Зиновий Юриев
Бързи сънища (26)

X глава

Милич пристигна в Лейквю към осем часа, когато вече се разсъмваше и театралните парцали на снега се бяха превърнали в рядък и едър студен дъжд.

Дик Колела вече бе станал и никак не се учуди, като видя лейтенанта.

— Ама че време! — измърмори той вместо поздрав. — Поне да беше застудяло, че от тая влага човек не знае къде да се дене.

— Мистър Колела, имате ли нещо против да ви задам няколко въпроса?

— Задавайте. Драго ми е, като ме разпитват, че иначе почвам да разговарям сам със себе си.

— Кажете ми кой е излизал от Лейквю тая нощ?

— Искате да кажете снощи? Ами снощи излиза професор Лезе. Красив „тойсун“ има, няма що. Друг кой? — Старецът помисли малко и добави: — И мистър Лърнър. Той има „вега“, също като на момичето, дето хвръкна във въздуха.

Лезе и Лърнър. Да отвори полекичка картите. Но той не вярваше, че ще изтегли хубава карта. Щеше да е твърде просто и твърде нелепо.

— А кога се върнаха?

— Почти по едно и също време. Тъкмо затворих вратата подир мистър Лърнър, влязох си — и гледам: пак фарове. Дявол да ги вземе, мисля си, за миг не ме оставят на мира. Излязох — и точно така: „тойсунът“ на професора.

— Колко беше часът?

— Сега ще ви кажа точно… Още гледах по телевизията тоя… е, за семейството, дето родителите се развеждат…

— Е…

— Тъкмо беше свършило предаването. Значи, единадесет да е било.

— И никой друг не е излизал или влизал?

— През нощта ли?

— Да.

— Не е… нито една жива душа.

— Сигурен ли сте?

— Как да не съм — обиди се старецът, — не ми ли вярвате?

— Вярвам ви, но може…

— Нищо не може. Ключът е при мене, а без него вратата няма как да се отвори.

— Една врата ли има?

— Една. Дори малка вратичка няма.

— Благодаря ви, мистър Колела.

Разбира се, обувките му ще станат като ония, които бяха изцапали изтривалката на мисис Ставрос, но Милич не искаше да отлага намисленото.

Той излезе от къщичката на пазача и тръгна край зелената ограда. Дъждът беше престанал, но поривите на вятъра постоянно събаряха от клоните сняг и вода и цялата горичка беше изпълнена с шумолене. Листата под краката му бяха влажни и почти черни, сякаш след пожар.

Той вървеше бавно край външната страна на стобора, често се спираше и се озърташе. Стоборът беше висок почти колкото него.

Обувките му бързо натежаха от полепналата глина. Същата глина, която бе останала по изтривалката в жилището на Валерия Бас.

Колко пустинна е гората в декемврийското утро! Прозрачна, пустинна, печална. На лейтенанта изведнъж му дожаля за дърветата, обречени да прогизват така, без жалби и надежди, чак до пролетта.

В забуленото с облаци небе изведнъж се образува светлосин отвор. Синевата беше толкова необичайна, толкова скъпоценна в сивия, просмукан от влага свят, че сърцето на лейтенанта се сви.

В самите му крака, в храстите, имаше нещо. Навярно стар парцал, посипан с листа. Лейтенанта разбута купчината с крак. Изпод листата се подаде кафяво найлоново яке. До него имаше и колан. Бабата не беше сгрешила. Тя е с орлови очи. Коланът наистина не се е държал здраво.

Лейтенантът се наведе, отмести с ръка мокрите клонки от лицето си и внимателно вдигна якето. Левият ръкав беше скъсан.

Тук някъде човекът или е прескочил оградата, или се е проврял през някоя пролука.

Той намери пролуката на десетина крачки от якето. Ако не беше проверявал всяка дъска, сигурно щеше да я отмине. Но една от дъските лесно се отмести и той без особени усилия се мушна през отвора. Разбира се, ето го и пирона, на който сигурно се е закачил нощният посетител на Валерия Бас.

Отделните, разпокъсани части вече лесно и свободно се сливаха в обща картина. Засега можеше да си позволи лукса да не мисли чие е било кафявото яке. Засега можеше да се наслаждава на малкия триумф.

