Зиновий Юриев
Бързи сънища (20)

IV глава

Втора нощ се събуждам в неизразима печал. Събуждам се рано, когато навън виси плътна кадифена тъмнина. Тук, в Лейквю, тишината е необикновена. Лежа с отворени очи и слушам монотонното трополене на дъжда по покрива. Понякога в трополенето се вплита разбойническото свистене на вятъра. Под одеялото е топло, но с мозъка на костите си чувствувам и студения, безкраен дъжд, и ледения вятър. По-точно не ги чувствувам. Просто ми е лесно да си представя какво става навън, защото душевното ми състояние е в съзвучие с времето. Но причината не е във времето. Не е дори и в гибелта на Лина Карадос, макар че до сълзи ми е жал за нея, жал ми е за всичко, за което просто не можахме да поприказваме. Защото само двамата можехме да се разберем.

Печален съм, понеже вече втора нощ подред не сънувам кехлибарените сънища. Вече не сънувам братята на У, не чувам мелодиите на пеещите хълмове, не се нося във въздуха по стръмните невидими линии на силовите полета, не бързам да се притека на Зова, не Завършвам с братята си Дантелата.

И за мене светът изведнъж изгуби златното си празнично сияние, изчезна чувството за предстоящо тържество, с което толкова много бях свикнал. Макар че не е така. С празника не може да се свикне. Празникът, с който свикваш, вече не е празник. А за мене сънищата си оставаха празник.

Може би ако загубата беше само моя, щях да я приема малко по-спокойно. Или поне щях да се опитам да я приема по-спокойно. Но това бе загуба за цялото човечество. Въпросът не опира до мене. Разбирам, че комбинацията от думите „аз“ и „човечество“ е най-малкото смешна. Нали съм само рецепиент. Точка на земната повърхност, върху която е попаднал лъчът на кехлибарените сънища. Жив приемник с два крака и четиринадесет милиарда неврони. И ето че приемникът престана да работи. Повредил ли се е? Не мисля. Не мисли така и Павел Дмитриевич. Твърде големи са съвпаденията. Загубването на дарбата ми да чета чуждите мисли, което бях забелязал в самолета, съвпада с времето, когато Лина Карадос е умирала в болницата. А кехлибарените сънища изчезнаха след нейната смърт.

Павел Дмитриевич е убеден, че и Лина Карадос, и аз освен ролята на приемници сме изпълнявали и функциите на предаватели. Във всеки случай жителите на Кехлибарената планета са виждали Земята с нашите очи точно така, както аз и Лина сме виждали Кехлибарената планета с очите на У.

Те не разбират какво е смърт. За тях смъртта е остра необходимост веднага да се Завърши Дантелата. Страданията на Лина Карадос сигурно са ги потресли, ако мозъкът й е продължавал да работи като предавател. И страхът и болката са ги накарали да прекъснат връзката с нас. Те са съвсем други. Отишли са твърде далече от нас — ако изобщо някога са били близко, — за да не се ужасят от мъките, жестокостта и смъртта. Трябвало е да прекъснат връзката с нас. Разбрали са, че тая болка, мъченията и смъртта са свързани по някакъв начин със сънищата. Като нищо са могли да го разберат.

Бомба, чийто взрив мачка метала. Експлозия, която отнема живот. За тях няма място на Кехлибарената планета. И те са прекъснали нишката, която ни свързваше.

Лежа в тъмното, в тихата и плътна тишина на Лейквю, и сърцето ми печално се свива. Това е нелепо. Щом се замислиш, както трябва, изведнъж остро осъзнаваш нелепостта на обществото, в което се вършат престъпления. Това не е нова мисъл, нищо не откривам, дори за себе си, но нали се случва да изречеш на глас някоя най-обикновена дума — и изведнъж оставаш поразен от непознатите звуци, думата се превръща в нещо загадъчно и чуждо. Така е и с убийството. Мисълта, че човек може да убие друг човек, изведнъж ме поразява. Да убиеш човек. Брат. Сестра.

