавайки ме. Очите й бяха червени. Изглеждаше сериозно болна.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — рече тя със слаб глас. — Нагуалът ми заръча да те чакам; трябваше да чакам, даже и това да продължи двайсет години. Даде ми напътствие как да те примамя и да ти отнема силата. Той знаеше, че рано или късно трябва да дойдеш да видиш Паблито и Нестор, та ми каза да използвам тази възможност, за да те омагьосам и да ти отнема всичко, което имаш. Нагуалът каза, че ако живея безупречен живот, силата ми ще те доведе тук, точно когато няма да има никой друг в къщата. Моята сила го направи. Вчера ти дойде, когато всички бяха излезли. Безупречният ми живот ми помогна. Всичко, което ми оставаше да направя, бе да ти отнема силата и после да те убия.

— Но защо искаше да направиш такова ужасно нещо?

— Защото имам нужда от твоята сила за моето собствено пътуване. Нагуалът е трябвало да го нагласи по този начин. Ти е трябвало да бъдеш този избраник; в края на краищата, аз действително не те познавам. Ти не означаваш нищо за мен. Тогава защо да не взема нещо, от което толкова силно се нуждая, от някой, който не означава нищо за мен? Това бяха точните думи на Нагуала.

— Защо Нагуалът ще е искал да ми причини зло? Ти самата каза, че той държал на мен.

— Това, което направих тази нощ с теб, няма нищо общо с това, какво той чувства към теб или към мен. Това е само между двама ни. Нямаше никакви свидетели на това, което стана между нас днес, защото и двамата сме част от Нагуала. Но ти специално си получил и си запазил нещо от него, което аз нямам, нещо, от което безумно силно се нуждая — особената сила, която ти е дал. Нагуалът каза, че е дал по нещо на всяко от своите шест деца. Не мога да достигна Елихио; не мога да го взема от момичетата ми, така че оставаш ти като единствена жертва. Развих силата, която ми даде Нагуалът, и в този процес промених тялото си. Ти също си развил силата си. Исках тази твоя сила и затова трябваше да те убия. Нагуалът каза, че дори и да не умреш, ще следваш моето заклинание и ще бъдеш мой затворник за цял живот, ако поискам. Така или иначе, твоята сила щеше да стане моя.

— Но как моята смърт щеше да ти помогне?

— Не смъртта, а силата ти. Направих го, защото имах нужда от тласък; без него пътуването ми щеше да е кошмарно. Нямам достатъчно смелост. Затова ненавиждам Ла Горда. Тя е млада и има голяма смелост. Аз съм стара и имам колебания и съмнения. Ако искаш да знаеш истината, същинската битка е между Паблито и мен. Той ми е смъртния враг, а не ти. Нагуалът ми каза, че твоята сила може да направи пътя ми по-лесен и да ми помогне да достигна това, от което имам нужда.

— Как е възможно точно Паблито да бъде твой смъртен враг?

— Когато Нагуалът ме промени, той знаеше какво ще стане в крайна сметка. Най-напред той ме обърна така, че очите ми сочат север и докато ти и момичетата сте еднакви, аз съм обратното на вас. Аз вървя в друга посока. Паблито, Нестор и Бениньо са с вас — посоката на техните очи е същата като вашата. Всички вие ще тръгнете заедно към Юкатан.

— Паблито е мой враг, не защото очите му са обърнати в обратната посока, а защото е мой син. Това е, което трябваше да ти кажа, даже и да не разбираш за какво говоря. Трябва да вляза в другия свят. Там, където е Нагуалът сега. Където са Хенаро и Елихио. Дори и да трябва да унищожа Паблито, за да го направя.

— Какво говорите, доня Соледад? Вие сте луда!