Впрочем триумфът си е триумф, но май не биваше да носи якето през цялата територия на Лейквю. Нека собственикът му продължава да си мисли, че то преспокойно лежи в храстите. И нека преспокойно си ходи, радостен, че толкова ловко е строшил черепа на жената с тежката маша с бронзова дръжка. Нали гордостта на художника не е присъща само на живописците или поетите. Престъпникът не по-малко може да се гордее със своето престъпление, с ума и таланта, вложени в него. А строшеният череп е нещо като производствен разход.

Лейтенантът се върна към къщичката на пазача.

— Мистър Колела, да знаете случайно чие е това яке?

Старецът внимателно погледна якето, започна да дъвче устни.

— Откъде да знам…

— Не сте ли виждали с него някой от сегашните обитатели на Лейквю?

Старецът отново умислен задъвка устни, сви рамене и колебливо погледна Милич:

— Може би оня… е, пълният, с голата глава и с брадавицата?

— Бюгъл?

— Да. Него. Сега си мисля, че сякаш той го носеше. Беше с въдица. Заедно с мистър Колби. Попита ме дали кълве на блесна. А аз му казвам: не съм риба, откъде да знам. Него сякаш съм виждал с такова яке. Не мога да кажа, че е същото. Каквото не знам — не знам, няма да лъжа. Но беше като това.

— Ще се намери ли нещо, в което да завия якето?

— Вестник?

— Дайте вестник.

Лейтенантът внимателно зави якето и го сложи в багажника на своя „джелектрик“. Беше вече осем и половина. От къщичката на пазача той се обади по телефона на професор Хъмбърт и поиска разрешение да го види.

Професорът го посрещна, облечен с дебел плетен пуловер и по домашни панталони. Бавно вдигна глава и въпросително погледна лейтенанта. В посърналите му очи се четеше тревога. Боже, помисли си Милич, с тоя пуловер е като същинска костенурка! Стара, печална костенурка, която не очаква нищо от живота и от хората. Старческа интуиция.

— Мистър Хъмбърт, много съжалявам, че ви нося неприятни новини, но, уви… — На лейтенанта му се стори, че професорът се сгуши в очакване на удар. — Тая нощ е била убита Валерия Бас.

Професорът се вцепени. Бавно вдигна дясната ръка и внимателно започна да масажира сърцето си. По лицето му се плъзна гримаса.

— Марта — извика той и в стаята веднага влезе жена му.

Тя враждебно кимна на лейтенанта и се приближи до мъжа си.

— Какво има, скъпи?

— Мисля, че трябва да взема две таблетки кардиейд.

— Сърцето ли? — попита мисис Хъмбърт и излезе, без да чака отговор.

След няколко секунди се върна с чаша вода и две розови таблетки върху дланта си. Старецът кимна, сложи таблетките в устата си и ги глътна с вода.

— Той е болен — с омраза каза жената. — Нима не можете да го оставите на мира.

— Марта, не бива така — каза професорът.

— Бива! Този проклет проект ще те довърши!

— Марта, моля те… — Професорът умолително погледна жена си и поклати глава. — Още повече се изнервям от твоите викове. Успокой се, скъпа…

— Видяхте ли докъде ни докарахте? — с прокурорски тон се обърна мисис Хъмбърт към лейтенанта. — Опитвам се да успокоя мъжа си — той има болно сърце и не бива да се тревожи, — а излиза, че той успокоява мене. И всичко е заради вас! — Стъклата на очилата й ядно проблеснаха.

— Марта, лейтенант Милич не е вдигнал във въздуха колата на Лина. Бъди разумна.

— Не искам да бъда разумна, когато става дума за здравето ти! — изпищя мисис Хъмбърт. — Цял живот ли ще трябва да те пазя от…

— Мисис Хъмбърт, моля да ме извините — каза лейтенантът, — но трябва да…

— Марта, мистър Милич трябва да ми каже нещо. Тъкмо затова е дошъл.

Професорът внимателно седна на един стол и опита да се облегне, сякаш търсеше опора.

— Добре, но само в мое присъствие — решително каза жената и с царствено движение заметна полите на дългия си ватиран пеньоар. — Какво ново има при вас?

— Страх ме е, че в еднаква степен го има и при вас. Току-що трябваше да съобщя на мъжа ви, че тая нощ е била убита Валерия Бас.

— Как така убита? — недоверчиво попита мисис Хъмбърт. — Тая пипкава жена…

— Уви, за да отиде на оня свят, човек не се нуждае от особена сръчност.

Бабичката внимателно погледна лейтенанта. Навярно не е свикнала да й възразяват, помисли си той. Във всеки случай професорът едва ли й е възразявал някога.

— На кого ли е притрябвала?