Дъждът продължава да барабани по покрива със скучната си и еднообразна мелодия. В Москва сигурно вече има сняг и снегориначките се движат в разгънат строй по тихите нощни улици, изтикват снега все по-близо до тротоарите.

Галя сега спи. Или не. Нали има разлика във времето. Кани се да си ляга. Гледа по телевизията състезания по ръгби. Или по стоклетъчни шашки. И може би си мисли как е там Юраня. А може би не си мисли.

Иля трябва да е минал по утъпканата в праха пътечка от кухнята до своето ложе и сега чете. Той винаги чете най-невероятни книги. Например „История на алхимията в Западна Европа“. Или „Методика за обучение на умствено изостанали деца“.

А Нина сигурно спи. Или лежи и си мисли за порасналото момче, което някога е носило чантата й. А после си е отишло. С огромна чанта. Празна чанта, от която са изчезнали всички материали от опитите. Към колата е прикачено нещо. Та това е бомба. Ей сега ще избухне. Трепвам и се събуждам. Сърцето ми тупти, челото ми гори. Трябва да се успокоя. Поглеждам часовника си. Стрелките едвам просветват в тъмнината. Пет и половина. Трябва да поспя още малко. Боязливо, сякаш напипвам брод в бурна, опасна река, потъвам в сън.

На сутринта при нас дойде професор Хъмбърт. Колко се беше състарил през тия два дена! Сега вече не само шията му прилича на гущер. И лицето.

Той въпросително ме погледна, погледна Павел Дмитриевич и тежко се отпусна в креслото.

— За съжаление пак няма — поклатих глава аз. — Нищо такова.

И професор Хъмбърт, и Павел Дмитриевич знаят за какво говоря, както и аз знам какво ме питат мълчаливо.

Професор Хъмбърт въздиша. Тежка въздишка на разочарование.

— Все пак аз не губя надежда — решително казва Павел Дмитриевич, но в гласа му има повече упоритост, отколкото увереност.

— Благодаря, Пол — тъжно казва професор Хъмбърт, — вие сте много добър човек и ви се иска все пак да можем да направим съвместни опити. Много ви се иска опитите да бъдат сполучливи и аз да престана да хленча.

— Хю, нима по-рано не сте имали несполуки? Но винаги сте запазвали оптимизма си… — Павел Дмитриевич прави отчаяни усилия да прехвърли на професор Хъмбърт поне част от своя оптимизъм и енергия, но токът тече и акумулаторите на стареца не се зареждат.

— По-рано ли? Разбира се, Пол, имало е и несполуки. Колкото щете. Но е имало и надежда, че утре… Или в други ден… А сега няма в какво да се надявам. Утре сутринта Лина няма да дойде и няма да ми заразказва за своята планета. Откраднаха ми тая девойка и най-великото научно, философско и политическо откритие. Откраднаха самата идея за Контакта.

— Да, но нали имаме…

— Разбирам, Пол. И вие разбирате. И на вас, и на нас ни беше нужно потвърждение. Мистър Чернов трябваше да потвърди обективно сънищата на Лина Карадос, а Лина Карадос — неговите. Тогава щяхме да бъдем готови да съобщим на целия свят за Контакта. А така? Няма сънища, няма я Лина Карадос, няма никакви материали. Има само някакви повърхностни бележки, някакви спомени. Това не върши работа. Неприятно е на осемдесетгодишна възраст да се превърнеш в посмешище. Професор Хъмбърт се увлякъл от телепатия. Е, на неговите години е простено. Ама наистина ли твърди, че съществува задгробен живот? И така нататък. Може би преувеличавам, но съвсем мъничко. Тъй ли е?

— За съжаление, да — кимна Павел Дмитриевич.

Сърцето ми просто се свива, като го гледам. Около него винаги бушуват малки смерчове — толкова много енергия има. А сега не може да направи нищо и затова прилича на обидена, оклюмала беловласа кокошка.

