Зиновий Юриев
Бързи сънища (23)

VII глава

Професор Хъмбърт бавно вдигна глава, погледна Милич и все така бавно кимна. „Стара костенурка, проточила врат към снопче трева“ — помисли си Милич.

— Помолих да ви съберат тук, за да се обърна към вас с малка молба — каза той и изгледа един по един присъствуващите. — Бих искал да останете тук, в главната сграда, докато направим оглед на котеджите ви. Разбира се, всеки от вас може да протестира, защото нямаме заповеди за обиск. Разчитах на вашето сътрудничество.

— Не възразявам — измърмори Емери Бюгъл и поглади с длан плешивата си глава.

— Отдавна беше време. На ваше място, лейтенанте, щях да започна направо с обиск — каза Абрахам Лърнър.

— Благодаря ви за твърде ценния съвет, мистър Лърнър — каза лейтенантът и единствената жена в стаята — по всяка вероятност това беше Валерия Бас — се засмя.

Професор Лърнър спокойно извади от пакетчето цигара, запуши и Милич си помисли, че хората, склонни към иронично мислене, често са неспособни да възприемат чуждата ирония.

— Моля — сухо кимна Чарлз Медина. — Надявам се, че няма да разбъркате книжата ми.

Никой не възрази.

— Прекрасно. Моля ви засега да останете тук.

Те излязоха навън. Дъждът се бе усилил. Поривите на вятъра го носеха на вълни. Лейтенантът потръпна. Потър мълчеше, но мълчанието му беше явно неодобрително.

— Да започнем от тоя котедж. Ако не греша, тук живее тая тиха, кротка върлина Лезе.

Влязоха вътре. Когато правиш обиск, помисли си Милич, или трябва да си сигурен, че непременно ще намериш онова, което търсиш, или той започва да ти се струва твърде глупаво занимание.

Обискът у професор Лезе изглеждаше глупаво занимание, защото не вярваха, че ще намерят нещо. И не намериха.

Не намериха нищо и във втория котедж, в който живееше Чарлз Медина. И в котеджа на Валерия Бас.

— А този чий е? — попита Потър, когато се приближиха до четвъртата къщурка.

— Тук са се настанили русите. Няма да гледаме при тях. Да вървим при следващия. Сега ще видя на плана чий е. — Той извади от джоба си лист хартия и вятърът веднага се опита да го изтръгне от ръцете му. — Абрахам Лърнър.

Приближиха се до къщурката. Дъждът все повече и повече се усилваше, барабанеше по покривите, звънко бълбукаше във водосточните тръби. Миришеше на студена влага, на мокър шлиферен плат. Сивото небе почти не изпускаше светлина и неволно ти се искаше да протегнеш ръка и да запалиш лампите.

— Хайде — каза Потър, като влизаше.

Но Милич стоеше на дъжда и си мислеше какво точно го е спряло. Нещо не беше в ред.

— Ще се намокрите. Ама че дяволско време! Поне да беше застудяло, че да изсъхне — каза Потър и широко отвори външната врата.

Но Милич продължаваше да стои на дъжда.

Стоеше търпеливо и чакаше. Беше свикнал да се доверява на инстинктите си. И на чувствата си. Трябваше само да се въоръжи с търпение и да постои неподвижен на дъжда. Изведнъж се засмя. Всичко беше много просто. От двете страни на котеджа имаше водосточни тръби. Чудесни зелени водосточни тръби. Едната сърдито бълваше вода, от другата едвам църцореше тънка струйка.

— Ей сега, братко Джим.

Той се приближи до тръбата. Не беше обзет дори от ловна страст. Беше сигурен, че в тръбата има нещо. Наведе се. Дявол да го вземе, ще трябва да коленичи. Носеше се дъх на мокър метал, на влага. Пъхна ръка в тръбата. Сякаш няма нищо. По-дълбоко. Пръстите му докоснаха нещо. Свали шлифера си. Така му беше по-удобно и той без особени усилия напипа някакво вързопче. На два-три пъти пръстите му го изпускаха, но най-после успя да го докопа по-здраво и го измъкна — найлонов плик. Събраната в тръбата вода злорадно се изля върху обувките му.