— Марта, струва ми се…

— Хю, престани да ми затваряш устата! Не искам да бъда стара лицемерка и да се преструвам, че някой ми е харесвал, само защото вече не е жив. Това е глупаво.

— За съжаление все още не мога да кажа точно кой я е убил, но на един човек безспорно е притрябвала. Мистър Колби й е обещал, че ще се ожени за нея.

— Колби? Тогава можете да го арестувате — уверено кимна мисис Хъмбърт.

— За какво?

— За убийство. Сигурно не му е оставал друг изход.

— Марта, лейтенантът може да си помисли… — неуверено подзе професор Хъмбърт.

Но съпругата му веднага го прекъсна:

— Лейтенантът нищо няма да си помисли. Винаги съм ти казвала, че тая Бас се държи по най-скандален начин. Преследваше горкичкия Колби така, че той буквално не можеше да се скрие от нея. Представям си колко се е молил на своя синтетически бог…

Професорът поклати глава, улови погледа на лейтенанта и изразително сви рамене.

— А защо сте толкова сигурна, че е бягал от нея? Доколкото разбирам, в такива случаи хората едва ли правят предложения за женитба.

— Нищо не разбирате. Мъжът прави предложение за женитба само когато са го притиснали до стената. Отначало се брани, а после, когато почувствува, че краят вече е близък, се предава.

— Но в такъв случай, мисис Хъмбърт, едва ли ще има достатъчно смелост да строши черепа на своята годеница. Мога да си представя, че той… да речем, е отстъпил пред упоритите ухажвания на мис Бас. Да допуснем, че, както казвате, се е уморил да се съпротивява. Но след всичко това да вземе и да убие годеницата си…

— Той е вярващ човек, мистър Милич.

— И това му е помогнало да се въоръжи с машата, така ли?

— Вярващият човек по-лесно се подчинява на божията воля, а, както изглежда, всевишният не е искал тя да се сдобие с трети мъж. Къде-къде по-достойни жени нямат нито един, а на нея й е нужен трети!

Професорът се сгуши в креслото, сякаш проверяваше здравината на облегалката, и умолително каза:

— Недей така, скъпа. Какво искаш от горката мис Бас?

— Аз ли? — саркастично извика бабичката. — Нищо не искам. Не съм като оня шопар Бюгъл, който винаги се облизваше, докато я гледаше…

— Ухажваше ли я?

— Ако облизването може да се нарече ухажване — да.

— А тя не проявяваше ли някакви симпатии към него?

— Може би щеше да прояви, ако в Емери Бюгъл не се бяха вкопчали жена и шест деца. Нашият Емери толкова много мрази прогреса, че не признава противозачатъчните средства.

— Какво мислите, мисис Хъмбърт, можел ли е мистър Бюгъл да я ревнува от Колби?

— Навярно. Особено ако е успял да си втълпи, че всичко това е работа на червените и либералите. Горкичкият, непрекъснато си мисли, че либералите кроят нещо срещу него. Виждали ли сте го как се храни?

— Не, не съм имал случай?

Поднася вилицата към устата си, после решава друго, разглежда залъка, помирисва го и чак след това го слага в устата.

— Марта, струва ми се… — каза професорът, но не довърши фразата и се усмихна.

— Кажете, мисис Хъмбърт, мистър Лърнър имал ли е някакви отношения с Валерия?

— Лърнър ли? Защо Лърнър? — подозрително попита тя.

— Опитвам се да си представя общата картина.

— Стигат й двама. И тях не заслужаваше. Да тича подир един и да вижда как й се облизва друг — това е предостатъчно за такава особа, каквато беше тая Бас.

— Марта…

— Престани да ми затваряш устата, Хю! На стари години ставаш просто непоносим! Не ми даваш да кажа буквално нито дума, а аз не съм безсловесно животно. Никога не се намесвам в чужди разговори, както ти си позволяваш понякога, но всичко има граници, скъпи. Стана ли ти по-добре?

— О, да, да — изпъшка професорът и затвори очи.

— С него винаги е така — въздъхна мисис Хъмбърт. — Щом започне някакъв неприятен разговор, веднага се възбужда, започва да се нервира, а в никакъв случай не бива да се нервира. Има слабо сърце…

— Благодаря ви, мисис Хъмбърт. Много ми помогнахте. Картината, която нарисувахте, е много жива… — каза лейтенантът, като ставаше.