— И нашето пребиваване тук става безсмислено — добавя Павел Дмитриевич.

— Още няколко дена — моли професор Хъмбърт и ме гледа така, сякаш от мене зависи дали предаванията от Кехлибарената планета ще започнат отново, или няма да започнат. — Може би ако намерят убиеца на Лина…

— Мислите, че на Кехлибарената планета ще чакат разследванията? И по такъв начин идеята за Контакта е в ръцете на полицията? — с печална ирония пита Павел Дмитриевич.

— Не знам. Моля ви само да останете още няколко депа. Прескочете до Шервуд… — Професор Хъмбърт въздъхна още веднъж и добави след известна пауза: — А аз се надявах, че всеки момент ще ни съобщят координатите си. След като ми съобщихте за гениалната догадка с интервалите между периодите на бързия сън, бях сигурен, че точно по същия начин ще ни съобщят координатите си.

„Гениална догадка — помислих си аз. — А оня познат на Иля Плошкин, който между другото се е досетил какво означават интервалите, навярно дори не знае, че е направил гениална догадка.“

Решихме да останем още няколко дена. Да, съвсем иначе си бях представял пътуването ни до Шервуд. Вместо интервюта и банкети — тишината на Лейквю, безспирният дъжд и тежките старчески въздишки на професор Хъмбърт.

* * *

— Е, какво ново? — обърна се лейтенант Милич към Потър. — Дали престъпниците са ни приготвили някоя приятна изненада?

Сержант Потър поклати глава:

— Не. По чантата няма нищо, а по сейфа — само отпечатъци от пръстите на професор Хъмбърт… Ходих и в трите магазина, от които в Буенас Вистас могат да се купят метални линии…

— А защо не отидохте там, където може да се купи например поялник? Или тънка жица?

— Защото поялниците и жиците са твърде обикновена стока.

— А металните линии?

— Вярно, че и те не са кой знае каква рядкост. Но, кажете ми, често ли хората купуват по две метални линии? Кой има нужда наведнъж от две метални линии?

— Браво, прекрасна мисъл. И какво?

— Нищо. Никой не е купувал наведнъж две метални линии.

— А по една? Може да е бил толкова предпазлив, че да е купил едната линия от един магазин, а другата — от друг.

— Помислих за това. Напоследък изобщо не са продавали такива линии… Може би си струва да обискираме всички котеджи в Лейквю?

— Мислите, че в някой от тях ще намерим поялник и схема за изработване на бомби? Никак не вярвам в това. Можем да намерим такова нещо само на дъното на езерото. И то по всяка вероятност не тук… Дяволите да ги вземат!…

— Кого, мистър Милич?

— Пак ли мистър Милич?

— Извинете, Хенри. Не мога да свикна. Кого да вземат дяволите?

— Всички, които не оставят след себе си прилични следи. Щом искаш да извършиш престъпление — заповядай, у нас има всички възможности за това, но недей забравя и останалите. Дай шанс и на полицията… Добре, ще продължаваме, не ни остава нищо друго. Вървете при Дик Колела, пазача в Лейквю, аз вече приказвах с него. Пораздрусайте го и го накарайте да си спомни кой къде е ходил в дните преди експлозията и кой при кого е идвал. Не вярвам някой от тия учени мъже да е държал дълго у себе си бомбата. Сигурно са я донесли малко преди експлозията.

— Добре… Хенри. — При думата „Хенри“ сержантът направи усилие.

— А аз ще продължа да се запознавам с компанията на професор Хъмбърт. Ако и другите са като Лърнър…

— Как се държа той?

— Щеше да ме удави с приказки. Поток, фонтан. Бях като муха, която паяк оплита в паяжина от думи. И е хлъзгав като бучка лед, намазана с масло. Сам си призна, че е знаел шифъра за отварянето на сейфа.

— Какво?