— Не, не съм. Няма нищо по-важно за нас; живите същества, от това да влезем в този свят. Ще ти кажа, че за мен това е истина. За да стигна до този свят, аз живях по начина, на който ме е учил Нагуалът. Без надеждата за този свят аз съм нищо, нищо. Бях дебела стара крава. Сега тази надежда ме води, дава ми посока и дори и ако не мога да взема силата ти, аз пак ще имам своята цел.

Тя положи глава на масата, използвайки ръцете си за възглавница. Силата на изказването й ме втрещи. Не можах точно да разбера какво искаше да каже, но почти й съчувствах за нейното положение, макар това да беше най-странното нещо, което бях чул от нея тази нощ. Нейната цел беше целта на един воин в стила и терминологията на дон Хуан. Никога не бях предполагал обаче, че човек трябва да унищожава други хора, за да постигне тази цел.

Тя вдигна глава и ме погледна с притворени клепачи.

— В началото всичко тръгна добре за мен — каза тя. — Бях леко изплашена, когато ти пристигна. Бях чакала години този момент. Нагуалът ми беше казал, че обичаш жените. Каза, че си лесна плячка за тях, та затова избързах. Мислех, че ще се хванеш. Нагуалът ме бе учил как да те сграбча в момента, когато си най-слаб. Водех те към този момент с тялото си. Но ти стана подозрителен. Бях толкова несръчна. Бях те вкарала в моята стая, както Нагуалът ми бе казал да направя, та линиите на пода да те впримчат и да те направят безпомощен. Но ти обърка моя под, като го хареса и като наблюдаваше съсредоточено линиите му. Той нямаше сила, докато твоите очи бяха насочени към линиите. Тялото ти знаеше какво да прави. После ти уплаши моя под, викайки онези думи. Внезапни шумове като тези са смъртоносни, особено от гласа на магьосник. Силата на моя под угасна като пламък. Аз го разбрах, но не и ти.

— Тогава ти реши да си тръгнеш и аз трябваше да те спра. Нагуалът ми беше показал как да използвам ръката си, за да те сграбча. Опитах се да го направя, но силата ми бе малка. Подът бе уплашен. Очите ти бяха омаяли линиите му. Никой друг не бе спирал погледа си върху тях преди. Затова се провалих в опита си да те сграбча. Ти се измъкна от хватката ми, преди да успея да те стисна. Тогава разбрах, че се изплъзваш и използвах един последен начин. Използвах ключа, който Нагуалът ми бе казал, че ще те впечатли най-много — страха. Стреснах те с виковете си и това ми даде достатъчно сила, за да те покоря. Помислих си, че си вече мой, но тъпото ми куче се бе раздразнило. Толкова е глупаво, че ме събори точно когато почти те бях овладяла. Като помисля сега, моето куче май не е толкова глупаво. Може би беше забелязало твоя двойник и се бе нахвърлило върху него, но вместо това то събори мен.

— Ти каза, че то не е твое куче.

— Излъгах. Това бе скритата ми карта. Нагуалът ме е учил винаги да имам скрит ход, неочакван номер. Някак разбирах, че ще имам нужда от кучето си. Когато те заведох да ти покажа приятеля си, всъщност беше то — койотът е приятел на момичетата. Исках кучето да те подуши. Когато ти избяга после в къщата, аз трябваше да бъда груба с него. Наблъсках го в колата, карайки го да квичи от болка. Много е голямо и едва се събра на седалката. Казах му тогава да те разкъса на парчета. Знаех, че ако си омаломощен от кучето, ще бъдеш безпомощен и ще мога да те довърша без никакви трудности. Ти се измъкна отново, но не можеше да напуснеш къщата. Тогава разбрах, че трябва да бъда търпелива и да изчакам здрача. После вятърът промени посоката си и вече бях сигурна в успеха.