— Виждаш ли, скъпи! — Бабичката нададе остър тържествуващ вик. — А ти казваш, че нищо не разбирам…

На професора няма да му е трудно да умре, помисли си Милич, като излизаше от котеджа на Хъмбърт. За да се отървеш от такава съпруга, има смисъл дори да умреш. Сега е ясно защо е станал астроном. Сигурно се е надявал, че поне в космоса ще може да си почине от нея. Но ако се съди по маниерите й, тя седи до него в обсерваторията и му казва накъде да насочи телескопа: „Хю, недей да говориш глупости, това е алфа на Центавър. Бета на Центавър съвсем не е там, където гледаш. И стига си спорил, скъпи. Недей да ми затваряш устата. Това не е твоят космос, а нашият космос.“

Господи, въздъхна Милич, а може би е станал знаменит учен тъкмо защото тя във всичко му е възразявала? И ще издигнат паметник и на двамата. Бронзовият Хъмбърт ще седи, запушил ушите си с пръсти, а тя ще стои срещу него, завинаги отворила уста и с ръце на кръста…

… Той влезе в котеджа на Бюгъл. Физиологът го чакаше.

— На какво дължа толкова ранното ви посещение? — попита той.

— Няколко въпроса, мистър Бюгъл.

— Моля, моля, драги лейтенанте, изцяло съм на вашите услуги.

Гладко избръснатото лице на физиолога беше розово, розово блестеше и плешивата му глава, дори брадавицата на брадичката му беше розова. Ирония на съдбата, усмихна се на ума си Милич: цял живот да воюва срещу червените, а самият той да бъде розов. Впрочем скоро цветът на лицето му трябва леко да се промени.

— Мистър Бюгъл, чувах да казват, че сте страстен рибар.

— Страстен май е преувеличение, но сякаш не много голямо. — Бюгъл въпросително се усмихна, като чакаше следващия въпрос.

— А къде ходите за риба?

— Къде ли? Всъщност тук няма избор. На езерото. С блесна̀. От лодка или от брега. По това време на годината, когато рибата отива надълбоко и заспива, може да се лови само с блесна̀. Хищникът винаги е активен.

— С удоволствие бих дошъл с вас някой път.

— Ще се радвам. Имам въдици, дори резервни гумени ботуши.

— А как се обличате? Все пак студено е…

— Топло е, драги лейтенанте, уверявам ви. Обличам дебел пуловер, найлоново яке и се чувствувам великолепно дори при най-острия вятър. Важно е само якето да бъде от плътна материя.

— Може ли да видя вашето?

— Разбира се.

Емери Бюгъл излезе от стаята, а Милич си помисли, че събеседникът му се държи великолепно. Какво да се прави, отдавна вече бе стигнал до извода, че престъплението е една от малкото области на човешката дейност, в които аматьорите понякога могат да дадат сто точки аванс на професионалистите.

Той чу скърцане от отваряне и затваряне на врати, глухо тропане. Реализъм от най-висока класа. Актьор. Талант. Разбира се, физиологът е сигурен, че никому няма да дойде наум да търси в гората найлоновото яке, но с нищо не дава да се разбере, че е смутен.

— Чудно нещо! — измърмори физиологът, като влизаше в стаята. — Нямам представа къде може да е…

— Якето ли?

— Да. Много добре си спомням, че беше в гардероба. А и няма къде другаде да бъде.

— И все пак, мистър Бюгъл?

Физиологът стаи дъх и погледна лейтенанта:

— Какво значи всичко това?

— Кое?

— Целият тоя разговор. Започнахте от риболова, та специално да минете към якето. Така ли е?

— Точно така.

— И знаехте, че якето не е у мене?

— Знаех.

— Откъде?

— Защото е у мене.

— У вас ли?

— Да. Ето го. — Лейтенантът разгърна вестника и показа якето. — Вашето ли е?

— Вие… сте ми го взели? — Лицето на физиолога от розово стана червено и той бавно поглади с длан голата си глава. Може би се успокояваше, а може би се настройваше за бой. Нападението винаги е най-добрата защита.

— Какво говорите, мистър Бюгъл… Откъде-накъде?

— Тогава защо е у вас?

— Намерих го.

— Така ли?

— Да, в горичката отвъд стобора. На двадесет крачки от откъртената дъска. За съжаление левият ръкав е скъсан. В дупката на стобора един пирон стърчи на такова място, че просто е невъзможно да не се закачиш на него.

— Слушайте, лейтенанте, какво значи всичко това? Що за детективски номера? Каква гора, каква дупка, какъв пирон? Та това са безсмислици, празни приказки, глупави шеги.