— Дори не си призна, а направо ми каза, че случайно е чул как Лина Карадос изрича цифрите пред Хъмбърт. И при това никой не го е видял.

— А защо ви го е казал?

— Тъкмо там е цялата работа. Не е за моята уста лъжица. Още не съм се наканил да посегна, а той вече се е изплъзнал. И такива финтове прави, че не знаеш къде да го търсиш. Защо му трябваше да казва? Неприятно му било да крие нещо от полицията. Това го унижавало. Можел ли е да сложи бомбата? Дявол го знае. И да, и не.

— В какъв смисъл?

— В буквалния. От една страна, достатъчно ум, съобразителност и подбуждащи причини, от друга — твърде голяма част от силите му се изливат в думи. Нека видим какво мислят за него другите. Нека видим и другите. Засега нямаме избор.

* * *

Чарлз Медина беше сух, коректен и изпълнен с презрение. След всеки въпрос хвърляше бърз поглед към лейтенант Милич, сякаш искаше да се убеди, че още е на мястото си, и отговаряше късо и ясно.

— Как смятате, мистър Медина, кой от групата на Хъмбърт може да е имал сериозни основания да убие Лина Карадос?

— Доколкото знам, никой.

— Но ако научите, че убийството е извършил хикс или игрек от вашата група, ще се учудите ли?

— Не особено.

— Значи допускате, че някой би могъл да сложи бомбата?

— Напълно.

— Въз основа на какво мислите така?

— Въз основа на впечатлението, което ми правят тия хора.

— А какво е това впечатление?

— Въртим се в затворен кръг, лейтенанте. Ще ви отговоря: правят ми впечатление на хора, които най-спокойно биха могли да пъхнат бомба под колата.

— Но нали току-що казахте, че никой от тях не е имал мотиви?

— Вярно. Доколкото знам, никой не е имал мотиви, но в същото време, ако е имал мотиви, почти всеки би могъл да извърши престъпление.

— Почти всеки?

— Е, може би с изключение на Лърнър и Колби.

— Защо Лърнър?

— Бъбрив е. Стар и бъбрив. Убийството изисква хладен ум, пресметливост, твърдост и потайност. И в дадения случай дори умение да контролира мислите си, та мис Карадос случайно да не отгатне намеренията му. Лърнър е пълна противоположност на всички тия качества. Единственото, което може, е да умори човека с думи. Ако Лина Карадос беше намерена мъртва без видими следи от насилие, лесно бих повярвал, че този бъбривец я е умъртвил с приказките си. Удавил я е с думи. Самият аз веднъж едвам се отървах. Прогрес, регрес, модели на развитието и така нататък. Лъскави играчки за празни и нехайни умове…

— Хм… Все пак какво ще кажете за възгледите на мистър Лърнър? Страховете му, че контактът с извънземна цивилизация може да повлияе пагубно върху развитието на човечеството…

— Глупости. Сантиментални глупости. Празни думи. Контактът с десет цивилизации ще направи на човечеството много по-малко впечатление, отколкото последният развод на някоя телевизионна звезда. Само след два дена всички ще забравят за тия цивилизации.

— Виждам, че нямате добро мнение за хората.

— Аз съм учен, мистър Милич. Ученият не може да бъде сантиментален. Той трябва да има ясен ум, който не се страхува от фактите, колкото и неприятни да са му те. Щом у учения се появи сантиментално отношение към нещо, той престава да бъде учен. Поне по дадения въпрос. Ако изучава хората, ученият няма право да ги обича.

Медина извади от джоба си пакетче цигари, взе една, погледна я с дълбоко отвращение и запуши.

— Добре — въздъхна Милич. — А какво можете да кажете за Ян Колби?

— Синт.

— И това е достатъчно, за да го изключите от числото на потенциалните убийци?

— Знаете ли кое е най-характерно за синтовете?

— Кое?

— Не им достига интелектуално мъжество да възприемат живота такъв, какъвто е. Гледат живота през своя христин, надянали спасителния пояс на християнството.