Застанал на външната стълба, Потър го гледаше като омагьосан. Милич потрепера от студ. Едната му обувка беше съвсем мокра. Мокри бяха и коленете му. Той извади от джоба носна кърпа и избърса лицето си. Кърпата също беше мокра.

— Какво има в пакета? — попита той.

Сержантът внимателно махна ластика, с който бе пристегнат отворът на плика, и погледна вътре.

— Две линии, поялник, жица, метална кутийка… — В гласа на сержанта звучеше учудването на дете, на което току-що са показали фокус.

— Значи Лърнър — рече Милич.

— Още щом ми разказахте за него, веднага си помислих, че кандидатурата му е подходяща.

В къщурката беше топло и тихо. На Милич изведнъж отново всичко му се стори абсурдно и нереално: и мокрите на коленете панталони, и червеното лице на сержанта, и найлоновият пакет на масата. До пакета беше телефонът. Милич се обади в централната сграда и помоли мистър Лърнър да дойде в котеджа си.

Лърнър дойде след няколко минути и се спря на вратата. Погледът му се плъзна по Милич и спря върху пакета.

— Какво е това? — попита той.

— По всяка вероятност материали, от които лесно може да се направи пластична бомба.

— Къде ги намерихте?

— А вие не знаете ли? — попита Потър. — Може би сте ги сложили и сте забравили?

— Много остроумно — каза Лърнър, без да се обръща към сержанта.

— Намерихме тоя пакет във водосточната тръба на вашата къщичка, мистър Лърнър — меко обясни лейтенант Милич и погледна дребното човече с чорлава коса.

— Много остроумно — отново рече Лърнър и зиморничаво разтърка длани, сякаш отмиваше нещо от тях.

— Кое именно? — На Милич, кой знае защо, за миг дори му дожаля за човечето, което стоеше пред него. Сигурно си няма жена, помисли си той. Винаги е омачкан, обсипан с пърхут и пепел — изоставен човек.

— Остроумно е, че са подхвърлили пакета тъкмо на мене. На човека, който никога не е криел възгледите си за Контакта. На тяхно място бих разделил съдържанието на пакета на две части. Едната за мене, другата — за Емери Бюгъл. Нали и той е в опозиция.

— Значи за пръв път виждате тоя пакет?

Професорът запали цигара, пое дълбоко дим и го изпусна през носа си. После погледна лейтенанта и поклати глава:

— Олеле-е, драги лейтенанте, имах по-добро мнение за вас. — Сержантът сърдито се изкашля, но професорът не го погледна. Погледна лейтенанта и въздъхна: — Още една разбита илюзия… Значи смятате ме за такъв кретен, който ще избере за скривалище водосточната тръба, при това в собственото си жилище.

— Защо не, мястото не е съвсем лошо. Ако не валеше толкова силно… Пък и съвсем случайно обърнах внимание, че от едната тръба почти не тече вода.

— Да допуснем. Но защо да не пъхна пакета в същата водосточна тръба на съседния котедж? Да речем, котеджа на Бюгъл или дори на Ян Колби, та да объркам всички. Защо да не заровя пакета на брега на езерото? Или някъде край оградата? Нощите сега са тъмни, никой няма да ми попречи. Нали така са сложили бомбата в колата на Лина. Да не ви уморих с варианти?

— Не, напротив, мистър Лърнър. Сигурно сте забелязали, че и първия път ви слушах с внимание.

— Благодаря. В наши дни е толкова трудно да намериш добър събеседник…

— И все пак смущават ме съвпаденията — разпери ръце лейтенантът. — Освен Хъмбърт и Лина вие сте единственият човек, който е знаел шифъра за сейфа. Изказахте гледище, което поставя под съмнение идеята за Контакта. И у вас намерихме материали за бомба.

— На ваше място, драги лейтенанте, щях да избия от главата си професор Лърнър. Като събеседник той е твърде бъбрив, а като престъпник — твърде невинен. Нима сам не чувствувате колко изкуствена е ситуацията? Кой ви каза, че знам шифъра? Аз. Можех ли да не ви кажа? Можех. Можел ли съм да не скрия пакета във водосточната тръба! Можел съм. Та това е очевидна инсценировка. Щом изследвате съдържанието на пакета, ще видите, че там няма отпечатъци от пръстите ми.