Милич театрално въздъхна и разпери ръце:

— Щях да се радвам, ако е така. То се знае, жалко за якето, но всичко се усложнява малко от две подробности. Първо, тая нощ в апартамента си е била убита Валерия Бас… — Лейтенантът направи пауза и гледаше как Бюгъл с трепереща ръка отново поглади плешивата си глава. — И, второ, прислужницата на мис Бас е видяла якето ви на закачалката в антрето.

— Я стига! — викна физиологът. — Какви са тия глупости? Кой от двама ни се е побъркал — аз или вие?

— Страхувам се, че…

— Щуротии, фантасмагории! Разбира се, че ми е жал за мис Бас, но сега съм принуден да говоря за себе си. И ви заявявам най-официално, че никога — разбирате ли, никога! — не съм бил у мис Бас. Нито тази нощ, нито друга, никога! — Физиологът млъкна, смръщи чело. — Питайте пазача. Той положително ще потвърди, че миналата нощ не съм ходил никъде.

— Положително. Вече говорих с него.

— Виждате ли…

— Казах ви, че съм намерил якето близо до една дупка в стобора. През нея спокойно сте могли да излезете от територията на Лейквю, при това нито една жива душа нямаше да ви забележи. Да извървите половин миля до шосето, да спрете някоя кола, която отива в същата посока… А после да се върнете по същия начин, като за всеки случай хвърлите якето, чийто ръкав сте съдрали…

— Нищо не съм съдирал…

— Говоря хипотетически, мистър Бюгъл. Засега в нищо не ви обвинявам. Макар че…

— А вие знаете ли, мистър Милич, че аз не заключвам моя котедж? Няма какво да крия. И няма какво да ми откраднат. Кой би могъл да попречи на някого да влезе в моята къщичка, да вземе якето, да отиде при мис Бас, да я убие и да се върне? Точно така, както го разказахте. С едно малко изключение: в якето не съм бил аз. Кълна ви се, че не лъжа! Това е типична инсценировка. Дяволско хрумване. О, аз отдавна вече стоя на пътя им…

— На чий път, мистър Бюгъл?

— На всички тях. — Физиологът направи широк жест с ръка. — На всички, които бързат да разрушат нашата страна, да унищожат нашите ценности, да стъпчат нашите идеали. Критика? Те наричат това критика, а аз го наричам подземен тунел. Подкопават всичко. Копаят, та в нужния момент да сложат в тунела бомба и да хвърлят всичко във въздуха. Червените профсъюзи и либералите интелектуалци са дяволски съюз…

— Мистър Бюгъл, вече сте ми разказвали за възгледите си…

— Това не са възгледи! — викна Бюгъл, скочи и се ослуша за миг, сякаш искаше да се убеди, че подземният тунел още не е стигнал до него. — Това не са просто възгледи! Казвали са ми — и то неведнъж, — че пре-уве-ли-чавам. А аз отвръщам: не. Опасността не може да се преувеличи. — Бюгъл заговорнически сниши глас и зашепна: — Те са навсякъде, повярвайте ми. Това е дяволски съюз, дяволски съюз.

— Не виждам…

— Сега са се добрали до мене. Когато загина нещастната мис Карадос, все още се съмнявах. Емери, казвах си аз, не бързай с изводите. Не се превръщай в параноик. Може би убийството не е насочено срещу тебе. Но още тогава знаех дълбоко в себе си, че това е заговор срещу мене.

— Откъде сте знаели?

— О, и зъбите им познавам! Никога не съм криел възгледите си, винаги смело съм ги изказвал, колкото и да ми се смееха, колкото и да ме сочеха с пръст: изкопаемо, неандерталец, пещерен човек. От самото начало бях против всякакви контакти. Казваха ми: глупаво е! А аз отвръщах: това е инстинкт за самосъхранение. Казваха ми: чакайте, Бюгъл, какво общо има между земната социалистическа страна и непознатата планета, на която няма смърт, където всички същества са свързани в някакъв общ съюз? А аз отвръщах, че подробностите не са важни, важна е идеята. А тия идеи са враждебни на нашето общество. Това е пагубната идея на колективизма срещу идеята на индивидуализма. Не е важно в каква форма е облечена тая идея — дали ще е планетата на Лина Карадос, или нещо друго. Важното е, че се противопоставя на нашата идея. Колективът срещу индивидуализма. А аз не искам да живея така, не искам да живея за някого и за нещо. Искам сам да решавам как да живея и за какво да живея. Не, драги лейтенанте, идеята на колективизма не е за мене! Дори ако не е активно враждебна. Тя е враждебна още със самото си съществуване.