— А Емери Бюгъл? Можел ли е да убие?

— Навярно. Впрочем не знам. Има твърде здрави убеждения, за да бъде убиец…

— Мистър Медина, страхувам се, че тоя парадокс е твърде дълбокомислен за мене.

— Ни най-малко. Толкова силно мрази прогреса, либералите и социализма, че едва ли би му останала достатъчно омраза за обикновено убийство.

— А ако убийството е имало политически характер?

— Сиреч?

— Ако чрез взривената кола на мис Карадос е можело да се попречи не толкова на контакта с извънземната цивилизация, колкото на контакта с русите? Нали, ако не греша, мистър Бюгъл е твърдо убеден, че такива контакти са пагубни.

— Той е идиот. Биологичен консерватор. Строго програмиран човек. Робот, който не подлежи на обучение…

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Питате дали Бюгъл е можел да убие?…

— Точно така.

Медина с погнуса смачка угарката в пепелника.

— Не знам — сви рамене той. — От една страна, той е достатъчно глупав, за да бъде фанатик. От друга, твърде е нищожен, за да бъде истински фанатик.

— А мистър Хъмбърт?

Медина хвърли бърз поглед към лейтенанта и се засмя:

— Мистър Хъмбърт не е способен на нищо. Той е паметник. Зает е само с това, гълъбите да не го изцапат, пиедесталът да не се пропука, наоколо да е добре изметено и да разказват на спретнатите ученици и ученички, дошли на екскурзия, особено на ученичките: а това, мили деца, е паметникът на великия учен Хъмбърт.

— Мистър Медина, как според вас се отнасяше мистър Хъмбърт към Лина Карадос?

С върховете на пръстите си Медина лекичко побарабани но бюрото. Скулите му се размърдаха и веднага се успокоиха.

— Личният живот на Хъмбърт не ме интересуваше.

„Аха, приятелче — помисли си Милич, — не е чак толкова висок твоят Олимп.“

— А вашите отношения какви бяха?

— С кого?

„Прекрасно знае кого имам предвид. Иска да спечели няколко секунди, за да се окопити“ — бързо си рече Милич.

— С Лина.

— Ах, с Лина… Обикновени. Най-нормални отношения.

Лейтенант Милич мислено си отбеляза, че ще трябва да се върне към отношенията между Медина и Лина, и попита:

— А вие можете ли да убиете?

— Обиждате ме. — За пръв път по време на разговора по лицето на Чарлз Медина се плъзна усмивка.

— Извинете, това е чисто хипотетичен въпрос.

— О, не ме разбрахте. Обидих се, задето се съмнявате дали мога да убия. Разбира се, че мога. Ако е много нужно за мене.

— Но не е било нужно да убивате Лина Карадос?

— Защо да я убивам?

— Е, да речем, за да остане недовършен паметникът, който си строи професор Хъмбърт. И за да не водят при него ученички. — Милич наблегна върху думата „ученички“ и Медина изхъмка.

— Мислите, че все пак е трябвало да я убия? — попита той. — Вече е късно. Някой е имал по-сериозни основания. Или се е оказал по-чевръст от мене… Но в общи линии сега ви разбирам. Смятате, че завиждам на стареца и съм готов на всичко, за да му навредя. Така ли? — Медина сериозно и внимателно погледна лейтенанта.

— Приблизително — кимна Милич.

„Ах, ти, кремък такъв — помисли си той. — Не си поплюваш, ама и аз няма да ти цепя басма.“

Медина смръщи чело и през прозореца погледна над очилата си с рогови рамки към сивото небе и редкия тежък и ленив дъжд.

— Разбирам ви — най-после каза той, — но не съм сложил бомбата в колата на Лина Карадос. Надявам се, че ще намерите доказателства за това. За съжаление аз не разполагам с такива. Надявам се, че презумпцията за невинността е все още в сила у нас? Или ще трябва да доказвам своята невинност?