— Е, мистър Лърнър, сега пък вие обиждате убиеца, който и да е той. Нима мислите, че е оставил отпечатъци от пръстите си? А що се отнася до преднамереността, знаете ли, че тя е тънко нещо. Смятате, че във вашия случай очевидността вече ви оправдава. А може би е обратното? Решили сте нарочно да извадите всичко на показ: ето на, сам ще кажа, че съм против Контакта, че знам шифъра за сейфа, нека дори намерят материалите за бомбата у мене — нали това също може да бъде хитър ход, за да отхвърлите подозренията.

— Хм, има нещо такова — почти весело рече Лърнър. — Звучи твърде убедително, почти като моята система от доказателства. Още малко — и ще ме убедите, че все пак аз съм убил Лина Карадос.

„Вече е готов“ — рече си Милич и мислено въздъхна.

* * *

По пакета нямаше отпечатъци от пръсти. Всичко трябваше да започне отначало. Оставаше им една тъничка нишка. Дори не нишка, а паяжинка. Но нямаха избор, трябваше да се държат за нея.

Лейтенант Милич седеше в къщичката на Ян Колби и пиеше кафе на малки глътки. Домакинът попита:

— Искате ли сандвич?

— Благодаря.

— Жалко — благо се усмихна синтът. — Обожавам да храня гостите си. И тъй, мистър Милич, питате какво е отношението ми към сънищата на горката Лина Карадос. Имате ли поне четвърт час?

— Разбира се — каза Милич.

Той се чувствуваше учудващо добре в тази топла, тиха стая. Погледна домакина. Пълничък човек на средна възраст. Жълти кръгове върху ръкавите на меката куртка. Доброжелателни очи зад стъклата на очилата.

— Тогава с ваше позволение ще започна от нашата църква. Знаете ли кое е в основата на Синтетическата християнска църква?

— Хм… Да речем, не съвсем точно.

— Две идеи. Първата, и тя съвсем не е нова, е в това, че безбройното количество различни християнски църкви и религии — от католиците, та чак до адвентистите „от седмия ден“ — по начало е глупаво. Може ли в края на двадесетия век да се говори сериозно за формулировката на понятието благодат — едно от най-важните различия между католицизма и протестантството? Може ли обикновеният човек, устремен към вярата, да се вълнува от разликата между понятието благодат като свръхестествена сила, с която, според католиците, господ награждава вярващите, и оная благодат, която протестантите смятат не за подарък от всевишния, а за някаква неотделима част от него? Кой може сериозно да се вълнува от въпроса, как трябва да тълкуваме смисъла на причастието? Кой е по-близо до истината: лутераните, които смятат, че Исус Христос наистина присъствува незримо в хляба и водата, или калвинистите, които виждат в хляба и водата само символ на тялото и кръвта на нашия спасител? До кого е по-близо англиканската църква — до католиците или протестантите?

Едно време всички тия въпроси са имали значение. Заради тях са трошели копия, отлъчвали са хора от църквата, обявявали са ги за еретици, изгаряли са ги на клади, изпращали са ги на заточение, основавали са нови религии. Сега това са празни приказки. Пожълтели и крехки от старост страници на историята, които отдавна вече не вълнуват сърцата. Това е нашата първа идея. Идеята, повтарям, не е нова, защото отдавна вече съществува така наречената Църква на Христа, чиито последователи се наричат просто християни, а не, да речем, фундаменталисти или баптисти. Имало е времена, когато на мода е била Синкретическата църква с нейните претенции за универсалност. Като се започне от Вавилон, който се е отличавал с учудваща веротърпимост, и се свърши с персийския чиновник Мирза Хусеин Али, който през миналия век се е обявил за пророк на новата синкретическа, сиреч всеобща религия — бахай, обединила дори християнството и исляма.