— Нагуалът ми бе казал, че без съмнение ще ме харесаш като жена. Трябваше само да се изчака подходящия момент. Нагуалът каза, че ще се самоубиеш, щом разбереш, че съм ти откраднала силата. Но в случай, че не успеех да ти я отнема, или в случай, че не се самоубиеш, или пък ако не пожелаех да те задържа жив като затворник, трябваше да използвам превръзката си за коса, за да те удуша. Той даже ми показа мястото, където да хвърля трупа ти: бездънна яма, цепнатина в планината, не много далеч оттук, дето винаги изчезват козите. Нагуалът обаче никога не ми бе споменавал за страховитата ти страна. Казах ти, че на един от двама ни му бе писано да умре нощес. Не знаех, че трябва да съм аз. Нагуалът ми даде увереността, че ще победя. Колко жестоко от негова страна да не ми каже всичко за теб.

— Помислете за мен, доня Соледад, та аз знаех по-малко и от вас.

— Не е същото. Нагуалът години ме подготвяше за това. Знаех всяка подробност. Ти ми беше в кърпа вързан. Нагуалът даже ми бе показал билките, които трябваше да бъдат винаги свежи и под ръка, за да те омая. Сложих ги в легена за миене, уж за аромат. Ти не забеляза, че използвах други билки, когато аз се мих. Ти се хвана на всичко, което бях приготвила. И въпреки това твоята страховита страна победи накрая.

— Какво наричаш моя страховита страна?

— Тази, която ме удари и ще ме умори тази нощ. Ужасният ти двойник, който излезе, за да ме смаже. Никога няма да го забравя и ако оживея, в което се съмнявам, никога няма да бъда същата.

— Той като мен ли изглеждаше?

— Това беше ти, разбира се, но не както изглеждаш сега. Не мога точно да кажа на какво приличаше. Когато помисля за него, ми причернява.

Разказах й за моментното ми усещане, че тя бе напуснала тялото си от тласъка на удара. Реших да я сразя със заключението. Изглежда, че смисълът на всичко, което се беше случило, бе да ни накара да черпим от извори, които обикновено са недостъпни за нас. Определено й бях нанесъл страшен удар; бях причинил дълбока повреда на тялото й, а в същото време не бе възможно да съм го направил аз. Бях почувствал, че я удрям с левия си юмрук, огромната червена подутина на челото й го доказваше, но заедно с това кокалчетата на юмрука ми не бяха подути, нито пък изпитвах каквато и да е болка или трудност да ги движа. Удар от такава величина би могъл дори да ми счупи ръката.

След като чу описанието ми на това как я бях видял да се притиска към стената, тя изпадна в дълбоко отчаяние. Попитах я дали има в съзнанието й макар и намек за това, което бях видял като усещане за напускане на тялото или обзорен поглед върху стаята.

— Сега вече знам, че съм обречена — каза тя. — Рядко някой оцелява от докосването на двойник. След като духът ми вече е излязъл, няма да оцелея. Ще ставам все по-слаба и по-слаба, докато умра.

Очите й светеха с див блясък. Надигна се и понечи да ме удари, но се свлече обратно.

— Ти ми взе душата — каза тя. — Вързал си я в торбата си. Защо ти беше да ми го казваш?

Заклех й се, че не съм имал никакво намерение да я наранявам, че съм действал единствено при самозащита и затова не изпитвам никаква злоба към нея.

— Ако не държиш душата ми в торбата си, тогава е още по-страшно — каза тя. — Сигурно блуждае безцелно наоколо. Значи никога няма да мога да си я върна обратно.

Доня Соледад изглеждаше напълно лишена от енергия. Гласът й стана слаб. Накарах я да отиде да си легне. Отказа да напусне масата.

— Нагуалът каза, че ако се проваля напълно, тогава трябва да ти предам неговото послание — каза тя. — Заръча ми да ти кажа, че е заменил тялото ти много отдавна. Сега ти си той.

— Какво означава това?

— Той е магьосник. Влязъл е в твоето старо тяло и е сменил неговата сияйност. Сега ти светиш като Нагуала. Ти не си повече син на баща си. Ти си самия Нагуал.