И аз им пречех. Непрекъснато им говорех за това. И те убиха Лина Карадос, та подозренията да паднат върху мене. Да не мислите, че съм забравил въпросите, които ми задавахте тогава? Но излязохте порядъчен човек. Разбрах го, когато ме слушахте и не се смеехте. Той не се смее, казах си аз. Можеш да не се тревожиш, Емери. И не се тревожех. Виждах, че полицията е на моя страна. Какво щастие, че все още не са успели да привлекат и полицията на своя страна! Профсъюзите и университетите, търговските палати и правителствените чиновници — навсякъде имат свои хора, навсякъде пропагандират и превъзнасят идеята за контакти.

А сега Валерия Бас! О, какви коварни инсценировки! Да довършат Емери Бюгъл, да премахнат човека, който стои на пътя им… — Бюгъл със сила прокара ръка по темето си, като изстискваше от главата последните мисли. Той изведнъж се успокои и погледна Милич: — Да допуснем за миг, че съм бил аз. Че аз съм убил горката Валерия Бас. Да допуснем, че съм се досетил, че прислужницата е видяла якето ми и съм решил да се отърва от него. Нима щях да го захвърля край дупката в стобора?

— Якето беше покрито с листа — неуверено каза лейтенантът.

— Но сте го намерили? Какво ми е пречело да отида не на двадесет крачки от дупката, както казвате вие, а на хиляда? Щяхте ли да го намерите тогава? Или да го заровя в земята.

— Не сте имали лопата.

— Вярно. Но можех да намеря някоя дупка…

— Не забравяйте, че сте се връщали през нощта, в пълен мрак, и сте осветявали пътя си с джобно фенерче.

— Е, май имате право. Те са умни. Пресмятат всяка своя стъпка. Искат да компрометират не само мене, но и всички, които мислят като мене. Нямам какво повече да ви кажа, мистър Милич.

— Кажете, мистър Бюгъл, Валерия харесваше ли ви?

Бюгъл внимателно погледна лейтенанта в очите, помисли малко и каза:

— Мисля, че вече сте говорили с другите. И те са успели да ви надрънкат какво ли не, особено тая побъркана бабичка…

— Имате предвид мисис Хъмбърт?

— Да. Тя не може да ми прости, че се осмелих да възразявам на старата й, изкуфяла мумия…

— Не бих искал…

— Да, мис Бас ми харесваше. Както човек на моята възраст може да харесва една млада жена. Не криех симпатиите си.

— А знаехте ли, че мис Бас… хм… дарява с вниманието си мистър Колби?

— Не можех да я разбера. Какво беше намерила в тоя лицемер? Тихия глас, мазното му държание… Или жълтите нашивки? — тъжно се усмихна Бюгъл. — Тия синтове също подриват устоите. По свой начин, но ги подриват. Може би си мислят, че носят нова религия, но най-добрата нова религия винаги е по-калпава от най-лошата стара. Както и най-добрата нова идея винаги е по-калпава от най-лошата стара. В смяната винаги се крие опасност. Промяната винаги носи заплаха…

— Извинявайте, че ви прекъсвам, мистър Бюгъл. Знаехте ли, че Колби е решил да се ожени за Валерия Бас?

— Колби ли? Хм, не мислех, че един синт ще има достатъчно мозък, за да оцени такава жена.

— Не е ли приказвал с вас за мис Бас?

— Не. Почти не разговаряхме с него. Изобщо тук не разговарях почти с никого. Странна сбирщина. Като се започне от това бъбриво джудже Лърнър и се свърши с мумията Хъмбърт и неговата побъркана бабичка.

— Разбира се, нямате никакво алиби?

— Имате предвид миналата нощ ли?

— Да.

— Страхувам се, че нямам. Гледах телевизия до към единадесет. После почетох малко и заспах. Почти през целия ден бях в котеджа. Нали знаете, че сега изобщо сме в странно положение. След смъртта на Лина Карадос и след като Чернов загуби способността си за контакти, фактически няма какво да правим. Но Хъмбърт не иска да ни освободи. Все се надява, че контактът изведнъж ще се възстанови. Фондът на Капър дава пари — и си стоим тук, пазим Лейквю.

— Благодаря ви, мистър Бюгъл. Довиждане.