Всичко това не е ново. Нова е нашата втора идея. Ние разбрахме, че религията умира не защото човек не иска да вярва. Тя умира, защото той не може да вярва. Науката и прогресът лишиха човека от наивността на дивака, чието сърце копнее за чудо, очаква чудо. Станахме образовани и скептични, а скептицизмът прогони наивността. И религията започна да умира, както умира дървото, чиито корени вече не могат да го хранят. О, теолозите и богословите, църковните отци и философите отдавна почувствуваха опасността. Започна текущ ремонт, ремонт в името на спасението. И дори най-тромавата и преизпълнена с надменност католическа църква започна лека-полека да модернизира своята сграда, построена още от апостол Петър. И дори руската православна църква, която твърди, че не е внесла нищо ново в своята философия и литургия през последните хиляда години, също се раздвижи.

Но всичко това са напразни опити, драги мой мистър Милич. Въпросът не е в религиите, въпросът е в човека. Религията не е станала лоша, лош е станал човекът — и не религията, а човекът има нужда от обновление. Това е нашата втора и главна идея. Разбрахме, че не религията трябва да се приспособи към човека на двадесетия век, а човекът към религията.

Но как? Да се опълчим срещу образованието? Смешно, пък и съвременната технология се нуждае от образовани хора, а и ние съвсем не зовем към връщане в пещерите. Впрочем и пещерите нямаше да стигнат.

И ето че основателите на нашата църква се замислиха над причината, поради която през шестдесетте и седемдесетте години започна катастрофално да расте увлечението по наркотиците. О, науката предлагаше много обяснения, но те не задоволяваха отците на нашата църква. Щом обясненията са десетки, значи нито едно от тях не може да е вярно. И те първи разбраха, че наркотиците са неосъзнат протест срещу рационалността на нашия живот. Човекът не иска да бъде хомо сапиенс. Разберете ме правилно, драги мой. Въпросът не е в управляването на прокатния стан и настройването на синхрофазотрона. Човекът не иска да бъде хомо сапиенс, защото подсъзнателно се стреми към материалистическата философия, защото мъкне тежкия товар на рационализма. А не иска безжалостния рационализъм. Не иска лишения от сенки свят на науката. Иска полумрака на тайната и чудото. Ще ме попитате защо? Защото разумът, съзнаващ себе си, е несъвместим с тленността на тялото. Смъртта може да бъде описана в хиляди най-подробни медицински трактати, но нейното тайнство пак ще се изплъзне от микроскопа и осцилографа. Човекът не иска да умира. Смъртта е абсурдна. Смъртта ни прави само временни жители на земята. И жадуваме за чудо. Въставаме срещу науката, която е убила чудото и вярата. И младежите започват да поемат все по-големи и по-големи дози наркотици, макар и да знаят, че ще станат наркомани. Само и само да избягат от ярката светлина на лампите, да се сврат в някое тъмно ъгълче, където в сянката на фантасмагориите все още стават чудеса.

И основателите на нашата църква решиха да създадат такъв препарат, който не превръща човека в свой роб, но му позволява да се изплъзне от проклятието на рационалното мислене. Така се появи христинът.

Човекът, който гълта таблетки христин, престава да се интересува от външния свят. За него този свят става призрачен и нереален. Не, той може да продължи да работи, както е работил по-рано, но работата му, независимо дали управлява реактивен кораб, или мете улиците, става чужда, илюзорна. Превръща се в сън. В сън се превръща и бремето на ендокринните страсти — товар, който мъкнем на гърба си цял живот. И огорченията, и грижите също се превръщат в илюзия, която се смъква от тебе като старата кожа на змия.

Реалност за тебе е твоята душа. Огромна, нечувано огромна душа. Равнина без начало и без край. И ти си сам сред тази равнина. Самотен си. И те е страх. Жадуваш да чуеш глас, който те зове, молиш се за ръка, която да те поведе.

И чуваш този глас. Гласа на Исус Христос, нашия спасител. А ръката, която те води към него, е нашата църква. Християнската синтетическа църква.

Всеки човек, който дойде в лоното на Синтетическата църква, който стане синт, както ни наричат, получава безплатно в своята черква таблетки христин. Всеки ден гълта от осем до дванадесет таблетки.