Доня Соледад стана. Беше смазана. Опита се да каже още нещо, но нямаше сили да говори. Тръгна към стаята си. Помогнах й до вратата; не ме пусна да вляза. Смъкна одеалото, с което се бе завила, и легна на леглото. Помоли ме с много жален глас да отида до хълма наблизо и да видя дали идва вятърът. Добави между другото, че трябва да взема кучето с мен. Някак си не ми звучеше добре нейната молба. Казах, че ще се кача на покрива и ще погледна оттам. Обърна ми гръб и каза, че най-малкото, което бих могъл да направя за нея, е да отведа кучето на хълма, за да може то да примами вятъра. Това много ме подразни. Стаята й в тъмнината имаше изключително мрачно излъчване. Отидох в кухнята, взех два фенера и ги занесох в стаята. При вида на светлината тя изпищя истерично. Извиках и аз, но по друга причина. Когато светлината озари стаята, видях пода да се издига и извива, подобно на пашкул, около леглото. Възприятието ми беше толкова мимолетно, че в следващия момент можех да се закълна, че сенките на защитните мрежи на лампите са сътворили тази ужасяваща сцена. Призрачното видение ме вбеси. Разтърсих раменете й. Тя се разплака като дете и обеща, че няма повече да опитва да прави подобни номера. Поставих фенерите върху раклата и тя заспа на мига.

С настъпването на сутринта вятърът се промени. Усетих силен порив да нахлува през северния прозорец. Около пладне доня Соледад излезе отново. Олюляваше се. Зачервяването на очите й бе изчезнало и отокът на челото беше намалял; почти не се забелязваше подутината.

Почувствах, че е време да си вървя. Казах й, че макар и да бях записал точно посланието на дон Хуан, което тя ми бе предала, то не изясняваше нищо.

— Ти не си вече сина на баща си. Сега ти самият си Нагуал — каза тя.

Имаше нещо наистина необяснимо за мен. Преди няколко часа аз бях безпомощен и доня Соледад действително се опита да ме убие; но в момента, когато тя говореше, бях забравил ужаса на това преживяване. И все пак имаше една друга част от мен, която можеше да прекара дни наред, размишлявайки върху безсмислени сблъсъци с хора във връзка с личността или работата ми. Тази част, изглежда, е моето истинско „аз“, това „аз“, което бях познавал цял живот. Другото ми „аз“ обаче, което бе преживяло сблъсък със смъртта през тази нощ, а след това бе забравило този сблъсък, не беше истинско. Бях аз и едновременно с това не бях. В светлината на такива несъответствия, твърденията на дон Хуан изглеждаха по-малко неестествени, но все още неприемливи.

Доня Соледад изглеждаше разсеяна. Усмихна се кротко.

— О, те са тук! — рече тя изведнъж. — Какво щастие за мен. Момичетата ми са тук. Сега те ще се погрижат за мен.

Изглежда беше й прилошало. Изглеждаше толкова силна, колкото и преди, но поведението й бе по-раздвоено. Страховете ми нараснаха. Не знаех дали да я оставя, или да я закарам до някоя болница в града, на няколкостотин мили оттук.

Изведнъж тя скочи като малко дете и се затича през входната врата, надолу по пътеката към големия път. Кучето й тичаше след нея. Набързо се качих в колата с намерение да я догоня. Трябваше да карам по пътя на заден ход, докато стигна място, достатъчно просторно, за да мога да обърна колата. Като приближавах пътя, видях през задното стъкло, че доня Соледад бе заобиколена от четири млади жени.

Към следващата част или към съдържанието

Карлос Кастанеда Вторият пръстен на силата (2)

Метаданни

Данни

Вторият пръстен на силата

Информация

История

Сваляне / Връзки

1ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО НА ДОНЯ СОЛЕДАД

Карлос Кастанеда
Вторият пръстен на силата (2)

1
ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО НА ДОНЯ СОЛЕДАД