След три години намалява броя им до три-четири. Затова пък започва да усвоява така наречения авторитъм, сиреч умение да принуждава мозъка си да работи в същия ритъм, в който е работил по-рано благодарение на таблетките христин. Изкачил се е на второто стъпало на стълбата, която води към бога, и затова е станал синт от втора степен или ранг. На ръкавите си носи червени нашивки. Синтовете от трета степен вече не гълтат таблетки. На ръкавите си носят нашивки за трета степен. Не е лесно да се издигнеш на такава висота. Светската суета бучи като прибой в краката ти, заливат те вълни — и трябва да устоиш на всичко, без да прибягваш до помощта на христина. Ако ти е трудно, можеш да получиш христин и да започнеш да го използуваш, но тогава слизаш едно стъпало по-долу и сменяш нашивките…

— Кажете, мистър Колби, много ли синтове от трета степен има във вашата църква?

— О, не! Може би няколко десетки. Повечето от тях работят в седалището ни в Стипклиф. А аз, както виждате, бях поканен от мистър Хъмбърт… Не ви ли уморих с моята проповед? — Ян Колби стеснително се усмихна и виновно разпери ръце. — Нали разбирате, млада религия. У нас гори мисионерски плам… А кафето е съвсем студено… Как ви отегчих с приказките си, олеле!… Ей сега ще направя нова порция.

— Благодаря ви, мистър Колби. Кажете ми кой от седалището на вашата църква е идвал при вас миналата седмица?

На Милич му се стори, че очите на синта зад дебелите стъкла на очилата изведнъж станаха сурови и остри, но напрежението им веднага се разтвори в добродушна, блага усмивка.

— А, сигурно имате предвид брат Енок Бъртън. Да, той идва при мене. Мой стар приятел.

— Кажете, мистър Колби, какво е отношението ви към сънищата на мис Карадос?

Синтът посегна към джоба си и Милич помисли, че ей сега ще хвърли в устата си таблетка христин и веднага ще започне да разпаря жълтите си нашивки. Но вместо таблетки той извади цигара, бавно я запали и чак след това сви рамене.

— Мога да ви съобщя само гледището на нашата църква, но то така и не бе формулирано.

— Защо?

— Ами защото не съм съобщавал нищо в Стипклиф за работата на нашата група. Професор Хъмбърт ни помоли да пазим конфиденциалност и аз се съгласих.

— Значи в Стипклиф не знаят за Лина Карадос?

— Не.

— А вашият колега Енок Бъртън, който е идвал при вас, също ли не знае?

Синтът поклати глава. Все пак очите му не са като на оня младеж, който се е срещал с Лина, помисли си Милич. Не са толкова равнодушни. Дори изобщо не са равнодушни. Напрегнати и внимателни очи. Някак не подхождат на приветливата, блага усмивка.

— Кажете, мистър Колби, как самият вие се отнасяхте към опитите с мис Карадос?

Синтът тихичко се засмя:

— Не разбирате, драги ми лейтенанте. Самият аз никак не мога да се отнасям. Колкото по-високо се издигаме по стъпалата към бога, толкова повече се отказваме от собствените си възгледи и мнения. За какво са ми те? Защо да се измъчвам и терзая, защо да се лутам из гъсталака от факти в търсене на отговори, когато ми ги дава моята църква? Отхвърлил съм бремето от себе си, освободил съм се от товара.

— Извинете, аз наистина не разбирам добре. Щом нямате никакви мнения, как можете да работите тук, в Лейквю?

— Аз съм учен, мистър Милич. Християнски учен. Синт от трета степен. Тук събирам факти. По-точно събирах. Съставих си определено мнение за фактите. За това, че нещастното момиче наистина е приемало на сън сигнали от друга цивилизация. А интерпретацията на тия факти е работа на моята църква. Църквата ще изработи гледище и аз ще го приема.

— Аха, сега разбрах. Благодаря ви.

Лейтенант Милич стана. Надигна се и синтът. „Сигурно ми се е сторило, че очите му бяха напрегнати — помисли си Милич. — Просто се разтапя в усмивка.“